Всемогъщият

Глава осма

Доктор Карл Шарф подложи шепата на едната си ръка, с другата изтърси трохите от зеления спортен пуловер и ги изсипа в картонената чинийка на бюрото, по която имаше засъхнали остатъци от сандвич с домати и салата.

— Едуард — обърна се той към Армстед, — усети ли, че през целия този сеанс, а той е вече към края си, ти нито веднъж не спомена баща си?

Армстед се подвоуми как да приеме това — като похвала или като упрек. Реши да го приеме като комплимент.

— Баща ми е мъртъв — каза. — Той вече не е част от моя живот. — После добави: — Всъщност трябва да му призная едно нещо — той може да е бил нехаен към сина си, но не е бил такъв към работата си. Добре е знаел, че смисълът на играта е успех. Сега разбирам колко е бил прав. Да, така е. Всичко трябва да бъде предвидено и добре обмислено. Само така може да се стигне до големия оргазъм.

— Но този оргазъм не може да измести другия, истинския — каза д-р Шарф кротко. — Трудно можем да оспорим реалното значение и на двата.

— За мен — каза Армстед — успехът е по-големият, по-важният. Другият е прекалено нищожен. Него може да го изпита всеки.

Доктор Шарф постави пухкавите си ръчички на коремчето си, гордо се загледа в своя пациент:

— Хм, радвам се, че си доволен от себе си.

— Да, аз съм дяволски доволен от себе си — призна Армстед. — За мен винаги е било ясно, че мога да направя това, ако имам възможност. И ето, че сега го правя. Трябва да се съгласиш, Карл, това не е случайно постижение. Най-напред ударът с Ингър, а сега този блиц8 с краля на Испания — два поредни ексклузива9. Това беше направо нокаут за всички останали вестници.

— Ти наистина показа гениална пригодност за работата, която вършиш.

— Това е само началото, Карл, само началото. Аз ще продължа. Нямам никакви намерения да спирам.

— А как ще обясниш, така нареченото от теб, предчувствие за предстоящи събития, както и усета ти да бъдеш там, точно когато нещото се случва?

Армстед се ухили малко пресилено.

— Късмет и вълшебен кристал. — Изведнъж стана сериозен: — Не, има и нещо друго. Необходимо е да знаеш къде може да бъде една важна личност; да усещаш кога и къде тази личност може да се окаже уязвима; да проникнеш в мислите на враговете й — да си нещо като Бог. Да гледаш от горе, от висините, откъдето ясно се вижда какво предстои на обикновените смъртни, и да изпращаш свои репортери-очевидци.

— Май у теб наистина има такова усещане — каза Шарф.

— Какво?

— Усещането, че си Бог.

Леко затруднен, Армстед повдигна рамене:

— Не исках да кажа точно това. Аз просто имам известно умение да предчувствам нещата. Знаех какво ще се случи на краля на Испания и пратих там репортери. Те първи отразиха сензацията и разпространението на Рекърд рязко скочи. Аз успях да реабилитирам думата „новина“ и да я поставя много по-високо от вестите, които хората научават от всяко издание. Мен ме опияняват силата и властта. — Той погледна часовника си. — Но да тръгвам вече.

— Не бързай толкова — каза доктор Шарф с поглед към часовника на стената. — Имаш още време. Аз ще ти кажа кога да тръгнеш.

Армстед стана:

— Имам работа. Чакам разговор с Париж. — След моментно колебание продължи: — Всъщност исках да ти кажа, че за три сеанса седмично вече няма да имам време. Един път на седмицата ми е достатъчно.

— Щом се чувстваш добре.

— Да, чувствам се много добре.

Доктор Шарф стана:

— О’кей. Да опитаме веднъж седмично — в същия този ден и час.

— Така ще бъде много по-добре — каза Армстед.

Докторът го придружи до вратата:

— Това, което ти подхвърлих, беше комплимент — каза той.

— Кое по-точно? — попита вестникарският магнат.

— Че днес ти се освободи от баща си.

— О, я го заеби баща ми — с безразличие отвърна Армстед, отвори широко вратата и излезе.

Собственикът на Ню Йорк Рекърд влезе в кабинета си. Съблече сакото си и по жилетка тръгна към бюрото. В този момент вратата се отвори и Хари Дайъц подаде глава:

— Естел ми каза, че си се върнал, Едуард — каза той, — говорих с Ремзи и Уестън. Те са в Париж в Плас Атен. Чакат да им се обадиш.

— Набери ги — разпореди се Армстед. — Искам първо Ник на телефона.

— Дадено.

Дайъц затвори вратата.

Армстед се отпусна във въртящия се стол и зашари с очи по телефонните съобщения на бюрото му. Бяха предимно от шефове на вестници, телевизионни станции и издатели — от собствената му мрежа и от приятелски настроени конкуренти. Поздравяваха го със серията зашеметяващи удари през последните няколко дни във връзка с отвличането и последвалото го освобождаване на испанския крал. Доволен, Армстед ги събра, сложи листите един върху друг и остави купчинката настрана така, че да се вижда добре. Телефонът иззвъня. Беше Дайъц:

— Прекрасно, дай ми го. Здравей, Ник!

— Едуард, свързах се с Ремзи.

— А-а, мистър Армстед! Благодаря ви, че ме измъкнахте от испанската полиция и от Испания въобще.

— Мой дълг е да бъда насреща, винаги и навсякъде, където попаднеш на тясно по моя вина.

— И поздравления за огромните успехи!

— Това е началото — заяви Армстед. — През следващите две седмици предстоят две събития, които трябва специално да бъдат отразени. Искам с едното да се заемеш ти, а с другото — Виктория. Разделям ви временно.

— Както кажете, сър.

— Искам ти да заминеш за Тел Авив и да се подготвиш за срещата в Кайро между премиера на Израел и президента на Египет.

— Тя е след две седмици — каза Ремзи.

— Искам те предварително в Израел, за да се поразтичаш там. Срещата може да се окаже решителна, не е изключено и насилие.

— Армстед изчака за възражение, но Ремзи само измънка:

— Всичко е възможно!

