Всемогъщият

Глава тринадесета

Следващият пациент звънна на звънеца на д-р Шарф. Едуард Армстед се хвана за страничните облегалки на креслото и стана.

— Времето ми изглежда изтече — промърмори той с нескрито раздразнение.

Д-р Шарф не се и помръдна. Продължи да седи отпуснат в креслото насреща, преплел пръсти на коремчето си и проснал крака на отоманката пред него.

— Защо не оставиш аз да кажа кога е изтекло времето ти? — каза той за стотен път. — Говорехме за…

Армстед обаче закрачи към кушетката, за да си вземе пардесюто. Докторът разбра, че е безсмислено да продължава. Повечето от пациентите, особено по-зависимите, реагираха по същия начин, когато звънецът известяваше края на 50-минутния им сеанс. Армстед не беше изключение. Д-р Шарф дълбоко пое въздух. Това негодувание беше спонтанно и естествено и нито можеше да се промени, нито да се отмени. Пациентите емоционално се сближават със своя психиатър. За тях той постепенно става приятел, което ги кара да негодуват, когато разберат, че след тях идват други пациенти. Това като че ли идва да им напомни, че те плащат за тази близост, че тези сеанси са в крайна сметка един бизнес, а психоаналитикът — бизнесмен, който полага грижи, за да получи привързаност и… пари. Армстед обаче беше особено труден пациент, особено напоследък с нарасналото му самочувствие, непоносимо високомерие и арогантност. Първоначално той дойде тук да търси човешко разбиране и съчувствие, а сега вече идваше за тях като за своя прерогатива, за свое право и привилегия.

Д-р Шарф веднага стана.

Приближи се към Армстед, който вече закопчаваше пардесюто си. Почувства, че трябва да го приласкае и утеши някак си.

— Аз наистина се радвам, че ще отидеш в Белия дом и че ще вечеряш там с президента — каза той. — Честта не е малка, но за теб тя е заслужена. Ще се срещнем непосредствено след това. Искам да разбера как е минало всичко.

— Аз няма да отида на вечерята — грубо реагира Армстед. — Нямам време за такива глупости. — Забеляза изненадата на лицето на доктора и вече до вратата добави: За какво, по дяволите? — Президентите идват и си отиват. Да разчупиш питката с един от тях не е кой знае какво. Важното е моята работа… аз… непреходното.

Изчака д-р Шарф да отвори вратата и преди да излезе, рязко кимна с глава.

— А ти не се безпокой.

На езика на д-р Шарф бяха думите „По-добре да се успокоиш“ — но премълча. Затвори вратата след него, облегна се и се замисли.

Армстед го безпокоеше. На този сеанс, на миналия и на по-миналия Армстед все повече и повече показваше симптоми на мегаломания.

Той определено се намираше в хипоманен стадий с явно настъпващо състояние на маниакална психоза, едно крайно състояние, което би могло да доведе до сериозно нарушение на нормалната преценка за околната среда, за връзката с околния свят.

Д-р Шарф бавно се върна към креслото си и отново си припомни хронологията в появата на тези симптоми у Армстед. Седмици наред той беше свидетел на хипоманиакалното състояние, когато пациентът му разказваше за взаимоотношенията с жена си, сина си и любовницата си. Беше много чувствителен и ставаше все по-раздразнителен. Не се съобразяваше с нищо и с никого, счита себе си над всички. В тази му грандомания започна да прозира жестокост и насилие. С последното си изказване, че нямал време за президента на Съединените щати, той показа, че се счита и над първия човек на Щатите и изглежда с това сложи край на всичко. В собствените си очи и мисли Армстед беше станал всемогъщ. Д-р Шарф се опита да си спомни откога бе забелязал това — много преди хвалебствената статия в списание Тайм. Тази мания за величие у Армстед бе започнала да се проявява някъде по време на поредицата от сензационни репортажи и най-вече, след като той първи извести на света, че министър-председателят на Израел беше убит.

Тези прояви явно представляваха психически проблем, който д-р Шарф все още не можеше да проумее докрай. Възможно бе някакво органично заболяване, някакъв фронтално-лобален тумор. В такъв случай ще има нужда от намеса на специалист. Ще е необходим щателен преглед. Да, той би могъл да поговори за това със специалист-невролог. Спомни си обаче, че неотдавна Армстед на няколко пъти беше почувствал световъртежи и беше потърсил помощ при интернист и невролог, и те и двамата му бяха казали, че органически е здрав.

Д-р Шарф бавно се смъкна в креслото и продължи да обмисля проблема с Армстед. Дотук явно няма нищо органично, това е просто една прогресираща психоза. Не са изключени и скорошни прояви на открити маниакални пристъпи.

Телефонен звън прекъсна мислите му. Реши, че звънят от информацията, защото те звъняха в промеждутъците между сеансите. Вдигна слушалката. Получено бе съобщение за него „Някаква Ким Несбит се обади, помоли вие да й се обадите, щом се освободите. Каза, че телефонът й ви е известен.“

Д-р Шарф се замисли и постави обратно слушалката. Беше почти сигурен защо Ким го търси и за какво иска да разговаря с него. Ако причината се окажеше тази, която той предполагаше, предстоеше му „опасен терен“, но пък това можеше да му бъде и от полза.

Старинният часовник на стената отброяваше последните му свободни пет минути, преди да повика следващия пациент. Отвори бележника си с адресите. Намери номера на телефона и набра Ким Несбит. След няколко позвънявания тя се обади.

— Ким? Карл Шарф съм. Казаха ми, че си искала да ти се обадя. Отдавна не съм те виждал!

— Как си, докторе?

— Отлично, благодаря! А ти как я караш, Ким?

— Не по-добре от очакваното — последва късо изсмиване. — Ти най-добре знаеш!

Предположенията му се оказаха верни. Касаеше се за Армстед.

— Ами… не съм те виждал доста време — каза той. — Ще ми се да вярвам, че си о’кей!

— То кой ли пък изобщо е о’кей! — каза Ким с лека ирония. Въпреки бодрия й глас той усети скрити недомлъвки. Стори му се все още трезва.

— Ами, ако има нещо, което аз мога да… — започна той.

— Нужен ми е съвет по отношение на един наш общ приятел.

— Ами, ако мога, с удоволствие ще ти помогна.

— Става дума за Едуард Армстед. Предполагам, че продължаваш сеансите си с него?

