Всемогъщият

Глава четиринадесета

След телефонния разговор с Париж, Виктория отиде в гаража на издателството, за да вземе една служебна кола. Единствената свободна беше на естакадата за гресиране, и Виктория трябваше да почака половин час. Седна във форда, излезе от гаража и се сля в претоварения трафик на Парк Авеню.

Нетърпелива, побърза да се прибере в апартамента си да не пропусне разговора със Сид Лукас. Беше уверена, че той веднага ще се обади, като се върне в Париж и намери съобщението. Сид не би устоял на възможността за един сензационен репортаж за Карлос. Той сигурно щеше да й се обади и тя трябваше да чака. Беше готова на всичко, само и само да натрие носовете на тези тъпаци Армстед и Дайъц. Да им докаже, че не е глупачка, че не стои по-долу от тях и че е дори много по-хитра от тях.

Движението беше толкова трудно, че тя често се принуждаваше да спира. Времето не изчакваше. Отново се замисли по разговорите й с Армстед и Дайъц. Гневът и обидата от тяхното отношение я заглозгаха с нова сила.

Безочие и наглост. Да я залъгват, че щели да се заемат с Карлос? А този пък Дайъц да се лигави, че Брадшоу щял да направи това, щял да направи онова. Брадшоу? Да й говори Дайъц за Брадшоу, да я залъгва, че има такъв и че той им пише всичките репортажи, когато тя съвсем сигурно беше разбрала… че…

И изведнъж разбра — сети се.

Цялата настръхна и стисна здраво волана. Невероятните отговори на въпросите, които я вълнуваха през тези седмици, заваляха един през друг. Като светкавици проблясваха и осветиха от дълго време скритото в тъмнината.

В тези шеметни моменти на откровение Виктория прозря цялата истина. Беше твърде ужасяващо, за да бъде истина, но беше вярно, друга истина не можеше да има. Това беше единственият отговор на безбройните й въпроси. — Кой беше Марк Брадшоу? Защо тя и Ник винаги предварително бяха изпращани да правят обзорни репортажи за местата, където впоследствие се проявяваше тероризъм. Как Рекърд е получавал тези сензационни репортажи — за похищението на испанския крал, на секретаря на ООН, за грабежа на Музея на кумранските ръкописи и убийството на израелския министър-председател, за неуспялото отвличане на папата в Лурд. Защо за Карлос не се предприе нищо, и защо тя внезапно беше отзована от Париж и върната в Ню Йорк?

Всичко това можеше да се обясни само с едно — че… тя още по-здраво стисна волана, измъкна се от колоната и с разтуптяно сърце спря до бордюра… че… Едуард Армстед стои зад всичко това. Че той самият е организатор на своя собствена терористична банда, че той самият е Брадшоу и че той лично и тайно бълва тези сензации и увеличава тиража си. Само Армстед е, не може да бъде друг. Невероятно, но друго обяснение нямаше.

Логиката беше с нея и вярата беше с нея, но не и доказателствата. Как да го докаже. Ако беше криминален репортер, тя щеше да знае как да постъпи. И изведнъж се сети, че ако тя не е, има друг, който е. И тя трябва да се обърне към него.

Трябва да се свърже с Ник Ремзи колкото се може по-скоро.

Оттегли се от тротоара, отново се вля в движението и разтреперана от напрежение се заоглежда за обществен телефон.

Беше трудно едновременно да се намери и паркинг, и обществен телефон, и Виктория помисли да отиде в своя апартамент на 73-та улица. Сети се обаче, че това ще стане бавно и така може да изпусне Ник, което точно сега хич не й се искаше да става. Спомни си, че наблизо имаше телефонни кабини и се заоглежда за свободно място за паркиране. Излезе от Парк Авеню, прекоси Петото и си проби път към Рокфелер Плас. Спря пред сградата на Ен Би Си. Остави форда си и, като бутна в ръката на портиера щедро бакшишче, изтича вътре към най-близката телефонна кабина.

За минути успя да се свърже с бюрото на Ню Йорк Рекърд във Вашингтон.

Ник Ремзи все още беше на работа.

— Имаш ли време и възможност да поговорим — поинтересува се Виктория.

— За теб винаги — каза той. — Тъкмо съм седнал да скърпя един обзорен репортаж за конференцията на президента в Лондон.

— Слушай ме добре, Ник…

— Ей, ей, какво е станало? Нещо много си развълнувана.

— Развълнувана съм не, ами ще се пръсна… В Ню Йорк съм…

— А! Че как така? Помислих, че се обаждаш от Париж! Какво е станало там?

Тя се опита да говори и обясни колкото се може по-бързо.

— Ник, след разговора с теб опитах и се добрах до Карлос. Видях как хора от друга банда го отвлякоха.

— А? Наистина ли видя това? Кому е притрябвало… И кой би се осмелил?

— Не знам! Докладвах за това на Дайъц, и веднага ми беше наредено да се върна в Ню Йорк, за да разкажа това на Армстед. Така и направих. Той не ми повярва, но обеща лично да се заеме със случая и че ако всичко се потвърди, аз ще разделя авторството с Марк Брадшоу.

— С Брадшоу? Но той нали не…

— Да! Да. Ти знаеш, и аз знам, но Армстед не знае, че ние знаем. Точно това ме доведе и насочи по следата. Как съм могла да бъда толкова сляпа досега? Всичко това е било под самия ми нос. Всичката тази неоспорима истина. Кой стои зад вълната терористични нападения напоследък, кой пише тези сензационни статии за Рекърда…

— Слушам — обади се Ник от другата страна.

В гласа му прозвуча огромно внимание и загриженост. Тя се опита да си го представи — да го види на другия край на линията — с притисната до ухото слушалка, трезвен, сериозен и внимателно заслушан.

— Продължавай, Вики — добави той.

Това я въодушеви и тя продължи. Разказа му набързо всичко, което се беше насъбрало в главата й. Не пропусна нищо, и сега, докато говореше, увереността все повече нарастваше. Ремзи нито веднъж не се опита да я прекъсне или да й противоречи. С огромно внимание изслуша версията й. Най-после тя свърши и зачака отговора му.

— Това е, Ник — каза тя в заключение. — Това е всичко.

Последва кратко мълчание.

— Едуард Армстед — продължи Ник най-после. — Значи ти мислиш, че е той?

— Аз не мисля, аз съм сигурна, че е Армстед.

— Ами ако не е? Защо… той ще върши всичко това? Та той има парите едва ли не на целия свят!

— Но няма признанието, или по-точно, нямаше го, когато пое вестника от баща си. Ти сам ми каза веднъж. Той иска да се докаже, да бъде личност. Жаден е за власт. И струва ми се… че не е много в ред — че е превъртял нещо.

— Възможно е — каза Ремзи, — но мен лично малко ме съмнява. Може пък да не е. Ти си изработила тази версия и вероятно имаш основание. Но има много странности в нея. Армстед да се договаря с престъпници, наема терористи и извършва престъпления — убийства и прочие. Това е просто невъзможно.

— Всичко е възможно, Ник, всичко. Здравата логика води към това. Логиката не можеш да оспориш. Друго обяснение няма.

— Да, права си, по-логично от това и аз не виждам — съгласи се Ремзи.

— Добре, да предположим, че всичко това е вярно. Ти какво можеш да направиш? Какво можеш да направиш без доказателства?

— Мога да отида в полицията и да ги накарам да разследват случая.

— И те ще те хванат за ухото и ще те изхвърлят. Много добре знаеш това.

— Знам — простена Виктория безпомощно — Тук наистина са нужни доказателства. Та нали за това се обаждам. Имам нужда от помощ. Ти може би ще ми предложиш нещо! Какво би направил ти, ако беше на мое място?

Ремзи напрегнато слушаше.

— Първото нещо, което бих направил е да внимавам, да действам предпазливо, да преценявам всяка своя стъпка. Защото ако що-годе си се доближила до истината, Вики, знай, че те грози опасност. Всеки миг може да стъпиш върху мина. Ако Армстед наистина е замесен, ти вече си белязана като негова заплаха. Той затова може би те е върнал в Ню Йорк. Ако упорстваш и стигнеш твърде близо до него, той ще бъде принуден да… да те ликвидира.

— Уместно предупреждение! Благодаря ти — каза Виктория, — но не чух следващия ход. Ако беше на мое място, какво би направил по-нататък?

— Хм… — Той промърмори нещо, което заглъхна по линията. — Доказателства, нужни са доказателства. А аз почти не виждам как можеш да стигнеш до такива. Все пак има два източника, и двата приближени до Армстед, и по мои предположения, несвързани с него с особена любов. Единият е жена му, Ханна. Тя от години не живее добре с него, особено последните една-две. Познаваш ли я?

— Слушала съм за нея.

— Другият източник е Ким Несбит. Това име говори ли ти нещо?

— Съвсем слабо. Мисля, че беше актриса в Бродуей, нещо като певица и любовница на Езра Джей Армстед.

— Това ли е всичко, което знаеш за нея?

— Всичко.

— Сега тя е любовница на Едуард Армстед. Той я наследи от баща си.

— Ти кодошиш ли се, Ник?

— Не е зле да ми повярваш. Ким нещо не е в добра форма. Чух, че Армстед се отнасял с нея отвратително. Така се говори. Не знам чувствата й към него какви са точно сега. Може все още да държи на него. Може и да е станала враждебна и отмъстителна. Ако ти се усмихне щастието, можеш да попаднеш на богати залежи — да намериш златната жила.

