Войнико, не питай!

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Би трябвало да отида право на космодрума. Но вместо това се качих на аероколата и потеглих назад през фронтовата линия, за да намеря бойния команден център на Грим.

Тогава почти не ми пукаше за собствената ми безопасност, както и за войниците от Сдружението. Доколкото си спомням, два пъти стреляха по мен независимо от флага на Посолството. Най-после открих командния център и кацнах до него.

Веднага след като се измъкнах от аероколата, ме наобиколиха войници. Показах им акредитивните си писма и се отправих към бойния обзорен екран, разположен на открито в сянката на няколко високи дъба. Падма, Грим и целият му щаб се бяха скупчили пред екрана — наблюдаваха придвижването на подразделенията на двете армии. Чувах монотонното обсъждане на маневрите. Намиращият се на около пет метра комуникационен център бълваше непрекъснат поток от информация.

Част от слънчевата светлина се промъкваше през листата на дърветата. Наближаваше обяд, денят беше топъл и светъл. Известно време никой не ми обръщаше внимание. Дженъл, застанал малко встрани, до плоската кутия на тактически компютър, случайно се обърна и ме забеляза. Веднага се намръщи, но продължи да се занимава с работата си. Сигурно съм изглеждал доста зле, защото след малко наля нещо от един термус и ми донесе чашата.

— Изпийте това — каза той и се отдалечи. Взех чашата и открих, че е пълна с дорсайско уиски. Изпих го. Не почувствах вкуса му, но явно ми оказа въздействие, защото след няколко минути светът около мен се избистри и отново можех да мисля.

Приближих до Дженъл:

— Благодаря.

— Моля — отвърна той, без да ме погледне. Продължи да се занимава с документите пред себе си.

— Дженъл, бихте ли ми обяснили какво става?

— Вижте сам.

— Не мога да се ориентирам, а вие разбирате. Вижте, наистина съжалявам за това, което направих. Но трябваше да си върша работата. Така че не бихте ли ми обяснили какво става, а после да си довършим боя?

— Много добре ви е известно, че нямам право да се бия с цивилни лица — изражението му се смекчи и той се надигна. — О’кей. Да вървим.

Заведе ме при екрана, където стояха Кейси и Падма, и ми посочи някакъв малък тъмен триъгълник между две извиващи се линии светлина. Около тях се намираха други светли точки и геометрични фигури.

— Това — Дженъл посочи двете змиеподобни светли линии — са реките Мейсинток и Сара, който се сливат на около сто и четиридесет километра от Джоузефтаун. Местността е пресечена, хълмовете са покрити с гори, а между тях има празни пространства. Добра позиция за отбрана и много лоша, ако се наложи да настъпваш.

— Защо?

— Ако отстъпиш в това направление — той посочи светлите линии, — ще се окажеш притиснат към отвесните брегове на реките. Отстъпващите няма как да се прехвърлят оттатък. Навсякъде има само открити пространства — от реките почти до самия Джоузефтаун.

Дженъл прокара пръст назад до точката, където се сливаха реките, покрай малкия тъмен триъгълник и светлите фигури около него.

— От друга страна, подстъпите към тази местност откъм нашата страна също са открити — тесни поляни с много блата. Ситуацията е сложна за командирите и на двете армии, ако решим да започнем битката тук. Който пръв започне да отстъпва, бързо ще се окаже в капан.

— Имате ли намерение да атакувате?

— Може би. Блек изпрати напред леката си бронетехника. Сега отстъпва към високите хълмове между реките. Превъзхождаме го многократно в жива сила и техника. На практика няма причини да не го гоним, докато сам не падне в капана…

Дженъл замълча.

— Наистина ли няма причини?

— Да, от тактическа гледна точка — намръщи се и погледна екрана. — Не бихме могли да попаднем в неизгодно положение, освен ако не ни се наложи внезапно да отстъпим. Но никога няма да го направим, преди противникът ни да получи невероятно тактическо преимущество, което да ни принуди да се махнем.

Погледнах го и изтърсих:

— Например загубата на Кейси Грим.

Прехвърли свъсения си поглед върху мен.

— Няма такава опасност.

Забелязах как движенията и гласовете на хората около нас внезапно се промениха.

С Дженъл се обърнахме, за да видим какво става.

Всички се бяха скупчили пред екрана. И ние отидохме там и застанахме зад двама офицери от щаба на Грим. Видях изобразена малка поляна, заобиколена от покрити с дървета хълмове. В центъра й беше поставена дълга маса, а до нея се развяваше флагът на Сдружението — тънък черен кръст на бял фон. От двете страни на масата бяха поставени сгъваеми столове, но там седеше само един офицер с черна униформа, сякаш чакаше нещо. В края на обраслите хълмове точно до дъбовете растяха люлякови храсти. Лилавите им цветове бяха започнали за потъмняват, защото сезонът им преминаваше. През последното денонощие толкова неща се промениха… В левия ъгъл на екрана забелязах бетонната ивица на шосето.

— Знам къде е това място… — обърнах се аз към Дженъл.

