Вътрешно разследване

10

Демарко погледна в огледалото за обратно виждане и трепна. Кретенът, който го следеше последните шест пресечки, току-що беше минал на червено и се беше блъснал в едно такси. Така му се падаше на тоя кретен. Пет минути по-късно Демарко сви от Масачузетс авеню по Пилгрим роуд и навлезе в сянката на внушителните стени на Националната катедрала.

Когато миналата вечер говори с Лидия Морели, тя беше предложила:

— Да се срещнем при катедралата, господин Демарко. Смятам, че е подходящо място за една изповед.

Не му стана много ясно какво имаше предвид, но когато попита за коя катедрала става дума, тя каза:

— Ами Националната катедрала, разбира се. Знаете ли някоя друга наоколо?

В интерес на истината Демарко можеше да я просвети, но тогава не му се стори най-подходящият момент да я смайва с познанията си за всички църкви, които не посещава.

Националната катедрала беше шестата или седмата по големина в света и подобно на всички велики средновековни катедрали в Европа, и за тази беше отнело почти сто години, за да бъде завършена, като построяването й бе прекъсвано не от обсади, чума или глад, а от по-банални причини като недостиг на средства и недоволстващи работници. Но след цял един век тежък труд днес тя се извисяваше в цялото си великолепие — дом, който Господ сигурно с гордост е показвал на приятелите си.

Лидия предложи да се срещнат в Епископската градина от южната страна на катедралата. Демарко паркира колата и бързо се отправи към градината. Беше закъснял с десет минути, но Лидия я нямаше. Наруга се за неточността и се зачуди дали вече не си е тръгнала, но по-вероятно му се стори обяснението, че е променила решението си и се е отказала да се среща с него. Седна на една каменна пейка, още веднъж се огледа за Лидия, след което погледна нагоре.

Националната катедрала има три огромни витража, наречени розетни прозорци, всеки от които с диаметър осемнайсет метра и направен от хиляди парченца стъкло. Отвън те изглеждаха като невзрачни кръгове насред белите каменни стени — късчета тъмно стъкло, подредени в натруфени каменни рамки, без ясна шарка, без дори помен от блясък или красота. Отвътре обаче беше съвсем различно. Стъклописите бяха възхитителни съчетания от форми и цветове, детайлни като маслени картини. Демарко не знаеше защо отвън шарките не можеха да се видят. Подозираше, че имаше нещо общо с физичните закони за светлината, но може би и божественото имаше пръст в този феномен — трябва да влезеш в Божия дом, за да се насладиш на чудесата му.

Петнайсет минути по-късно видя Лидия Морели да крачи към него. Беше облечена със семпла синя блуза, сиви свободни панталони и ниски обувки. Отдалеч изглеждаше слаба и елегантна. Отблизо изглеждаше изтощена и недохранена и Демарко се зачуди дали не е болна.

Тя седна запъхтяна на пейката до него, все едно кратката разходка от паркинга до градината я беше изморила, и когато издиша, Демарко усети мириса на алкохол. Беше едва девет и половина сутринта. Май Лидия наистина беше болна; болестта й се наричаше алкохолизъм. Сега Демарко разполагаше с по-добро обяснение защо съпругът й се беше подразнил от пиенето й.

Лидия затвори очи, докато дишането й се успокои, след което ги отвори и се огледа, очевидно за да се увери, че наблизо няма никого.

— Защо поискахте да се срещнем, госпожо Морели? — не се стърпя Демарко.

Лидия престана да се озърта и се вгледа право в очите му.

— Защото животът ви е в опасност.

Майчице мила! Ако искаш да привлечеш вниманието на някого — ето това е начинът да започнеш разговора.

— За какво говорите? — попита Демарко.

— Чух какво казахте на Пол и мазника.

— Мазника?

— Извинявайте. Така наричам Ейб. Както и да е, чух какво им казахте. Подслушвах. След като излязох от кабинета на Пол, останах близо до вратата. — Докато изричаше това признание, Лидия се усмихваше по един леко самодоволен начин, като че ли се гордееше, че е надхитрила прочутия си съпруг. — Тери Финли не е претърпял злополука с лодка — заяви тя. — Беше убит, защото разследваше Пол.

— Госпожо Морели, боя се, че не ви разбирам. Обяснете ми…

— Какво мислите за съпруга ми?

— Какво мисля ли? — примига Демарко, объркан от въпроса. — Ами смятам, че е страхотен политик. Всички казват, че той ще е следващият президент.

Лидия кимна, все едно в знак на съгласие, след което каза:

— Той е чудовище. Мястото му е в клетка, не в Белия дом.

Демарко беше толкова слисан, че едва успя да реагира.

— Госпожо Морели, не съм сигурен накъде…

— Аз съм тази, която се свърза с Тери. Аз съм тази, която го помоли да се разрови в миналото на Пол.

