Всемогъщият

Глава седма

Уморени от закъснението на полета им от Лондон от прехвърлянето им на испанския „Авиако“ на мадридското летище Вараджас, Виктория и Ник Ремзи пристигнаха в Сан Себастиян късно през нощта. Все още чувстваха тревогата от издирването на временно загубения им багаж на испанската аерогара Фуентерабия и изтощението от 20-километровото друсане в таксито до баския курортен град. Валял беше дъжд. Пометените от вятъра улици бяха тъмни и безлюдни. Виктория се взираше през прозореца на таксито и все още не можеше да повярва, че се намира в града.

Утрото обаче й се видя различно. Обстановката в хотел Лондрес и д’Инглатера беше жизнерадостна. Навсякъде имаше цветя. След приятната закуска с Ник в просторната столова Виктория излезе на терасата и пред нея се откри чудесна гледка. Пътеводителят, който тя си беше купила, бе нарекъл тази гледка „пленителна панорама“. И беше прав. В подножието заливът се врязваше в полукръг и раздвояваше планината. Зелени хълмове и горички възпираха устрема му към сушата. Гледката действително бе пленителна.

Премятайки чантата си през рамо, Виктория изрази очарованието си гласно:

— Аз май ще обикна Испания! — възкликна тя.

Ремзи обходи с поглед просторния плаж Ла Конча, който в този ранен час беше почти безлюден, и каза:

— Вики, не забравяй, че се намираш в страната на баските. Тук не е така спокойно, както изглежда на пръв поглед. Долу бълбука врящият котел на революцията. Тези хора не желаят да бъдат под испанско владичество. Те искат да живеят независимо, в своя собствена страна.

— И идването на краля тук е голяма смелост, Ник.

— Или смелост, или безразсъдство. Макар че аз продължавам да се съмнявам дали нещо изобщо би могло да се случи. Измишльотини на шефа! Ще се удавим в скука тук още десет дни.

— Откъде и с какво ще започнем? — попита Виктория.

— Аз познавам града, а ти — не — каза Ремзи. — След като задачата ти е да научиш програмата на краля в деня на посещението, най-добре ще е да се запознаеш с местата, които той ще посети. Така че, като начало, ще те разведа из града. Тази сутрин ще бъда твой екскурзовод — Ремзи Спешъл. Ще видиш най-хубавите и живописни места.

— Звучи привлекателно — каза Виктория. — Да тръгваме.

Минаха бавно по Пласа де ла Конча и стигнаха до Аламеда де Калво Сотело. Беше вече късна утрин и хората се тълпяха по безбройните магазини, рибни ресторанти и открити кафенета. Взеха такси и се качиха до една височина с изглед към Монте Игелдо. Долу, в подножието, се простираше изумителната панорама на Бискайския залив. Ремзи поиска шофьорът да ги върне обратно в Стария град, сгушен в полите на Монт Ургул. Минаха пеша по Пласа де ла Конститусион и покрай рибарското пристанище се изкачиха на Паласио дел Мар, където разгледаха експонатите в музея на Флотата.

Ремзи се оказа неуморим екскурзовод. Разведе Виктория по безброй музеи, общински сгради и църкви. Най-после, за нейна радост, те кривнаха по стълбите към колоритния ресторант Каса Николаса. Седнаха в най-вътрешния салон, и Виктория с облекчение отпусна крака и изхлузи обувките си. Изпи две чаши сидер6. После си поръча предястие от раци и спаначена салата, после порция печено пиле и крем карамел.

След като приключиха с обяда Виктория запита Ремзи:

— Какво следва сега?

— Останалата част от деня е на твое разположение. Аз ще се върна в Лондрес да дремна малко. След това ще се опитам да уредя някои срещи по телефона. Имаме трудна задача. Ясно е, че в управлението едва ли ще се намери човек, който с готовност да разкрие организацията кралската охрана.

— Как мислиш? Къде ще бъде по-лесно да науча програмата на краля — тук в Сан Себастиян или в Мадрид?

— Нито на едното, нито на другото място.

— Но това е съвсем официално посещение.

— Вики, в баската страна всеки испански държавник е своеобразен прицел. И затова не се казва къде и кога ще бъде той всеки час. Никой няма да ти даде пълната програма на краля. Вероятно ще ти кажат, че това е невъзможно, или пък, че не знаят. Учтиво ще ти кажат да им се обадиш „маняна“7.

— Но аз ще кажа, че съм акредитиран репортер.

— Още по-зле.

— Репортер с най-добри намерения.

— Дори да им се пуснеш, пак няма да ти кажат програмата на краля.

Виктория изкриви лицето си в гримаса:

— Чак пък толкова ли е невъзможно! Хм, твоите разбирания са си само твои. Аз обаче ще стигна до този маршрут и ще го проуча. — Бръкна в чантичката си и извади пътеводителя, с който се беше снабдила. — Ще започна с общината. Ще поискам среща с кмета. Още сега.

— Успех — каза й Ремзи саркастично.

— Е, ако ме поканиш да вечеряме заедно, може и да не отида веднага.

— Каня те на вечеря.

— Приемам.

— Във фоайето в 9 часа — каза той и се отдалечи.

След кратък сън Ремзи стана, наплиска лицето си със студена вода, изтри го и отиде при телефона до леглото. Сигурност и предпазливост — беше мотото на деня, и Ник добре разбираше, че да звъни в полицейското управление Сан Себастиян щеше да бъде само губене на време. Затова реши да се обади на приятеля си — аптекаря Джосу, таен член на нелегалната ЕТА. Ако имаше някой, който да знае нещо за програмата на краля, то това щеше да бъде Джосу.

Половин час по-късно Ремзи спря пред осветената витрина на модерната аптека в Авенида де Еспаня. Ярко осветени листовки рекламираха какво ли не — като се започне с витамините за деца и се свърши с кремовете за лице. Ремзи се усмихна на това многоцветно разнообразие, бутна остъклената врата и влезе. Млада жена в зелена блуза насипваше прах от голям буркан в малки флакончета. До нея, с гръб към вратата, дребно човече търсеше нещо в малките махагонови чекмедженца. На главата си имаше кокетна барета и явно носеше очила, чиито стъкла проблясваха от време на време.

Ремзи премина към щанда, поздрави лаборантката с кимане на глава и извика на Джосу. Дребният аптекар се обърна и замига зад дебелите лещи. Устните му изведнъж се показаха изпод щръкналите буйни мустаци и се разтеглиха в широка усмивка:

— Ник — извика той, тичешком заобиколи тезгяха и се хвърли върху Ник Ремзи. — Ник, откога не сме се виждали! Много се радвам да те видя. — Хвана Ремзи за ръкава. — Ела, тук в задната стая имам малко винце.

Ремзи отказа, поглеждайки към лаборантката:

— Може би ще отидем някъде другаде, където да поговорим по-спокойно.

— Не, няма нужда, тя не разбира нито дума английски, можеш да говориш спокойно — каза Джосу и като смигна, добави: — Аз също.

