Всемогъщият

Глава шеста

Шофьорът на черния ролс-ройс зави покрай Пикадили, заобиколи откъм Арлингтън стрийт и спря пред хотел Риц в Лондон.

Гус Пейгъноу бързо слезе от колата, следван от Едуард Армстед. Портиерът понечи да вземе чантата на Армстед, но Пейгъноу настоя да я носи сам. Вечерта бе студена и те побързаха да се изкачат в затопленото хотелско фоайе.

Пейгъноу поведе Армстед вляво от рецепцията.

— Вече ви регистрирах под моето име, мистър Армстед. По-добре да вървим направо в апартамента ви.

Продължиха през дългото фоайе, завиха вдясно към чакащия асансьор и се изкачиха на петия етаж. Заобиколиха един ъгъл и се озоваха в апартамент 518, запазен за Армстед. Армстед се освободи от шапката и пардесюто си, очаквайки с нетърпение да чуе повече подробности. На летището Хийтроу те нямаха възможност да говорят, защото наетият шофьор дойде при тях почти веднага. След това, по време на пътуването до Лондон, при все че стъклената преграда към шофьора бе затворена, Пейгъноу предупреди работодателя си да се въздържа от разговори.

Сега в хола на апартамента в Риц, в 9,35 ч. Армстед можа най-после да попита Пейгъноу:

— Как ти се видя техния интерес?

— Бих казал, че Купър прояви голям интерес — след като поиска веднага да ви извикам в Лондон! Стръвта от три милиона го накара веднага да налапа въдицата.

— Каза ли му, че ще плащам толкова за ВСЯКА свършена работа.

— Да, казах му, разбира се. Та нали на това се хвана. Но окончателно още не е решил, шефе. Желае да се срещне с вас и от вас да чуе какво точно искате.

— Готов съм, щом иска — каза Армстед. — Кога ще се срещнем?

— Сега.

— Къде?

— Тук — каза Пейгъноу — в другата стая. Апартаментът, който ви запазих, е с две спални и хол. Те са в другата спалня и ви очакват.

За пръв път след пристигането си Армстед се почувства развълнуван — като актьор от Бродуей на премиера или като футболист преди изстрелване на дузпата. За пръв път щеше да се срещне лице с лице с живи терористи — преуспяващи хора от подземния свят, хора извън закона.

— Колко души са там? — запита Армстед.

— Трябва да са Купър и двама от помощниците му. Когато заведох Купър в стаята, той ми каза, че очаква още двама от хората си. Това беше преди да дойда на Хийтроу. Предполагам, че сега и тримата са там.

Пейгъноу погледна към Армстед.

— Вие може би ще поискате да си починете най-напред? Мисълта ми е, че едва сте слезли от самолета.

— Полетът не беше уморителен. Нещо като пътуване с такси до Манхатън.

— Готов сте значи да се срещнете с Купър и хората му?

— Да. Готов съм.

Пейгъноу вдигна ръка.

— Един момент! — каза той и бръкна в издутия вътрешен джоб на спортното си сако. Извади нещо и го подаде на Армстед.

— Какво е това? — запита Армстед. — Прилича на скиорска маска.

— Маска за високопланинско изкачване — каза Пейгъноу. — Сложете я, ако не искате да ви познаят. Малко горещичко е с нея, но пък добре крие лицето.

Армстед кимна одобрително.

— Предвидлив си, Гус. Браво! — Нахлузи вълнената маска на главата и отиде да се огледа на огледалото в трето. — Гадно, но върши работа.

— Да вървим! — каза Пейгъноу.

Отключи вратата на другата спалня и широко я разтвори. Армстед влезе вътре с несигурни движения и се опита да се ориентира. Стаята беше полутъмна. Светеха само няколко лампички. До леглото имаше два сгъваеми стола. Точно срещу тях — диван и кресло. Там седяха мъже в сака и вратовръзки. Никой от тях не беше с маска.

Висок мъж с гъста тъмна коса, кафяви безизразни очи и виснали кестеняви мустаци стана от дивана, пооправи туиденото си сако и с протегната ръка се приближи до Армстед.

— Аз съм Купър.

Пейгъноу бързо се намеси, представяйки Армстед:

— Моят шеф.

— Уолтър Зимбърг — назова се Армстед. — Приятно ми е.

