Всемогъщият

Глава четвърта

Никога в съвместната им работа Хари Дайъц не беше виждал Едуард Армстед така весел, както тази сутрин. Кокетният кабинет на вестникарския бос бе окъпан в слънчева светлина, която струеше през плъзгащите се остъклени врати към балкона. Самият той излъчваше такава радост, която като че ли обгръщаше главата му с жълт ореол. Той се излегна в кожения си стол, остави слънцето да погали сияещото му лице и се обърна към своя помощник през масивното дъбово бюро:

— Кажи ми го пак, Хари.

Хари Дайъц още веднъж хвърли поглед на листа в скута си:

— Имайте предвид, че цифрите са неофициални и не съвсем точни, но дори и така разликата няма да е голяма. Вчера ежедневникът Ню Йорк Таймс е имал приблизително 860 000 екземпляра продажба. — Той прочисти гърлото си — А Ню Йорк Рекърд продаде 940 000 екземпляра. Очаквам подем във всички наши издания. Вие ги сразихте, смачкахте всички! Успяхте!

— Фантастично — изграчи Армстед. — Бягството на Ингър направи този неочакван скок.

По вътрешния телефон прозвуча гласът на секретарката му:

— Мистър Армстед, търси ви Хоръс Лидингтън, да ви свържа ли?

— Благодаря, Естел — каза Армстед. — Свържи ме. — Той смигна на Дайъц: — Това ще шашне нашия пес — юриста. Ще бъде направо ритник в задника му. — Вдигна телефона и притъпи злорадството в гласа си: — Ало, Хоръс?

— Здравей, Едуард — каза Лидингтън. — Как си?

— Чу ли за продажбата на Рекърд вчера?

— Мина ми мисълта, че…

— Каква мисъл?

— Подразбрах какво става, тъй като чух изявленията ти по телевизията в последните новини и излязох да взема вестника, за да се уверя. Наложи се да обиколя три вестникарски будки, преди да успея да купя поне един брой. Хората навсякъде го грабеха. Имаш моите поздравления, моите най-сърдечни поздравления!

Армстед покри с ръка микрофона и се обърна към Дайъц:

— Лидингтън казва, че се бил досетил. Всички наши вестници в техния квартал били продадени. Поздравява ни.

Отново се обърна към телефона.

— Толкова много се радвам за теб — продължи Лидингтън.

— Ами благодаря, Хоръс, благодаря ти.

— Как, за бога, се докопа до такава сензация?

— Остави как съм се докопал, важното е, че примката в завещанието на баща ми беше разкъсана от Ингър. — Армстед се наслади на поетичното звучене на това изречение и продължи: — Чуй сега продажните цифри от вчера — превишихме продажбите на Таймс с 80 000, чуй цифрите — и той ги прочете по телефона — как ти се струва, а?

— Чувства се твоята ръка.

— В това хич не се и съмнявай.

— Ще ми бъдат необходими някои официални потвърждения, за да изпълня условието в завещанието на баща ти, имай грижата за това.

— Да, разбира се. Ще ти изпратя официалните цифри, веднага щом ги получа от Изчислителния център за тиража и циркулацията в Чикаго, но съмнение не може да има. Бъди сигурен, че…

— Става дума просто за една формалност, Едуард. Ти всъщност изпълни това, което се искаше от теб.

— Добре, добре, радвам се да го чуя — каза Армстед.

— Изпълних условието в завещанието. Рекърд от днес нататък е МОЙ вестник.

— Пак ще ти кажа, че това за мене е извънредно голяма радост.

— Благодаря, още веднъж ти благодаря. Хоръс, повярвай ми, това е само началото, отсега нататък само напред и нагоре.

— Мира и аз искаме да споделим радостта ви. Искаме да поканим теб и Ханна другата седмица на вечеря и да полеем успеха. Обещавам ти бутилка превъзходно шампанско.

Армстед неудържимо се изкиска, защото адвокатът на баща му имаше репутацията на скръндза.

— Благодаря, Хоръс — каза той. — Приемам предложението за тази богата вечеря с шампанско, до скоро виждане.

Едва окачил слушалката, Армстед отново чу гласа на Естел.