После поведе Ремзи покрай тезгяха и двамата влязоха в една отделена стая в задната част на аптеката. В сравнение с модерно обзаведената магазинна част, тази стая беше съвсем занемарена. Тя представляваше и склад, и деловодство. Мебелировката се състоеше от грубо издялана маса и два дървени стола. Сметачната машина бе изтикана в единия край на масата, а в средата имаше гарафа с червено вино и две празни чаши.

Джосу избута Ремзи към единия стол, настани се на другия и напълни чашите:

— Вино Чаколи. Развеселява и избистря главата.

— Тъкмо от това имам нужда — каза Ремзи, като вдигна наздравица.

Джосу млясна с устни, облиза наквасените си мустаци и остави чашата си.

— Какво те носи насам тази седмица, Ник?

— А какво носи краля на Испания насам идущата седмица?

— Него?

— Да, него…

— Да позакърпи и пооправи оградата си — каза Джосу.

— А аз да наблюдавам как прави това — добави Ник.

— Захванал си нова книга?

— Този път любопитството ми се заплаща. Отново работя за вестник Ню Йорк Рекърд. Плащат ми да любопитствам.

Аптекарят гаврътна чашата си и отново я напълни.

— И любопитството ти е нашият тъй наречен крал?

— Испански крал в баска страна. Интересен материал за репортаж.

Джосу тъжно заклати глава:

— Този път истории и репортажи няма да има. Той е обграден и подсигурен като в броня. Така е винаги, когато идва тук.

— От колко души се състои охраната?

— Та знае ли някой!

— Хайде Джосу, ти не може да не знаеш.

Джосу понечи да вземе отново чашата, но се спря и чеса мустака си. На Ремзи му се стори, че обмисля дали да отговори и побърза да го подтикне. — Аз съм твой приятел, Джосу. Освен това знаеш, че не издавам източниците си.

Джосу започна:

— Наша практика е да държим всички правителствени големци в Мадрид под постоянно наблюдение, в това число и краля, разбира се. Той навсякъде се придружава от 6 бодигарда в цивилни дрехи. Въоръжени са с пистолети и с други преносими оръжия. Кметът на Сан Себастиян ще го посрещне с три коли, управлявани от военни шофьори. В средната кола, в лимузината, ще бъде кралят. В другите две коли ще бъде охраната.

— Допълнителна охрана няма ли да има?

— Сведения за допълнителна охрана няма — каза Джосу. — Кралят няма бюджет за многочислена армия за сигурност. А дори и да имаше такава, той не би я показал. Испания иска да покаже пред света, че е демократична страна и че кралят й е най-обикновен държавник. Разбира се, със стъпването му в Сан Себастиян, можеш да бъдеш съвсем сигурен, че цялата Гуардия сивил ще бъде на крак.

Ремзи си припомни тези граждански отряди от добре обучени мъже. Елитна охрана, с уникални триъгълни шапки и сини униформи, препасани с пушки и револвери.

— Колко са те? — запита Ремзи.

— Не бих могъл да кажа. Но за случай като този, може би около петдесет — разпръснати стратегически из целия град — не повече. Освен това провинцията ще предостави допълнително военно поделение и ще го разположи по улиците, покривите и други места.

— Хайде де!

— По наше сведение навсякъде по улиците ще патрулира полиция.

— Защитата на краля не ми изглежда много сигурна. Ако аз бях водач на ЕТА, бих намерил уязвими места.

— Ник, — каза аптекарят, — охраната на краля ще де много внимателна. Ние не можем да си позволим загуби, камо ли пък неуспех.

— ЕТА значи ще пасува?

Дребосъкът се усмихна под мустак:

— Моето предположение, базиращо се на опита и знанията е, че ще си пасува. — Избута стола си назад и стана. — А сега по-добре да се покажа в магазина. Ако си тук след заминаването на краля, обади ми се, ще пийнем за неговото оцеляване.

Ремзи придружи Виктория на вечеря в един битов двуетажен ресторант, наречен Салдуба. Седнаха на малка маса с чиста покривка на червени карета и с полилей от каруцарско колело над нея.

По препоръка на Ремзи поръчаха Сопа де Пескадо — вид вкусна рибена чорба и печен рак — специалитета на заведението. Виктория лакомо се нахвърли върху яденето, а Ремзи с настървение се захвана с една поредица чисто уиски.

Взирайки се през светлината на свещите, Ремзи забеляза, че въпреки явния й апетит, партньорката му не беше съвсем разположена. Хубавото й гладко лице бе някак необичайно навъсено и мрачно. Беше му неприятно да я гледа така разтревожена и се замисли как да я развесели.

— Вики, ти не очакваше, че някой в кметството ще ти поднесе програмата на краля на тепсия, нали? — запита той.

Тя повдигна рамене.

— Може би не, но все пак очаквах, че ще се добера до някоя и друга дреболия. Обаче всички бяха съвсем неразговорливи, някои дори направо груби.

— Ами, влез им в положението — каза Ремзи — представянето на каквато и да е информация би било покана за политическо убийство.

— Знам — отвърна Виктория, — но аз не исках подробности, а само някои по-пикантни дреболии. Те можеха да излъжат. Можеха просто да ми подхвърлят нещо, някакъв материал за вестника.

Ремзи се усмихна:

— Баските не обичат много да лъжат, поне доколкото знам. И какво направи след общината? Опита ли друго — Разбира бе. В полицейското управление. Там ме помислиха за луда и едва не ме изхвърлиха.

— Опита ли с местните вестници?

— Да — каза Виктория, — редакторите бяха по-отзивчиви. Един дори се опита да ме сваля. Но и те казваха, че нищо не знаят, че ще научат програмата за посещението на краля, когато той дойде тук и когато започне да я изпълнява. Каква полза от това? Армстед чака сведения от нас вдругиден, и какво мога аз да му кажа?

Тя бутна чинията си встрани и си наля бяло вино.

— А ти, Ник? Не попитах ти какво направи, извини ме… Днес като че ли мисля повече за себе си. Какво направи по въпроса за охраната? Сигурна съм, че властниците в града и на теб не са предложили услугите си.

— Аз изобщо не се занимавах с тях, Вики.

— О!

Тя го изгледа сериозно, но не зададе повече въпроси.

— Но си разбрал някои неща, личи си.

— Много малко — каза той, палейки цигара. — Вики, убеден бях от самото начало, че това поръчение на Армстед е кофти поръчение. Инциденти няма да има. На краля нищо няма да му се случи.

— Сигурен ли си в това?

— Съвсем сигурен. И аз нямам какво повече от теб да кажа на Армстед. Слушай, сладурче, човек печели, човек губи. Тук печалба няма. Хапни едно десертче.

— Не искам десерт, искам материал, статия.

— И утре е ден — каза той насърчително и даде знак на келнера да му донесе още едно уиски. — Разговорът ни с Армстед е вдругиден. Имаме още време.

Виктория проницателно погледна Ремзи в очите.

— Ти не си се отнесъл до официалните източници каза тя. — Тогава явно си търсел неофициалните.

— Щом предпочиташ така да ги наричаш — каза той.

