Всемогъщият

Глава петнадесета

Ханна лека-полека се пробуди. Отначало не можа да се ориентира къде се намира. След секунди недоумение, тя разбра, че е в кабинета на съпруга си. Случилото се вечерта и кошмарната нощ на затворничество изплува в съзнанието й. Беше премного изтощена, за да може да се вълнува. Бавно обърна главата си встрани и забеляза Виктория, която стоеше до нея и упорито я наблюдаваше.

— Ами… май съм позаспала — каза Ханна. Ти успя ли да заспиш?

— За малко — каза Виктория, — тук в креслото.

Ханна се загледа в тавана.

— Струва ми се, че май трябва да ми кажеш какво беше там… Това, което беше написал. Това, което разиграва днес. Аз погледнах листовете отгоре-отгоре, не обърнах внимание на подробностите. Самолетът на президента…

— Ще бъде нападнат от друг самолет — каза Виктория, почти загубила глас. — При сблъсъка самолетът Еър Форс Едно ще бъде взривен и всички в него ще загинат. Президентът Колуей ще умре. Прессекретарят му Хю Уестън — моят баща, ще умре. Журналистът от нашия вестник Ник Ремзи ще умре. Над сто човека в самолета ще умрат.

— И това е написал Едуард?

— Ще стане след малко повече от час.

— В колко часа? — запита Ханна.

— В репортажа му е казано, че е станало в девет и тридесет и две минути тази сутрин.

— Сега колко е часът, Виктория?

Виктория погледна часовника на бюрото.

— Точно осем и осем минути.

Ханна изтръпна.

— Как? Той… как ще направи всичко това?

— В репортажа не е казано подробно. Пише, че президентът Колуей е бил убит при подготвена акция във въздуха. Подробности не са дадени, но пише, че по Хаванската телевизия съобщили, че една от най-отявлените антиамерикански фракции на Кастро, била откраднала от военната база Сиенфуегос един МИГ 27F — усъвършенстван съветски самолет. Предполагало се, че пилотът бил някакъв си откачен — камикадзе, който седмици преди това бил изпратил заплашително писмо, на което никой не обърнал внимание. През 1945 година той бил определен да убие президента Рузвелт, но не успял. И за да си възвърне честта, решил да убие друг американски президент. Подпомогнат от кубински реакционери, този японец събрал сведения за планувания полет на Еър Форс Едно от въздушната база Ендрю в Мериленд за Лондон. Избягал с изтребителя МИГ и връхлетял с откраднатата машина върху президентския самолет. Това станало на 120 мили от атлантическия бряг — някъде към 40 минути след излитането му. След това следваха имената на загиналите — президента и останалите на борда. Това беше всичко, което успях да прочета.

Ханна се облегна на стола.

— Това е просто невъобразимо! Та Едуард трябва да е наел най-опитните терористи в света за това нещо. Тя тъжно сведе глава. — Бяхме прави, Виктория. Мъжът ми е превъртял. Загубил си е ума.

— Но за организирането на всичко това все пак трябва ум — каза Виктория.

— Не, не, той е съвсем откачил — повтори Ханна.

Виктория с досада закрачи из стаята.

— Какво мислиш, че ще стане с нас. Какво ще направи с нас?

— Той го каза много ясно, Виктория. До утре сутринта… всеки миг… ще изпрати някого… може и двама… Ще отключат вратата, ще ни изведат и ще ни убият — както убиха клетата Ким.

— Но той самият можеше да ни убие снощи! — каза Виктория.

Ханна разклати глава.

— Не, Едуард пипа много фино. Да ни убие и да просне тук две мъртви тела?! Не! За него много по-лесно би било професионалист да свърши тази работа и не тук.

— Но долу има портиер. Той ще ни види, ще разбере.

— Предполагам, че портиерът няма да бъде там. Те ще го отмъкнат нанякъде и тогава ще дойдат за нас.

Виктория зашари с очи из кабинета.

— Ханна, начин за измъкване оттук не може да няма!

— Сама видя, че няма — тъжно промълви Ханна — Часове след неговото излизане обикаляхме и оглеждахме. Опитахме стените сантиметър по сантиметър. Оттук можем да излезем само през вратата. Можем да бъдем само изведени оттук.

Виктория се спря.

— Аз… за себе си не ме е грижа, Ханна. Хич, ама хич. Съжалявам за теб.

— За мен едва ли трябва да се съжалява.

— Трябва. Съжалявам и за всичките тези хора на самолета… Баща ми, човекът, в когото най-после се влюбих… Самият президент и всички там невинни хорица… Историята не помни такова престъпление. Ханна, това не бива да става.

— Може би пък и да не стане — каза Ханна, което прозвуча като: — „Велики Боже, дано да не стане!“ — И все пак дълбоко в себе си си уверена, че ще стане?

— Боя се, че ще стане. Той няма да се спре пред нищо. Никой не може да му попречи. И най-малко ние можем да направим това. Тя притвори очи и силно стисна клепачите си.

— Загубихме!

Четири часа преди това се разигра доста странна сцена.

Може би най-странната досега — помисли си Армстед и, предвождан от Гус Пейгъноу, влезе в сводестия хол на порутения стар замък в покрайнините на Ню Порт Род Айлънд.

Армстед беше пристигнал с един нает от него учебен самолет. Беше се преобразил с перука, изкуствени мустаци и очила. Гус Пейгъноу го посрещна с един раздрънкан додж и го докара тук в този пущинак от 22 стаи. Основното ядро от хората на Карлос бяха го наели от местния земевладелец, който беше предпочел да живее в града. И сега замъкът служеше като база и укритие.

— Тук е идеално — обясни Пейгъноу. — Външни хора тук не идват. Освен това частното летище, от което Мацуда ще отлети за Бахамските острови е съвсем близо. Всичко е в пълна готовност. Остават броени часове, така че срещата ви трябва да мине много бързо. Той настоя за тази предварителна среща с вас.

— И ето, аз се отзовах.

— Носите ли това, което той иска? — запита Пейгъноу.

— Проблеми няма!

— Почакайте тук, сега ще го доведа.

Пейгъноу излезе, Армстед, останал сам, с огромен интерес заразглежда обстановката. В тази зала, си помисли той, навярно са намирали подслон хора като Даймън Джим Брейди, Джеймс Гордон Бенет, Джей Гулд… Пантеон от гиганти. Погледът му се спря на разнебитените, някога изящни, мебели от 19 век. Учуден забеляза, че огромните порцеланови плювалници с цветните изображения по тях все още стояха непокътнати по местата си.

Древна история.

С широка крачка Армстед тръгна към центъра на обширната зала. Ето и той самият със своя живот правеше история. Влизаше в историята и бъдещето трябваше да му отреди място в изложбената зала на медиите.

Прозвучаха стъпки и Армстед бързо се обърна да посрещне японската звезда.

Бяха двама души. Първият беше Робърт Джеклин, когото той не беше виждал от срещата им в Истанбул. Джеклин ръководеше цялата операция. Вторият беше японецът — дребен, кривокрак, около 65-годишен и не по-висок от метър и половина. На главата си имаше кожен пилотски шлем с емблемата на изгряващото слънце. Тъмният летателен костюм съвсем не му прилягаше. На якето му се мъдреше същото изгряващо слънце, значка на японските въздушни сили от 1945.

— Мистър Уолтър Зимбърг — каза вежливо Джеклин — капитан-летец Йозуке Мацуда, бивш член на специалните японски щурмови войски — главен изпълнител във вашата операция.

Армстед неволно се поусмихна и подаде ръка. Мацуда грабна ръката му и сърдечно я раздруса. Устните му се разтеглиха в широка усмивка и откриха поредица от златни зъби по цялата горна челюст.

— Той говори съвсем слабо английски — каза Джеклин — и не разбира почти дума. Аз обаче говоря добре японски и ще помагам, ако се наложи.

— Добре — каза Армстед.

Изненадан много от златните зъби на японеца, той попита.

— Как се е сдобил с толкова златни зъби?

— Подарък от родителите му, от преди войната.

— О’кей — каза Армстед.

