Всемогъщият

Глава трета

Виктория Уестън беше извънредно развълнувана от задачата, която Хари Дайъц лично й възложи.

Взе под наем един шевролет седан, за сметка на Рекърд, и получи пакет от доста объркани наставления. Казаха й, че пътят от Манхатън до затвора в Грийн Хевън е осем мили и че ще й отнеме около два часа. Тъй като срещата й за интервю със Сем Ингър беше определена за три часа следобед, тя тръгна още по обяд, за да бъде сигурна, че ще пристигне навреме.

След като отмина Юнайтед Нейшънс Пласа, тя реши, че ще има време да формулира и систематизира въпросите си към Ингър. За нея взимането на това интервю беше извънредна изненада и вълнение. При все, че то беше едно естествено продължение на разговора й с Пейгъноу — вълнуваше я. Вълнуваше я въпросът как се е стигнало до това интервю и как тя самата ще се справи с тази страшно неприятна задача — да разговаря с човек от плът и кръв, който след по-малко от дванайсет часа щеше да бъде превърнат в труп.

Пътуването се оказа доста комплицирано и Виктория не успя да обмисли всички въпроси. При влизането й в моста Трибъроу, където движението ставаше еднопосочно, настана задръстване. Тя пропусна реда си в колоната и в бъркотията навлезе в друго платно, но по някаква случайност се озова на Ню Йорк Трууей. Най-после се отправи по Таконик Стейт Паркуей и излезе на Интърстейт Хайуей. Изведнъж пътят пое по наклон и пред нея се мернаха бетонните стени на затвора. От едната страна изглежда имаше някакво стопанство. Мъже, облечени в зелено, очевидно затворници, превиваха гърбове по нивите. Точно отпред до входа, на метална табела пишеше „Грийн Хевън Кърекшън Фъсилити“.

Стената беше 30 фута висока. Виктория остави колата си на паркинга пред нея и изкачи стълбите към главната входна врата, до която имаше остъклена приемна. Тук тя охотно се подчини на рутинните процедури за установяване на личността й. Провериха чантата, премина пред металочувствителния детектор и белязаха лявата й ръка със симпатично мастило. След това се спусна по едно стълбище, което я изведе в двора на затвора.

До интервюто оставаха 5 минути. Тя изкачи още едно стълбище и влезе във фоайето на административната сграда. Оттам, придружена от един навъсен здравеняк, тя бе отведена към още една, по-щателна проверка. Тук друг служител-полицай взе лявата й ръка, прегледа я, след което й даде знак да продължи. Тя настигна ескортиращия я и тръгна след него. Минаха по някакъв слабо осветен коридор. Изкачиха още стълбища и влязоха в сградата на Изолационното болнично отделение. Крачейки след здравеняка, тя мина през някаква решетъчна врата, през която (както й се стори) се влизаше в една от стаите за посещение. Чу нареждане и седна до масата, по средата на която стърчеше стъкло, високо до нивото на очите, за да не може посетителят да предава вещи на затворника от другата страна. Изваждайки бележника и писалката от чантата си, Виктория усети зад масата зловещото присъствие на един начумерен полицай — един сержант, който седеше на издигната платформа пред нея. Близо до него тя забеляза телевизионна камера за следене.

Полицаят се обърна към нея:

— Наредено е да се срещнете тук, не в стаите за посещения на смъртните. Предполагам, че това е защото през бронираните стъкла там е трудно да се разговаря. Тази нова стая за посещения е по-добра. — Той посочи сержанта на платформата. — Той ще следи вас и събеседника ви — да не би да му предадете нещо или… — зловещо се ухили — да се опитате да се любите. Затворникът все пак е пътник.

Пет минути по-късно Сем Ингър бе доведен и насочен към един стол от другата страна на масата. Ръцете на Ингър бяха в белезници, които пък бяха заключени към специален колан на кръста му. Въпреки това двама огромни и навъсени полицаи зорко стояха от двете му страни. Ингър изглеждаше по-дребен и по-приятен, отколкото тя беше очаквала. С изтъняващата си руса коса, воднисти очи и скосена брадичка, той по нищо не се различаваше от всеки обикновен човек. Външно наподобяваше неуспял амбулантен търговец, а не коравосърдечен убиец на седем човешки същества, шест от които дечица.