Купър посочи другите двама и почти неразбираемо назова имената им: Крупински и Куикс. После добави:

— Ако се наложи, с останалите от управителния съвет — Де Салво, Оувърли, Шийлдс и Лафеер, ще ви запозная по-късно. А сега да преминем към работа.

Върна се към дивана и отново седна.

Армстед предпазливо седна на крайчеца на сгъваемия стол, а Пейгъноу — на другия до него. Вестникарският бос се изкашля, за да изчисти гърлото си:

— Надявам се, че вие всички знаете причините за тази среща.

— Искаме да се уверим дали добре сме разбрали — отговори Купър. — Вие искате да наемете една опитна организация, която да подстрекава серии от акции и сте готов да плащате по три милиона долара за всяка акция, така ли?

— Точно така — каза Армстед.

— Нас не ни интересува какво целите с това — каза Купър. — То си е ваша работа.

— Няма политика — каза Армстед бързо.

— Това не е от значение — отговори Купър. — Препи да решим дали да работим за вас, трябва да разберем какво точно ще искате да правим. Убийства ще има ли?

Армстед се ужаси:

— Абсолютно не — отговори бързо той.

Почувства ужасен сърбеж под вълнената маска. Това небрежно изричане на думата „убийства“ го накара да потръпне и до известна степен го обезоръжи. Опита се да се съвземе, да възвърне увереността на словото си:

— Мен най-вече ме интересуват отвличанията — заяви той. — По-късно може би и грабежи. Но първото и главното са похищенията. Ще отвлечете някоя голяма личност, ще я укриете за два дни и ще поискате откуп. Условията трябва да бъдат разумни, лесно изпълними и лесно платими. Сумите от тях ще бъдат за вас. Но, вече казах, тези акции няма да бъдат политически. Добре би било обаче да ги провеждате така, че да изглеждат политически. Да се иска, може би в замяна, освобождаването на политически затворник или друга дребна фигура. Ще освобождавате заложника не по-късно от два дни, защото така рискът за залавянето ви ще бъде по-малък. Важно условие е Гус Пейгъноу да бъде включен в организацията ви като мой представител. Той ще ви помага, когато е възможно, но главно ще бъде там като свръзка. Ще бъде отговорен само пред мен. Това са моите искания. Ако бъдат приети, ще бъда доволен.

— Къде ще бъде първата ни акция? — поинтересува се Купър.

— Сан Себастиян, Испания — каза Армстед.

— Кога?

— Две седмици след утре.

Настъпи кратко мълчание.

— Кого ще отвлечем? — запита Купър.

Армстед задържа дъх, звучно изпусна въздух през отвора на маската и с равен тон каза:

— Ще отвлечете краля на Испания.

Настана като че ли безкрайна тишина.

Наруши я Купър.

— Ще трябва да се посъветваме за това — каза той — Вие се върнете в другата стая. Ще ви извикаме, когато бъдем готови.

Измина цял час. За Армстед това бе неспокойно и уморително чакане. Той свали маската и поиска да повика прислугата, но Пейгъноу реши, че присъствието на други лица ще бъде неразумно. Армстед се съблече, взе един душ и отново се облече. Отключи куфара си, извади папка и прегледа алтернативните възможности в случай, че сделката с Купър се провали. Нито една от тях обаче не беше така надеждна като тази с Купър, и Армстед се молеше тя да се осъществи. Разсеяно прелистваше едно лондонско списание, когато чу силно почукване на вратата на другата спалня.

— Купър съм — глухо прозвуча глас оттатък. — Можете да дойдете.

Пейгъноу сложи ръка на рамото на Армстед.

— Не забравяйте маската.

Отново бяха в полутъмната стая. Срещу тях се беше изправил Купър и един набит и пъпчив англичанин.

— Това е Куикс — каза Купър. — По отношение на Испания той е най-опитният между нас. Има лятна резиденция там. Организацията на акцията поема той, но аз имам още няколко въпроса.

Купър се върна на дивана. Куикс изчака Армстед и Пейгъноу да заемат местата си. Притегли един сгъваем стол и седна близо до тях. Заговори кресливо и носово:

— Това не е проста задача.

— Затова се обръщам към специалисти — каза Армстед кротко.