Вестникарският бос самодоволно се усмихна. Значи Ремзи вече беше укротен. После продължи:

— Порови се една-две седмици. Нашите там, от бюрото, не знаят друго, освен официално обявеното. Аз искам повече цвят. Изпрати някои сведения за хората, които стоят зад това събитие — министър-председателят, хората от кабинета му, които не са съгласни с него, общественото мнение в Израел и една драматизирана версия на въпросите, които ще бъдат поставени на масата на преговорите.

— Ясно — каза Ремзи.

— О’кей. Щом премиерът тръгне от Тел Авив за Кайро — тръгваш с него. Акредитиран си за самолета на журналистите. Навъртай се из Кайро и следи за допълнителни подробности по срещата. И си отваряй очите на четири за всичко, което би ни потрябвало за терористичните ни серии.

— Дадено.

— След тези срещи в Близкия изток, ще те пратя другаде. А Виктория отива в Женева. Но по-добре лично да й кажа това.

— Ето я до мен. Пухти от нетърпение и чака реда си.

— Дай ми я.

Армстед взе една недогоряла пура от стъкления пепелник и я запали. Долови, че Виктория каза нещо на Ремзи, преди да вземе слушалката.

— Мистър Армстед, тук е Виктория.

— Виж какво, Виктория, имам едно спешно назначение за теб. Ник може би ти каза.

— Нямаше такава възможност.

— Ще ми се да те оставя да поразпериш крилца самостоятелно следващите една-две седмици. Изпращам Ник в Израел. Тебе те искам утре в Швейцария, по-точно в Женева.

— Звучи съблазнително.

— Искаш да кажеш, че раздялата с Ник няма да ти се отрази чак толкова лошо.

— Той ще ми липсва, мистър Армстед. Неговата помощ е неоценима, но с удоволствие ще приема шанса за самостоятелност.

— О’кей. Ето, че го имаш. Предполагам, че знаеш за конференцията на безядрените държави другата седмица в Женева.

— В основни линии, да.

— Точните инструкции ще намериш в стаята си в хотел Бон Риваж. Назначението ти е там. Продиктувано е по телефона. Конференцията на безядрените държави започва след четири дни в Двореца на нациите — сградата на Обединените нации в Женева. Генералният секретар — Хер Антон Бауер от Австрия, който ще представлява Обединените нации, ще пристигне в Женева след три дни. Дневният ред на конференцията ще бъде там в папката ти. Там ще бъде и цялата информация, която би ти потрябвала…

— Ценя всичко това и благодаря.

— От бюрото ни в Цюрих и от чиновника в протокола на Обединените нации ще получиш всичко, от което имаш нужда. Чуй сега какво искам за Рекърд. Искам предварително две информации — специални. Първата — за Двореца на нациите, където ще се състои конференцията. Докладвай я по телефона утре вечер, по редовната диктовъчна система. Просто бележчици. Ние ще оформим репортажа. Вдругиден искам да обходиш хотел Интерконтинентал, в който ще отседне Антон Бауер и хората му, и да опишеш подробностите за условията, при които те ще бъдат настанени. Докладвай лично на мен или на Хари Дайъц.

— Изцяло завършена статия? — попита Виктория.

— Бележки. Казах вече. Това трябва да стане вдругиден, до късно следобед. На следващия ден пристига Бауер. Това ти няма да отразяваш. Хората от бюрото ни в Женева ще имат грижата.

— Някой от бюрото, с когото да се срещна?

— Този път не. Ти действаш съвсем самостоятелно. Те са отдавна там и не ми се ще привичките им да ти влияят. Искам предварителните статии от теб — свежи и неподправени. Третият ти ден в Женева е почивен за теб. Ще имаш възможност да се смесиш с делегатите и да разгледаш града. Но на четвъртия ден те искам в галерията на журналистите, да следиш и отразяваш предварителните преговори и преките новини, ако има такива. Ние тук ще преценим кои от тях ще бъдат интересни. Ако нещо от казаното дотук не ти е ясно, ще го намериш по-подробно в пакета материали в стаята си. Успех!

Полетът на Суис Ер от Париж до Женева не беше продължителен. Хотелът отстоеше от летището на три мили. Виктория пристигна в Бон Риваж към 10 часа сутринта.

Двамата с Ремзи се разделиха късно предната вечер пред вратата на стаята й в Плас Атен, малко нацупени и недоволни. Тя — поради внезапната раздяла, а той — поради заминаването в Близкия изток. Нито Тел Авив, нито Кайро бяха негови любими места.

Имаше още нещо, което създаде известно притеснение у нея. Тя отначало се бореше с мисълта да покани Ник вътре, въпреки вродения му цинизъм. Нещо у него непрекъснато провокираше женския й усет. С напредване на съвместната им работа Виктория осъзна, че всъщност няколко неща я привличаха у Ремзи — приятната му външност, свободния му маниер, мъжката му прозорливост и сдържания му, завладяващ чар. Тя неведнъж го беше пожелавала, но не можеше да се реши на първата стъпка. Беше се надявала той да се самопокани в стаята й, за чашка преди сън, за довиждане, но дори и да си го беше помислил с нищо не се издаде. Както и по-рано, в Париж и в Сан Себастиян, така и сега в Сен Жан Ремзи я отпрати с бащински целомъдрена целувка по челото и с леко ръкостискане, но по изключение беше добавил:

— Ще се видим скоро.

Докато се събличаше, за да си ляга, мисълта „защо“ не й даваше мира. Цялото й същество протестираше и питаше защо той да не бъде с нея. Виктория не познаваше случай, в който да не е била пожелавана. Този беше първият. Не, тя нямаше да заспи, докато не узнае защо той е така сдържан към нея. Едва когато сънят съвсем я обори, мислите й по Ремзи отстъпиха пред грижите по предстоящата й самостоятелна дейност.

Тази сутрин обаче, скачайки от таксито на няколко крачки от синята козирка пред входа на хотел Бон Риваж на Рю Фабри, Виктория като че ли напълно бе забравила за Ник, изцяло отдадена на вълнението от предлагащите й се нови възможности и приключения. Плати на шофьора и докато портиерът сваляше от багажника на колата куфара, пишещата машина и чантата й, тя вдигна поглед към извисилия се на шест етажа пред нея хотел. Разгънати жълти маркизи засенчваха оградените с изящно ковано желязо балкони. Точно срещу хотела имаше широка алея за разходки, с цветни лехи и зелени пейки. В дъното, под яркото слънце се виждаше гладката синя повърхност на езерото. Виктория никога не беше идвала в Женева и очакваше градът да бъде строг и аскетичен, но от всичко, което виждаше, лъхаше приятна свежест и мекота.

