Всемогъщият

Глава втора

След приземяването на чикагския самолет на националното летище във Вашингтон в тази слънчева утрин, Виктория Уестън се отправи с такси към двуетажния градски дом на баща си на Проспект стрийт в Джорджтаун. Баща й се бе върнал за обедната си почивка вкъщи и я очакваше.

Черната икономка Селма я посрещна с целувки. Пое дрехата и пътната чанта и извика баща й. Хю Уестън почти веднага се появи. Виктория се хвърли в прегръдките му. Не беше го виждала от месеци, а толкова го обичаше.

Хю Уестън най-после отдели дъщеря си от себе си и се загледа в лицето й.

— Изглеждаш великолепно — каза той. — Може би не е лошо обаче да прибавиш някой и друг килограм…

— 57 кг. съм и няма да мръдна от тях, докато не си намеря мъж.

— Какво става с тези твои мъже? Откакто те помня, с дузини тичат по теб.

— Искам да кажа — този, когото търся.

— На колко години си вече? На 24.

— На 25, още малко 26, почти 30.

— 25. Правилно. Извинявай. Стане ли човек на 60, почва да бърка рождените дати, и не само своите. Той отново я разгледа. Виктория беше стройно, грациозно момиче. Със свободно падаща руса коса, открити искрящи очи, нахално вирнато носле и широка, пленителна усмивка. Със своя спортен пуловер в кайсиев цвят и елегантната си ръждиво оцветена поличка, тя му изглеждаше още по-жизнерадостна и особено привлекателна.

— Прощавай, Виктория — каза той, — не ме е страх за теб. Сигурен съм, че ще срещнеш много добри и истински мъже. — Хвана я за ръка и я въведе във всекидневната. — Знаеш ли колко се зарадвах, когато чух, че си спечелила Чикагската награда — Хилди Джонсън. Това е голямо завоевание в журналистиката. Още веднъж те поздравявам.

— Благодаря ти, татко.

— Четох тези дописки поне три-четири пъти. Много шокиращо бе това разобличаващо експозе. Представи си всичките тези омъжени и уважавани жени да работят на парче за тази лека жена на Лейквю Авеню. Какво ги е заставило да вършат това? Парите за тях със сигурност не са били причина.

— Търсели са емоции, развлечения. Скуката ги е тласнала към тези порочни забежки.

— Хм, ти напълно заслужено получи наградата Хилди. Как реагира майка ти на това?

— Малко объркано и смутено, стори ми се. Не й беше много удобно от това, че милата й дъщеричка пише така открито за такива неща.

Хю Уестън не се изненада.

— Да, така си и мислех. — Той се вгледа в дъщеря си. — Как е майка ти?

Съпругата на Хю Уестън 30 години се бе чувствала като нещастна вестникарска вдовица. Единственото им дете, Виктория, дойде като едно поредно усилие за запазване на брака. В крайна сметка и това не помогна. Преди шест години те се разведоха по споразумение. След по-малко от две години тя се омъжи за един богат бизнесмен. И сега живееше с него охолно в Евънстън Илинойс.

— Мама? Сега тя е „вдовица“ на мъж, който се занимава с производство на месни консерви. Но все пак той й обръща повече внимание от теб. Не се прибира вкъщи по зори. Но ти я познаваш мама. Затова се и преместих в Чикаго и при първа възможност си купих апартамент. Все още си говорим. Виждам я може би два пъти в месеца. Ей, ами ти, татко, как си с новата работа?

Преди една година Хю Уестън беше назначен за прессекретар на президента на Съединените щати — Томас Колуей. Напуснал беше работата си като отговорен редактор в Чикаго Джърнъл и се беше преместил в Белия дом, в тази къща тук в Джорджтаун.

— Не е като „Първата страница“ — каза Хю Уестън с известно съжаление, — но ми харесва да излизам пред телевизията и да се срещам с видни личности. Сега ще ме извиниш за един час.

Виктория го огледа.

— Едва сега забелязах. Та ти си по тенис шорти. Да не би да имаш време и за тенис? Знам, че играеше, когато бях малка, но…

Хю Уестън вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Виктория, президентът обича да играе тенис неделно време. И най-вече обича да играе с мен, защото винаги ме побеждава. — Отиде до изправената до френския прозорец ракета за тенис. — Трябва да ти призная, че тенисът много ми харесва. Събрахме се с двама съседи от квартала и купихме един тенис корт. Аз притежавам една трета от него и го ползвам, когато имам възможност. В Белия дом трябва да бъда в три часа, така че сега съм свободен и отивам на игрището. Ако искаш, ела да погледаш.

— Благодаря, татко, смятам да се поосвежа с един душ и след това да се погрижа за обяда. Какво ще поръчаш?

— Специален омлет със сирене — омлет Виктория. Може би малко салата преди това.

— Имаш го.

Той тръгна, но внезапно се обърна кръгом.

— Ей, ама ти какво правиш тук в този работен ден? Мислех, че си работещо момиче?

— Бях. Напуснах вестника миналия петък. Затова и дойдох тук. Искам да поговорим.

Хю Уестън кимна с глава.

— О’кей. Направи ми омлета и ще поговорим. Ще се върна след около час.

След като баща й излезе, Виктория Уестън се изкачи на втория етаж в резервната спалня, където я очакваше разопакованият й багаж.

Съблече се, взе набързо един душ и облече една карирана в червено и бяло блузка и избелелите си, износени джинси. Слезе долу в кухнята и каза на Селма да си догледа сериала, а тя самата се зае с подготовката на обяда.

След час и половина Виктория и Хю Уестън седнаха да обядват в окъпаната от слънчева светлина трапезария. По време на салатата той й разказа за гейма и партньорите си. После отмести изпразнената от салата чиния, и очаквайки дъщеря му да сервира богатата порция омлет със сирене, каза:

— О’кей, Вики, значи ти напусна Ситизен. Дойде да поговорим. Кажи сега, за какво искаш да говорим? Слушам те.

— За моето бъдеще — каза Виктория и седна срещу баща си. С желание опита яйцата и повдигна поглед от чинията си. — Искам да поговорим за моето бъдеще, за моето непосредствено бъдеще — за утре.

— Продължавай.

— Татко, бях в Чикаго Уикли цяла година след като напуснах Нортуестърн. После отседнах две години в онзи еснафски всекидневник. И докъде стигнах? Доникъде. Моите сензационни статии бяха най-добрите във вестника, фактически, премного добри за неговото ниво. В ровенето из тези истории имаше някакво монотонно еднообразие. Чувствах нужда от нещо повече — от предизвикателство, от дръзновение. И напуснах. Напуснах, за да намеря нещо по-добро.

Спря, за да изслуша баща си. Той обаче не проговори и тя продължи:

— А може би има и други причини.

— Ще ми кажеш ли?

— Едната е свързана с професията, другата лична. Най-напред професионалната. Там аз бях закрепостена към страницата за жената и исках да изляза, да се измъкна от този скучен и отъпкан път. Винаги съм искала да работя в информацията на новините. Това ти добре го знаеш. Мислех, че целият този извънреден труд по това изобличително експозе ще ми помогне. Най-вече след получаването на наградата. Но, не. Завеждащият не пожела да ме повиши. Книгата за жената на Годи вероятно бе оформила разбиранията му. Мястото на жената ли? Там, в рамкираната секция на измамената любов. Едва не полудях.

— Разбирам, а личната причина?

Виктория се подвоуми.

— Кратка неприятна авантюра. Беше женен и обещаваше да се разведе. Не го направи.

— Заболя ли те?

— Да, за момента — тя се замисли и си припомни епизода. — Не, всъщност не. Може би стана по-добре. Казвала съм ти много пъти, че аз търся господин Подходящия.

— И аз неведнъж съм ти казвал, че ще го намериш.

— Както и да е. Необходима ми беше промяна. Трябваше да се махна от този еснафски сладникав вестник. Това може би беше най-важното — добави тя съвсем уверено. — Татко, сигурна съм, че съм родена за нещо по-значително, за нещо голямо.

— Сигурен съм, че си. И може би точно така е трябвало да постъпиш. — Помълча малко и продължи. — Аз тъкмо се канех да ти предложа услугите си за едно място в нашия изпитан ветеран в Чикаго. Но ти явно търсиш промяна.

— Благодаря ти, татко, но не. Става дума за промяна, а не за преместване. Там вече е имало един Уестън и той не може да бъде надминат. Моите крака са твърде малки за твоите обувки.

— Струва ми се малко преувеличаваш.

— Аз в действителност искам да напусна Чикаго. Искам да опитам там горе, на върха.

— Ню Йорк?

Виктория кимна с глава:

— Да, Ню Йорк.

Уестън замислен продължи да яде омлета си. Избърса уста със салфетката.

— Много народ има там, Вики! Какво ще кажеш за една „обходна“ тактика по пътя нагоре? В издателството на някое списание или в книгоиздаването — та дори и в телевизията например? Имам някои връзки…

Виктория се облегна на масата, устремена към него.

— Татко, аз искам да имам това, което ти си имал — вестникарството. Аз винаги съм ти завиждала на живота, който имаш. На вълнението, на безумието. На изпълненото с живот всекидневие.

— На безпаричието — леко изкриви усмивка Уестън.

— По дяволите парите. Аз живея в една стая, и то в едно гето. Ям по една ябълка на ден, сама кърпя чорапогащите си, събуждам се недоспала в очакване отново да подхвана работата си. Винаги си лягам с мисълта колко много от тази работа е останала недовършена. Аз искам да бъда Нели Блай, Ана Лури. Искам да бъда Дороти Килголън.

Хю Уестън се облегна на креслото.

— Ами… — започна той.

— Ами какво? — настойчиво запита Виктория.