— Ако не ми се усмихне?

— Тя може да разкаже на Армстед за това, което вършиш.

— Ще си опитам късмета. Значи трябва да ги потърся.

— Аз имам адреса на Ханна. Също и адреса на Ким.

— Ти откъде знаеш всичко това? — попита Виктория.

— Аз съм криминален репортер, не забравяй. И във всяка своя работа, като правило, най-напред разследвам и проучвам шефа си.

— Добре, добре. Казвай адресите.

Той ги продиктува и тя ги записа.

— Препоръчвам ти да започнеш с Ким — каза той.

— Точно това и мисля да направя. Благодаря, Ник… Липсваш ми!

— Ти на мен също. Ще ми се да съм там, за да ти помогна. Но знаеш, че вдругиден заминавам за Лондон. Ако ти потрябвам, търси ме в хотел Атина. Но най-добре е, ако спешно ти потрябва помощ или съвет, обади се в Белия дом и търси Сай Розен Блум. Той е щатен служител при президента. Помощник в Уест Уинг. Той ще бъде тук. Той и баща ти са в много добри отношения. Сай е мой близък приятел. Бяхме съкафезници в колежа.

— Сай Розен Блум. Ще запомня. Ти ще му кажеш ли за какво става дума?

— Не, това не. Поне засега. Той обаче знае за теб, че сме работили заедно. Ако, разбира се, играта загрубее и бъдеш притисната до стената… ако почувстваш нужда от съвет и помощ, от човек, който да ти подаде ръка… можеш да му разкажеш всичко, с подробности. Старай се винаги обаче най-напред да се договаряш с мен.

— Добре, приятно пътуване, Ник.

— Остави моето пътуване. Грижата сега си ми ти. Трябва много да внимаваш.

— Много.

— Кога ще се захванеш с доказателствата?

— Тази вечер, Ник. Точно след една минута започвам.

Две изненади очакваха Виктория, след като натисна звънеца на вратата на апартамента на Ким Несбит.

Първата беше, че Ким Несбит, явно погледнала през ключалката, лично отвори вратата. А другата, че Ким се оказа съвсем млада. Виктория очакваше да види много по-възрастна жена. Та нали е била любовница и на бащата на Армстед. Но в неосветеното антре, в своето ориенталско кимоно, пижама и с дългата си коса, която съвсем наподобяваше тази на Виктория, тя изглеждаше като момиченце.

— Портиерът долу ми се обади и ми каза, че сте от вестника, — каза Ким.

— Да, от вестника съм — каза Виктория.

— Какво искате от мен?

— Бих желала да поговоря с вас, ако е възможно.

Ким Несбит продължи с подозрение:

— За какво?

Виктория се позатрудни, но реши, че трябва да бъде пряма.

— Доколкото знам, вие сте приятелка на мистър Армстед.

— Приятелка, ха. Хм, може би съм. И какво от това?

Още от самото начало Виктория разбра, че Ким е пияна.

— Помислих, че бихме могли да поговорим за него.

— Това не е интервю, нали?

— Не, нещо съвсем лично. — Виктория побърза да каже — става дума за нещо, за което искам да поговоря с вас лично и насаме.

Ким я погледна от горе до долу.

— Да не би Ед да ви е чупил?

— О, боже господи, не. Няма такова нещо.

— Добре — процеди през зъби Ким неохотно. — Влезте и казвайте.

Виктория мина покрай Ким и от тъмното антре влезе в ярко осветена всекидневна. Вървейки след нея Ким каза:

— Седнете където намерите за добре. Да ви налея нещо за пиене?

Виктория поклати глава.

— Не, благодаря.

Имаше три зелени дивана с разхвърляни по тях възглавници. Виктория избра този вляво от нея. Ким отиде до барчето, взе недопитата си чаша и отново се върна при нея. Виктория явно забеляза, че походката на тази жена беше нестабилна и че на ярката светлина изглеждаше доста по-възрастна. Беше разчорлена и по лицето й имаше бръчки на разочарование.

Ким седна на средния диван, бавно отпи от чашата си и я сложи на масичката за кафе.

— Какво ви интересува по отношение на Ед Армстед? — попита тя. — Какво искате да знаете и защо?

Виктория неспокойно заопипва чантичката си.

— Не знам как точно да започна.

— Просто започнете — насърчи я Ким.

— Както вече знаете, аз работя за Едуард Армстед. Една от новите съм в Рекърд. Аз и още един репортер бяхме изпратени от него в Европа за разни разследвания и проучвания по съвременния тероризъм и някои други събития. През това време, а и напоследък, станаха много неща, които ме разтревожиха.

— Разтревожиха ви? Защо?

— За самия мистър Армстед. Аз… аз не знам точно как да се изразя. Искам да бъда откровена с вас, но малко се страхувам. Страхувам се, че можете да кажете на мистър Армстед това, което се налага да ви кажа.

— И че той ще ви уволни.

— Нещо такова.

— Аз не знам какво имате предвид, нито пък знам дали ще мога да ви помогна, но можете да бъдете сигурна в едно. Можете да бъдете откровена и открита докрай. Няма да му кажа нищо, не се безпокойте. Да му казвам? Аз с този мръсник вече не говоря. Не мога да го понасям… — Тя взе чашата и отпи една глътка. — Какво ви е сторил този мръсник? Е, кажете?

— Нищо. На мен лично, нищо. Но ме плаши това, което той прави и може да направи на други хора.

Ким изглежда не я разбра.

— На жена си и на мен например. Изостави ни като ненужни вещи. Отнася се с нас като с досадни животни. Той е едно мръсно долно копеле. Повече от хората не знаят това, но той наистина е едно долно копеле.

— Това чувам за пръв път — каза Виктория. — Аз имам предвид това, което той върши спрямо хората от целия свят. Вредите, които нанася на всички хора. Имам предвид интереса му към тероризма. Той изглежда се е сдружил с терористи. Толерира и дори вдъхновява някои техни деяния. Познава основно всяка терористична операция, изглежда, че описва тези операции в самото им развитие — на самото място. Той първи отбелязва тези събития. Той ме кара да мисля, че е свързан някак си с терористи.

Виктория се оказа по-пряма, отколкото дори предполагаше и възнамеряваше, но нещо й подсказваше, че може да се довери на тази жена и се почувства облекчена, че изложи всичко това пред нея. Почака отговор от Ким.

Ким допи питието си.

— Терорист — смотолеви Ким едва чуто. — Мислите, че той има нещо общо с тях?

— Това искам да разбера. Вас питам за това, мис Несбит.

Ким се загледа в празната си чаша.

— Сила, власт — каза тя. — Той обича това. Заради властта той може да мине и през трупове.

— Сигурна ли сте в това?

— За силата и властта би направил всичко.

— Като например?

— За власт той би убил.

Виктория помисли, че Ким е вече много пияна и не се усеща какво говори.

— Можете ли да докажете това? — запита Виктория.

Ким се замисли.

— Мога да ви кажа много… промърмори тя и вдигна глава… но няма да го направя.

— Няма?

— Не мога. — С голямо усилие тя се изправи на крака. — По-добре си вървете.

Залитайки, тя се отправи към барчето, за да си налее поредната чаша. Виктория бързо се приближи към нея.

— Ако не се чувствате добре, можем да поговорим друг път.

Ким остави чашата си на барчето.

— Друг път, да. Отивам да полегна.

Виктория набързо надраска нещо в бележника си, откъсна листчето и го тикна в ръката на Ким.

— Тук е адресът ми и телефонният ми номер — каза Виктория. — Там съм почти всяка вечер. — Опита се да привлече вниманието й. — Надявам се, че ще помислите по това, което ви казах и ще ме потърсите.

— Може би — каза Ким. — Довиждане!

Виктория влезе в луксозното предверие на блока на Армстед и отиде направо към униформения портиер, седнал до масата. Трябваше да се увери, че Армстед не е в апартамента.

— Мистър Армстед прибра ли се вече? — запита тя, като извади от червения си портфейл служебния си пропуск и го показа. — Аз работя в Рекърд.

— Още го няма. Мистър Армстед не се е върнал още.

— Аз всъщност идвам при мисис Армстед. Тя тук ли е?

— Тя винаги е тук. — Портиерът пресегна за телефона — За кого да съобщя?

— Мис Уестън, работя за Рекърд, вестника на мистър Армстед. Кажете… й, че имам нещо да й съобщя.

Портиерът позвъни, повтори казаното от Виктория, изслуша отговора, кимна с глава и окачи слушалката.

— О’кей, мис Уестън, качете се в надстройката.

Виктория се изкачи с мисълта и надеждата, че Ханна Армстед ще бъде човекът, който ще й помогне да намери и разкрие истината. Разговорът с Дайъц и Несбит се оказа безрезултатен. Тя вероятно беше под въздействието на силна алкохолна отрова и не разбра нищо от това, което Виктория й каза. Ким явно беше враждебно настроена към своя любовник, но я беше страх да даде каквато и да е информация. Беше или премного предпазлива, или премного пияна. Виктория се надяваше, че с Ханна няма да бъде така. Ник й беше казал, че тя и Армстед не се разбират и не живеят добре. Но не биваше да се забравя, че Ханна все пак е съпруга на Армстед, и независимо от личните й чувства, тя може да застане на негова страна. Да, Виктория реши, че ще трябва да подходи предпазливо и внимателно.

На целия етаж в надстройката имаше само един апартамент и на огромната входна врата недалеч от асансьора с бронзови букви беше изписана само една дума: АРМСТЕД.