Чертите на лицето и най-после се оживиха.

— Точно това ще направя утре и аз, Ник. Мисля разбрах какво трябва да направя. Все пак ще изровя нещо за Армстед. Благодаря ти, Ник, благодаря ти много. А, да — ще хапна един десерт.

Беше късна петъчна утрин, Виктория и Ник бяха просторната стая на Ремзи в Лондрес. Тя седеше на леглото и слушаше как Ремзи диктува нещо на стенографката в апартамента в Лондон. По дублираща линия Армстед също приемаше рапорта. Лампите на тавана ярко светеха. Валеше и дъждовни капки ритмично чукаха по прозореца. Виктория наблюдаваше танца им по стъклата и нервно стискаше бележника си в ръка, слушайки с любопитство.

Ремзи продиктува всичко гладко и по памет.

— Край — каза той на стенографката. — Това е всичко.

Виктория чу стенографката да казва „благодаря“, в слушалката прозвуча гласът на Армстед:

— Ник!

— Да?

— Сигурен ли си във всичко това?

— До голяма степен!

— Твърде малка охрана за държавен глава в такъв партизански район.

— Докладвах това, което чух — каза с равен глас Ремзи. Всичко това ми изглеждаше една голяма нула. Удари не се очакват.

— От местните?

— Точно така. Доколкото разбрах, те нищо няма да предприемат.

— Благодаря — каза Армстед отривисто. — Дай ми Виктория.

Ремзи отстъпи стола на Виктория и й подаде слушалката. Тя седна и разположи бележките в скута си.

— О, здравей, Виктория — каза Армстед. — Добра ли се до официалното разписание на краля?

— Няма такова, мистър Армстед. Опитах навсякъде. Бяха крайно неотзивчиви, но все пак се добрах до едно разписание по неофициален път.

— Неофициален — повтори Армстед. — Какво точно ще рече това?

— Никой не благоволи да ми даде достоверна програма — каза Виктория, — но аз реших, че след като кралят ще бъде тук през цялата сутрин и следобеда, той все пак не трябва да отиде някъде, да посети нещо. Затова седнах и поразучих най-интересните забележителности, които той би пожелал да види. След това цялата сутрин и следобеда тропах по паветата и търсих хорицата, които отговарят за тези места. Срещите ми с тях не бяха трудни. А разговорите още по-лесни. Разговарях с музеен уредник, с надзирател по уличната чистота на главната улица, с помощника на епископа на най-голямата църква тук. Някои не очакваха посещение от краля. Други пък бяха предупредени и инструктирани да го очакват. И работата стана. Подредих цял списък на местата, където той ще бъде…

— Умница — прошепна Ремзи и направи знака на успелите — кръг с палеца и показалеца си.

Доволна, тя приближи микрофона до устните си:

— Мога да ви го прочета още сега, мистър Армстед.

— Сигурна ли си в източниците? — запита Армстед.

— Почти. Е, може да станат някои промени в последния момент, но програмата е строго фиксирана и аз съм убедена, че кралят ще се придържа към нея. Да ви го прочета ли?

— Задръж така, Виктория. Стенографката ще запише. Можеш да диктуваш на нея.

Гласът на Армстед заглъхна.

— Чувате ли ме? — запита Виктория.

— Готова съм — каза жена с британски акцент.

— Да започнем — Виктория подреди листчетата в скута си. — Следва диктовката ми. — Помълча малко и започна високо да чете бележките си: — 9,00 сутринта — кралят пристига на летището Фуентерабия. В 9,30 взема военен вертолет за Сан Себастиян. В 10,00 сутринта пристига в Паласио де Аиенте — бившата лятна резиденция на генералисимус Франко. В 10,30 автоколоната на Негово величество се отправя към Касас Консисториалес — Общината, където ще бъде приветстван от кмета на града. В 11,30 моторизираната колона пристига при катедралата Дел Буен Пастор за изповед на краля при епископа. В 12,00 кралската група заминава за Паласио де Ескориасо — кибел за обяд при генерал-губернатора. В 14,30 на естрада пред палата ще има 10-минутно обръщение на краля към народа. — Виктория се спря. — Бързо ли говоря?

— Продължавайте — каза стенографката. — Като свършите, ще искам да проверя правописа.

— Дотук много добре — намеси се гласът на Армстед.

Виктория прочисти гърлото си и продължи нататък.

В Лондон беше вече нощ. Във всекидневната на своя апартамент в хотел Риц Армстед беше нахлузил скиорската маска, а Гус Пейгъноу му помагаше да я намести.

— Колко човека са? — запита Армстед.

— Само двама. Купър и Куикс. Купър имал нещо да ви докладва преди да тръгнат.

Армстед кимна с глава и тръгна след Пейгъноу към вратата на съседната спалня. Влязоха вътре. Стаята отново бе полутъмна, осветена само от две лампички. Около кръглата орехова маса в средата един до друг бяха седнали стройният Купър и набитият, пъпчив Куикс. Армстед ги поздрави небрежно и се настани на един стол срещу тях. Пейгъноу седна до него.

Навъсеното лице на Купър и безизразната физиономия на Куикс направиха Армстед да бъде нащрек, очакваше лоши новини. След секунди обаче мрачните предчувствия на вестникарския бос се изпариха.

— След час заминаваме — започна Купър. Реших, че преди да тръгнем, трябва да ви докладвам статуса на операцията. Всичко се движи по план.

Армстед въздъхна облекчено.

— Нашите хора са по местата си, готови за втория стадий — продължи Купър — някои са в Лион, на път за Сен Себастиан дьо Луи. Всички са с необходимата екипировка.

— А оръжие? — запита Армстед.

— Имат необходимите леки оръжия. Пратката в Лион пристигна рано, с изключение на вертолетите, но те няма да ни потрябват до края на другата седмица. Другата стока се превозва от Уелс към испанската граница.

Армстед не можеше да повярва:

— Искате да кажете, че повечето от оръжията са доставени? Бързо действате!

— Нали затова ни плащате — отвърна Купър. — Ще влезем в Испания след 48 часа и ще започнем да обследваме различните локали и други обекти по кралския маршрут.

— Нашите сведения задоволяват ли ви?

— Мистър Пейгъноу ни ги предаде веднага. Точно и навреме. Считаме ги за изчерпателни.

Куикс се поразмърда на стола си.

— Надявам се, че кралят ще спазва програмата.

— За това не се безпокойте. — Купър побърза да успокои Армстед. — До последния момент ние ще бъдем готови и за резервен вариант. Ако групата на краля нещо промени, ще продължим алтернативните планове.

— Какво ще кажете за доклада ни за охраната? — попита Армстед.

— Беше много полезен — каза Купър. — Поради естеството на охраната се наложи да променим първоначалния си план.

Любопитството загложди Армстед.

— Как мислите да го отвлечете? — запита той направо.

— Боя се, че това засега не мога да ви кажа — отговори Купър с не по-малка прямота.

— Прощавайте — извини се Армстед — няма да ви се бъркам.

Купър помълча няколко секунди и заговори по-меко.