— Сега да ви обясня как се стигна до неговото участие в операцията. Неговите лични причини за това. Капитан-летец Йозуке Мацуда бил на редовна военна служба във въздушната база Каноя, в 721 въздушен полк, в ескадрилата от „живи торпили“. На 17 април 1945 година бил изпратен да взриви един американски самолетоносач. Задачата на Мацуда била да връхлети със своя щурмови бомбардировач Сюзей. Носел двутонна бомба върху капитанския мост и наблюдателната кула на самолетоносача. По сведения там трябвало да бъде президентът Франклин Рузвелт.

— Един момент — каза Армстед — кога е станало това?

— На 17 април 1945.

— Но президентът Рузвелт е бил покойник по това време. Президент Труман…

Джеклин предупредително разклати пръст.

— Вие и аз знаем това, но капитан Мацуда не го е знаел. По-важно е обаче, че Мацуда не успял да изпълни задачата си. В последната минута нервите му не издържали. Почувствал силно желание за живот. Помислил за младата си булка, която го очаквала в Токио. Решил, че не бива да умира, че трябва да се върне при нея и изпортил камикадзето. Вместо да връхлети върху капитанския мост, той се отклонил и се забил във водата. Останал жив и го взели в плен. След войната го освободили и той се върнал при булката си. Но тъй като се бил опозорил като камикадзе-летец, години наред останал без работа. През всичките тези години и последвалите ги той, жена му и трите му деца живели в бедност и мизерия. Жена му е саката. Капитан Мацуда заживял с единствената мисъл и грижа да подсигури по някакъв начин семейството си. Многократно заявявал, че ако му се отдаде втора възможност за камикадзе, ще го извърши с готовност и безпогрешно, стига да бъде гарантирана издръжката на семейството му. Карлос чул всичко това от японската Червена армия, свързал се с авиатора и го включил в резервите на групата, за да чака подходящ случай и ден. И ето, че този ден дойде.

Армстед не сваляше очи от ухиления японски дребосък.

— Ами ако пак се уплаши?

— Това е невъзможно — каза Джеклин. — За него сега няма нищо по-важно от това да подсигури семейството си и, както и самият той навярно ще ви каже, това за него е и въпрос на чест и реабилитация. Дори се е снабдил и носи в джоба си Амамори.

— Какво носи?

— Дървеното талисманче на будистите — за щастие и успех в мисията.

Джеклин забеляза, че Армстед е доволен и заговори нещо на японски с капитан Мацуда. Джеклин погледна Армстед.

— Да, той казва, че е готов веднага да се заеме с подготовката и изпълнението на мисията, ако му докажете, че сте депозирали в ДКБ-Дайчи Канайо Банк в Токио сумата от един милион американски долара.

— Погрижили сме се за това — каза Армстед и извади от джоба на сакото си бордерото от ДКБ. — Ето дубликат от бордерото. Вноската е на името на жена му. Вашият представител в Токио още днес ще предаде оригинала на жена му.

Джеклин взе бордерото и го подаде на японския пилот. Мацуда го прочете и широка усмивка отново откри пълната му със златни зъби уста. Заговори нещо на японски.

— Ще превеждам — каза Джеклин — доволен е. Благодари ви. Иска обаче да знаете, както вече ви казах, че няма да допусне неуспех и че за него това е въпрос на чест.

— Каква чест? Преди много години не успял да изпълни задачата, която му била възложена. Приема с готовност тази втора възможност да убие друг президент — мистър Колуей. Този път казва, че непременно ще успее. Да не се безпокоите. Ще бъде направено.

Армстед изгледа японеца с известно безпокойство.

— Толкова ми е смешен. Нима той би могъл да извърши такова нещо?

— Безупречно. Обучен е и е трениран много добре. Реактивният му изтребител в никой случай няма да изпусне целта.

— Как успяхте да го обучите? И… самолета, откъде ще вземете самолета?

— Всичко стана без особени затруднения — каза Джеклин. Купихме за доста голяма сума един Кастров пилот. Сега той навярно излита за тренировъчен полет. След тренировката, вместо да се върне в базата си в Куба, той ще избяга и ще се приземи на една изоставена писта в Бахамските острови. Къде точно, не е толкова важно. Наркосиндикатът също я ползва, а те особено държат на дискретност. Там беглецът ще бъде посрещнат от нашите хора, и стоящият тук капитан Мацуда незабавно ще заеме мястото в самолета. — Джеклин леко с пръст потупа часовника на ръката си. Трябва да побързаме към летището, за да не закъснеем.

Хвана за ръка дребния японец, който още веднъж показа блесналото злато.

— Готов съм — процеди той през златните си зъби съвсем спокойно и двамата излязоха от помещението.

След пет минути Армстед и Пейгъноу напуснаха залата. Вече към колата, Армстед каза:

— Летиш с мен за Ню Йорк. Не си забравил, нали?

— Не съм, не съм — каза Пейгъноу.

Армстед му подаде два ключа.

— Ето ти двата ключа. С единия хората ти ще влязат в надстройката, а с другия в кабинета. С пристигането ни в Ню Йорк ключовете незабавно да ми бъдат предадени.

— Ще стане, шефе, не се бой.

Армстед седна на предната седалка.

— Да се действа безпогрешно! Никакви пропуски!

— Никакви, разбира се. Телата им ще изчезнат безследно.

Той изтича от другата страна и седна зад волана.

Армстед леко хвана ръката му.

— Гус…?

— Да?

— Няма да бъде болезнено, нали?

— Никакви болки. Обещавам. Също като при Несбит. Без ах, без ох. Отпускат се и край, шефе. Японецът ще се погрижи за големия удар, останалото е моя работа. Бъдете спокоен. Запалете си пурата и спокойно се облегнете — каза Пейгъноу.

Запали колата и заминаха.

В заключения и изолиран от света кабинет в апартамента на Армстед двете жени вече се бяха помирили с неизбежното.

Ханна се беше присвила на кушетката, а Виктория безчувствено се бе отпуснала в едно кресло. И двете бяха като парализирани от умора и безпомощност.

Виктория като хипнотизирана се взираше в часовника на бюрото на Армстед. Напрегнато следеше хода на минутната стрелка. Боже мой, още една обиколка! Виктория се заприсвива в креслото.

— Излитат — проточи напевно тя. Замаяна и недоумяваща, Ханна вдигна глава.

— Кои?

— Еър Форс Едно, от въздушната база Ендрю в Мериленд. Точно 9 е часът. Еър Форс Едно излита с всички на борда. Това значи, че бившият камикадзе също излита. — Тя се изправи в креслото и се обърна с лице към събеседничката си. — Което също значи, че твоят съпруг вече праща човек за нас.

— Предполагам.

В тези страшни часове на отчаяние Виктория за пръв път събра сили и показа дух и решителност.

— Ханна, аз няма да им се дам. Няма да им дам да ме изведат оттук и да ме убият. Като ни поведат надолу по стълбите аз… аз ще побягна.

— Ще те застрелят на улицата.

— Нека — каза Виктория. — Аз така или иначе ще свърша, но поне ще ги хванат, а така и ти може би ще успееш да се отървеш.

— Не, с моите крака, не, Виктория — каза Ханна и поразтри изпосталелия прасец на разголения си крак. — С тези крака далеч няма да стигна.

Виктория съвсем се изправи и гневно стисна юмруци.

— Ние не бива да седим тук и да оставим да ни изведат като безпомощните евреи в Аушвиц. Трябва да се съпротивляваме. Трябва да направим нещо. Аз все още не мога да повярвам, че няма начин за излизане оттук.

— Колко пъти да ти казвам, Виктория! Начин няма, поне аз не знам такъв.

Виктория с усилие стана от креслото и се заоглежда наоколо.

— Прозорци. Досега не бях виждала стая без прозорци. Може би има такъв, прикрит с нещо.

— Бях тук по време на ремонта и помня. По план тя си беше без прозорци. Няма.

— Да имаше нещо тежко… Някакъв чук или стик за крикет — можехме да опитаме да пробием стената.

— Виктория, за какво са му на Армстед чукове в кабинета? Ако пък имаше такова нещо, той щеше да го отстрани или да го вземе при излизането си. Той не е толкова глупав да оставя тук инструменти, с които бихме могли да си послужим.

Виктория се приближи към масивната електрическа машина.

— Да можех да вдигна това и да го стоваря в стената…

— Нищо няма да направиш, стените са железобетонни.

Виктория се приближи към Ханна.

— Каза, че нямаш прислуга, която да живее тук?

— Постоянна прислуга, която да живее при нас няма.