Още от първите му думи Виктория разбра, че има работа с бясно разярен човек.

— Ти си мадамата, с която ще приказвам, предполагам? — каза той и седна.

— Аз съм Виктория Уестън от Ню Йорк Рекърд. Казаха ми, че сте искали да проведем едно интервю!

— Не съм искал, правя го заради адвоката си — изръмжа насреща й Ингър. — Аз не знам защо съм тук. За какво ми е това шибано интервю? Каква полза от него — та аз дори няма да го прочета.

— Може би нещо ще се промени до утре.

— Лайнарски приказки. Много добре знаете, че нищо няма да се промени. Губернаторът беше последната ни надежда, но той отказа. Аз съм мъртвец вече. И… добър човек, като всички мъртви.

Виктория се заприсвива неспокойно на стола си и потърси начин да подхване интервюто си.

— Мистър Ингър, да започнем с това… всеки рано или късно умира… Вие поне ще имате възможността да се мотивирате, да се оправдаете — аз ще бъда проводник на вашите мисли. Така светът ще узнае какво чувствате. Също и вашите приятели и роднини. Не може да нямате приятели и роднини вън от затвора.

— Сестричке, нямам никого там отвън и за никого не ме е грижа.

— Абсолютно никой?

— Никой, освен Керълайн, а тя е мъртва.

— Съжалявате… мъчно ли ви е, че я застреляхте?

Ингър не отговори.

Виктория преглътна.

— А децата… какво ще кажете за децата…?

— Наложи се — каза той с тъга и откровение.

— Наложи се? Как така?

— Така… съвсем логично беше. Те бяха очевидци на това, което направих… Но каква е разликата… по-рано или по-късно — какво значение има. Не ги очакваха много радости… така че… Освен това те едва ли разбраха какво им се случи.

— Предполагам, че не са разбрали — едва чуто промърмори Виктория, трескаво пишейки в бележника си.

През това време той проницателно я огледа. Погледите им изведнъж се срещнаха.

— Виж какво, кукло. Ще ти кажа нещо, можеш да го отпечаташ. Можеш да им кажеш, че Сем Ингър го е казал: Не ми пука, че ще умра. И направо се радвам, че не замениха присъдата с доживотна. Представяш ли си да прекарам целия си целеничък окаян живот… години наред, в този кенеф — два на четири. Смъртта е като сън след голяма умора… горе-долу. Преди или след, рано или късно, човек няма време да усети какво става с него. Един миг и край. Тъмнина. Дълбок безкраен сън. Никакви сънища. Никакви мисли. Абсолютен покой. Това мен не ме плаши. Кажи им, че Сем Ингър хич, ама хич не се страхува. Какво ще кажеш, кукличке.

— Философия — каза Виктория, пишейки яростно.

— Да — каза Ингър и помисли малко. — Има и по-лошо от това да умреш… Да живееш например.

Той помълча малко.

— Моят живот бе отвратителен.

— Бихте ли ми разказали за него?

— Не знам — каза той и се зарови в спомените си.

Не помнел родители. Нерадостни години в сиропиталище. Участвал и зарязвал няколко престъпни шайки. Работил като общ работник. Вечерно училище и стремеж към реализация. Прилична работа не последвала. Просене на още назначения като общ работник. В града — известен напредък — шофьор в чистотата. Единствено развлечение — евтините среднощни кина и жени. Курви, от които можело да се хване само сифчо и трипчо. Първата зряла и мечтана любов била учителката Керълайн. Но скоро и тя, като всички други, кучката му с кучка, го измамила.

Той замълча.

— Защо, защо, по дяволите! — почти проплака той.

— Това е минало — каза Виктория. — Какво ще кажете за днешния ден? Какво правите сега? Как понасяте и прекарвате времето в килията си?

— Мога да правя само две неща. Да гледам телевизия и да си правя чекии. Първото не е чак толкова лошо, както казват, а от второто поне не излизат мазоли. — Явно бе доволен, че я смути. — Нещо друго, госпожичке? — поинтересува се той.

— Още един въпрос… Хм, може би няколко.

— Да чуем.