— Вие плащате за това и предполагам, че трябва знаете някои неща.

— Не, не, няма значение — каза Армстед.

Купър като че ли не го чу.

— Ще ви кажа какъв беше първоначалният ни план. Той се е оказвал ефикасен при много операции. Отвличане направо от колата. Засичаме и блокираме целта с две коли — една пред неговата кола и една зад него. Грабваме го, хвърляме го в подготвената за бягство кола и тръгваме след нея с втората кола. Това беше първоначалният ни план — този, който изоставихме.

— Защо го изоставихте? — поинтересува се Армстед. — Кралят ще бъде в колата си доста време, докато автоколоната се движи из Сан Себастиян.

— Да сте чули нещо за Контрол Рискс? — отговори на въпроса с въпрос Купър.

— Не, какво е то?

— Лондонската застрахователна компания Лойдс има специална агентура, която продава застраховки за отвличания. Ако се страхувате, че можете да бъдете отвлечен, кандидатствате за такава застраховка. Лойдс изпраща група консултанти при вас, които да определят потенциалния риск и ви инструктират как да намалите този риск. След това тайно ви издават застрахователна полица. Тази ваша полица стои в агентурата, наречена Контрол Рискс. Нейните служители правят всичко, за да ви предпазят от отвличания, но ако все пак сте отвлечен и дадете отплата, те ви я възстановяват. Това малко се знае, но е доста често прилагано.

— Съвсем необикновено! — каза Армстед. — Но какво общо има то с промяната във вашия план?

— В Контрол Рискс имаме наш човек. Той има достъп до поверителните книжа. От тези книжа ние разбрахме, че 90 процента от всички отвличания днес, т.е. 9 от 10 случая, стават от коли. Убедихме се, че предвид тази статистика, Контрол Рискс съдействат за по-добра охрана и защита на клиентите си, когато пътуват в коли. Бяхме уверени, че ако нападнем краля в лимузината му, испанските сили за безопасност ще бъдат добре подготвени за такова нападение. Възможността за неуспех би била много голяма. Затова се отказахме от този начин на отвличане. Променихме плановете си. Сега разбирате, предполагам.

Армстед разбра и беше силно впечатлен. Щеше му се да разпитва още, за да разбере алтернативния план на Купър, но си спомни решителния му отказ. Беше уверен, че Купър пак няма да му каже и реши да не любопитства повече. Той беше вестникарски магнат в крайна сметка, а не терорист.

— За мен е достатъчно, че сте решени да успеете! — каза на края на разговора Армстед.

Купър стана.

— Надявам се, че ще успеем. Не можем стопроцентово да гарантираме това, но ще направим всичко възможно. Трябва незабавно да тръгваме. Мистър Пейгъноу ще ни придружи, нали?

Армстед също стана.

— Трябва. Той ще бъде връзката ми с вас и вашата дейност. Утре аз заминавам за Лондон. Пейгъноу знае къде да ме търси. Той ще поддържа връзката помежду ни. Готов ли си да тръгнеш, Гус?

— Всичко е готово — каза Пейгъноу.

— Ще чакам да ми се обадиш. — Армстед се подвоуми. — Сигурен ли си, че ще можеш веднага да се свържеш с мен?

— Не повече от минута след събитието — обеща Пейгъноу. — Аз ще бъда на път през границата за Франция нелегално. По същия канал, по който прекарахме оръжията. Имам телефона… ще ви докладвам незабавно.

— О’кей — каза Армстед доволен. — Успех!

Той изчака, докато и тримата излязоха. Върна се апартамента си и смъкна неудобната маска. Надяваше се да се отърве от нея по-нататък.

Почувства се необикновено развълнуван и възбуден и дори усети частична ерекция. Обхвана го силното желание да си бъде в Ню Йорк при Ким.

Но беше убеден, че истинският му оргазъм тепърва предстоеше. Той щеше да бъде в Сан Себастиян.

Утринта в Сан Себастиян бе ведра и студена. Кралят на Испания и антуражът му пристигнаха по разписание.

Въпреки безбройните препятствия, причинявани от тълпите монархисти, неутралните баски и полицията, Виктория и Ремзи успешно следваха движението на ескорта с наета от Ремзи кола. Точно в 10,00 сутринта кралят пристигна в Паласио де Аиенте. Виктория и Ремзи паркираха колата си и се смесиха с тълпата любопитни зрители пред сградата. Принудителното бездействие подлудяваше Ник и той нервно пушеше цигара след цигара. Най-после кралят се появи, сияещ в своя отрупан с медали кител, тъмен панталон и визьорен шлем на главата. Хората около него възторжено викаха. Виктория показа часовника си, обръщайки се към Ремзи.

— Часът е 10,30, Ник. Кралят е по разписание. Сега ще тръгне за общината. Да се придържаме към автоколоната. Къде остави колата?

— Щом настояваш, ще вървим — промърмори Ник и я поведе. С лакти си пробиха път през тълпата зяпачи. Седнаха отново в колата си и се вляха в автоколоната, насочила се към общината на Сан Себастиян. Паркираха реното в една забранена странична уличка. Промушиха се през още една тълпа и навреме се озоваха пред общинската сграда. Кралят и свитата му тъкмо влизаха, придружени от кмета.

Последва 20-минутно мъчително бездействие. Ремзи все повече и повече нервничеше. Нервно дръпна Виктория за ръкава:

— Какво става? — запита той.

— Още нищо засега — отговори тя.

— Още нищо! Нищо сега и нищо после. Вики, писна ми! Казах ти, че никакви новини няма да изскочат от това събитие и мисля, че досега трябваше да разбереш това.

— Бъди малко по-търпелив, Ник.

— За какво? Стига ми. Изчезвам.

— Напускаш? — не можа да повярва тя.

— Разбира се, това е мъчително губене на време. Казах ти! Оправяй се със сензацията сама. Ако кралят захапе някое куче, ще имаш такава. Аз си отивам в хотела. Ще обърна някоя и друга чашка и ще си дремна. Като подготвиш материалите с горещите новини за Ню Йорк, събуди ме. Няма да те лиша от морална подкрепа. — Той подаде на Виктория ключовете от колата. — Отваряй си очите, момиче! Внимавай!

Тълпата го погълна.

Цинизмът му я обезсърчи. Виктория се почувства като неопитна първокурсничка, разочарована в романтичните си очаквания. Настани се по-удобно на тротоара и реши да чака. „По дяволите“, рече си тя. „Оттук може да излезе нещо. Аз съм репортер, а Ник е пияна свиня“.

До 11,15 кралят не се появи, което значеше, че оттук нататък щеше да има закъснение. Виктория продължи да се вглежда в зрителите с надеждата да открие демонстранти или протестиращи, но такива нямаше.

Изминаха още 10 минути. Вниманието й бе привлечено от внезапни възгласи и аплодирания. Изправи се на пръсти и видя фигурата на краля. Ръкуваше се с кмета на Сан Себастиян, преди да тръгне към лимузината си. Членовете на антуража му и цивилната охрана бързо го заобиколиха. Виктория се заблъска през тълпата, излезе открито и се затича към страничната уличка, където паркирана колата. Видя, че няма залепена бележка за глоба и въздъхна облекчено.