— Но ти сама не би могла да се справиш с такова голямо жилище и домакинство? Сигурно идват да ти помагат, да чистят, да оправят леглата, да готвят? Някаква помощничка не може да не идва тук?

— Идваше една прекрасна черна жена, всеки ден. Но преди няколко седмици Армстед ме накара да я освободя. Необходимо му било спокойствие, усамотение. Не искал външни хора да му се мотаят из къщата. Той лично нае друга жена, която идва да чисти от време на време. Идва три пъти седмично, за по три-четири часа. Млада жена от Гватемала, която съвсем слабо говори английски.

— Кога трябва да дойде тя?

— Днес — не. Съжалявам, Виктория. А икономката на сградата ни праща жена за почистване и оправяне на леглата само при поискване. Редът в домакинството ни съвсем се обърка. Едуард превърна дома ни в манастир. Ясно защо било.

— Не се ли страхува от изненади? Тук не може да няма някаква предохранителна система.

— Не. Никаква. Абсолютно никаква. Армстед е убеден, че портиерът е достатъчен. Освен това той никога не би допуснал инсталации и механизми, с които хора отвън биха могли да проникнат в апартамента и кабинета му. Единственото, което той разреши на предприемача на строежа е пожароалармената система, защото той изпитва панически страх от пожари.

Виктория мигновено се размърда и оживи. Аларма за пожар? Къде е инсталирана?

— Там горе, разбира се.

Таванът беше с открити трегери. Виктория зашари с очи.

— Не го виждам.

— Няма да можеш да го видиш — каза Ханна. Едуард поиска да го монтират под онази греда в края, защото грозно биеше на очи. Не се вижда, но е там.

Виктория отиде бързо към другия край на кабинета, застана под дървената греда и се вгледа внимателно. Забеляза слаби очертания на кафяв метален диск около 15 сантиметра в диаметър и едва забележима червена светлинка.

— Виждам нещо кръгло, метално, там горе.

— Това е алармата.

— Как действа той?

— Задейства се сам. Разбира се, ако усети огън и дим.

— Задейства се сам — запита още по-припряно Виктория. — Но как?

— Звъни силно, както правят почти всички предупредителни системи и предупреждава човека в стаята. Тази аларма обаче е по-усъвършенствана. Когато се задейства, той звъни тревожно и в компанията, която го е произвела и монтирала. Те, от своя страна, веднага съобщават на най-близката пожарна…

— Ханна! — Виктория изрева с пълен глас. — Спасени сме!

Ханна я изгледа учудена.

— Не те разбирам…

— С това можем да известим за нашата беда. Ще запалим огън. Той ще задейства инсталацията и тя ще ни доведе помощ…

Ханна се поизправи.

— Огън? Да, разбира се. Но това е много опасно. Можем наистина да причиним пожар и да изгорим в него.

— Ще ограничаваме огъня. Пък няма и какво да губим. Така или иначе ще умрем.

Ханна също се оживи и раздвижи.

— Умна идея, Виктория. Така бихме могли да извикаме помощ.

Виктория беше вече помъкнала един стол и го наместваше под алармата.

— Имаш ли кибрит?

— Едуард трябва да има.

Ханна отвори кутията за пури на съпруга си и заопипва по бюрото, но напразно. Измъкна чекмедженцето на бюрото, порови извътре и извади зелена кутийка кибрит. Докуцука до Виктория и й подаде кибрита. Виктория се покачи на стола, повдигна се на пръсти и протегна ръка нагоре. Свали я.

— Не мога да го достигна, много е високо, трябва да запалим нещо… Ханна, онзи вестник там, вестника на бюрото му, дай ми го.

Ханна отново закуцука. Взе вестника и й го подаде.

— Идеално — каза Виктория.

Нави част от вестника по диагонал и направи дълга фуния.

— Ще го запаля от единия край и ще го забуча там — горе. Така ще стане.

Виктория подхвана дългата фуния под едната си ръка и драсна клечка кибрит.

— Внимателно, Виктория — извика Ханна.

Виктория приближи пламъка на клечката към широкия край на навития вестник. Вестникът изведнъж пламна. Пламъкът ставаше все по-голям, по-широк, по-червен и по-силен. Виктория се повдигна на пръсти и се опита да го приближи към пожароизвестителя.

Импровизираният факел се разгоря. Струйки дим се издигнаха към апаратната инсталация и разгарящите се пламъци постепенно пропълзяха към пръстите на Виктория.

— Внимавай! — извика Ханна.

Виктория като че ли не я чу. Цялото й внимание беше насочено към металния диск. „Включвай! Включвай!“

Изведнъж прокънтя силен писък. Понесе се силен непрекъснат звън. Аларменият механизъм заработи. Работеше безупречно. Лицето на Виктория сияеше от радост в светлината на факлата. Изведнъж болезнено извика. Долният край на пламъка бе обхванал ръката й. Захвърли факлата встрани, стисна обгорелите си пръсти и скочи от стола.

Ханна я сграбчи за рамото и тревожно посочи встрани.

— Виктория…

Горящата фуния, която Виктория беше захвърлила, беше паднала до една драперия, която вече се превръщаше в тъмночервени и жълти пламъци, които пълзяха нагоре и се разрастваха.

— Гаси… Трябва да го изгасим! — развика се Виктория.

Ханна погледна към бушуващите пламъци, които вече се извиваха в ореол към тавана.

— Не, Виктория, вече е късно… Това не можем да изгасим… След минути ще стигне и до нас… Ще се задушим… С отчаяни усилия Ханна задърпа Виктория. — Насам… банята… чула съм от пожарникари… влизай в банята, под душа, пускай душа…

Вече нищо не се виждаше в гъстия дим. Виктория се приведе ниско и се запрепъва след Ханна. Влязоха в някаква врата. Ханна тласна с гръб вратата и плътно я затвори. Отдели се от вратата и отново забута Виктория по плочките на пода към една стъклена врата, зад която се виждаше душ.

— Вътре — властно извика тя. — Влизай вътре.

В тясното пространство под душа двете плътно се прегърнаха. — Мирише ми на дим, — разкашля се Виктория. — Влиза дим отвсякъде. Ако дима не ни задуши, от огъня няма да избягаме. Да пусна ли душа?

— Още не — каза Ханна. — Той е последната ни възможност и надежда. — Виктория, чуй!

Напрегнато се ослушаха. Алармената система продължаваше упорито да звъни.

— Ако системата е задвижена изцяло — каза Ханна, борейки се да си поеме въздух, — пожарната не може да не е вдигната в тревога. Веднага ще разберат, че има нещо нередно и ще дойдат.

— Да се надяваме… Дано… — Задави се в мъчителна кашлица Виктория.

— Дано да дойдат навреме. Погледна часовника на ръката си — Осем и десет е вече.

Тя прилепи очи към остъклената врата на душа и забеляза, че вратата на банята вече се издуваше и потъмняваше. Огънят с пращене приближаваше. Пушекът в банята се сгъстяваше. Напираше в стъклата около душа и все повече проникваше вътре през пролуките на вратата.

Виктория забеляза метнат върху един кран пешкир и го грабна. Бръкна в джоба си и извади носна кърпичка. Завъртя кранчето. Бликна студена вода. Тя намокри пешкира и кърпичката. Спря крана и подаде пешкира на Ханна. А своя нос и устата си притисна с мократа кърпичка. Очите почнаха да я смъдят до болка от сгъстяващия се дим. Непрекъснатата й кашлица вече я задавяше.

Ужасният шум и пращене от огъня приближаваше. Виктория прилепи ухо към стъклената врата на душа. Долови ясни удари на чукове и брадви. Нещо силно се стовари върху вратата на банята и я разби на парчета. Плисна струя вода и се разнесе свистене на загасващ огън. Виктория потърси Ханна до себе си. Тя беше припаднала.

През замъгленото стъкло Виктория забеляза двама души с маски и огнеупорни костюми да влизат в банята. Отвори вратата на кабината на душа и изписка.

— Тук! Тук сме.

Понечи да излезе, но политна и единият от пожарникарите я задържа. Останала без въздух, Виктория успя само да посочи зад гърба си.

— Тя… там вътре… помогнете й!