— Ню Йорк е труден град. Но, да помисля.

Той стана, разтъпка се наоколо, търсейки сакото си. Измъкна пресованата си лула, кесията с тютюн, запалката, запали лулата и отново седна срещу дъщеря си. Тя внимателно и търпеливо го изчака.

— Опитвам се да си припомня някои връзки в Ню Йорк. Сетих се за Езра Джей Армстед. Чула си за него, нали?

— Езра Джей Армстед? Гиганта — както го наричат. Ти работеше за него в Чикагския му вестник. Той почина тази седмица, струва ми се.

— Да, почина. Което значи, че Ню Йорк Рекърд ще премине в ръцете на неговия син, Едуард Армстед. Едуард е единственият му наследник, доколкото ми е известно, а Едуард и аз бяхме много близки в Чикаго.

— Спомням си го добре, татко. Понякога идвахте заедно на вечеря тук у дома. Ти се отнасяше с него като към син.

— Добър мъж, не кой знае колко по-млад от мене. Той до известна степен беше лишен от бащинска грижа и често търсеше моята помощ. Чувствахме се много близки. Не съм го виждал скоро, но чувствата му към мен не са се променили. Не е зле да му звънна. Може да ни излезе късметът…

Виктория възторжено плесна с ръце.

— О, татко, това би било прекрасно!

— Тпррр… поспри се малко, конче. — Уестън бързо стана. — Пътят не е толкова равен. Има много въпросителни. Дали Едуард Армстед е наследил вестника, дали търси нови служители, дали ще се спре на теб… Но, да проверим.

Уестън отиде във всекидневната, където върху бюрото стоеше телефонът. Докато Виктория припряно и неспокойно прибираше чиниите от обяда, Уестън поиска от информацията на „Далечно избиране“ номера на Ню Йорк Рекърд. Набра го и зачака.

— Рекърд? Бих желал да говоря с мистър Едуард Армстед! Кажете му, че Хю Уестън го търси, от Вашингтон. О’кей, ще почакам.

Виктория, вече във всекидневната, развързваше престилката и също чакаше. Телефонът изщрака. Уестън мигновено притисна слушалката до ухото си.

— Да, Хю Уестън — каза той и се заслуша. — Хари Дайъц? Боже мой, колко се радвам, че мога пак да чуя гласа ти … О, аз съм добре, отлично… Да, малко напрегнато е в Белия дом, но на мен ми харесва. Исках просто да звънна на Едуард, за да видя как е той… Какво? Той е там? Той сам иска да ми се обади? Прекрасно. Свържи ме.

Хю Уестън забеляза напрегнатото лице на дъщеря си и й смигна.

— Едуард, как си?… Радвам се. Все пак приеми моите съболезнования. Старецът изживя един дълъг и нелош живот, а ти едно дълго чакане… Едуард, много добре разбирам как се чувстваш. — Замълча за малко. — Ще ми се да вярвам, че… предполагам, че… ти поемаш вестниците… Рекърд. — Заслуша се. — Добре, добре, добре. И тъкмо навреме. Вестникът се нуждае от прилив на нова сила. Ти ще направиш чудеса. Едуард, това аз знам най-добре. — Отново се заслуша. — Благодаря ти, Едуард. Много мило от твоя страна. Не може да не го оценя. Но аз зарязах вестникарския бизнес завинаги. Искаше ми се да се оттегля на спокойствие, а къде по-подходящо местенце за това от Белия дом?

Хю Уестън се разсмя на собствената си шега, после сериозно продължи. — Аз всъщност ти звъня не само да ти пожелая успех, но и да разбера дали ще събираш свои съмишленици там. — Тук той с напрегнато внимание задържа слушалката на ухото си. — Ами че това май улеснява въпроса, по който ти се обаждам. Ти любезно пожела да привлечеш един стар Уестън, но аз пък ще ти сервирам неподправената възможност да получиш една нова, млада Уестън, не по-лоша… ако не и по-добра от стария.

— О, татко — извика Виктория, — моля те, недей.

Баща й я усмири с ръка.

— Виж какво искам да ти кажа, Едуард, — продължи в телефона Уестън — навярно помниш дъщеря ми Вики? Ами тя е голяма жена вече и е забележителна журналистка. Три години работи в Чикаго. Две от които в небезизвестния там еснафски всекидневник. Тя е добре запозната с тънкостите на професията. Намислила е да се насочи към нещо по-предизвикателно. Напуснала е нелошото си положение в Чикаго миналата седмица и тази сутрин дойде за съвет при мен. Сетих се за теб и си помислих дали би отделил необходимото време, за да я видиш и изслушаш. — Млъкна, заслуша се и след това широко се усмихна в микрофончето. — Чудесно, Едуард. Няма да съжаляваш. Какво? Ами Виктория, Виктория Уестън. Добре, отлично, всичко най-добро и на теб, Едуард. Най-най-добро. Ти го заслужаваш. Непременно ми се, обади, когато дойдеш в Ди Си. Ще пийнем по бира… Добре. Ще предам на Виктория.

Той окачи слушалката и сияещ се обърна към Виктория. — Армстед търси хора. С готовност ще се срещне с теб. Насрочена ти е среща в Ню Йорк Рекърд за два часа утре.

На ъгъла на Парк Авеню и 46-та улица на 16 етажа се извисяваше светлосивата сграда на издателство Армстед — малка в сравнение с постройките около нея. Сърцето на сградата, етажът, от който пулсираше живителната деятелност по всичките останали етажи, бе шестият. По-голямата част от него се заемаше от информационната зала и от репортерите на Ню Йорк Рекърд. В останалата част от него беше настанена структурата на управлението, която включваше: личния кабинет на Армстед, кабинета на секретарката му, залата за съвещания, електронните медии, два други кабинета — за рекламния директор и неговия помощник и други по-малки, остъклени помещения за отговорния редактор и неговия помощник.

До третия ден от смъртта на Езра Джей, Армстед, временният наследник на цялата сграда, беше направил съвсем малки персонални промени. Едуард Армстед беше гласувал доста щедра пенсия на възрастничката секретарка на баща си и я беше заменил със своята собствена — Естел Ривкин. Интелигентна и енергична жена около тридесетте, с късо подстригана буйна тъмна коса и рогови очила, тя му беше служила пет години в Спешъл Проджектс. Беше преместил рекламния директор и помощника му долу в кабинетите на Спешъл Проджектс и беше изтеглил Хари Дайъц и Брус Хармстън от IV етаж тук, в съседните рекламни кабинети.

Засега беше оставил отговорния редактор Оли Мак Алистър и помощник-отговорния редактор Джим Фийлд в техните остъклени кабинети.

В този трети следобед след погребението, Едуард Армстед току-що беше привършил бързия си обед в кабинета си (домат и маруля с пшеничен хляб, туршия с копър, спаначена салата и диетично питие… Той бе решил да спазва диета, за да стане по-привлекателен за Ким Несбит). Извика личната си секретарка, за да отнесе картонената кутия. Докато Естел прибираше празните книжни прибори, Армстед почисти зъбите си и внимателно огледа четиридесетфутовия кабинет. Естел се спря при вратата и каза:

— Оправя се лека-полека, мистър Армстед. — Тя посочи кабинета с широк жест.

— Да, мисля, че вече го пооправихме — кимна Армстед.

След излизането на секретарката, той отново зашари с очи из обширния кабинет. Седнал зад огромното дъбово бюро, Едуард се наслаждаваше на гледката. Кабинетът вече добиваше желания вид. Неговият кабинет, не на Езра Джей. Почти всичко, напомнящо за баща му, беше махнато. Най-напред — украсата по стените. През последните два дни той, Естел и един човек от обслужващия персонал на вестника бяха свалили всички рамки с любимите портрети на баща му и всички почетни свитъци и дипломи, както и френската живопис. Върху гофрираните ленени ирландски тапети вече го нямаше портретът на самозвания „Гигант“, нямаше ги петте президента на САЩ, чуждестранните царствени особи, суперзвездите на бейзбола, киното и телевизията, с които Езра Джей се беше оградил. Оставен бе да виси само един портрет на майката на Едуард с него самия — на 14-годишна възраст.

Тъй като снимките с величията и обрамчените награди на Армстед бяха съвсем малко, той запълни празните местенца с фотографии на артисти — Джулия Камерон, Стийглиц и Стайгън. Любимите на баща му — Матис, Пикасо и Сезан замени със свои любими югославски примитивисти — Генералич, Рабузин и Лакович — безвкусна колекция от посредственици, която бе събрал при няколкото си посещения в Хлебене, Загреб и Белград.

Армстед продължи да шари с очи из стаята. Саксиите с папратите от двете страни на плъзгащите се врати, които водеха към балкон, обърнат към Парк Авеню, бяха нови. Ултрамодерният 72-инчов телевизионен екран пред камината също бе нов. Разтегателни палмови кресла пред дъбовото бюро бяха заели местата на помпозните кожени фотьойли на баща му. По бюрото, което баща му държеше чисто и почти празно, Армстед сега бе натрупал разни сувенирчета — миниатюри от слонова кост, донесени от Токио, дребни военни фигурки от Париж, няколко малки бронзови голф трофеи от „Св. Андрюс“ и някаква древна монета в подплатена с кадифе кутийка от Масада. От по-едрите предмети само направеното по поръчка дъбово бюро на баща му запази мястото си. Тук някога цареше магическа тайнственост. Армстед не желаеше да има нищо общо с магиите.

След кратка инспекция на своето домакинство и уют, Едуард Армстед отправи поглед към настолния си календар и внезапно почувства подтик за работа. Завещанието на баща му го беше направило извънредно чувствителен към хода на времето. Посегна към компютърния телефон с цвят на слонова кост, натисна бутона ICM, после вътрешния код за личния телефон на Хари Дайъц.

