Всемогъщият

Глава девета

Наслаждавайки се на възможността отново да бъде на място с климатична инсталация, Ник Ремзи се беше излегнал в едно кресло в стаята, предоставена на представителя на израелската преса в сградата на международното летище Бен Гурион и наблюдаваше как домакинът налива уиски на чуждестранните кореспонденти, които се бяха излегнали до стената. Когато дойде неговият ред Ремзи с удоволствие забеляза, че в бутилката има все още достатъчно количество уиски. Подаде чашата си, в която вече беше сложил две бучки лед.

— Кажи колко искаш, Ник! — обърна се към него служителят от израелската преса, наливайки бавно уиски в чашата.

Ремзи мълчаливо наблюдаваше пълненето и чак когато течността стигна предела на горния ръб, ухилено каза:

— Толкова.

Приближи чашата до устните си и жадно отпи солидна глътка. Тялото му реагира незабавно. Пулсиращите болки от умора в мускулите му започнаха да изчезват.

В това време служителят от израелската преса говореше на останалите репортери.

— След един час министър-председателят Селмън ще тръгне за Кайро, за да се срещне с египетския президент Масуна. След час или след час и половина. Зависи.

Той погледна ръчния си часовник.

— В момента министър-председателят би трябвало да приключи разговора си с египетския посланик Нахас. Той спомена нещо за кратко отклонение от пътя. Иска да покаже на посланика Музея със свитъка от Мъртво море — работа за 15–20 минути. Както знаете, Селмън много се гордее с факта, че баща му е един от откривателите на тези ръкописи. Щом свършат с това, те двамата заедно пристигат тук на летището, откъдето ще летят за Кайро.

Служителят отпи от чашата си.

— Вие ще тръгнете с друг самолет след 15 минути. Барът в самолета ще бъде отворен, но ви съветвам да не употребявате алкохол. Египетският президент лично ще посрещне нашия министър-председател. Ще има кратка церемония, на която вие ще присъствате.

— Това значи, че ще трябва да висим с часове на летището в Кайро — недоволно отбеляза Ремзи.

— На летището в Кайро няма да ви оставят да скучаете — отговори служителят от израелската преса. — Египтяните ще ви предложат приказно угощение — храна, доставена от Нил Хилтън и сервирана от прочутите с красотата си сервитьорки. Уверявам ви, няма да съжалявате. — Той вдигна чашата си за наздравица. — Шалом!10

Ремзи прикри прозявката си и отпи от уискито. Не му се тръгваше за Кайро. Тук в Тел Авив се чувстваше добре, освен това Йерусалим определено го интересуваше. Ремзи мразеше Кайро, огромните му тълпи, бедняците и мръсотията. За нищо на света не би отишъл отново при пирамидите, където досадни амбулантни търговци предлагат всевъзможни дрънкулки. Предпочиташе да остане в Израел, въпреки че тук тези дни не се случваше нищо интересно, което да излезе на първа страница в Рекърд.

Предстоящата среща в Кайро бе малко по-обещаваща, въпреки че в последните няколко години бяха организирани няколко такива срещи и една от тях не намери достойно място в международните новини.

Ремзи бавно довърши питието си и се замисли какво ли става с Виктория Уестън. Нейният ентусиазъм и чуруликането й бяха започнали да му липсват. Почти всяка сутрин, откакто се бяха разделили, той се събуждаше с мисълта за нея, виждаше тялото й и от това се възбуждаше. Искаше му се тя да го придружи до Кайро, за да направи престоя му там много по-приятен. Мисълта, че може би скоро ще я види и най-после ще престане да се държи глупаво с нея, го успокои. Подаде чашата си за още уиски, пусна няколко нови кубчета лед и отново жадно отпи. Така щеше напълно да прогони умората.

Изминалите десет дни бяха много уморителни за Ник Ремзи. Едва пристигнал от Париж в Телавивския хотел Хилтън, той получи нова задача. Оли Мак Алистър му се обади от Ню Йорк и му възложи, вместо да събира материали за посещението на израелския премиер в Египет, да придружи израелския министър на отбраната в обиколката му из страната, която щеше да трае пет дни. На шестия ден Ремзи трябваше да бъде в музея на скрижалите от Мъртво море, за да отрази честването на неговата поредна годишнина, където се очакваше да дойдат изтъкнати археолози от целия свят.

Изпълнението на тази задача доста поизмори Ремзи. Причината не беше нито жегата, нито битовите неудобства на военните, така несвойствени за цивилния човек. Причината по-скоро беше неизчерпаемата енергия на израелския министър на отбраната, който сякаш не беше човек, а машина. Ремзи бе принуден да измине с него огромното разстояние от Хайфа до Афула база и Биршеба. А статията, която той написа след обиколката за подготовката на Израел за възможна война в близко бъдеще срещу какъвто и да е арабски съюз, бе обещаващо интересна, преди израелската цензура да я кастрира.