— Искам да разбера как гледате днес на света вън от тези стени, има ли нещо, заради което бихте искали да излезете от затвора?

— Нищо, абсолютно нищо. Дори заради едно връткане. — Захили се до уши. — Дори за едно мушкане с теб.

Тя се опита да остане невъзмутима.

— Хайде, хайде, не се радвай толкова. Ти имаш хубави цици. Това е безспорно, но аз пък имам някои по-големи неща… като стола, да речем… който не излиза от главата ми.

— Значи няма нищичко, заради което би ви се поискало да излезете от затвора?

Ингър се замисли. Виктория търпеливо го изчака.

— Да, да, има едно нещо.

Той отново млъкна.

Тя насочи химикалката си към него:

— Ще ми кажете ли какво е то?

— Едно нещо — каза тихо той. — Единственото, заради което бих искал да изляза, е да си отмъстя на хората, които се отнесоха несправедливо и нечестно към мен на процеса. Най-вече заради един от тях. Думата ми е за прокурора, забравих му името.

— Имате предвид областния прокурор Ван Дусен?

— Да, той. Дребен и долен мръсник. Няма да забравя гадните му излияния по мой адрес в съда… пред журналистите след това, и даже пред губернатора, вчера, когато отново пробута двата си довода против промяна на присъдата. — Ингър захапа устни. — Ван Дусен, да. Той заяви, че аз заслужавам да бъда премахнат от лицето на земята. Нарече ме животно, не знам дали знаете това? Животно! Ще ми се да му покажа, че той така не може да се отнася към едно човешко същество. Това е единственото, заради което бих искал да бъда свободен. Да убия този педераст Ван Дусен.

Виктория продължи съсредоточено да пише, обезпокоена и уплашена от тези изявления. Пред нея беше човек, който хладнокръвно бе отнел живота на шест деца и все пак единственото му терзание беше, че прокурорът го е нарекъл животно.

— Нещо друго? — запита Ингър.

Виктория привърши бележките си и разрови с палец написаното:

— Да видим…!

В този момент един плътен глас прокънтя и се вряза в разговора им. Виктория стреснато вдигна глава. Гласът идваше от сержанта от издигнатото на платформата бюро в другия край на масата. Говореше на Ингър.

— Ей, Сем, стига гукане. Чака те още един посетител.

— Бас хващам, че е губернаторът — захили се Ингър.

— Много добре знаеш кой е — каза сержантът. — Адвокатът ти Джордж Тетум, той чака. Дошъл е може би да те цунка за сбогом.

Полицаят посочи Виктория:

— Тези неща не са за вашия вестник, мадам.

— Не се безпокойте — каза Виктория, прибирайки бележника и писалката си.

— Тоя симпатяга Тетум — замърмори Ингър — знаех си, че ще дойде.

Сержантът на бюрото там горе се намеси отново:

— И пак ще ти кажа, ти и твоето плямпало да говорите на английски, да ти е ясно.

— Я оди да мочаш — каза Ингър на полицая шеговито.

Забеляза въпрос на лицето на Виктория:

— Иска да каже за мен и Тетум — че не разбира разговорите ни. Когато пое защитата ми, Тетум ме научи малко есперанто. Това той прави с всички клиенти като мен. Пробутва по някоя и друга дума есперанто, когато си говорим поверително. Не му се ще това дупе да чува всичко. Правило за това няма, нали?

— Няма — каза Виктория, ставайки. Посуети се, недоумявайки какво да каже. — Да се надяваме, че ще получите някакво помилване.

— Не залагайте нито стотинка на това.

— Ами… да ви оставя да се видите с адвоката. Благодаря ви, мистър Ингър.

Без да се помръдне от мястото си, той каза:

— Ако до утре се появят още въпроси, пратете ги надлежно на оня там горе. — Той посочи с показалеца на впримчената си ръка нагоре към сержанта.

— О’кей — каза тя. — Още веднъж — благодаря.