— Телефонът ще се побърка, мистър Армстед. С повечето от повикванията няма да ви безпокоя, ще записвам, но тук има едно, което предполагам, ще приемете. Обажда се лично кметът.

Армстед се ухили:

— Ще го приема — каза той и натисна светналия червен бутон.

— Ало, тука е Едуард Армстед… Как сте, господин кмете? А, благодаря, много мило от ваша страна. Е, в крайна сметка това ни е работата. Признанието за нашия принос може само да ни радва… Да, с удоволствие приемам един обяд с вас през другата седмица.

Армстед стовари слушалката и с доволна гримаса погледна Дайъц:

— Негова светлост ме поздравява, ама знаеш ли за какво? Не за удара с Ингър. Той ме поздравява, че имам такава умна и предприемчива репортерка, която въпреки риска е предупредила областния прокурор и му е спасила живота. Което ще рече — Виктория Уестън. Ти какво ще кажеш?

— Не знам — каза Дайъц откровено.

— А аз — знам. Знам какво да направя с нея. Бъди така добър, Хари, и ми я изпрати.

Едуард Армстед внимателно оглеждаше Виктория, докато тя премина от вратата към бюрото.

Отново отбеляза, че тя беше височко момиче с дълга коса, с дълги крака и с приятно, живо лице. Под плътно прилепналия й сив пуловер младите й гърди леко потрепваха. Не така зряла, както Ким Несбит, и не толкова сексапилна, Виктория Уестън излъчваше спокойствие, непринуденост и увереност. Но и някакъв порив, който му се стори съблазнителен.

Едуард си спомни, че не бива да се поддава на съблазън и да се размеква. Нещо му подсказваше, че от това момиче ще стане първокласен репортер. Тя ще съблазнява и размеква други. Ще бъде един от активите на вестника. Но той, така или иначе, трябва да бъде твърд с нея. Формирането й като един истински репортер трябваше да започне от днес.

Сядайки срещу него, тя каза:

— Поздравления, мистър Армстед. Говори се навсякъде, че вчера Рекърд е надминал по тираж всички вестници. Това е чудесно.

— Да, така е. Благодаря ви, Виктория. Начело сме и възнамеряваме да останем там.

— Но как успяхте… с тази сензация по бягството на Ингър? Как единствено вие узнахте за това?

Нагазиха в опасна територия, но Армстед спокойно продължи:

— Имате предвид тунела в Грийн Хевън, разбира се.

— Просто не ми е ясно как Ингър е разбрал за него.

— Ами вие разбрахте за него от Гус Пейгъноу, вие удържахте на думата си и го запазихте в тайна, но съмнявам се дали всички са били толкова честни. Във всеки случай някой е отишъл в затвора и е казал на Ингър, и същевременно някой пък е подхвърлил на нас, че Ингър ще се възползва от него. Доколкото си спомням, статията беше под печат непосредствено след бягството. На повече подробности нямам право.

— О, аз и не любопитствам, мистър Армстед.

— Няма нищо лошо в любопитството, Виктория, стига то да не пречи на работата на други. На нас просто ни се иска никой да не пъха гагата си в работата на нашия вестник. Напълно съм уверен, че на вас може да се разчита.

— Абсолютно, мистър Армстед — каза тя.

Преднамерено и многозначително той извади от кутията една пура и започна да я прехвърля между пръстите си.

— Не се съмнявам, разбира си, че вие там в затвора сте провели прекрасно интервю с Ингър.

Тя изостри вниманието си:

— Беше… интересно.

— От това интервю вие разбрахте, че Ингър иска да убие областния ни прокурор. И след като научихте, че Ингър е избягал, вие направихте всичко възможно да намерите и предупредите Ван Дусен за опасността.

Армстед запали пурата си:

— С постъпката си вие фактически, може да се каже, му спасихте живота.

Виктория продължаваше да слуша с изострено внимание.

— Чувам, че всички ви поздравяват за вашата човечност и гражданско съзнание. Сам кметът се обади тук, за да ни поздрави за вашата постъпка. Също и някои други, но има един човек, който няма да ви поздрави, и този човек съм аз. Не мога да ви поздравя за нещо, което не е трябвало да правите.

