Войнико, не питай!

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Втренчих се в него през трите метра, които ни разделяха. Взводният, който уби пленниците на Нова Земя, също говореше за Божите Избраници.

— Погледнете под документите, предназначени за вас, и ще видите и другите. Агенцията и нейните сътрудници са неутрални. Не заставаме на ничия страна.

— Ами? — по мургавото му лице ясно бе изписана иронията, вложена във въпроса му. — Истината също не подбира на чия страна да застане.

— Точно така, командващ. Само дето понякога има спорове на чия страна е тя. Вие сте завоеватели в един свят, чиято планетна система вашите прародители никога не са колонизирали. Срещу вас са наемниците на две могъщи планети, които не само че са от системата на Процион, но и имат договорни задължения да пазят младите светове, какъвто е Света Мария. Не съм убеден, че истината е на ваша страна.

Той леко поклати глава.

— Не очакваме да ни разберат онези, които не са Избрани — чак сега погледна документите в ръцете си.

— Ще възразите ли, ако седна? Кракът ми не е в ред.

— О, разбира се — посочи ми стол и когато седнах, и той се отпусна на своя. Малко встрани от листовете пред него забелязах литография на една от техните църкви без прозорци — характерна за Сдружението постройка. Несъмнено имаше стойност за него. Пред църквата стояха трима души — възрастни мъж и жена и момиче на около четиринадесет години. Всички си приличаха с Джеймтън. Вдигна очи от документите ми и забеляза накъде гледам. Хвърли бърз поглед на литографията и отново се зачете.

— Доколкото разбирам — отново вдигна очи към мен, — трябва да ви осигуря съдействие и жилище. Имате ли нужда от кола и шофьор?

— Благодаря. Колата под наем, която ме чака отвън, ще свърши работа. Мога да я управлявам и сам.

— Както искате — отдели документите, предназначени за него, а останалите ми върна. След това се наведе към комуникатора, монтиран върху масата.

— Сержант!

— Сър? — веднага се отзова някакъв глас.

— Стая за един мъж, цивилен. Персонално място на паркинга за колата му.

— Слушам, сър!

Джеймтън ме погледна през масата — разбрах, че очаква да си тръгна.

— Командващ Блек — започнах аз, докато прибирах акредитивните писма в куфарчето, — преди две години Старейшините на Обединените църкви на Асоциация и Хармония решиха, че правителството на Света Мария им дължи определено количество междузвездни кредити. Изпратиха тук окупационни войски, които да упражнят натиск и по този начин да принудят планетата да се издължи. Колко войници и техника ви останаха оттогава?

— Мистър Олин, това е секретна военна информация.

— Въпреки това вие изпълнявате длъжността главнокомандващ на остатъците от окупационните войски, независимо че чинът ви не отговаря на този пост. За него е нужен човек с поне пет степени по-висок ранг от вашия. Очаквате ли пристигането на офицер, който да поеме командването?

— Страхувам се, че с този въпрос трябва да се обърнете към Главния щаб на Хармония, мистър Олин.

— А очаквате ли пристигането на подкрепления и допълнителна техника?

— Ако имах подобна информация — отвърна ми той спокойно, — щях да я смятам за секретна.

— Сигурно сте чували слуховете, че вашият щаб на Хармония е отписал кампанията на Света Мария, но за да не се изложат, са предпочели да ви оставят да бъдете обкръжени, вместо да ви измъкнат.

— Да, чувал съм.

— Не бихте ли коментирали?

— Не, мистър Олин — мургавото му безизразно лице не трепна.

— Само още един въпрос, последен. Ще продължите ли да отстъпвате, или ще се предадете, когато започне пролетното настъпление на наемните войски на Екзотика?

— Избраните за Битката никога не отстъпват. Никога не изоставят братята си по вяра и не биват забравяни от тях — той се изправи. — Имам още много работа, мистър Олин.

Станах. Бях по-висок, по-силен и по-възрастен от него. Единствено гордата осанка му позволяваше да поддържа равновесие помежду ни, дори чувствах известно превъзходство в държанието му.

— Може би ще успеем да си поговорим друг път, когато нямате толкова работа.

— Разбира се. — Чух зад мен да се отваря врата и Джеймтън се обърна към влезлия. — Сержант, погрижете се за мистър Олин.

Сержантът ме заведе в малка бетонна кутийка с един-единствен прозорец, кушетка и шкаф за дрехи. Остави ме за известно време и се върна с подписан пропуск.

— Благодаря. Къде се намира щабът на войските на Екзотика? — попитах аз, като поех пропуска.

— Според последните ни сведения са на деветдесет километра оттук, в Ню Сан Маркос.

Беше висок горе-долу колкото мен, но както и всички останали, беше доста по-млад и на лицето му бе изписана някаква невинност, контрастираща със самоконтрола му.