Виктория събра смелост, натисна звънеца и чу как звукът му затихна навътре.

Очакваше Ханна лично да й отвори. Не дойде обаче никой. Тъкмо се канеше да позвъни отново и вратата се отвори.

Добре развита жена, с гладко закръглено лице и бяла колосана медицинска престилка, застана в рамката на вратата. В нея имаше нещо нормандско.

— Да? — каза тя.

— Аз съм от Рекърд — каза Виктория — и трябва да се срещна с Ханна Армстед.

— Съжалявам, госпожице. Не сте улучили деня. По нареждане на лекаря посещение при нея днес не се разрешава.

— Но се касае за нещо лично, което за мисис Армстед би било извънредно важно.

— Не днес, мис. Аз съм длъжна да спазвам това, което лекарят ми е наредил.

— Мисис Армстед болна ли е?

— След закуската получи някакво птомаиново отравяне и се наложи да й направят сонда.

— Ще се оправи ли?

— Да благодарим на господа бога. Изтеглиха всичко навреме. Съвзема се вече, но е още много слаба и не разрешават никакви посещения за ден-два.

С дълбока въздишка на облекчение от това, че Ханна е останала жива, Виктория каза:

— Искам да оставя една бележка за нея, лично. Бихте ли й я предали?

— Това може — каза сестрата.

— Една секунда само…

Виктория разбра, че засега бележка беше единствената й възможност. Извади бележника и писалката си и написа. „Аз работя при вашия съпруг. Във връзка с него трябва да се срещна и лично поговоря с вас. Извънредно важно. Моля ви, постарайте се той да не види тази бележка и моето име. Благодаря ви. Виктория Уестън.“ Под името си тя написа телефонния номер в апартамента си.

Откъсна листчето, сгъна го и го подаде на сестрата.

— Това е за Ханна Армстед. Лично. Друг тази бележка не трябва да вижда.

— Ще бъде както вие казвате, мис.

— Надявам се, разбрахте колко важно е това!

Тръгна към асансьора, но реши да не се възползва от него. Имаше голяма възможност да се засече по него с Едуард Армстед. А човека, който най-малко искаше да срещне сега, беше Армстед. Отклони се и тръгна към стълбището.

Слизайки по стъпалата, тя се сети, че трябва да побърза, за да се прибере в апартамента си навреме и да не пропусне обаждането на Сид Лукас от Париж. Почти веднага обаче една друга мисъл забави крачката й.

Карлос като че ли вече не беше важен.

Виктория беше по следите на много по-едър дивеч.

В спалнята си на Шери Нидерланд Хари Дайъц беше се излегнал върху струпаните до таблата на леглото му възглавници. Беше съвсем облечен и преглеждаше първото за следващия ден издание на Ню Йорк Таймс. Той обичаше да следи това, което конкуренцията вършеше ежедневно, но тази вечер отпечатаното слабо го интересуваше.

Телефонът до леглото му трябваше да позвъни още преди повече от час. Той обаче продължаваше да мълчи. Обаждането на Гус Пейгъноу много закъсня. Дайъц беше човек на точността и деловитостта и очакваше това и от другите. Забавянето на Пейгъноу беше необичайно и необяснимо. Може би нещо се беше объркал. Дайъц започна да се безпокои.

В този момент точно той чу дългоочакваното подрънкване на телефона.

Взе слушалката.

— Ало, — каза той тревожно.

— Гус съм.

— Е, най-после — каза Дайъц с раздразнение и облекчение. — Всичко свършено ли е?

— Свършено, трици — каза Пейгъноу не по-малко раздразнен, то още не е започнало.

Дайъц се отлепи от възглавниците.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти нали каза, че русокосата е тръгнала за апартамента си на Уест Севанти Търд.

— Беше си тръгнала. Аз ходих и проверих в гаража. Преди един час и половина е подписала и получила служебна кола и е тръгнала към апартамента си.

— Да, ама я няма там — каза Пейгъноу. — Нашият човек е неотлъчно насреща на телефона. Той казва, че не е отишла там.

— Той влизал ли е вътре?

— Вече два пъти. Влизането не е проблем. Бравата й е съвсем обикновена. Няма никакви пъхащи се вътре секрети и тем подобни. По-нататък може да има, но засега една фиба е достатъчна. Влязъл човекът много лесно, но вътре нямало никой. Почакал малко и отново влязъл. Все още никой. Ти сигурен ли си, че е тръгнала за апартамента си?

— Къде другаде би могла да иде? — каза Дайъц в изстъпление. Не ми е ясно какво би могло да я задържи. Сигурен съм, че ще дойде.

— Нашият човек какво да прави?

— Не може ли да изчака някъде около апартамента и когато тя дойде, да влезе след нея?

— Не става. Той помисли за това, но нямало такова скришно място на този етаж.

— Ами тогава да влезе в апартамента и да я изчака вътре.

— Твърде рисковано и опасно — каза Пейгъноу. Я си представи, че тя влезе с три-четири човека! Могат веднага да го уловят. Клопката би била неизбежна.

— О, по дяволите — каза Дайъц. — Ами тогава да прави, каквото е правил и досега. Да изчака половин час и да се върне. Искам на всеки половин час да се връща и проверява, докато най-после си свърши работата.

— Ще му предам — уклончиво каза Пейгъноу. — Но мисля, че добре разбираш, че всяко връщане увеличава риска, оттам и цената.

— А бе, заеби тази цена — каза Дайъц извън себе си. — За нас е важно работата да се свърши. Сега отивам в кабинета си. При следващото ти обаждане искам да чуя, че сме се отървали от нея. Чуваш ли ме?

— Чувам, и то много добре.

— Обади се там.

Дайъц гневно окачи слушалката. Щяла да се увеличи цената?! За Пейгъноу като че ли цената е най-важното. Пладнешки разбойници. Мислят само за пари. Нима изчезна гордостта, достойнството в професията?

Той скочи от леглото и тръгна за службата, където имаше насрочен разговор с Армстед — с човека, който разбираше от достойнство и достолепие и вършеше всичко с истинска гордост.

Ким Несбит се опита да поспи и може би успя за малко. Беше изминал само час, откакто си легна, и тя отново беше будна. Мислите не й даваха мира. Следите от запоя все още се чувстваха. Все още чувстваше леко главоболие, подпухналост под очите и сухота в устата. Чувстваше се обаче общо взето отрезвена и освежена.

Изправи се в леглото, раздвоявана от мисълта дали да отиде в банята и вземе един аспирин, или пък при барчето да обърне една чашка.

Отиде при барчето.

Наля си уиски и повлече крака из всекидневната. Имаше чувството, че се движи само по дъното на Големия каньон. Запали лампите в антрето и видя, че сутрешните броеве на Рекърд и Таймс бяха пуснати в прореза на вратата. Взе ги, приближи се към средния диван и ги захвърли, за да ги прегледа по-късно. Отпивайки от чашата си, тя забеляза, че една от възглавниците беше нагъната и се наведе да я оправи. Погледна към другия диван и видя още една измачкана възглавница. Взе я в ръцете, за да я оправи и потупвайки я леко, смътно се сети, че рано тази вечер при нея беше една посетителка. Момичето от вестника, което искаше да научи някои интимни неща за Ед Армстед.

Без да се разделя с уискито си, тя седна и се опита да си спомни по-добре. Паметта й обикновено замъглена, сега беше по-ясна, отколкото преди няколко часа. Съвсем ясно си припомни момичето и това, което чу от нея. Момичето беше учудено от сензационните репортажи на Ед за актове на тероризъм и подхвърли мисълта за някаква негова връзка с терористи. По някакъв повод, Ким охарактеризира Ед пред нея като абсолютен мръсник, което беше вярно, и като чудовище, жадно за власт, което също беше вярно. Останалото от разговора им обаче й се губеше.

Ким допи чашата си и отиде до барчето да я допълни отново. Сложи в нея две кубчета лед и ги заля с три унции уиски. Вдигна в ръка кехлибарено оцветената чашка, провери я и реши, че напоследък е много стисната и сдържана спрямо себе си и че заслужава повече и по-голямо питие… и доля още две унции уиски. Да, това беше по-добре. Отпивайки по малко, тя отново се замисли за Ед Армстед.

Той беше едно копеле. Долно въшливо копеле. Небрежен към нея и към нейните нужди — жесток към личността й. Тя щеше да се радва, ако можеше да се отърве от него.

Вдигна очи и заразглежда всекидневната си — този огромен хамбар. Погледът й срещна само бездушни вещи. Никаква топлота на животрептящо същество, освен нейното собствено и окаяно аз, свито в ъгъла на дивана.

Господи, има ли нещо по-лошо на този свят от самотата! А тя беше самотна, изолирана от човешкия род. И сама, сама със себе си, със собствената си личност, с която беше безсилна да се справи.

Нужен й беше човек — мъж от плът и кръв.

Единственият мъж, когото тя познаваше и признаваше, беше Едуард Армстед. Безспорен мръсник, но поне неин мръсник.

Вчера между тях имаше сбиване. Тя го нарече какво ли не. Наговори му ужасни неща. Той направи същото с нея. С крясъци и като фурия напусна апартамента й. Ким си помисли по едно време, че той може би изобщо вече няма да се върне. Сега отново се замисли за това, беше ли го отблъснала завинаги. В нейния окаян и самотен живот той й беше нужен, искаше го отново. Дори и да не идваше редовно, той все пак идваше понякога. Дори и да не изпитваше любов и нежност към нея, той искрено желаеше тялото й, любеше се с нея, харесваше я. В агонията на глад и трохата, и залъчето е храна. Замисли се и с какво да го спечели отново.

