Войнико, не питай!

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Намериха ме при изгрев слънце, но не войници на Сдружението, а касидианци. Кейси Грим беше отстъпил на южния фланг на фронта, преди да се реализира замисълът на Брайт да атакува и помете вражеската отбрана от улиците на Кестълмейн. Кейси беше отгатнал този ход и предвидливо бе оттеглил основните си сили от южния фланг, като изпрати танковете и пехотата си на север, където се намирахме аз и Дейв.

В резултат на тези маневри линията на фронта се бе завъртяла около центъра си, който се намираше горе-долу там, където видях дорсаеца за пръв път. На следващата сутрин касидианците се разгънаха и проведоха настъпление, като по този начин се оказаха в тила на същите тези сили на Сдружението, които мислеха, че голяма част от противниците им е обградена и унищожена в града.

Кестълмейн, предназначен да стане камъкът, върху който да бъдат размазани касидианските сили, се превърна в лобно място за фанатиците от Сдружението. Воините с черни униформи се сражаваха с обичайната си злоба и безгрижие за живота си, обаче бяха попаднали на заградителния огън от звуковите оръдия на Кейси и свежите подкрепления, прииждащи постоянно в тила им. В края на краищата щабът на войските на Сдружението предпочете да не губи повече боеспособни подразделения и се предаде. И така гражданската война между Северния и Южния Раздел на Нова Земя приключи с победа на касидианските сили.

Само че мен това изобщо не ме интересуваше. Опиянен от болкоуспокояващите лекарства, едва си спомнях как ме заведоха в болницата на Блаувейн. Състоянието на раната ми се бе влошило поради липсата на първа помощ. Не знам подробности, но независимо от усилията на лекарите коляното ми не се движеше нормално. Обясниха ми, че единственият изход е да легна под ножа и да ми сложат ново, изкуствено коляно. Но не ме съветваха да го правя. Истинската плът и кръв все още са за предпочитане пред всичко, направено от човешката ръка.

Повече ме вълнуваше друго — бяха пленили сержанта, който устрои клането пред очите ми. И както сам предсказа, беше разстрелян от наказателния взвод в съответствие с Кодекса на наемника, който третира отношението към военнопленниците.

Разбира се, неговата екзекуция не промени с нищо историята. Това, което той написа върху Дейв и останалите касидианци с иглопушката си, не би могло да бъде забравено нито от мен, нито от другите хора. Оттогава нещо в мен се пречупи.

Приличах на строшена част от часовник, която не му пречи да работи, но безцелно се мотае в корпуса му и всеки може да я чуе да дрънка, ако го разклати. Бях сломен отвътре. Дори добрите отзиви за работата ми от Агенцията за междузвездни новини и приемането ми за пълноправен член на гилдията не можеха да излекуват наранената ми душа. Но благодарение на богатството и могъществото на гилдията сега, като неин пълноправен член, имах достъп до неща, които можеха да си позволят само няколко частни организации. Изпратиха ме при магьосниците по духовно лечение на Кълтис — по-голямата от двете планети на Екзотика.

На Кълтис ми обещаха бързо излекуване, ако успеят да изнамерят начин да се лекувам сам. И то не защото нямаха власт (макар че не съм сигурен дали разбираха колко са ограничени, особено що се отнася до възможностите им за въздейстивие точно върху мен), а защото философията им забраняваше да използват сила за оказване на натиск върху психиката на човека, така както не им разрешаваше да влияят върху желанията на индивида. Можеха само да се опитат да ме накарат да тръгна по пътя, който според тях е правилен.

Инструментът за въздействие, който бяха избрали, наистина беше мощен — Лайза Кант.

— Ама ти не си психиатър! — поразен извиках аз, когато за пръв път се появи при мен на Кълтис. Лежах отпуснат в басейна и се наслаждавах на слънчевите лъчи, когато тя неочаквано изникна над мен. На въпроса ми отговори, че Падма я е препоръчал като единствения човек, способен да възстанови емоционалното ми равновесие.

— А и откъде можеш да знаеш каква съм аз? — рязко попита тя, но не с онзи хладен тон на екзотианка, с който говореше обикновено. — Минаха повече от пет години, откакто те срещнах за пръв път в Последната Енциклопедия, а през това време натрупах достатъчно опит!

Лежах, мигах на парцали и я гледах. Бавно, едва-едва нещо в мен се пробуди за нов живот и започна да тиктака и да се движи. Изправих се. Аз, който умеех така да подбирам думите си, че да карам хората да играят по свирката ми, зададох най-тъпия въпрос в живота си:

— Значи наистина си психиатър?