— Как да ти кажа — започна предпазливо Д-р Шарф.

Последва още едно мимолетно изсмиване от нейна страна.

— Ако продължава да те посещава, за което съм сигурна, значи си по-добре от мен. При мен той вече идва много по-рядко. От време на време. Когато му скимне. Не чувства особено влечение насам.

Д-р Шарф реши да се измъкне.

— Знаеш ли, аз с готовност ще ти помогна с всичко, което мога — каза той — но мисля, че не е съвсем редно аз да се намесвам в интимните ти отношение с Едуард Армстед. Да, вярно е, той е мой пациент, Ким. Това е въпрос на етика — трябва да има дискретност.

— О, я стига, Карл! — каза тя с пренебрежение. — Неговите тайни мен не ме интересуват. — Аз искам просто да споделя някои неща с човек, на когото мога да се доверя, с човек, който го познава не по-зле от мен. Искам този някой да ми каже как да постъпя! Какво да правя с него!

Ким млъкна.

— Знаеш ли, той е болен — проплака тя.

За д-р Шарф това проникновение дойде съвсем неочаквано. Сега беше моментът да се измъкне от разговора, да намери претекст и да го прекрати. Но се изкушаваше да го продължи. Ако Армстед наистина страда от прогресираща психоза, допълнителните подробности биха били в помощ на д-р Шарф. Алтернативно той ще трябва да се домогва до тях чрез консултации с колега психиатър. Той беше предпазлив и рядко допускаше пряка намеса в недотам ортодоксалните случаи. Този път обаче реши да приеме. Искаше му се да чуе потвърждение на собствената си диагноза от човек, който често в най-различни ситуации е бил с Армстед. Ким не беше лекарка, а негова бивша пациентка, на която той можеше да се довери. И после, тя го беше потърсила. Да продължи да я слуша, без да участва в разговора, би било неетично. И д-р Шарф реши да се хване за последните думи на Ким.

— Ти значи смяташ, че е болен? Наистина ли мислиш така?

— А ти нима не мислиш така? Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Болен е и болестта е в главата му. Страда от фикс идеи. Внушил си е, че светът е негов и че той го ръководи. Интересуват го само властта и силата. Жаждата за власт съвсем го е обзела. Направила го е безчувствен. Такъв е дори в леглото. Ако пък успее да се възбуди, той се просва отгоре ми като труп и мислите му блуждаят бог знае къде. Когато все пак успее да ме има, той го прави като че мен ме няма, като че под него няма човек. Отнася се с мен като към онези надуваеми японски кукли.

— Съжалявам, Ким!

— В началото, след смъртта на баща му беше добре. Имаше влечение към мен. Желаеше ме. Сега изглежда не съм му достатъчна, той иска всички в този свят. Иска всички да бъдат негови. Да доминира над всички.

— Ти ще продължиш ли да се срещаш с него?

— Ох, не знам — простена в отчаяние Ким. — Вече ми е безразлично — продължи тя, но бързо премисли. — Мисля, че да. Предполагам, че с радост ще го приема, когато се сети да дойде. Та какво друго ми остава! Ако ти имаш предвид друго, кажи ми.

— Ким, ако някога пожелаеш, ела при мен.

— Може ли да дойда?

— Ще се радвам, ако мога да поговоря с теб. Макар че за Едуард Армстед не мога да говоря без негово разрешение.

— Забрави за това. Благодаря ти за безплатния сеанс.

— Бих желал да мога да ти помогна, да облекча тази твоя грижа, Ким. Аз не по-малко съм загрижен за него, но мисля, че ти сама трябва да решаваш как да постъпваш с Ед. Да, той наистина, изглежда, е под… голяма депресия, много е напрегнат напоследък. Но, надявам се, с времето това да се оправи. — Докторът замълча. — Мисля, че ще бъде разумно да не му казваш, че сме разговаряли, докато аз не поговоря с него за това идущата седмица.

— По-добре, недей — жално проплака тя.

— Ами…

— Що се отнася до мен, няма да кажа нищо. Имаш честната ми дума.

— Благодаря ти, Ким! — някак с неудобство каза психоаналитикът. — Довиждане.

Д-р Шарф сложи обратно слушалката. Диагнозата му беше потвърдена. Поразходи се по опънатото въже на етиката, но не беше без полза. Щеше да предложи отново да започнат по три сеанса седмично. Или поне два. Щеше да препоръча на лекаря на Армстед някои тестове, една щателна обработка. С възможно приложение на литий. Да, това той щеше да предприеме съвсем скоро.

След като излезе от кабинета на д-р Шарф, Армстед седна в лимузината си и се върна в апартамента си на Пето Авеню. Прекара следобеда там в спокойно подреждане на работите си. Към 5 часа вече всичко беше в ред и под контрол.

Дайъц го беше уверил, че проблемът с Виктория Уестън е бил отстранен. Тя с готовност приела отзоваването и се съгласила да напусне Париж. Много се била зарадвала, че Армстед поискал веднага да я види и да чуе от самата нея подробности по отвличането на Карлос. Веднага след пристигането си на летище Кенеди щяла да отиде направо в Рекърд.

Уверен, че този пробив в строго секретните му работи с бандата на Карлос е вече запушен, Армстед изцяло се зае с проверката на подготвителните работи за най-големия си удар. Пейгъноу се беше върнал в Париж и Армстед надълго разговаря с него. Карлос продължаваше да бъде скрит заложник. Джеклин изпълняваше всичко, което беше обещал, за да може да освободи своя водач. Членовете на бандата на Карлос бяха от различни страни и се събираха в Бахамските острови или Куба.

Най-важният от тях, ключовата фигура беше от Токио. Армстед вече знаеше името му — Юзике Мацуда. Той беше приел условията за участие и вече се обучавате. Скоро щеше да се присъедини към другите. Доволен, че голямото събитие беше в процес на изработване и неотклонно, и безпогрешно се приближаваше към апогея си, Армстед реши да попрегледа някои текущи работи във вестника, които чакаха неговата намеса. Вече беше разговарял повече от 2 часа с Мак Алистър и с редакторите на отдели.