Боже господи.

— Един ден чух Пол и Мазника да си говорят за него. Подиграваха му се, че бил упорито дребно журналистче, което все не успявало да постигне нещо.

Ето това вече притесни Демарко. Пол Морели беше казал, че не познава Тери Финли.

— Аз обаче поразпитах — продължи Лидия — и установих, че тъкмо Тери ми трябва. Нужен ми бе човек, който би направил всичко, за да си създаде име, и същевременно да работи за елитен вестник като „Поуст“ или „Таймс“. Реших, че е крайно време да направя нещо, а Тери беше идеално попадение.

Демарко се замисли, че може и да е избрала Тери Финли поради друга причина: ако се беше обърнала към някой от прославените репортери, те биха проявили малко повече разум и не биха я изслушали дори. Но все още не проумяваше за какво говори Лидия.

— Не ви разбирам, госпожо Морели. Какво по-точно сте искали от Тери?

— Исках да унищожи съпруга ми.

Демарко се облегна назад.

— Защо ще искате…

— Казах на Тери, че някой е помагал на Пол през цялата му кариера. Един много могъщ човек.

— Какъв човек? — Всеки път, когато тя отвореше уста, Демарко все повече се объркваше.

Лидия не обърна внимание на въпроса.

— Сполетялото онези трима мъже от списъка, който сте намерили… Били са натопени. Мъжът, спипан с невръстното момче в леглото, е бил дрогиран, точно както е казал. А мъжът, който е претърпял автомобилна катастрофа… е, не е било катастрофа. Някой го е хвърлил от пътя или е повредил колата му.

— Откъде знаете всичко това? — попита Демарко.

— Просто го знам. Нямам доказателства, които да могат да бъдат представени пред съда, но го знам. Чувала съм Пол и Ейб да замислят провала на хора, изпречили се на пътя на Пол. Подкупвали са, изнудвали са, убивали са, за да…

— Убивали са? — възкликна Демарко. Запита се да не би тази жена да е психично болна, да не е шизофреничка с мания за конспирации.

— Да. Пол никого не е убивал собственоръчно, разбира се. Други хора вършат мръсната работа, но той е човекът, който има изгода.

— Кого мислите, че е убил, госпожо Морели?

— Освен Тери един мъж на име Бенджамин Дал. Случи се, докато беше кмет. Пол се опитваше да построи обществен културен дом в Бронкс, а Дал притежаваше парче земя, което беше нужно за изпълнението на проекта, но Дал отказал да продава. Една вечер чух Пол да казва по телефона: „Твърде дълго се проточи. Трябва да направим нещо по въпроса.“ Два дни по-късно Дал претърпял злополука в къщата си. Паднал по стълбите и си счупил врата.

— Това ли е всичко? — смая се Демарко. — Смятате, че съпругът ви е убил този човек, защото е казал „трябва да направим нещо по въпроса“?

— Да.

— Може да е имал предвид да се намери друго парче земя или да даде на Дал по-добра оферта, или… или да предприеме съдебни мерки срещу него.

— Не беше това — отсече Лидия Морели.

Демарко понечи да изругае, но после се спря. Ругатните нямаше да помогнат.

— Добре — каза той с възможно най-спокойния си глас, — значи вие сте искали Тери Финли да открие доказателства, че съпругът ви е извършвал престъпления, за да преуспее в кариерата си.

— Да.

— И сте му подавали информация, за да му помагате.

— Не, не информация. Аз реално не разполагах с такава. Намесата ми се свеждаше до това да го окуражавам, да настоявам да не се отказва, да дълбае по-надълбоко. И той откри нещо. Не знам какво, но последния път, когато говорих с него, беше развълнуван. Той…

Според Дик Финли и Реджи Хармън Тери все бил развълнуван.

— … той каза, че е открил някого в Ню Джърси, който можел да разкрие всичко. Но не ми каза кой е този човек, нито какво знае. Тери беше… как да кажа, прекалено емоционален. Излишно потаен. И два дни по-късно беше убит.

Когато изрече последното твърдение, Лидия се беше навела към Демарко, с лице, близо до неговото, и той отново усети алкохола в дъха й.

Демарко си мислеше, че трябва просто да си тръгне. Разговаряше с една алкохоличка, която очевидно мразеше съпруга си — описание, което сигурно пасваше на немалко жени, чиито съпрузи работеха в Капитолия, — а това беше комбинация, която го правеше подозрителен спрямо всичко, казано от нея.

— Ами двете жени в списъка на Тери, Марша Давънпорт и Джанет Тайлър? — попита Демарко.

— Пол ги изнасили. — Тонът на Лидия беше абсолютно равен, когато изрече това, просто едно семпло, лишено от всякакви емоции изложение на фактите: Пол ги изнасили.

Историята става все по-интересна, помисли си Демарко.