Влизането в затвора Грийн Хевън за Виктория Уестън беше трудно, но излизането се оказа още по-трудно. Главната трудност беше колата й. От службата й бяха дали някаква бракма. Няколко пъти се опита да запали и не можа. Един от надзирателите реши, че се дължи на изтощен акумулатор и тъй като там нямаше човек, който можеше да й помогне, наложи се да поиска помощ от Стормвил. Единствената аварийна платформа на Стормвил беше отишла на друго повикване и не знаеха кога ще се върне. Посъветваха я да се обади в един гараж в Бикмън. Тамошната аварийна кола щяла скоро да се върне и веднага щели да я пратят. Посъветваха я да се въоръжи с търпение.

Чакането продължи близо два часа. Беше вече тъмно, когато аварийният камион, кашляйки навлезе в силно осветения паркинг пред затвора. Докато чакаше, Виктория прегледа бележките, които беше успяла да запише на срещата си със Сем Ингър и се опита да скицира статията си.

През това време не пропускаше да следи с око влизащите и излизащите от затвора. Направи й впечатление бързото излизане на един човек, за който тя предположи, че е адвокатът на Ингър. Беше извънредно нетърпелива.

Погледна към младежа на белия авариен камион, който прехвърляше кабели към нейната кола и същевременно се опитваше да я запали. Усилията му й се сториха безкрайни и безнадеждни. Най-после успя и прибра кабелите. Виктория се приближи към него и попита:

— Мога ли да тръгна вече?

— По-добре да карате след мен до сервиза — отговори младежът. — Ако тръгнете направо за Ню Йорк, не ви гарантирам, че ще стигнете. Ако колата падне от обороти…

— И какво ще трябва да се направи, за да стигна до Ню Йорк?

— Ще заредя акумулатора ви набързо. Карайте след мен.

Безнадеждна работа, помисли тя. Колата й временно заработи и тя бавно тръгна по следите на пълзящия камион към сервиза в Бикмън. Разбра, че за бързото зареждане са необходими най-малко 45 минути и се опита да купи нов акумулатор, но бяха разпродадени. Сломена и разочарована, тя реши да се обади в Рекърд на Оли Мак Алистър. Трудно набра вестника, но веднага я свързаха с отговорния редактор. Виктория развълнувано обясни какво беше се случило с колата й и защо се бе забавила.

— Загубих се, както виждате, в този загубен град — продължи тя. — Може би и след час няма да мога да тръгна, а като прибавим и времето за връщане…? На идване до затвора пътувах повече от три часа. Не по-малко ще ми трябват за връщането. Не бихте ли предпочели да ви продиктувам репортажа си.

Реакция от Мак Алистър не последва.

— Какъв репортаж? Ингър каза ли ви нещо интересно?

Тя се зарови из бележника си, като се спираше на някой и друг цитат.

— Не е лошо — добави отговорният редактор, — приемливо, но не е нещо кой знае какво.

— Аз мисля, че е много интересно.

— Увъртания и оправдания — човешка черта.

— Като всяко живо същество.

— Какво?

— Няма значение, Ингър е възмутен, че го наричат животно. Да напиша ли репортажа тук и да ви го продиктувам, или да го донеса направо във вестника, като се върна?

В гласа на Мак Алистър прозвуча странно безразличие:

— Вие тук ли предпочитате да го напишете?

— Ами да, естествено. Намирам се на една бензиностанция, сред купища от туби с масло. Но бих могла, ако вие…

— Спокойно, Вики, не е толкова бързо, аз ще се погрижа редакторите от черновата да оставят местенце. Ще имаш място в набора, дори ако ти се наложи да закъснееш до десет часа…

Виктория хвърли поглед към ръчния си часовник:

— Надявам се да се върна по-рано.

— Дори при такова едно закъснение, ти ще можеш да хванеш късното градско издание, което излиза в полунощ. Ако пък пропуснеш и него, следва обобщаващото — в два часа след полунощ.

— Ще бъда там много преди това.

— Ние и без това позакъсняваме тази вечер — смотолеви той. — Така че не се безпокой, не е нужно да диктуваш по телефона. Ела тук.

— Тръгвам веднага. Фотографите да бъдат готови за някои снимки на Сем Ингър в едър план. Мисля, че…

— Те са вече на бюрото ми.

— Повтарям, за нула време съм при вас.

