Всемогъщият

Глава пета

Утринното слънце блазнеше с топлите си лъчи, затова Едуард Армстед бе нагласил транспарантите така, че да пропускат по-малко от него. Той не искаше размекваща атмосфера в кабинета си. Нужно му бе спокойствие и деловитост.

По негова покана Ник Ремзи и Виктория Уестън влязоха в кабинета. Армстед ги поздрави с рязко кимане на глава и ги покани да се настанят пред бюрото му. Той самият отиде зад него, седна и извади папка с напечатаните листове, които Ремзи му бе предал предния ден. При все че два пъти бе прочел съдържанието им, Армстед отново ги поразрови.

— Можете да запушите — каза той без да вдига глава.

Ремзи веднага извади пакет цигари и запали една. Виктория не помръдна сключените в скута си ръце.

Не след дълго Армстед остави папката. Да, вече беше готов. Беше готов да поеме по стръмния пионерски път, който случаят Ингър му беше подсказал. Изкачването трябваше да стане много предпазливо. Всяка стъпка трябваше добре да се премисля. Много вълчи ями криеше този път.

Стъпка номер едно.

— Ник, прочетох материалите, които ти тогава събра за нашия специален проект. Проектът, който тогава нарекохме „Времето на терориста“ — каза Армстед. — Този материал все още си го бива.

— Аз бях много доволен, че успях да ги събера — отговори Ремзи — и много исках да се възползваме от тези сведения.

— Можем да направим това сега. Имам нещо наум. Нещо, за което ще имам нужда от помощта и на двама ви. Ще ми бъдат нужни някои допълнителни сведения по твоите материали. Виктория засега ще се задоволи само да слуша. После ще видим. Не би имал нищо против да поговорим по твоите проучвания из терористичния свят, нали, Ник?

Ремзи се поразмърда.

— С удоволствие ще ви кажа всичко, което не съм записал, мистър Армстед. Всичко, което мога да си спомня и което може да ви бъде от полза.

— Нужна ми е твоята преценка, Ник — подчерта Армстед. — Навъдиха се струва ми се много терористични групи… Искам просто да посочиш най-важните от тях.

— В какъв смисъл важни? — поинтересува се Ремзи.

— В някои отношения много от тези групи са еднодневки. Абстрахирай се от тях. Да поговорим за най-ефективните, за най-дейните.

— От сега действащите?

— Точно така. От сега действащите — каза Армстед.

— Най-силната и ефективната, безспорно най-голямата, най-добре обучената и най-добре финансираната е Народният фронт за освобождение на Палестина, известна като НФОП. Те са марксистка организация, която се ръководи от Дамаск. Саудитска Арабия им дава 25 милиона долара годишно. Техен човек извърши касапницата на Мюнхенската олимпиада през 1972.

— Други?

— Без да ги подреждам по значимост, бих казал, че най-дисциплинираните и дейни след НФОП са Червените италиански бригади и бандата на Баадер Майнхоф от Западна Германия, Японската червена армия, Ирландската републиканска армия или ИРА, Туниският народен фронт за освобождение, Баскските испански сепаратисти — ЕТА и Тупамарос в Уругвай.

— Нещо общо между тях? Нещо да ги свързва?

— Съвременната революция, свалянето на капитализма — каза Ремзи. — Повечето от тях се поддържат с пари и оръжия от Кремъл и се обучават в Съветския съюз. Аз предполагам, че човекът, който има пръст в повечето от групите, е известният терорист и наемен убиец Карлос.

— А, Карлос — каза Армстед, слагайки ръка на папката — венецуелският безделник, който впоследствие става кръвожаден убиец. Видях някои негови снимки, които имаш тук. Едно пухкаво, закръглено човече. Изглежда съвсем безобиден.

— Видът му не бива да ви заблуждава — каза Ремзи. — Карлос е безмилостно жесток, човешкият живот за него е нищо. Преди да стане известен, той е живял в един апартамент на третия етаж в Тюйлери, в латинския квартал на Париж. Един негов приятел ливанец на име Мокар Бел бил принуден да стане доносник. С доносите си той помогнал на трима френски детективи да заловят Карлос. По време на разпита Карлос получил разрешение да отиде до тоалетната. Излязъл оттам с един 76-милиметров автомат, убил двама от детективите, тежко ранил третия, застрелял доносника и избягал. И всичко това за 10 секунди. Там в записките ми има и други негови „подвизи“.

— Да оставим подробностите настрана — каза Армстед. — Те сигурно нямат край.

— С помощта на Карлос бяха организирани избиванията на израелското летище Лод от Японската червена армия — каза Ремзи. — Той хвърли граната в санитарния магазин в Париж, където уби двама души, рани дванадесет и изгори магазина до основи. Пак той се изпречи с едно пежо на пистата на летището Орли и насочи ръчна ракетна установка срещу Боинг 707 на Ел Ал, със 136 пътници на борда. Тази му акция завършва неуспешно. Пак той, Карлос, организира отвличането на самолета на Ер Франс в Атина, което пък стана причина за израелската спасителна акция на ЕНТЪБИ. Лично аз мисля, че най-голямото му и успешно безумие беше това във Виена през 1975, когато той и петима негови другари завзеха един трамвай и се озоваха пред главната квартира на ОПЕК в Тексако Билдинг. Карлос и хората му нахълтали вътре, убили трима от охраната, взели 11 петролни министри като заложници и отлетели с тях за Алжир, където след получаване на исканата сума, освободили заложниците. За всичко това се изисква много съобразителност и дръзновение. Опасен човек е той.

— Говориш, като че ли подвизите му продължават. Има ли такова нещо?

— Не знам — каза Ремзи. — Подвизаваше се, когато правех тези проучвания в Париж. Това бе и последното, което чух за него.

— Но не знаеш дали е жив?

— Наистина не знам. Предполагам, че е жив. Никъде нищо не се чу за неговата смърт. През 1982 все още беше жив. Тогава изпрати някъде от Холандия заплашително писмо до Френското вътрешно министерство, което беше подпечатал с палеца си.

— Къде би могъл да бъде сега?

Ремзи повдигна рамене.

— Може би в Лондон или Бон, или Дамаск. Но най-вероятно е в Париж.

Вестникарският магнат погледна към Виктория и отново се обърна към Ремзи.

— Ник, и защо е всичко това? Този Карлос комуняга ли е?

Ремзи поклати глава.