Вторият пожарникар веднага се шмугна вътре. След него нагоре се спусна още един. Изведоха Виктория от обгорялата баня в тлеещия кабинет на Армстед. Вдигнаха Ханна на ръце и я изнесоха навън, после я занесоха в спалнята на Армстед и я положиха на двойното легло. Виктория изчака в коридора загледана в пожарникарите, които тичаха един през друг вън от кабинета с пожарогасители в ръце. След това влезе в спалнята. Отпуснатото тяло на Ханна беше заобиколено от лекари. Трима млади мъже и една жена в бели престилки, приветливи и надеждни като ангели.

Те всички се бяха надвесили над Ханна и съсредоточено работеха. Един от тях, млад с добре поддържана брада, се приближи елегантно към Виктория.

— Вие добре ли сте, мис?

Виктория вече не кашляше, но все пак предпочете да отговори с енергично кимване на глава.

Лекарят посочи с палец зад себе си към леглото:

— Не се безпокойте. Майка ви ще се оправи. Задавена е и позадушена от пушека, но вече се съвзема. Изнесли са я навреме.

Виктория не спираше да клати глава и да гледа към леглото. Ханна широко беше отворила очи към нея и като че ли я викаше. Машинално отиде до леглото и ясно видя, че Ханна наистина искаше да й каже нещо. Виктория коленичи и приближи глава към главата на Ханна.

— Ще бъдеш кукуряк, не бой се — приласка я Виктория.

Ханна се помъчи да каже нещо. Виктория приближи ухо към устните й.

— Вики… — едва прошепна Ханна. — Не им давай да го убият… Той… Той е болен човек… Много болен.

Виктория кимна с глава и бързо стана. Благодари на медиците и се оттегли. Огледа се наоколо. Всички бяха заети със своята работа. Лекарите бяха в спалнята. Накачулени с огнеупорните си дрехи, пожарникарите щъкаха по коридорите. Виктория грабна чантата си, излезе в коридора и забърза към всекидневната. На няколко пъти се препъна в проснатия пожарен маркуч и едва не се сблъска със забързаните пожарникари и полицаи. Никой не забеляза излизането й.

Вън, пред надстройката, група пожарникарски началници бяха се скупчили и оживено разговаряха. Виктория си помисли дали не би могла да им каже за заговора срещу Еър Форс Едно. Но инстинктивно се сети, че ще се наложи да обяснява, да доказва и убеждава, а това ще отнеме много време.

С престорено нехайство закрачи покрай опънатия като змия маркуч. Сега най-малко й се искаше да я спират и разпитват. Стигна до стълбището и със сигурна стъпка без препъвания бързо се спусна надолу.

Нямаше нужда да поглежда часовника си!

Времето явно изтичаше. При първия отворен магазин на Медисън Авеню Виктория се спря задъхана и потърси опора в един ъгъл на витрината.

Бягайки от апартамента на Пето Авеню, тя беше се натъкнала на любопитните погледи на събралата се тълпа. Продължи да тича покрай тях и наредените пожарни коли, без да обръща внимание на учудените пешеходци. Стигна до Медисън Авеню.

Влезе стремително в дългото и тясно питейно заведение. Звънецът на вратата извести за влизането й.

Собственикът показа глава иззад маркировъчната каса. Беше тантурест търговец на средна възраст и с доста оредяла коса.

— С какво мога да ви услужа, лейди? — Ех, ама… вие май… не сте се прибирали цяла нощ.

— Идвам от пожар — побърза да обясни окаяното си състояния Виктория. Сплъстената й коса и лицето й бяха неугледно мръсни, а роклята й омърляна и разкъсана.

— Трябва ми телефон…

— Пред вас е, лейди.

За посетители имаше само една кабинка и тя влезе в нея. Затвори се вътре и потърси в чантичката кредитната карта. С радост откри една и още по-радостна разбра, че има дребни пари. Още като начинаеща репортерка, един от първите уроци, които получи, беше винаги да носи дребни пари за телефонни разговори — и то много. Телефонът е главната артерия на репортера, която можеше да се раздвижи само с дребни пари. Тя изтърси монетите на поличката и откачи слушалката.

Позамисли се и почти веднага си спомни номера. Набра кода на Вашингтон Д С-202 и номера на Белия дом — 456–1414.

От централата там прозвуча женски глас. Виктория се подвоуми. Не знаеше кого да потърси. Самолетът Еър Форс Едно може би беше закъснял и още не е излетял. Баща й може би още беше в Белия дом.

— Искам да говоря с Хю Уестън — Прессекретарят.

— Свързвам ви.

Прокънтя жизнерадостен глас на млада жена. — Кабинетът на прессекретаря.

— Искам да говоря с мистър Уестън. Все още там ли е?

— Съжалявам! Ще отсъства от града за една седмица. Ако желаете да ви запиша…

— Обаждам се по нещо извънредно важно. Отнася се до живота на президента. Има ли някой, към когото…

Младата жена никак не се трогна и продължи все така весело.

— Ще ви свържа с административния шеф. Почакайте така.

След секунди оттатък се чу спокоен мъжки глас.

— Франк Олифтън на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Можете — каза Виктория — аз съм дъщерята на прессекретаря Уестън…

— По-добре го потърсете в кабинета му. Сега ще ви…

— Току-що опитах — каза Виктория, изгубила търпение. — Казаха ми да говоря с вас. Обаждам се по нещо извънредно важно и спешно. Животът на президента е в опасност. Всяка минута би могъл да…

Шефът на управлението на Белия дом я прекъсна, като се опита да я успокои и поохлади.

— Точно сега едва ли има някаква опасност за него, мис Уестън. Той спокойно си лети в Еър Форс Едно за Лондон. Но ако става дума за някакво нападение след завръщането му, готов съм да му докладвам по-късно. Кажете ми, моля ви, трите си имена, адреса си и подробностите, за да ги запиша за разследване на случая.

Това ужасно протакане подлуди Виктория. Този идиот се опитва да я залъгва, като че ли си има работа с поредна откачалка. Надвиснало беше и всеки момент можеше да стане невероятно нещастие, а никой не искаше да й повярва. За бюрокрацията там едва ли не всяко обаждане отвън, е обаждане на смахнат маниак. Неверието, рожба на рутината и шаблона, е било причина за провали в не един жизненоважен и съдбоносен случай.

Обезумяла от ярост, тя вече щеше да окачи обратно слушалката, но си спомни едно име.

Сай Розенблум!

Ник й беше казал при последния им разговор „Ако ти потрябва спешно съвет или помощ, обади се в Белия дом и искай Сай Розенблум. Той е в президентския екип и е един от помощниците. Ако играта загрубее и се почувстваш в беда, можеш всичко да му кажеш“.

— Дайте ми мистър Сай Розенблум — викна тя в слушалката.

— Кой?

— Мистър Розенблум. Помощник на президента. В западното крило на Белия дом е.

— Един момент, мадам, чакайте да видя в указателя… Да, намерих го, ето вътрешния му номер. Ще се опитам да ви свържа.

Секунди на изчакване. Появи се глас на по-възрастна жена с по-човешки тон. — Кабинетът на мистър Розенблум.

— Ало, вижте какво, изслушайте ме, моля ви, много важно е и съвсем спешно. Трябва да говоря с мистър Розенблум. Аз съм Виктория Уестън, той…

— Току-що го изпуснахте, мис Уестън. Излезе с още един от службата да пият кафе. Със сигурност мога да ви кажа, че след не повече от половин час ще бъде тук.

Виктория отчаяно простена.

— Моля ви направете ми тая услуга. Казах ви, че е спешно… Честна дума, съвсем спешно е — въпрос на живот и смърт. Може би още не е излязъл от сградата? Може би ще успеете да го застигнете.

Секретарката откликна съвсем сериозно и загрижено.

— Възможно е. Ако го намеря… за кого да съобщя, Уестън ли казахте?…

— Виктория Уестън, дъщерята на Хю Уестън, приятелката на Ник Ремзи. Той знае за мен… Моля ви, побързайте.

— Стойте така, ще ви включа на изчакване.

Главата на Виктория пулсираше до пръсване, докато чакаше и силно притискаше слушалката до ухото си. Минутната стрелка на часовника й отново се придвижи. Прозвуча намеса на оператора и Виктория пусна монети в чудовищния търбух на апарата. Оттатък прозвуча хладно поставен и обработен момчешки глас.

— Мис Уестън?