Но съвсем не беше за нула време. Първоначалното й облекчение, че не й се наложи да диктува репортажа от бензиностанцията, скоро отстъпи място на едно нарастващо притеснение и безпокойство. Закъснението й изглежда нямаше да има край. Презареждането на акумулатора беше в състояние да подлуди самия Йов! Виктория отвори карта, за да проучи обратния път за Манхатън. Разчитането й бе подобно на разчитането на камъка Розета.

Първата половина на пътуването през долината Хъдзън премина нормално и безпрепятствено. Беше вече нощ, когато приближи града. Принудена бе да намали скоростта. Преди да прекоси Харлем ривър, тя се изправи пред лабиринт от разклонения и смяна на платната. Направи погрешен завой и обърка пътя. Това й се случваше за трети пореден път. Обърна колата и тръгна към една денонощна бензиностанция, която се намираше на оживено кръстовище. На ъгъла забеляза вестникарски павилион. Продавачът, който бе коленичил до вързоп вестници, за да ги разпредели, на висок глас съобщаваше новините на застаналите наоколо хора. От виковете му почти нищо не се разбираше, но на Виктория й се стори, че дочу името на Ингър.

Това бе достатъчно, за да възбуди любопитството й. Насочи колата бързо към павилиона. Вестникът бе Ню Йорк Рекърд и заглавието на първата страница с големи букви гласеше „ИНГЪР ИЗБЯГАЛ ОТ ЗАТВОРА В НАВЕЧЕРИЕТО НА ЕКЗЕКУЦИЯТА“. Заглавието силно я изненада и тя веднага се нареди на опашката, за да си вземе един вестник. Изчаквайки реда си, тя забеляза камари от Ню Йорк Таймс, но на предната му страница нямаше нищо за бягството на Ингър. Там бяха екземпляри и от Дейли Нюз, и Ню Йорк Поуст, но и в тях нямаше нищо за Ингър. За тях беше оправдано и разбираемо, реши тя, защото те бяха по-ранни издания.

Единствен Ню Йорк Рекърд носеше сензационната новина. Виктория бързо разгърна първата страница и набързо прегледа репортажа. Да, беше факт. Невероятно бягство на Ингър в последната минута. Намерили килията му празна по време на вечерята му. Имаше някаква неяснота и увъртане във връзка с късното откриване на бягството. Ингър по всяка вероятност се бил промъкнал надолу през някаква отдушна тръба до подножието на сградата, където открил тунел под затвора Грийн Хевън. Пропълзял през тесния тунел под стената на затвора няколко метра, пробил тънкия торфен пласт и изчезнал в тъмнината. Вероятно престъпникът е въоръжен. Имало отпечатъци, които доказвали, че някой от затворниците, копали тунела, е заровил пистолет близо до самия изход. Стъпки и други следи пък посочвали, че Ингър е тръгнал към Ню Йорк сити. Разпратен бил подробен и категоричен бюлетин за залавянето и арестуването му. За Виктория това означаваше, че Сем Ингър може да бъде застрелян на място.

На път за бензиностанцията журналистката отново премисли хода на събитията. Как е могъл Ингър да узнае за този таен тунел? Само двама от вестника знаеха за него — тя и Мак Алистър, а Мак Алистър добре знаеше, че това е Оф дъ Рекърд, че не бива да се разгласява. Освен това той не би имал причини и възможност да информира Ингър за този тунел. Сети се, че тя и Мак Алистър бяха узнали това от Гус Пейгъноу. Пейгъноу? Ама, разбира се. Той едва ли би могъл да бъде човек, на който може да се разчита. Той просто е престъпник. Като нищо би продал една такава информация. Тя е стигнала до някой от смъртните в Дет Роу и той я е предал на Ингър, който пък бързо и решително се е възползвал успешно от нея. Рекърд някак си се е добрал до изключителната сензация. Но как?

Виктория отново погледна към павилиона на ъгъла. Все повече хора се трупаха и все повече вестници се продаваха. Всъщност само един вестник се продаваше, защото в него бе голямата новина. Ню Йорк Рекърд беше бомбата тази вечер. Почувства се леко поласкана и горда, че е частица от него.

На път към бензиностанцията тя се замисли за интервюто си с Ингър. Дали то вече би имало някакво значение! Любопитството към неговото състояние непосредствено преди смъртта сега беше изместено от огромния интерес към неговото бягство. Виктория реши, че интервюто едва ли би имало новинарска стойност, но все още би могло да намери място като независимо мнение. Не, тя не бива да се отказва, трябва да напише този материал.