— Самото отвличане може да се окаже не толкова трудно — каза Куикс с професионална вещина. — Но грабването на жертвата е въпрос на подготовка. Разполагане на хората така, че да се подсигури отклонение, блокиране на движението и бързото насочване на жертвата към подготвената за бягството кола. След това установяване в предварително определеното място за укритие. После започват преговори. Вашата молба обаче е нещо много по-опасно.

— А има ли неопасни? — обади се Армстед. — Всяко начинание е риск.

Куикс не се предаваше лесно.

— Тази задача е изключително опасна, защото ще бъде в страната на баските. Кралят на Испания ще подсигури всичко необходимо за своята безопасност, за да може да предотврати евентуално нападение от баските сепаратисти на ЕТА.

— Мисля, че това ще бъде много по-изгодно за вас — каза Армстед. — Испанската полиция ще следи ЕТА. Едва ли биха обърнали внимание на шляещи се любопитни туристи.

Куикс се съгласи.

— Да, прав сте. Ние говорихме и за това. — Поколеба се, но продължи: — Чували ли сте за аферата Бланко?

Армстед сбърчи чело под топлата вълнена маска.

— Аферата Бланко?

— Акцията на ЕТА — каза Куикс. — Ние бихме могли да повторим нея и да оставим баските да операт пешкира. Предлагаме това като алтернативен план, който в известни отношения би бил по-лесно приложим.

— Аферата Бланко — повтори Армстед, — май че не помня такова нещо.

— Адмирал Луис Кареро Бланко. Беше министър-председател на Испания, когото баските сепаратисти решиха да премахнат. Забелязали, че той е човек на навика. Всеки ден той минавал със своя додж дарт през централен Мадрид по един и същи маршрут. Баските наели един сутерен по този маршрут. Търпеливо прокопали тунел под улицата…

Тунел! Армстед се заслуша още по-внимателно. Тунел имаше и при Ингър. Замириса му на успех.

— Продължавайте! — нетърпеливо каза той.

— Баските се снабдили с около 500 килограма динамит от ИРА, които пък го взели от терориста Карлос — продължи Куикс — и го заложили в тунела под улицата. Когато министър-председателят Бланко минавал с колата си над това място, баските възпламенили динамита. Експлозията изхвърлила колата заедно с Бланко на покрива на пететажна сграда — църква, струва ми се. Това било една изключително сполучлива операция. Но дори и тя до известна степен е по-лесна от едно такова отвличане.

През пролуките на маската Армстед удивено се взираше в говорещия здравеняк. Едва сега той разбираше с какви хора си има работа. Това не бяха кротки и романтични бунтовници, а хладнокръвни убийци. Тръпки го полазиха.

— Един момент — пряко силите си каза той. — Да не би да искате да кажете, че трябва да взривим краля на Испания?

— Идеята не е лоша — хитро подхвърли Куикс.

— За бога, в никой случай — промърмори Армстед. — Казах ви много ясно, никакви убийства. Аз искам кротки и безкръвни отвличания.

— Ваша воля — съгласи се Куикс смирено. — Добре, отвличане, но пак ще повторя — то е много по-сложно, много по-опасно. Ние смятаме, че то е твърде опасно за три милиона долара.

— Ясно. Каква сума ще го направи приемливо за вас?

Куикс погледна през рамо към Купър и отново към Армстед.

— Можем да го извършим за пет милиона.

— Искате пет милиона за една-единствена задача? — попита Армстед, сякаш не дочу.

— Но гарантираме сполучлива работа. Предлаганата от вас сума обаче не покрива всичко, има и други условни разноски.

— Да ги чуем — каза Армстед раздразнено.

Куикс погледна назад.

— По-добре продължи ти, Куп.

Купър стана и зае мястото на своя помощник.

— В Лондон разполагаме с не повече от 12 мъже — каза Купър. — За такава операция вероятно ще ни бъдат необходими към 20. Ние знаем откъде може да вербуваме още 8 човека. За да ги привлечем и приведем бързо във форма, може би ще ни бъде необходим още половин милион долара. Тези разноски, разбира се, са еднократни. Ще можем да разчитаме на тези хора и при други операции.

— Друго?

— Оръжие — отговори Купър. — Имаме нелош запас от дребни оръжия, но за вашата работа ще ни трябва нещо по-ефикасно. Тежко въоръжение не ни е необходимо. Ще имаме нужда от леки, портативни оръжия, които ще трябва да закупите, и то за предпочитане от частен дилър. Това ще бъде още един еднократен разход. Сдобили се с такъв един арсенал, ние ще можем да си служим с него по-продължително.