Мина покрай розовите мраморни колони в изящното фоайе и се спря пред рецепцията. Армстед наистина се беше погрижил за всичко. Пет минути по-късно тя беше в стаята си. Обстановката бе доста луксозна — пъстър килим покриваше пода, върху широкото легло бе постлана светлосиня завивка. На прозореца висяха сини завеси. В порцеланова ваза върху покритата със стъкло маса имаше свежи хризантеми. От двете страни на масата имаше два кафяви фотьойла, а на писалището — сребърна фруктиера с узрели плодове, чинийки, ножчета и салфетки до нея. Пред фруктиерата лежеше обемист пакет, на който беше написано с червен молив — ЗА МИС ВИКТОРИЯ УЕСТЪН. ЛИЧНО.

Младата жена се освободи от палтото си. Занесе пакета на леглото, разтвори го и внимателно извади съдържанието му. Бяха няколко картонени папки. В една от тях имаше материали за Двореца на нациите, в друга — брошури за хотел Интерконтинентал. Третата съдържаше списъците на делегатите, които щяха да присъстват на конференцията. В друга една бяха биографичните данни на Генералния секретар на Обединените нации — Антон Бауер. Имаше още една папка с карти на Женева и околностите и списък с телефони на хора в града, които могат да помогнат. Армстед беше предвидил всичко.

Нетърпелива да заяви присъствието си преди обедната почивка, Виктория се приближи към едно шкафче с вградено радио и с телефон отгоре му. Вдигна слушалката и поиска секретаря на шефа по протокола към Двореца на нациите.

Той я посъветва да се яви точно в 2 часа, ако иска да се включи в първата от няколкото следобедни обиколки на Двореца. До следобед имаше достатъчно време и Виктория с радост отбеляза, че то ще й стигне да се изкъпе спокойно и да обядва на терасата.

Останала съвсем гола, тя се изправи пред огледалото на писалището, за да се огледа в цял ръст. Разгледа дългата си руса коса, начупените си устни, широките си мене, едрите си гърди със заобиколени от розови ореоли зърна, големи колкото половин долар. Погледът й пропълзя към вдлъбнатината на пъпа, спусна се към стройните бедра и се спря на окосменото венерино хълмче помежду им. Не, не бе възможно Ник Ремзи да я счита за дете — той просто не разбираше какво изпуска!

Виктория легна във ваната и реши спокойно да обмисли предстоящата си задача. За какво всъщност ставаше дума. Шепа държави, всяка от които разработва технологии за производство на ядрени оръжия, ще бъдат убеждавани от шефа на Обединените нации да прекратят тази промишленост — нещо неведнъж предъвквано. А нейната цел беше изключителното — това, което ще накара всички в Ню Йорк да настръхнат.

Но нима в Швейцария някога нещо се беше случвало?

Преди обяд Виктория си беше поръчала кола под наем. Ягуарът пристигна точно навреме — тъкмо бе привършила с обяда. Изслуша наставленията на портиера, качи се в колата и се насочи към Двореца на нациите. Навлезе в криволичещото авеню Дьо ла Пе и потърси с очи сградата на международния комитет на Червения кръст. Непосредствено до нея, съгласно инструкциите, трябваше да бъде входът за посетители на Двореца на нациите. Напътствията се оказаха безупречни. Бързо намери сградата на Червения кръст, намали ход покрай нея и забеляза будката, където се продаваха билети за обиколки на Двореца. Паркира колата в една съседна улица и се върна при входа на Двореца на нациите, показа журналистическия си пропуск на портиера и се вля в потока от туристи, отправили се към вратата на рецепцията. Там я посъветваха да се присъедини към групата на журналистите. Бяха се оформили вече няколко отделни групи. В една от тях повечето от хората бяха приготвили своите бележници и писалки. Виктория се приближи към тях, уверена, че това е пресгрупата, и не сгреши. След 59-минутно чакане, към групата се присъединиха още двама. Екскурзоводката — млада, висока французойка, зачете на английски списъка на акредитираните репортери. Виктория се изненада, че толкова много държави бяха изпратили свои журналисти. Имаше репортери от Израел, Япония, Италия, Швеция, Пакистан, Румъния, Турция, Австрия. Почти накрая на списъка Виктория чу своето име — Виктория Уестън, Ню Йорк Рекърд — САЩ.

Екскурзоводката прибра списъка.

— Всички сме тук и можем да започнем — обяви тя на френски. По изключение днес ще обяснявам на френски, английски и немски. Така че, надявам се, всички ще ме разбирате. Искаме да бъдем в услуга на всеки дошъл тук да отрази конференцията на безядрените държави. — Прочисти гърлото си и продължи: — Сега се намираме в новото крило на старата сграда на Лигата на нациите. Известна като Двореца на нациите. Това ново крило, пристроено в 1973, разшири фасадата от 400 на 575 метра. То включва нови 10 зали за конференции и 700 кабинета. Следвайте ме, моля!

Виктория и останалите тръгнаха след екскурзоводката през лабиринт от коридори и стигнаха до огромна преходна зала. По едната й страна бяха наредени мраморни колони, между които беше вградена цяла редица канапета, покрити с кафява изкуствена кожа: — Тук стават над 5000 срещи годишно — обясни екскурзоводката, без да спира — най-много срещи в целия свят.

След това излязоха на балкона на величествена заседателна зала. Гледани отгоре, редиците черни столове изглеждаха като детски играчки. В тази зала, Генералният секретар на ООН щеше да говори пред конференцията. Виктория разбра, че остъклената секция в задната част на залата, издигната над местата на делегатите, беше отредена за обслужващите симултанния превод. Над тази секция беше балконът, където щяха да седят те — журналистите и посетителите. Стените на галерията бяха покрити с внушителни фрески, дело на испанския художник Досе Мария Серт. Те, както установи Виктория, изобразяваха края на войните и раждането на мира.