— Тихо! — вдигна пръст към устните си той. Всички около нас мълчаха. Сред нашата група се чуваше един-единствен глас:

— …това е маса за преговори.

— Обадиха ли се? — попита гласът на Кейси.

— Не, сър.

— Хайде да отидем дотам.

Отпред се раздвижиха. Навалицата започна да се разотива и успях да видя как Кейси и Падма тръгват към площадката с паркирани аероколи. Минах пред оредялата тълпа като булдозер и затичах след тях.

Чух, че Дженъл нещо ми вика, но не му обърнах внимание. Настигнах екзотианеца и дорсаеца, те се обърнаха към мен.

— Искам да дойда с вас — заявих аз.

— Всичко е наред, Дженъл — каза Кейси, отправил поглед зад гърба ми. — Нека остане с нас.

— Слушам, сър — чух да отговаря Дженъл, след което се отдалечи.

— Значи искате да дойдете с мен, мистър Олин? — попита командващият.

— Познавам мястото. Минах оттам по-рано през деня. Войниците от Сдружението правеха тактически измервания по цялото поле и околните хълмове. Нямат намерение да водят преговори за примирие.

Кейси дълго ме гледа, сякаш правеше собствени тактически изчисления.

— Е, да тръгваме — каза той, след което се обърна към Падма: — Вие тук ли оставате?

— Това е зоната на боя. Най-добре е да замина. Успех, мистър Олин — беше обърнал гладкото си лице към мен. После тръгна. Загледах се замалко след сините му дрехи, носещи се над повърхността, а когато потърсих Грим с очи, видях, че вече почти се е качил на една военна аерокола. Затичах след него.

Беше бойна машина, не толкова разкошна като колата на Посолството. Кейси не се издигна нависоко, а летеше между дърветата на по-малко от метър от повърхността. Седалките бяха доста тесни. Масивното тяло на дорсаеца изпълваше изцяло своята и дори ме притискаше в моята. Винаги, когато нанасяше корекции на курса чрез пулта за управление, усещах върху хълбока си ръкохватката на иглопистолета му.

Най-сетне стигнахме до гористия триъгълник от хълмове, където бяха разположени войските на Сдружението, и прелетяхме ниско над склона, прикрити от гъстите листа на дъбовете.

Аероколата беше достатъчно мощна, за да убие повечето от растителността. Земята около нас бе покрита с мъртви, кафяви листа. На върха на хълма открихме почиващи войници от силите на Екзотика, които чакаха заповед за настъпление. Кейси излезе от колата и отвърна на приветствието на ротния.

— Видяхте ли масата за преговори?

— Тъй вярно, сър! Онзи офицер продължава да стои там. Ако се спуснете малко по-надолу по хълма, бихте могли да го видите.

Мина пред нас между дърветата. Погледнахме надолу. От масата, разположена точно в центъра на дългата двеста метра поляна, ни деляха не повече от петдесет метра. В единия й край продължаваше да седи офицер от Сдружението.

— Какво е вашето мнение, мистър Олин? — попита Кейси, загледал се надолу през дърветата.

— Защо не заповядате на някой да го застреля? — отвърнах аз.

Хвърли ми бърз поглед и спокойно каза:

— Има достатъчно време да бъде застрелян, преди да се добере до укритието от другата страна. Ако изобщо се наложи да го убиваме. Но аз не ви питах за това. Съвсем скоро сте се срещали с командващия на Сдружението. Според вас имаше ли вид на човек, готов да се предаде?

— В никакъв случай!

— Ясно.

— Да не би наистина да сте на мнение, че ще се предаде? Какво ви кара да мислите така?

— Масите за преговори обикновено се разполагат на неутрална територия.

— Но той не ви е предлагал среща, нали?

— Не е — Кейси продължаваше да наблюдава офицера от Сдружението, застанал неподвижно под слънчевите лъчи. — Може би да ме извика за преговори е против принципите му. Но защо пък да не си поговорим, ако има възможност да застанем един срещу друг на масата?

Обърна се и махна с ръка. Ротният, чакащ зад нас, се приближи.

— Сър?

— Сред дърветата от другата страна на поляната има ли войници на Сдружението?

— Четирима, сър. Ясно се виждат на визьорите, които засичат топлината от телата им. Пък и те не се стараят да се крият.

— Ясно — замислено произнесе Кейси. — Ротен!

— Да, сър?

— Бъдете така добър да слезете на поляната и да попитате офицера какво чака.

— Слушам, сър.

Останахме на местата си и гледахме как ротният се спуска по склона. Излезе на поляната — всичко ми се струваше неестествено забавено — и се приближи към офицера. Застана срещу него и двамата заговориха. Разбира се, не можехме да чуем думите. Лек ветрец полюшваше знамето с тънкия черен кръст. Накрая ротният се обърна и започна да се изкачва към нас. Спря пред Кейси и отдаде чест.

— Командващият Божите Избраници е готов да се срещне с вас на поляната, за да обсъдите условията на капитулацията — спря замалко да си поеме дъх и продължи: — Ако излезете в края на гората по едно и също време, бихте могли едновременно да се приближите до масата.