— Хари, готов съм за съвещанието. Доведи и Брус.

— Веднага идваме, шефе. Подготвили сме всичко.

Няколко минути по-късно Хари Дайъц и Брус Хармстън цъфнаха на вратата. Дайъц носеше няколко папки. Армстед им посочи палмовите кресла срещу себе си. С тези хора той се чувстваше удобно. Те и секретарката му бяха единствените, на които можеше да се облегне. Но упованието и доверието му към Дайъц беше уникално и направо несравнимо.

Дайъц беше по-високият от двамата. Отличаваше се с жълто-червеникава коса, тебеширено бледо лице, угодническа усмивка и лукави маниери. Хармстън имаше по-широко лице, със сресана назад коса, голям като патладжан нос и двойна брадичка. Нито единият, нито другият не притежаваха изобретателността на Армстед, но и двамата владееха до съвършенство способността да отгатват мислите му, дори да завършват започнатите от него изречения. Бяха агресивни и дръзки, преливащи от енергия. И двамата бяха мразили Езра Джей. Те бяха доверени на Армстед още от Чикаго. Той реши, че би трябвало да ги награди за верността им, от която тепърва щеше да има нужда.

— Проверихте ли дневния тираж на Ню Йорк Таймс — обърна се Армстед към Дайъц.

Дайъц намери свободно място на бюрото, сложи там папките и отвори една от тях:

— Съгласно Одит („отдела за циркулация и тираж“), последната дневна цифра за тиража на Таймс за четири месеца е — 873255 — от абонамент и ръчна продажба.

— А Рекърд? Каква е нашата последна цифра.

— Приблизително 533000.

Армстед сбърчи чело:

— Значи трябва да наберем 350000 читатели, за да надминем Ню Йорк Таймс.

— Толкова, шефе — каза Дайъц.

— Гадно копеле!

И Дайъц, и Хармстън добре разбираха, че това се отнасяше за баща му и угоднически кимнаха в съгласие. Армстед се излегна във въртящия се стол и разхлаби вратовръзката си.

— Хм, ако искаме да задържим този вестник, трябва здраво да се захванем за работа. Взехте ли досиетата на служителите и схемите за реорганизацията?

Дайъц тупна с ръка по папките на бюрото.

— Ето тук.

— О’кей, ще се заема с тях по-късно. Да започнем сега с вас двамата. Вече помислих за това. Вие и двамата ще бъдете пряко подчинени само на мен. Освен общите наредби, всичко, което ще ви кажа, трябва да се пази в абсолютна тайна. Хари, тук работата е по-голяма, много по-голяма от тази в Спешъл Проджектс, така че работата ти доста ще се поувеличи. Както винаги, ти ще бъдеш човекът, който ще доразвива и реализира моите идеи. А ти, Брус, твоята работа ще стане двойна. Искам от теб не само да бъдеш връзката ми с двестате служители от издателството, но и моя лична връзка с външния свят.

— С удоволствие, и не толкова заради вестника, колкото заради теб самия — каза Хармстън.

— Сега аз съм Гиганта, щастливият наследник. Искам да се отърва от имиджа си на невзрачен роднина, копие на преслорда. Искам да бъда моето собствено аз, да бъда известна личност.

— С удоволствие приемам таза грижа — каза Хармстън ентусиазирано.

— Ти поработи в „Обществени връзки“ в Чикаго — добави Армстед. — Имаш опита от тази работа. Погрижи се всяка моя проява, всяко мое действие да бъде добре и навреме разгласено и популяризирано. Изработи една програма, която да привлича внимание към мен и да ни гарантира престиж.

— Това мога да направя — обеща Хармстън.

— И не само това. Трябва да направиш всичко за вестника. Трябва да го съживим и възродим. За да го направим номер едно, трябва да дадем на хората това, което те не могат да получат от друг вестник. А как да го направим? Като търсим изключителни и само наши информации. Като търсим и изравяме уникалното и сензационното. Като се сдобиваме с това, което никой друг няма. Хари, аз и ти ще се заемем с екипа, ще реорганизираме всичко. Ще се освободим от слабите и некадърните, ще наемем млади и способни. Брус, от тебе пък искам да съживиш Спешъл Проджектс. Виж какво могат да предложат заангажираните в него. Поговори с Мак Алистър и Крътчфийлд. Също и с онова момче, криминалния репортер, който работеше за нас напоследък в Спешъл Проджектс, дето нахвърли плана за сериите ни за потайностите на международния тероризъм — сериала, който дъртият отхвърли. Кой беше този репортер?

— Ник Ремзи — каза Хармстън.

— Нахален мъж. Поразпитай го за някои мисли и идеи във връзка със Спешъл Проджектс. После…

Гласът на Естел прозвуча в говорителя:

— Мистър Армстед, при мене е млада дама, която казва, че има насрочена среща с вас за два часа. Мис Виктория Уестън. Нямам я записана…

— Мис коя?

— Мис Виктория Уестън. Може би… за интервю, като кандидатка за репортер?

За момент Армстед се поучуди, но скоро се сети.

— Да, спомням си, дъщерята на Хю Уестън. Обещах да я приема. Кажи й да почака малко.

Армстед се отстрани от телефона и Дайъц каза:

— Да я интервюирам ли?

— Не, не. Това ще направя лично аз. Помниш как се отнасяше с мен Хю в Чикаго. Задължен съм му. — Той стана. — Ама вие двамата защо не се съберете с Мак Алистър и Крътчфийлд в стаята за съвещания. Поразмърдайте мозъците си. Ще дойда и аз, след като свърша с момичето.

Армстед, седнал на дивана в своя кабинет, леко потупваше с пръсти характеристиката пред себе си и оглеждаше дъщерята на Хю Уестън, която бе седнала в крайчеца на дивана. Изненада се много, защото беше очаквал да види невръстното момиченце на Хю Уестън, а пред него стоеше жена, и то каква! Беше хубава, дългокрака дама, облечена в туиден костюм в стил Шанел и с жълто-кафяви мокасини на краката. Очите й бяха кестеняви, големи и изразителни. На устните й играеше неопределена и леко опипваща усмивка. Изглеждаше обезоръжаващо невинна — измамно и подвеждащо, помисли си той.

— Навярно знаете, че аз и баща ви бяхме много близки — каза Армстед — аз винаги съм се възхищавал от него.

— Той винаги ви е ценял — отговори Виктория — и продължава да ви цени. Смъртта на баща ви доста го натъжи… Тя се подвоуми. — Но от друга страна, беше сигурен, че това ще бъде добре за вас.

Армстед прие откровенията й и й благодари с мимолетна усмивка.

— Да, Хю е в течение. Не беше ли Фройд, който казваше, че един син не може да стане мъж, докато баща му не умре?

— Струва ми се, чела съм го някъде.

— Как е баща ви сега? Допада ли му новата работа?

Тя сбърчи носле.

— Като че ли — не много. Той е непримирим журналист, консерватор по сърце. Конфронтацията във вашингтонската преса много не му се нрави. Той съчувства на кореспондентите в Белия дом винаги, когато бива принуден да им дава сдъвканите за деня глупотевини.

Армстед се разсмя.

— Горкият Хю. Но това го вълнува, нали?

— О, да. Доста.

— И вие искате да тръгнете по неговите следи?

— Хм, неговите крака са доста големи.

— Но вие сте уверена, че искате да бъдете вестникарка?

— Аз СЪМ вестникарка, мистър Армстед. Била съм такава непрекъснато, в продължение на три години. В характеристиката е написано.

— А, характеристиката, да. Да видим. — Той разгърна листа и внимателно го прочете. После го сгъна отново. — Внушително. Солидна трудова дейност. Вие изглежда имате склонност към криминалните репортажи. Понякога това е коварна и сурова област.

— Аз мога да бъда коварна и сурова журналистка. Аз съм упорита и, при нужда, допустимо нечестна и коварна.

И измамно невинна, реши за себе си Армстед и му стана приятно.

— Мой модел и пример в живота винаги е била Нели Блай — продължи Виктория.

— Дребната женица, която обиколи света за осемдесет дни през… Кога беше?

— През 1889. И направи това за седемдесет и два дни. Направи го за Пулицъровия Ню Йорк Уърлд. Тръгнала с един кораб на име Огуста Виктория — … хм, Виктория… винаги съм мислила, че това е добра поличба за мен.

— И е, наистина — каза Армстед с поредна усмивка. Той беше очарован от красотата и откровеността на тази жена. — От този момент вие сте на работа в Ню Йорк Рекърд.

— Не се шегувате, нали? — Виктория скочи и едва не го разцелува от радост. — Чудесно, мистър Армстед. Обещавам ви, че няма да съжалявате.

— Очаквам големи работи от вас. — Армстед се изправи на крака и тя бързо застана до него.

— Можем да си позволим още един криминален репортер — каза Армстед. — Особено пък жена. Тримата, които имаме, са мъже. Най-добрият от тях е Ник Ремзи.

— Чела съм негови работи. Изумително добър е.

— Когато не е пиян — уточни Армстед. — Едно малко съревнование помежду ви може да му подейства отрезвително.

Той я поведе през стаята.

— Ще започнете утре, точно в девет. Срещнете се с мисис Кроу, началничката на личния състав. Тя ще ви уведоми за заплатата ви, която, надявам се, ще ви задоволи. След това ще ви заведе при Оли Мак Алистър, който ще ви определи бюро. А сега направо ще ви заведа в съседната стая, за да ви запозная с Оли, помощника му и с още двама началници на отдели. Искам да ги запозная с първия човек, който наех като репортер в Рекърд. Така че сама виждате — интересът ми към вас не е малък. Утре обаче никакви задачи и назначения. Искам да прекарате деня с Ник Ремзи, Той ще ви покаже туй-онуй и ще ви ориентира.