Екскурзоводката ги подкани за въпроси. Виктория бързо попита за целта на конференцията. Екскурзоводката отвърна с подготвен отговор „Да бъдат убедени нациите, напреднали в ядрените технологии, да се ограничат в употребата им само за енергийни нужди. Антон Бауер ще заложи собствения си авторитет, за да постигне споразумение, което да допълни договора за замразяване на ядрените оръжия, вече сключен между САЩ и СССР“.

След като свършиха въпросите, групата беше поведена по вътрешни коридори и стълбища, докато стигна най-после до магазина за сувенири. След като позяпа из магазина, по-голямата част от групата излезе от сградата. Гледката веднага грабна Виктория. Пред нея се простираше хълмиста зелена поляна. Някъде по средата се издигаше гигантско златно кълбо, което се оглеждаше в малкия басейн под него. Зад този паметник извисяваха стволове безброй стари кедри и кипариси.

— Какво ли представлява тази златна сфера? — учуди се на глас Виктория.

— Току-що прочетох за това — каза младата жена, застанала до нея. — Това е подарък от Съединените щати, направен в памет на президента Уилсън и на приноса му за траен мир. Представлява древен астрономически уред. Пръстените обозначават разположението на планетите.

Виктория остана загледана дълго в този глобус. Петнадесет минути по-късно тя закрачи бавно към колата си. Задачата, която й бяха възложили, беше тъпа, скучна и безсмислена и това я вбесяваше. Армстед обаче държеше на своето.

Седнала в колата по обратния път за Бон Риваж тя реши да не си създава трудности. Беше й възложена работа, която трябваше да изпълни, и тя покорно щеше да телефонира в Ню Йорк, за да докладва каквото е видяла. Дано утрешната й работа бъде по-интересна.

На следващата сутрин обаче работата й се оказа още по-лоша.

Виктория винаги се бе гордяла с полета на своята фантазия и със способността си да превръща и най-статичния материал в интересно четиво, но наложените й от Армстед бележки за условията, при които Антон Бауер е настанен в хотела, направо я слисаха. Самият Бауер беше интересна тема за статия. Той бе енергичен блондин, с телосложение на атлет. Бе израснал в бедно австрийско семейство и със собствени сили бе стигнал до ранга на международен дипломат, а сега и генерален секретар на Обединените нации. За него би могло да се пише, но за хотела му в Женева?!

Предвождана от един помощник-управител в смокинг, Виктория влезе в президентския апартамент, определен за Бауер, решена да скърпи някак материала. Бележникът й беше вече изпълнен с драсканици за пътуването по Рут дьо Ферней до хотел Интерконтинентал; за портиера със смарагденозелено палто и черен цилиндър; за огромното фоайе и двата ескалатора към мецанина с магазините, рецепцията и асансьорите. Помощник-управителят вървеше редом с нея и непрекъснато бърбореше. Да, стаята бе внушителна. Вляво бяха наредени два дивана с по четири възглавнички и четири дълбоки велурени кресла. Вдясно имаше великолепно пиано. До него — барче й маса, заобиколена от столове с прави облегалки. На масата имаше огромна кошница, пълна със свежи плодове.

Виктория се опита мислено да вдъхне живот на апартамента, да го насели с Бауер и с делегати от безядрената конференция, събрани тук за частни консултации. Не се получаваше. Разкошната всекидневна си оставаше това, ето си беше — стая и нищо повече.

Възмутена и раздразнена, репортерката на Рекърд излезе от хотела. Просто не знаеше какво да докладва на Армстед.

Докараха колата й. Портиерът вежливо й помогна да седне зад волана, за което получи съответен бакшиш. Виктория погледна часовника на таблото. Все още бе утро твърде рано за телефонен разговор с Армстед в Ню Йорк. Той навярно още не беше отишъл в кабинета си. Значи тя имаше три-четири часа свободно време. Бе запланувала утрешния си почивен ден преди конференцията за обиколка из града. Но сега имаше възможност да направи това по-рано. Нещо обаче я възпря. Прииска й се да излезе на открито, сред природата. Картата на Швейцария беше на седалката до нея. Разгъна я. Погледът й се спря на магистралата Женева — Лозана, която минаваше покрай езерото. Инстинктивно почувства, че тя ще й предложи живописно и приятно пътуване. Запали ягуара, остави зад себе си Интерконтинентал и се отправи към магистралата.

Спокойното шофиране вън от Женева наистина се оказа приятно. Виктория караше с умерена скорост и жадно поемаше свежия въздух. С интерес разглеждаше вилите около езерото, спокойните малки стопанства и овощни градини. След половин час пътуване тя измина едва 20 километра и се озова в древния град Нион, който реши да разгледа.

Спря на кръстовището на улиците Виоле и Пертемс и се заоглежда за някое открито кафене, където би могла да изпие чаша чай. Изведнъж погледът й бе привлечен от нещо, което я накара учудено да замига. Видя човек, който с бавна стъпка се приближи и влезе в нещо като хотел. Да, това беше хотел. Ясно се виждаше. Пететажна сграда с табела: Хотел „Алпи“. Виктория замига, защото човекът й се стори познат, а пребиваването на който и да е неин познат тук, в този малък швейцарски град, я учуди.

Опита се да си спомни кой беше този човек. Макар набързо, тя ясно го видя. Млад, строен мъж, висок около 6 фута, с широкопола шапка върху тъмна къдрава коса, с близко разположени очи, орлов нос, дебели устни и петна по лицето. Имаше вид на герой, слязъл от гангстерските филми на Едуард Г. Робинсън.

Същите тези неща й бяха направили впечатление, когато се срещна за пръв път с него. Изведнъж тя се сети — Гус Пейгъноу.

Ами да. Гус Пейгъноу — бившият дребен крадец и настоящ информатор, когото тя интервюира в Ню Йорк. Нейното първо поръчение в Рекърд. Какво ли правеше Пейгъноу тук в Нион?