Една идея изплува от обърканите й мисли и се оформи в главата й. Момичето тази вечер. Момичето от неговия вестник, което се рови в личния му и интимен живот. Това беше основателна причина да го повика, да го извика, за да му направи услуга. Да го подготви и предупреди, че негова служителка зад гърба му се вре в личните му работи.

Той ще й бъде благодарен. Ще се трогне от нейната грижа и внимание. Ще оцени нейната досетливост и предупреждението. Ще разбере кого трябва да цени и на кого може да разчита в този живот. Всичко ще бъде забравено, той ще се върне, и тази стая ще престане да бъде пустиня.

Опипвайки с пръсти по барчето, тя потърси листчето с името, адреса и номера, което момичето й бе оставило. Оказа се под чашата й. С подгизналото от уиски листче тя отиде към дивана, седна до зеления телефон и избра частния телефон в кабинета на апартамента на Армстед. Почака известно време. Телефонът многократно повтори позвъняването, но отговор не последва. Това значеше, че не беше там. Вероятно беше излязъл. Трябваше да бъде там някъде.

Показалецът на Ким отново потърси шайбата. Две поредни избирания се оказаха погрешни, но третото успя. Телефонът звънна два пъти и слушалката се вдигна.

— Здравей, Ед — каза тя. — Ким се обажда.

— Не е Едуард — чу се глас. — Хари Дайъц е.

— Обаждам се по частната линия на Ед. Искам да говоря с него.

— Аз съм на бюрото му и работя. Ще проверя дали е тук.

— Иди и виж — каза тя.

Звукът внезапно секна, като че някой запуши микрофона с ръка. Запуши, но не съвсем.

Ръката върху микрофона явно беше оставила пролука, защото тя дочу сърдит глас отстрани.

— По дяволите, казах ти какво да й кажеш. Кажи й, че ме няма.

Беше гласът на Ед. На телефона прозвуча отново спокойно гласът на Дайъц.

— Проверих, Ким! Няма го.

Ким посиня от гняв.

— Ей, копеле долно, знам, че е там. Кажи му веднага да дойде на телефона. Трябва да му кажа нещо много важно. Кажи му, че ако не дойде, ще съжалява.

След кратка пауза, Дайъц се обади.

— Ким, няма го.

— Кажи му на този кучи син да пукне дано! — изкрещя тя и стовари слушалката върху телефона.

Нещо я стисна за гърлото. Задушаваше се. Легна на дивана и в продължение на пет минути се помъчи да успокои разтуптяното си сърце.

О, ще го оправя аз, копелето му с копеле. Дори последните си сили ще дам, но ще го оправя, ще му дам да се разбере. За да разсее мъглата, отново се върна към питието си.

Докато беше все още в състояние да мисли, Ким се опита да сглоби някаква схема и план за отмъщението си.

Момичето, което я беше посетило! Момичето от неговия вестник! Тя потърси мокрото листче и колкото и зацапано да беше името, тя успя да го разчете. Виктория Уестън. Да, същата, която се занимава с Армстед, която го подозира в нещо.

Ами да, точно това момиче. Може би в нея е реваншът? Тя трябва да каже нещо на това момиче, трябва! Но какво! Върна се към вчерашното им скарване и се опита да си спомни. Дали Ед не беше се издал с нещо пред нея, дали не беше изтърсил нещо в яда си. Спомни си точно момента на безумна ярост и думите му — „Всичко, което става с хората, зависи от мен“ — или нещо подобно каза той, и после „аз правя новините, аз правя живота на хората в този свят“.

Да, такива думи каза той. Можеше ли да се разбира от тях, че той ръководи терористи? И да, и не. Ще послужат ли те на Виктория Уестън? Ще бъдат ли от значение за нея? Може да бъдат, а може и да не бъдат.

Ким искаше да уязви наглия мръсник, както той беше наранил нея. Но доказателствата й не бяха достатъчни. И навярно твърде недостатъчни за Виктория Уестън.

О, майната му, реши Ким, и се зае с по-приятното занимание — чашката. Взе най-близкия до нея утринен вестник. Това беше навик у нея. Правеше го, за да заспи по-лесно. Видя, че в ръцете й бе Ню Йорк Рекърд и яростно го разкъса и хвърли на пода. Пресегна се за Ню Йорк Таймс и се разсмя, защото си помисли колко би го разгневило Ед това отношение към вестника му. С примигвания се опита да прочете първата страница. Езра Джей често беше й казвал, че един вестник на ден е по-добре от една ябълка на ден. Че това помагало на жената да се изгради като личност, да се оформи. Разширявало интересите й и я правело по-интересна, по-контактна, компетентна и веща в обществото. Да, имаше и хубави неща около този Езра. Той, разбира се, беше много зает и твърде много по-стар, но винаги е бил по-мил и любезен от своя син. Години наред след този негов съвет тя не пропускаше да прегледа поне един вестник на ден. Продължавайки да премигва на първата страница, тя се усети, че въобще не чете. Буквите за нея бяха извън фокус. Прегледа по-едрите заглавия в първата част, като се опря по-специално на рекламите на универсалния магазин за последните тенденции в дамската мода.

Продължи да обръща страница след страница. На шеста страница се спря на една реклама за нови италиански чанти в Бумингдейд. Погледът й случайно попадна на заглавието на малко съобщение над рекламата. Една дума в заглавието привлече вниманието й. Беше думата ПСИХИАТЪР. След нея тя прочете — СЕРИОЗНО НАРАНЕН.

С нарастващо любопитство запримига още по-бързо и с усилия сви очи, за да спре подскачащите букви. Още в самото начало се натъкна на името д-р Шарф. С усилия и тревога прочете текста, който следваше. Почувства, че сърцето й ускори ударите си.

Замъгленото й съзнание не й попречи ясно да разбере това, което прочете. Д-р Шарф, прекосявайки улицата към своя кабинет, бил блъснат от шофьор, който избягал. Сериозно ранен, многобройни наранявания. И накрая сведения за тежко състояние в интензивното отделение на болницата Рузвелт. Операционната, операционната, операционната, операционната! Списък на научните степени на д-р Шарф, награди и титли. Сведение на полицията, че шофьорът веднага избягал и нямало никакви следи за издирване.

Текстът отново излезе от фокус и Ким се замисли върху прочетеното.

Злополука… Никакви следи за издирване…

Тя изтръпна.

В съзнанието й се занизаха думи и случки от преди злополуката. Д-р Шарф беше разговарял с нея за Едуард Армстед. Шарф: — „загрижен съм и се тревожа за него… изглежда ми много депримиран…“ Тя самата: „болен направо… фикс идеи… мисли, че той управлява света.“ Шарф: „разумно би било да не му казваш, че ние двамата сме говорили за него.“

И все пак тя му беше казала, че са разговаряли — пиянски, тъпашки непростимо, тя беше изтърсила това пред Едуард Армстед. И Ед едва не я уби.

Ким безпомощно замаха с вестника. И сега Ед се беше опитал да убие д-р Шарф.

Ето най-после! Не, това не е злополука. Това е умишлен опит за убийство. Тя знае кой е виновникът. За нея не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво съмнение, че Едуард Армстед се е опитал да ликвидира д-р Шарф. Защо? Защото Шарф, неговият психиатър, е злоупотребил с доверието му? Не, това не, защото такава реакция може да се породи от чисто човешки чувства и разум, а Ед Армстед отдавна беше загубил и двете. Тогава какъв друг мотив? Да се предпази? Да отстрани човек, който се съмнява за някакво маниакално състояние у него и да му попречи да разкрие поведението му… и може би престъпленията му.

Престъпленията му.

Онази млада жена от вестника, тя намекна за такова нещо, или пък се опита да говори за същото. Да, търсеше допълнителни сведения и подробности.

О, боже, сега вече ще ги има. Ким ще й помогне с всичко, което може.

Със запитания тя стана от дивана. Прикова крака в килима и се опита да запази равновесие. Беше ужасно пияна, ясно усещаше това, но се чувстваше и отрезвена. Една част от разума й беше съвсем свежа и трезва. Не, разбира се, не е възможно… но тя беше и едното, и другото.

Преди да се впусне в изпълнение на своя план, тя реши, че има още едно нещо, което трябваше да направи — като солидарен пешеходец. Нещо в дух на приятелство — една приятелска грижа.

Обади се в болницата Рузвелт.

— Да, сестро, роднина съм и искам да знам.

— Вижте, не бих могла да говоря и да ви кажа със сигурност, преди лекуващият лекар да… но хм, мога да ви кажа, че пациентът прескочи трапа. Все още е в интензивното. Операциите са успешни и се възстановява, но няма да е бързо и лесно.

— Ще живее ли?

— Да, ще живее.

Слава богу! Телефонният разговор свърши и Ким още веднъж се убеди в божията сила. Справедливостта е негова. Отмъщението — мое, аз ще отмъстя, ще се разплатя — каза Господ бог.

Тя ще постъпва и действа по божията воля.

Преплитайки стъпките си, Ким се отправи към спалнята си. Свали кимоното и пижамата си и облече панталона и спортния си пуловер.

Метна отгоре коженото си палто и тръгна да потърси колкото се може по-бързо Виктория Уестън.

Олюлявайки се, Ким застана пред вратата на апартамента на Виктория Уестън на 73-та улица и заудря с юмруци по нея. Отвътре прозвуча силно уплашен глас.