Работният ден свърши и дневната смяна напусна работа. Армстед се почувства по-свободен, но и по-самотен. Хари Дайъц беше още там, но на Армстед му беше писнало от разговори с него. Друг за разговор нямаше. На него му се искаше женска компания — жена, с която да се чувства удобно и приятно. С Ханна това беше невъзможно. Хич не му се искаше да слуша упреците и оплакванията й тази вечер. Беше наредил на секретарката си да й телефонира, че тази вечер е зает и няма да се прибере за вечеря. Оставаше другата и той я уведоми, че ще я посети. В 5 и 10 влезе в апартамента на Ким Несбит.

Веднага му стана приятно, че за разлика от друг път тя не беше по нощница. Беше облечена в плътно прилепнала червена копринена рокля, която той не беше виждал досега. Изглеждаше спретната. Русата й коса беше пригладена и прибрана отзад, а гримът й бе свеж и хубав. Беше застанала до близкия диван без чаша алкохол в ръката си. Колко забавно би било да я съблече и да я начука. Да я овъргаля и намачка — да се порадва на всеотдайната й покорност, помисли си той. Великодушно отиде при нея и я целуна.

Отдръпна се встрани и се намръщи. Тя остана безчувствена към целувките му и въпреки лекия парфюм — миришеше на бъчва.

— Добре ли си? — запита той.

— Да, защо не? — Думите й някак си се провлякоха и прозвучаха неуверено.

— Няма ли да ми предложиш нещо за пиене?

Тя безгрижно махна към барчето.

— Налей си.

— Няма ли да ми сервираш ти?

— О, разбира се.

Тя се опита да се отдели от дивана, но залитна и се задържа за масата.

— По-добре налей си сам — каза тя.

Армстед раздразнено отиде към барчето. Наля си уиски със сода, без да отделя поглед от Ким. Тя пипнешком се приближи до дивана и се стовари върху него.

Искаше му се да я нахока за това й състояние, но видя, че копринената й рокля се беше набрала високо над коленете й. Млечнобелите й бедра и това между тях възбудиха у него друго желание. Почувства наченки на първата си ерекция тази седмица. Ами ако набързо я награби и си свърши работата, без много да й обръща внимание? В това може би също има някакво удоволствие. Не, не, тя заслужава повече любезност и внимание.

— Да пийнеш едно силно кафе? — предложи той.

— Слугинята я няма. — каза тя. — Не, налей ми уиски.

Той не я желаеше безчувствена, а нямаше време за губене. Отиде към дивана, сложи чашата на масичката за кафе и седна до нея.

Ким се изправи в седнало положение. Леко разтвори краката си и още по-високо издърпа роклята си, за да открие по-добре бедрата си.

Със светнали очи проследи ръката му, която с разтворена длан започна да гали бедрото й високо под роклята.

— Липсваше ми, Ким. — каза той — Искам те. Имам нужда от теб.

— Не — каза тя.

— Не чуваш ли? Искам те.

— А ти не чуваш ли? — изфъфли тя — Не!

Ръката му трепна и спря. Той би могъл да я подчини, да я застави, но не. Насилствено обладаване не желаеше. Той не познаваше съпротива. Беше отвикнал да му отказват. Тя сама трябваше да му предложи това, което той искаше.

— Какво е станало? — каза той — Не ме ли желаеш?

— Желая те — каза Ким и сложи ръката си върху неговата. — Но искам да поговорим.

Почувства желание да я прикотка. Трябваше някак си да й повдигне духа.

— Добре — каза той нетърпеливо — да поговорим. Какво си направила днес?

— Ходих на фризьор. Гледах телевизия. Обърнах някоя и друга чашка.

Той се опита да се овладее.

— Не трябва да пиеш толкова.

— А ти къде беше? — попита тя. — Нямаше те цяла седмица.

— Бях зает — каза той. — На моите грижи се крепи… (той употреби думите от хвалебствената статия в списание Тайм) цяла империя от медии и комуникации.

— Трябва да отделяш време и… за мен.

— Ким, слушай сега. Трябваше да отида в Париж. Бях в Истанбул. Хиляди хора зависят от мен… Чакат от мен.

— Аз съм една от тях. Би могъл да намериш време. Аз съм самотен човек.

Тя явно започна да се разкисва. Още малко и щеше да се разциври. Той отново усети втвърдяването между краката си.

— Както виждаш, намирам. Ето тук съм.

Протегна отново ръце. Бръкна с едната към гърдите и, а с другата под роклята.

Тя конвулсивно и рязко се завъртя встрани. Събра сили и успя да се отскубне от ръцете му.

— Не — каза тя. — Аз не те желая повече. Освен ако…

— Освен какво? — едва сдържа гнева си той.

— Освен ако обещаеш да ме имаш както по-рано. Ти вече се отнасяш с мен като към пачавра. Аз съм човек.

— Ти си това, което кажа аз — ревна той извън себе си. — Ти си едно нищо и само аз мога да кажа какво и как ще бъдеш. Ти за какво се мислиш? Какво си въобразяваш, че се държиш така с мен? Всички в този свят — всеки, който поне малко се чувства човек, личност, зависи от мен, съобразява се с мен. Дори президентът на Съединените щати. Хората узнават какво става в този свят от мен, по мен се ориентират. Те зависят изцяло от мен. Всички те и всичко тяхно лежи на моите плещи.

Армстед заплашително се надвеси над нея.

Очите му едва се задържаха в орбитите си.

— Аз правя новините. A3 СЪМ новините. Аз правя живота в този свят.

Тя го погледна ужасена.

— Не, Ед. Не говори така. Това не е вярно. Твоето влияние е огромно, но ти не си…

Той сграбчи китките на двете й ръце и силно ги стисна.

— Та ти ли ще ми казваш кой съм и кой не съм? Аз по-добре от теб знам кой съм. Пише го по списанията. Аз съм Всемогъщият.

— Ти си луд! — простена Ким.

Той още по-силно стисна китките и изви ръцете й до болка.

— Как смееш да ме наричаш луд!…

— Всички казват това — изрева тя. Всички го знаят. Дори д-р Шарф казва, че…

Усети се и се опита да задържи думите си. Той се надвеси още повече над нея и впери леденостуден поглед в очите й.

— Д-р Шарф? Ти си била при него?

— Не… не… не…

Той вдигна едната си ръка и й зашлеви лицето.

— Била ли си при него?

— Не — едва си пое въздух тя.

Армстед още веднъж стовари ръка върху лицето й.

— Обадих се по телефона — продължи да се задъхва тя. — Тревожех се за теб… поговорихме.