— Странно наистина, но аз не мисля, че е. Миналото и средата му не дават повод за това. Баща му е колумбиец, който се преселил във Венецуела и натрупал там добро състояние. Имал трима синове, които кръстил на трите имена на Ленин. Бил богат марксист. На сина си Карлос той дал второто име на Ленин — Илич. Карлос бил наречен Илич Рарец Санчес. Роден е в 1949. Получил комунистическо обучение в лагера Матанзас до Хавана, който се ръководи от един полковник от КГБ. По-късно бял редовен студент в Московския университет на дружбата „Патрис Лумумба“. Изключили го от там заради алкохол и женкарство. Но вероятно това било хитрост от страна на КГБ, за да го законспирират. Не мисля обаче, че той самият е бил комунист. Знаете, че при случката с ОПЕК във Виена, един от заложниците му беше шейх Ямани — петролният министър на Саудитска Арабия. Ямани провел доста разговори с Карлос и останал с впечатлението, че Карлос не вярва нито в комунизма, нито в палестинската кауза.

Недоумението на Армстед нарасна.

— И защо тогава тези отвличания и убийства?

Ремзи сви рамене:

— Точно не мога да кажа. Предполага се, че този човек вярва в някаква международна революция от марксистки тип. Това обаче също не е съвсем сигурно. Той може просто да обича приключенията. Може би обича властта и силата така, както и парите. Предполага се, че има постоянна своя група с подбрани немски и арабски участници в нея. За разлика от останалите терористични групи, които са определено политически, групата на Карлос може да е такава, а може и да не е.

Армстед грижливо започна да развива една пура. Не след дълго уж случайно запита:

— Ти как се добра до тези материали за Карлос и бандата му?

— Източниците са различни — каза Ремзи. — Най-надежден се оказа един информатор в групата на Карлос — незначителен член на групата, който изпълняваше най-вече дребни поръчения, но все пак — член. В Париж срещнах един типичен представител на Средния изток, тогава разполагах с много пари. Неговата приятелка беше в групата на Карлос и изпълняваше тези поръчения. Поисках от мистър Дайъц 1000 долара и му платих за информацията, тази, която току-що прочетохте. Това беше всичко, което успях да събера.

— Трябва ми повече — каза Армстед, като стана и запали пурата си.

С нескрито учудване, Ремзи запита:

— За Карлос ли?

— За Карлос и групата му.

— Съмнявам се дали ще бъде възможно.

— Няма невъзможни неща — каза Армстед. Стана и закрачи из кабинета си, без да спира да говори. — Искам всичко да съсредоточим върху Карлос, поне като начало. Искам ти да се върнеш в Европа, в Париж. Ти и Виктория Уестън, двамата заедно. Ще имате всичко, което ви потрябва.

Ремзи срещна погледа на Виктория и се понамръщи.

— Мисля, че това не е работа за жена — обърна се той към Армстед.

— Ник, престани — прекъсна го Виктория. — Мъжкият шовинизъм изживя времето си с кюлотите, или поне трябваше да го направи. Мога да говоря френски, ходила съм в Париж. Била съм навсякъде из Франция, и то три пъти. Бих могла много да ти помогна. Освен това не ме е страх.

— А мене ме е страх — каза Ремзи.

Армстед се намеси:

— Аз съм съгласен с Виктория — каза той. — Имам нужда от нейното участие в това начинание главно по две причини. Едната е, че искам ти да продължиш да я запознаваш с работата. Втората е, че имам нужда от женския нюх, от светогледа на жената. Нужни са ми репортажи, които еднакво да допадат и на мъже, и на жени.

За другата главна причина — тази, която беше споменал пред Дайъц, Едуард Армстед предпочете да не говори сега. Той искаше да направи нещо за дъщерята на Хю Уестън, защото искаше да се докара пред Хю, и то колкото се може повече. В крайна сметка, както каза и на Дайъц, Хю Уестън сега беше прессекретар на президента на САЩ. Добре щеше да бъде да го обвържат с някакво задължение. Все щеше да им потрябва някой ден. Освен това Виктория сигурно щеше да се справи добре с тази задача — бе неопитна, но не и неспособна. Армстед добре разбираше какво цели с това.

— Освен това има и друга, макар и не толкова важна причина, за да настоявам Виктория да дойде с теб — продължи той сладкодумно… — Аз ви искам в Париж като туристи. Двамата бихте могли да се представяте като семейна двойка, когато обикаляте града. Но в хотела ще ви запиша като непознати. В тези разследвания не искам да се забърква Рекърд. Вие няма да бъдете журналисти, а туристи, както вече казах. Искате просто да разгледате Айфеловата кула, да хапнете патица в Тур д’Аржан.

Армстед се върна към бюрото си:

— Мисля, Ник, че ти би могъл да започнеш с едно съживяване на твоята връзка с човека, който те осведомява за Карлос. Как му беше името?

— Ахмед.

— О’кей, Ахмед. Проучи дали е още в Париж. Можеш ли да направиш това?

— Имах един барман, който лесно се свързваше с него.

— Опитай да стигнеш до него — каза Армстед. — Искам да разбера дали Карлос ще предприема някаква нова акция.

— О, това е голямо искане — каза Ремзи колебливо.

— Голяма е и сумата, която ще платя — каза Армстед. — Можеш да платиш на този твой информатор — Ахмед — 10 000 долара, ако разбере и ни каже нещо интересно… Ще платя и повече, разбира се, за повече сведения. Какво ще кажеш?

Ремзи се позатрудни:

— Не бих могъл да кажа какво ще успеем да научим от Ахмед за Карлос, но със сигурност мога да ви кажа, че от другите групи с пари нищо няма да купите. Те харчат пари и имат нужда от тях, но парите не са тяхна цел. Техните интереси са чисто идеологически.

— Парите също са идеология — каза направо Армстед. — Парите са всичко. Ще разбереш това, като започнеш да ги раздаваш. А сега да започнем с Ахмед. Ти и Виктория се пригответе да отлетите за Париж.

Ремзи и Виктория станаха.

— Кога заминаваме? — поинтересува се Ремзи.

— Утре. С Конкорда. На „Дьо Гол“ ще ви посрещне един шофьор с мерцедес, а в Плас Атен ще ви чака запазен апартамент с две спални. Заминавате като първокласни туристи. Когато трябва нещо да ми съобщите, звънете на частния ми телефон. Аз или Хари Дайъц ще се погрижим за следващата ви задача.

— Която, надявам се, също ще бъде първокласна — усмихна се Ремзи.

— Само ако работата ви е първокласна — отговори Армстед. — Бон воаяж!

На следващия мрачен ден в един часа следобед, конкордът на Ер Франс излетя от нюйоркското летище Кенеди и се приземи на почти безлюдната писта на „Шарл дьо Гол“ три часа и 32 минути по-късно — в 10,32 вечерта парижко време. След като минаха през паспортния контрол и получиха багажа си, Виктория и Ремзи намериха младия френски шофьор, който ги поведе в късната хладна вечер към един мерцедес.