— Кой е?

— Ким Несбит. За бога, отворете.

Виктория беше започнала да се съблича. Беше по сутиен и комбинезон. Изтича, отключи вратата, широко я отвори и подхвана Ким, която политна да падне.

— Мис Несбит, не очаквах, че… — задъхана започна Виктория, продължавайки да подкрепя Ким.

— Трябва да говоря с вас… Имам много нещо да ви кажа… Трябва да ви кажа — замънка Ким. — Имам много да ви разказвам за Ед… Ед Армстед. Той ми каза, че… че държи в ръцете си живота на хората… прави новини… може би с някаква банда. Аз не знам… но се е опитал и да убие… своя психиатър… който беше започнал да се съмнява… Леле, душичке, много съм пияна. Признавам си. Пияна съм като свиня.

Виктория й помогна да свали коженото си палто и я заведе на дивана, който току-що бе разгънала и подготвила за спане. Помогна й да седне на леглото.

— Да ви направя кафе? — каза Виктория. — Ще пийнете ли едно силно кафе, без мляко?

— Няма значение — каквото ще да е — въздъхна Ким.

— Постойте тук. Ще отида в кухнята да ви направя едно нес кафе. Почакайте така, няколко минути само, веднага се връщам.

Виктория внимателно разгледа посетителката си и като се увери в инертното й състояние, навлече пеньоара си и изчезна към кухнята. Седнала на крайчеца на леглото, Ким продължи да се олюлява, да отмята назад ленено русата си коса и да притиска до болка слепоочията и очите си.

Искаше й се да затвори тези очи, да ги затвори завинаги. Отпусна се на леглото и качи краката си върху него. Изтегли се назад, положи главата си на меката възглавница и спокойно се изтегна на леглото. Почувства, че ще заспи и опита да се пребори с дрямката. Скоро обаче се предаде. Притвори очи и като че ли цялата потъна в бездънна и безкрайна тъма.

Дори тихото открехване на входната врата на апартамента не наруши тишината на тази тъма.

Вратата се отвори по-широко и в рамката й се появи мъж. С професионална опитност той се промъкна в стаята.

За нула време разгледа стаята. Котешкият му поглед попадна на фигурата, просната на леглото.

Имаше нещо примамливо в състоянието й и той се изкуси най-напред да я изнасили. Нещо обаче му подсказа, че това не би било професионално, че би било утоляване на страсти, нямаше нищо общо с работата. Той се гордееше със своята професия — беше свикнал да пипа чисто, бързо и безупречно.

А това сега му беше съвсем лесно.

С обувките си за тенис той безшумно се приближи до леглото. Дясната му ръка хвана метала в джоба. Измъкна Валтер 38 и обемист заглушител. Сложи заглушителя на револвера, освободи предпазителя, хвана спусъка и насочи пистолета точно в центъра на челото на русокосата.

Натисна спусъка.

Суууш!

Тя се присви за миг… закъсняла съпротива… нещо познато за него… и се опъна съвсем отпусната и неподвижна.

Той свали револвера десет инча по-надолу и стреля в сърцето й. За сигурност. Смешно беше наистина. При втория изстрел потече кръв, която обля пуловера й.

Той се обърна, шмугна се встрани, измъкна се през открехнатата врата, леко я притвори и изчезна.

Виктория се появи откъм кухнята с чаша кафе и чинийка в ръка, поучудена от загадъчните звуци, които беше едва доловила.

Стаята си беше в същото положение. Вратата беше затворена. Успокоена, тя се обърна към Ким Несбит. Отначало не разбра. Миг само и тя рязко се люшна към стената. Чашата и чинийката изхвръкнаха от разтрепераната й ръка. Опита се да извика, но хрипове на погнуса и уплаха задавиха гърлото й.

Оттегли се от смъртното ложе и започна да крещи. Запрепъва се към вратата и антрето, като не спираше да крещи с все сила.

В сивотата на ранната утрин от прозорците на шестия етаж на комплекса Армстед и балкона на кабинета му вече се виждаха очертанията на небостъргачите зад Парк Авеню.

Седнали до бюрото, Армстед зад него и Дайъц пред него, двамата посрещаха новия ден с горещо кафе. Излегнат на въртящия се стол, Армстед беше разгънал сутрешното издание на Ню Йорк Рекърд на кръстосаните си крака и четеше репортажа на трета страница.

— Трябваше да го публикувате, а? — каза той.

Това не беше въпрос, но Дайъц предпочете да не отговори.

— Трябваше — каза той. — Щеше да бъде неудобно и съмнително, ако не го публикувахме.

Армстед кимна одобрително.

— Прав си. Дочете репортажа и захвърли вестника. — Постъпили сте разумно.

— Опитахме се да го прикрием по-навътре.

Армстед поклати глава.

— Горката Ким, как е могъл човекът на Пейгъноу чак пък толкова да я оплеска?

— Съвсем разбираемо е — откликна Дайъц. — Възложена му е била задача. Жертвата той не е виждал преди това. Казано му е: „Ликвидирай русокосата в този апартамент.“ Той отива и ликвидира русокосата. Не тази, която трябва обаче, която през това време е била в кухнята.

— Което ще рече, че все още имаме работа.

— Боя се, че е така.

— Къде се намира сега нашата Виктория Уестън?

— Изчезнала от апартамента. Не се знае къде е отишла.

— Трябва да разберем това, Хари.

— Ще го разберем, шефе.

Армстед допи кафето си.

— Какво, по дяволите, все пак е правила Ким в апартамента на Виктория?

— Не знам. Ще кажа още веднъж, съжалявам много, че стана тази грешка.

— А аз не съжалявам чак толкова. — каза Армстед, ставайки. — Тя сигурно е била отишла за разговор. Но вероятно е била лишена от време и възможност.

Той се усмихна и започна да разкъсва целофана на една пура.

— Щастието, изглежда, е с нас.

Ханна Армстед беше вече будна, беше седнала на леглото, свалила беше мрежата от косата си и беше дочела репортажа в двата вестника. Сестрата влезе да й каже, че нейният лекар я търси по телефона.

— Аз подробно му докладвах състоянието ви — каза сестрата. — Той много се зарадва. Съветва ви да ядете колкото се може по-малко днес, но ако почувствате истински глад и ви се прииска закуска…

— Искам закуска — каза Ханна.

— Лекарят иска да говори с вас.

— Добре. Помогнете ми да стана и се облека. Докарайте количката.

Настанена в количката, Ханна взе телефона, а сестрата отиде да приготви закуската.

— Поздравления — каза лекарят — вие се оправяте. Скоро ще бъдете съвсем добре.

— Отравянето вследствие на птомаин ли беше?

— Вероятно. Имаше отровни съставки в кашата. Грешка на производителите или пък по погрешка в храната ви е попаднала борова киселина, която държите в кухнята си заради хлебарките. Не мога да кажа с точност. Ако желаете да изследваме докрай…

— Не си правете труда!

— Вероятно ще намина да ви видя.

— Не се безпокойте. Чувствам се отлично. Днес си почивам и ще се опитам да поспя.

— А, това би било много добре. Почивайте спокойно. Ако се появи някакъв проблем или притеснение, обадете ми се. Ако няма такива, ще ви видя утре, непременно.

— Утре — да.

— А, впрочем, преди да позвъня на вас се обадих на вашия съпруг. Той толкова беше разстроен вчера. Но сега успях да го успокоя. Казах му, че вървим към оздравяване. Той бързаше да заминава някъде, но каза, че ще ви се обади преди да тръгне. Беше ми приятно да му съобщя тази радостна новина. Това доста го успокои.

О, сигурно го е успокоило, сигурно — помисли си Ханна.

— Благодаря ви, докторе — каза тя.

След като остави обратно слушалката, Ханна отново прочете репортажа в Рекърд. Бившата звезда от Музикалния комедиен театър в Бродуей Ким Несбит убита от неизвестен засега убиец. След това Ханна препрочете репортажа и в Таймс, където той беше отпечатан на първата страница. Русата изпълнителка на много роли в мюзиклите на Бродуей от миналите двадесет години Ким Несбит била мистериозно смъртно простреляна в апартамента на своя приятелка снощи. Версията на полицията е, че се е била стреснала от сън при влизането на крадец, който я убил. Главният меценат и финансов покровител на пищните мюзикли на мис Несбит беше покойният Езра Джей Армстед, основателят на Комуникации Армстед. Нито един от вестниците не казваше нищо за Едуард Армстед като участник в живота на Ким Несбит. Правят го умишлено, реши Ханна, или пък искат да заобиколят истината.

Тя обаче знаеше истината.

Сестрата сложи пред нея таблата със закуската и тя остави вестниците настрана. С чести поглеждания към часовника изяде набързо рохко свареното яйце и изпи чая си. Минути след закуската тя се пресегна към пулта за телеуправление и пусна сутрешните телевизионни новини.

Стоически изгледа някакъв репортаж за злополука в мина в Западна Виржиния и търпеливо изслуша приготовленията за полета на президента Томас Колуей за Лондон, където трябваше да се срещне с британския премиер-министър на следващия ден. След търговските съобщения обявиха, че следват главните местни новини, и Ханна се приближи напред със своята количка. Каменната сграда на блока на 73-та улица — мястото на трагедията от миналата нощ. Вътрешни снимки от апартамента, нает от вестникарка от Манхатън — Виктория Уестън. Размазан грос на окървавеното легло. Монтаж от неподвижни снимки на покойната Ким Несбит в някои роли в Бродуей. Интервю с детектив от Нюйоркската полиция по убийството… Следи няма, нищо няма, край — улица без изход. Мимолетен опит за интервю с живеещата в апартамента мис Виктория Уестън, млада хубавица, напускаща мястото на убийството с двама полицаи. Картината преля в откриване на център за дневен надзор в Харлем.