— Шарф е разговарял с теб?

— Раз… разбира се.

— И какво ти каза? — изрева Армстед.

Тя силно стисна устни. Разперената му ръка отново се издигна и един-два пъти изплющя по устата й и страната й.

— Чакай… недей, Ед — проплака тя. — Заради теб го направих… за твое добро му се обадих… говорихме за…

Армстед понечи да я удари още веднъж, но тя протегна ръката си и отклони удара. Лицето й се обля в кръв и сълзи.

— Казвай — заповяда й той. — Какво каза той?

— Той също каза, че си болен. Всъщност аз казах това, той само потвърди. Каза, че си под някакво напрежение, депресия и че той самият е разтревожен, загрижен… Недей, Ед, не ме удряй повече.

Армстед се изправи. Зловеща усмивка заигра по лицето му.

— Така значи! Шарф казва, че съм болен, а Несбит — че съм луд.

— Не, Ед, чуй ме.

— Психоаналитикът и курвата — каза Армстед. Безспорни и неоценими капацитети, няма що.

— Чуй ме, Ед — заплака Ким.

Него обаче вече го нямаше. Тя тъжно погледна през рамо. Армстед беше изскочил от апартамента като фурия.

Един час по-късно той беше с Дайъц в барчето „Четирите сезона“. Армстед напрегнато и съсредоточено говореше, а Дайъц внимателно слушаше. Накрая запита:

— Сигурен ли си, шефе, да не би да си го е измислила? Ти вярваш ли, че Шарф наистина е разговарял с нея?

— Абсолютно. Отдавна подозирам тази мазна невестулка.

— Мислиш ли, че е казал точно това, което казва тя?

— В това можеш да бъдеш съвсем сигурен. Ким няма ум за такава хитрост. Тя не би могла да си измисли такова нещо. Цитираше направо негови думи.

— И какво излиза от цялата тази работа?

— Излиза това, че Шарф е убеден, че нещо не е в ред. Загрижен е и може да започне да души насам-натам, както прави онова момиче Уестън, а ние не бива да допускаме някой да ни попречи точно сега, когато сме пред прага на най-големия ни удар.

— Може би си прав, шефе.

— Прав съм, разбира се. Аз винаги имам верен и точен усет за опасностите. Шарф е една опасност.

— И какво ще правиш?

— Ще туря намордник на Шарф, ще го спра, докато е време. Веднага щом излезем тази вечер оттук, искам да намериш човек, който да отиде в кабинета му и да свърши тази работа. Можеш ли?

— Няма проблеми — каза Дайъц.

— Намери човек, който да се промъкне в кабинета му нощес — без насилия. Да заличи името ми в бележника, в разните сметководни книги и в картотеката, ако изобщо пази такава. Можеш ли да уредиш това?

— Ще стане.

— И искам да ликвидираме с Шарф.

— Ама как, съвсем?

— Не! Как, по дяволите. Той има жена, деца. Ще се погрижиш просто да го няма известно време. Може би злополука на улицата утре, като отива на работа.

— А да, разбира се — съгласи се Дайъц, — това може да се уреди. Злополука. Но за размерите й не бих могъл да гарантирам.

— Абе, просто колкото да остане за известно време на легло. Обърни внимание и наблегни на това. Плати на твоя човек колкото поиска, но да го направи както трябва. Не се съмнявам, че ти ще уредиш тази работа добре. Винаги съм разчитал на теб, Хари. Аз нещо поогладнях. А ти? Пърженият телешки черен дроб е винаги за предпочитане. Да си поръчаме.

Едуард Армстед влезе в огромния си елегантен апартамент на десетия етаж на Пето Авеню с надеждата, че жена му Ханна е вече заспала.

Не му се искаше отново да слуша безкрайните й упреци. Искаше да остане сам в абсолютната безопасност на своя звукоизолиран кабинет. Да седне до викторианската си писалищна маса и да започне машинописния вариант на голямата статия — най-сензационния репортаж в историята на журналистиката.

Армстед надзърна във всекидневната, после в гостната — нямаше признаци на живот. Остана доволен. Знаеше, че когато Ханна стои до късно, тя обикновено седи в количката си и клюма пред огромния телевизионен екран.

След това в десет часа отиваше и си лягаше, а сега беше десет и тридесет и пет минути. Доволен, той тръгна по коридор, който отделяше двете спални от личния му кабинет.

Стъпвайки безшумно по килима в коридора, той забеляза, че вратата на едната спалня — тази на Ханна, беше отворена и лампите светеха.

Сърцето му се сви. Значи Ханна беше будна и го чакаше. Приближи се бавно към вратата, погледна вътре и замръзна на мястото си — тя беше там, седнала в количката до леглото си. Усети го, обърна към него измършавялото си сбръчкано лице и предизвикателно го изгледа с дълбоко хлътналите си очи.

— Не си ли легнала? — попита той. — Ти трябва да почиваш.

— Ти също — отвърна тя. — Чакам те. Къде се забави толкова?

— Вечеряхме с Хари Дайъц. Имахме един делови разговор.

— А преди това?

— В кабинета, разбира се, къде другаде?

— Излязъл си от кабинета в 5 часа — каза Ханна.

Армстед изскърца със зъби. Нямаше да бъде лесно.

Разбрала е някак къде е бил. По-добре да каже. Да я обезоръжи, като й каже истината. Така ще я успокои. Но преди той да заговори, проговори тя.

— След като си излязъл от кабинета, Едуард, ти си отишъл в апартамента на Ким Несбит.

Армстед щракна с пръсти.

— Точно така. Щях да забравя. Наминах да видя дали се е посъвзела.

— Намина за повече от час.

— За бога, Ханна, какви ги приказваш? Ким за мен е една роднина. Тя така тежко понесе смъртта на баща ми. Наминавах по някой път да я утешавам.

— Няколко дузини пъти — каза Ханна жлъчно. — Ама че утешения!

— А бе, кучко с кучко — викна Армстед, — ти значи си ме шпионирала, следила си ме…

Ханна присви устни и до болка стисна страничните облегалки на количката.

— Аз просто знам — извика тя с прегракнал глас. — Има от кого да науча. Знам това и няма да ти позволя да ме унижаваш.

— Ще правя каквото си искам — последва като изстрел отговорът на Армстед. — И ти с нищо не можеш да ми попречиш.