Армстед усети, че тя добре го разбра, но все пак го попита:

— Какво искате да кажете?

Вестникарският бос издуха цял балон дим. Проследи го с поглед, докато постепенно се деформира и разпадна.

— Историята, която ще ви разкажа, ще ви обясни какво искам да кажа. Не си спомням къде я чух или четох, но тя се отнася до една друга репортерка. Името й също не помня, но мисля, че работеше за Ню Йорк Дейли Нюз. Това станало по времето, когато младият Уелски принц станал крал Едуард VIII и най-после — Херцог на Уиндзор. Той бил известен като повърхностен и лекомислен — очаквателен безделник и прахосник. Личността му била загадка за обществото, което всячески се мъчело да научи нещо повече за него. И веднъж, когато той инкогнито бил на посещение в Квебек (макар че това било публична тайна) Ню Йорк Дейли Нюз решават да изпратят при него примамка. Вестникът определил една от най-младите и красиви репортерки да замине за Квебек. Да се престори на дебютантка пред принца, да спечели неговото доверие и да проникне в душевния му мир. Хм, и станало… Но, не съвсем. Ясен ли съм, Виктория. Вие като че ли недоумявате къде се корени неуспехът?

Виктория смутено се пораздвижи в стола и несмело изпелтечи:

— Аз… недоумявам, мистър Армстед.

— Да, номерът станал — каза Армстед. — Репортерката, представяйки се за дебютантка, привлякла вниманието на принца на Уелс, спечелила доверието му и се сдобила с материали за сензационен репортаж. Не могла обаче да го напише. Почувствала принца свой близък приятел, когото тя не можела и не искала да изиграе. Той просто й имал доверие. В крайна сметка тя се оказала по-лоялна към принца, отколкото към своя вестник и не написала репортажа, за който била изпратена. Като журналистка тя изневерила на своя шеф. Ясно ли ви е?

— Да — каза Виктория почти без глас.

— По същия начин вие изневерихте на мен. Вие попаднахте на сензационна история, която трябваше да напишете за нас, но вместо веднага да я напишете, вие хукнахте да спасявате живота на някакъв си окръжен прокурор.

— Но аз не можех да оставя да го убият — възкликна Виктория.

Армстед насочи догарящата си пура към нея:

— Я не се правете на дете. Възможността Ингър да убие Ван Дусен беше съвсем нищожна, като се имат пред вид обстоятелствата. Областният прокурор е бил винаги добре охраняван.

— Но Ван Дусен… сам той ми благодари.

— Глупости, Виктория, това е политическа игра — за пред вестниците. Целта й е да подразни любопитството и да привлече вниманието на масите. Ти имаш работа с един изпечен политик. Но в случая предпочитанията в избора на вашата постъпка бяха грешни. Трябва веднъж завинаги да разберете, че не сте на държавна служба. Вие сте във вълчия вестникарски бизнес. Най-първото ви… единственото ви задължение… е задължението към мен, към мен и към вестника. Вие попаднахте на една сензация, заради която ние всички положихме немалко труд. Сензация, която ни костваше много усилия. Добрахте се до хубав материал за вестника. Инстинктът ви трябваше незабавно да ви доведе тук, за да напишете статията. По този начин щяхме да пуснем още една бомба, и то с подзаглавие от ваше име. Да, още една, втора бомба. Нещо изключително, великолепно, дори сега виждам огромното заглавие „Избягал убиец заявява, че ще убие областния прокурор Ван Дусен“. Това щеше да повиши тиража ни още повече. Със смъртта на Ингър статията ви за него стана излишна. Неговата смърт откликна във всички вестници, а можеше да бъде само наша, и то не като обикновена новина. Да, вие сбъркахте. Разбирате ли за какво говоря, Виктория?

— Аз… Мисля, че разбирам, мистър Армстед. Съжалявам.

— Вие може би ще получите орден от областния прокурор, но няма да получите такъв от Едуард Армстед… докато не разберете, че на първо място стои винаги вестникът. Следващия път, когато ви попадне материал за някоя сензационна статия, погрижете се да го доставите незабавно в Рекърд и ще получите подобаващия ви се медал.

Хой забеляза, че тя се поразстрои и реши да не я дразни повече.