Седна в колата, извади уличната карта на Сан Себастиян и проследи хиксовете, с които беше белязала обектите на кралските спирки. Намери общината — настоящата спирка, намери и следващата — катедралата Буен Пастор Проучи пътя, запали колата и се понесе по свободните малки улички.

Най-после пред нея се изправи куполът на главното кубе на църквата. Виктория потърси място за паркиране и като не намери такова, мина по Пуенте Кристина на Рио Урумея и намери празно местенце близо до гара Норте. Остави там колата и с картата в ръка закрачи енергично по моста. Навлезе в Пласа де Билбао и се приближи към масивната неоготическа катедрала.

И тук бе пълно със зяпачи. Бяха обкръжили входа на църквата и кордон от полиция с усилие ги задържаше. Виктория се помъчи да се приближи, за да вижда по-добре, но не можа да стигне по-близо от 50 ярда до входа.

Трудно се виждаше през тълпата, но тя все пак успя да забележи, че автоколоната бе вече пристигнала и кралят със свитата си около него си пробиваха път към катедралата. Пред входа охраната се нареди в две редици, за да пропусне краля. Следван от двама бодигарда, той мина между редиците и се приближи към очакващия го свещеник. Четиримата заедно влязоха вътре в църквата.

Беше необичайно кралят да влиза в катедралата само с двама души от неговите хора. Виктория обаче бързо си припомни, че в маршрута, който тя беше проучвала, беше предвидено кратко отклонение от тържествения ритуал за изповед на монарха. Това беше засвидетелстване на почит към църквата.

Виктория въздъхна — и тук никакъв материал за новини. Отегчена и още по-уморена, тя зачака отново.

Вътрешността на катедралата предвидливо беше опразнена от туристи и богомолци. Освен няколко свещеника, застанали в мрачните ъгли, вътре нямаше никой. Кралят даде знак на свещеника и гардовете да спрат и останат по местата си, а той продължи напред сам.

Под величествените, сводести тавани на този Божи дом, кралят на Испания се отправи към най-близката кабина за изповед. Откъснал се от врявата на тълпата и от трудните държавни дела, монархът спря за миг пред завесения вход, за да събере мислите си, и влезе да се изповяда.

Вътре в кабината вградена в стената решетка го отделяше от свещеника, който щеше да го изслуша и да го дари с опрощение. Кралят знаеше, че това ще бъде самият епископ.

Монархът коленичи на тапицираното стъпало, склони глава и започна тихо, но отчетливо:

— Отче, грешен съм.

— Да, синко.

— Искам да се изповядам…

В този момент решетката се отмести и, за голяма изненада на краля, вместо епископа, през отвора се показа металното дуло на деветмилиметров пистолет и една ръка го опря в челото на краля.

— Нито звук! — изкомандва груб глас. — Правете каквото ви се казва, или с вас е свършено!

Кралят се вкамени.

Завесата на изповедалнята се дръпна и зад него застана човек в свещенически одежди с пистолет в едната ръка и някакви дрехи в другата. Монархът почувства, че му нахлузват бялата епископска митра и някаква свещеническа роба — явно виолетовото расо на епископа.

— Станете! — прозвуча заповеднически глас на испански.

Неспособен да се изправи, кралят се остави да го повдигнат на крака. Появи се още един въоръжен човек, облечен в расо.

Двамата изтеглиха краля от изповедалнята и с дулата на пистолетите си го избутаха към един от ъглите на църквата. Там дойдоха още двама в свещенически дрехи и плътно заобиколиха монарха. Четиримата го изтикаха между пейките към олтара.

Кралят успя за миг да зърне двамата си бодигарда и истинските свещеници, завързани. Кюрета — явно преоблечени бандити, бяха застанали срещу тях с насочени леки картечници. До самото ухо на краля задъхан дрезгав глас каза:

— Ще ви изведем навън към една кола тук отзад, дръжте се както трябва, ако ви е мил животът. Една дума и сте мъртъв.

Кралят кимна с глава, замълча и тръгна бързо редом с тях.

Отвън Виктория не сваляше втренчения си поглед от входа на църквата. Умората й нарастваше.

Изминаха още 15 минути на вълнение. Излезе вятър и охлади въздуха. Кралят все още не се появяваше. Хората от свитата му търпеливо стояха пред катедралата. Виктория беше почти готова да се съгласи, че Ремзи има право. Това не беше ден за новини, а ден за козметични демонстрации и церемонии, разочарование не само за нея, но и за Армстед в Ню Йорк.

Тръгна по обратния път към колата си. Вървеше колкото можеше по-бързо, защото искаше да се стопли и да се върне при Ремзи.

В този момент чу пронизителен вик някъде отпред.

Завладяна от внезапно любопитство, Виктория разбута двойката селяци пред себе си и си проби път по-близо до полицейския кордон, за да може да чуе и види по-добре какво става. След минута входът на църквата съвсем се откри. Гледката я изуми. Разчорлен и гологлав възрастен мъж, облечен в расо, очевидно самият епископ, стоеше на входа и ядосано викаше към хората от униформената Гуардия сивил и кралския антураж. Офицер от охраната се опитваше да го успокои, епископът спря истеричните си викове и заговори нещо с него.

Полицейският кордон се огъна назад и Виктория политна да падне, но човешката маса я задържа. Входът на катедралата бълваше хора. Хора от Гуардия сивил, полицаи, цивилна охрана, всички бързаха към чакащите коли. Пробивайки си път през тази лавина, други служители от гвардията и свещеници поведоха изпадналия в истерия епископ навътре в църквата.

Врявата наоколо се смесваше с воя на форсираните автомобилни двигатели. Явно нещо се бе случило, но Виктория не можеше да разбере какво ставаше, защото не разбираше нито дума испански. Тя извиси глас към хората наоколо:

— Какво става? Какво става бе, хора? Някой не говори ли английски?

Стоящите до нея не й обърнаха внимание, но един очилат младеж, който имаше вид на студент, се пресегна през хората и я хвана за рамото:

— Аз говоря английски — каза той. — Кралят е похитен в църквата и отвлечен от терористи. Вързали епископа и заели мястото му. Останалите се преоблекли като кюрета.

Потресена и невярваща, Виктория здраво стисна ръката на младежа, за да не го изпусне:

— Кралят е похитен? Сигурни ли сте?

Младежът енергично закима с глава:

— Съвсем сигурно… отвлекли са го.

Виктория увисна на ръката на младия човек:

— Кой направи това? Знае ли се?

Младежът отрицателно завъртя глава:

— Не са казали още, но сигурно са хора от ЕТА.

Младият човек се освободи от нея и си тръгна. Виктория подире му:

— Благодаря ви, много ви благодаря!

Време за размисъл нямаше. Трябваше да се действа. С крака и ръце Виктория се опита да си пробие път през тълпата. Скоро обаче тълпата се разреди и Виктория излезе на открито. Спря се да си поеме дъх.