Армстед неусетно започна да чувства насърчение и надежда.

— Кажете ми какво точно ще ви е необходимо. Мисля, че ще успея да намеря тези оръжия.

— Ще представим подробен списък на мистър Пейгъноу и указания за мястото на получаването.

Армстед се замисли къде би могъл да потърси оръжия. Сети се за Ник Ремзи в Париж. Да. Ремзи не може да не знае към кого да се обърнат.

— Това ли е всичко? — запита той.

— Не съвсем — каза Купър. — При нормално положение ние сами решаваме предстоящите проблеми, но недостатъчното време в случая налага и известна помощ. Имам предвид две неща. Едното е предварителното разузнаване. Трябва добре да познаваме програмата на краля в Сан Себастиян, за да можем да проучим уязвимите места в нея. Ще трябва също да знаем степента на подсигуреност и охрана на неговото посещение. Всяка подробност е от значение. В това можете ли да ни помогнете?

— Мога — заяви Едуард.

— И нещо последно. Нашето възнаграждение от пет милиона. Половината от тях трябва да получим в аванс.

— Имате ги. Пейгъноу ще ви предаде разписанието на краля, охраната му и парите. Разберете се къде да ви търсим, а аз ще му кажа къде да търси мен. Готови ли сте за път?

Тик разкриви усмивката на лицето на Купър.

— Готови сме.

Армстед стана.

— И така, на работа.

Целия следобед Виктория се беше ровила в справочниците на Интернешънъл Херълд Трибюн. Когато се върна в апартамента на Плас Атен, Ремзи вече беше там и разговаряше с някого по телефона. Той покри с ръка микрофона на слушалката и й подаде бележка.

— Той е в Лондон — каза Ремзи.

— Кой?

Погледът й попадна на телефонното съобщение. Беше от Едуард Армстед, който ги бил търсил няколко пъти днес следобед.

— Армстед е в Риц? — каза тя. — Какво прави в Лондон?

— Сега ще разберем, чакам разговор с него.

След секунди се чу киселият глас на Едуард.

— Ало?

— Мистър Армстед? Тук е Ник Ремзи. Току-що влизаме.

— Чудех се кога най-после ще отговорите на повикванията ми.

— Бяхме по проучване на други групи.

— Добре, добре — каза Армстед. — Наложи се да прелетя до Лондон по работа. Пътувайки насам, се позамислях по някои въпроси. Мислих и по твоя терористичен сериал и се сетих за нещо много интересно. Не мога да проумея откъде тези терористи се снабдяват с оръжие?

— От различни държави, големи и малки. Чрез посредници — каза Ремзи.

— Ще рече, че САЩ продават оръжие на терористи, така ли?

— Не съвсем. Но в интерес на истината, САЩ са най-големият оръжеен дилър в света, следван от СССР, Франция, Великобритания, Италия и Западна Германия. Разбира се, в тези страни има правителствен контрол върху оръжията и по-голямата част от техния износ е най-вече тежко въоръжение — самолети, танкове и пр… Терористите обикновено се интересуват от по-дребни оръжия.

— Терористите как получават оръжието от нас, или от СССР, да речем?

— Не направо, разбира се. Една голяма държава продава оръжия на по-малка. Например — Либия, Етиопия, Белгия, Лихтенщайн. Те, на свой ред, пък ги препродават на терористични групи. Бих казал, че повечето от оръжията, попаднали в ръцете на терористите, са получени по този начин.

— Поддържай линията, Ник… Казваш, че повечето оръжия стигат до терористите по този начин. А другите как стигат до тях?

— От частни лица или дилъри на частни фирми. Легендарните търговци на смърт.

— Нима има частници в този бизнес? — запита Армстед.

— Да, има ги колкото щеш.

— Знаеш ли, бих искал да се срещна с такъв човек. Да взема интервю от него — каза Армстед. — За сериала ни.

— О, не е нужно да се безпокоите, мистър Армстед, Вики и аз ще намерим някой и ще го интервюираме.

— Не — каза Армстед твърдо. — Бих желал сам свърша това. Да поговоря с някой от тези търговци като бизнесмен с бизнесмен. Тъкмо ще имам възможност поопресня формата си. Да поизчистя журналистическата си мисъл от ръждата на времето.