Ханна натисна бутона на телеконтрола и загаси телевизора.

Виктория Уестън!

Ханна завъртя количката и я прекара към горната част на леглото си. Опипа с пръсти под възглавницата и намери сгънатото листче. Извади го, разгъна го и още веднъж прочете загадъчното съобщение, което й бе оставено миналата вечер.

Младата хубава жена, която беше назначена на работа във всекидневника на Едуард. Младата жена, в чийто апартамент миналата вечер беше убита любовницата на Едуард. Младата жена, която се беше опитала да се срещне със съпругата на Армстед.

„Моля, не му давайте да види нито бележката, нито моето име“.

Младата жена, която се страхува от Едуард Армстед!

Млада жена, която иска да чуе или каже нещо за него. „Изключително важно!“

Ханна звънна в кухнята и извика сестрата.

Тя застана почтително пред нея. Ханна каза:

— Хелга, за днес повече не сте ми нужна. Можете да си отидете.

— Но, мисис Армстед — запротестира сестрата, — та денят едва започва. Нарежданията на лекаря са…

— Не се безпокойте за нарежданията. Аз говорих с него. Каза, че ако нямам нужда, мога да ви освободя. За днес не сте ми нужна повече. Очаквам една приятелка, тя ще се погрижи до довечера. Ще ви бъде платено за целия ден. Благодаря ви, Хелга, благодаря за всичко.

— Щом вие казвате…

— Да, аз казвам.

Ханна остана заслушана след нея. След десетина минути сестрата напусна дома. Ханна докара количката до телефона. Набра номера, който Виктория Уестън й беше оставила. Както беше очаквала, на телефона отговори полицай — следователят Флаерти.

— Обажда се приятелка на Виктория Уестън. Бих искала да поговоря с нея.

— Няма я, мадам. Временно е изведена оттук.

— Можете ли да ми кажете къде да я потърся?

— Съжалявам, не се разрешава, мадам. Наредено ми е аз да приемам съобщенията за мис Уестън. Тя ще намине днес.

— Сигурен ли сте?

— Да. Ако ми кажете името и номера си, ще й предам.

— Добре, офицер — каза Ханна. Можете ли да запишете?

— Готов съм, мадам.

— Предайте й, че госпожа Ханна Армстед е телефонирала и иска да я види колкото се може по-скоро. Предайте това само на мис Уестън и на никой друг.

— Можете да разчитате на мен, мадам. Ще ми кажете ли къде да ви потърси?

— Тя знае къде — каза Ханна. — Погрижете се обаче преди това да ми телефонира.

С тези думи тя затвори телефона.

В малкото години от своя живот Виктория Уестън винаги е била само едно младо момиче, което нехае за смъртта и не я познава. За нея това беше една интелектуална реалност, до която не се беше налагало да се докосва емоционално, нито пък беше имало такива изгледи и случаи. Сега Виктория се сблъска със смъртта за втори път. Предната вечер тя чу излиянията на едно пияно, но здраво и читаво същество и само след минути видя това същество като безжизнен човешки труп. Това преживяване беше дори по-страшно от онова с информатора в Париж.

След този страх дойде по-големият. Страхът от това, че на този човек явно му е било наредено да убие самата обитателка на апартамента… А той по погрешка е убил Ким Несбит.

Според полицията обаче, убийството е станало случайно, нещастен случай — извършено от пиян крадец. Виктория щеше да бъде по-спокойна, ако наистина беше така и ако тя би могла да повярва, че е така. Крадецът винаги краде нещо. Неизвестният убиец на Ким не беше откраднал нищо. Той беше влязъл с единствената цел да убие. Беше убил и беше изчезнал. Това Виктория разбра, в това тя повярва и продължава да вярва.

Някому е било наредено да ликвидира Виктория Уестън.

Само щастливата случайност й беше помогнала да избегне смъртта, но тя добре разбираше и знаеше, че смъртта е упорита и не се отказва лесно.

Инстинктът й за самосъхранение й подсказа, че трябва да бяга, и късно миналата нощ избяга. Инстинктът й беше подсказал да изчезне от очи, да избяга от мястото, където я познават и да се укрие някъде в града, докато реши какво да прави. Спомни си за един второстепенен, но уютен хотел, който би й предложил анонимност и безопасност. Ройълтън, на 44-та улица, в който веднъж тя престоя с баща си, който беше дошъл в Ню Йорк по служба. Грабна някои по-необходими неща, изостави служебната кола и с благодарност прие предложението на двама полицаи, които я ескортираха с тяхна патрулна кола и настаниха в хотел Ройълтън под името Барбара Пари. През цялата нощ тя не можа да се освободи от кошмарите. Дори хапчетата не й помогнаха. Призракът на смъртта не слизаше от рамото й. Този призрак носеше образа на Едуард Армстед и неговите невидими убийци. Искаше й се да се откаже от всякакви сензационни репортажи и криминални разследвания. Искаше й се да му каже, че тя е готова да зареже всичко, ако той е готов на това, но знаеше много добре, че той никога няма да се откаже и да спре.

И така, смъртта беше близо и тя се страхуваше. Искаше й се да се нареве във възглавницата си нощес, и тя наистина си порева. „Пошло и нечестно беше да умре. Как да умреш толкова млада! Без да си имала мъж, когото да обичаш или без да си носила дете в утробата си, или без да си вкусила от гроздето от прекрасната долина Напа, или без да си почувствала уюта на домашното огнище в собствен дом, в собствено стопанство една вермонтска коледна утрин, или без да си видяла Тадж Махал13, окъпана в лятна лунна светлина, или без да си наблюдавала раждането на новия ден от балкон във Венеция, или без да си прочела стиховете на Шели, които си изгаряла от желание да прочетеш, или без да си седяла в тъмнината, омаяна от поредното изпълнение на великата Гарбо в ролята на Камил?“

Откъде беше запомнила тя тези неща, които никога нямаше да станат? Да, спомни си. От часа по риторика в гимназията. От един разказ на Олдъс Хъксли. „Усмивката на Джокондата“. Запленена от неговия реализъм; тя беше научила пасажа наизуст и дума по дума той отново преброди мислите й. „Смъртта го очакваше. Очите му се изпълваха със сълзи… Страстно искаше да живее… Имаше толкова места в този прекрасен свят, в които той не беше ходил, толкова много странно забавни хора, които той не беше опознал, толкова красиви жени, които все още не бяха радвали очите му. Огромните бели волове ще продължават да мъкнат колите си по тосканските пътища, кипарисите ще продължават да растат все така изправено като стълбове към небесата, но той няма да бъде там и няма да ги види. А сладките южни вина — Христова сълза и Юдинска кръв — други ще пият. Други ще обхождат тесните пътечки между рафтовете в Лондонската библиотека и ще вдишват прашния аромат на добрата литература. Ще се взират в непознатите заглавия и ще откриват непознати имена. Ще бродят в необятната шир на знанията. А той ще лежи зарит в земята.“

Тя ще лежи зарита в земята. Не, това не бива да става. Още не. Не така нечестно.

Тя е толкова млада. Тя трябва да дочака своите бели волове, своите извисени кипариси и своите южни вина, прашния аромат на непознати заглавия.

Задряма и се унесе в сънища.

В тази страховита нощ тя ту заспиваше, ту се събуждаше, чак до десет и двадесет сутринта. Когато се събуди, хистерията като че ли беше я напуснала. Закуси в стаята си, прегледа сутрешните вестници и усети, че увереността и спокойствието й се възвръщат. Тя беше жива и млада, и смъртта трябваше да стои далеч от нея. И все пак не можеше да реши как да постъпи, какво да направи по-нататък. Да продължи ли да бяга или да остане. Това трябваше да реши в настъпващия ден. Междувременно се обади на родителите си, да знаят, че е жива и здрава. Телефонира на баща си във Вашингтон и на майка си в Евънстън и им разказа това, което вестниците не писаха. Каза им, че е само епизодична героиня в една съвсем обикновена нюйоркска история. След това се обади на Ник Ремзи, не само да му каже, че е жива и здрава, но и да се посъветва с него. Казаха й, че Ник бил излязъл от службата и нямало да се върне, тъй като излитал за Лондон в девет часа на следващата сутрин. Виктория не остави съобщение.

Разбра, че този път трябваше да разчита на себе си и на никой друг.

Учуди се защо телефонът й мълчи и никой не я търси. Но скоро се сети, че той не би могъл да звъни. Освен двамата полицаи, ескортирали я дотук, никой друг не знаеше къде се намира тя, и това беше умишлено. Виктория си спомни за разпорежданията, които беше направила снощи при напускането на апартамента си. Полицаят, който остана да дежури там, офицер на име Флаерти, трябваше да отговаря на нейния телефон, да записва съобщенията и да й ги предаде, когато тя се обади. Виктория беше забравила да се обади, но сега се сети.

Офицерът Флаерти отговори на телефона. Виктория му се представи и той веднага предаде четири съобщения, оставени за нея. Първите три бяха от медиите. Виктория му каза да ги скъса. Четвъртото съобщение беше от Ханна Армстед. Мисис Армстед с готовност я приемаше.