— И така, нека ви бъде за урок. Да се надяваме, че в бъдеще ще постъпвате по-добре.

Щом Виктория излезе от стаята, Армстед се замисли дали пък не бе прекалено рязък с нея, но това беше мимолетно колебание. Важното беше, че й даде един урок. Отсега нататък тя щеше да бъде не само отличен репортер, ни и член на печеливш отбор. В такъв отбор Армстед бе решил да превърне екипа на Рекърд.

Следващия час той посвети точно на тази си цел. Прегледа изданията на всички конкурентни вестници. Разлисти и папката с предстоящите събития.

Трябваше му още един Ингър. И дори малко по-интересен човек от него. Имаше готово решение вече в главата си, затова се обади на Мак Алистър и поиска да му намери Ник Ремзи.

— Ник, Армстед съм.

— Да, сър.

— Спомняш ли си последния специален проект, който бяхме намислили… за който често те пращах да проучваш в странство, онзи, който баща ми отхвърли.

— Разбира се. За терористите. Поредицата, която щяхме да озаглавим „Времето на терориста“.

— Точно това — тази поредица. Спомням си, че ти беше събрал доста материал по това. Пазиш ли записките?

— До една, по реда на записването.

— Добре, остави ги на секретарката ми. Искам да ги поразгледам пак. Може би ще възобновим работата по тази поредица.

— Прекрасна идея. Предполагам, че ще има поразителен ефект.

— Ще видим. Нека ги прегледам и ще ти кажа.

Със слагането на слушалката, Армстед чу гласа на Естел и вдигна вътрешния телефон.

— Гус Пейгъноу е тук по ваше повикване.

Армстед съвсем беше забравил:

— Пратете ми го — каза той.

Секунди по-късно Гус Пейгъноу влезе в стаята, превъртайки в ръце шапката си. Спря се до вратата и заоглежда наоколо.

— О-хо, добре е, много добре — каза Пейгъноу впечатлен. — Просторно!

Армстед си помисли дали неговият посетител не сравнява кабинета му с килията си в затвора Грийн Хевън. Посочи му стола срещу себе си.

Армстед не се беше срещал с информатора досега. Изненада се от това, че Пейгъноу изглеждаше точно както си го беше представял — типичен гангстер. Смолисточерната къдрава коса, орловият нос, мургавото лице и костюмът на тънки райенца допълваха това впечатление. Липсваше му само скритото оръжие.

Пейгъноу се разположи удобно и извади цигара:

— Имате ли нещо против?

Запали цигарата си, без да дочака отговор.

— Очаквах с нетърпение да се срещна с вас, мистър Пейгъноу — каза Армстед.

— Аз също — отвърна Пейгъноу.

Армстед започна делово:

— Това, дето подхвърлихте за тунела в затвора, беше много хубаво.

— Вие се възползвахте от него.

— Разбира се, че се възползвах.

— Но не биваше — каза Пейгъноу. У него нямаше и помен от гняв. Каза го съвсем спокойно. — Това беше тайна.

— Мистър Пейгъноу, веднъж споделена, тайната престава да бъде тайна. Би трябвало да знаете това.

— Аз й казах, че не бива да се публикува. Не трябва да се пише за тунела.

— Никой не е писал за това — каза Армстед простичко. — За тунела нищо не бе казано. Бягството на Ингър разкри съществуването му.

— О’кей… Погледнато формално, така е.

— Мистър Пейгъноу, изслушайте ме сега, аз искам да ви направя едно делово предложение. Но преди да го направя, позволете ми недвусмислено да заявя разбиранията си по тези работи. За мен няма нищо на света, което да не е за публикуване, щом е попаднало в Рекърд. Всичко на този свят е за публикуване. Станало мое достояние, то вече е за публикуване. Колко получихте за разговора си с нашата репортерка?

— 250 долара.

— Малко са — каза Армстед. — За тази услуга заслужавахте повечко. Аз ви предлагам 1000 долара на информация. Правя ви изгодна оферта. Какво ще кажете, ако ви включа в моята ведомост с 1000 на седмица?

Пейгъноу се отлепи от облегалката. Изцъклените му очички светнаха:

— За да правя какво? — колебливо запита той.