Безброй мисли нахлуха в главата й. Ето, че тя излезе права в постоянството си. Ник сбърка, като си отиде и не повярва, че нещо може да се случи. Случи се, и то нещо невероятно, нещо, на което тя беше почти очевидец! Сензационният репортаж беше в ръцете й. Рекърд ще го има Армстед ще полудее от радост.

Затича се към колата си. Първото, което й хрумна, беше да намери телефон, от който да се обади в Ню Йорк. Но действителността поохлади устрема й. Пречките бяха непреодолими. Начинът за ползване на телефоните извън хотела й беше неизвестен, не можеше да поиска международен разговор за сметка на абоната. Не, беше невъзможно. Задъхана, почти тичешком стигна до паркинга. Ясно, трябваше да се върне в стаята си в хотел Лондрес и да се обърне към телефонистката на хотела, която говореше английски, и да поиска от нея светкавичен разговор с Армстед.

Кралят на Испания отвлечен!

Тя седна тежко на предната седалка на реното, запали го, форсира двигателя и излетя като катапултист.

Вече спокойна в стаята си, Виктория набра телефонистката на хотела. Каза й, че иска Ню Йорк — разговор по сметка, и внимателно продиктува телефонния номер на Ню Йорк Рекърд.

— Затворете, моля — каза телефонистката. — Ще ви извикам.

Виктория бързо я помоли:

— Колкото се може по-бързо, моля.

Телефонистката невъзмутимо отвърна:

— Ще ви извикам, когато се свържа.

Виктория седна и се опита мислено да нахвърли статията си, като не се отделяше от телефона. След по-малко от минута той иззвъня и тя грабна слушалката:

Тонът на телефонистката беше подлудяващо хладен:

— Мис Уестън, разговорът, който подадохте в Ню Йорк не е възможен сега.

— Какво?

— Може би по-късно. След няколко часа, довечера.

— Защо не мога да говоря сега?

— Обявено е извънредно положение от полицията, всички изходящи разговори от Сан Себастиян временно са спрени. Вашият разговор не може да стане сега. Ще ви уведомя, щом международната служба възстанови работата.

Виктория разбра, че по-нататъшни молби бяха излишни:

— Ще чакам да ми се обадите — каза тя безпомощно и окачи слушалката.

В отчаянието й все пак имаше лъч надежда. Извънредното положение се отнасяше за всички, така че другите вестникари, нейните конкуренти, не бяха по-малко отчаяни. На никой испански вестник или чуждестранна телеграфна агенция нямаше да бъде позволено да излъчат новини вън от Сан Себастиян. Испанското радио и телевизия също нямаше да получат такова разрешение. В това тя беше съвсем уверена. Затъмнението беше пълно. Само полицията знаеше причината за тази цензура. За Виктория тя беше неоспорим факт, с който трябваше да се съобразява. Какво да прави?

Ник Ремзи, разбира се. Ник Ремзи, който спеше в другата стая и не знаеше какво беше станало и на каква сензация тя бе попаднала. Трябва да се посъветва с него какво да правят и как да изпратят репортажа в Ню Йорк.

Виктория излезе в коридора и забърза към съседната стая. Чукна силно на вратата, за да може да го събуди. Вратата рязко се отвори.

— Ник — започна тя, пристъпвайки навътре, но веднага се закова на място.

Изправен в цял ръст, пред нея стоеше войник с насочена пушка към главата й. Вратата беше отворил той. На леглото в стаята седеше Ремзи — бос и гол до кръста. Двама мъже в сини униформи от Гуардия сивил бяха насочили пушки от двете му страни. В другия край на стаята един член на охраната, навярно офицер, разговаряше по телефона.

Виктория се вгледа в Ремзи. Той изглеждаше ужасно като след тежко пиянство. Леглото му беше в абсолютен безпорядък. Той вдигна ръка за шеговит поздрав:

— Мараба, Вики.

— Какво, за бога, става тук? — запита Виктория и пристъпи към Ремзи.

Един от охраняващите го й каза нещо на испански. Тя не разбра думите му, но се спря.

— Ник, кралят е отвлечен.

— Току-що чух — каза Ремзи. И тези тук мислят, че аз съм един от похитителите.

— Но ти беше тук през цялото това време. Ама че идиотщина! Но защо ти?

— Проследили ме миналата седмица. Видели ме да влизам в аптеката на един привърженик на ЕТА и половин час след това да излизам без покупка. Предполагат, че съм заговорничил с него.

— Но това е абсолютна нелепост! — възкликна Виктория.

— На тях го кажи, не на мен — каза Ремзи развеселен.

— Ник, имам нужда от твоята помощ…

Той изведнъж стана сериозен.

— Първо аз имам нужда от твоята — каза той. — Веднага щом излезеш оттук, свържи се с Армстед и му кажи да уведоми посланика на САЩ в Мадрид, за да разкарат тази полиция от главата ми и да ме оставят на мира.

— Точно това е трудното — каза Виктория в изстъпление. — Нито мога да му пратя материала си, нито мога на теб да помогна. Всички изходящи разговори са прекратени и забранени. Как да се свържа с Ню Йорк?

— — Тихо! — изрева глас от другия край на стаята. Офицерът от Гуардия сивил бе свършил разговора и, нахлупвайки триъгълната си шапка, се приближаваше към леглото. Спря и се обърна към Ремзи.

— Моля, облечете се. Говорих с началника си. Ще бъдете задържан, докато всичко се изясни. Трябва да ви отведа за разпит.

— Да вървим — каза Ремзи и посегна за ризата си. Махна отчаяно към Виктория: — И двамата сме с вързани ръце.

Офицерът даде знак на охраната да отстранят Виктория и закрачи към антрето. Тя бързо заговори:

— Ник, не сме с вързани ръце, чуй ме добре.

— Казвай бързо.

— Заминавам за Сен Жан дьо Луи — извика Виктория. — На 20 мили е оттук през границата. Била съм там и ми е познато. Ще взема влак или нещо друго.

— Няма да те пуснат да излезеш от страната.

— Като им покажа американския си паспорт, мисля, че ще ме пуснат. Ник, ще бъда в хотел Шантако. Там е Франция, така че телефоните за Ню Йорк ще бъдат свободни. Оттам ще телефонирам на Армстед.

Двамата полицаи приближиха Виктория, застанаха от двете й страни и я поведоха към коридора. Тя остана там, безсилна да помогне на Ремзи. Него грубо изтласкаха в коридора, плътно го заобиколиха и се отправиха към стълбището. Той погледна към нея и се опита да се усмихне, но не успя.

— Ник, — извика тя подире му — ще те чакам там.

Ремзи и съпровождащите го полицаи потънаха в стълбището.

Виктория изтича при телефона в стаята си. Трябваше да намери начин да стигне до Сен Жан, ако я пуснат, ако изобщо пуснат някого да излезе от Сан Себастиян и от самата Испания в този ужасен ден.

При все че Сен Жан дьо Луи не беше далече, пътуването дотам отне на Виктория много време.