И последната следа от страх изчезна у Виктория. В този момент дойде и решението. Никакви бягания повече. Тя оставаше. Набра номера на Ханна Армстед. Очакваше да чуе треперещ глас на старица, а по телефона прозвуча плътен и решителен глас.

— Да, кой е?

— Мисис Армстед? Виктория Уестън се обажда. Получих съобщението ви.

— Добре. Искам да ви видя. За какво и как не знам, но трябва да поговорим.

— Мога веднага да дойда.

— Сега не, мис Уестън. Разбрах, че не искате да виждате съпруга ми. Той ми се обади, че ще мине набързо да си приготви някои неща, защото утре заминава извън града. Ще трябва да изчакаме излизането му. Това ще стане някъде след обяд.

— Ще почакам, мисис Армстед.

— Изчакайте аз да ви се обадя. Къде да ви търся?

— Отседнала съм в хотел Ройълтън под друго име — Барбара Пари.

— Ясно.

Настана дълго мълчание.

— Мис Уестън, да не би да се страхувате, че мъжът ми може да ви убие?

— Как да ви кажа…

— Вероятно би трябвало да се страхувате — каза Ханна Армстед простичко. — Чакайте повикване от мен.

Едва към седем часа вечерта Виктория получи покана от Ханна Армстед.

— Сега вече може да дойдете — каза й Ханна Армстед.

— Тръгвам — отвърна Виктория.

В таксито по пътя Виктория изгаряше от нетърпение. Едва когато се спря пред входа на Армстед, усети как някакво чувство за предпазливост охлади огромния й ентусиазъм. С противоречиви мисли ръката й колебливо се насочи към звънеца. Би ли могла Ханна да се договори със своя съпруг, за да я докара тук и тури край на разследванията й? Или пък би ли могла да действа по принуда — да примами Виктория в предварително устроена клопка? Възможно е, но не е вероятно, успокои се тя. И натисна с пръст звънеца.

След секунди вратата се отвори. Възрастничка дама в шарен розов халат, седнала в количка, отвори вратата.

— Аз съм Ханна Армстед — каза тя.

Жената имаше повехнал вид. Беше бледа и слаба, но погледът й беше жив и открит, а присвитите й устни изразяваха упоритост.

— Вие ли сте мис Уестън? — запита тя.

Виктория кимна с глава.

— Не се безпокойте — каза Ханна. — Няма никой, освен нас. Можем да бъдем съвсем спокойни. Влезте, влезте!

Виктория се успокои. Страховете й днес изглежда съвсем се изпариха. Тръгна като кученце след количката и влезе във всекидневната.

— Той идва и излезе преди един час — каза Ханна през рамо. — Не го очаквам до утре. Тази вечер можем да говорим съвсем спокойно само двете.

— Благодаря ви, мисис Армстед.

— Можете да ме наричате Ханна. Аз ще ви наричам Виктория. Ще ми се тази среща да бъде интимна, така че малките имена биха ни улеснили в разговора. Седни там, Виктория.

Тя посочи едно кресло срещу камината, по мраморната рамка, на която имаше гравюри от 18 век. Виктория се настани в креслото, а Ханна придвижи количката към другата страна на камината и я завъртя така, че да бъде с лице към нея.

— Е — каза Ханна, — да не губим време. За какво искаш да говорим? Каква е тази изключителна важност, за която пишеш в бележката си? Явно касае се за моя съпруг.

— Да, това касае мистър Армстед.

— Не чувствай никакво неудобство. Говори смело и открито — каза Ханна. — Моят съпруг не е за мен това, което беше. Напоследък нещо не ми харесва. По-рано не беше такъв. В последните няколко години и най-вече в последните седмици нещо много се промени. Загуби усета и чувството за най-елементарни човешки обноски. Държи се понякога като звяр или по-точно като ненормален. Вече изпитвам страх, когато го чуя, че си идва. След като чу това, Виктория, предполагам, ще ти бъде по-лесно да говориш.

Тази мила и интелигентна жена грабна сърцето на Виктория.

— Много по-лесно, мисис… Извънредно лесно, Ханна.

— Кажи, защо дойде при мен?

— Защото мисля, че твоят съпруг може би е мозъчният тръст на някаква терористична група.

Никаква реакция не последва от страна на Ханна. Тя зададе само един риторичен въпрос.

— Човекът, когото списание Тайм нарече Всемогъщият в журналистиката да е водач на терористи?

— Разбирам, звучи съвсем невероятно…

— Не, не. Продължавай. Искам да разбера как точно стигна до това заключение. Имаш ли някакви доказателства?

— Улики — каза Виктория, — но доста неубедителни.

— Много искам да ги чуя — каза Ханна.

— Аз пък много искам да ги кажа на човек, който иска да ме изслуша. Ако си готова на това, ще продължа.

Виктория се впусна в изводи и подробно разказа за нарастващото си подозрение към своя работодател. Разказа за всичките тези сензации, които неимоверно бяха увеличили тиража на вестника на Армстед и повишиха рейтинга на неговите телевизионни станции. За това, че под всички тях стои името на Марк Брадшоу, човек, който не съществува. Разказа й, че тя и Ник Ремзи винаги предварително били изпращани на местата на тези събития. Че са били пращани там да проучат мястото на предстоящото събитие и да дадат описание за него във вестника. Каза й също, че веднъж дори видяла на мястото на терористичното нападение човек на име Гус Пейгъноу, престъпник на заплата като информатор при мистър Армстед. Също и за това, че американец на име Джеймс Фергюсън поискал подробна карта на Лурд в Париж, преди оказалото се неуспешно отвличане на папата и че по-късно тя си спомнила, че била видяла името на Фергюсън, регистрирано в хотел Нион в Швейцария. Виктория продължи и разказа за това как видяла непознати да отвличат Карлос, и как тя докладвала за това на мистър Армстед. Но не й било разрешено да се заеме с тази работа.

Свърши и зачака реакции от Ханна. Ханна я изслуша с огромно внимание, без да я прекъсва или взема отношение. Нито за миг не отдели острия си поглед от Виктория. Изпъкналите вени по ръцете й, които лежаха неподвижно в скута й, леко пулсираха, а устните й непрекъснато помръдваха и се присвиваха, като че дъвчеше нещо.

Изслуша и последните думи на Виктория и разсеяно се загледа встрани, сякаш обмисляйки нещо.

Най-после заговори. Гласът й граничеше с шепот.

— Да — каза тя, — до такива предположения стигах и аз на няколко пъти напоследък. Други обяснения на този огромен бум в работата на Едуард почти не виждам.

— Освен ако допуснем, че той просто изобретява тези новини.

— Изобретява новините — повтори Ханна. — Аз, разбира се, не можех да приема тези заключения, колкото и вероятни да изглеждаха… до вчера, когато мъжът ми се опита да ме отрови.

Виктория остана като гръмната.

— Мистър Армстед се опита да те отрови…да те убие?

— Вчера сутринта настоя лично да се погрижи за моята закуска. Нещо много рядко за него. Зарадвах се много — жест на внимание все пак. Той отиде в службата си, а аз с огромно удоволствие изядох закуската. Скоро след това започнах да агонизирам. Едва успях да се придвижа до телефона, за да се обадя на лекаря си и да отключа входната врата, преди да изпадна в безсъзнание. Била съм на границата, но ме спасиха навреме. — Тя замълча — Не, Виктория. Това не беше обикновено отравяне от храна. Случайно или нарочно в храната ми е имало отрова. Според мен сложена е от съпруга ми.

— Но защо е трябвало да прави това? Аз, разбира се, не знам какви са ви отношенията…

— Скарахме се грозно предната вечер. Казах му, че знам защо често отсъства и къде ходи. Казах му, че знам, че има любовни връзки с Ким Несбит.

Виктория се изненада, че чува името на Ким от устата на Ханна.

— И как разбра това? — запита тя.

— По най-обикновения начин — каза Ханна. Обърнах се към едно частно детективско бюро и Едуард беше проследен в продължение на няколко седмици.

— Каза ли на съпруга си, че си платила да го следят.

— Не точно така, но нещо подобно.

Виктория бързо прецени този факт и като че ли премери думите си.

— Ханна, той не е искал да те убие, защото си научила за другата жена. Той се е опитал да те убие, защото си наредила тайно да го следят.

— Не те разбирам.

— С твоето следене ти би могла да станеш заплаха за прикритата част от неговия живот. Би могла да научиш за много хора, с които той се среща — престъпници или терористи, и да разбереш с какво се занимава. Принудил се е да те спре, преди да научиш истината.

— Това не ми идваше наум — каза Ханна съвсем бавно. — Да, така или иначе той е искал да ме отрови. Сигурна бях в това, но не знаех какво да направя. Нямах никакви доказателства и не знаех към кого да се обърна. И тази сутрин, когато прочетох за убийството на Ким Несбит, окончателно реших, че зад него стои Едуард. Ким беше негова любовница, ти — негова служителка, която го подозира и ми праща бележки. Не съм много сигурна коя от двете е искал да убие. Теб или Ким? И защо?

— И аз не мога да кажа със сигурност — промълви Виктория, — но мисля, че знам защо. Твоят съпруг по някакъв начин е разбрал, че аз се съмнявам в него и че се опитвам да се добера до някакви сведения за него чрез Ким и е наредил да ме очистят, а те по погрешка са убили Ким. Може би щяха да убият и мен, ако знаеха, че съм в другата стая.