Към полунощ те се настаниха в апартамент 505 на Плас Атен. При все че не бяха особено гладни, защото скоро се бяха нахранили в самолета, те телефонираха в рум сървиса за сандвичи. Зад вратата на едно шкафче в антрето Ремзи забеляза малък хладилник, и докато чакаха сандвичите, той изпи две малки уискита, след което и едно двойно.

Виктория се задоволи само с чаша безалкохолно с етикет Фримбуа Резин дьо Фрут, която изпи след като донесоха сандвичите. И макар че беше все още рано, Виктория усети, че е съвсем капнала и се оттегли в по-голямата спалня. Ремзи, който бе свикнал повече с пътуванията, продължи да се рови още няколко часа в записките си за тероризма. Накрая си легна с ясната мисъл за това, което двамата с Виктория трябваше да предприемат на другия ден.

На сутринта станаха рано, закусиха, и тъй като Виктория си бе отпочинала и с нетърпение очакваше да започне изпълнението на задачата, двамата излязоха от хотела. Тръгнаха по Авеню Монтен към Етоал, като Ремзи избра по-дългия път през Шанз-Елизе, за да изчака, докато отворят бара. Виктория не бе идвала в Париж от пет години. Затова малко се вълнуваше и й се искаше да говори, Ремзи обаче бе премного вглъбен в предстоящата им работа и хич не му беше до разговори.

Завиха по Авеню Жорж Пети, след което навлязоха в рю Пиер Шерьон. Ремзи поведе Виктория към едно скромно бистро, пред което един келнер подреждаше няколко маси.

— Влизаме вътре. Остави ме аз да говоря, а ти само слушай и си пий пиенето.

— Какво трябва да пия?

— Каквото си искаш.

Безцеремонното и пренебрежително държание на Ник леко я раздразни. Той се отнасяше с нея като с натрапница. И без това тази задача от международен мащаб някак си я смущаваше. Още когато Армстед им я възложи, тя почувства, че нейното участие не беше случайно. Може би шефът й използваше този случай, за да си подсигури евентуална отплата от страна на баща й в бъдеще. Тя не бе съвсем сигурна в това, но мисълта за точно изчислена меркантилност не я напускаше и в момента.

Инстинктивно тя стисна зъби, решена да извоюва мястото си в изпълнението на плана. Бързо влезе след Ник в бистрото. Минаха между празните маси и машинките за пинбол, на които играеха двама възрастни мъже без вратовръзки, и седнаха до бара. Барманът остави бутилките, които подреждаше и дойде да вземе поръчката им. Ремзи запали цигара.

— Уиски и Евиан.

Виктория искаше да поръча същото като Ник, за да му каже, че е не по-малко печена в тези работи, но самата мисъл за силен концентрат в този ранен час на утрото я от врати. Реши все пак да послуша своето собствено аз и на хакано каза:

— За мен Коук.

Барманът приготви питиетата им. Докато им ги поднасяше, Ремзи го заговори.

— Мосю, последния път, когато бях тук преди една година, в бара имаше един млад барман на име Анри. Той все още ли…

— Анри е тук, да. Току-що дойде. Преоблича се там отзад.

— Бихте ли му предали, че го чака негов приятел?

Гърбавият барман хлътна в една врата встрани от бара. След секунди оттам излезе хубав, широкоплещест мъж с посребрена коса. Той придърпа бялото си сако, усмихна се на играчите и се приближи към Ремзи.

— Здравей, Анри — каза Ремзи. — Помниш ли ме?

Широка усмивка озари лицето на Анри.

— Мосю Ник! Как сте?

— По-добре от всякога. Младоженец съм. Запознай се със съпругата ми Виктория.

Анри целуна ръката на Виктория.

— Честито, всичко най-най-хубаво. Но защо се омъжихте за такъв дъртак, мадам?

— За пари — каза Виктория в неговия шеговит тон.

— А ти, Анри — попита Ремзи, — как си ти?

— Вече имам внук.

Той потърси портфейла в сакото си, извади една снимка и им я подаде. Ремзи и Виктория с пресилен интерес разгледаха фотографията.

Подавайки я обратно, Ремзи каза:

— Поздравления, дядко!

— Побързайте и вие. Не си губете времето. На меден месец ли сте?

— По служба — каза Ремзи.

Лицето на бармана стана изведнъж сериозно.

— По същата работа? — запита тихо той.

— По същата — каза Ремзи, снишавайки глас. — Все още ли е в Париж?

— Да.

— Ще може ли да поговоря с него?

— Кога?

— Колкото се може по-скоро.

— Къде сте отседнали?

— Плас Атен. Апартамент 505.

— Чакай на телефона там след час.

— Благодаря.

Ремзи се завъртя на стола, плати питиетата, като остави 500 франка за бармана, и следван от Виктория, напусна бистрото.

Върнаха се по най-прекия път в хотела и с нетърпение зачакаха телефонния звън.

След 50-минутно чакане телефонът иззвъня.

Ремзи, който седеше на дивана, се спусна към апарата.

— Ало?

— Мистър Ремзи?

— Да, Ник Ремзи е на телефона.

— Ахмед се обажда.

— Здравей, Ахмед. Радвам се да те чуя. Можеш ли да говориш?

— Не. Сега не… Ще бъда на риба по Сена към стълбището за Ке дьо Монтебело в три часа следобед. Там ще поговорим.

— Добре. Довиждане до три часа.

Ремзи окачи слушалката.

— Бързо стана — каза Виктория. — Някакви изгледи за успех?

— Страхуваше се нещо. Не искаше да говори. Посочи обаче много удачен начин за разговор в три часа. Ще лови риба по Сена. Каза ми точно къде по реката.

— Ама истински риболов? Да лови риба по Сена?!

— Мястото не е лошо, за предпочитане е. Там не би могъл да бъде засечен или подслушан от разните електронни машинки. Карлос навярно следи хората си.

Ремзи погледна часовника си.

— Хм, имаме няколко часа на разположение. Аз смятам да потърся Сид Лукас, шефа на бюрото на Рекърд тук. С него навлязохме в този бизнес по едно и също време. Ти какво мислиш да правиш?

— Ще подремна — каза Виктория. — Събуди ме, като стане време.

Наближаваше три часа. Освежена, със светнало лице Виктория крачеше до Ремзи по Дьо Монтебело над реката. Насреща се извисяваше готическата катедрала Нотр Дам.

— Тук долу — каза Ремзи, като посочи стълбите, които водеха от улицата към бреговете на Сена.