На шестия ден Ремзи отиде на празненството в музея. Никога по-рано не беше влизал в Светилището на книгата, както израилтяните наричаха мястото, където се пазеха седемте безценни ръкописа от Мъртво море, открити през 1947 г. в една от Кумранските пещери. Той мина покрай белия свод, наподобяващ капаците на глинените делви, в които били намерени ръкописите и слезе до главното помещение. Той намираше мястото интересно, но се съмняваше, че каквито и да са безжизнени предмети биха изглеждали достатъчно вълнуващи, за да привлекат интереса на презаетите читатели на един нюйоркски вестник.

Когато обаче влезе вътре, всичките му съмнения изчезнаха. Изложените под двойния параболичен свод експонати изцяло приковаха вниманието му. Ремзи разглеждаше ръкописите и слушаше екскурзовода със зяпнала в захлас уста.

Групата се изкачи в кръглата централна зала по сводестия тунел, от двете страни на който бяха наредени изложбените витрини. В средата на тази зала величествено се издигаше колона, около която бяха ръкописите на Исай — цялата книга на Исай. Кумранското общество от преди две хиляди години сякаш се бе върнало към живот, възкръснало от оръфаните пергаменти, за да разкаже на поколенията за вечната и упорита борба между Доброто и Злото.

Ремзи неохотно се върна към пряката си работа и започна да записва интересното за вестника. Отбеляза, че вътрешността на музея архитектурно наподобяваше пещерата, в която бяха намерени свитъците, че свитъците се пазят в десет дебело остъклени витрини, че листата на главния свитък на Исай не са оригиналните, а изкусни фотокопия. Оригиналите трябвало да бъдат запазени от разрушителната за тях светлина в сградата.

Ремзи, преводачът и другите гости насядаха кой където намери и се приготвиха да изслушат словата на археолозите. За Ремзи словата звучаха съвсем сухо и той слушаше с половин ухо. Единственото нещо, което го развълнува този ден, бяха самите ръкописи.

Вечерта в хотел Крал Давид Ремзи се опита да излее част от набраните впечатления в кратък репортаж. В разговора си с Ню Йорк, докато диктуваше материала по телефона, той почувства удовлетворение от работата си, макар че всичко бе събрал пряко волята си, по искане на Армстед. Ремзи все още не можеше да повярва, че този материал можеше да привлече вниманието на жителите на Ню Йорк, чието ежедневие бе преситено от убийства, грабежи, измами и сексуални скандали.

Тази сутрин, както всички други, беше горещо. Ремзи нае такси, което за 45 минути го закара от Йерусалим до хотел Хилтън в Тел Авив. Взе набързо един душ, преоблече се и успя да хване журналистическия автобус за международното летище Бен Гурион. В последния момент, грабнал един сандвич в ръка, той забеляза телефонното съобщение от Виктория. Време за отговор нямаше. Направи му впечатление обаче, че съобщението беше от Париж, а не от Женева.

В стаята на летището, временно предоставена на журналистите, Ник допиваше втората си чашка, когато чу името си по говорителите. Бързо остави чашата си и стана.

— Мен търсят. Телефон не забелязах. Откъде мога да се обадя?

Представителят на израелската преса го повика.

— Може да се обадите от другата стая. Аз ще ви помогна. Елате.

Влязоха в малка съседна стаичка. Евреинът взе слушалката, каза нещо на иврит и я подаде на Ремзи:

— Търсят ви от Париж. Сега ще ви свържат. — Приближи се до вратата и добави: — Не забравяйте, че тръгваме всяка минута.

Останал сам, Ремзи вдигна слушалката до ухото си.

— Ало! Тук е Ник Ремзи.

— Най-после — прозвуча далечна въздишка. Беше Виктория Уестън. — Къде ходиш бе, Ник? Започнах да се безпокоя. Цяла седмица се мъча да се свържа с теб.

— Здравей, Вики. Видях съобщението ти в Хилтън, но нямах никакво време да ти се обадя. Как разбра, че съм на Бен Гурион?

— От хотела ми казаха, че си тръгнал за летището.

— Всяка минута излитам за Кайро. С пристигането си в Тел Авив получих допълнителна задача от Армстед.

— Терористически щуротии?

— По-добре да беше нещо такова — каза Ремзи. — Инспекционна обиколка на отбранителни инсталации и един ден за отразяване на празненствата в Светилището на книгата.

— Къде?!

— Музея на ръкописите от Мъртво море. Стана хубав репортаж, но не мисля, че ще надуе тиража на Рекърд. А ти? Какъв е този зор? Нещо да не би да ти се е объркало?

— Всичко… или може би нищо.