— За да правите съвсем обикновени неща. Няма да искам от вас за 1000 долара да станете ангел. Искам да останете там, където сте — в нелегалност. Да ми съобщавате за повече сензации като тази за Ингър.

— Такива не се случват често.

— По една от време на време би било достатъчно. Вижте, аз ви познавам — вие обичате да живеете добре. Парите винаги не ви стигат. С моето предложение ви гарантирам не само препитание, но и добър живот. Освен това аз не искам да прекъсвате връзките си. Само искам да не се забърквате повече във въоръжени грабежи. Поддържайте връзките си с вашите редовни приятели, но стойте настрана от рискове. Искам да държите ушите си винаги отворени.

— И да ви уведомявам за това, което чуя.

— Ако това е материал за сензационен репортаж, да. Искам просто да притуряте по нещо към нашия актив.

— Не бих искал да топя приятелите си.

— Няма да се наложи. Във вашите доклади те няма да бъдат замесвани.

Пейгъноу извади догарящата цигара от устата си и се замисли:

— Все пак една примамка хич не би се харесала на моите приятели.

— Вие няма да бъдете примамка, само ще слушате. Никого с нищо няма да засягате. Ще ни казвате само това, което вие решите.

— Да…

— Седмичната заплата не е малка, Гус. Освен това някои извънредни премийки от време на време, при специални случаи.

— Да…

Армстед стана:

— Е, какво ще кажеш, Гус?

Гус Пейгъноу скочи на крака и протегна ръка:

— Дадено, съгласен съм, мистър Армстед.

Армстед сърдечно раздруса ръката му и отново отиде зад бюрото си. Целият сияеше от радост. Денят беше хубав за него. Нещата отиваха по местата си. Приближи се до Пейгъноу и го хвана за ръка.

— Хайде, трябва да поговорите с Хари Дайъц. Сега той е мой заместник и с него ще държите връзка. Искам вие двамата да изработите необходимия модус операнди3, о’кей?

— О’кей.

Армстед вече напускаше кабинета си, когато на телефона позвъни жена му Ханна. Искаше да знае дали ще се върне за вечеря, защото имала някакъв разговор с него.

— За вечеря не мога да си дойда — каза той, — но ще намина сега, за няколко минути само. Заредили са се няколко срещи, а ще трябва и да се преоблека. Ще поговорим през това време.

Апартаментът им се намираше в една надстройка с лице към Сентрал Парк Авеню. Армстед привършваше преобличането в спалнята си. Предстояха му три срещи. Втората от които беше с Ким Несбит. Трябваше да смени работния си костюм с нещо по-младежко и спортно. Облече спортно кашмирено сако и панталон — мода Севил Роу. Огледа се в пълен ръст в огледалото и се хареса. Отдавна не беше изглеждал така добре.

Времето напредваше и той трябваше скоро да тръгне, но все пак реши да отдели пет минути за разговор с Ханна, която го чакаше във всекидневната. Чудно му беше за какво ли щяха да разговарят. Трябва да беше нещо сериозно, тъй като жена му знаеше колко много е зает. Вече й бе разказал за удара с Ингър. Ако й беше скимнало да го занимава със своите си терзания, не вещаеше нищо добро. Помоли се дано да не е нещо, което да развали хубавия му ден.

Прекоси коридора и влезе във всекидневната. С радост забеляза, че Ханна не беше в обичайната си инвалидна количка, а седеше в едно кресло до телевизора. По бузите й дори беше се появила червенина. Приближавайки към нея, той помисли да седне за малко, но скоро се отказа. Едно сядане и отпускане можеше да даде повод за по-продължителен разговор. Реши да постои прав.

— Исках да ти кажа — каза той, — че днес надминахме Ню Йорк Таймс. Бихме ги по всички линии. Какво ще кажеш?

— Поздравления, Ед. Радвам се за теб.

— Бях уверен, че мога да го направя и го направих — каза той. Извади пура от спортното си сако и разкъса целофана й. Махна единия й край, извади джобната си запалка и я запали. — О’кей, Ханна, какво мога да направя за теб? Искаше да ми говориш за нещо.

— За нашия син, за Роджър — каза тя.

— Какво за Роджър?