— Ох, да!

— Сай Розенблум. Съжалявам, че ви позатрудних. Радвам се да ви чуя. Аз разбира се, знам всичко за вас. От Ник и вашия прекрасен баща. Ник ми каза, че може би ще ми се обадите. Нещо станало ли е, което да…

— Сай, чуйте ме, слушайте добре — помоли го Виктория. — Президентът, баща ми, Ник Ремзи и всички на борда на Еър Форс Едно ще загинат всеки миг. Разкрихме заговор — заговор за убийство, който е в ход в момента. Не, не бързайте да казвате, че съм луда. Не съм луда. Това е самата истина… Заговор… Един откраднат кубински военен самолет, пилотиран от терорист ще връхлети върху Еър Форс Едно.

Виктория чу рязко поемане на въздух от другата страна.

— Ама вие сериозно ли? Сигурна ли сте?

— О, Сай, сигурна съм, сигурна, повярвайте ми.

— Вярвам ви. Кога ще стане това?

— Сега. Всеки миг… след минути.

— Най-добре ще е да ви свържа направо с Еър Форс Едно. Ще стане по-бързо. Вие лично ще ги предупредите. Откъде се обаждате?

— От Ню Йорк. От обществена кабина в Медисън Авеню.

— Включвам ви на изчакване — каза бързо Розенблум. — Чакайте така.

Едва сега Виктория видя двама души, чакащи пред телефонната кабина. Един от двамата почука ядосано по стъклото. Виктория не се и помръдна от мястото си. Двамата потърсиха намесата на собственика, който заобиколи и излезе от тезгяха. Приближи се до кабинката и настойчиво почука.

Виктория леко открехна вратата.

— Лейди, телефона е за всички, докога мислите да стоите вътре. Излезте, нека поговорят и тези хора.

— Не мога — примоли се Виктория. — Чакам разговор с президента на Съединените щати. Оставете ме на мира най-после!

Тя затвори вратата.

По телефона прозвуча глас. Тя притисна слушалката до ухото си. — Да, аз съм.

— Сай Розенблум. Стойте така, Виктория, свързват ви с Еър Форс Едно.

Двадесет и две минути след излитането си от базата Ендрю, огромният Джъмбо Джет, наименуван Еър Форс Едно, летеше в спокойните висини над облаците и Атлантика към Лондон.

Хю Уестън беше извикан в кабината на радистите за телефонен разговор. С влизането му, сержантът му посочи отворения телефон на масата.

— За теб, Хю.

— Кой ме търси?

— Не знам. Разбрах само, че е нещо важно. Чрез службата от Белия дом е.

Озадачен, Хю Уестън грабна слушалката и с огромно удивление и изненада чу гласа на дъщеря си.

— Вики, какво има?

В бързината да обясни, думите й се препъваха в устата на Виктория безразборно. Някъде след минута баща й я прекъсна.

— Вики, не бива да губя нито секунда. Ще предупредя президента. Ще извикам Ник да му разкажеш останалото. Казваш значи, че той горе-долу знае за какво става дума и можеш на късо да му разкажеш какво да предаде на президента Колуей? Добре, Вики. Не мърдай там. Ник сега ще дойде.

Хю Уестън остави слушалката до телефона и тупна по рамото сержанта. Сержантът смъкна едната слушалка от ухото си.

— Мак, гледай някой да не затвори телефона ми.

Уестън изтича навън между седалките. Забеляза младеж в син блейзер, явно стюард, и го повика.

— Слушайте, изтичайте до комарджийницата на журналистите, намерете Ник Ремзи и го пратете тук незабавно.

Стюардът се затича към задната част на самолета. В помещението имаше двадесетина репортери и писатели. Някои играеха, други четяха, а трети дремеха. След по-малко от половин минута задъханият Ремзи застана пред секретаря.

— Хю?

— Ник, моето момиче, на телефона от Ню Йорк…

— Вики?

— Едва не била убита от Армстед. Открила е неоспорими доказателства, че Армстед е изпратил откраднат МИГ-изтребител, пилотиран от терорист — от камикадзетата, да взриви всички ни — президента, всички. Армстед способен ли е на такова нещо?

Без никакво колебание Ремзи каза:

— Да, способен е.

— Значи, мислиш, че е вярно.

— Щом Вики го казва, значи има доказателства… Хю, това е неоспорима истина.

— Тя казва, че това ще стане след девет минути. По-добре да предупредя президента. Вики чака на телефона, за да ти каже подробностите. Изслушай я колкото се може по-бързо и ела в помещението на президента. Аз ще бъда там при него.

След малко повече от 60 секунди Ремзи хлопна телефонната слушалка и изтича напред по пътечката към президентското отделение. На вратата беше изрисуван златно-синия печат на президента. Ремзи стовари юмрук отгоре му.

— Влез! — извика президентът. — Отворено е.

Ремзи нахълта вътре. Президентът Колуей беше седнал на крайчеца на въртящия се стол с длани върху бюрото. Срещу него седяха армейски генерал Джудсън, най-високият по чин на самолета и Хю Уестън.

Президентът направо запита:

— Убеден ли сте, че мис Уестън има точни данни?

— Несъмнено, г-н Президент — каза Ремзи. — Доказателствата са били в ръцете и. Чела е репортажа, който Армстед е бил написал за тазвечерното издание. В него се съобщавало, че този самолет е взривен при сблъскване във въздуха.

— Как?

— С откраднат кубински изтребител, пилотиран от някакъв си екскамикадзе-самоубиец. Армстед има група от професионални терористи, на заплата при него, за да му фабрикуват сензационни новини. Мис Уестън отдавна следи Армстед. Сега той е накарал своите терористи да откраднат един от изтребителите на Кастро, да набутат в него един камикадзе-пилот и да го пратят в небето да ни взриви.

— Кога трябва да стане това?

Ремзи погледна часовника на стената. — След осем минути, г-н Президент.

Държавният глава се завъртя в стола си и погледна генерал Джудсън.

— Каква е охраната на полета ни, генерале?

— Никаква, сър, знаете, че напоследък обичаме да наподобяваме граждански полет. Трябва да има наоколо някои Дак Батс14 към спасителната служба на товарните кораби.

— Какво могат да правят те? Нищо — прекъсна го президентът. — Говоря ви за охрана, за незабавна и непосредствена защита.

— Няма да е зле да проверим и се уверим, че откраднатият МИГ е наистина в ръцете на терористи.

— Уверявайте се бързо — каза президентът и нервно бутна към него телефона. — Проверете дали имаме бойни самолети във въздуха в нашия обхват или самолетоносачи. Този отговор трябва да получите след микросекунди. Защото ако не получим помощ…

Генерал Джудсън вече се свързваше с командния център на Националната военна система на Пентагона.

Лъскавият МИГ-27Р със свистене пореше разредения въздух във висините. Привързан здраво в кабината, капитан Йозуке Мацуда упорито се взираше в данните на компютъра. Пред него бяха предварително откраднатите данни и координати, по дължина и ширина на полета, както и изчислените от него координати на пресрещането. Компютърът в синхрон с вътрешната навигационна система непрекъснато възприемаше, обработваше и показваше данните за времето и разстоянието. Мацуда очакваше с нетърпение момента за знаменитото си гмуркане от двадесет хиляди метра височина — пределна за МИГ. В последните минути насоченият му напред радар щеше да просветне на екрана и засече летящия на десет хиляди метра под него президентски самолет, по определения му маршрут над Атлантическия океан. В този момент той ще поеме пилотажа от автопилота и ще се насочи към съдбоносния момент, който толкова дълго беше очаквал.

Гибелта му беше съвсем близка, но въпреки това Мацуда доволно се усмихваше. Чувстваше се удовлетворен от милионната издръжка на семейството си в Токийската банка и се радваше, че ще може най-после да измие позора, който го беше потискал през целия му живот.

Този последен негов полет беше като сън. Нищо не го тревожеше и нищо не го смущаваше. Подробни радарни и компютърни изследвания не му бяха необходими, защото ракети той нямаше да изстрелва.

Сега той и самолетът му бяха взривния снаряд, който щеше да унищожи насрещния противник — американския президент.