На вратата на стаята за съвещания Армстед я спря:

— Много ми е любопитно — каза той — Нели Блай носила ли е пистолет?

Виктория се изненада от въпроса.

— Ами… Не знам.

— Като се има предвид работата, която е вършила, трябва да е носила. Запитайте Ник Ремзи, като се срещнете утре. Той не може да не знае. Самият той навярно носи пистолет. А и вие, ако бъдете криминален репортер, също ще трябва да носите.

На следващата сутрин ентусиазмът на Виктория Уестън бе временно поохладен от неизбежните формалности при всяко постъпване на работа. Срещата с мисис Кроу беше доста продължителна. Трябваше всичко да се уточни — от заплатата, до здравните и обществени осигуровки. Беше малко преди пладне, когато влезе в кабинета на Оли Мак Алистър — отговорният редактор. Той беше начумерен дългуч, около шейсетте. Когато се запозна с него предния ден, Виктория се понатъжи, защото помисли, че Оли не я хареса, но впоследствие, а сега окончателно, разбра, че киселият му вид бе негово постоянно изражение.

Мак Алистър съсредоточено разчиташе някакви ленти от телепринтера. Още с влизането й, той посочи с ръка към един стол.

След две минути привърши.

— Оправихте ли всичко, мис Уестън?

— Струва ми се, че да — каза тя. — Казаха ми, че ще се срещна с Ник Ремзи. Той щял да ми покаже туй-онуй и ще ме ориентира, ако това изобщо означава нещо.

— Да, означава. Това значи, че той ще ви покаже къде са тоалетните и защо не бива да си губите времето да работите във вестник. Но да го повикам.

Мак Алистър се опита около минута да се свърже по телефона с Ремзи, но не успя. Погледна часовника на стената и заклати глава. Беше почти 12 без четвърт.

— Трябваше да се сетя, че по това време той вече е излязъл. Ник винаги бърза за Пи Джей Кларкс, за да може да избегне опашката по обяд в бара. След това отсяда на няколко други запоя, което значи, че до три часа няма да можете да го видите.

— Не е ли по задачи? — изненада се Виктория.

— Не е, засега. Когато работи, той работи като вол, но когато не работи, не върши абсолютно нищо.

— Нещо да ми възложите дотогава, мистър Мак Алистър?

— Да обядвате. Време е за обяд, така че — обядвайте. След това имате свободно време — вие сте от скоро в Ню Йорк, нали, Виктория? Ако е така, имате доста неща да вършите.

— Снощи се срещнах с мои приятелки — каза Виктория. — Една от тях ми каза, че знае едно апартаментче, което току-що се било освободило. Ще трябва да отида и да го разгледам.

— Разгледайте го — каза Мак Алистър. До три часа няма да бъдете необходима.

Виктория скочи на крака.

— Трябваше да ми се определи бюро.

— Да, разбира се — каза отговорният редактор. Придружи я до вратата, отвори и хвърли поглед към безбройните бюра в огромния хангар на новинарската зала. Половината от тях бяха заети.

— Никога не съм виждала толкова бюра — каза момичето с нарастващо вълнение.

— Двеста са — поясни Мак Алистър, а залата е повече от четиристотин и петдесет квадратни метра… — Той обходи с поглед залата. — Погледнете тази редица отляво, май че е десетото по реда. Не може да не го видите. То е единственото свободно бюро. Това е отделът, където вероятно ще започнем с вас и където може би ще хвърлите котва. А сега отивайте да обядвате, мис Уестън.

Почувствала се вътрешна вече, Виктория стисна презрамката на чантичката си и закрачи покрай редицата бюра. Насядали по тях млади репортери с усмивки следяха движенията й, но тя смело и наперено премина покрай тези учудени погледи и стигна до свободното бюро. То беше кафяво, изработено бе от някакъв метал. Отгоре му имаше телефон, няколко телефонни указатели („входящи“ и „изходящи“) и поставки за вестници.

Доволна, че си има свое работно място, Виктория Уестън вече можеше да отиде на обяд, след това да огледа апартамента и да се срещне със странния и неуловим Ник Ремзи.

Тя се върна на бюрото си в Рекърд към два и половина с надеждата, че Ник Ремзи е вече там. Но него го нямаше.

Само дето толкова беше бързала. Но пък свърши доста работа: налапа набързо един хамбургер, взе такси и отиде в Уест Севънти Търд Стрийт, където една нейна приятелка я чакаше, за да й покаже свободния апартамент. Той се състоеше от всекидневна и малка кухня. Беше модерно мебелиран и току-що изчистен. Виктория набързо подписа договора за наема и даде предплата на хазайката.

Виктория спря задъхана до бюрото си и потърси с очи Ник Ремзи в огромната зала. Нямаше и понятие как изглежда. Накрая реши, че той сам ще я потърси и се захвана с бюрото си. Попълни някои заявки и искания. Изрови след това пудриера от чантичката си и опресни грима си. После се зачете в сутрешния брой на Ню Йорк Рекърд, който бе взела от купчината във фоайето пред новинарската зала.

Отмина новините от Средния изток и други чуждестранни новини. Хвърли бегъл поглед на вътрешните новини от Вашингтон Д.С. Забеляза името на баща си в една статия и реши, че след работа трябва да му се обади. Спря вниманието си на новините от Ню Йорк. Главната атракция тук изглежда беше престъпността, и то убийствата. Само няколко статийки за някакви рушвети в правителствените среди нарушаваха това еднообразие от престъпни истории.

Беше изцяло погълната от този безкраен парад на ужасите, когато почувства нечия ръка на рамото си.

Тя го чу, преди да го види.

— Мис Нели Блай, предполагам. — В гласа му звучеше нотка на подигравка.

Виктория се обърна и го погледна. Той добави:

— Аз съм Ник Ремзи, на ваше разположение.

Тя стана, препъвайки се в погледа и вида му. Беше очаквала, че най-добрият репортер-криминалист на Армстед ще е нещо като копой или къртица. А пред нея беше един позастаряваш колега, но с явно продължаващ успех сред младите момичета. Беше около шест фута висок, не много строен, със закръглени рамене. Лицето му бе някак издължено, скулесто и излъчваше забавен цинизъм. Тъмната му коса беше сресана встрани. Един непокорен кичур бе щръкнал отзад. Очите му бяха сини, прекрасни сини очи, създадени да подкосяват и размекват краката на жените. Облечен бе в кестеняв пуловер и широк панталон от рипсено кадифе. „Трябва да е около 40“ — помисли си Виктория, докато се бореше с аромата на силния му дезодорант.

— Аз съм Вики, Вики Уестън, — каза тя, опитвайки се да овладее гласа си.

— О, значи не сте Нели? Между другото — тя никога не е носила.

— Какво? — запита неразбиращо Виктория.

— Пистолет. Нели Блай никога не е носила пистолет. Вие също няма да носите, освен ако имате слабост да стреляте по бездомни котки. Казаха ми, че сте назначена като младши криминален репортер. Единственото страшилище, с което ще се срещате, е Ма Бел. Телефонът е нашето оръжие. Имам нареждане да ви въведа в работата днес.

— Моят глас звучи добре по телефона. Това ще помогне ли, мистър Ремзи?

— Това ще ви донесе много предложения за срещи. А сега първата стъпка във въвеждането. Името ми е Ник.

— О’кей, Ник.

— Ето ви вече въведена. — Той погледна часовника си. — Имаме на разположение два часа. Струва ми се, най-добре ще ги оползотворим, като ви разведа и ви покажа туй-онуй: къде се намира женската стая, как да стигнете до машината за кола и как незабелязано да се промъкнете до бюрото си, ако махмурлукът забави идването ви на работа.

— Звучи великолепно.

— Не е необходимо да се движите близо до мен — каза той. — Ясно виждам, че не можете да понасяте освежителния дезодорант. Нека бъдем откровени помежду си. Пийнах си… и то доста.

— Добре ли сте?

— Попрекалих с освежителния дезодорант — каза той. — Но под вашия хладен и откровен поглед чувствам, че бързо изтрезнявам. — Хвана я под ръка. — Хайде, да започнем нашата съдбоносна одисея тук от информационната зала… „Където пулсира животът на един голям градски вестник“… както пише по книгите. Готова ли сте, Вики?

— Готова съм, Ник.

Разведе я из безкрайната зала, като я представи на невзрачна група от старателни репортери и редактори (най-вече мъже) и се опита да й разясни организацията на работата. Много малко от казаното беше ново за нея. Всичко съвсем приличаше на еснафския вестник в Чикаго, само че тук то беше повече, много повече.

Ремзи й посочи местата и бюрата на редакторите на Метрополията и тези на националните и чуждестранните репортери. Показа й също преградените бюра на репортерите по спорта, финансите и културата. Минаха покрай редактори, които сортираха рекламни заявки и преглеждаха папки със сбити указания и чернови за предстоящи събития. Влязоха в информационния център, където 35 телепринтери с трясък бълваха новини от целия свят. В голямата си част тези новини бяха от специални кореспонденти на Рекърд. Потокът от думи, който заливаше стаята, просто зашемети Виктория.

— Колко ли думи тук се сипят ежедневно? — учуди се тя.

— От телепринтерите ли само или и това, което постъпва от местните репортери, от дирекцията на полицията, от общината и въобще?

— Въобще.

— Около 1 750 000 думи всеки 24 часа. Ние записваме около 1250000 от тези думи.

Виктория въздъхна:

— Та как бих могла да възприема толкова думи?