— Преди малко ми се обади от някаква болница в Грийн Бей — Уискънсин.

— Болница? Какво искаш да кажеш? Станало ли е нещо? Сигурно не е нещо сериозно, иначе той не би могъл да се обади, а и ти щеше да ми кажеш по телефона.

— Не е сериозно — каза Ханна, — но все пак е болница. Изкачвал се на някаква планина, подхлъзнал се и паднал.

— Изкачвал планина? Към Грийн Бей няма планини.

— Някакъв хълм тогава — каза тя. — Може да не съм чула добре. Така или иначе паднал и се наранил. Негов приятел, който се изкачвал заедно с него, го закарал в най-близката болница. Роджър имал две фрактури по краката, не особено сериозни, но ще бъде на легло известно време. Ще трябва да полежи.

Тази случка раздразни Армстед:

— Защо, по дяволите, е трябвало да се катери там?

— Нещо във връзка с работата му.

— Идиотска история — промърмори Армстед. — Пада му се.

Спомни си, че друг от фамилията Армстед никога не беше изкачвал нищо друго, освен легло. Тази мисъл го поразвесели и той продължи по-разведрен.

— Е, нали е добре… дръж ме в течение. Това ли искаше да ми кажеш?

— Не само това — каза Ханна. — Ед, исках да те помоля да дойдеш с мен до Грийн Бей за уикенда.

Армстед се намръщи:

— Какво да правя, да го подържа за ръчичката ли? Боже мой, Ханна, та той вече не е дете, освен това си има и лекари там… куп приятели.

— Но те не са като родителите, Ед. Той лежи неподвижен по гръб. Знаеш го, че не може да понася ограниченията. Сигурна съм, че се нуждае от повече хора около себе си. Ще се радва да види родителите си. Това ще го успокои.

Армстед с досада махна с пурата си.

— Ханна, много добре знаеш, едва съм поел работа. Едва съм направил успешната крачка. Затънал съм до гуша в работа. Имам милион планове и начинания. Едва започвам да…

— Не можеш ли да ги поотложиш за един уикенд?

— Ханна, за бога. Нямам никакво свободно време. А сега, ако мислиш, че Роджър има нужда от компания, ти иди в Уискънсин, постой при него за уикенда. Аз ще уредя една сестра да те придружи. Става ли?

Ханна промълви с усилие:

— Мисля, че той много държи на теб, Ед. Каза ми по телефона, че е чел в някакъв местен вестник сензационния ти репортаж за Ингър, каза да ти предам, че е нещо фантастично. Чувстваше се много горд с това, което си направил.

Армстед бе изненадан и поласкан.

— Хм, в края на краищата, момчето не е глупаво. — Погледна часовника си. — Виж какво, сега трябва да побързам, за да не закъснея. Остави ми телефонния номер на Роджър, ще гледам да се върна веднага след вечерята. С Дайъц и Хармстън ще отпразнуваме победата. Като се върна, лично ще позвъня на Роджър. Ти иди при него за уикенда. Ще ми липсваш, но той сега има по-голяма нужда от теб. А сега да побързам.

Докато чакаше асансьора, Армстед бе осенен от странна мисъл. Та той самият дълго беше само син и не беше се почувствал баща. Да, това положение изглежда свърши. Отсега нататък животът му трябваше да принадлежи на самия него (и Роджър… разбира се, Роджър). Той трябва да поговори за това на сеанса си днес.

Потънал в стария кожен фотьойл в кабинета на доктор Карл Шарф, Едуард Армстед 45 минути не спря да говори. Психиатърът бе принуден да го слуша. Тази демонстрация на сила доста се хареса на Армстед.

Към края на словото си той леко се понамести във фотьойла и добави:

— Карл, кога ще си купиш ново кресло или поне ще оправиш това. Седя като на тръни. Пружините са съвсем изхвръкнали. Винаги си отивам с подут гъз оттук.

— Ами искам да напомня с това на безделниците богаташи, че има и спартански живот. Да напомня, че животът не е шега, че е нещо сериозно и че много често е една болка в гъза.

— Ще взема да ти купя ново кресло за Коледа.