— Ню Сан Маркос — замислено повторих аз. — Нали знаете, че щабът ви на Хармония е решил да не праща повече подкрепления, защото смята операцията за напразна загуба на сили?

— Не, сър — със същия успех бихме могли да си говорим за непрекъснато изливащия се дъжд. Тези момчета продължаваха да са силни и непреклонни. — Нещо друго?

— Не, благодаря.

Излезе. Веднага след него и аз направих същото, качих се на колата и тръгнах на изток, където на деветдесет километра оттук се намираше Ню Сан Маркос. Стигнах за около четиридесет и пет минути, но не отидох в щаба на екзотианските сили. Трябваше да хвърля въдицата, затова завих към бижутерийния магазин на Уолъс стрийт. Слязох по три стъпала, отворих масивната врата и се озовах в сумрачна продълговата стая, пълна със стъклени витрини. До последната стоеше нисък възрастен човек. Той внимателно разглеждаше журналистическия ми плащ, докато се приближавах.

— Какво желаете, сър? — попита веднага след като застанах срещу него. Вдигна присвитите си очи, за да ме погледне в лицето.

— Мисля, че знаете. Всички познават служителите на Агенцията за междузвездни новини. Не се интересуваме от местната политика.

— Какво желаете, сър?

— Все едно ще разберете как съм получил този адрес — усмихнах се аз. — Затова ще ви кажа направо, че ми го даде служителят на паркинга при космодрума. Казва се Уолтър Аймъра. Обещах му сигурност заради тази информация. Агенцията би била доволна, ако той… остане жив и здрав.

— Страхувам се, че… — той сложи ръцете си върху капака на витрината. Бях покрити с възлести вени — белег от преживените години. — Искате ли да купите нещо?

— О, да, искам да платя, и то щедро. За информация.

Махна ръцете си от капака и леко въздъхна.

— Сър, мисля, че не сте влезли в магазина, който ви трябва.

— Убеден съм, че не греша. Нека си представим, че съм попаднал където трябва и разговарям с член на Синия фронт.

Той бавно поклати глава и отстъпи.

— Синият фронт е обявен извън закона. Довиждане, сър.

— Един момент! Трябва да ви кажа някои работи.

— Много съжалявам, но не мога да ви слушам — той направи крачка към завесата, прикриваща вътрешната врата. — Никой няма да влезе при вас, докато продължавате да говорите за това, сър.

Мина зад завесата и изчезна. Огледах празната стая и заговорих високо:

— Явно ще се наложи да разговарям със стените. Сигурен съм, че поне те ще ме чуят — млъкнах, но не долових нито звук. — Добре. Аз съм журналист. Интересувам се единствено от информация. Нашата оценка за военната ситуация на Света Мария показва, че окупационните войски на Сдружението са оставени на произвола на съдбата от тяхното командване и най-вероятно ще бъдат унищожени от силите на Екзотика веднага след като почвата стане достатъчно твърда, за да може да се придвижва бронетехниката.

Както и преди, отговор не последва, но чувствах, че ме гледат и слушат.

— Поради това — за разлика от предишните ми думи този път излъгах — ние смятаме, че на командването на Сдружението ще се наложи да влезе в контакт със Синия фронт. Убийството на вражески офицери без съмнение е грубо нарушение на Кодекса на наемника и Договора за цивилизовано водене на бойните действия. Но цивилните могат да направят това, което войниците нямат право. — Все още не забелязвах признаци на движение зад завесата. — Един представител на Агенцията винаги носи в себе си Уверението за непредубеденост. Знаете колко високо се цени то. Искам да ви задам само няколко въпроса. Отговорите ще бъдат запазени в тайна.

Отново замълчах, но отговор не последва. Обърнах се и напуснах дългата, мрачна стая. Чак когато излязох на чист въздух, усетих постепенно да ме обзема чувство на триумф.

Налапаха въдицата. Хората в тяхното положение винаги правят така. Качих се на колата и тръгнах към щаба на екзотианските въоръжени сили извън града. Там ме пое комендант наемник на име Дженъл Марат и ме заведе в сградата на щаба. Усещаше се спокойна и радостна атмосфера. За разлика от войниците на Сдружението тук всички бяха добре въоръжени и отлично обучени. Това веднага ми се наби в очи и не пропуснах да го споделя с Дженъл.

— Нашият командващ е от Дорсай, освен това имаме превъзходство и в числеността — усмихна ми се той. Лицето му беше продълговато, със силен загар и бръчки около устните. — Всичко това ни кара да сме настроени оптимистично. Обещали са да повишат командващия, ако спечели кампанията. Ще се върне на Екзотика и ще остане на работа в щаба, без да участва повече в бойни действия. Така че за нас победата е един добър бизнес.

Засмях се и той последва примера ми.

— Все пак разкажете ми по-подробно — помолих го аз. — Бих искал да получа информация, която да използвам в репортажите си.