Мацуда забеляза, че махметъра беше спаднал до едно постоянно ниво 2,3. Доста под пределната 2,8 — долната граница на скоростта. Скорост, при която конструкторите не гарантираха сигурността на самолета, ако носи ракети. Него обаче показателят за горивото не го интересуваше. При пълен товар, горивото на борда на МИГ беше за 1600 мили — повече от необходимото за еднопосочния му полет. Двата мощни турбореактивни двигатели — Турмански, ще го отнесат до там навреме, точно когато президентският самолет стигна на 120 мили от брега на Делауеър.

Самолетът стабилно поддържаше направление. В тези последни минути мислите на Мацуда се върнаха към семейството му, към сигурността, която в крайна сметка им беше гарантирал. Предупредително писукане наруши мислите му. Радарът просветна. Мацуда интуитивно бръкна във вътрешния си джоб и извади цветната снимка на жена си Киеко с трите деца. Тази снимка той винаги носеше със себе си. С бърз поглед каза последно сбогом на любимите си хора и ги видя в храма Ясукуни покрусени да го оплакват и възнасят молитви в негова памет. Сложи снимката в скута си, освободи автопилота и хвана лоста на управлението. Леко наклони лявото си крило, за да вижда по-добре и заби поглед в небесната шир.

Някъде в далечината различи бързо нарастващите очертания на самолета, известен като Еър Форс Едно. Със сияеща в злато усмивка, Мацуда се приготви да тласне лоста за управление напред и с писък се насочи към целта.

В помещението за съвещания, непосредствено до президентското отделение на Еър Форс Едно, тримата притискаха лица към трите прозореца в очакване да зърнат своята гибел. На единия прозорец беше президентът Колуей, на следващия — Хю Уестън, а на третия — Ник Ремзи. Зад отворената врата на кабината на радистите четвъртият от групата, генерал Джудсън, стоеше като прикован към радара и по усилвателя на интеркома докладваше на президента за движението на светлинния сигнал, който вече се виждаше съвсем ясно на радарния екран.

От прозорците в помещението за съвещания президент Колуей, Уестън и Ремзи не виждаха нищо в необятната синева. Не виждаха дори точица в небето.

Пилотите и екипажът не знаеха нищо. Не им казаха. Нямаха време, пък и вече нищо не можеше да се предприеме. Самолетът беше като пате на гюме — сигурна и беззащитна цел и жертва. Не предупредиха никого и от пътниците, защото те бяха съвсем безпомощни и можеха да умрат в панически страх.

В помещението на радистите на самолета беше получено предупреждение от Националната служба за безопасност, че чрез спътник-шпионин забелязали неидентифициран самолет с данни на изтребител да се приближава към Еър Форс Едно с голяма скорост и че се вземат необходимите мерки.

Свръхспешният сигнал на Джудсън също беше вдигнал в тревога върховното командване и беше поискал от тях да се свържат с най-близките охраняващи поделения и вдигнат американски изтребители в защита. Не се знаеше обаче кога точно ще стане колизията и дали те ще дойдат навреме.

А колизията се очакваше всеки миг. Краят и резултатите бяха непредсказуеми. Единствената надежда беше да им се притече някой на помощ тук във въздуха, в който те плуваха като беззащитна мишена на един луд, подбуден от друг — по-луд.

За Ремзи тази непосредствена и ранна смърт беше нелепа, невероятна и недопустима. Мислите му неумолимо щракаха и отброяваха неизживяното, това, което щеше да загуби. Никога нямаше да изживее своята голяма любов. Любовта си към Вики. Никога нямаше да довърши книгата, която беше започнал, да се наслади на още едно аперитивче при Фуке, да бъде баща и да продължи името си. Отнасяше от този живот само нищета.

Усилвателят изщрака. Ремзи чу пресипналия глас на генерала, който напрегнато отброяваше фаталното приближаване на светлинния сигнал на радара.

— Това копеле е на сто мили вече… На осемдесет… Шестдесет…

Генерал Джудсън почти застигна ехото на своя глас. Нахълта в помещението за съвещания и с препъвания изтича към прозореца. Побеснял от гняв, той се прилепи на средния прозорец до Хю Уестън и всички заедно зашариха с очи по бременното с ужас небе.

На своя прозорец Ремзи неимоверно напрягаше очи, за да открие техния убиец, но напразно. По небето се носеха само невинни облаци. Внезапният вик на генерала го прикова на място.

— Ей, там горе — вижте там горе. Този кучи син връхлита върху нас с все сила.

С разтуптяно сърце Ремзи присви очи в далечината на ляво и най-горе и съзря бялата следа, зловещата бяла следа, далече в небето, насочена към тях. Тя се спускаше отгоре с невероятна скорост. Връхлиташе и нарастваше. Вече ясно се забелязваха очертанията на опасния изтребител.

— Исусе Христе, каква ужасна скорост! — задъхано промълви генералът.

— Връхлита отгоре ни с две хиляди мили в час.

— Свършено е с нас — простена президентът.

С ъгъла на окото си Ремзи долови още една стрелкаща се следа и извика.

— Вижте, там долу.

Бяха изскочили от облаците и двата и с писък източваха следи нагоре.

— F 15, далекобойни изтребители! — ревна генералът. — Наши, наши!

— За бога, вижте ги! — провикна се президентът.

От самолетите-защитници излетяха с гръм усъвършенствани ракети Въздух-Въздух със среден обсег на действие, засвистяха в небето като два близнака отмъстители, и със скоростта на светкавица се насочиха към връхлитащия нападател.

Зяпнал от ужас, изненада и радост, Ремзи ясно видя приближаването на камикадзе-нападателя към близнаците ракети. Кой кого? Той се подготви за ужасна смърт.

Небето пред него обаче изведнъж се превърна в огромна оранжева топка. МИГ-камикадзето експлодира в пламъци и се пръсна на хиляди парчета. Парченца и отломки се понесоха по въздуха. Падаха към океана. Нищо не беше оцеляло от нападателя. Дим и дребни парченца се понесоха из въздуха.

Близката експлозия силно разтърси Еър Форс Едно. Самолетът все още неустойчиво се поклащаше, но постепенно полетът му стана стабилен и той продължи необезпокояван за Лондон. А там, в огромното помещение, четирима мъже се прегръщаха, скачаха и играеха от радост.

В края на разговора си с Еър Форс Едно Виктория успя да каже само „Моля се за теб, татко“ и внезапно, и неочаквано за самата нея, изтърси „Ник, обичам те“. Но телефона вече беше прекъснат. Ник беше окачил слушалката и беше се впуснал да върши възможното.

Виктория окачи слушалката, но не напусна задушната телефонна кабина.

Работата не беше довършена. Трябваше да се направи още нещо. Още едно телефонно обаждане.

Капитан Тимъти Крауфорд от детективския отдел на Нюйоркската полиция. В бързината си Ник я беше попитал какво възнамерява да прави по-нататък.

— Не се изправяй срещу Армстед сама — беше я предупредил Ник. — Свържи се с Нюйоркската градска полиция. Потърси моя приятел Тимъти Крауфорд — от детективския отдел. Разкажи му всичко, всичко. Той си знае работата и ще реши как да постъпи.

Тя позвъни на капитан Крауфорд. Представи му се, като спомена и за Ник Ремзи и му разказа всичко.

— Последното само е достатъчно, за да предприемем действия спрямо него — увери я Крауфорд. — За останалите ще направим разследвания. Ще следим какво ще стане и с Еър Форс Едно. Но последното е достатъчно. Обвинение от вас и от жена му в опит за убийство. Можете ли веднага да отидете при Синдиката Армстед? Ще се срещнем там.

Обременена от мисли и тревоги по Еър Форс Едно и близките си в него, Виктория излезе от телефонната кабина. Навън я чакаха петима силно разгневени мъже. Тя изтича между тях и остана глуха за псувните и нападките им. Излезе от кръчмата на Медисън Авеню и махна на едно преминаващо такси.

— Синдиката Армстед, на Парк Авеню — инструктира шофьора тя.

Предстоеше върховното изпитание и страхът, който я притискаше като менгеме, се усили. Проследи и четвъртата от четирите полицейски коли, които спряха пред входа на Синдиката Армстед. Помъчи се да обмисли предстоящите си действия.

— Ще сляза тук, каза тя на шофьора.

Със спирането на колата, тя мушна в пролуката на преградата три доларови банкноти и отвори задната врата.

— Ей, какво става тук? — извика шофьорът.