— Работата е в това не колко, а какво възприемаш — каза Ремзи. — Ако правиш това като криминален репортер, думите, които те интересуват, сами ще намерят път към съзнанието ти, по-голямата част от тях. Не се безпокой.

Ник и Виктория обходиха цялата сграда — отдел след отдел, служба след служба. Минаха през рекламата с нейните 250 служители, през деловодството с безкрайните редици от папки и клипове, през справочната библиотека с хилядите й книги, през кабинетите на фоторедакторите, и най-после през наборния отдел, където отделните материали излизаха на ленти от компютри, нарязваха се, лепяха се на картони и, след като се покриваха с плаки, електронно се фотографираха.

На излизане от наборния отдел Ремзи се обърна към Виктория:

— Това е, стига толкова — каза той и погледна часовника си. — Наближава шест, трябва да те оставя сега. Имам делова среща. След 15 минути трябва да бъда в Оук Бар на Пласа.

— Благодаря ти за великолепната разходка, Ник — каза Виктория.

Палейки цигара преди да тръгне, той се подвоуми:

— Какво ще правиш сега?

— Предполагам, че ще направя някои покупки и ще ги занеса в новия си апартамент, за да си приготвя нещо за ядене.

— Мисля, че би могла да направиш нещо повече от това в първата си вечер в Ню Йорк.

— Като какво?

— Като… да вечеряш с твоя ментор например. Аз бих бил свободен, ако и ти решиш да бъдеш.

Лицето й се оживи:

— Нямам нищо против, но всеки за своя сметка.

— Тъй като аз възнамерявам да пийна малко, нека бъде за сметката на Армстед. Довиждане до осем и половина на Оук Руум на Пласа. Не носи бележник, за да можем спокойно да си стискаме ръцете.

Не си стискаха ръцете. Виктория се убеди, че това бе невъзможно, защото, докато седяха на запазената маса в задната част на Оук Руум, и двете ръце на Ник бяха заети с други работи. Дясната му ръка нито за миг не остана без чашата джин с тоник, а лявата — непрекъснато държеше цигара.

Малко й беше чоглаво, но се чувстваше добре в присъствието на този привлекателен мъж. Той беше определено разпуснат и определено циничен — едно живо въплъщение на Сидни Артън, въображаем и мечтан герой от нейната младост. Неспокойствието й нарасна при мисълта, че той може да поиска нещо от нея, а тя съвсем не беше наясно как трябва да реагира. Но Ремзи не си позволи нищо такова. Той дори не седна близо до нея, и това в известна степен я разочарова.

Виктория беше нервна и говореше повече от обичайното за нея. Със сядането тя заговори за плащането на наема и осигурителните вноски, за новия си апартамент, преди още да е получила ключа от хазайката. Нямало време да се прави кой знае какво, но все пак тя му разказа подробностите по разопаковането на багажа, описа му радостния телефонен разговор с баща си във Вашингтон Д.С. и как му се похвалила, че е получила назначението в Рекърд. Разказа му и за обстойния разговор с майка си в Евънстън. Майка й обаче реагирала раздразнено: „Не ще и съмнение, че се радвам, щом ти е приятно, но добре знаеш, че аз винаги съм се надявала ти да се измъкнеш от този вестникарски бизнес“. Помолила майка си да опакова и изпрати в Ню Йорк дрехи, книги и всичко нейно от там. Изкъпала се набързо, преоблякла се, взела такси и ето я в Пласа.

Единствената реакция на Ремзи по отношение на тези дрънканици беше:

— Ти май не обичаш много майка си?

— А, обичам я, разбира се. Човек не може да не обича майка си, но не много. Тя е убедена, че съм се метнала на баща си и това я дразни.

— А ти как мислиш? Метнала ли си се на него?

— Надявам се — каза тя чистосърдечно.

— Хм, майка ти има право.

— Право в какво?

— В това, че вестникарската професия е ужасно нещо, че тя не е място за порядъчна млада жена. Тя прави човека непочтен, двуличен и неморален. Кара го да забравя, че хората са човешки същества с човешки чувства. И заменя истината с измислици. Как, дявол да го вземе, попадна и ти в тази джунгла?

Под фриволния му маниер прозираше леко раздразнение. Тя се възползва от това, реши да прикрие собственото си негодувание и умишлено се впусна да разказва най-интересното от биографията си. Баща й, неговите подвизи и верните му приятели, разбира се, най-много й били повлияли. Но дори и без тяхното влияние, тя винаги се била възхищавала от вестникарите, от техните забележителни и сензационни репортажи, от романтиката на тази работа. Учила пет години в Северозападния университет. Работила във вестника на своя колеж и била най-добрата там. След като се дипломирала по журналистика, започнала работа в един седмичник. Оттогава досега била работила само в информационни екипи.

— А време за любов нямаше ли? — запита я Ремзи.

— Имаше, но това не е твоя работа.

— С вестникари ли?

— Не, но…

— Е, хайде, не ми казвай — съгласи се Ник. — И журналистите, като актьорите, са всеотдайни и много се увличат. Както казва Уилсън Майзнър, „В големите любовни истории, които познавам, винаги е бил замесен актьор, без насрещно участие и помощ“.

Тя си помисли какво ли би представлявала една нейна любовна връзка с вестникар, с човек с нейната мисловност и манталитет — като Ник Ремзи например. В живота си тя бе имала четири кратки любовни връзки, ако изобщо можеха да се нарекат така за онази възраст. Първата бе в гимназията, когато се прости със своята девственост. Втората и третата — в колежа. В тях като че ли искаше да открие и провери забравеното и приятното в любовта (в единия случай до известна степен беше забавно, когато бяха в леглото, но той като цяло не беше особено забавен). Последната, за която спомена на баща си, беше с един семеен юрист, когото бе интервюирала за вестника си. Беше й предложил безрезервната си любов и беше обещал да напусне жена си, но беше невъзможен егоист и въобще нямаше намерение да се развежда.

Независимо от приказките на Ник Ремзи, нима един вестникар би могъл да бъде по-лош?

Келнерът дойде с поредното питие на Ремзи и прекъсна мислите й. Ремзи взе чашата и я вдигна като за тост към нея.

— И още веднъж, както казва Уилсън Майзнър, „Аз съм стилист, и най-хубавото изречение, което съм чул е «това е за сметка на заведението»“.

Ремзи не обърна внимание на салатите, сервирани на масата. Само пиеше. Виктория, която отначало бе много гладна, сега позагуби апетита си.

Вдигна вилица и лаконично запита:

— Кой беше този Уилсън Майзнър?

— Кой беше Уилсън Майзнър ли? — повтори Ремзи малко неопределено, явно повлиян от алкохола. — Това, това е въпрос… на който трудно може да се отговори. Той беше писател, комарджия… и какво ли не. Преди всичко — беше ум. Беше цинично откровен и прям, ето защо го обичам. Той не стигна потенциалните възможности, което е още една причина да го обичам. Веднъж казал на един дребен неудачник „Ти си мишка, която се мъчи да стане плъх“.

Виктория несдържано се разсмя. После отново се захвана с чинията си.

— А твоите любовни похождения?

— Без коментари.

— Не е честно.

— Аз нямам любовни похождения — каза той. — Само сексуални. В моя лексикон „любов“ е само четирибуквена дума. Не искай от мен да говоря за нерадостното си минало. Ако някога ти се стори, че ставам за любов — забрави го.

— Не се безпокой, няма такава опасност.

— Любов и новини за мен са само думи.

Бодвайки от салатата си, тя го наблюдаваше с ъгъла на окото си. Той упорито продължаваше да се налива.

— След като толкова мразиш журналистиката — каза тя, — как стана така, че попадна в нея?

— Курвата как става курва? — попита той.

— Това не е отговор.

— А твоето пък не е въпрос.

— Мисълта ми е, че нещо навярно насила те е докарало в журналистиката. Какво те принуди да се захванеш с нея?

— Това вече е въпрос — отсече Ремзи, остави чашата си и започна механично да консумира салатата. — Роден съм в Оукланд — каза той. — Познаваш ли някой друг, роден там?

— Не — отговори Виктория. — Всичко, което знам за Оукланд е това, което Гертруд Стейн казва — „Когато стигнеш там, вече няма друго «там»“.

Ремзи я погледна с респект.

— Точно така е — каза той, учуден от познанията й.

После се концентрира върху салатата си, давайки вид, че се мъчи да събере мислите си.

— По спорта хич ме нямаше, но пишех добре. Това не беше наследство от родителите ми — те държаха магазин за дрехи. Писането при мен беше природен дар. Възнамерявах да пиша книги. Струваше ми се, че писателите живеят добре и са независими, но след двегодишно обучение в един подготвителен колеж взех диплома за постъпване във факултета по журналистика към Университета в Уисконсин. И така започна моето падение.

Прибраха чиниите от салатата и им сервираха агнешко с пресни картофи и зелен грах. Ремзи продължи да пие, загледан в храната си.

След малко се сети за събеседничката си.

— Докъде бях стигнал? — запита той.

— До Медисън, Уискънсин.

— Да. Пишех специални статии в Дейли Кардинал. Правех го много талантливо, премного. В едно списание в Ню Йорк… забравих му името… ме взеха като независим журналист. Написах едно изобличително експозе за големите десет във футбола. Казах ли ти, че беше разобличително експозето?

— Тъкмо се канеше да го направиш.

— Беше много добра работа. Заради нея Ню Йорк Таймс ме нае: сензационни статии, подзаглавия… В резултат Гигантът Езра Джей Армстед ми предложи повече пари и оттогава съм в Рекърд.

— Е, и какво лошо има в това — запита Виктория.

— Книгите — смънка Ремзи. — Винаги съм искал да пиша книги.