Виктория слезе след него до калдъръмената пътечка покрай реката. Ремзи разгледа наоколо, после се обърна надясно. Виктория забеляза, че погледът му се спря на въдичарите, разпръснати на групички по брега.

— Най-близкият до нас, това е той. Онзи с каубойската шапка — каза Ремзи и забърза по брега, следван от Виктория.

Изминаха около триста ярда и Виктория успя да различи изпитото лице на слаб, много мургав млад мъж, седнал с бамбуков прът в ръка. До него имаше плетено рибарско кошче.

Ремзи се спря, за да запали цигара, и тихо каза на Виктория:

— Ти можеш да дойдеш, но стой по-назад и не се бъркай. Не говори. Ще му кажа, че си жена ми. О’кей, да вървим.

С небрежна, отпусната походка и с жадни подръпвалия от цигарата Ремзи приближи въдичаря. Виктория изостана и се зазяпа в реката. Ник се спря до кошчето, погледна встрани. Останалите рибари бяха достатъчно нагоре по реката, за да не ги чуват. Ремзи посочи кошчето.

— Как е уловът днес, Ахмед?

Мургавият младеж сви рамене.

— Вижте сам.

Ремзи коленичи близо до него и отвори кошчето. Беше празно.

Ахмед запита бързо:

— Коя е жената?

— Жена ми.

— Добре. Казвай бързо.

— Като миналия път. Трябват ми някои сведения. Карлос в Париж ли е?

— Възможно е.

— Искам да разбера дали скоро ще готви нещо.

— Невъзможно. Изчезвай.

Ремзи не помръдна.

— Информацията ще струва 10 000 долара.

Ахмед вдигна неподвижната си досега глава и погледна Ремзи, за да се увери, че е чул добре.

— 10 000 долара — повтори Ремзи.

Ахмед отново се загледа в реката. След няколко секунди мълчание промълви с ъгъла на устата си:

— Тази нощ в полунощ. Ще ти телефонирам. Довиждане.

Ник се върна при Виктория. Хвана я под ръка и тръгнаха обратно.

— Успя ли да изкопчиш нещо? — прошепна тя.

— Почти нищо.

Същата вечер, отново развеселен, Ремзи заяви на Виктория, че е направил резервация за тях в Тонг Йен — любимия му ресторант в Париж. Това беше неголямо заведение на Рю Жан Мермоз, недалеч от Ронд Поан. Младата собственичка — китайка, ги посрещна сърдечно, целуна Ремзи по двете бузи и ги отведе в голямото сепаре на долния етаж. Ремзи отказа уискито. Поръча си една китайска бира и подаде чашата си на Виктория, за да я опита. Поръча за двамата супа, свински котлети, добре изпържено телешко, кълцано с лук и жасминов чай.

Прибраха се преди единадесет часа и преднамерено престорено запрелистваха сутрешните издания на Интернешънъл Херълд Трибюн и на лондонския Телеграф. Вниманието им обаче беше само в телефона. Осем минути преди полунощ той рязко иззвъня няколко пъти, преди Ремзи да вдигне слушалката.

— Ремзи на телефона.

— Ахмед съм.

— Здравей, Ахмед.

— Не можах да открия нищо чрез главния ми източник.

— Много лошо, но…

— Има нещо друго.

— Да, кажи, кажи — окуражи го Ремзи.

— Чух нещо интересно от друг източник, но ще ти го кажа лично.

— Добре, много добре.

— Хотел Калифорния — каза Ахмед. — Пет часа утре следобед, стая 110, вратата ще бъде отключена.

— В пет часа съм там.

— Не ти. Изпрати жена си. Да донесе парите в брой. Американски долари.

— О’кей. Тя ще бъде там.

— Стая 110, да не забравиш.

— Бъди спокоен. Няма да забравя. Благодаря, Ахмед.

Ремзи се наведе да постави слушалката и срещна въпросителния поглед на Виктория.

— Може би ще се доберем до нещо — каза той.

— Е, кажи какво, Ник, стига си ме дразнил.

— Ахмед каза — започна Ремзи, палейки цигара — „не можах да открия нищо чрез главния си източник“. Имаше предвид неговото момиче в групата на Карлос. После каза: „Чух нещо интересно от друг източник, но ще ти го кажа лично“. Каза, че ще чака в стая 110 на хотел Калифорния…

— Къде е това?

— Две пресечки след Шанз-Елизе. Един стар и хубав търговски хотел. Той иска да отидеш ти. „Изпрати жена си“, каза, „Стая 110“. Каза, че вратата ще бъде отключела. Каза също „Тя да донесе парите в брой, американски долари“. Ще изтеглим парите утре сутринта. Имам пълномощията на Армстед за това. Ще ги предадеш на Ахмед в пет часа, след като ти каже какво е открил.

— Ти какво мислиш, че е открил?

— Някои сведения за следващи операции на Карлос, надявам се.

— Боже мой, започвам да се безпокоя!

— Ще ти налея една чашка.

Той тръгна към хладилника.

— Може би това ще е големият ни шанс, Ник.

— Сигурно. Най-после ще получим „Пулицър“.

Беше пет без шест минути, когато се спряха пред входа на хотел Калифорния.

Постояха за малко под стъклената козирка пред входа. Виктория извади пудриерата от кожената си чантичка, отвори я и се поогледа в огледалцето. Облиза горната си устна, прибра пудриерата и отметна падналия на очите й кичур руса коса. Забеляза, че Ремзи проницателно я наблюдава.

— Какво има — поинтересува се тя.

— Друг път, преди да излезем си връзвай косата на кок или нещо друго там — каза той.

— Защо, така не ти ли харесва?

— Напротив, разпуснатата коса привлича повече. Не приличаш нито на порядъчна съпруга, нито на прикрит агент.

— Аз не съм нито едното, нито другото. — Озъби му се тя, но той вече беше стиснал ръката й и я мъкнеше навътре.

Денят преваляше и фоайето беше потънало в сумрак. Минаха покрай близкото бюро, където униформен портиер разясняваше на един турист нещо по картата на Париж после покрай рецепцията, която почти не се виждаше от група регистриращи се японски туристи. Най-после се спряха пред металната решетка на асансьора. Ремзи натисна бутона.

— Помни, това е приземният или първи етаж. Стая номер 110 е на следващия.

— Ник, била съм в Париж не по-рядко от теб. Знам как се броят етажите тук.

— Извинявай. Като стигнеш до стаята му, направо влизай. Вратата ще бъде отключена. Взе ли парите?

Тя потупа своя издут портфейл.

— Ето. Ник, ами ако не е там? Да чакам ли?