— Много работи — викна му през рамо тя. — Ще го прочетете във вестниците.

Двайсетина униформени и цивилни бяха се събрали на тротоара. Тя се помъчи да отгатне кой от тях е детективът Тимъти Крауфорд и реши, че вероятно беше грамадният червендалест мъж в средата на групата.

И улучи. Широкоплещестият мъжага тръгна към нея.

— Вие сте Вики Уестън? Аз съм Крауфорд. Както виждате, ние сме тук. Мислите ли, че е вътре?

— Вътре е сигурно — каза Виктория. — Очаква новините за взривяването, за да пусне репортажа си. Навярно е в кабинета си, в задната част на залата на шестия етаж. Аз ще ви заведа.

— Сега вие по-добре да стоите настрана, мис Уестън. Може да стане опасно. Ще взема със себе си команда.

— Ще разберете ли кой от тях е Едуард Армстед?

Полуусмихнат, капитан Крауфорд откри кривите си зъби.

— Лицето му често беше на показ напоследък. Всемогъщият! Не може да не го познаем.

Той се обърна към сформираната за арестуването група.

— И така, момчета. Четирима нагоре по стълбите. Трима с мен в асансьора. Останалите се нареждате тук и около сградата — в случай че се опита да избяга.

Придвижиха се бавно към фоайето. Виктория неотлъчно бе след тях. Тя се промъкна в асансьора, като се извини на Крауфорд.

— Не, аз трябва да бъде там.

Асансьорът ги изтърси във фоайето на шестия етаж.

Крауфорд ги задържа малко, за да изчакат изкачващите се по стълбите. Нареди им да останат на пост на стълбището, а на останалите властно посочи залата.

Виктория се спусна първа, следвана от Крауфорд и хората му. Всички в залата бяха по местата си. Кипеше усилена работа. Те решително тръгнаха покрай безкрайните редици от бюра към кабините на управлението в дъното. Редактори, репортери, копировачи, всички постепенно прекъснаха работа, любопитно загледани в стремителния ход на петимата през обширната зала към кабинета на вестникарския магнат.

Когато минаваше покрай собственото си бюро, Виктория чу, че телефонът звъни. Опита се да го отмине, но друг вдигна слушалката.

— За теб, Вики — извика й колегата репортер.

— Сега не — каза Виктория.

— Той казва, че това те интересува и ще искаш да го чуеш. Каза името си — Сай Розенблум.

Виктория се спря и обърна към Крауфорд.

— Секунда само. Сигурно е за Еър Форс Едно.

Изтича на телефона, заслуша се… Напрегнатите мускули на лицето й започнаха да се отпускат в облекчение.

Разцъфнала в широка усмивка, Виктория се обърна към Крауфорд.

— Еър Форс Едно се е отървал — каза тя. — Наши самолети-прихващачи свалили терориста на Армстед.

Кривите зъби на Крауфорд демонстрираха огромното му задоволство.

— О’кей. Значи за нас остава само да прибираме и опаковаме.

Продължиха устремния си ход. Виктория ги въведе в приемната стая на Естел Ривкин. Естел вдигна глава от пишещата машина, недоумяваща.

— Какво искате?

— Мистър Армстед тук ли е? — твърдо запита Виктория.

— Беше… Тук е, но може би е с мистър Дайъц. Ще му позвъня.

Крауфорд излезе напред.

— Не правете нищо и не мърдайте, лейди. Искаме да изненадаме вашия бос.

Той посочи с глава към вратата на Армстед. Виктория широко отвори вратата. С разтуптяно сърце пропусна покрай себе си нахълтващите в кабинета полицаи. Влезе и тя. Капитан Крауфорд тъкмо казваше „Тук няма никой“ — и вратата, която водеше към коридора пред кабинета на Дайъц, се отвори.

Едуард Армстед, обърнал глава назад към Дайъц и вдигнал в ръка високо някакви листа, гръмко се смееше и, тържествуващ, се появи в рамката на вратата. На Виктория се стори, че в дъното зад тях имаше още един човек, който не се виждаше добре — вероятно Пейгъноу. Армстед продължаваше да се смее и говори през рамо на Дайъц. — Голяма машинка, ей. Страшно нещо е това електрониката. Джеклин казва, че е чул въздушната експлозия като пред самия него. Успяхме и в най-голямата. Аз съм…

— Шефе, — дрезгаво извика Дайъц. — Виж отпред…

Крауфорд пристъпи към него.

— Едуард Армстед, вие сте арестуван за криминални заговори и опит за убийство.

Виктория се измъкна иззад полицаите и застана до Крауфорд. Армстед не беше я забелязал досега и очите му едва не изскочиха от орбитите си.

— Излязохме. И Ханна, и аз. Казахме им всичко. — Гласът и се давеше, но тя продължи. — Репортажът ви този път не успя. Експлозията, която сте чули, беше експлозията на вашия камикадзе, взривен от пресрещналите го наши самолети. Еър Форс Едно е здрав и невредим.

— Момчета, обявете правата му и го хващайте! — извика Крауфорд.

Армстед с див и изцъклен поглед изгледа всички в стаята и бавно заотстъпва към плъзгащите се врати на балкона.

— Не — изкрещя Армстед, отвори хлъзгащите се врати и се спусна към балкона.

Крауфорд измъкна служебния си пистолет, но Виктория сграбчи китката на ръката му.

— Не… не го убивайте. Жена му, тя… Той няма къде да избяга. Той е болен, луд.

Детективът се загледа в Армстед.

— Вижте го, съвсем е превъртял.

Армстед се заизкачва по циментовия парапет и тесните перила.

— Не мога да го оставя — изръмжа Крауфорд и тръгна към балкона.

Виктория изтича след него и викна на Армстед.

— Оставете ги да ви помогнат. Те искат да ви помогнат!

Олюлявайки се на парапета, Армстед сви в юмрук дясната си ръка и я вдигна към Виктория.

— Ти… ти, кучко… от тебе репортер няма да стане никога… Как можа да провалиш репортажа на века! А вие всички! Оставете ме, не ме пипайте… Искам да се видя със стария! Имам нужда от него!

С тези думи той отскочи от парапета и изчезна.

Виктория изкрещя, но късно. Изтича на балкона. Крауфорд беше вече там, надвесен над парапета се взираше долу на улицата — шест етажа под тях. Усети Виктория до себе си и рязко я дръпна и обърна назад.

— Много е високо, по-добре да не гледате какво е станало.

— Мъртъв ли е?

— И още как!

Тръгнаха отново към кабинета. Зад отворената врата, през която беше влязъл Армстед, прозвуча изстрел. Полицаите се спуснаха по посока на звука. Крауфорд и Виктория ги последваха. Полицаите вече бяха нахълтали в съседния кабинет. Един от тях изскочи навън.

— Човека там вътре… Самоубийство, застрелял се в главата.

Изнесоха тялото на Дайъц. Крауфорд вече си тръгваше. Виктория настигна детектива на път за залата.

— Тим — каза Виктория, за падането на мистър Армстед…

— Какво?

— Нещастен случай, нали?

Крауфорд зачуден се загледа в нея! Най-после повдигна рамене.

— Може и така… Както вие кажете. Репортажът е ваш сега.

Той бавно закрачи нататък.

След сензацията, врявата, въпросите и лъжите, към които Виктория се принуди да прибегне, най-после я оставиха на мира, за да напише репортажа си.

Не почна обаче веднага. Оставаше още едно нещо да направи. Взе телефона и набра апартамента на Сид Лукас в Париж.

Обади се самият Лукас. Виктория започна направо по въпроса за Карлос, но Лукас я спря.

— Вики, трябва да ти кажа, че Едуард Армстед не вярва, че ти си видяла Карлос и съвсем ясно ми даде да разбера, че не иска аз да се занимавам със случая.

Мина й мисълта да каже истината на Лукас. Да му каже, че нямаше вече Едуард Армстед, но реши другояче. Истината щеше да го отклони от това, което тя щеше да иска. Лукас и без това съвсем скоро щеше да научи какво се беше случило с Армстед. А сега главното беше Карлос.

— Сид — отговори тя. — Армстед не иска да се занимаваш със случая, защото Карлос е в плен на собствената терористична банда на Армстед.

— Какво? Ти какви ги говориш?