Армстед добре знаеше, че доктор Шарф в последните 10–15 минути винаги обобщава резултата от сеанса. Това бе негова практика и в нея нямаше нищо лошо. Така Армстед и другите пациенти навярно излизаха от кабинета на психоаналитика с една ясна картина на своето състояние. От емоционална гледна точка това беше съвсем правилно.

Докато чакаше обобщението, той наблюдаваше човека пред себе си. За миг Шарф му заприлича на плажна топка. Днес беше извънредно закръглен. Изпъкналият му и разлят корем висеше над тесния колан. Във вечния си намачкан, широк панталон и спортен пуловер, той, както винаги, изглеждаше раздърпан и небрежен. Някак си съсредоточено докторът намести краката си на табуретката пред фотьойла.

Армстед очакваше мъдри заключения или поне подкрепа за своето ведро настроение.

— Хм, трябва да кажа, че твоята статия беше страхотна, Едуард. Направо скууп — каза доктор Карл Шарф.

— Вече ги наричаме удари — отвърна Армстед.

— Новините по телевизията бяха истински удар. Аз оттам разбрах за бягството на Ингър.

— Не от вестника? Ти добре знаеш, че този вестник е моят живот.

— Купих три екземпляра, ей тъй, да те позамогна — каза доктор Шарф. Много ми беше чудно как си се докопал до тази история, така изключителна по произход.

— Професионална тайна.

— Ей, аз съм твой психоаналитик, Едуард. Тайни от мен не бива да имаш. Ако искаш да ти бъда в помощ.

— Днес помощ не ми е нужна — каза Армстед самодоволно.

— Хм, гордея се с твоето… с твоите постижения — каза доктор Шарф и склопи ръце на коремчето си. — С основание можеш да бъдеш доволен от себе си. Съвсем законно извоюва правото на собственост върху вестника и опроверга недоверието на баща си. Извърши това, което баща ти не можа да извърши цели 10 години. Ти си mensh4.

— Точно така се и чувствам.

— Сега ти си свободен да правиш каквото си пожелаеш, и то самостоятелно. Да се издигаш колкото си искаш…

— Аз едва започвам — каза Армстед. — Сензацията с Ингър не беше случайност — ще докажа това. Милион планове се въртят в главата ми. Когато бъда готов с тях, ще мога да раздрусам всички медии. Ще докажа на всички кой съм аз.

— Това все още ли те вълнува?

— Да докажа себе си — да.

— Това ли е всичко?

— Ти знаеш много добре какво искам, аз трябва да премахна от пътя си баща ми. Нямам ли право на това.

— Не съм казал такова нещо.

— Когато хората говорят за Армстед, те трябва вече да имат предвид Едуард, а не Езра.

— Нещо друго за баща ти? Да кажеш нещо друго за него?

Армстед поразмисли:

— Не, това е всичко. Хм… струва ми се, че има още нещо. Онзи ден, след като излязох от теб, отидох при Ким, Ким Несбит.

Психоаналитикът кимна с глава.

— Как беше тя?

— Пияна. И красива.

— Тя зарадва ли се като те видя?

— Струва ми се, да. — Той помълча малко и добави: — Аз я начуках. — Отново млъкна. — Беше хубаво, много хубаво. Аз… аз съм с намерение да продължа да се срещам с нея.

Доктор Шарф свали краката от отоманката.

— Защо? — запита той.

— Не знам защо. Ти имаш ли нещо против?

— Знаеш, че аз не съм тук, за да те съдя. Просто искам да разбера защо се сближаваш с нея.

— Не знам. А защо не?

Доктор Шарф се изправи и каза любезно:

— Ти направи това, за да покажеш на баща си, че си мъж… или да докажеш това на себе си?

Изчака пациентът му да стане и го придружи до вратата.

— Хайде да поговорим за това другия път.