Някой натисна клаксон зад нея, тя веднага реши да паркира и да потърси Пейгъноу просто от любопитство, от желание да поприказва с някого, докато си изпие чая. Клаксонът зад нея отново настойчиво пропищя. Виктория се опита да се ориентира и веднага съзря огромния паркинг на Пер Теме за свободно паркиране на посетителите на замъка отсреща, в който се намираше музея на града. Тя изтегли ягуара от улицата и се установи на най-близкото празно място в паркинга. Изскочи от колата, бързо изтича покрай колите, прекоси улицата и влезе в хотела. Фоайето не беше голямо. В центъра имаше три шезлонга, а в дъното беше рецепцията. Не се виждаше никой. Нито Гус Пейгъноу, нито пък някой друг.

Виктория закрачи към рецепцията, но се оказа, че и там нямаше никой. Забеляза обаче звънец на гишето, очевидно да се звъни при нужда, и го натисна.

След секунди един мургав келнер, вероятно италианец, дотича от ресторанта и бързо започна да се извинява на английски:

— Прощавайте! — каза той. — Аз прислужвам в ресторанта, но днес съм и на рецепцията. Искате да ви приемем ли?

— Не — отговори Виктория. — Един от гостите ви тук е мой приятел. Искам да го видя. Можете ли да ми кажете номера на стаята му?

Келнерът отиде зад преградата и извади дневника за посетители:

— Името му, моля.

— Мистър Пейгъноу. Гус Пейгъноу. От Ню Йорк.

— Да видим. Италианецът прегледа страницата, обърна предходната, после тази пред нея:

— Кажете ми името буква по буква, ако обичате.

— П-е-й-г-ъ-н-о-у. Пейгъноу.

Младежът разлисти с пръст страниците и поклати глава:

— Съжалявам. Име Пейгъноу няма.

— Позволете ми аз да погледна — помоли Виктория.

Той й подаде дневника. Тя проследи и двете страници. „Пейгъноу“ наистина нямаше! Озадачена тя възкликна:

— Видях го да влиза тук преди няколко минути!

— Не е регистриран.

— Може би е отишъл в ресторанта.

— Не. Там не е. От половин час никой не е влизал там. Мис, може би той е посетил свой приятел, отседнал в хотела. При това положение, разбира се, не бихме могли да знаем името му.

Това беше една възможност, за която Виктория не се бе сетила! Беше нещо повече от възможност — направо сигурност!

Тя благодари на младия човек и излезе от фоайето на хотела. Почувства смътно разочарование, което й се стори малко смешно, защото тя почти не познаваше Пейгъноу и не си спомняше дали въобще беше й се понравил с нещо.

Излизайки от хотела, тя погледна часовника си и реши, че ще бъде по-добре да се откаже от Лозана и да се върне в Женева. Щеше й се да прегледа бележките си още веднъж, преди да се обади на Армстед. Тя продължаваше да се страхува от разговора със своя шеф. Та най-интересното и вълнуващо нещо, което видя днес, беше неговият служител Пейгъноу. Какво ли правеше той в Швейцария?!

Към 4 часа следобед Виктория се свърза с Ню Йорк и задържа слушалката на ухото си в очакване Естел да повика Едуард Армстед.

Откъснатите листчета от бележника й, с надрасканата по тях информация за хотел Интерконтинентал, бяха струпани в скута й и тя с досада ги прегледа за четвърти път.

— Армстед на телефона. Ти ли си, Виктория?

— Да, мистър Армстед. Искахте да ви се обадя с бележките ми за Интерконтинентал?

— Точно навреме, както виждам. Потвърден ли е престоят на Бауер в хотела?

— Настанява се утре. — Тя колебливо преглътна. — Мистър Армстед, трябва да ви кажа, че направих всичко, което можах. От хотела много ми помогнаха. Помощник-управителят лично ме разведе, така че…

— Това и очаквах. Бил съм там много пъти.

— … Така че във връзка с тях нямам оплаквания, но трябва да кажа, че при все че обходих и видях всичко, вестникарският материал ми се вижда много малко.

— Остави аз да съдя за това, Виктория.

— Да, разбира се. Аз просто исках да кажа, че… вярно, хотелът е с пет звезди, но всъщност не е нищо специално.

— Някакви специални приготовления за Генералния секретар на Обединените нации?

— Никакви, поне от това, което аз видях.

— Хм, давай, диктувай, каквото си видяла и чула.

— Всичко ли ще запишете?

— Естел е включена в линията. Тя ще стенографира всичко, което диктуваш. И аз ще бъда на линията за евентуални въпроси… Естел, готова ли си?

— Да — чу Виктория гласа на секретарката.

— О’кей — каза Армстед на Виктория. — Можеш да диктуваш.

Виктория вдигна листчетата и зачете. Описа вътрешността на хотел Интерконтинентал, от магазините и фоайето до президентския апартамент на Антон Бауер. На няколко пъти се позапъна от неудобство, че диктува такъв скучен материал. Продължи да диктува 10 минути, без да я прекъснат. Най-после свърши.

— Край — каза тя. — Чухте всичко.

— Благодаря — каза Естел и излезе от линията.

— Там ли сте още, мистър Армстед?

— Тук съм, Виктория.

— Казах ви — бързо добави тя, — не мисля, че има кой знае какво. Не знам дали изобщо ще влезе в работа.

— Ще влезе — каза Армстед. — То е точно това, което очаквам. Ще пуснем неголяма статия — „Генералният секретар на Обединените нации в скута на разкоша, готвейки се да смъмри непослушните безядрени държави“… или по-добре да кажем — „частично ядрените, които заплашват с непослушание“. Да, ще стане.

На Виктория й се щеше да каже, че интригата не е много добра, но успя да сдържи езика зад зъбите си.

— О’кей, ти свърши твоята работа. Почивай утре и при откриването на конференцията бъди на линия за някои мнения и позиции…

— А, една любопитна подробност, мистър Армстед — прекъсна го тя, — имах малко свободно време преди разговора с вас и се разходих из Швейцария. Можете ли да се сетите кого видях? Един ваш служител…

— Мой какво? Служител ли?

— Гус Пейгъноу — направо каза тя.

— Кой?

— Гус Пейгъноу. Не си ли спомняте? Първата ми задача на другия ден след назначението в Рекърд беше да разговарям с един от информаторите, които работят за вестника. Човекът, който беше лежал в килията на Ингър. Името му беше Пейгъноу.

— Да, спомням си. Какво той?