— Мога много да направя, стига да поискам. Не забравяй, че баща ми финансира и помогна на твоя баща, когато беше фалирал. Баща ми остави своя дял на мен. Повече от половината от имуществото, с което се разпореждаш, е мое. Мога да го продам и да те разоря…

Гласът й заглъхна в хрипове.

— Едуард, не ми се ще да правя нищо такова. Искам само да бъдеш малко по-внимателен, по-човечен.

— То си е моя работа какво ще бъда и какво няма да бъда — гневно извика Армстед. — Не се изпречвай на пътя ми. Ако още веднъж пратиш някого да ме следи и разбера това, ще съжаляваш, жестоко ще съжаляваш. Запомни това, Ханна, предупреждавам те.

С тези думи той сграбчи топката на вратата и с трясък я затвори след себе си.

Спря се, обезумял от ярост, пред дебелата дъбова врата на неговата стая. Извади от джоба си масивния ключ — единствен екземпляр, който само той държеше, и се опита да се овладее и поуспокои. Та нямаше и за какво да бъде неспокоен. Всичко вървеше добре, отлично, освен тези жени. Всичките му неприятности идваха от жените. Най-напред онова младото в Париж, дето се вре навсякъде. След това Ким, кучката му с кучка, седнала да заговорничи с личния му психоаналитик. И сега, тази тук в спалнята — с единия крак в гроба — взела да го следи и заплашва.

Пъхна сребърния ключ в скрития в ключалката секрет и за миг се спря, за да помисли и прецени това, което Ханна му каза. Тя значи знаеше за посещенията му при Дайъц, за всяко едно от тях. Сигурно се е договорила с някое детективско бюро, което ще рече, че те са го следили и продължават да го следят във всичко и навсякъде. За посещенията му при Ким хич не го беше грижа, но при това положение, те може би са проследили и други негови срещи и общувания. Като тези с Пейгъноу например, макар че за тях специално могат да се намерят оправдателни причини и обяснения. И все пак Ханна със своята ревност и преследвания би могла, без да иска, да му докара големи и опасни неприятности. Особено в следващите няколко дни. Нещо трябва да се предприеме, и то незабавно.

Той превъртя ключа, бутна с рамо тежката врата и влезе в кабинета. Преди да включи светлините, отново се спря и замисли в тъмнината. Хрумна му, че най-разумно щеше да бъде да се разкае пред Ханна по някакъв начин. Като да речем, той лично да й сервира закуската утре сутринта. Да, това ще направи. Сам ще приготви и сервира закуската на Ханна утре сутринта.

Оли Мак Алистър, който рядко беше викан в службата и официално в кабинета на своя шеф, влезе неуверено с папка в ръка.

Армстед леко се поклащаше на въртящия се стол, жадно смъркаше от първата за деня пура и наблюдаваше плахото му приближаване. Напоследък той не се срещаше пряко със своите редактори. Беше предоставил това на Хари Дайъц. Тази нощ Армстед беше работил упорито и дълго по първата чернова на своя шедьовър и спа неспокойно. Стана рано, приготви закуската на Ханна и й я сервира. Ханна едва не се разплака от внимание.

Закъснението на Дайъц пообезпокои Армстед. Доста неща имаше да се свършат снощи и рано тази сутрин. Резултатите много го интересуваха. Изчака Дайъц повече от час, но той все още не идваше и нетърпението на Армстед се изчерпи. В 10 часа реши да действа по друг начин и да разбере докъде са стигнали тези висящи работи. По вътрешната уредба извика Оли Мак Алистър и поиска да му се донесат разните резюмета на местните новини от градската информационна служба.

И ето, че прелюбопитният Мак Алистър беше вече пред него с папките в ръце.

— Седни, седни Оли — посочи му един стол Армстед.

Мак Алистър приклекна и се присви в палмовото кресло насреща.

— Вие поискахте само ранните резюмета от градската информационна служба, нали? — попита Мак Алистър, за да се увери, че не е сбъркал.

— Мен местните новини поначало не ме интересуват — каза Армстед, — но напоследък ги попреглеждам. Нищо радостно обаче. Доста скучничко?

Мак Алистър веднага зае угодническа позиция.

— Да, долу по места нищо особено. Големите новини дойдоха отвън… Сензационните репортажи на нашия Брадшоу доминираха над всичко.

— Ама, разбира се, — каза вестникарският магнат, — но все пак няма да е зле да хвърлим едно око… Дай да погледна.

Мак Алистър се повдигна леко от стола и подаде папката на Армстед.

— Тридесетина по-интересни засега. От деветдесет колонки, определени за новините, съм отделил девет за местните новини. Това е на базата на едно първо издание от шестдесет страници.

— Да видим какво ни се предлага — Армстед разгъна папката на бюрото си и придвижи стола си напред. Започна да прелиства резюмето на градската информация, като си даваше вид, че чете някои от тях. Измъкна един лист.

— Това тук какво е? А, за онзи самокандидатиращ се за кмет? Не важи според мен.

— Така е, но той е романист, стори ми се, че може да получи нещо.

— За бога, Оли, очаква се скоро негова нова книга, това е издателски трик. Отдели му само няколко сантима.

Прибра листа обратно и продължи да разглежда. Извади друг лист.

— Човек ухапва куче? Ама че кодош!

— Това наистина е станало — каза Мак Алистър, очаквайки усмивка. — Свили го веднага, разбира се.

— Ние пък ще свием новината — каза Армстед, като смачка листа и го хвърли в кошчето. — Нашият вестник не се занимава с откачалки. — Отново запрелиства листата и спря. — Сиамски близнаци в Белвю от бели родители — кавказци. Добре ли са?

— В цветущо здраве.

— Сложи го. Това е любопитно нещо. Читателите се интересуват от прищевките на природата.

— Да, сър.

Армстед продължи да прелиства и преглежда резюметата на ранните новини, търсейки отговори на безбройните въпроси в подхванатите от него работи. Спря внезапно и вдигна един лист.

— Какво е това? Психиатър ранен тежко от шофьор, който избягва. Намира се в критично състояние. Откъде е това?

— Симс, репортерът по дейността на полицията. Тази сутрин го съобщи по телефона. Разсеяният хапльо прекосявал улицата от някакъв паркинг към службата си и една кола изскочила от завоя. Шофьорът вероятно не го забелязал и го фраснал от лявата страна. Отнесъл го на четири метра и го притиснал към една кола в паркинга. Направил го на мекица и избягал.