— Не, върни се. — Той се загледа в слизащия асансьор. — Бъди спокойна. Ахмед ще бъде там.

— Най-напред ще трябва да запиша това, което има да ми каже, и тогава ще му платя.

— Точно така.

— Ами ако… ако информацията му не е нещо особено?

— Каквато и да е, ти му плати. Не бива да се съмняваш в намеренията му. Връзката с него е важна.

Асансьорът плавно се приземи. Ремзи отвори външната решетъчна врата и направи място на Виктория да влезе. Минавайки покрай него, тя попита:

— Ник, къде да те търся?

Ремзи посочи с глава зад себе си.

— Столовата и бара са тук отзад. В бара съм. — Затвори решетката. — Натисни бутона за първия етаж. Успех!

Спокойно отдалечаващата му се фигура изчезна от погледа й. След секунди асансьорът изтрака и спря на първия етаж. Тя излезе и тръгна по коридора, докато стигна стая 110.

Вратата беше затворена. Подвоуми се дали да почука или не. Хвана дръжката на вратата и я завъртя. Вратата се отвори. Виктория пристъпи вътре и затвори вратата след себе си.

Старомодната стая бе потънала в сумрак. Светлина влизаше единствено през драпирани френски врати, които несъмнено водеха към тераса или двор. Прозорци нямаше. Виктория долови монотонния плясък на фонтан в двора. Между вратата и едно огромно месингово легло имаше нощна лампа. Виктория забеляза очертанията на боядисан в зелено гардероб и твърда кушетка, покрита с кестенява велурена покривка. Стори и се, че в стаята няма никой, но изведнъж го забеляза. Беше седнал в едно кресло в другия край на леглото. Беше ниско приведен, явно се преобуваше.

— Ахмед, — извика тя — аз съм мисис Ремзи.

Тя заобиколи бронзовото легло, отваряйки чантичката си, за да извади бележник и писалка, но той не отговори и не помръдна.

— Ахмед, — каза тя отново и се спря, за да изчака отговора му.

Тишина.

Той не стана да я поздрави. Продължи да стои неподвижно, наведен напред. Тя направи няколко стъпки към него. Сега го видя съвсем ясно — главата му, раменете му, дръжката на ножа, забит в гърба му.

Едва сподави писъка си. Замръзна на място.

— Господи! — пое въздух тя.

В стаята се чуваха само силните удари на сърцето й.

Обзе я панически страх. Дали пък нямаше и друг в стаята? Убиецът? Поразмърда се да го потърси с поглед. Нямаше никой. Само тя и трупът. Пряко силите си, тя се приближи и видя тъмните засъхващи петна около ножа.

Навсякъде по разкъсания пуловер тъмнееха многобройни намушквания.

Виктория събра сили да коленичи и погледне лицето му. Очите му бяха широко отворени и безжизнено изцъклени, а устните му — леко разтворени. От тях изтичаше тънка струйка кръв и се съсирваше по брадичката му.

Обзета от ужас, Виктория бързо успя да се изправи. Завъртя се на омекналите си като гума крака, спъна се в каубойската шапка и изтича към вратата. В последния момент обаче се сети, че е криминален репортер. Спря се и затършува за кърпичка из чантата си. С разтреперана ръка изтри отпечатъците от пръстите си по дръжката на вратата. Широко я разтвори и погледна вляво и вдясно по коридора. Не се виждаше никой. Излезе, затвори вратата след себе си и изтри и външната дръжка. Събра сили и побягна.

Половин час по-късно тя беше в апартамента на Плас Атен с Ремзи. Докато отпиваше от силния джин, чу Ник да разговаря по телефона с Ню Йорк. Беше събудил Едуард Армстед и му разказваше за срещата си с Ахмед и за преживяванията на Виктория.

Продължавайки да пие, тя отиде при него. Той тъкмо казваше:

— О’кей, мистър Армстед, ще си останем по местата до следващото ваше нареждане. Довиждане.

— Никога не бях виждала мъртвец — прошепна Виктория.

Ремзи седна на дивана и се загледа в килима.

— Предполагам, че това е предупреждението на Карлос към нас — каза той. — Армстед казва да стоим настрана. Да проучваме други терористични групи, докато получим от него определено нареждане.

Ремзи вдигна поглед.

— Никога не си виждала мъртвец? Има много да гледаш. — Той се опря с ръце на коленете си и бавно стана от дивана. Взе чашата от жената, пое глътка и й я върна. — Аз май няма да мина само с едно. А косата ти… завържи я другия път.

За убийството в далечен Париж Едуард Армстед не беше се замислял сериозно до тази вечер.

Беше поканил Хари Дайъц да го придружи в Нени Алралето след работа. Това беше уютен и спокоен италиански ресторант на 61-ва улица, недалече от Пласа Авеню и на стотина крачки от издателството. Беше хубаво и удобно местенце за разговори, а Армстед искаше тази вечер да поговори с единствения човек, на когото имаше пълно доверие. Бе убеден, че това щеше да е най-важният разговор в живота му.

Докато сервираха пред Дайъц, Армстед го разглеждаше с нескрита симпатия. За пореден път се убеждаваше в предаността на Дайъц към него. Да, тази преданост като че ли беше смисълът на живот за Дайъц. Преди да предприеме този съдбоносен разговор, Армстед още веднъж прецени верността на своя помощник. Спомни си началото на тяхното сближаване.

Майката на Дайъц била особена жена — студена и себелюбива. Отгледала и изучила сина си чрез писма. Разменяла писма с разни директори на интернати, където той бил настанен. Дайъц стигнал до пълнолетие, без да усети майчина близост. Армстед, за когото подобна съдба бе добре позната, откри у него ценни качества и му възложи работа, която възвърна самочувствието му. Вследствие на това Дайъц почувства към него такава близост, каквато не бе изпитвал към друго човешко същество. От самото начало Армстед усети, че Дайъц го обикна до боготворене. Бе готов да направи всичко, за да му угоди. Решен бе да жертва себе си за човека, дал му възможност да се почувства пълноценна личност. От своя страна, Армстед гледаше на него не само като на подчинен, а в известна степен и като на приятел и съюзник — човек, на когото можеше да разчита. Той винаги се бе отнасял към Дайъц с подчертано внимание. И двамата добре разбираха, че във взаимоотношенията си могат да имат пълно доверие един на друг. Сега, когато Армстед имаше голямата власт най-добре можеше да оцени присъствието на Дайъц до себе си. За него той се бе превърнал в едно второ аз, което винаги щеше да му бъде под ръка и да му помага в голямата игра.

Да. Армстед още веднъж се убеди, че с Хари Дайъц плановете му нямаше да пропаднат.