— Бях из провинцията с колата си преди няколко часа. Стигнах до едно градче — Нион се казва. Там видях Пейгъноу да влиза в един хотел. Исках да го поздравя и влязох в хотела, но такова име нямаше регистрирано. Сигурна съм, че беше Пейгъноу… Но няма значение, това не е толкова важно…

— Не е бил Пейгъноу — каза Армстед, — заблудила си се — той се изкикоти в слушалката. — Едва ли би могъл да бъде на две места едновременно. Той е тук в Ню Йорк. Хари Дайъц и аз го видяхме само преди половин час.

— Ама че глупост. Тичала съм по непознат човек. За малко не станах за смях. Простете, че ви занимах с това, мистър Армстед.

— Няма нищо. Забавлявай се в Женева и остани там до края на конференцията. Довиждане!

Повече от минута Армстед продължи да седи, без да мръдне, но отвътре му кипеше.

Натисна бутона на телефона:

— Хари?

— Да, сър?

— Веднага ела при мен! Искам да те видя.

Хари Дайъц цъфна в кабинета на Армстед почти веднага. На лицето му бе изписана тревога:

— Случило ли се е нещо, шефе?

— Случило ли се е? — изрева Армстед. — Онзи педераст Пейгъноу едва не провали работата.

Дайъц се приближи съвсем объркан:

— Какво искате да кажете?

— Този идиот Пейгъноу — Армстед едва сдържаше гнева си — видели са го в града, където е отседнал.

— Нион?

— Де да знам кой. Не трябваше никой да го вижда.

— Но, как…?

— Една от нашите, онова момиче Уестън, излязла да се поразходи, преди да ми се обади. Отишла в Нион и видяла там Пейгъноу. Влизал в хотела си. Тя паркирала и се затичала след него. За щастие не го е намерила. Не бил регистриран.

— Той е регистриран под името Джеймс Фергюсън. — Дайъц като че ли се позамисли. Бавно заклати глава: — Не знам, шефе, дали направихме добре, като изпратихме и двамата там. Мисълта ми е за Уестън и Ремзи. Такива неща не е изключено да се случват и друг път…

— Те са ми нужни там — настоя Армстед… — вършат добра работа. Материалите, които събират са от голяма полза. Това е било случайност, едно вероятно съвпадение. Ако Пейгъноу беше спазил инструкциите… — Армстед удари с юмрук по бюрото — Хари, виж веднага да ме свържеш с Пейгъноу. Задника ще му съдера. Преди това кажи на Естел да напечата тези неща колкото се може по-бързо. Трябва да предам информацията на Пейгъноу.

Дайъц изскочи като стрела от кабинета. Но скоро уведоми шефа си, че международните линии били претоварени и ще трябва да почакат.

Цели 20 минути Армстед не мръдна от мястото си. Нервно и ритмично барабанеше с пръсти по бюрото си, а отвътре все повече му накипяваше.

Когато Дайъц му съобщи, че има връзка с Гус Пейгъноу, Армстед бе готов за разправа.

— Гус? — изрева той в телефона.

— Какво има, шефе?

— А бе, идиот! Как можа да се оставиш да те видят?

Пейгъноу отвърна в недоумение:

— Не ви разбирам!

— Видели са те — настоя Армстед, вече по-спокойно. — Човек от нашите, наша репортерка. Помниш ли онова момиче Виктория Уестън, която преди известно време те интервюира?

— Онова симпатичното маце, с което говорихме за Ингър?

— Тя е изпратена от нас в Швейцария да проучи Интерконтинентал. Излязла с колата си вън от Женева и минала там — майната му… където си ти, и те видяла да влизаш в хотела си…

— Тя е идвала в този забутан град…?

— Туристическо любопитство. Де да знам. Важното е ти какво си правил по улицата през деня? Имаш изричните ни инструкции за това.

— Виж к’во, шефе, чакай да ти обясня. Купър…

— Линията, на която сме, сигурна ли е?

— Тази линия никой не я следи. Аз съм просто един от многото туристи тук, дошли да разгледат музеите. Но чакай да ти обясня. Не съм забравил инструкциите, но Купър дрънна от хотел Ксения в Женева и поиска да подсигуря резервния апартамент. Алтернативния вариант за… За укритието… и… трябваше да изляза.

— Той е трябвало да се съобрази. Това да не се случва друг път.

— Ама понякога се налага да поизляза…

— Ами тогава пусни си брада или мустаци, или дявол знае какво там. Не, няма достатъчно време за това. Купи гримове и всичко, което трябва.

— О’кей, шефе. — Той още не можеше да повярва. — Та казваш, че това момиче наистина ме е видяло?

— Видяла те е, и то много добре. Тя ми го каза. Успях да я убедя, че не си бил ти. Казах, че си бил в Ню Йорк по това време и че аз току-що съм се разделил с тебе. Тя се хвана, така че проблеми няма.

Пейгъноу въздъхна с облекчение:

— Отсега нататък ще бъда по-внимателен.

— Имам вече материалите за Интерконтинентал.

— Добре. Макар че, струва ми се, Купър едва ли има нужда от тях. Един от неговите хора вече е огледал мястото — и вън, и вътре. Но така или иначе ще му ги предам. Ще ми ги продиктувате ли?

— Секунда само. Чакай да взема бележките.

Армстед стана от стола си и отвори вратата към кабинета на секретарката. Тя скочи като автомат и сложи в протегнатата му ръка напечатаните листове. Той затвори вратата и се върна на телефона.

— Готов ли си да пишеш?

— Да.

— Ще се опитам да ти ги прочета по-бавно.

Армстед прочете на висок глас трите й половина напечатани страници. Виктория беше свършила възхитителна работа и Армстед беше доволен. Накрая запита:

— Записа ли всичко?

— Записах.

Армстед сниши глас:

— Всичко по разписанието ли е?

— Както си е планувано. Промени няма.

— Аз ще бъда тук в кабинета. Веднага ми се обади.

— На секундата.

— Важно е много, Гус. Дано да успеят.

— Ще успеят, шефе. При тях грешка няма. Не се безпокой.

Армстед обаче не беше спокоен. Когато едно събитие, което не засяга отделен човек, се случи, той просто го отразява. Но за Армстед предстоеше събитие, създадено от самия него, и той не можеше да не се вълнува. Морално и материално той беше отговорен. Ролята на Бог не се играеше лесно.