— Някакви данни за беглеца?

— Никой не могъл да го види добре. Непосредствени очевидци нямало. Всичко станало много бързо. Безнадеждна работа.

Със скрито задоволство Армстед продължи съсредоточено да чете.

— Д-р Карл Шарф. Не съм чувал такова име. А ти?

— Не, но смятаме да го попроучим. Бихме могли да направим добър репортаж, ако открием някоя голяма клечка от неговите пациенти.

Армстед пренебрежително изгрухтя.

— Абсурд. Загубена работа. Не видя ли къде пише, че е кабинетът му. 36-та след Бродуей. Какъв психиатър е той, щом кабинетът му е в този забутан квартал! Той е г-н Никой и пациентите му ще бъдат същите.

— Както вече казах, ние можем да проверим.

— Не си губете времето — каза Армстед. — Това са бабини деветини.

Той смачка и захвърли листа.

— Май сте прав, мистър Армстед.

Армстед набързо прехвърли останалите, звучно затвори папката и стана.

— Ти май имаш право за местните новини. Не са нищо особено. — Подаде папката на Алистър и добави — Направи каквото можеш, Оли. Благодаря ти.

Проследи с поглед отговорния си редактор до вратата. Опипа по бюрото за ониксовата си запалка и запали изгасналата си пура.

Като в сън му се мярна ангелския образ на неговия психоаналитик. Гадно копеле! Дано да не умре. Но дори и да умре, ще бъде заслужено.

Така или иначе една дупка е запушена. Изтичането е предотвратено. Оставаше още една. С нея той лично щеше да се заеме след обеда.

Един час след обяд Дайъц подаде глава на вратата.

— Виктория Уестън е тук. Иска да те види, шефе?

Армстед му подаде знак с ръка да се приближи. Дайъц влезе и затвори вратата след себе си.

— Прочетох в резюметата на местните новини за психиатър, който се изпречил на пътя на някакъв шофьор.

— Аз самият се канех да ти кажа, но се успах. Ще ме извиниш, ама цялата нощ не дремнах все по тая работа.

— Хубава работа, Хари. Казваше се там, че е в тежко състояние! Колко тежко?

— Все още не може да се каже. Поинтересувах се в бюрото за някои от последните новини, в това число и тази, разбира се. Според последните сведения Шарф бил все още в безсъзнание. Мозъчно сътресение, счупвания на много места, може би и в гръбнака. Бил още в операционната.

Армстед разкъса още една пура.

— Да се надяваме, че ще се размине. Дръж ме в течение. Още веднъж браво. А сега да опитаме с мис Уестън.

Армстед подреждаше някои бележки по бюрото си, когато въведоха Виктория Уестън.

— Здравейте, мистър Армстед. Отдавна не сме се виждали.

Той й посочи стол срещу себе си. Седна и запали пурата си, без да отдели поглед от нея. Тя внимателно сложи чантичката си и шлифера до себе си и седна. Облечена беше очевидно по някаква нова френска мода. Сако от памучно кадифе, бяла дантелена блуза и пола. Беше хубава, но и твърде наперена — прецени Армстед. Стори му се, че няма да бъде много лесно.

— Как мина полетът от Париж до тук? — запита той.

— Нормално. Наложи се да хвана късния самолет, а можех да пристигна вчера.

— Хм, няма значение. Успя да подремнеш, надявам се…

— О, чувствам се прекрасно във всяко едно отношение — отговори Виктория.

— Исках да ти кажа, че ние сме много доволни от теб. Дописките ти са превъзходни. Винаги и навреме се озоваваше на мястото на събитието.

— Боя се, че това не ви беше от голяма полза — каза Виктория. — Новините винаги стигаха до вас преди моите репортажи.

— Така е винаги, когато информацията е добре организирана, Виктория. Но така или иначе много съм доволен от твоето присъствие там, това е една гаранция при евентуални пропуски и недоглеждания.

— Мистър Армстед — започна тя.

„Започва се“, помисли си той, „трудното започва“.

— … Обезпокои ме едно нещо — продължи Виктория — Това, че ме върнахте тук точно сега. Както казах и на мистър Дайъц, аз попаднах по следите на една голяма сензация, нещо, което сигурно щеше да ви хареса.

— Ама, разбира се. Ние няма да изоставим тази работа. Реших обаче, че би било добре да поговорим за това с теб лично.

— Но то би могло да се осуети, да свърши, даже ей сега, докато говорим тук — запротестира тя.

— Не се безпокой, Виктория. Още щом чух за това, назначих наш човек в Париж да наблюдава мястото. Къде беше? Ъгълът на улиците Сена и Якоб. Не се бой. Наблюдение има. Аз обаче исках да науча повече от теб, от първа ръка, преди да предприемем преследването. Искам да се предпазим от евентуални грешни ходове и да запазим реномето си, което сравнително бързо си извоювахме. Всичките наши сензационни репортажи в крайна сметка винаги се оказаха стопроцентово верни. Ние сме на върха, пред всички. Всички ни завиждат. Не ми се ще да рискувам това надмощие, тази преднина с нещо, в което не съм съвсем сигурен. Това би бил първият ни горчив хап. Така, че…

— Но, мистър Армстед — прекъсна го тя, — аз бях там. Това стана пред очите ми. Аз видях как отвлякоха Карлос.

— Така ли? — Армстед изпусна цял облак дим. — Виктория, извини ме, но аз съм стара кримка по тези работи. Ти си все още новичка и недотам опитна. Аз съм присъствал на много процеси за убийства и съм слушал как пет различни свидетели дават пет различни показания и описания на съответното убийство. Мисля, че ме разбираш. Хора сме в края на краищата.

— Мистър Армстед, повярвайте ми.

— Аз ти вярвам. Но естественият ми инстинкт за предпазливост ме кара да подхождам внимателно. Точно за това те извиках — да поговорим най-напред. Не ще и дума, че това е материал за челно място, за първата страница и аз трябва да чуя всичко от теб. Да разбера дали наистина си попаднала на такова нещо. Затова, дай от самото начало. Беше на улица Паради и наблюдаваше Мартел…

— Наблюдавах укритието на Карлос.

Армстед вдигна ръката с пурата си.