Целият следобед за нея беше страшно мъчителен. Сблъска се с безброй заплахи и закани, а многобройните улични задръствания направо я подлудиха. Изгаряше от нетърпение да телефонира, да помогне на Ремзи и да продиктува своя сензационен репортаж за отвличането на краля, но изнизващите се часове като че ли се присмиваха на огромния й ентусиазъм.

Накрая потърси помощта на портиера на хотела. Помоли го да й намери превоз до Франция, като подкрепи молбата си с доста тлъст бакшиш. Той я увери, че с влак щяло да бъде само губене на време. И я насочи към частен сервиз, който даваше коли под наем. Обещаха след 2 часа да изпратят едно BMW-седан с шофьор, говорещ английски, който да я откара до Франция.

Виктория отново опита да подаде разговор за хотел Шантако в Сен Жан, но пак й беше напомнено, че всякакви изходящи връзки и съобщения са прекъснати. Един местен пътнически агент я увери обаче, че курортният сезон в Сен Жан е към края си, проблеми с местата едва ли щяло да има. Докато чакаше пристигането на шофьора, Виктория нетърпеливо поглеждаше часовника на стената и трескаво подреждаше бележките си по похищението на краля. Искаше да се подготви добре, за да може по-бързо да продиктува репортажа си на Армстед, веднага щом се свърже с него. После слезе във фоайето и купи пътеводител за района, в който имаше няколко страници за Сен Жан дьо Луи. Върна се в стаята си, за да го разгледа подробно и да закуси.

Вече опаковаше пътния си сак и се готвеше да тръгва, когато в стаята й нахълта полиция. Бяха двама души — и двамата цивилни, и двамата говорещи английски. Единият показа набързо служебната си карта и се увери дали тя е Виктория Уестън, и дали всичко написано в американския й паспорт е вярно. Започна нещо като разпит. Попита я знае нещо за терористичната акция. Виктория отговори, че била свидетел на част от операцията, тъй като е наблюдавала катедралата. Защо е била там? Като туристка ли? Не, беше отговорът. Била е там като журналистка. Дошла е да отрази посещението на краля. Последва въпросът може ли тя да докаже, че е служител на американската преса. Виктория показа служебния си паспорт от Ню Йорк Рекърд. Полицаят изрази съмнение, че е възможно той да е фалшив. Виктория предложи да проверят това в нейния вестник. Последва нова серия от въпроси. Имало сведения, че тя душила насам-натам из Сан Себастиян преди идването на краля и се интересувала от програмата на неговото посещение. Защо е проявила такъв интерес? Ами защо пък не? — беше нейният отговор. Та нали за това е била изпратена — да опише посещението и цялостното пребиваване на краля в Сан Себастиян. Цивилният полицай изреди с голяма точност посещенията й из града и поиска от нея да обясни целите на всяко едно от тях. Спря се на дейността й в компанията на някой си Ник Ремзи и се поинтересува от взаимоотношенията им.

Тези разпити продължиха повече от час. Накрая всички съмнения и подозрения към нея отпаднаха. Виктория положи много усилия, но не успя да научи нищо за Ник Ремзи.

Заминаването й от Сан Себастиян застрашително закъсняваше. След тръгването на BMW-то тя и шофьорът бяха спрени на три места из града. Излязоха на магистралата за Сен Жан дьо Луи и веднага се натъкнаха на блокиран път пред самия град. Тук се наложи отново да отговори на много въпроси. На границата пък в Ирун доста време й отнеха митническите власти. Най-после излязоха от магистралата и се отправиха към френския град Сиборе. Тук възникна ново забавяне — този път поради ремонт на пътя и съответно отклонение. Когато прекосиха моста над река Нивел и влязоха в Сен Жан дьо Луи, Виктор изпусна звучна въздишка на облекчение. Беше късна вечер и в ярко осветения пристанищен град кипеше живот, на около една миля от търговската част на града Виктория стигна до своята цел — хотел Шантако. Прекоси бързо фоайето, без да обърне внимание нито на двукатната камина недалече от рецепцията, нито на мавританските сводове и се настани в една свободна стая с баня и телефон.

Вече в стаята, при все че бе премаляла от глад, тя се втурна към телефона и поиска разговор с Рекърд в Ню Йорк. Обади се секретарката на Едуард Армстед — Естел Ривкин. Силно развълнувана, Виктория веднага поиска да говори с шефа. Естел й каза, че бил излязъл и че тя не знаела къде е и кога ще се върне. Жегна я разочарование и незабавно поиска Хари Дайъц — вторият по важност. Той обаче също беше излязъл. Още едно разочарование. Виктория почувства, че сякаш търси признание и поздравления на най-високо ниво и бързо реши да се обърне към третия по ред — отговорния редактор Оли Мак Алистър.

— Оли, Виктория Уестън се обажда, цял следобед се мъча да…

— Вики, как си? — гласът му прозвуча невероятно весело за такъв навъсен шотландец като него. — Къде, по дяволите, се намираш?

— Обаждам се от хотел Шантако в Сен Жан дьо Луи.

— Къде?

— Френският курортен град, недалече от Сан Себастиян. В хотел Шантако съм.

— Да, мистър Армстед спомена…

— Оли, имам страхотна сензация, суперновина! Никой не е в състояние да съобщи за нея вън от Сан Себастиян. Затова дойдох тук. Кралят на Испания беше отвлечен тази сутрин. Убедена съм, че само ние знаем тази новина.

— Сигурно, сигурно, Вики — съгласи се Мак Алистър, — само ние имаме голямата бомба. Разгласихме я по улиците преди час. Кралят на Испания е отвлечен от катедралата Буен Пастор в Сан Себастиян от група баски терористи. Преоблечени били като кюрета. Извършили отвличането без пушка да пукне. Отпечатахме го на първа страница — чиста работа. Чух, че Рекърд се продава не по-лошо от изданието с Ингър…

— Оли — прекъсна го тя, — добре ли чувам? Не мога да повярвам. Нима вече знаете за похищението на краля?

— Казах ти, на първа страница е.

Тя безпомощно се смъкна на кушетката:

— Но, Оли… Само аз имах това. Никой нямаше възможност да съобщи за него вън от Испания.

— Както виждаш, някой все пак е имал тази възможност. Ценя усилията ти, момиче, но…

— Кой е — настоя тя.

— Подзаглавието е с автор — Марк Брадшоу. Бил някакъв британски фукльо, нает от мистър Армстед като кореспондент за Континента.

— Но той как го е изнесъл от страната?

— Не знам точно. Получи се чрез лондонското ни бюро. Трябва да е намерил някакъв начин. Може би подобен на твоя.

— Но мистър Армстед не ми каза, че има и друг там.

— Вестникарските босове не споделят всичко с репортерите и редакторите си.

Виктория отново се опита да протестира:

— Ник Ремзи и аз… — Изведнъж си спомни: — О, боже мой, Оли, щях да забравя. Ник Ремзи бе задържан от испанската полиция днес по обед… Отведоха го за разпит в полицията във връзка с отвличането. Видели го преди това да се среща със симпатизант на ЕТА.

Мак Алистър се изкиска с безразличие:

— Ей този Ник, пак ни отваря работа.