— Ама ти какво правиш в Париж? Мислех, че си в…

— В Женева, знам. Бях там преди време. Затова те и търсих така настойчиво, след като това се случи. Става дума за отвличането на Бауер. Бях свидетелка на отвличането на Генералния секретар на Обединените нации от Карлос.

— Четох за това в Поуст и Херълд Трибюн по пътя.

— Ник, аз първа и единствена грабнах тази новина — каза Виктория бързо. — Ти видя ли подзаглавието с автора на сензационния репортаж?

— Нямаше подзаглавие в това, което прочетох.

— Да, но в Рекърд имаше. Можеш ли да се сетиш за името?

— Марк Брадшоу? Пак ли бе, не думай.

— Веднага след събитието позвъних на Дайъц, уверена, че единствена аз имам новината. Той ми каза, че те вече пуснали материала за печат. Какви ги върши този Армстед? Дубльор ли ни е сложил?

— Предполагам, че го прави за по-голяма сигурност. Този Брадшоу е късметлия копеле. Завиждам му. Бих желал да имам неговия късмет. А за Армстед никога не съм предполагал, че е гений.

— В какъв смисъл?

— Ами в смисъл, че винаги съумява да изпрати нас и Брадшоу навреме на горещите точки на събитията. Името му трябва да бъде изписано с едри букви и на видно място в Лигата на екстрасенсите. С моето изпращане в Израел обаче и с твоето в Париж, няма да познае. Ти между другото какво правиш в Париж?

— Армстед ме отзова от Женева. Изпрати ме да чакам тук до второ нареждане. Ще броя пръсти тук и ще чакам нещо да стане.

— Нищо няма да стане там и, както предчувствам, абсолютно нищо няма да се случи и тук. Не забравяй, че нашият бос е човек като всички — печели, но може и да губи. Така или иначе ние с теб май трябва скоро да се видим.

— Аз много искам, Ник!

— Ей, викат ме. Боя се, че е време за тръгване.

— Ник, обади ми се като пристигнеш в Кайро.

— Непременно, мила. Ще имаме достатъчно време, за да бъдем заедно.

Късно следобед един син микробус с умерена скорост излезе от булевард Херзъл в Йерусалим и пое по Рупин. Вътре седеше Купър. Облечен в тънък летен костюм с консервативно подбрана вратовръзка към бялата си памучна риза, той изглеждаше като всеки бизнесмен-турист. Беше опрял нос в стъклото и се взираше навън. Вдясно се виждаше сградата на Староеврейския университет и огромния университетски стадион. Точно когато се канеше да се отдръпне от прозореца, той зърна величествените колони на израелския парламент. С присвити очи Купър продължи да се взира през стъклата на микробуса. Изведнъж, вдясно от тях, изникна изящно заоблено бяло кубе. Това беше покривът на Музея на ръкописите от Мъртво море.

— Пристигаме — обяви Купър и се протегна на седалката. Викна високо, за да могат останалите седем човека в микробуса да го чуят добре. — След няколко минути ще бъдем на мястото, така че бъдете готови. Всички вече сте били в този музей, значи всичко ви е познато. Всеки има задача. Знаете какво да правите.

— Всичко е ясно — провикна се Куикс от първата седалка.

Купър помълча половин минута, вперил поглед през стъклото в нарастващия бял купол и отново лениво продължи:

— Крупински ще паркира този автобус на паркинга до музея. Ще остави автобуса там и заедно с Пейгъноу ще отидат при двата празни форда на паркинга. Ще се мотат около тях с цигари в уста и ще следят часовниците си с постоянна готовност да заемат шофьорските места. През това време ние ще наскачаме от автобуса като туристи. Туристическа група от Ливърпул, запомнете това. Ще се наредим на опашката за билети. Пред касата има указател с надписи на английски и иврит — личат отдалече. С билетите в ръце, поединично или на двойки, ще отидем към остъклената будка на входа. Това е пропускът, след него тръгваме по бетонната алея към Музея на хълма отпред. Преди да стигнем до него, на второто отклонение вдясно има табела — „Светилище на книгата“. Това е нашата цел. Съвсем спокойно се придвижваме натам, никакви подтичвания, никаква припряност. Вие сте туристи, помнете това. Качвате се по височинката по четирите стъпала, вървите до още две следващи стъпала и по стръмното стълбище след тях слизате в двора. Със стъпването ни на това стълбище, започва операцията.

Лафеер замаха с ръка:

— Ами ако се смесим и объркаме с другите туристи — истински, там по стълбите?

— Това е малко вероятно, но все пак е възможно — отговори му Купър. — Ако се случи такова нещо, ще ги спрете на място. Задържате ги, докато всички се измъкнат. — Купър обхвана с поглед и останалите. — Всички действаме светкавично. От влизането ни в музея до излизането имаме не повече от три минути.