— И защо не пишеш?

— Писах. Написах една.

— Написал си? — изненада се тя. — Ти си писал книга, която е била публикувана. На каква тема?

— Роман за Русо. Не Жан Жак. Анри, Анри Русо. Френски художник примитивист, починал 1910 година. Един истински примитивист, финансов инспектор и пощаджия, който в последствие станал художник.

— Бих желала да я прочета. Как се казва?

— „Пощальонът звъни винаги два пъти“. Не, шегувам се… много важно как се казва!

— Искам да я прочета, Ник.

— Няма я. Дори в специалните книжарници. 344 екземпляра — всичко продадено.

— Защо не напишеш друга?

— При такъв шамар, ти би ли написала?

Виктория енергично кимна с глава:

— Бих, ако това е, което искам да върша, това, към което се стремя.

Той се опита да се разсмее.

— Би. Романтична мечтателка. За теб дори вестниците са романтика. Ти си въобразяваш, че на всеки ъгъл те очаква Голямата сензация, Големият подвиг. Тайни срещи и потресаващи новини. Това е твоето верую, нали?

— Да, и това е, в което аз вярвам. Мисля, че работата в един вестник е едно от малкото останали романтични неща в този свят.

— Душичке, живеем в изключително напрегнато, изключително комерческо време. Скоро безгрижният ти девически смях ще секне. Вестниците някога може би са били романтика. В младостта на твоя баща, може би. Времето на филцовите шапки, на древната пишеща машина Ъндърууд, на изписаните моливчета, на подмолните мрежи, на напрежението… На извънредните сензационни издания. Гълъбче, този свят е мъртъв. Няма го вече. Отживя времето си, както такситата на хергелетата. Знаеш ли какво представлява вестникът днес? Нещо, което човек чете само ако е пропуснал снощната телевизия. Купища думи, удавени в крещящи реклами. Няма ги пишещите машини, изписаните моливчета, няма го хъса. Само една електронна машинария, претъпкана с компютри и магнати. Една огромна скука, без никакви перспективи. Повярвай ми, послушай ме. Спести си горчивата тъга и разочарованието.

— Струва ми се, че грешиш.

— Заради теб… дано, дано да греша. — Той даде знак на един преминаващ келнер и му показа празната си чаша.

— Още една на изпроводяк — провикна се той. Обърна се и срещна суровия и поглед.

— Ник — каза тя, — защо пиеш толкова много?

Разкривена усмивка заигра по лицето му.

— Не знам. Ти си репортер, ти ще кажеш.

На следващата сутрин Виктория Уестън отрано бе заела мястото си зад бюрото и продължаваше да мисли за Ник Ремзи, когато чу името си по високоговорителя. Викаше я отговорният редактор. Грабна бележника и химикалката и се отправи към кабинета на Оли Мак Алистър.

Без да отклони вниманието си от папката пред себе си, той покани Виктория да седне на един стол.

— Първата ви задача — каза той.

— Готова съм — показа му бележника и химикалката си, учудена каква би могла да бъде тази задача.

— След като Едуард Армстед пое вестника, имахме малко време да решим към какви криминални истории да ви насочим. Но за да не стоите без работа, тук имаме някои новини, по които трябва да се поработи. Особено една, с която искаме да се заемем още сега.

Виктория слушаше с внимание. Мак Алистър вдигна очи.

— Да сте чували за Сем Ингър?

— Та кой не е чувал за него? Дето уби онези дечица.

— Той ще умре на електрическия стол в затвора Грийн Хевън след два дни. Тъй като отзвукът на неговото престъпление сред обществеността (едно от най-ужасните престъпления, за които съм слушал) е изключително голям, ние смятаме, че интересът към това как Ингър ще прекара последния си ден е много голям. Особено сега, след като у нас се възстанови смъртното наказание. Той ще бъде един от първите осъдени, чиято съдба вече е предрешена от този нов закон. На нас ни е нужен един колоритен репортаж — седи си човек в килията на Дет Роу с ясното съзнание, че скоро ще изчезне от лицето на земята! Как прекарва последните си мигове? Какво прави през малкото останало му време? За какво мисли? Разбирате ли в какво се състои работата?

— Разбирам.

— Дали близката смърт всява страх у такива скотове като Ингър, на нас не ни е известно. Това искаме да узнаем. За нещастие, всички ние от вестника не бяхме допуснати до интервю. С Ингър не можем пряко да се свържем, но, както се оказа, можем да стигнем до него посредством друг човек.

— Не ми е много ясно — смело призна Виктория.

— Ще ви се изясни, ей сега — каза Мак Алистър. — Тук в Рекърд имаме консултанти и съветници във всички области. Имаме хора от общината, от прокуратурата, от конгреса. — Той млъкна, за да заостри вниманието на Виктория, — имаме хора дори от престъпния свят.

Виктория не се изненада. Забеляза обаче, че Мак Алистър цели ефект и каза:

— Така ли? Не е ли много опасно за тях да следят другарите си?

— Да, опасно е, макар че те рядко информират за важни неща. Те са хора, на които винаги им трябват пари. На нас, разбира се, винаги пускат по нещо дребно, за което са сигурни, че няма да им донесе неприятности. Та един от нашите най-продуктивни и ценни съветници от престъпния свят е мъж на име Гус Пейгъноу. Името говори ли ви нещо?

— Мисля, че не.

— Може би защото историята с Гус Пейгъноу е местна, а вие по това време сте била в Чикаго. Преди три години Пейгъноу беше престъпник номер едно, не убиец — крадец. Една вечер касиерът на един хотел в парка на Пето Авеню бил пресрещнат и ограбен.

Виктория неспокойно се размърда.

— Точно когато крадецът се опитал да избяга, пристигнала полицейска кола и двама от най-добрите полицаи в града изскочили от нея. Крадецът открил стрелба, убил и двамата и избягал. Знаете как реагира полицията при убийство на неин служител. Пускат широка мрежа агенти. Задържали много подозрителни, между които и Гус Пейгъноу. Почти веднага трима свидетели го посочили като убиец на полицаите. Той отрекъл, жалвал се, че е невинен. В крайна сметка всеки закоравял престъпник прави така. И Пейгъноу беше съден, признат за виновен и получи смъртно наказание. Тикнаха го в затвора Грийн Хевън Корекшънъл Факулти. Оттам той продължил да настоява и доказва своята невинност. Въпреки че бил необразован, той обичал да чете и започнал да се рови и изучава законите. Започнал след това да трупа апелативни молби и да пише писма до всички нюйоркски вестници. Тук в Рекърд се трогнахме от неговите писма и решихме нашите юристи да се заемат с един негов апел. Като резултат нещата се проточиха и екзекуцията беше отлагана няколко пъти. Най-после Пейгъноу загуби, и датата на екзекуцията беше окончателно определена. Той се готвел вече за срещата си със Св. Петър, когато задържали още един човек за убийство в Атланта. Той се признал за виновен и в убийствата, в които Пейгъноу бил обвинен. Истинският убиец много приличал на Пейгъноу и грешката на свидетелите била установена. И така, Пейгъноу беше освободен от затвора и отново стана свободен човек.

— И сега работи за вас?

— Да. То стана съвсем просто. Известно време след излизането си от затвора, той дойде при нас, вероятно да ни благодари за помощта, която му оказахме при обжалването. В действителност обаче му трябваха пари. Готов беше да се върне към престъпните среди, към дребните престъпления, но кражбите ставаха все по-редки и по-трудни, и той реши да постъпи при нас като информатор. Бяхме доста предпазливи и подозрителни към желанието му. Едва ли можеше да се разчита на него. Дайъц обаче го считаше за много опитен в уличния живот и ни нареди да му дадем възможност. И го взехме — пробно. Повечето от доносите му бяха незначителни, без особена стойност, но скоро телефонните му обаждания ни насочиха към доста значителни историйки. И го оставихме за постоянно.

— Той какво общо има със Сем Ингър? — запита Виктория.

— Пейгъноу се е познавал с Ингър още преди и двамата да попаднат в Грийн Хевън. Не знам колко е важно това! По-важното е, че Ингър сега е в килията на Дет Роу, в която е бил Гус Пейгъноу, преди да го оправдаят и освободят.

Мак Алистър изчака реакцията на Виктория, което стана почти веднага.

— Значи, след като не можем да стигнем до Ингър и да видим как се чувства той преди екзекуцията, можем да разберем това от Пейгъноу, който е изживял същото?

— Точно така. Вземете материалите от Пейгъноу и пишете за Ингър.

— Кога мога да се срещна с Гус Пейгъноу?

— Всеки момент. Той е на път за тук. Вече знае какво искаме от него. Можете да разговаряте в съвещателната зала. Ето ви папката с документи по престъплението на Ингър. Запознайте се с тях. Щом привършите с Пейгъноу, сядайте и пишете репортажа. Не повече от 800 думи. Трябва да ми го предадете днес следобед.

Той посочи към страничната врата.

— Късмет и успех, младо момиче.

Гус Пейгъноу се оказа строен и елегантен, все още млад човек, може би около 35. Изглеждаше като слязъл от гангстерските филми на Едуард Г. Робинсън. Беше 5 фута и 11 инча висок, в плътно прилепнал раиран шевиотен костюм и обувки от кожа. Имаше закръглена глава с къдрава черна коса, разположени наблизо очи, дълъг, орлов нос, месести устни и сипаничави страни. Той наистина владееше маниера на улицата. Разбираше и от книги и беше доста приказлив.

Като видя Виктория, той свали филцовата си шапка с извита периферия, внимателно я сложи на кръглата маса за съвещания и леко се поклони на дамата.

— Аз съм Гус Пейгъноу — каза той. — Вие сте първата хубавица, която виждам в този вестник.