Армстед беше поръчал месо със сос и спагети като главно ядене, и едва когато донесоха поръчката, той започна да разказва на Дайъц какво се бе случило на Ремзи и на Виктория в Париж.

— Информаторът имал някакви сведения за Карлос и бил готов да ги предаде на Ремзи срещу пари. Поискал Виктория да бъде посредник, така че тя отишла в хотелската стая и намерила там всичко съгласно уговорката. Информаторът бил там, само че не могъл да й каже нищо. Бил убит.

Хари Дайъц въпросително вдигна вежди.

— Убит?!

— Намушкан в гърба и студен като камък. На Виктория не й оставало друго, освен да избяга оттам с празни ръце.

Армстед леко избърса устните си със салфетката и отново внимателно я положи в скута си.

— Ето при такива играчи се забихме, Хари. Те играят само в отбрана.

— Точно така, в отбрана.

— Възприех го като естествено в началото — каза Армстед и пое още една хапка — и все пак не можах да го проумея. Та това бе само едно поръчение. Дори убийството ми се стори вестникарско. Но после ми стана ясно. Играта е опасна.

— Да, точно така, шефе.

— Стана ми ясно също, че това е тяхното предупреждение към мен. Един вид — стойте настрана. Не си пъхайте гагата в работите на Карлос, ако не искате също да бъдете убит.

— Точно това искат да кажат.

— Несъмнено. Но аз съм убеден, че всяка терористична група би ни изпратила такова съобщение.

— Абсолютно вярно — съгласи се Дайъц.

— Това породи в мене една голяма идея — каза вестникарският магнат. — Затова те и повиках да поговорим тази вечер.

— Какво имаш предвид, шефе?

— Страхотна идея. За нея се сетих след удара с Ингър. Успехът ни с Ингър ми показа, че сензационните истории не се случват току-така. Те трябва да бъдат заставени да се появят. Както направихме ние с Ингър и победихме Таймс и другите.

Армстед остави приборите в чинията и се наведе към помощника си:

— Както виждаш, Хари, още преди да изпратя Ремзи и онова момиченце Уестън в Париж, аз знаех, че нищо особено няма да излезе от техните разследвания. Съвсем ясно ми беше, че няма такава терористична група, която с готовност да ни информира за себе си. Исках обаче да се убедя в това. Затова изпратих репортерите ни там. Да разберат на място. И те се справиха добре.

— Не ще и дума. Добре разбраха.

— По една или друга причина терористичните групи сами си вършат работите. Нашите проблеми хич не ги интересуват. За тях ние можем само да бъдем пречка. Те предпочитат да правят всичко самостоятелно. Извършеното от тях веднага става новина, голяма новина, но новина, която се публикува от всички вестници едновременно. Тези терористи не разкриват тайните си на никого.

— А новината става безсмислена — каза Дайъц.

— Точно така — каза Армстед. — Както ще се окажат за нас всички предстоящи новини. Онзи ден прегледах папките със събитията, които се очакват. Предстои посещение на испанския крал в страната на баските. Ще има среща по проблемите на разоръжаването в Швейцария, министър-председателят на Израел урежда поредните преговори в Кайро. Говори се за отиване на папата в Лурд. Всичко това са новини. И нито една от тях няма да бъде сензация. Ние ще ги публикуваме, Ню Йорк Таймс ще ги публикува, всички ще ги публикуват. Някои вестници ще преувеличат, или изопачат събитията, за да им придадат по-интересен вид. Но нито една от тях няма да бъде сензация. Всички те ще бъдат еднакви и в печата, и по телевизията.

Армстед разкъса целофана на една пура и я насочи към Дайъц.

— Хари, истински новини може да има само, когато си ги направиш сам.

— Мъча се да те разбера, шефе.

— Слушай добре. Всичко, което ще трябва да направим, ми хрумна онази вечер, след като бях свършил да шлайфам Ким. Как постигнахме големия удар с Ингър? Като предизвикахме събитието, като сами си го подготвихме. Сами изработихме сензационната си новина. Ти видя резултатите. Ето, че изхвръкнахме на върха. Веднага ми стана ясно, че краят на този случай трябва да стане начало. Бях решил да опитаме съвместна работа с някоя известна терористична група, но някакво скрито чувство ми подсказа, че това не е верният път. Ето, че чувството ми се потвърди. Този начин не се оказа най-правилният. Има обаче друг, правилен. Когато един материал стане събитие, сензацията е само твоя. Схващаш ли смисъла, Хари?

— Не съвсем. Как ще накараме написаното да се случи, шефе?

— Като си наемем собствена терористична група, която да фабрикува новините ни — каза тихичко Армстед. — Със съществуващите групи не можем да се сработим. Затова ще си купим наша собствена група, която ще прави всичко, което поискаме от нея. Така новините ще бъдат само наши. Ние ще станем номер едно в Ню Йорк и може би най-търсеният вестник в света. Какво ще кажеш за това, Хари? Възможно ли е тези мои хрумвания да бъдат само фантасмагории и глупотевини?

Дайъц енергично поклати глава.

— Не, шефе. Това е голяма идея. Най-голямата, гениалната, съвършената. Убеден съм, че си на прав път, но…

Той се подвоуми.

— Но какво? — поинтересува се Армстед.

— Възможно ли е това? Може ли да се осъществи, да се направи?

— Вече беше направено — с Ингър.

— Мисълта ми е за наемането на терористична група. С какво и как да започнем?

— С Гус Пейгъноу — каза Армстед мигновено. — Ще започнем с него. Предполагам, че още го държим в ръцете си.

— Държим го.

Армстед се усмихна самодоволно и поднесе пламъка на свещта към пурата си.

— Значи, започваме от Пейгъноу.

През цялата нощ Едуард Армстед ту заспиваше, ту се събуждаше. Вълнуваше го усещането, че се захваща с нещо, което може да раздруса целия свят. Въпросът обаче беше — има ли Пейгъноу връзки с истинския криминален свят или се познава само с дребните рибки? Ако пък ги има, възниква по-важният въпрос, може ли да му се гласува доверие?

Армстед си спомни за папката с досието на Пейгъноу, която Дайъц му беше предал. Той я бе прочел и бе разбрал, че на Пейгъноу може да се вярва. Успокои се и скоро дълбоко заспа.

Рано на другата сутрин Армстед прие Пейгъноу в кабинета си. Той добре разбираше, че разговорът трябва да бъде откровен, но в началото предприе лека увертюра. Помогна му за това сервираното кафе. Пейгъноу фигурираше в платежната ведомост на Рекърд и разговорът им се завъртя в тази област. Нетърпението на Армстед обаче нарастваше и, след като си изпиха кафето, той реши да почне направо.