— Ясно — извика в отговор Куикс.

— Въпроси?

— Нямаме въпроси.

— А, и още нещо много важно — каза Купър — предвидливост на Пейгъноу. Всички в автобуса, освен шофьора, се обърнаха към водача си. — Запомнете! След входното антре и сувенирното помещение на музея има тунел с наредени в него осветени и остъклени витрини, тях не ги пипайте! Изобщо не им обръщате внимание! В тях са ръкописи, свитъци, монети, глинени парчетии и други находки. Те не представляват никаква ценност. Там не се спирайте. Преминете направо в кръглата зала. Издигнатия пиедестал към колоната в средата също няма да пипате. Там са пергаментите с ръкописите на Исай, но фотокопия. Минете направо към другите витрини, в залата, където са оригиналните свитъци от Мъртво море. Не се опитвайте да чупите стъклата на витрините. Те са свързани с алармена инсталация. Послужете си с ключовете, които подправихме. Това може да ви позабави, но пък е по-сигурно. Ключалките са в основата на витрината. Пъхате ключа, отваряте капак, грабвате свитъците и изчезвате.

Автобусът направи завой с леко подрусване. Купър погледна през прозореца:

— Минаваме покрай двата форда, на които ще се качим после. Дай отзад, Крупински. Паркирай там!

Автобусът бавно мина между колите. Всички седяха неподвижни в напрегнато очакване. Забелязаха, че има незаети само три коли. Докато паркираха, Купър отново ги заговори:

— За измъкването ни оттук… ако всичко мине добре, излизаме спокойно и отпуснато, както при влизането. Определените четирима отиват спокойно към туристическия кораб в Хайфа. Гус и аз ще се върнем в Йерусалим, за да направим необходимото там преди излитането ни. Ако пък нещо се обърка, бързо действаме по алтернативния план. Тръгваме по другия маршрут и на двойки ви сваляме при нашите хора, където се преобличате и напускате страната. — Купър се обърна към Крупински и Пейгъноу: — И при единия, и при другия случай суматоха да няма. Никакви бързания и минавания на червено. Израелците имат в светофарите скрити камери, които заснемат всеки нарушител. Веднъж да се качим на самолета — после знаете. Среща в Париж, съгласно уговорката.

Автобусът беше спрял.

— Ол райт, момчета — каза тихичко Купър. — Работа ни чака. Да тръгваме!

Вратата на автобуса се отвори. Крупински и Пейгъноу слязоха и с нехайна походка тръгнаха към колите. Купър ги проследи с очи и последва другите навън от автобуса. Разговаряйки оживено помежду си, те се разделиха на две групи и стигнаха до будката с надпис „Продажба на билети“. Наредиха се на опашка и затърсиха из джобовете си дребни пари. Всеки заплати билета си и мина към съседната будка, обградена със стъкла в сини рамки. На нея пишеше „Вход“. Купър мина първи. Вътре нехаен млад човек с някаква лепенка на брадичката и значката на музея на спортното си сако приказваше на иврит с дебеличка девойка, която седеше до него и апетитно хрупаше една ябълка. Младежът механично взе билетите, без дори да погледне хората. Групата се озова на широката бетонирана алея. Купър избърза, излезе отпред и тръгна спокойно като водач на туристическа група. Всички вървяха бавно, като непрекъснато бършеха челата си и охкаха от жегата. Минаха първото отклонение, книжарницата и помещенията за почивка. На групички навлязоха в алеята, която водеше за музея. На високо издигната табела пишеше „Светилище на книгата“.

При табелата се събраха около Купър и с ускорена крачка поеха по алеята. Изкачиха няколко стъпала и наведени тръгнаха между една черна стена и белия купол. Завиха зад един ъгъл и отново събрани, се изправиха пред стръмното каменно стълбище, което водеше към двора. Туристи почти не се виждаха. Купър присви очи към часовника си, след това вдигна глава, за да обхване всички с поглед и рязко кимна към стълбището:

— Действайте! — заповяда той.

Мигновено шестима от тях измъкнаха цветни скиорски маски и ги нахлузиха на главите си. Куикс вече беше извадил от пазарската си чанта лека картечница „Кох“. Забързани надолу по стълбите, останалите приготвиха заредените си пистолети „Магнум“. Смъкнаха се на двора почти едновременно. Кривнаха вляво и се затичаха през двора към главния вход на подземния музей.

В коридора Купър видя хора, които беше очаквал да види. Зад отворената метална врата бяха застанали двама служители от музея — един уредник в цивилен костюм и един пазач, облечен в униформа, на която висеше кобур. Недалеч зад тях, до една масичка с наредени по нея сувенири, книжки и касети, седеше голобрадо чиновниче и четеше книжка.