— Благодаря, мистър Пейгъноу. — Виктория се разположи на един дървен стол.

Въпреки че столовете около масата бяха осем, Пейгъноу седна на този до Виктория.

— Значи вие ще пишете за Сем Ингър? — попита той. — И за това как човек се готви да умре?

— Как се чувства в очакване на електрическия стол и какво представлява една килия в Дет Роу.

— Не можете да стигнете до Ингър и искате аз да ви кажа какво е там?

— Точно така.

— Казали са ви, че аз бях в Дет Роу почти до самото включване на електрическия стол? Знаете за това, нали? — Мистър Мак Алистър ми разказа.

— Ингър е в килията, в която бях аз. О’кей. Но моите изживявания там бяха само мои, не бих могъл да ви кажа точно какво чувства Ингър. Моят случай бе особен. Аз бях там, за да опера пешкира и единственото, за което можех да мисля, беше, че трябваше да се опека на стола за нещо, което не бях извършил. Протестирах, роптаех с цялата си сила. Случаят с Ингър е съвсем друг. Той, в края на краищата, призна това, което е направил. Сигурно знаете какво е направил.

Виктория тупна по папката на масата:

— Прочетох това, което Рекърд е писал по процеса.

Пейгъноу поклати глава.

— Съвършена лудост, адски гадно. Той се среща с тази жена… как й беше името…

— Керълайн.

— Да, Керълайн, учителката. Ингър излиза с нея два пъти, но тя го намира за твърде особен и странен и започва да го отбягва. Не отговаря на обажданията му и не приема посещенията му. Той я вижда една вечер да се среща с друг и пощурява от гняв. На следващия ден отива в училището й, влиза в класната стая, където тя има урок по английски с шест малцинствени малчугана… Шест малки дечица, осем-девет годишни, едно момче и пет момичета… застрелва Керълайн на място, после се обръща към децата и убива и шестте.

— Знам всичко това — каза Виктория.

Без да обръща внимание на думите й, Пейгъноу продължи:

— Бил се укрил, но след няколко дни някой го забелязал. — Пейгъноу отново разклати глава. — Влезе в Грийн Хевън след моето излизане. Дървеняците и нищожествата като него петнят нашето име.

— Какво ще кажете за живота му там? Как живее? Как прекарва времето си?

Пейгъноу изчака Виктория да извади бележника и писалката си и започна:

— Дет Роу е на третия етаж на Хоспитъл Сегрегейшън Билдинг. Тя всъщност се нарича галерия К. Килията, в която бях аз, в която е Ингър… ами какво да ви кажа за нея? Килия като килия. Виждали сте безброй такива по филмите.

— Да, но искам вие да ми я опишете.

— Малка, мрачна стаичка, с едно нарче. Има тоалетно гърне, на което може да се сяда. На едната стена има умивалник с шадраванче. Има шпионка на тавана, за да може часовият да проверява от време на време какво става вътре. Обитателят на такава килия е лишен от това, което другите имат.

— Което значи?

— Което значи, че не се храни в столовата с останалите. Дажбите си получава в килията. Може да получи цигари, но не и кибрит. Ако иска да запали, часовият му подава огън. Постоянно си придърпва гащите, защото не му се полага колан. Същото е и с обувките — няма връзки. Може да поиска самобръсначка, която след бръсненето трябва незабавно да върне.

— Охраната не разрешава ли да се излиза от килията?

— По един час на ден, за гимнастика, и когато има посещения.

— Разрешени ли са посещенията? — запита Виктория.

— Старата ме посещаваше, по-голямата ми сестра — също. Адвокатът ми, един лекар и свещеникът на старата. За всеки друг е нужно специално разрешение от съда.

— Как си прекарвахте времето, мистър Пейгъноу? Мисълта ми е, в дните преди датата на вашата екзекуция.

— Аз ли? При мен беше съвсем друго. Аз четях книги, най-вече — по право. Постоянно пишех изложения, апелации и писма до пресата. Не ми оставаше време за нищо друго. Но Сем Ингър е съвсем друг човек — той едва ли ще отвори книга или пък драсне някой ред.

— Вестници би ли прочел?

— Вестници не се разрешават. Предполагам, че той през цялото време гледа телевизия.

— Телевизия? Искате да кажете, че е разрешено да гледат телевизия?

— Да, разбира се, не ви ли казах? Грийн Хевън е, така да се каже, цивилизован зандан. Но Ингър никога няма да разбере какво ще стане накрая с любимите му герои от сериалите.

Той се ухили на Виктория, която на свой ред се опита да отвърне с усмивка. Докато тя записваше, Пейгъноу се опита де прецени достойнствата й.

Виктория привършваше бележките си и той хитро каза:

— Разбира се, аз не ви казах ВСИЧКО, което правех в свободното си време.

Тя сбърчи чело.

— Струва ми се, че не ви разбирам. Нали не сте имали свободно време?

— Намираше се малко — каза той тайнствено. — Имате ли нещо против, ако запаля една цигара?

Виктория пробута пепелника към него, той поднесе запалката към цигарата си, смукна дълбоко дима, като че ли обмисляше какво да каже, и най-после изплю камъчето:

— Да ви кажа ли най-интересното? Аз можех да го измъкна оттам.

— Да измъкнете кого?

— Ингър, Сем Ингър. Можех да го отърва от затвора, да го спася в последния момент преди да се е изправил на стола, но не го направих, защото той не заслужава да живее. Човек, убил шест невинни дечица, такъв човек заслужава да умре. Но аз можех да го измъкна, ако исках.

— Как?

Пейгъноу поразмисли, извади цигарата от устата си и смигна на Виктория.

— Но ще си остане между нас, нали? — каза той тихо. — Това не бива да се публикува. Мога ли да разчитам на вашата дума?

— Можете — каза тя учудена.

— Ще ви кажа нещо, което никой не знае, дори Ингър. Мога да ви се доверя, нали?

— Разбира се.

— Добре, ще ви кажа.

Той я изчака да остави бележника и молива си и забързано заговори отново.

Два часа по-късно, точно преди обед, Виктория седеше като истукан пред бюрото на Оли Мак Алистър и напрегнато се стараеше да долови реакции по лицето му, докато той четеше репортажа за килията на Сем Ингър в Дет Роу.

Отговорният редактор бе цар на прикритите реакции. Нито мускул не потрепна по лицето му. Прочете репортажа на Виктория докрай и го остави.

— Разбира се, добре е написано — каза той. — Но…

„Но-то“ застрашително увисна във въздуха.

— Не знам — заключи Мак Алистър. — В основата си материалът е слаб. Липсва му човешката информация.

— Това е всичко, което получих от Пейгъноу — каза Виктория, отбранявайки се. — Информацията му беше съвсем недостатъчна. Той почти не е познавал Сем Ингър. Килията им пък… Пребиваването в нея за двамата е било съвсем различно. Пейгъноу умее, опитен е, но той просто нямаше какво повече да ми каже. Най-любопитната му и ценна информация беше нещо, от което не можем да се възползваме.

— Не можем? Защо не?

— Пейгъноу каза, че то не бива да се публикува — каза ми го с условие да бъде „Оф дъ Рекърд“2. Накара ме да обещая, че няма да пиша за него.

— Обещахте да не пишете за какво? — запита кротко Мак Алистър.

— За тайния тунел, който е прокопан под строго охраняваната килия на Ингър — под двора и под бетонната стена на затвора.

— Тунел ли казахте? Тунел, през който може да се излезе от Дет Роу?

— Да, тунел. По думите на Гус Пейгъноу е истина. Един от първите обитатели на Дет Роу след построяването на Грийн Хевън открил един запушен и покрит отдушник, предназначен за тази килия. Било доста широчко и човекът се смъкнал в шахтата на отдушника. Оттам по една тръба се озовал в някакво изоставено полусутеренче. Той изчислил, че от тази стаичка можело да се прокопае тунел, който да излезе вън от затвора, но много бавно — години наред. С някои захвърлени там инструменти той започнал тунела. Всичката пръст трупал в тази съвсем изоставена стаичка. Едва започнал да копае и бил екзекутиран, но успял да предаде тайната на следващия в килията. И така, всеки обитател на килията продължил да копае с надеждата, че ще успее да се възползва от тунела. Гус, след като бил хвърлен в тази килия, веднага научил за тунела. Оставало още малко за довършване. С бавенията и отлаганията по неговия процес Пейгъноу успял да довърши тунела. Той се готвил да се възползва от него, ако не получи помилване. Но го получил и тунелът му станал излишен. Когато разбрал, че Сем Ингър ще го замести в килията, той твърдо решил да не му казва за тунела, защото се отвратил от Ингър и бил убеден, че този човек не трябва да излиза от затвора.

Виктория пое въздух.

— Ингър има възможност да избяга, но не знае за нея. Каква сензация! Жалко, че не можем да се възползваме от нея.

Мак Алистър се втренчи в нея.

— Жалко и срамно — съгласи се той. — И вие обещахте на Пейгъноу, че няма да пишете за това.

— Да. Дадох тържествено обещание, заклех му се.

Алистър въздъхна тежко.

— Да, ясно. — Стана и вдигна в ръка репортажа на Виктория. — Искам да покажа това на Хари Дайъц, нашия помощник-главен редактор — каза той. — Ще гледам някак си да го оползотворим. Благодаря ви все пак за старанието в този първи опит. Утре ще ви предложим още нещо.

След излизането на Виктория, Мак Алистър натисна бутона на своя телефон и зачака ответния глас на Хари Дайъц.

— Хари, мога ли да намина при теб за малко?

— Не може ли да почакаш, много съм зает — отвърна Дайъц. — Спешно ли е?

— Спешно е.