Не беше искал никому нищо да доказва, мислеше си Армстед, разположил се на светлозеления диван в апартамента на Ким Несбит. С възхищение наблюдаваше грациозните й движения към подвижното барче. Имаше нужда от жена, страстно влюбена жена, защото на него му бе нужен усетът за младост, сила и устрем. От години вече връзките с жена му се бяха разпаднали. Контактите им бяха съвсем редки, принудителни и тревожни — най-вече във връзка с техния син Роджър, като този, който тя му сервира рано днес. Грижите на Ханна се свеждаха до самата нея и нейното безнадеждно болно тяло. А Ким пращеше от здраве и беше неизчерпаем извор на удоволствие. Едно откритие, за което той дълго беше мечтал и едва сега имаше възможност да му се радва. Нямаше какво да доказва нито на баща си, нито на себе си. Всичко беше много по-сложно. Той се нуждаеше от тази жена. Получи я и ще продължи да я има. Това беше нещо възхитително. На следващия сеанс ще трябва да убеди доктор Шарф в своите искрени чувства.

— Уиски със сода? — викна Ким от барчето, наливайки чашата.

— Отгатна…

— Уча се — каза тя и му поднесе чашата. — Искам да отгатвам всичко, за да ти угаждам, Ед.

— Успяваш. — Забеляза празните й ръце. — А ти, ти няма ли да пиеш?

— Аз ще пийна едно перие.

— Това не е пиене.

— Повече не ми е нужно — каза тя и се настани на дивана до него. — Ти си ми достатъчен, мили. — Обгърна главата му с ръце и го притегли към себе си. Той намери овлажнелите й устни, езика й и почувства твърдия допир на младите й гърди. Свърши с целувката, погледна разголената й гръд през разтворения пеньоар и пламна.

— Тази сутрин, когато ми се обади, звучеше много щастлив, надявам се да бъдеш така и тук с мен.

— Има нещо, което ще ме ощастливи още повече — каза той, като стана и я притегли към себе си.

— Любов моя — нежно каза жената и тръгна към спалнята.

— Един момент, Ким.

Той заопипва в джоба си, извади малка, подплатена с тъмно кадифе кутийка Тифани и я сложи в ръката й.

— Това е за теб.

Изненадана, тя отвори кутийката.

— О, Ед — прошепна почти през сълзи. — Колко е красив!

— Като теб.

Ким извади блестящия пръстен с розов сапфир и го сложи на пръста си:

— Ти ме купуваш? — каза тя и се опита да се усмихне.

— Много добре знаеш, че това не е необходимо. Разкрасявам те — усмихна се той. — Въпреки че и това не е необходимо.

Тя вдигна ръката с блесналия сапфир.

— Чудесен е! — каза тя и обгърна с ръце Армстед. — Обичам те.

— Покажи ми — каза той и я пусна.

Тя здраво стисна ръката му и го поведе към спалнята. Той набързо се съблече. Обърна се и видя, че тя също беше съвсем гола и лежеше по гръб, разтворила ръце на леглото.

— Хайде, без игра този път — каза тя. Давай направо.

Ким вдигна и разтвори краката си и той веднага легна отгоре й. Краката й здраво го обгърнаха, той се притисна и навлезе в нея. Тя издаде гърлен вик. Той зачести. Набиваше здраво и я притискаше към таблата на леглото. Докато той ритмично се движеше нагоре-надолу, тя постепенно започна да върти таза си, докато го докара до буйна страст.

Продължиха така минути наред, докато накрая едновременно стигнаха до края.

Армстед се отмести встрани и легна по гръб, целият в пот и силно задъхан. Тя отпусна краката си, отмести с ръка коприненорусата си коса от очите и също се опита да овладее дишането си. Така един до друг те останаха неподвижни и безмълвни.

— Люби ме, люби ме винаги.

— Това е единственото, което винаги ще правя — обеща той.

По-късно, когато дишането им се успокои и тя дълбоко заспа, той се изправи на лакът, за да стане от леглото и да си тръгне. Погледна към нея и една натрапчива мисъл мина през главата му. Не я ли излъга с току-що изречените думи?

Да се люби с Ким за Армстед беше нещо фантастично, едно реализиране на лелеяна мечта, но това не беше всичко, към което той се стремеше. Сексът за него не беше първа, а втора мечта. Силата и властта бяха първата. Силата да ръководи, да доминира над всичко и всички в този свят.

Беше му вече съвсем ясно какво да прави и как да го прави. Това насилствено обладаване на живота беше опасно, много опасно. Но Едуард Армстед бе твърдо решен да изпита този върховен оргазъм.