На другия ден от 9 часа сутринта балконът за посетители и журналисти в Двореца на нациите в Женева беше претъпкан. Виктория беше дошла рано, за да заеме място с по-добра видимост. Седна на първия ред на балкона. Опря се на месинговия парапет и се наведе напред да разгледа още веднъж залата. Тя бе препълнена с делегати. Повечето вече бяха заели местата си, но някои все още щъкаха насам-натам. Чуваше се всякаква реч.

Виктория очакваше с нетърпение това колоритно многоезичие да затихне и заседанието да започне. Стрелките се приближаваха към девет и половина и все повече от делегатите насочваха вниманието си към трибуната, където всеки момент трябваше да пристигне генералният секретар Бауер.

Девет и тридесет. Виктория беше нащрек с бележник и писалка в ръка. Девет и тридесет и пет. Столът на Генералния секретар беше все още празен.

Девет и четиридесет и пет. Антон Бауер все още не се бе появил.

Репортерката на Рекърд забеляза известно безпокойство сред делегатите долу в залата. Някои ставаха, жестикулираха, крачеха неспокойно насам-натам. За нея в закъснението на Бауер нямаше нищо необикновено. Политиците постоянно са заети с големи задачи и винаги не им достига време. Тя беше убедена, че Бауер щеше да дойде всеки момент. Пет минути по-късно, в отговор на неразбираемата глъчка долу в залата, прозвуча глас:

— Казаха, че хер Бауер е излязъл от апартамента на хотела.

Това временно успокои делегатите.

Часовниците продължаваха да отмерват времето, а Бауер все още го нямаше. Виктория започна да се върти неспокойно на стола си. Не я свърташе. Стана и излезе от балкона. В предверието имаше кордон Швейцарска федерална полиция.

Виктория се обърна към най-близкия полицай:

— Извинете, говорите ли английски?

— Да, мадам.

— Антон Бауер дойде ли?

— Още не. Очакваме го всеки момент.

„Сигурно ще има съответно обяснение за това закъснение“ — помисли си Виктория, така че трябва да се върне на балкона, за да не пропусне откриването на конференцията. Но тя не се върна. Вместо това се спусна по коридорите към изхода, излезе бързо навън и тръгна към колата си. Журналистическият й инстинкт автоматически й подсказа, че нещо не е наред. Закъснението на Бауер ставаше вече загадъчно. Тук може би имаше нещо за пресата. Тя трябваше да провери.

Виктория запали колата си и се отправи към хотел Интерконтинентал. На път за хотела тя се опита да подреди мислите си. Една от възможностите за закъснението беше болест. Може би е имал сърдечна криза. Трябваше да разбере какво ставаше в хотела.

Спря пред входа, предаде колата си на портиера и го помоли да я поддържа в готовност. Бързо влезе вътре и се отправи към ескалатора, който веднага я изкачи на мецанина. Между рецепцията и асансьорите имаше доста хора, някои в униформа, други — цивилни. Някои бяха се скупчили пред асансьора, а други нетърпеливо крачеха насам-натам. „Сигурно това е охраната“, реши Виктория. Значи все още го чакат. Но все пак поиска да се увери в това. Отново отправи поглед към рецепцията и зърна помощник-управителя с изпъкналите зъби, който я беше развел из хотела. Отиде направо при него:

— Здравейте — каза тя, — помните ли ме?

Помощник-управителят я загледа за момент в недоумение, но после я позна:

— Да, разбира се, добър ден, мис Уестън.

Виктория посочи с палец през рамо:

— Това придружителите на Антон Бауер ли са?

Помощник-управителят погледна натам:

— Да, те са.

— Какво се е случило с хер Бауер?

Човекът сви рамене:

— Не знам.

— В стаята си ли е?

— Обадихме се, но никой не отговаря.

— Може би му е станало лошо и не е в състояние да отговори.

— Не, мис Уестън. Ходихме в апартамента му. Там няма никой. Хер Бауер е излязъл.

— Но…

В този момент помощник-управителят вдигна глава и закова поглед някъде зад Виктория. Тя веднага се обърна. Набит здравеняк, спретнато облечен, с рогови очила и плътно зализана с брилянтин коса властно махаше с ръка. Помощник-управителят бързо стана:

— Извинете, мис — каза той неспокойно, — управителят ме вика.

Излезе бързо от рецепцията и се затича към шефа си. Управителят го хвана през рамо и насилствено го поведе към една от белите мраморни колони, оградена с витрини от тисово дърво.

Здравенякът тайнствено зашепна нещо на помощника си и двамата бързо изчезнаха зад колоната. Това възбуди любопитството на Виктория и тя тръгна след тях. Уж нехайно, тя се приближи към колоната и подаде ухо към ъгъла, зад който те се бяха скрили. От това място добре се чуваше гласът на управителя. Той говореше бързо и на френски, но тя успя да разбере всяка дума и това, което чу я накара да замръзне на мястото си.

Управителят каза:

— Да, вярно е Пиер, съобщиха ми го съвсем официално от полицейското управление, където сега разпитват бодигарда. Доколкото разбрах, Бауер влязъл с бодигарда си в специален асансьор, който бяхме подготвили за него, за да слязат долу при другата охрана и придружителите, но асансьорът бил спрян и отворен по някакъв начин преди мецанина. Въоръжени терористи, вече се знае, че е бандата на Карлос, отвлекли двамата мъже навън от хотела. Вързали им очите, набутали ги в една огромна кола и ги отвлекли извън града.

— Невъзможно — това бе гласът на помощника. — Генералният секретар на Обединените нации отвлечен в Женева! Не, това е невъзможно!