— Гус, — каза той — искам да поговорим с теб за нещо извънредно важно. Но най-напред искам да знам мога ли да разчитам на твоята лоялност.

Пейгъноу се усмихна угоднически.

— Плащате добре. Това ще рече, че и лоялността е добра.

— Мога да плащам по-добре, много по-добре.

— И ще имате много по-доброто ми доверие и лоялност. Искате да знаете дали можете да ми кажете нещо, което да си остане между нас, нали? Можете, разбира се.

— Това не е достатъчно — каза Армстед. — Трябват ми доказателства. Трябва да бъда абсолютно сигурен. Аз искам стопроцентово доверие.

Любопитството отлепи Пейгъноу от облегалката.

— Какво искате да кажете?

— Ето какво. — Армстед взе папката от бюрото и я отвори. — Когато наемем някого, ние съставяме досие за него и пазим това досие. Когато наехме теб като информатор, също съставихме такова досие. — Той отправи поглед към Пейгъноу. — И го запазихме.

Отново погледна към съдържанието на папката.

— Бижутерите в Лексингтън! Преди две години там стана един обир. Имаше и стрелба. Това да ти говори нещо?

Пейгъноу замълча. Само започна навъсено да фиксира Армстед.

— В престрелката била убита една клиентка, вдовица на известен милионер. Ранен бил и един от охраната, но той все пак успял да убие крадеца.

— Какво говорите? — каза Пейгъноу. — Аз никога през живота си не съм убивал човек.

— Не съм казал такова нещо — каза Армстед с престорена невинност. — Искам само да кажа, че един крадец на име Рестел застрелял на място една жена при грабежа на свой ред той също бил застрелян на място. Искам също да кажа, че Рестел имал съучастник, който избягал. Тъй като това било убийство на известна личност, един от най-добрите криминални репортери на баща ми се озовал там. Той отделил доста време, за да показва на охраната на бижутерския магазин снимки на престъпници, пуснати под гаранция и регистрирани такива. Охраната се спряла на един като сигурен съучастник. Снимката била на мъж на име Гус Пейгъноу.

Пейгъноу не се помръдна. Дори не мигна. Не каза нито дума.

— Ние можехме да уведомим полицията — каза Армстед — и да извлечем дребни дивиденти от това, а съучастникът отново да се озове в затвора, и то навярно за дълго, но баща ми не пожела да петни доброто име на вестника, позволявайки негов служител да бъде замесен в някакво си дребно и глупаво насилие. Баща ми предпочете да потули информацията в това лично досие. И аз смятам да продължа да я пазя.

Армстед изчака.

Пейгъноу се присви и извади пакет цигари от джоба си. Изтърси една цигара и спокойно я запали. Пусна кълбо дим, присви очи и се усмихна под мустак.

— Мистър Армстед, вие искате да знаете дали можете да ми имате стопроцентово доверие… — Спря за малко и изведнъж започна направо: — Мистър Армстед, можете да ми имате двестапроцентово доверие.

Усмивка увенча лицето на Армстед.

— Добре, много добре. — Той захвърли папката встрани. — За това повече няма да говорим.

Армстед беше вече готов да започне делово.

— Познаваш ли някои банди?

— Банди? — Пейгъноу се изненада от детинския, по негова преценка, въпрос. — Мистър Армстед, аз съм отраснал в банди — Бронкс Бруклин, Ню Джърси…

— Не, не — прекъсна го Армстед. — Не улични момчешки банди. Аз говоря за банди от световен мащаб.

— Аз… Боя се, че не ви разбирам.

Армстед опита отново.

— Банди… от терористичен тип и характер. Които работят по целия свят…

— О, за тях ли? Като онези лайнари Червените бригади в Италия? Не, не познавам нито една от тях.

Сърцето на Армстед се сви.

— Но от световен мащаб, както вие казвате, — продължи Пейгъноу — да, имам връзка с една групировка, тя обаче не е в Италия.

— Мен не ме интересува къде е… Добре, къде е тя?

— В Лондон. Те не са това, което вие наричате терористи.

— Какво са тогава?

Пейгъноу се затрудни за момент.

— Те са нещо като лайнари от класа. Когато имат нужда от пари се събират и вършат работа.

— Работа?

— Да речем — грабеж.

Проблесна лека надежда.

— Дребни или крупни кражби?

Пейгъноу отвърна съвсем определено:

— О, дебели, тлъсти.

Надеждата нарасна.

— И вие имате известна връзка с тази банда?

— Съвсем сигурна. Един „съвипускник“ от Грийн Хевън. Крупински се казва. За добро поведение беше причислен към групата, която работеше на стопанството извън стената. Тъй като не беше от селски тип, скоро му писна и се чупи. Успял да се дотътри до Лондон. Имал нужда от пари. Имал някои препоръки и се свързал с бандата на Купър. Като специалист по динамита и бомбите той бил добре дошъл за тях. Приели го веднага. Скоро имах картичка от него. Все още е в Лондон. Дори ме покани при тях.

— Е, какво решихте? Ще отидете ли?

— Не. Аз си имам редовен паспорт, но не искам да живея с чужденци. Освен това тук при вас имам нелоша постоянна работа. Защо да ходя при тях.

Армстед се изправи зад бюрото и замислено тръгна към масата за кафе. Извади пура от кутията и, приготвяйки я, отново се върна зад бюрото.

— Гус, кой е в нея?

— Какво?

— Тази лондонска банда. Чия е? Кой е главният?

— Те са свободна групировка, която се събира от време на време, за да направи някой удар в Англия или Франция. Те не са аматьори. Чактисват си работите и имат доста добри удари. Един от тях бе ограбването на Бринк Банк в Бостън. Били седем човека с хелоуинови маски5 на лицата. Нахълтали в сградата на банката и направо в трезора. Отмъкнали близо три милиона. Няколко от тях са участвали в грабежа на нощния пощенски влак Глазгоу-Лондон. В тази успешна акция участвали деветнадесет човека от две банди. Един от тях беше Рони Бигс — онзи, когото хванаха и после успя да избяга. Френски специалист по пластични операции го преобрази и така успя да избяга в Бразилия, откъдето пък бе отвлечен от британски секретни агенти и върнат в Южна Америка. Това бе акция, която костваше седем милиона долара.

— Не е лошо — каза Армстед, силно впечатлен.

— Имаше и по-добро от това — продължи Пейгъноу, запален от темата. — Ограбването на банката, не съм сигурен в произношението, Сосиете Женерал в Ница — Франция, където използваха градската канализация, за да влязат в сградата. Престояха там през целия уикенд. Окрадоха 317 депозитни касетки и офейкаха с дванадесет милиона долара.