— Добре, искате значи да интервюирате частен оръжеен дилър — продължи Ремзи по телефона с поглед към Виктория. — Кога и къде?

— Където и да е. А кога? Колкото се може по-скоро. След два-три дни, ако ти е възможно.

— Ще трябва да проучим, да разберем кой от наличните е най-добрият.

— Добре — съгласи се Армстед. — Направете го колкото се може по-скоро. Не му казвай подробности. Кажи му, че уреждаш контакт за анонимен купувач… не, по-добре да сложим име. Кажи му, че представляваш Уолтър Зимбърг — американски бизнесмен.

— Уолтър Зимбърг! О’кей, мистър Армстед. Вики и аз поемаме топката утре сутринта. Веднага щом се доберем до някой, ще ви се обадя.

— Никакви телефонни разговори повече — каза Армстед. По този въпрос — не. Като уредите всичко, елате с информацията направо в Лондон. В следващите два дни ще ви чакам в Риц.

— О’кей, мистър Армстед. Тогава довиждане.

Окачвайки слушалката, Ремзи предаде на Виктория разговора си с шефа.

— Хм, мисля, че следващата ни задача е съвсем ясна — каза Ремзи.

— И къде ще намерим този частен оръжеен дилър?

— Това мен не ме безпокои. Ще хванем следата на някой от кореспондентите тук в града. Безпокои ме обаче това бързане за интервю и оръжие, когато още не сме започнали работа по сериала. Защо е това голямо бързане?

Голямото бързане даде резултат. Ник Ремзи трябваше да признае това, въпреки неудоволствието си.

Късно на следващата вечер Ремзи и Виктория Уестън отидоха в Лондон в Риц при Едуард Армстед, който беше много зарадван от тяхната експедитивност.

— Запазил съм ви две единични спални за тази нощ — каза Армстед, сядайки на дивана с чаша мартини в ръка — Налейте си.

Ремзи отиде при таблата върху телевизора и си наля чисто уиски. Виктория не пожела да пие.

Насядаха около масата за кафе. Армстед изглеждаше почти любезен.

— Получих телекса, който сте изпратили на път за тук. Доколкото разбрах, намерили сте сигурен човек и сте уредили интервю.

— Открихме няколко известни дилъри на оръжия — каза Ремзи, — но струва ми се находката на Вики ще ви допадне най-много.

Виктория започна да разказва:

— Всички го представят като най-добрия — каза тя. — След Захаров, той е най-известният в тази търговия. Казва се Хелмут Мидендорф, от Франкфурт е. Говорих с него по телефона, иска да се види с вас, мистър Армстед. Каза, че ще се срещне с вас, ако сте със сериозни намерения.

— Как да му докажа, че съм сериозен? — запита Армстед.

— Като му докажете, че имате банкова сметка в Швейцария — намеси се Ремзи. — Всички търговци на оръжия държат на това.

— Аз имам — каза Армстед.

— На ваше име ли е? — запита Ремзи.

— На името на Уолтър Зимбърг.

— Името, с което Виктория ви представи? Отлично!

— Кога трябва да замина за Франкфурт? — запита Армстед.

— Това не е нужно — каза Виктория. — Днес мистър Мидендорф заминава на почивка в Антиб. Ще бъде в Отел дьо Каб в Антиб. Ще се срещне с вас там.

— Ден? Час?

— Вдругиден в 11 часа преди обяд. Отивате в Отел дьо Каб.

— Ходил съм там.

— Ако е слънчево, ще бъде на басейна. Ще седи непосредствено до басейна в шезлонг, вляво от входа за клуба. На дюшек до него ще лежи момиче с разголени гърди.

Армстед самодоволно се захили:

— Богати старци с млади момичета с разголени гърди, това е то ежедневието на Отел дьо Каб. Има ги много такива местенца из Ривиерата.

Виктория погледна изпъкналите си през блузата гърди и поклати глава:

— Та значи… — тя решително и делово се върна към въпроса — ще ги забележите. Мистър Мидендорф, както сам той се представи, е с гола глава… Което ще рече плешив. На средна възраст, пълен, носи тъмни очила и сини бански гащета. Пуши лула и по всяка вероятност ще чете швейцарско списание. Отивате направо при него. Момичето с разголените гърди ще ви остави и ще ви отстъпи мястото на дюшека. Разполагате се на него и му показвате депозитната книжка за сметката ви в швейцарската банка. След това постъпвате, както намерите за добре. Не забравяйте, че за него вие сте купувач.