Появата на Купър в тази страшна маска и блесналите насочени пистолети стъписаха и тримата музейни служители и като че ли ги хвърли във временна парализа. Купър нахълта вътре. Другите пет маскирани фигури се втурнаха след него. Купър усети Шийлдс до себе си и бързо му напомни:

— Вчера каза, че алармата може би ще бъде изключена. Провери все пак!

Уредникът и продавачът на сувенири вече бяха вдигнали ръце. Пазачът се опита да окаже съпротива, като посегна към кобура си, но Купър се спусна и го удари с пистолета по главата. Възрастният човек простена и се олюля. Купър го задържа, измъкна пистолета от ръката му и го остави да се стовари на пода. Куикс беше оставил на пода картечницата и чантата си и беше останал зад уредника. Свали ръцете му, измъкна въженце от джоба си и здраво ги завърза на кръста му. Събори го на пода, извади от джоба си носна кърпичка и я напъха в устата му. През това време Купър направи същото с пазача, а Оувърли — с продавача на сувенири. Купър бързо скочи на крака. Даде знак на Куикс да остане на входа и награби пазарските чанти. Хвърли една на Оувърли, другите на Лафеер и Де Силво, които веднага нахълтаха в тунела на музея. Оувърли ги последва. Купър последен се спусна след тях. Преминаха на бегом базалтовия тунел с витрините, приближиха стълбата, която водеше към главната кръгла зала на музея и пред тях се изправи тантурест униформен пазач. Купър изтича напред с високо вдигнат пистолет, но забеляза, че пазачът не е въоръжен и доброволно вдига ръце. Купър даде знак на хората си да го завържат, а сам той обиколи залата, за да провери дали има други хора. Те се заеха с пазача, а Купър бързо мина в кръг из залата. Зад пиедестала в центъра, мъж и жена със слухови апарати, явно съпрузи, напрегнато се взираха във витрината с кафявите свитъци. Те не усетиха кога Купър застана с пистолета зад тях. Бяха твърде уплашени, за да реагират, и Купър набързо ги изтика към другите, където ги завързаха, напъхаха им кърпите и им заповядаха да легнат на пода. Без да губят нито секунда, хората от бандата се пръснаха ветрилообразно из залата и напъхаха ключовете в предварително разпределените помежду им витрини. Пет стъклени капака се вдигнаха и истинските свитъци от Мъртво море, древните пергаменти, някои от които съшити с ленени конци, бяха измъкнати и напъхани в пазарските чанти, като някои от тях се разкъсаха. Грабежът завърши.

Пред входа на музея израелският министър-председател Салмън и египетският посланик Нахас слязоха бързо от лимузината, пренебрегнаха официалния вход за посетители и влязоха през отворената до него портичка. Въпреки 72-годишната си възраст министър-председателят закрачи по бетонираната алея бързо и енергично като атлет. Египетският посланик и тримата бодигарда подтичваха задъхани след него.

Премиерът бе закъснял, и то много. Като политик, който се гордееше със своята точност, той винаги гледаше на мудността и закъсненията като на непростим грях. Срещата с посланика Нахас обаче беше продължила повече от очакваното. Салмън беше уверен, че целият му антураж от помощници и министри за срещата му в Кайро бяха вече на самолета и го чакаха. Това страшно го притесняваше. И въпреки това присъствието му тук беше наложително. Салмън предварително беше обещал да покаже на египетския посланик Музея с ръкописите от Мъртво море. За него това беше и въпрос на чест. Баща му беше един от откривателите на тези свитъци, както и един от организаторите на музея. Посланикът беше нов и все още не беше виждал свитъците, а Салмън изгаряше от желание да му ги покаже.

Министър-председателят понамали крачката.

— Предполагам, че сте запознат с историята, свързана с откритието на ръкописите?

— Да, чел съм за това — каза задъхвайки се посланик Нахас.

— Моят баща Ицхак е един от главните откриватели. В навечерието на гласуването в Организацията на обединените нации за разделянето на Палестина и последвалите сражения, баща ми придружил археолога Елизер Сукеник от Йерусалим до Витлеем, където един човек наскоро бил открил някакви свитъци. Било много, много опасно, но пътуването минало успешно. Древните пергаменти били закупени и сега са изложени тук, за да може целият свят да ги види. Тези документи са от преди около две хиляди години.

Салмън посочи към един от придружаващите ги помощници.

— Да отидем направо в музея. Тук през задната врата. Така ще имаме повече време за разглеждане. След това отиваме на летището и оттам — Кайро.

Вътре в Музея на ръкописите от Мъртво море Купър изтича към началото на тунела и силно изсвири три пъти. Последва трикратно ответно изсвирване на Куикс. Купър беше доволен. Всичко беше в ред и това беше сигналът за тръгване. Куикс с картечницата в ръка бързо дойде при него. Купър силно се провикна, за да заблуди вързаните на пода.