Управителят продължи на френски:

— Но е факт, Пиер… Уви, факт е. Всичко това съобщил бодигардът. Карлос го взел не само за да си подсигурят спокойно и безпрепятствено измъкване, но чрез него да съобщят на полицията условията за освобождаването. Тези условия не са ми известни засега. Вързани били не само очите на бодигарда, но и ръцете му. След около 20 минути пътуване (според изчисленията на бодигарда) колата спряла, и той бил измъкнат от задната седалка. Оставили го на полето, и колата бързо изчезнала. Той, умишлено според мен, не бил здраво вързан и скоро успял да се освободи. Махнал превръзката от очите си и излязъл на пътя. Огледал се и разбрал, че се намира недалеч от Копе. Един шофьор го взел и го закарал до селото. Оттам той се обадил на полицията, която веднага го прибрала в управлението. Чул бил терористите да споменават Карлос и колко доволен щял да бъде Карлос. Към него се обърнали само веднъж, и то преди да го оставят на шосето. Казали му условията за освобождаването, които той трябвало да предаде на полицията. Полицаите ми се обадиха. Искат да им съдействаме.

— Но как?

— Засега не искат да се чува нищо за отвличането. Искат обаче да информирам охраната да не чака повече, и това, разбира се, трябва да стане с някакво невинно обяснение…

— Че мосю Бауер е болен… И ден-два… ще трябва да почива.

— Отлично, Пиер. Ти ще им съобщиш това, а аз ще се заема с другата им молба. Ще телефонирам в Двореца да отложат сутрешното заседание на конференцията поради неразположение от страна на Бауер. Истината не трябва да се казва, Пиер… Това ще попречи на работата на полицията… а може би и на хотела също…

Виктория най-после се раздвижи. Не биваше да я видят, че подслушва. Трябваше да съобщи невероятната новина в Ню Йорк колкото се може по-бързо. Тихомълком се отдалечи от колоната. Въпреки обилната руменина по лицето й, тя се опита да прикрие вълнението си, приближавайки се до ескалатора във фоайето.

След секунди скочи от ескалатора и се затича към колата си, за да направи най-големия репортаж в живота си.

С влизането в стаята си в хотел Бон Риваж, Виктория се опита да сравни времето по часовника в Женева и Ню Йорк. Тук беше малко след обяд, следователно в Манхатън бе ранна утрин. По това време никой от отговорните служители на Рекърд не би бил на работното си място, а това, което тя имаше да съобщи беше твърде значимо, за да го предава на някакви дребни чиновници. Трябваше да говори на най-високо ниво.

С нетърпение реши да се обади на Едуард Армстед у дома му, но се сети, че не знае номера на домашния му телефон, а да търси помощта на „Услуги“ беше безсмислено. Този номер не би бил в техния списък. Поуспокои се малко и се сети, че Хари Дайъц беше й казал, че ако се наложи, да му се обади в апартамента, който наскоро беше закупил в хотел Шери Нидерланд.

Виктория грабна слушалката и поиска връзка с Шери Нидерланд.

Очевидно линията с Ню Йорк по това време беше свободна, защото само след няколко минути, тя чу гласа на телефонистката от Шери Нидерланд. Виктория заяви, че иска да говори с мистър Хари Дайъц. Телефонистката на хотела, както повечето телефонистки в самотата на нощното си дежурство, беше доста приказлива:

— Мадам, каза тя, — мистър Дайъц обикновено изключва телефона си в 2 часа след полунощ и не дава да го безпокоят до 8 сутринта, но да видим. Не, тази сутрин не е изключен. Може пък да не е там. Да проверим.

Последва късо позвъняване и бърз отговор.

— Ало?

Сърцето на Виктория радостно трепна. Това беше гласът на Хари Дайъц.

Искаше й се да вика, за да го проглуши с новината, но хладният професионализъм обузда това желание:

— Мистър Дайъц, тук е Виктория Уестън, от Женева — каза тя натъртено. — Прощавайте, че ви будя толкова рано…

— Не се безпокой, бях буден — прекъсна я Дайъц — аз всъщност още не съм си лягал. — Думите му звучаха бавно и провлачено, като на човек след продължително пиянство. — Едуард и аз току-що излязохме от вестника. Ах, каква нощ. Получихме голяма работа, вече е на пресите. Скоро ще гръмне по улиците.

— Хм, слушайте аз…

— Дайъц не й обърна внимание и продължи: — То всъщност е от твоя район. Голяма работа, и засега само ние я имаме. Телеграфните служби мълчат. Красота ти казвам. Генералният секретар на Обединените нации — Антон Бауер е похитен! Отвлечен е на излизане от хотелската му стая…

— От бандата на Карлос — изстена Виктория и се смъкна на леглото. Нещо я бодна в стомаха като след силен удар.

Дайъц изглежда не я чу:

— Отвлечен от Карлос и бандата му. Ед и аз видяхме условията за освобождаването малко преди да си тръгнем. Върнахме целия екип да подготви това като нова сензация за следващото ни издание…

— Какви са условията? — запита неопределено Виктория.

— Невероятни, направо невероятни, но ако познаваше Карлос, не би се учудила. Искането им е да се разтури конференцията на безядрените държави и делегатите да се върнат по домовете си. Конференцията била заговор на Великите сили, който имал за цел разоръжаването и отслабването на по-малките нации. Това било дискриминация спрямо тях. Така че правилно било всеки да се върне в своята държава и да направи своята бомбичка. След като всички бъдат отпратени от Женева, Антон Бауер щял да бъде освободен.

— Но конференцията след това може да се възобнови.

— Разбира се, че може, но Карлос е заявил, че и нея ще тероризира. А бе, цялата работа е една демонстрация, едно категорично политическо изявление от негова страна. Така или иначе Марк Брадшоу пусна още една бомба. Ще я прочетеш в Рекърда. Ей, аз най-добре да дремна малко. Голям ден се е задал утре — искам да кажа днес. Благодаря ти, че се обади, Виктория.

Тя го чу да откача слушалката, без дори да се поинтересува за целта на нейното обаждане. Остана на мястото си, обезсърчена и замаяна. Измъкнаха още една сензация от ръцете й. Марк Брадшоу, вундеркиндчето на Рекърд, пак той. Но как?

По нейния часовник похищението беше станало само преди 3 часа. Беше пред нея, беше нейно, само нейно. И все пак някой вече се беше докопал до него и сензацията щеше съвсем скоро да гръмне по улиците на Ню Йорк, по телеграфите на страната, в ефира. А тук, в Женева, хората нищо не знаеха. Щяха да го узнаят от вездесъщия Рекърд.

— Как става така?

Може би един стар журналист като Ник Ремзи знаеше отговора на този въпрос. Тя трябваше да го намери и да поговори с него.