— Прекрасна работа, Виктория, браво — каза Армстед доволен.

— И още нещо — последното. Ако не е слънчево, ако времето не е за около басейна, позвънете в апартамента на мистър Мидендорф. Той ще ви очаква.

— Прекрасно, прекрасно, Виктория.

— Мистър Армстед — каза Ремзи, — може би ще поискате и ние да дойдем на Ривиерата? Можем да ви бъдем в помощ.

— Не, благодаря — каза Армстед натъртено. — Имам нова задача за вас. Искам утре да заминете за Испания, Сан Себастиян. Това е един крайбрежен град в Баската област.

— Живял съм там едно лято — каза Ремзи.

— Още по-добре. След по-малко от две седмици кралят на Испания ще бъде на еднодневно посещение в Сан Себастиян. Тук на масата имам цяла папка от изрезки със съобщения за това. Носи се мълва, че ЕТА може би ще го проследят и нападнат.

— Съмнявам се — каза Ремзи определено.

— Е, могат поне да причинят някои безредици — настоя Армстед.

— Невъзможно — каза Ремзи. — Местните сили за сигурност ще бъдат по следите на всеки подозрителен. Не мисля, че нещо новинарско може да се случи.

Армстед видимо се раздразни.

— Аз пък твърдя, че събитието заслужава внимание. Най-малкото, предварително ще го разгласим и ще покажем в какво опасно място отива кралят. Искам ти и Виктория не толкова да следите дали нещо ще се случи или няма да се случи, а просто да съберете за Рекърд предварителен материал за посещението в два аспекта.

— Както кажете, мистър Армстед — отстъпи Ремзи неохотно.

— Ник, от теб искам да разбереш всичко във връзка със силите за сигурност при посещението на краля. Също и намеренията на баските сепаратисти. Не очаквам те сами да дойдат да ти кажат. Ще се завираш насам-натам, за да разбереш.

— Ще направя всичко, което мога, сър.

— А ти, Виктория, от тебе искам пък да научиш подробностите от програмата на краля в Сан Себастиян. Кога и къде ще пристигне? Официално ли е посещението? Ще ходи ли по целия град? Къде ще отседне? Ще има ли срещи с местни политически и религиозни водачи? Някой в Сан Себастиян ще трябва да те запознае с това. Ако срещнеш трудности, отнеси се до правителствените служби Мадрид.

Виктория кимна в знак на съгласие.

— Все някак си ще успея да проуча този маршрут.

— След интервюто ми с оръжейния бос, аз ще се върна в Лондон. Тук ще бъда до края на седмицата. Вие двамата ще ми докладвате по телефона в петък следобед. Аз ще бъда тук в апартамента си със стенограф. Искам посещението на краля да се третира като новинарски материал Ник, ако ти попадне нещо, каквото и да е, свързано с баските сепаратисти, не го отминавай. Ще ни потрябва за терористичните сериали. Аз ще го прибавя към интервюто за оръжията и ще го отнеса в Ню Йорк. Всичко ясно ли е?

Виктория се поразмърда.

— А след петък какво ще правим?

— О, искам престоят ви в Сан Себастиян да продължи. Ще останете там, докато приключи посещението на краля. Останете там, все пак нещо може да се случи. След това Хари Дайъц или аз ще ви съобщим по телефона новото ви назначение.

Армстед придружи двамата до хола, пожела им всичко добро и ги изпрати. След това веднага се върна и грабна телефона. Набра стаята на Пейгъноу.

— Гус, всичко е уредено. Слез долу и се разпореди за два първокласни билета с Ер Франс до Ница за утре. Кажи на портиера също да телефонира в Отел дьо Каб в Антиб и да запази две спални или един апартамент. — Армстед повтори името на хотела, като го продиктува буква по буква. — Резервация за Уолтър Зимбърг. Предполагам, че няма да има проблеми с местата. Сезонът почти приключва. Ако все пак се появят такива, обещай на резервиращия тлъст бакшиш. Двеста франка, да речем. В края на краищата за човек, който купува цял арсенал от оръжия, облажването на две ръчички е нищо, нали?