— Да, ясно, ясно — каза Ханна, — аз получих твоята бележка точно по време на трагедията в твоя апартамент. Реших, че се касае за нещо много важно, както ти беше и написала. В мой интерес и в интерес на собствения ми живот, аз трябваше да разбера какво имаш предвид и какво си наумила.

— Сега вече знаеш — каза Виктория.

— Знам. — Ханна кимна с глава. — Не бива да го оставим да продължава така. Чу какво ти казах за поведението му през последните няколко седмици. Поведение на ненормален, на вманиачен убиец.

— И водач на разюздала се терористична банда.

— Ти вярваш ли в това?

— Абсолютно.

Ханна се наклони към посетителката си.

— Но ти не можеш да го докажеш.

— Не, не достигах до нищо съществено. Последната ми надежда за това беше ти.

Ханна замълча. Напрегнато се загледа встрани, като се помъчи да се съсредоточи върху нещо. Най-после каза:

— Аз мога да помогна да се докаже… или опровергае… едно такова участие на Едуард.

— Можеш?

Виктория скочи наелектризирана и изгаряща от нетърпение да чуе това, което Ханна Армстед имаше предвид.

Ханна вдигна ръка и посочи с пръст към коридора пред всекидневната.

— Върви след мен — каза тя и бързо затъркаля количката навън към коридора.

Виктория устремно тръгна след нея.

На вратата на първата спалня Ханна даде знак на Виктория да я изчака. Придвижи количката до леглото и взе изправения до таблата тръстиков бастун. С помощта на бастуна тя стана, слезе от количката и с несигурни крачки се приближи до тоалетната масичка. Изтегли едно чекмедженце вляво от огледалото и упорито затърси нещо, явно добре скрито. Най-после триумфираща, намери това, което търсеше. Виктория не можа да разбере какво е намерила, но очевидно не беше само едно нещо, може би бяха две неща, които тя сложи в джоба на халата си.

— Ела с мен — каза Ханна. — Ако има доказателства, ще ти покажа къде можем да ги намерим.

Подпирайки се на бастуна си, Ханна тръгна по коридора и Виктория любопитно я последва. Минаха покрай втората спалня и спряха пред огромна внушителна дъбова врата с блеснала месингова топка и скрит в ключалката секрет.

— Личният кабинет на мистър Армстед — каза Ханна. — Без негово разрешение тук на се влиза. Аз влизах веднъж, без той да знае. Това е вторият ми път.

Тя заопипва в джоба си за предметите, които беше извадила от тоалетната масичка. Извади един ключ.

— Едуард мисли, че от кабинета му има един-единствен ключ и той е у него. Аз обаче си направих дубликат. Ето го.

Тя пъхна ключа в скрития секрет. Беше съвсем точен.

— Поръчах си го, без да му казвам. Не защото по това време се съмнявах нещо или пък исках да го шпионирам. Просто се безпокоях за него. Той стоеше и работеше в тази изолирана стая толкова дълго, че аз започнах да се безпокоя за здравето му. Страхувах се, че някоя нощ може да получи сърдечен пристъп и аз няма да мога да вляза да му помогна. Така че тайно извиках един ключар и си извадих този ключ, за извънредни и критични случаи. Настоящият, убедена съм, е такъв.

Със силно извиване на китката си тя превъртя ключа. Прокънтя метален звън. Жената стисна топката и опря рамо в масивната врата, която безшумно се отвори навътре.

— Тази стая винаги ли е била негов личен кабинет? — запита Виктория.

— Да, но преди никога не се заключваше — каза Ханна. — Това започна няколко седмици преди отвличането на испанския крал в Сан Себастиян. Тогава той сложи секрета и обяви забраната.

Ханна и Виктория се спогледаха и влязоха вътре.

Виктория разгледа наоколо. Хубава стая. Прекрасна светлокафява ламперия с неокласически изображения. От едната страна, по цялата стена бяха подредени книги в кожени подвързии. На специална поставка в един ъгъл имаше огромен телевизионен екран. Над огромната камина висеше маслен портрет на Наполеон Бонапарт. Зад дъбовата маса имаше две кресла в пастелно сини калъфки и широка кушетка, застлана с кадифена покривка. Врата към баня и най-после работна маса във викториански стил и електрическа пишеща машина на поставка до нея.

Ханна посочи стола до масичката с пишещата машина.

— Той идва тук всяка вечер и пише на машината — каза тя. — Аз не съм виждала какво, но знам, че пише. Няколко седмици след като наследи баща си, той постоянно пишеше.

Някакъв ужас прикова Виктория на мястото й. Впери поглед в пишещата машина.

— Не предполагаш ли, че той може да пише тези терористични сензации? — с удивление запита тя.

— Питаш ме дали мисля, че съпругът ми е Марк Брадшоу? — каза Ханна. — Да видим.

Тя се обърна към стената зад двете пастелно сини кресла.

— Виждаш ли това там?

Виктория не го беше забелязала досега. Беше неголям рисуван портрет на малко момче — десет-единадесетгодишно може би, във военна униформа — момчешка разновидност на наполеоновия портрет над камината.

— Спомен от детството на Едуард — обясни Ханна. — Касата е на стената зад него. Доказателствата. Ако ги има, трябва да са там в тази скрита каса. — Извади от джоба си късче хартия. — Тук е комбинацията. Намерих я и я преписах, когато бях тук с ключаря. Вземи този стол. Качи се и свали рисунката. Ще видиш под нея касата. Аз ще ти диктувам комбинацията. Ако има доказателства, те трябва да бъдат там вътре. Това е всичко, с което бих могла да ти помогна. Желая ти не късмет, желая ти истината.

Виктория за миг почувства неувереност. Спомни си, че бе чела в гимназията за една учителка от Нова Англия, която за първи път съвсем сериозно била излязла с твърдението, че Шекспир не е автор на известните пиеси и че доказателства за това можели да се намерят в гроба на Шекспир в задната част на църквата Св. Троица в Стратфурст на Ейвън. Години наред тази учителка искала да отвори гроба на Шекспир, и когато й предоставили тази възможност, тя не се осмелила да го направи. „Съмнение се загнезди в съзнанието й“ — беше написал нейният приятел Хаутърн — „Съмнение, дали не е сбъркала мястото“. — Уплашила се, че може да отвори гроба и да не намери нищо. И се отказала.

В тези секунди на вцепенение Виктория си помисли, че и тя може да не намери нищо. А това щеше да значи, че лудата е тя, а не Армстед.

— Аз… не знам — прошепна Виктория.

— Това е последната ти възможност — подтикна я Ханна. — И аз, и ти трябва да разберем истината.

Виктория енергично заклати глава. Стъпи на стола. Внимателно откачи обрамчената рисунка и я подаде на Ханна.

На стената се появи неголяма квадратна врата на метална каса с вградена миниатюрна сребърна шайба за секретни комбинации.

— Готова съм — каза Виктория.

Ханна присви очи към листчето с цифрите.

— Направи три цели завъртания на шайбата вляво и на четвъртото спри на 56. Завърти я вдясно два пъти и на третия спри на 26.

Виктория направи, което й се каза.

— О’кей.

— Сега я завърти на ляво и на втория път спри на 74.

— Готово! Друго?

— Завърти шайбата на нула. Това трябва да е.

Разтреперана, Виктория внимателно докара шайбата до нулата.

Щрак. Болтът се отдръпна. Тя опъна ръчката и касата се отвори. Пъхна ръката си вътре и заопипва с пръсти. Напипа голям плик. Извади го. Друго в касата нямаше. Погледна плика. По него нямаше никакви надписи, само една дата, написана с молив. Утрешната.

— Само това беше вътре — каза Виктория и слезе от стола.

— Какво има в него? — попита Ханна.

Виктория отвори плика и извади три листа хартия. Бели, грижливо сгънати и чисто изписани на машина. Имаше подзаглавие.

От Марк Брадшоу.

Застанали една до друга, Виктория и Ханна бързо зачетоха. След първата страница двете жени се изгледаха ужасени.

— Боже мой — прошепна Виктория. — Ханна?!

Ханна беше съвсем разтреперана.

— Не мога да повярвам…

— По-добре повярвай! — Дрезгав сърдит глас прокънтя в тишината на стаята.

Двете жени се обърнаха ужасени и замръзнаха от страх. В рамката беше застанал Едуард Армстед. Усмихнат ехидно, той влезе в стаята.

— Утрешните новини невинаги могат да се прочетат днес, уважаеми дамички.

Спря пред бюрото си, наведе се над него и изтръгна от стената телефонния кабел. Продължи все така бавно и спокойно към двете сгушили се една в друга жени. Спря се до тях с почти блага усмивка на лицето. Вдигна едната си ръка и почти вежливо взе листата от ръката на Виктория.

— Върнах се за тях — каза той. — Взех, че ги забравих в бързината, голяма глупост. — Грижливо сгъна листата и ги пъхна в джоба на пардесюто си. — А сега, ако нямате нищо против, моля да ме извините, Ханна, ключа моля…

Жена му безмълвно подаде ключа. Той се обърна и тръгна. Тя изведнъж се оживи и го сграбчи с двете си ръце.

— Едуард, ти не можеш!…

Армстед рязко се освободи от нея.

— Мила моя — каза той, — всички ще умрем рано или късно, нали? Ти и твоята приятелка обаче няма да можете да дочакате утрото.

Оттегли се към коридора, обърна се и любезно им се поклони.

Вратата се затвори. Секретът щракна. Кабинетът беше изолиран от външния свят.