— Карлос каза да изчезваме оттук.

Купър, Куикс и останалите с претъпкани чанти се затичаха към вратата, която водеше към задния двор. Изведнъж, съвсем неочаквано, в коридора навлязоха хора — един, двама, трима, четирима, петима. Двама цивилни и трима в униформи, въоръжени. Купър забеляза уплашените им погледи и се сети, че той, Куикс и другите бяха все още с маските на лицата си, което явно ги издаваше като терористи.

Един от униформените вече беше извадил пистолета си и стреля. Шийлдс пръв се опита да отговори на стрелбата, но падна като подкосен. Беше убит на място. Купър чу пукота на картечницата на Куикс. Леката картечница скосяваше и поваляше влизащите от единия до другия край и обратно. После отново и отново. Влизащите като дървени кукли падаха на пода с шуртяща от раните им кръв. Купър се молеше пукотевицата да не се е чула навън. С ужасен вик нареди на оцелелите му хора да излизат. Прескочиха агонизиращите проснати тела, изтичаха в задния коридор и оттам — вдясно към изхода. Смъкнаха маските и прибраха оръжията си. Минаха след това покрай книжарницата. Продавачката учудено ги изгледа. Озовали се навън, те се затичаха към отворената порта на музея, но по примера на предвождащия ги Купър бързо намалиха крачката и с нормален ход минаха през портата покрай остъклената будка. Младежът в будката и хората от ескорта около лимузините дори не ги погледнаха. Купър облекчено въздъхна. Да, изстрелите бяха твърде далечни, за да бъдат чути оттук, а пък ако са били чути, навярно не е било ясно откъде са идвали.

Като съвсем обикновена туристическа група, те минаха през паркинга и се приближиха до колите, където Крупински и Пейгъноу се разстъпваха като чакащи шофьори.

Купър изтича напред и даде знак на шофьорите да седнат зад воланите. Групата се раздели на две. Нахълтаха в колите и затвориха вратите.

— Наложи се стрелба — изръмжа Купър към Пейгъноу, — така че давайте по алтернативния план. Тръгвай!

Докато Пейгъноу припряно палеше колата, Купър извика към останалите отзад.

— Кои, по дяволите, бяха тия двама с охраната?

— Единият ми заприлича на израелския министър-председател — отговори Лафеер.

— Ама че я оплескахме! — каза Купър. — Загубихме и Шийлдс! Лайнарска работа! О’кей, Гус, давай кротко и по-бързо.

Излязоха от паркинга и оставиха зад себе си опразнения и окървавен музей, съвсем затихнал в слънчевия следобед. Операцията беше изпълнена.

В Кайро вече се смрачаваше. От един прозорец на международното летище, на 15 мили от претъпкания град, капнал от умора, Ник Ремзи наблюдаваше запалването и блясването на светлините по асфалтовите писти. Повечето от самолетите бяха току-що кацнали. Други кацаха в момента. Почти всичките бяха самолети на египетските аеролинии. Все още нямаше и помен от самолета на израелския министър-председател. Президентът и вицепрезидентът на Египет, търговският министър и празнично облеченият войнишки батальон отдавна чакаха. Ремзи забеляза, че по едно време президентът и другите официални лица изчезнаха — вероятно бяха влезли вътре. Войниците от почетния батальон уморено се отпуснаха и размърдаха в свободен строй… Закъснението на израелския премиер беше необяснимо.

Ремзи предварително беше предупреден за това закъснение. Бяха му казали, че излитането от летището Бен Гурион ще закъснее с два часа. Ремзи прекара времето на чакане в пиене, ядене и разговори с колеги. Бяха съобщили, че министърът щял да пристигне на международното летище в Кайро след не порече от час, но въпросният час отдавна мина. След него мина още един, а самолетът на министър-председателя все още не идваше.

Такова закъснение на самолет на израелски водач не се помнеше. Беше загадъчно и тревожно. Прекратиха и обясненията към неспокойния вече и вълнуващ се контингент от журналисти.

Ремзи се отстрани от прозореца. Искаше му се да тури край на това безсмислено бдение, да отиде в запазената за него стая в хотел Хилтън и да се отдаде на жадувания отдих.

Беше почти решен и тръгваше, но чу някой да го вика. Обърна се и видя, че към него забързан се приближава червенокос младеж с луничаво лице. Беше човек, с когото той се беше запознал при предишното си пътуване, британският журналист Брайън Ендърс от лондонския Таймс. Ендърс, с широко разцъфнала на лицето му усмивка, се приближи и протегна ръка.

— Поздравления! Вашите там в Ню Йорк пак удариха кьоравото!

Ремзи спокойно пое протегнатата ръка.

— Поздравления за какво?