Отел дьо Каб, както и целият този град на Ривиерата, беше като замрял под жаркия пек на блесналото утринно слънце.

Беше 10,50, когато асансьорът спря на приземния етаж. Едуард Армстед и Гус Пейгъноу излязоха от него. Армстед бе с червени бански, раиран плажен халат и плажни сандали. В устата му димеше пура. Пейгъноу пък бе облякъл широк бял панталон и разкопчана спортна риза. Без да разговарят минаха през фоайето и се спуснаха по стълбите към обляната в слънце пешеходна пътека.

Крачейки по пътечката към басейна, Армстед забеляза недалеч вляво кокетна горичка и посочи пейката пред нея:

— Почакай ме там, Гус. Няма да се забавя повече от 10–15 минути.

Разделиха се. Армстед продължи към прохладната зала на клуба Идън Рок. Мина между стаята на обслужващите и бюрото на домакина. Кривна вляво и навлезе в района на плувния басейн, който беше издълбан в една скала, надвесена над Средиземно море.

Огледа се наоколо. Десетина-петнадесет бронзови тела, изтегнати около басейна, се печаха на слънце. Армстед погледна през рамо към най-близката до него двойка.

Ясно — те бяха. Грешката беше невъзможна. Ето го блесналото и зачервено голо теме на плешивия немски оръжеен дилър, тлъстият корем, виснал над плътните му сини бански гащета. Беше спокойно излегнат в плажния шезлонг и продължаваше да стиска в уста изгасналата си лула. В скута му лежеше швейцарско списание. На дюшек до него, по гръб, с леко разлети голи гърди лежеше мадамата му. Розови слънчеви очила и ивица розови бикини, прикриваха част от голотата й.

Армстед решително се обърна и тръгна към тях. В момента, когато приближи плажния шезлонг, мадамата грабна банския сутиен, скочи на крака и си тръгна. Валчестият немски дилър викна след нея:

— До скоро. На обяд, Гретхен.

Армстед се обърна към немеца:

— Хелмут Мидендорф?

Немецът свали тъмните си очила и замига към Армстед.

— Вие сте Уолтър Зимбърг, да? — говореше гърлено посочвайки на госта си плажния дюшек до него.

Армстед свали халата си, сгъна го грижливо и седна на дюшека. Намести се по-добре и отново запали пурата си.

— Горещичко е днес, нали?

— Рядкост за септември — каза Мидендорф.

Армстед си спомни инструкциите. Бръкна дълбоко в джоба на халата до себе си, извади швейцарската влогова книжка, разтвори я и я сложи върху списанието. Мидендорф я погледна набързо и му я върна.

— Прекрасно, прекрасно — промърмори той. — С какво мога да ви услужа.

— Нужна ми е доставка на оръжия. Главно леки оръжия за партизани. Но боя се, че е малко спешно.

— Винаги е спешно — каза немецът самодоволно. — За какъв срок става дума?

— Една седмица. Една седмица от днес.

— Място на доставяне?

— Две направления. Едното — Франция — Лион. Другото — Англия — към Лондон… фактически Уелс.

— Възможно е. Ще зависи от сложността на поръчката ви. Имате ли точната поръчка?

— Всичко е подготвено — каза Армстед, бръкна отново в джоба на халата си и измъкна два прегънати листа. Разгъвайки ги, той се загледа в зачервената плешива глава на германеца. — Не се ли страхувате, че може да изгорите, хер Мидендорф?

— Когато човек дойде на Ривиерата с младо, хубаво момиче, не му се ще да изглежда млечнобял като бизнесмен. Ще му се да има загар, за да изглежда здрав и силен. Аз съм тук само за пет дни. Времето ми е ценно. Но все пак — той бръкна под шезлонга, взе лятната си шапка и покри плешивата си глава, — прав сте, че не бива да прекалявам.

После протегна ръка към Армстед.

— Поръчката ви, бите.

Армстед му подаде двата листа. Мидендорф вдигна колене и опря листата на голите си бедра. Погледна безмълвно единия, после другия.

— Много добре — промърмори той. — Нека го прочета по-внимателно.