— Той е арестуван, Оли.

— Кога ли пък не е бил! Добре, добре. Той значи е в полицията и ти искаш да се погрижим и да го освободим.

— Той иска мистър Армстед да се свърже с посланика на САЩ в Мадрид…

— Знам, знам. Ник винаги пътува първа класа. Не се безпокой, аз ще се заема с това.

— Но аз трябва да го чакам тук. Ще чакам тук и следващата ни задача. Ти ще можеш ли да освободиш. Ник?

— Не се безпокой, Вики. Радвай се на слънцето там. Скоро ще видиш Ник. Пак ще се чуем.

Разговорът свърши. Виктория заплака със сълзи на умора, отчаяние и безсилие. Като член на печеливш отбор тя трябваше да се радва, че новината бе стигнала до Рекърд. Раздираше се обаче от яд, че тя самата не направи това, че беше изпреварена и изиграна. Съвзе се след няколко минути и отново грабна телефона, този път — за да се обади на прислугата.

Почти целия следващ ден Виктория прекара в стаята си, за да чака телефонен звън от Ремзи. Само за малко се поразходи по оживения булевард Тиер и отрупаната с хора пазарна алея Рю Гамбета в Сен Жан дьо Луи. Поспря се на морския бряг, за да погледа рибарските лодки в пристанището и наслаждаващите се на слънцето хора, налягали по обширния плаж.

Телефонът позвъня, но не й донесе гласа на Ремзи, а този на Едуард Армстед от Ню Йорк.

— Чух, че си ме търсила с новини за похищението — каза Армстед. — Високо ценя усилията ти и държа да знаеш това.

Виктория прехапа устни и с усилие промълви:

— Поздравявам ви все пак, че получихте материала, макар и не от мен. Сигурно сте много щастлив!

— Вестникът се продава като топъл хляб. — С необичаен за него възторг отвърна Армстед. — Надмина всички. Само тази новина бе достатъчна, за да излезем пред другите вестници. А тази сутрин получихме още една суперновина. — отвърна Армстед.

— Каква? — запита Виктория вежливо.

— Брадшоу ни съобщи условията и исканията на похитителите. Добрал се е до едно комюнике, което току-що са издали. Искаш ли да го чуеш?

— Да, разбира се.

— Ще ти го прочета, слушай — гордо каза Армстед — „Баската социалистическа революционна организация за национално освобождение поема отговорността за отвличането на краля на Испания.“

— Значи все пак ЕТА.

— Естествено те — каза Армстед. — Кой друг? — И продължи: — „Акцията ни срещу краля на Испания и испанското правителство е завоевание в борбата ни за социализъм и срещу националното потисничество за освобождението на експлоатираната и поробена испанска страна“. — Гласът на Армстед постепенно затихна — следват техните искания. Искат освобождението от Мадридския затвор на шест баски политически затворници. Когато се уверят, че това е направено, ще върнат краля невредим.

— Не искат ли пари? — запита Виктория изненадано.

— Това е чисто политическо похищение — каза Армстед. — Между другото аз затова ти се обаждам — да ти кажа, че се заех с проблема на Ремзи. Току-що ми се обади посланикът от Мадрид. Обещали са му да освободят Ремзи утре сутринта. Ще се видите по някое време утре.

— Е, това наистина ме зарадва.

— Като се съберете отново, позвънете ми. Ще решим какво ще правите по-нататък.

Късно на следващата сутрин, облечена в туиден блейзер, ленена блуза и вълнена пола, Виктория слезе на мецанина на Шантако за закуска. На масата беше Интернешънъл Херълд Трибюн, където на видно място бе статията за похищението на краля, придружена с явно признание за преднината на Ню Йорк Рекърд. Вече допиваше кафето си, когато чу някой да я вика по име. Обърна се и го видя. Беше Ник Ремзи. Той свали новата си черна барета и й се поклони. После приближи, целуна я по челото и седна.

— Как е повелителката на сензациите? — попита, повика един келнер и си поръча шунка с яйца и кафе.

Виктория се вгледа внимателно в него.

— Ник, добре ли си?

Той вдигна двете си ръце и се вгледа в тях.

— Всичко ми е на място. Няма следи от полицейски издевателства. Просто с часове едни и същи въпроси, което е още по-лошо.

— Беше ли в затвора?

— Нямах това щастие. Върнаха ме просто в хотелската ми стая и ми оставиха един полицай за компания. Благодаря ти за освобождението. Е, раздруса ли света?

— Тя му подаде Херълд Трибюн и посочи статията.

— Виж сам.

Той мълчаливо прочете написаното.

— Но материалът не е твой — каза Ник, когато свърши.

— Кой е този Марк Брадшоу? — попита го Виктория.

— Мислех, че ти ще ми кажеш. Никога през живота си не съм чувал това име.

— Оли твърди, че е човек, когото Армстед е наел извън Щатите.

— Чудно как този Брадшоу се е докопал до материала преди тебе — изненада се Ремзи.

— Понесох го много трудно.

— Е, така или иначе Армстед успя да го грабне първи. Трябва да му се признае това. Не предполагах такава предвидливост у него.

Изщрака високоговорителят. Молеха мис Виктория Уестън да се яви на рецепцията. Тя скочи и забърза натам. Търсеха я от Ню Йорк Сити. Виктория се отправи към един от телефоните във фоайето.

— Здравей, Виктория — прозвуча далечният глас на Хари Дайъц. — При вас навярно е утро. Потърсих те най-напред в стаята ти.

— Здравей, Хари! Ето ме!

— Мистър Армстед ме помоли да разбера дали Ник Ремзи е пристигнал вече.

— Дойде преди малко. Здрав и читав е. Тъкмо закусвахме.

— Добре — каза Дайъц.

— Статията за похищението е голям удар. Херълд я препечатва на първата страница с изрично признание и благодарност към Ню Йорк Рекърд. — гласно изрази възторга си Виктория.

— Чудесно. Ще информирам за това мистър Армстед. Между другото знаеш ли, че ние първи грабнахме още една сензация във връзка с похищението? Испанското правителство капитулирало — приело условията. Кралят бил освободен доста драматично. Спуснали го с хеликоптер на върха на един гол хълм до Сан Себастиян, вързан и с превързани очи. След отлитането на хеликоптера, испанските власти получили съобщение по телефона къде да го потърсят. Намерили го съвсем невредим. Отразяваме това изцяло като сензация. Последното издание е на пресите за сутрешното разпространение.

— Поздравявам ви още веднъж — каза Виктория.

— Има още нещо, което мистър Армстед иска да предам на теб и Ник. Ще отседнете в Плас Атен, както по-рано. Мистър Армстед ще се свърже с вас утре следобед, за да ви съобщи следващото назначение.

— Знаете ли горе-долу какво ще бъде то? — нетърпеливо запита Виктория.

— Идете в Париж и чакайте.

Едва след като окачи слушалката, тя се сети, че имаше още един въпрос към Дайъц. Въпрос, който много я интересуваше. Кой е всъщност Марк Брадшоу?