— За сензационния репортаж в Ню Йорк Рекърд. Преди малко го чух и по радиото. — Той се вгледа в Ремзи. — Ама ти не знаеш ли?

— Какво да знам? — попита Ремзи.

— О, ясно — не знаеш. Добре, чуй го тогава от мен. Музеят на ръкописите от Мъртво море рано тази сутрин бил нападнат от Карлос и терористите му. Обрали музея и избягали с всичките ценни свитъци. Просто невероятно. Това е най-дръзкият грабеж, за който аз поне някога съм слушал.

Ремзи остана като ударен от гръм.

— Карлос и бандата му офейкали с ръкописите от Мъртво море? Не, просто не мога да повярвам!

— Повярвай, повярвай, моето момче — каза през смях Ендърс. — Съгласно съобщението по радиото, има го черно на бяло по цялата първа страница на твоя вестник. Рекърд единствен се е докопал до този репортаж. Абсолютна бомба! Сензация!

Ремзи кимна с глава към летището:

— Предполагам, това е причината за закъснението на министър-председателя. Сигурно е чул новината и е отложил пътуването.

— В това не съм сигурен. Египтяните само преди един час казаха, че е тръгнал.

— Хм, новината навярно го е застигнала в самолета и той е наредил да се върнат.

Ендърс уклончиво заклати глава.

— Не знам.

— И аз не проумявам — каза Ремзи замислен. — Ще се опитам да разбера. Ако не успея, ще се прибера в хотела си и ще се цопна в горещата вана. Благодаря ти за новината, Брайън.

Махна приятелски на британския репортер и тръгна.

— Какъв ден, а? Свитъците от Мъртво море изчезнали, а ето че и премиер-министърът го няма. Какво ли става?

Нещо обаче му подсказваше, че Едуард Армстед не можеше да не знае.

Ремзи се регистрира в хотел Хилтън и помоли пиколото да го изчака, докато си купи някои неща от павилиона. Проправи си път през тълпата и купи два пакета американски цигари и три вестника на английски език. В асансьора, докато се изкачваше до четвъртия етаж, той потърси с поглед по първите страници на вестниците подробности за кражбата на ръкописите от музея. За такова нещо никъде не се споменаваше. Видя му се чудно, но едва накрая разбра, че вестниците са от предния ден.

Докато се настаняваше в стаята, Ремзи продължаваше да се бори с натрапчивата мисъл за тази мистериозна загадка. Министър-председателят на Израел беше тръгнал от летището Бен Гурион за Кайро, но не беше пристигнал. Ремзи даде бакшиш на пиколото, изчака го да излезе и седна да обмисли тази загадка. Чувстваше обаче, че няма да стигне до нищо логично. Изкушаваше го мисълта да потърси решението в горещата вана. Но трябваше да направи нещо. Липсата на новини също беше новина, а негово задължение беше да докладва тази новина.

Насочи се към телефона, но неговият звън го изпревари. Ремзи вдигна слушалката изненадан и уверен, че е грешка. Не, не беше грешка. Беше международно повикване от Париж. Търсеше го Виктория Уестън.

— Ник, ти ли си? — чу гласа й той.

— Цял-целеничък. Как разбра, че съм тук?

— Узнах, че имаш резервация в Хилтън.

— Но сега трябваше да съм на летището.

— Да, но аз реших, че не би висял повече там.

— Аха, значи си чула, че министър-председателят не дойде? Току-що се канех да докладвам за това на Армстед.

Телефонът от другата страна замлъкна за момент и Ремзи помисли, че са ги прекъснали. Виктория отново заговори.

— Ама ти още ли не си чул? Наистина ли не знаеш?

— Какво?

— Израелският премиер е бил прострелян от бандитите на Карлос по време на грабежа в музея. Израелското правителство потулило част от събитието, по-точно стрелбата, поради някакви мерки за сигурност.

Ремзи потресен се свлече на дивана.

— Министър-председателят е прострелян? Не, ти се шегуваш!

— Чух го със собствените си уши по френската телевизия. Един от говорителите го прочете като извънредно съобщение на правителството.

— В какво състояние е Салмън? — поинтересува се Ремзи.

— Нямам представа. Знам само това, което чух от последното съобщение на правителството. Бил е прострелян в музея от терористите на Карлос и сега се намира в някаква израелска болница. Нищо повече.

— Аз… аз просто нямам думи! — най-после промърмори Ремзи. — Какво правя аз тук?

— „Един бог знае“ — каза Виктория, цитирайки Хенри Люс от списание Таймс и добави: — Но може би по-правилно ще е да кажа „Единствено Армстед знае“. Да не забравяме, че пак той пръв е научил за тази стрелба.

— Армстед! — повтори като ехо Ремзи. — Най-добре ще е да не мърдам оттук, докато не се свържа с него. Какво става с този човек? — недоумяваше Ремзи.