— Чу добре. Не ме карай да обяснявам. Не губи нито минутка. Ще узнаеш всичко утре сутринта. Сега просто ми повярвай. Едуард Армстед е превърнал тероризма в огромен бизнес. Погрижи се френската полиция да проследи бандата на Армстед и Карлос. Кажи им незабавно да отидат на улица Якоб №3. Останалото ще ти обясня утре, обещавам ти. Но моля те, Сид, направи нещо колкото се може по-бързо.

— Вики, ами ако тревогата се окаже фалшива! Това може да ме злепостави пред Армстед.

— Ще ти дадат медал за това, Сид, гарантирам ти го. Заеми се веднага, още тази минута. Не се бави. Моля те.

— Добре, Вики. Улица Якоб №3.

— Е, най-после!

Окачи слушалката и притегли стола към бюрото си. А сега — репортажът.

Утре той щеше да бъде уводната на първа страница. Освен ако от Еър Форс Едно, които са били непосредствено до събитието, не излязат със свое съобщение. Пръстите на Виктория заиграха по клавишите на словопроцесора. Започна усилено да работи.

Изминаха няколко часа. Новинарската зала оредя и затихна. Беше късно след обед, когато Виктория привърши репортажа. Тя пуншира на принтера до словопроцесора и последният скициран вариант беше отпечатан. Виктория го откъсна от процесора, облегна се назад в креслото си и още един последен път го прочете.

Репортаж за случайното и злополучно падане и смъртта на Всемогъщия — на върха на изключителната му кариера. Неговият живот, неговите постижения и завоевания. Неговият изключителен нюх за новини. Неговите незабравими и заветни сензационни репортажи.

Всичко това. Нищо друго. Ханна беше помолила за милост и снизхождение.

Виктория нави репортажа си…

Наследството на Ханна. Капнала, Виктория успя да се изправи на краката си. С тежки като олово крака тя се приближи до остъкления кабинет на Оли Мак Алистър, който надвесен над бюрото си преглеждаше пробното копие за първото издание.

Той вдигна поглед към нея.

— Готово ли е?

— Готово — каза Виктория и метна листата на бюрото му. — Дълъг ден беше. Лека нощ.

Тръгна бавно през новинарската зала. Излезе от последната ниша и чу тракането на телетипните машини. Спря се, влезе в помещението. Закриволичи към машината, която виа Лондон, бълваше последните новини от Европа. Загледа се известно време в автоматичните клавиши, които чукаха по хартиената лента. Лентата бавно се развиваше от ролката и като водопадче се стелеше по пода. Тя хвана края на напечатания хартиен поток и затърси заглавие от Париж. Намери го. Второто от горе на долу.

ИНФОРМАЦИОНЕН БЮЛЕТИН… ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ… СНОЩИ ФРЕНСКАТА ПОЛИЦИЯ ЩУРМУВА НА ЛЕВИЯ БРЯГ УКРИТИЕ НА ЛЕГЕНДАРНИЯ ТЕРОРИСТ КАРЛОС, КОЙТО УСПЯЛ ДА ИЗБЯГА МИНУТИ ПРЕДИ ПОЛИЦИЯТА ДА НАХЪЛТА В АПАРТАМЕНТА МУ. УКРИВАЛ СЕ БИЛ ТАМ ЗАЕДНО С ДРУГА ГРУПА ТЕРОРИСТИ, ПРЕДВОЖДАНА ОТ НЯКОЙ СИ КУПЪР. ЧЛЕНОВЕТЕ НА ТАЗИ ГРУПА ЗАЕДНО С КАРЛОС УСПЕЛИ ДА ИЗБЯГАТ — ЕДИН ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ, КОЙТО ИЗОСТАНАЛ, ЗА ДА ПРИКРИЕ СЛЕДИТЕ БИЛ И СМЪРТНО РАНЕН, СЕ ПРЕДСТАВИЛ КАТО ПИТЪР КУИКС ОТ ЛИЙДС, АНГЛИЯ. ТОЙ ИЗПОВЯДАЛ ПРЕДИ ДА УМРЕ, ЧЕ ГРУПАТА НА КУПЪР Е БИЛА ОТГОВОРНА ЗА МНОГО ОТ ТЕРОРИСТИЧНИТЕ НАПАДЕНИЯ НАПОСЛЕДЪК. ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА РАЗСЛЕДВАНЕТО… ХХХ… СЛЕДВА.

Виктория пусна лентата на пода. Значи някой все пак беше предупредил Купър малко преди идването на полицията и беше дал възможност на Купър и хората му да освободят Карлос и избягат.

Някой беше стигнал до тях първи.

Този някой, разбира се, е бил Гус Пейгъноу. Тя беше сигурна, че отначало го видя с Армстед и Дайъц, но после той изчезна. Беше избягал. Беше сигурна, че никога няма вече да го види. Той не беше Всемогъщия. Той беше Оцелелия.

Чу името си. Беше Оли Мак Алистър с репортажа й в ръка. Тя отиде при него.

Мак Алистър я погледна недоумяващ.

— Вики, тук се казва, че е било случайност — злополука. Вярно ли е?

Тя го погледна в очите.

— Оли, аз бях там, аз казвам, че е вярно. Мисля, че новите собственици — Ханна Армстед и Роджър… ще бъдат на същото мнение.

— Ами тогава… вярно е значи — каза Мак Алистър.

Виктория понечи да си тръгне, но ръката на отговорния редактор я спря.

— А, и още нещо.

Виктория се спря.

Мак Алистър отново забарабани с пръсти по листовете.

— Подзаглавието тук! Така ли да остане? Написано е — „от Марк Брадшоу“.

— Да, Оли — усмихна се тя. — Искам да остане така.

И излезе към асансьора.

Седмица и един ден по-късно.

Вечерта на неговото завръщане. Всеки миг щеше да бъде тук и Виктория беше започнала празнуването.

Беше стъкмила и преобразила старото апартаментче. Под нейния личен надзор работниците изнесоха дивана, на който намери смъртта си Ким Несбит и го замениха със съвсем нов. Беше се изкъпала, парфюмирала и облекла специално подготвената за тази вечер нощница от Париж. Изстудената бутилка шампанско стоеше отворена до нея и тя, облегната на възглавничката, пиеше с голямо удоволствие четвъртата си чаша и чакаше.

На вратата се позвъни. Виктория сложи чашата, скочи от леглото, изтича към вратата, откачи новопоставените заключалки и широко я разтвори. Беше уверена, че е той. Захилен до уши, Ник Ремзи влезе, остави куфара и пишещата машина, грабна я и я вдигна във въздуха.

Дълго се прегръщаха и целуваха.

— Ник, дойде си, дойде си!

— Хич не се съмнявай в това. А бе, ти с какво си се облякла, или по-точно съблякла?

— Махам я веднага! — весело отвърна тя.

— Чакай! Не бързай, — той свали сакото си. — Остави ли една чашка и за мен от това пенестото?

— А, да — каза тя.

Заприпка боса към масата и наля и другата чаша.

Той беше развързал връзката си и разкопчаваше ризата си.

— Вики, знаеш ли…

— Ще останеш при мен тази вечер — каза тя.

Той отново се захили.

— Мислех, че никога няма да чуя това от теб — отвърна той и смъкна ризата си.

— Къде е банята? А, видях я. Стой там. Идвам веднага.

Той изчезна в банята.

Виктория се хвърли на леглото. Излегна се по гръб и замаяно, и глупаво се втренчи и възхити от краката си. Никога досега не беше се чувствала толкова замаяна и отпусната.

Пресегна се и допи петата си чаша. Наля си шеста и тъй като почувства, че се унася, си наля седма. И дойде сънят.

Пет минути по-късно, Ник Ремзи излезе от банята съвсем гол.

— Вики?

Не последва отговор. Той заобиколи леглото й и я изгледа. Свита на едната страна под одеялото, тя лежеше със затворени очи и дишаше тежко през носа си. Беше дълбоко заспала. Да, беше или пияна, или упоена.

Усмихна се и я остави да си почива. Мина от другата страна на леглото и се намърда под одеялото до нея. Тя не се и помръдна. Продължавайки да се усмихва, той се излегна, затвори очи и скоро заспа.

Рано сутринта и двамата бяха будни и съвсем трезви. Бяха на върха на щастието си. Прегръщаха се и се радваха на такава любов, каквато не бяха имали досега в живота си.