— Един момент, Виктория. Последните сведения, които ние получихме от Ник Ремзи бяха, че той е чул човек от бандата на Карлос да казва, че щели да се местят. Аз уведомих полицията и те веднага щурмували №12 на Мартел. Карлос и хората му обаче ги нямало там — били се изнесли.

— А аз открих, че са се преместили в съседния вход.

— Как разбра това?

— Ами от… — тя учудено погледна Армстед. — Ама аз мисля, че ви казах. Може пък да съм забравила… Както и да е, след заминаването за Вашингтон Ник се сетил, че е пропуснал да ви каже, просто не се бил сетил за това в момента. След това в един разговор с мен той ми го каза. Този от бандата на Карлос, който споменал за местене, казал, че ще се местят на №10. А аз вече знаех, че до укритието им №12, имаше №10.

— Браво, много хитро и находчиво от твоя страна, Виктория, но това все още нищо не значи. В Париж има безброй жилища с №10. Терористът може да е имал предвид всеки един от тези номера, във всяка улица.

— Да, би могъл — съгласи се Виктория — но не е. Той е имал предвид улица Мартел 10, съседния номер. Така поне аз и Ник го изтълкувахме. Защо ще трябва Карлос и хората му да рискуват, да се показват из града, когато могат съвсем незабелязано да се преместят в съседния вход! И както излезе, така са и постъпили.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

— Защото видях самия Карлос, водача им. Видях го да излиза от сградата.

Армстед дълбоко и продължително дръпна от пурата си.

— Виктория, а откъде знаеш, че е бил Карлос? Някога виждала ли си го, срещала ли си се с него лично?

— Разбира се, че не съм — отговори Виктория раздразнено. — Но по-рано, когато работехме по терористичния сериал, Ник ми го описа и ми показа негови снимки. Аз бях почти сигурна, че това беше Карлос. След няколко дена реших окончателно да се уверя. Отидох в нашето бюро в Париж, порових се из фотоархива и попаднах на човека, когото отвлякоха.

— А какво те кара да мислиш, че е бил отвлечен?

— Защото… — Виктория се позапъна… — Той… той се качи в едно такси и седна в средата на задната седалка като обикновен пътник. Таксито потегли и изведнъж зави и хлътна в съседната входна алея. След секунда само излезе на заден ход и от двете страни на задната седалка седяха двама души, а Карлос не се виждаше. Явно бяха го съборили на пода.

— Но не видя такова нещо, нали?

— Не… не видях, но то беше съвсем очебийно.

Армстед обаче не отстъпи.

— Може би Карлос е продължавал да седи на задната седалка. Бил се е само преместил в единия край, за да направи място на друг пътник, когото таксито е взело в съседния вход. Не е ли възможно това?

— Възможно е — съгласи се Виктория — но мисля, че в случая не беше така.

— Не мислиш, че е било така — повтори Армстед. — А после?

— Аз изтичах за колата си и проследих таксито по левия бряг до укритието на другата банда — тази, която беше похитила Карлос.

— Видя ли така наречената от теб друга банда да прибира Карлос в своето укритие?

— Не… не, не видях. По това време паркирах.

— Видя ли някакви хора от така наречената друга банда?

— Да, но не добре. Видях двама души да заминават с таксито. Исках да тръгна след тях, но един полицай ме забави с квитанция за глоба и през това време те изчезнаха.

— Ако ти покажем снимки на терористи от разните терористични банди, мислиш ли, че би могла да разпознаеш тези двама души?

— Аз… боя се, че не бих могла. Не видях добре нито единия, нито другия. Изскочиха с колата много бързо.

— Но продължаваш да мислиш, че Карлос е в ръцете на хора от друга банда? Аз просто не мога да проумея един такъв риск. Кой би се осмелил на такова нещо?

— Просто недоумявам!

— Аз също — каза Армстед и продължи в заключение — Може би пък някаква борба между банди за надмощие, за сфера на влияние. Но и в това не съм сигурен. Доста Съмнително. Просто не допускам, че някой би се осмелил да си играе с Карлос. И все пак, някой явно се е осмелил. Така че с тази работа ще се заема и продължа лично аз.

Виктория енергично възрази.

— Аз мислех, че ще ме върнете обратно да продължа.

Армстед остави изгасналата пура в пепелника.

— Ценя твоята упоритост, Виктория, но мисля, че случаят не си заслужава. Аз ще се погрижа за това в Париж. Ще използваме местен човек. За теб имаме доста работа тук.

— Не се съмнявам, че има. — Тя стана и взе чантата и шлифера си. — Съжалявам, че… не излезе нищо от…

— Ако излезе, ти първа ще научиш и ще получиш съответното признание за това. До края на деня си свободна. Утре заповядай на работа.

— Благодаря Ви, мистър Армстед. Ще намина към бюрото си да видя какво се е натрупало там. След това ще отида в апартамента си. Ще разопаковам багажа си и ще поспя.

— Може да използваш служебна кола, докато вземеш твоята.

— Благодаря. Още веднъж ви благодаря.

Преди да излезе от редакцията, Виктория се отби при бюрото си, за да прегледа пощата, която се беше натрупала след заминаването й за Европа. За петнадесет минути успя да разчисти бюрото си, като напълни кошчето с тъпи писма, заявки за публикации и разни пресрочени съобщения и бележки.

Свърши и със свито сърце след обезсърчения разговор с Армстед, тръгна по пътечката между бюрата. Сблъска се с Хари Дайъц, който бързаше към кабинета си. Той я хвана, задържа я да не падне и й се извини. Пусна я и се загледа в лицето й.

— Ей, защо така мрачно, Виктория? Не се ли радваш, че се върна у дома?

— Ами…

Дайъц кимна съучастнически с глава.

— Знам, знам — Армстед ме запозна набързо с вашия разговор. Виж какво, никой от нас не е безгрешен. Но ако наистина има такова нещо, той няма да го остави така. Можеш да разчиташ на него. Ако излезе нещо, той не може да не ти го признае. Аз ти обещавам, че ще поделиш авторството с Брадшоу. А? Какво ще кажеш за това?

Недочакал още отговора й, Дайъц бързо продължи нататък.

Тя понесе пародията на въпроса му към асансьора.

— „Какво ще кажеш за това!?“

И с влизането в асансьора, дойде и нейният отговор — Шибана работа, мистър Хари Дайъц.

Излезе от асансьора и се спря във фоайето да размисли по това, което той й беше казал.