В самата бензиностанция трябваше да изчака десетина минути, докато най-после обслужващият помпата стигне и до нея. Отново разгъна картата. Сега обаче посоките бяха по-ясни, защото и целта беше по-близка.

Виктория изгаряше от нетърпение да предаде своята статия. Както и да удовлетвори любопитството си във връзка със сензацията в нейния вестник и здраво натискаше своя шевролет. Не спазваше никакви ограничения, но скоро навлезе в претоварен трафик и отново запълзя.

Беше малко преди девет вечерта, когато кривна към Парк Авеню и се отправи към Синдиката Армстед. Мислено бе преработила уводната си статия за интервюто си със Сем Ингър поне пет-шест пъти и дори в светлината на новите събития тази статия не губеше своята стойност. Не я безпокоеше вече и закъснението, защото си припомни, че Мак Алистър й бе казал, че крайният срок за Лейт Сити Едишън е 10 часа. Часовникът на таблото показваше, че има достатъчно време дотогава.

На следващия светофар, докато колата ритмично чукаше на празен ход в очакване смяната на светлините, тя отново наум преписа статията, като се опита да редактира отвратителния език на Ингър. Стигна до последния пасаж. На запитването дали има нещо, което би искал да направи, ако излезе от затвора, Сем Ингър категорично й заяви, че има една-единствена причина, заради която би пожелал да излезе на свобода: „Искам реванш. Някои хора на делото се отнесоха с мен нечестно.“ Виктория ясно си спомни последния цитат. „Говоря за областния прокурор… в съда той говори само лошо за мене… Нарече ме животно. Ще ми се да му кажа, че така не може да се говори за човек. Това е единственото, заради което бих искал да изляза… да убия тоя Ван Дусен“.

Студени тръпки полазиха по тялото на Виктория при спомена от тези думи. А Ингър беше вече на свобода! Имаше пистолет и по всичко личеше, че е тръгнал за Ню Йорк. Ако се съди по думите, някакъв животински инстинкт сега го води натам. Инстинктът да убива. Да убива за отмъщение. Животът на областния прокурор Ван Дусен беше в опасност. А никой, освен нея не знаеше това. Дори самият Ван Дусен.

Обхвана я безумен страх.

От това състояние я извадиха нетърпеливи клаксони. Погледна зелената светлина, подаде газ и бавно се вряза в дясното платно. При първата възможност кривна навън от парка, навлезе в някаква еднопосочна уличка и затърси с очи телефон. По Медисън Авеню имаше отворени ресторанти, но място за паркиране нямаше. Стигна до Пето Авеню, вля се в потока и доволна съзря телефоните пред Дабълдей Бук Шоп. Отчаяно затърси място за колата си. Едно такси се отдели от бордюра и тя бързо зае мястото му. Изгаси двигателя, скочи от колата и се затича към телефоните.

Беше й нужна съобразителност и бързина. Ингър беше по следите на областния прокурор Ван Дусен. А само тя можеше да го предупреди. Това не беше лесно в такъв късен час, но тя трябваше да го намери и да му каже всичко, преди да е станало късно.

Започна да набира номера. Някаква огромна стена от телефонистки се изправи на пътя й. Невъзмутими и бавни, те бяха съвсем чужди на нейното лудешко бързане.

Най-после се свърза с една телефонистка в Криминъл Коуртс Билдинг — сградата на криминалния съд.

— Дайте ми кабинета на прокурора — помоли Виктория. — Трябва да говоря с мистър Ван Дусен. Спешно е!

Последва проточен през дъвка глас:

— Няма го, никого няма. А бе, вие не знаете ли колко е часът? Опитайте утре!

— Утре може би ще бъде много късно. Става дума за човешки живот — Виктория не губеше надежда.

— Ами, ще ви дам да говорите с друг. Ще ви свържа с надзирателя в „Жалби“, той сигурно е там. Почакайте така.

Последваха няколко дълги прещраквания и смущения. После прозвуча уморен мъжки глас:

— Бергер, „Жалби“.