Той отвърна на поздрава на някакъв сержант — по мое мнение родом от Касида, преди да ми отговори.

— Според мен бихте могли да споменете преди всичко факта, че нашите наематели от Екзотика не си позволяват да прибягват до жестокости и винаги са щедри, когато се разплащат с наемниците. И Свързващият — посланикът на Екзотика в Света Мария, както ви е известно…

— Да, знам.

— …Смени стария Свързващ преди три години. Той е особен дори за човек от Мар или Кълтис. Експерт по онтогенетични изчисления, ако този термин ви говори нещо. Лично аз не го разбирам. А ей там е офисът на нашия полеви командващ — посочи Дженъл. — Казва се Кейси Грим.

— Грим ли? — намръщих се аз. Бих могъл да му кажа какво знам за Кейси Грим, но исках да видя реакцията му. — Звучи ми познато. Грим…

— Сигурно се сещате за друг член на същото семейство — явно захапа въдицата. — Донал Грим, племенникът. Кейси е чичо на Донал. Не е толкова надарен като младежа, но съм сигурен, че повече ще ви допадне. Дружелюбието му е за двама.

Отново ме погледна с усмивка.

— Това толкова ли е особено?

— Да. Неговото дружелюбие и това на близнака му. Опитайте се да се срещнете с Ян Грим, когато сте в Блаувейн. Намира се на изток. Там е посолството на Екзотика. Ян е доста навъсен човек.

— Просто не мога да свикна с факта, че повечето дорсайци са роднини.

— И аз. Според мен е така заради малката им планета. На Дорсай няма много място и всеки, който остане там за повечко време… — Дженъл спря пред коменданта до вратата. — Ще ни пуснеш ли при Стареца, Хари? Този човек е журналист от Агенцията за междузвездни новини.

— Разбира се — той погледна пулта пред себе си. — Свързващият е вътре, но се кани да си ходи. Влизайте.

Дженъл ме поведе между масите. На отсрещната стена се отвори врата и оттам излезе мъж на средна възраст с късо подстригана сива коса, облечен в сините дрехи на Екзотика. Странните му светлокафяви очи срещнаха моите.

Пред мен стоеше Падма.

— Сър — обърна се Дженъл към него, — това е…

— Тим Олин — довърши Падма. Усмихна ми се и за момент ми се стори, че в очите му се отрази светлина, която ме заслепи. — Много съжалявам за случилото се със зет ви, Тим.

Изстинах. Мислех да го подмина, но сега застанах неподвижно, впил поглед в него.

— Зет ми ли?

— Младежът, загинал край Кестълмейн на Нова Земя.

— О, да. Учудвам се, че сте запознат със случая.

— Знам го заради вас, Тим — странните му кафяви очи отново отразиха светлината. — Нали не сте забравили как веднъж ви разказвах за науката, наречена онтогенетика, чрез която изчисляваме възможните постъпки на хората както в момента, така и за в бъдеще. А вие от доста дълго време сте важен фактор в тези изчисления. Ето защо очаквах да ви срещна тук и сега.

— Ами? Виж ти! Това е интересно.

— Да, мисля, че е интересно, особено за някой ваш колега от гилдията. Един журналист би го характеризирал като „любопитно“.

— Така е. Звучи сякаш знаете по-добре от мен какво смятам да правя на Света Мария.

— Развихме изчислителните методи и наистина някои неща знаем по-добре — поясни Падма. — Отбийте се при мен в Блаувейн, Тим, и ще ви покажа интересни работи.

— Непременно — уверих го аз.

— Ще се радвам да ви посрещна — Падма леко се поклони. Синята му дреха прошумоля по пода, когато се обърна и излезе.

— Оттук, моля — обади се Дженъл и ме докосна по лакътя. Стреснах се, сякаш се събудих от кошмар. — Командващият е вътре.

Машинално го последвах в офиса. Когато влязохме, Кейси Грим се изправи. За пръв път заставах очи в очи с този висок, строен и стегнат човек, облечен в униформа на полеви командващ, чието с масивни черти, но с открито, ведро и усмихнато лице. Черната му коса леко се къдреше. Особеното сияние, което излъчваше личността му — нещо доста странно за човек, роден на Дорсай, — сякаш заплува към мен, когато той се изправи срещу мен и ръката ми се скри в неговите дълги, силни пръсти.

— Заповядайте — покани ме той. — Разрешете да ви предложа едно питие. Дженъл — обърна се той към водача ми, — вече нямам нужда от вас. Идете да хапнете. И кажете на всички отвън, че са свободни.

Дженъл козирува и излезе. Седнах, а Кейси се обърна към малкото барче зад гърба си. И тогава за пръв път от три години насам усетих малко спокойствие в душата си, породено от чара на този необикновен войник. С такъв човек на моя страна не можех да не спечеля.