— И да, и не — тихо отвърна тя и неочаквано се усмихна. — Пък и ти нямаш нужда от психиатър.

В момента, в който тя произнесе тези думи, сякаш се събудих и разбрах, че точно така мисля и аз, но объркан и страдащ, бях позволил на гилдията да наложи вижданията си и да ме изпрати тук. В съзнанието ми се раздвижиха и най-крехките механизми и отново можех да разбирам действителността.

Щом знаеше и това, какво не знаеше?

В мисловната ми цитадела, която бях градил през последните пет години, зазвучаха тревожни сигнали, бранителите й заеха местата си.

— Може и да си права. — Внезапно застанах нащрек, но продължих с усмивка: — Защо не седнем да поговорим?

— Защо не?

Седнахме и заговорихме. Отначало плямпахме глупости, а аз внимателно я разглеждах. Докато разговаряхме, чувствах някакво странно ехо — не мога да го опиша по друг начин. Всичко, което казваше, всеки жест и движение сякаш бяха пълни с особен смисъл за мен — смисъл, който не можех точно да разбера.

След известно време внимателно я попитах:

— Защо Падма е решил, че ще успееш? Имам предвид твоето идване дотук да ме видиш.

— Не просто да те видя, а да поработя с теб — поправи ме тя.

Не бе облечена в обичайните си екзотиански дрехи, а носеше обикновена рокля за разходки. Беше гримирана повече от всякога. Внезапно ми хвърли бърз поглед — предизвикателен и остър като копие.

— Защото мисли, че аз съм едната от двете врати, чрез които все още може да се стигне до теб, Тим.

Погледът и думите й ме разтърсиха. Ако не беше странното ехо, която витаеше около нея, щях да направя грешното предположение, че по този начин ме приканва. Само че тук се криеше нещо доста по-важно.

Бих могъл веднага да я попитам какво точно има предвид. Но бях предпазлив, защото се бях събудил от летаргията. Смених темата на разговора — мисля, че я поканих да поплуваме заедно или нещо от този род — и се върнах към нея чак след няколко дни.

Дотогава се бях съвзел напълно и внимателно се ослушвах откъде се носи ехото. Стараех се да разбера какво се опитват да направят с мен чрез методите, прилагани тук. Явно обработваха подсъзнанието ми — и то доста изкусно, — като не ме караха да вървя в тази или онази посока, а ми предлагаха отново да поема управлението над себе си. Всичко — къщата, в която живеех, атмосферните условия, стените, мебелите, формите им бяха подбрани така, че да въздействат на подсъзнанието ми и да ме карат да живея, при това да живея активно, пълнокръвно, с радост. Къщата не беше просто приятна — тя излъчваше радост и ме стимулираше.

А Лайза бе неразделна част от нея.

Забелязах, че докато постепенно излизах от депресията, се променяха не само формите и цветовете на мебелите, а и темите за разговор, които избираше, гласът й, смехът й. Всичко беше с цел максимално да се поощряват моите променящи се и развиващи се чувства. Не мисля, че на Лайза й беше ясно как всъщност всичко това оказва необходимия ефект. За да го разбере, тя трябваше да е родена на Екзотика. Но схващаше — съзнателно или подсъзнателно — собствената си роля и я играеше.

Това обаче не ме интересуваше. Докато се лекувах, започнах безвъзвратно да се влюбвам в нея.

Никога не ми е било трудно да си намеря жена от момента, в който се измъкнах от дома на Матиас и започнах да усещам силата и могъществото на своя ум и своето тяло. Момичетата бяха хубави и доста често изпитвах към тях и по-силни чувства. Но преди Лайза всички — и красивите, и грозните — бяха без всякакво значение за мен. Сякаш ловях славеи, които носех в дома си само за да открия на следващата сутрин, че са се превърнали в обикновени врабчета и прекрасната им песен вече е само едно тривиално чикчирикане.

По-късно разбрах, че съм се заблуждавал — били са славеи само в съзнанието ми. Някои черти на лицата им — или може би не само това — ме караха да ги оприличавам на излитащи ракети. Въображението ми работеше на пълни обороти и успявах със силата на думите си да ги заведа там, където имаше много светлина, въздух, зелена трева и буйни планински потоци. Строях им светли словесни замъци, пълни с обещания и красота.