— Благодаря — Кейси се загледа покрай ротния към поляната и масата. — Мисля, че ще отида.

— Той няма това предвид — намесих се аз.

— Ротен — продължи Кейси, — заповядайте на хората си да бъдат готови тук, между дърветата от тази страна на хълма. Ако Блек се предаде, ще настоявам веднага да дойде с мен.

— Слушам, сър.

— Това, че не ме е призовал да преговаряме по обичайния начин, би могло да означава, че иска първо да се предаде, а после да го съобщи на войниците си. Ако има намерение да постави офицерите си пред свършен факт, не бива да го подвеждаме.

— Той няма намерение да се предава — повторих аз.

— Мистър Олин — обърна се дорсаецът към мен, — предлагам ви да се отдалечите оттук. Ротният ще се погрижи за вас.

— Не, ще дойда с вас. Ако са преговори за капитулация, значи няма бойна ситуация и имам право да бъда долу. А ако не е така, тогава защо вие самият отивате там?

Известно време Кейси ме гледа със странно изражение, след това каза:

— Добре, елате.

Започнахме да се спускаме по стръмния склон. Подметките на ботушите ни се пързаляха и се налагаше да забиваме пети при всяка крачка. Когато минавахме през люляковите храсти, почувствах едва долавящия се вече сладък аромат на увяхващите цветове.

От другата страна на поляната, точно срещу нас, излязоха четири фигури в черни униформи. Едната от тях беше Джеймтън Блек.

Кейси и Джеймтън се поздравиха.

— Командващ Блек — каза дорсаецът.

— Командващ Грим. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — отвърна Джеймтън.

— Задължение и удоволствие е за мен.

— Бих искал да обсъдим условията за капитулация.

— Мога да ви предложа обичайните условия, отнасящи се за войски във вашето положение, в съответствие с Кодекса на наемника.

— Не сте ме разбрали правилно, сър. Аз съм тук, за да обсъдим условията на вашата капитулация.

Знамето изплющя на вятъра.

Внезапно се сетих за войниците в черни униформи, които вчера правеха тактически измервания на мястото, където бяхме застанали в момента.

— Страхувам се, че неразбирането е взаимно, командващ Блек. Нашата позиция е по-изгодна от тактическа гледна точка и при сегашната ситуация поражението ви е неминуемо. Аз нямам нужда да се предавам.

— Значи няма да се предадете?

— Не — твърдо отговори Кейси.

Сетих се и за петте рейки. Четири от тях бяха забити точно на местата, където сега стояха помощниците на Джеймтън, а самият той беше застанал на мястото на падналата.

— Внимавайте — изкрещях аз, но закъснях.

Последвалите събития се развиха много бързо. Офицерът, който седеше в края на масата, скочи пред Джеймтън, всички посегнаха към оръжието си. Чух как знамето отново изплющя и този звук сякаш звуча цяла вечност.

За пръв път видях как действа един дорсаец. Реакцията му беше толкова бърза, сякаш прочете в главите на черноризците какво мислят да правят, малко преди те да извадят оръжието си.

Все още не бяха откопчали кобурите си, когато Кейси скочи през масата с пистолет в ръка. Строи ми се, че налетя върху ротния, пазещ Джеймтън, и двамата паднаха на земята, но дорсаецът продължи движението си напред. Повдигна се на колене, стреля, отново скочи и се претърколи.

Сержантът вдясно от Джеймтън рухна като подкосен, а другите двама се завъртяха, стараейки се да държат Кейси пред погледите си. И двамата скочиха да предпазят командващия си, но пистолетите им не бяха готови за стрелба. Кейси рязко спря, сякаш се натъкна на каменна стена, прицели се и стреля два пъти. И двамата войници от Сдружението паднаха.

Сега Джеймтън беше останал сам срещу Кейси с насочено оръжие. Той стреля, светлата синя диря се устреми към дорсаеца, който падна като камък на земята. Легнал на една страна и опрян на лакът, той натисна два пъти спусъка.

Ръката на Джеймтън, която държеше пистолета, бавно се отпусна. Със свободната си ръка се подпря на масата зад себе си. Опита се да вдигне пистолета, но не успя. Изпусна го. Обърна се, подпирайки се, и погледът му срещна моя. Изражението на лицето му беше както винаги спокойно, но когато ме позна, нещо в погледа му се промени — стори ми се като на човек, който току-що е победил най-големия си враг и за когото от самото начало е бил сигурен, че не представлява заплаха. Лека усмивка докосна ъгълчетата на устните му — усмивката на победител.

— Мистър Олин — прошепна, след което животът го напусна. Той се свлече до масата.

До нас избухнаха снаряди, разтърсвайки земята. Ротният, който Кейси беше оставил да наблюдава, започна да хвърля димки, за да ни прикрие от вражеските войници. Сивата стена на дима се издигна към небето между нас и хълмовете, скривайки ни от противника. Проточи се към синьото небе като непреодолима бариера, под чиято огромна тежест стояхме само аз и Кейси.

Върху мъртвото лице на Джеймтън се четеше едва забележима усмивка.