Виктория се опита да говори спокойно:

— Аз съм Виктория Уестън. Репортер съм от Ню Йорк рекърд. Трябва да говоря с областния прокурор по много важна и неотложна работа…

— Извинявайте, госпожице, сбъркали сте отдела.

— Трябва да намеря мистър Ван Дусен. Казвам ви, много е важно.

— Съветвам ви да опитате в кабинета му утре сутринта.

— Утре той може да е мъртъв.

— Това важи за всички — каза през смях Бергер. — Вижте, ако имате някакви оплаквания…

— Имам. Никой не иска да ми помогне да се свържа с областния прокурор.

— Откажете се за тази вечер. Той е на официална вечеря в Пласа в чест на кмета.

— Къде?

— В голямата бална зала на хотел Пласа.

Виктория му благодари и окачи слушалката. Пласа не беше много далече, можеше да отиде и пеша, но тя размисли. Твърде далеч за пеша при такава спешност. Спусна се към колата си и потърси най-прекия път до хотела.

Дванадесет минути по-късно тя спря пред входа на Пласа на 59-та улица. Предаде колата (и доста тлъстичък бакшиш) на униформения портиер, за да я паркира, и бързо изкачи стълбите към претъпканото с хора фоайе. Намърда се в последния момент в един пълен асансьор и слезе на етажа на Голямата зала.

С излизането си от асансьора, погледна часовника си. Беше 10,30. Облечени във връхни дрехи някои хора напускаха балната зала. Тържествената вечеря на кмета току-що бе свършила. Виктория потърси с очи познато лице или служебен човек и зърна един полицай в синя униформа.

Сграбчи го за ръкава:

— Офицер, можете ли да ми помогнете?

Той изглежда се изненада от разтревожения й вид:

— Случило ли се е нещо, мис?

— Трябва да говоря с областния прокурор Ван Дусен.

— Невъзможно, мадам. Той е на сцената с кмета и е наредил никой да не го безпокои. Няма начин да стигнете до него.

— Но вижте какво…

— Съжалявам, госпожице.

Отчаяна и разстроена, Виктория заотстъпва назад и изведнъж забеляза, че някакъв анемичен, очилат младеж настойчиво я гледа. Той направи няколко нерешителни крачки към нея.

— Извинете, вие сте Вики Уестън, новата репортерка на Рекърд, нали?

— Да — учудено го изгледа тя.

— Видях ви вчера, когато Ник… Ник Ремзи ви запознаваше с града. Аз съм Джим Парди, чиновник от общината. Какво правите тук?

Тя се нахвърли върху него, сякаш бе спасителен пояс.

— Джим, моля ви, вие можете да ми помогнете. Трябва да се видя с Ван Дусен.

— Почти невъзможно е точно сега. Не може ли да почака?

— Не, не може. Чуйте да ви разкажа в какво се състои работата.

Тя набързо му разказа подробностите за интервюто си с Ингър в Грийн Хевън, за заканата за убийство към Ван Дусен, ако излезе, и за това, че Ингър сега беше на свобода.

Парди бе относително впечатлен:

— Той наистина ли каза, че ще се опита да ликвидира прокурора? Нима му повярвахте? Може би само се е по-изфукал пред вас, заради интервюто ви, за да ви направи впечатление.

— Ако бяхте там и бяхте го чули, и вие щяхте да му повярвате. Но така или иначе, мисля, че Ван Дусен трябва да чуе това. Да знаете някой, който би могъл да се добере до него?

— Аз мога — каза Парди. — Моята област е Ван Дусен и криминалните дела. Да видим какво може да се направи.

Виктория тръгна след Парди към вратите на балната зала. Чу го да шепне нещо на дежурните полицаи и видя, че една врата се отвори. Парди погледна вътре. Виктория също надникна зад него. Вътре, под великолепните полилеи, бяха наредени безброй маси и около тях бяха насядали официално облечени мъже и жени. На сцената в дъното стояха няколко големци.

— Ван Дусен току-що си взе довиждане с кмета, слиза по стъпалата към пътечката в средата. Да видим дали ще успея да се добера до него. Чакайте ме тук.