Моят замък винаги им харесваше и те с удоволствие се пренасяха там на крилете на въображението ми, а на мен ми се струваше, че летим заедно. На другия ден осъзнавах факта, че светлината е угаснала, а песента е станала фалшива. Защото те не вярваха наистина в моя замък. Беше хубаво да се мечтае, без да се опитваме да превръщаме мечтата в най-обикновени камъни, дървета, стъкла и керемиди. Когато работата стигаше до реалните неща, моят замък се възприемаше като брътвеж на умопобъркан. Бях длъжен да забравя за него в името на някакъв нормален дом. Може би нещо като пенобетонното жилище на чичо ми — с практични видеоекрани вместо прозорци, с икономични, плоски покриви вместо високи кули, с остъклени балкони вместо открити тераси.

Затова се разделяхме.

Но Лайза, за разлика от останалите, не ме заряза и в крайна сметка се влюбих в нея. Сама, по собствена воля, тя продължаваше да лети на крилете на мечтите ми. Тогава за пръв път разбрах защо е по-различна от другите и никога няма да стане като тях.

Защото самата тя е строила свои въздушни кули още преди да се запознаем. Не й трябваше моята помощ, за да стигне до вълшебната страна — тя е била там много пъти, носена от силните си криле. Сякаш бяхме създадени един за друг. Нищо, че замъците ни се различаваха.

Точно тази разлика ме спря, когато дойде време да изляза от екзотианската си хралупа. Исках да й разкрия любовта си, но тя каза:

— Не, Тим. Още не.

Това „още не“ би могло да означава „не в тази минута“ или „не днес“. Но като видях как се промени изражението на лицето й и как се стараеше да избегне погледа ми, внезапно разбрах. Между нас стоеше нещо. Умът ми веднага ми подсказа името му:

— Енциклопедията! Все още искаш да се върна и да работя по Проекта — внимателно я погледнах и допълних: — Добре. Помоли ме още веднъж.

— Не — тихо каза тя и поклати глава. — Още преди да те намеря на онова празненство в чест на Донал Грим, Падма ми каза, че никога няма да дойдеш само защото аз те моля. Тогава не му повярвах. Сега разбрах, че е бил прав — обърна се и ме погледна право в очите. — Дори ако сега те помоля и ти дам пет секунди за размисъл, пак ще кажеш не.

Бяхме седнали на ръба на басейна и се къпехме в слънчевите лъчи. Гледаше ме някак тъжно. Зад нея имаше храст с огромни жълти рози, чийто отблясък озаряваше лицето й.

— Не е ли така, Тим?

Отворих уста да й отговоря, но я затворих, без да кажа нищо. Защото като каменна десница на небесно божество върху мен се стовари всичко, което бяха изсекли в душата ми чичо Матиас и онзи сержант от Сдружението, който уби Дейв.

Вратата между мен и Лайза се затвори и този звук отекна в дълбините на душата ми.

— Така е — стараех се гласът ми да звучи безстрастно. — Права си. Щях да ти откажа.

Погледнах към нея. Струваше ми се, че седи сред остатъците от общата ни мечта. Сетих се за нещо.

— Когато дойде за пръв път тук — започнах аз бавно, но безпощадно, защото тя отново се бе превърнала почти във враг, — спомена нещо за Падма и за това, че ти си едната от двете врати, чрез които може да се стигне до мен. Тогава не те попитах, но коя е втората?

— И сега нямаш търпение да разбереш, нали? Добре тогава, ще те попитам нещо.

Замълча, взе едно паднало листо от розовия храст, хвърли го в неподвижната вода на басейна и то заплува като мъничка, крехка лодка.

— Обади ли се на сестра си, Тим?

Думите й ме удариха право в сърцето. Ейлин и Дейв… Смъртта на Дейв, след като бях обещал на сестра си да го опазя жив… Всичко това ме извади от равновесие. Открих, че без да съзнавам, съм скочил на крака и по челото ми е избила хладна пот.

Мислех да се оправдая, че не съм имал начин да се обадя. Но гласът ми отказа да се подчинява. Гърлото ми беше свито и аз мълчах, застанал сам срещу лицето на собствената си страхлива душа.

— Те са й съобщили — развиках се аз на Лайза, която продължаваше да седи и да ме гледа отдолу нагоре. — Касидианското командване е било длъжно да й съобщи. Впрочем какво значение има… Да не би да мислиш, че тя не знае какво се случи с Дейв?

Лайза не отговори. Просто седеше и ме гледаше. Разбрах, че нищо повече няма да ми каже. Точно както не биха казали и екзотианците, които са я обучавали почти от ембрионална възраст.

Нямаше нужда от думи. В мен отново се пробуди Дяволът. Стоеше и се хилеше от другата страна на река, пълна с нажежени въглени. Приканваше ме да отида при него и да си премерим силите. Нито човек, нито дявол ми е отправял предизвикателство, което да не приема.

Обърнах гръб на Лайза и се отдалечих.