Сложи тъмните очила на носа си (явно бяха с диоптър) и зачете списъка на глас:

— Испанският Астра, ние го наричаме 357 Магнум — най-добрият, с голяма пробивна сила. Искате и 50 пълнителя… Чехословашкият Скорпион VZ-61, лек, лесен за обслужване, със заглушител, ясно. Също пълнители… Съветският АК-47 автомат Калашников — добър, много добър. Имаме много от тях… Стоката при нас е повече съветска. Осколочни ръчни гранати RGD-5… Ракети земя-въздух — Стрела SAM-7, носими, ефикасна работа.

Армстед се сети да обясни, че хората му трябва да бъдат въоръжени с чуждестранно въоръжение — най-вече съветско, защото иска нападенията им да изглеждат като извършвани от терористични групи. Изкушаваше се да изтъкне колко хитроумно е това негово хрумване, но се въздържа. Реши, че за Мидендорф това не би било от значение.

Германецът продължи да мърмори по списъка, като любител пред своята колекция. С огромно удоволствие той прочете края.

— Немската лека картечница Хеклер и Кох МР-5. Да, гарантирана работа… Базуките RPG-7… Радиоуправляемите и възпламеняеми бомби. М-м, какво е това? — повдигна глава. — Два хеликоптера! По-тежичко въоръжение. За тях ще е нужно повечко време. Искате ги кога?

Армстед си спомни, че Купър беше предложил някакъв простичък план за освобождаването на заложниците, за който ще бъдат необходими въоръжени вертолети.

— На всяка цена трябва да ги имам — каза Армстед — Трябва да бъдат доставени на частната писта до Лион.

Мидендорф свали тъмните си очила, обърса чело с опакото на ръката си и прецени възможностите.

— Това може да стане чрез Порт Венеция на Местре. Мога да доставя и хеликоптерите, и всичко.

— След една седмица?

— Една седмица от днес. — Той погледна изпитател, но Армстед. — Предполагам, знаете какво би струвало това?

— Естествено. Ще ми се да вярвам, че размерът на поръчката ще ви направи по-отстъпчив.

Мидендорф изсумтя:

— Приятелче, за мен това е дребна поръчка. Отстъпка не правим на никоя поръчка… — Забеляза писалка в джобчето на халата си под шезлонга: — Позволете да изчисля.

Пет минути той драска разни числа, след това още няколко минути пък събира тези цифри. Най-после показа на Армстед общия сбор:

— Това е цената. В нея влизат и разноските по доставянето.

Сумата изненада Армстед, но веднага му мина мисълта, че все пак това са само еднократни разноски, а той самият сега беше милионер.

— Приемам — чу той собственото си грухтене.

— Много добре. — Мидендорф внимателно сгъна листовете и заедно с писалката ги сложи в джоба на халата си.

— А сега да видим кое, къде, и как.

— Тук навън имам мой колега, който ще ви даде точните подробности, ако желаете да се срещнете с него.

— Разбира се, разбира се. Той ще ми каже и как да намеря складовата база до Лион, нали?

— Той ви е подготвил карта. Начертал е такава и за разположението във Великобритания. Пратката ви трябва да отиде в Талгарт, малко селце в Уелс, може би на три-четири часа с кола от Лондон. Книжната складова база е в края на селото.

— При това положение лекото въоръжение може да бъде доставено като книги, а останалото — като земеделия машини.

— Ама вие нима смятате да замесвате тук и митничаря? — запита Армстед.

Германецът изломоти:

— Няма да има митници. — Стана с усилие, взе халата си и с помощта на Армстед го облече. — Оставете това на мен. Сега да видим вашия колега, тук навън е, нали?

— На една пейка до горичката срещу терасата. Името му е Гус Пейгъноу.

Мидендорф се заклати като пате към вратата:

— Представете ме. Ще успеем да приключим сделката.

Те слязоха на широката пътека и се отправиха към хотела. Пейгъноу бе застанал пред стъпалата към терасата и махаше с ръка. Армстед го извика.

— Да се поразходим из горичката — предложи Мидендорф, — действа освежително. — После добави: — Освен това е по-спокойно. Ще обсъдим всичко. Начина на плащане, като начало.

Армстед закрачи редом с немеца, като не спираше да се учудва как всичко беше минало така леко и невинно. Като че ли бе сделка за коледни играчки, а не за оръжие. Все още не можеше да проумее, че е преминал границата на нормалното поведение.

И че вече беше терорист.