Армстед беше направо развълнуван.

— И казваш, че някои от членовете на бандата на Купър в Лондон са участвали в тези… а… а… работи?

— Разбира се, това е група от висока класа.

— От колко човека се състои групата на Купър?

— Около 12 души, както ми каза по-рано Крупински. Главният е Купър. Крупински говори за него като за какъв феноменален ум. Освен Купър в групата има още няколко, които се укриват по други държави или излежават присъди. Те всички са фалшификатори, касоразбивачи и атентатори. Тях политиката не ги интересува. Интересът им са парите, и то многото пари.

Армстед се усмихна.

— Аз имам много сега.

Пейгъноу също се засмя:

— Да, разбрах.

— Освен това и аз не се интересувам от политика — добави Армстед.

Пейгъноу лукаво изгледа вестникарския магнат.

— Тогава от какво се интересувате?

— От сензации.

Пейгъноу се замисли:

— Сензации? Не разбирам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че моят интерес е създаването на сензации. За моите вестници и за телевизионната ми мрежа аз имам нужда от изключителни, сензационни новини.

Изчака да разбере дали събеседникът му схваща за какво става въпрос и след кратко мълчание поясни:

— Всяка банда би могла да създава такива новини за мен.

Пейгъноу се опита да проумее това, което току-що чу. Беше прекалено стряскащо.

— Това е малко… Вие… — Не му се искаше да бъде учтив. — Вие сериозно ли говорите?

— Мислите ме за луд.

— Не… Не знам. Струва ми се, че има бизнес в това, има и залитане.

Взаимното опипване свърши, реши Армстед и премина направо на въпроса:

— Идеята за това дойде от теб — от информацията ти тунела в затвора. Тя доведе до бягството на Ингър. Това беше едно подготвено събитие. И всичко това направих аз. Стана много добре. По-добре от всичко досега. То удвои тиража на вестника ми тук в Ню Йорк. Повиши тиражите на всички мои вестници в страната и насочи вниманието на хората към моите телевизионни станции. Това ми показа, че трябва да подготвя и други новини. Сега разбра ли какво точно искам, Гус?

— Да — каза Пейгъноу, не много уверен. — Започвам да разбирам.

— Ти добре виждаш — продължи Армстед, — че големи, сензационни новини няма. Конкурентите ми пишат и продават същото, което и аз, затова ние тук искаме наши, само наши новини. И след като няма такива, ние трябва сами да си ги подготвим. Такава е моята идея.

— И затова ти е нужна банда?

— Хора, които да работят, да дават материал за новини, които само Ню Йорк Рекърд да публикува. Казано направо, нужна ми е групировка от опитни гангстери, които да вършат майсторски работата си. Ще изисквам от тях да работят непрекъснато и само за мен. От тях искам новини. Похищение на самолети, сензационни грабежи и най-вече отвличания на големи личности. Удари от висока класа, материали за първата страница. Но без никакви убийства.

Тези неща бяха добре познати на Пейгъноу.

— Това крие големи опасности.

— Опасности крият и дълбоките гмуркания на водолазите, и полетите в космически капсули.

— Хората ще трябва да залагат живота си за… За сензации.

— За пари — Армстед натърти на пояснението. — Ти каза, че бандата на Купър има нужда от пари, аз имам пари.

— За какви пари става дума?

— Може би три милиона на удар.

Пейгъноу изсвири с уста.

— Надявам се, че това ще ги заинтересува?

— Зависи… какво ще искате от тях. Но три милиончета… Да, може би ще ги заинтересува.

— Аз, разбира се, не искам да знаят кой съм. Няма да знаят за кого работят и защо. Ще им поставям задачи чрез теб. Въпроси и обяснения не желая. Искам чисто и професионално изпълнение на моите поръчения. Ще им се плаща при изпълнението на всяко отделно поръчение. Е, смяташ ли, че ще бъде приемливо за тях?

— Предполагам…

— А можеш ли да разбереш със сигурност.

— Искате да кажете да се свържа с Купър?

— Да.

— Мога да се срещна с него — каза Пейгъноу.

— Тогава, срещни се — каза Армстед наставнически. — От тази работа и ти ще спечелиш много, Гус. Замини за Лондон и провери дали ще приемат.

— Как да ви разбирам? Веднага?

— Още тази вечер, аз ще уредя пътуването ти. Очаквам да чуя отговор от теб след 48 часа.

След два дни в 11 часа през нощта Армстед получи телефонно повикване.

Тъкмо влизаше в жилището си на Петото Авеню, и Ханна, седнала в количката със слушалка в ръка, извика:

— Ти ли си Едуард?

— Аз съм.

— Търсят те по международна линия от Лондон.

Сърцето на Армстед се разтупка:

— Кажи им да прехвърлят на частния телефон в кабинета ми.

Смъкна набързо шлифера и го захвърли встрани, бързо изтича в кабинета си и внимателно заключи вратата.

Доближи се към белия телефон, номерът на който беше извън списъка на телефоните в къщата, и зачака звън. Най-после телефонът иззвъня. Армстед бързо вдигна слушалката:

— Ало.

Чу се глас на телефонистка:

— Мистър Армстед ли е на телефона?

— Да, Едуард Армстед.

— Търси ви мистър Пейгъноу от Лондон, лично.

— Добре, дайте ми Пейгъноу.

Линията от Лондон пращеше и пукаше, но гласът на Пейгъноу дойде съвсем ясно.

— Шефе, ти ли си?

— Казвай, Гус!

— Машинката заработи.

— Машинката заработи? Какво значи това?

— Купър е определено заинтересован, но има едно нещо…

— Те са заинтересовани, казваш… Но има какво?

— Искат да се срещнат с вас лично. Мисля, че желаят да разберат какво точно ще искате от тях. Можем да направим това, без да ви познаят. Ако не ви затруднява, разбира се. Мисля, че си заслужава да…

— Не ме затруднява — прекъсна го Армстед. — Щом искат най-напред да ме видят, ще се видим. Ще дойда.

— Имате ли възможност за утре?

— Да, утре е добре. Ще взема конкорда. Ще бъда на първия полет.

— Ако ми съобщите часа на пристигането, ще ви посрещна на Хийтроу и ще запазя апартамент в Риц.

— Ще имаш часа. На Хийтроу ще дойдеш, нали? Прекрасно. Апартаментът в Риц също е много добре.

— Няма да водите никого, нали?

— Да водя някого? Не, бъди спокоен, ще бъда сам утре…

Той бавно окачи слушалката.

Ликуваше.

Той почти… почти беше станал терорист.