— Какво са направили?

Армстед пребледня и стана от стола си. Не, той не можеше да повярва.

Хари Дайъц неспокойно се заприсвива на стола си от другата страна на масивното бюро.

— Простреляли са го, шефе — потвърди той.

— Стреляли са по министър-председателя на Израел? Така ли да разбирам? Ранили ли са го?

— Очевидно, защото съобщението на правителството гласи, че е бил откаран в болница. Съобщението на правителството… те току-що съобщиха… е съвсем кратко, но по наши сведения премиерът е в критично състояние.

— Ти чу това от Пейгъноу?

— От Гус Пейгъноу, да. Когато ми съобщи за операцията с ръкописите, той нищо не ми каза за стрелба. Първо, за да не се разбере, че някой от бандата ни докладва и второ, вероятно защото още не е бил сигурен колко и кои са убити. След като чул съобщенията на правителството, той ми телефонира отново и даде някои подробности.

— Какви подробности? — настойчиво запита Армстед. — Как е станало това?

Дайъц прочисти гърлото си:

— Не знам точно, но със сигурност знам следното: Купър и хората му току-що били грабнали свитъците и тръгвали да излизат, когато министър-председателят и някакъв негов гост, с трима души охрана, се появили насреща им. Като видял маскираните хора, един от гардовете усетил какво става и открил огън. Убили на място един от хората на Купър — Шийлдс.

Армстед разтревожен скочи:

— Убили са човек от хората на Купър?

— Съвсем сигурно — каза Дайъц. — Пейгъноу го съобщи съвсем достоверно.

— И после какво станало?

— Терористите отговорили на огъня с огън…

— Виж какво, избягвай това прозвище „терористи“, когато говориш за тях — прекъсна го Армстед и седна зад бюрото си. — Какво е станало след това?

— Един от хората на Купър открил огън с лека картечница и покосил петима — премиера, госта му и тримата гардове. Проснали телата по пода като в онази касапница в Чикаго в деня на св. Валентин. Пейгъноу не знаеше колко от тях са били ранени и колко убити. Всичко станало много бързо.

— А Купър и хората му се измъкнали невредими?

— Абсолютно.

Армстед поклати глава:

— Слава богу! Но са оставили Шийлдс там? Трябвало е да го вземат със себе си!

— Нямали избор. Всяка секунда им била скъпа.

— Шийлдс… По тялото му няма никакви отличителни белези, нали?

— Не, никакви. Никой от тях няма никакви белези.

Армстед отново поклати глава.

— Изрично казах, че не трябва да има никакви кръвопролития.

— Било е неизбежно. Все някой път щеше да се случи — каза Дайъц с делови тон. — Нашите хора не са имали друг избор. Действали са в самоотбрана.

— Ще ми се да вярвам, че си прав — размисли Армстед. — И сега кой ще бъде обвинен за това?

— В съобщението си израелското правителство вече визирало Карлос.

Армстед се начумери.

— Много лошо се получи, че репортажът за стрелбата не дойде навреме. Но подробностите по нея… тези подробности ги имаме само ние, нали?

— Точно така, шефе.

— Е, и кога ще ги имаме черно на бяло?

— Шефе, та това не е още обработено. Аз току-що завърших разговора си с Пейгъноу. Аз…

Армстед отговори с юмрук по бюрото:

— Дявол да го вземе, Хари! Какво чакаш? Побързай! Не бива никой да го печата преди нас. Трябва да се действа колкото се може по-бързо… това е поредният удар. Поредната сензация! Подробни сведения за стрелбата и убийството на премиера Салмън, това ще бъде репортажът на годината.

Той стана и заобиколи бюрото към Дайъц, който също стана. Хвана ръката му.

— Да побързаме, Хари. Ние сме на върха и трябва да останем там.

— Ще го приготвя незабавно за печат, шефе. Пак ли да го пусна с подзаглавие Марк Брадшоу? Посочихме него като автор на репортажа за грабежа на свитъците, логично е и сведенията за стрелбата да бъдат негови.

Армстед кимна.

— Точно така, Хари. Нека си го пазим като щастлива звезда.

— О’кей. Но има още нещо.

— Да?

— Какво ще правим с Ремзи?

— Най-добре ще е да изтеглиш Ник от Кайро. Върни го в Париж при онова момиче, Уестън. Да се надяваме, че ще успея да измътя нещо ново и за двамата.

Дайъц се поспря на вратата.

— Точно това си мислех, шефе. Няма ли да бъде по-добре да поразредим тези истории, да им дадем малко отдих помежду им.

— Откога си станал така предпазлив, Хари?

— Не че съм станал предпазлив, но…

— Остави плановете на мен — каза Армстед. — Когато човек грабне кормилото на света в ръцете си, трябва да го държи здраво и нито за миг да не го изпуска.