Със съгласието на часовите, Парди влезе в залата и по застланата с килим пътечка се отправи към един висок и слаб мъж в смокинг. Очевидно това беше областният прокурор Ван Дусен, който си проправяше път между масите и приемаше поздрави от гостите. Някъде по средата Парди го пресрещна и го заговори. Ван Дусен, приведен го изслуша, вдигна глава и тръгна към вратата, където чакаше Виктория.

— Мис Уестън, ако не се лъжа? Парди казва, че имате да ми казвате нещо важно… нещо за Сем Ингър, че искал да ме убива… не ми стана съвсем ясно.

— Знаете ли, че Ингър е избягал?

— Разбрах от Грийн Хевън… и от вашия вестник — каза той навъсено.

— Аз интервюирах Ингър в затвора днес следобед. Запитах го какво би искал да направи, ако излезе на свобода. Той отговори, че единственото, за което си струва да излезе — е да ви убие.

Ван Дусен свъси вежди:

— Той наистина ли каза това?

— Записах го дословно тук в бележника си.

— Смятате ли го за сериозно.

— И още как. Та този човек без капка угризение уби шест деца! Сигурна съм, че не се шегува. Той ви ненавижда, защото пред съда сте го нарекли животно.

— Та той наистина е животно — каза Ван Дусен.

— Животно, което сега е на свобода — каза Виктория.

Областният прокурор махна с ръка към един мъж, който току-що беше излязъл от залата. Докато Виктория се мъчеше да си спомни кой беше този човек, Ван Дусен хвана ръката й.

— Искам да ви благодаря, мис…

— Виктория Уестън. От Ню Йорк Рекърд.

— Да, мис Уестън. Ето, началникът на полицията ще вземе нужните предохранителни мерки. Ще удвои охраната ми. Аз ще му кажа всичко, което вие ми разказахте. Още веднъж ви благодаря! Може да се окаже, че дължа живота си на вас.

Беше минути преди полунощ, когато Виктория съвсем грохнала се запрепъва през почти обезлюдената новинарска зала на Рекърд към своето бюро. Извади бележника от чантата си и посъбра сили, за да напише интервюто си с Ингър, преди да е станало много късно.

Когато стигна до мястото си, намери въртящия се стол зает. Лениво отпуснат и частично отровен от алкохол, Ник Ремзи се беше проснал на стола с единия крак върху страничната облегалка.

— Реших да топля местенцето на Луис Лейн — сърдечно каза той.

— Ценя постъпката — каза Виктория. — А сега, ако нямаш нищо против, премести се, трябва да пиша статия.

— Кротко, не се изсилвай!

Виктория сбърчи нос:

— Какво искаш да кажеш?

— Твоята статия се отменя.

— Защо?

— Има по-пресни новини. Твоето е вече стара работа.

Ремзи свали крака си от страничната облегалка и се поизправи.

— Сем Ингър е мъртъв.

— Какво? — не можа да повярва Виктория.

— Опала! — Ремзи стана. — Парди телефонира преди 5 минути от дома на прокурора в Грейс Скуеър. Ван Дусен се прибрал вкъщи от някакво празненство при кмета. Сем Ингър причаквал в засада с пистолет в ръка и се готвел да го убие. Преди да успее да се прицели, охраната на Дусен го застреляла. Около 10–12 куршума се забили в гърдите и главата на Ингър. Бил убит на място. Прокурорът останал невредим. — Ремзи се усмихна. — Благодарение на теб.

Виктория занемяла поклати глава, опитвайки се да проумее внезапната промяна на събитията.

— Ето го там, в уводната на Парди „Млада репортерка от Рекърд спасява живота на областния прокурор“. Ван Дусен лично ти изказва благодарност.

— Но какво ще стане с моята статия? Независимо от всичко тя има своята стойност.

— Стари новини, душичке. Стари новини.

— Да-а… — каза Виктория неопределено. — Може би трябваше да донеса статията си по-рано. Какво ли ще си помисли за мен мистър Армстед?

— Недоумявам. Ван Дусен те счита за героиня. А ти се тревожиш какво ще си помисли Едуард Армстед! Той или ще те чупи, или ще те повиши. — Ремзи я хвана под ръка: — А аз ще ти кажа какво точно мисля сега. Мисля, че трябва да пийнеш нещо.