— Добре. Ела.

При влизането в кабинета Мак Алистър видя Дайъц грижливо да реши охранената си коса пред огледалото. След като постигна желания си вид, Дайъц пъхна гребена в джоба си и се върна към бюрото.

— Какво има, Оли?

Отговорният редактор му подаде репортажа на Виктория.

— От Виктория Уестън е. Първата й работа при нас. Взе материала от Гус Пейгъноу. Ще ми се и ти да го прегледаш.

Дайъц покани с жест Мак Алистър да седне. Той самият удобно се настани в тапицирания с кожа въртящ се стол и запрелиства репортажа. След като го прегледа набързо, върна листовете на Мак Алистър с явно неодобрение.

— Лайнарска работа — каза Дайъц. — Тя може да пише, но Пейгъноу нищо не й е дал. Предполагам, че не си дошъл да ме занимаваш с тези глупотевини, нали?

— Не, не съм — каза Мак Алистър спокойно. — Дойдох да ти кажа нещо, което тя не е написала в репортажа си.

Дайъц мигновено заостри вниманието си.

— Продължавай!

— Пейгъноу й казал, че той е бил един от многото, прокопали тунел за бягство под килията на Сем Ингър в Дет Роу. Ингър не знае за този тунел. Пейгъноу й разказал за него Оф дъ Рекърд, разбира се.

Дайъц присви малките си очички.

— Разказвай, Оли, разказвай.

Важно и монотонно Мак Алистър разказа подробностите по тайнствения тунел в затвора в Грийн Хевън. Привърши и повдигна рамене.

— Реших, че ти непременно трябва да узнаеш за това — каза той нехайно.

Дайъц се отлепи от облегалката.

— Всичко ли ми разказа?

— Всичко, което чух.

— Много интересно — каза Дайъц и благодарствена усмивка разтегли стиснатите му устни. — Много добре направи, че дойде с това нещо направо при мен.

— Стори ми се, че това би било от значение за мистър Армстед.

— Да, сигурен съм, че това ще го заинтересува. Надявам се, че той ще оцени… твоята проницателност и лоялност.

— Знам, че нищо не може да се направи с това — каза Мак Алистър. — Но бях убеден, че трябва да бъдете информирани и за най-дребната пикантност.

Дайъц му хвърли бегъл поглед.

— Не ще и съмнение, че ти, както и всички от редакцията, подозираш, че с новото ръководство на Рекърд ще се наложи преоценка на служителите. Неизбежно ще има някои промени. Мистър Армстед възнамерява да прочисти къщата, да измете некадърните и некомпетентните, които баща му покровителстваше. Като се стигне до твоето име, ще гледам да не забравя тази ти постъпка. Това може да е само една дреболийка, както ти каза, но фактът, че веднага ни уведомяваш, говори за известна будност и привързаност — нещо, което ние много ценим. Освен това то явно показва, че ти си на наша страна. Продължавай да държиш очите и ушите си широко отворени. Аз, разбира се, ще се постарая да информирам за това мистър Армстед.

— Благодаря ти, Хари.

Седнал зад масивното дъбово бюро, Едуард Армстед зяпаше югославските примитивисти, наредени по стените на кабинета му и слушаше Хари Дайъц.

След десетминутната тирада, Дайъц явно нямаше какво повече да добави.

— Това е, шефе — каза той.

Армстед продължи да зяпа картините си, обмисляйки това, което беше чул. На лицето му заигра усмивка.

— Прекрасно — каза той.

— Не бива да забравяме, че Пейгъноу е казал това при изричното условие да не се публикува.

Усмивката на лицето на Армстед секна и той изпитателно се загледа в своя заместник, за да разбере дали говори сериозно или не.

— Пейгъноу е казал да не се публикува? Шегуваш се, нали? Кой е този Пейгъноу? Фуклив мошеник, когото отървахме от въжето. Майната му на Пейгъноу. Точно това, което е Оф дъ Рекърд — точно това ние ще публикуваме отсега нататък.

— Значи ще публикувате тази история? — угоднически подхвърли Дайъц.

— Не само ще я публикувам — каза Армстед, — но ще направя нещо много повече. — Той предвкуси удоволствие. — Неизползван и неизвестен таен тунел, който може да изведе Сем Ингър на свобода. Ами ако Сем Ингър узнае за това утре? — Армстед се разпали. — Да не губим време, Хари… Виж, намери името на адвоката на Ингър. Обади му се и му кажи, че искам да се срещна с него на чашка в Перигорд Парк в седем часа тази вечер. Ако нещо се позапъне, му кажи, че става дума за нещо много важно.

Адвокатът на Ингър — Джордж Тетум, вече чакаше в Перигорд Парк, когато Едуард Армстед пристигна. Седеше сам в едно сепаре вляво от входа на празното заведение. Беше бледен мъж на средна възраст с доста силни очила и старомоден кафяв костюм. Вероятно не беше се радвал на особено внимание и клиентела до случая Ингър — реши Армстед. Той навярно никога не беше влизал в такъв луксозен ресторант.

Джордж Тетум пестеливо отпиваше от чашката пред себе си, когато Армстед се приближи към него.

Армстед протегна ръка и се представи. Поръча през рамо двойно уиски със сода и се намести от другата страна на масата срещу юриста.

Тетум изглежда съжали, че е избързал с питието си.

— Вече започнах — каза той. — Много ми се събра днес.

— Ама, разбира се, — отвърна Армстед, разкъсвайки една пура. Стори му се, че Тетум беше и развълнуван, и любопитен.

— Знаете ли защо поисках тази среща? — запита Армстед.

— Знам само това, че тя касае моя клиент мистър Ингър… и че е много важна.

— Прав сте и по двата пункта — съгласи се Армстед и пое питието си от келнера. Отпи малко и бавно преглътна, преценявайки тактиката си към юриста. Остави чашата, запали пурата си и изпусна кълбо дим.

— Ще ви кажа защо поисках да ви видя — каза Армстед. — Предполагам знаете, че аз съм собственик в момента на Ню Йорк Рекърд.

— Да, разбира се.

— Какво ще кажете, ако пожелая един от нашите репортери да проведе специално интервю с вашия клиент преди екзекуцията.

Разочарованието при Тетум последва почти мигновено.

— Бих казал, че това е невъзможно.

— Абсолютно невъзможно?

Тетум повдигна очилата на носа си.

— Мистър Армстед, повярвайте ми, това би било невъзможно.

Очаквал такъв отговор, Армстед запази спокойствие. Дръпна няколко пъти от пурата си, докато отново я разпали.

— Добре, да поставим въпроса иначе. Вие бихте ли искали вашият клиент да бъде свободен.

— Свободен? — Тетум бе направо шашнат. — Той не може да бъде освободен. Осъден е на смърт. Ще бъде на стола вдругиден. Днес целия ден какво ли не правих да убедя губернатора да отмени присъдата на мистър Ингър от смърт на доживотна. Нищо не излезе. Присъдата му е окончателна.

Армстед премери думите си:

— Мистър Тетум, аз не ви питам дали вашият клиент може да бъде освободен, а дали вие желаете той да бъде свободен?

Все така объркан, Тетум запита:

— Не ми е ясно какво искате да кажете, мистър Армстед. Аз съм адвокат в защита на мистър Ингър. Аз направих всичко за освобождаването му. Обжалвах присъдата. Отидох и при губернатора. Това е всичко, което можех да направя.

— Да оставим настрана това, което вие можете — каза Армстед. — Вие искате ли той да умре на електрическия стол?

— Разбира се, че не. Той не заслужава стола по никой начин. Не искам да кажа, че той е добър човек и че е невинен. Ако показанията на свидетелите са верни и той наистина е направил това, той е някакъв маниак, съвсем побъркан и ненормален, и е бил такъв, когато е извършил това. Ние не пращаме ненормални на електрическия стол. Аз съм против това. Нечовешко е.

— Значи вие бихте искали да го видите свободен?

Тетум промени въпроса.

— Аз не искам да го видя екзекутиран.

— И ще направите всичко, за да предотвратите това?

— По принцип… да — по лицето на Тетум пропълзя недоумение. — Не ви разбирам, мистър Армстед. За какво намеквате?

Армстед остави пурата си:

— За нещо съвсем просто. Вие искате да предотвратите екзекуцията на Ингър? Аз мога да ви помогна. Аз мога да го отърва.

— От електрическия стол?

— От затвора — каза Армстед категорично.

Недоверие и почуда се изписа по лицето на Тетум.

— Вие сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно.

— Повтарям ви… губернаторът отклони отмяната на екзекуцията. Остава столът… вдругиден. Отърваване няма.

— А аз ви повтарям, че има. — Армстед започна да усеща радостта от играта.

— Какво имате предвид?

— С удоволствие ще ви разкажа. — Той взе пурата си отново я запали. — Ако предположим, че приемете възможността от моя страна да измъкна вашия клиент от затвора, бихте ли дали възможност мой репортер да се срещне с него преди това?

Тетум кимна с глава:

— При тези условия, да. Може да се уреди. С началника няма да има проблеми.

— Вие гарантирате, че може да уредите това?

— Мога. Но условието, което вие предлагате, е невъзможно. Направо е безсмислено.

Армстед се обърна съвсем делово и енергично.

— Да, за вас е безсмислено, защото не знаете всички факти. — После сниши глас. — Добре, мистър Тетум. Елате по-близо и слушайте добре. Можете всичко да предадете на Ингър… само на Ингър. В противен случай може да загазим. Много е рисковано. Аз искам моят репортер да влезе, а вие искате вашият клиент да излезе… Ето как ще стане. Под килията на Сем Ингър има тунел.

Снишавайки още повече глас, Армстед продължи без прекъсване.