„Можеш да разчиташ на него. Ако излезе нещо, той не може да не ти признае. Обещавам, че ти ще поделиш авторството с Брадшоу.“

С Брадшоу!? Брадшоу няма. Те добре знаят това. И тя го знае. Но те не знаят, че тя го знае.

Това направо е една шарлатания. Всичко, което Армстед й каза бяха куп празни приказки. Той просто не искаше да й повярва. Искаше някак си да се отърве от нея.

Възмущението й от това недостойно отношение към нея вече прерасна в гняв. Армстед и Дайъц се отнесоха към нея като към хлапачка.

Тя обаче беше човекът, който видя случката там в Париж. Видя всичко със собствените си очи — безпогрешно. Да, беше съвсем уверена в това, което видя. Те, асовете, грешаха, защото нищо не бяха видели. Изведнъж реши да им покаже — да им докаже, че правата е тя.

Близо до изхода имаше обществен телефон. Беше свободен. Виктория влезе в кабинката, затвори се и потърси кредитната си карта. Извади я и избра международен разговор с Париж.

Петнадесет минути по-късно телефонът в кабинета на шестия етаж на издателство Армстед, кабинета на Хари Дайъц, призова Дайъц на разговор, който много го разтревожи. Той изслуша тревожно другата страна и каза — Не, не знам нищо за това. Може би шефът е в течение. Чакай така да проверя дали мистър Армстед е тук. Ако е тук, ще те свържа, за да говориш лично с него. Включвам те на изчакване.

Дайъц натисна стопиращия бутон, стана, приближи се до вътрешната врата към кабинета на главния, почука тревожно и подаде глава. Армстед беше на бюрото си сам. Дайъц бързо влезе в кабинета и се приближи към шефа си. — Шефе, разтвор от…

Армстед въпросително вдигна глава.

— Сид Лукас се обажда на моя телефон, от бюрото ни в Париж. Най-добре е ти да говориш с него.

— Сид Лукас? — Армстед погледна часовника на бюрото си. — По това време! Какво става?

— По-добре той сам да ти каже — настоя Дайъц, заобиколи бюрото и седна неспокойно отсреща.

Армстед натисна бутона на конзолата на своя телефон и вдигна слушалката.

— Сид?

— Мистър Армстед, не ми се щеше да ви безпокоя, но мистър Дайъц смята, че трябва да се допитам лично до вас.

— За какво?

— Виктория Уестън се обади преди десетина минути. Доколкото разбрах, върнала се е в Ню Йорк. Мене ме нямаше, когато се е обадила, но тя е оставила съобщение. Стори ми се, че е много важно, иначе не бих си позволил да ви безпокоя.

Армстед мигновено се наежи и впери поглед в Дайъц.

— Слушам те, Сид.

— Бях в Лион по една работа — каза Лукас — и току-що се върнах тук в Париж. Минах най-напред в бюрото, за да проверя да не би да има нещо неотложно. Прегледах съобщенията и попаднах на едно, което ми се видя доста важно. Беше от Вики Уестън. Помислих, че е още на работа и се обадих там. Не отговори никой и аз помолих да ме прехвърлят на мистър Дайъц. Той пък настоя да говоря с вас.

— И аз съм насреща — каза Армстед. — Какво те вълнува?

— Мисля, че по съобщението на Вики вие най-добре можете да ме посъветвате. То е малко неясно. Навярно не е искала да бъде по-подробна по телефона.

— Какво гласи съобщението? — запита Армстед, при все че много добре знаеше.

— Пише така: „Предайте на мистър Лукас, че се наложи да напусна Париж по средата на едно голямо събитие. Никой не ми вярва в това, което съм видяла, но то е съвсем вярно. Ако си спомняш, преди два дни аз разгледах снимки на терористи в твоя кабинет и разговаряхме по снимката на главния им. Аз знам къде се намира той сега. Мисля, че ти трябва да се заемеш с това, да продължиш фактически започнатото от мен. След един час ще бъда в апартамента си. След този час можеш да ми позвъниш по всяко време за повече подробности. Виктория Уестън.“ Следва телефонният й номер. — Сид Лукас позамълча. — Тя, разбира се, говори за Карлос. Знае значи къде се укрива. Може би е много важно, а аз все още нямам никакви подробности. Реших, че вие може би ще ми помогнете. В противен случай ще рискувам едно забавяне и ще се помъча да се свържа с нея. Вие знаете ли нещо по това, мистър Армстед?

Армстед пресилено се изкиска.

— Сид, съжалявам, че трябва да те разочаровам, но това е само един блъф. Да, аз се видях с мис Уестън днес. Чух от нея всичките тези неща. Обясних й, че се е заблудила. Подвела се е и несъзнателно се опитва да подведе и други хора. Доказах й това и се разбрахме да прекрати с тези работи.

— Ами защо, по дяволите, ме безпокои? — запита Лукас.

— Ами, защото и тя, както и всички млади репортери — каза Армстед — иска да се покаже, да се наложи, и то бързо, бързо. Внушила си е, че е видяла човек, който прилича на Карлос, а ние много добре знаем, че Карлос точно сега е в Триполи. Това е. Ти не обръщай внимание на фантазиите й. Гледай си работата. Забрави за това.

— Добре, мистър Армстед. Благодаря ви. Още веднъж прощавайте за безпокойството. Ами какво да й кажа като й се обадя.

— Не си прави труд. Няма защо да й се обаждаш. Лягай да спиш.

— О’кей. Но все пак май трябва да й се обадя, просто от учтивост. Ще трябва да я залъжа с нещо.

Армстед добави:

— Както намериш за добре, Сид. Щом държиш да бъдеш учтив, обади й се, но така или иначе знай, че тази работа е блъф.

Армстед сложи обратно слушалката и Дайъц, ужасен, веднага се надвеси над бюрото към него.

— Не му давайте да й се обажда, шефе. Боже мой, тя сигурно ще го накара да се намеси, и той може да изпрати полиция в укритието на улица Якоб. Ще открият и Карлос, и Купър, цялата банда, и нас. По-добре…

— Спокойно, Хари — каза Армстед. — Виктория Уестън няма да разговаря с Лукас нито тази, нито която и да е друга вечер.

— Как така? Защо?

— Хари — каза Армстед с усмивка на уста. — Тя ще умре. И затова ще се погрижиш ти. Още сега. Незабавно.