— И откъде знаете? — попита той, без да се опитва да прикрие скептицизма си.

Докато разказваше историята, тънките пръсти на лявата й ръка несъзнателно подръпваха едно кичурче коса над ухото й. Демарко съзря ирония във факта, че докато Лидия описваше как съпругът й е подлагал на сексуален тормоз други жени, слънцето проблясваше върху диамантите на венчалния й пръстен.

В нощта, когато се случило, Марша Давънпорт била в къщата на семейство Морели в Джорджтаун. Дошла да направи снимки, да разгледа обстановката, за да предложи идеи за обзавеждането. Лидия твърдеше, че след като Давънпорт пристигнала, тя самата излязла, за да пийне с някаква приятелка. Сенаторът си бил вкъщи по същото време, в кабинета си. Когато Лидия се прибрала два часа по-късно, тя открила Давънпорт свита в ъгъла на пода в кабинета на Пол Морели. Плачела, дрехите й били раздърпани, а Пол Морели говорел по телефона с Ейб Бъроус.

— Но откъде знаете, че я е изнасилил? — попита Демарко.

— Тя ми каза — отговори Лидия.

— Тя е казала, че съпругът ви я е изнасилил? Тази дума ли използва?

— Не. Каза: „Помощ. Той ме нападна.“ Какво друго би могла да има предвид?

„Нападна“ не означаваше непременно „изнасили“, но Демарко се въздържа от коментар. Вместо това попита:

— А после какво стана?

— После Пол ме видя и се развика да се кача в стаята си и да не мърдам от там. Ядоса се, че не бързам да изляза, взе нещо от бюрото си, преспапие трябва да е било, и го хвърли по мен. То се блъсна в стената близо до главата ми. Не знам дали се опитваше да ме удари, или просто да ме уплаши, но се държеше като луд. А и беше пиян.

Демарко по никакъв начин не можеше да си представи Пол Морели пиян, какво остава да хвърля предмети по жена си. Също така предположи, че и самата Лидия Морели сигурно е била пияна, след като току-що се е била върнала от среща с приятелка.

— И после какво стана?

— След няколко минути Ейб дойде и двамата прекараха следващите два часа в кабинета на Пол заедно с Давънпорт. След това тя си отиде и повече не съм я виждала. А Пол не пожела да ми каже какво се е случило.

— И Давънпорт така и не се е оплакала от това „нападение“?

— Не. Пол сигурно я е разубедил. Или й е платил, за да си мълчи. Или я е сплашил. Не знам какво е направил, за да й затвори устата.

— И вие не се обадихте в полицията?

— Не. Той ми е съпруг.

Демарко не знаеше как да отговори на този довод.

— А другата жена? — попита той. — Джанет Тайлър. Откъде знаете, че я е наранил?

По лицето на Лидия премина раздразнение, все едно й беше досадно да отговаря на въпросите на Демарко.

— Това се случи, когато още бяхме в Ню Йорк. Една вечер се прибра доста разтревожен. А Пол никога не е разтревожен, личеше си, че е пил. Едва беше влязъл в къщата, още дори сакото си не беше съблякъл, когато се появи Ейб. Чух го да казва: „Тайлър няма да е проблем“, и когато Пол попита защо, Ейб отговори: „Заради годеника й.“ Тогава осъзнаха, че и аз съм там, и излязоха отвън.

— И това ли е всичко? — попита Демарко. — Това смятате за доказателство, че я е насилил?

— Не, имаше и още нещо, което каза Пол… или Ейб. Не си спомням точните думи. Беше отдавна.

Не думай. Според датите на салфетката е било преди осем години.

— И Тайлър не е подала оплакване, така ли? — попита Демарко.

— Не, но знам, че така е станало. Искам да кажа, по онова време не знаех, но след това, което се случи по-късно с Марша Давънпорт… е, тогава ми стана ясно.

Преди Демарко да успее да каже нещо, тя продължи:

— Вървете и говорете с тези жени. Това направи и Тери. И разберете какво е търсил Тери в Ню Джърси. Трябва да намерите доказателства срещу Пол. Трябва да го изобличите! — Тя почти извика последните думи, протегна се и заби нокти в ръката на Демарко.

Господи, тя наистина не е в ред, мислеше си Демарко и точно в този момент чу шум и се обърна. Слава богу, беше свещеник, не репортер. Свещеникът крачеше по алеята с молитвеник в ръка и движеше устни, докато четеше. Той погледна Лидия и видя страданието по лицето й, след което погледна и Демарко, но погледът му не беше обвинителен, а просто питаше дали имат нужда от помощта му. Демарко поклати глава. На Лидия не й трябваше свещеник, трябваше й психиатър.

— Госпожо Морели… — Демарко се спря. Не знаеше как да продължи.

— Знам — каза Лидия. — Просто не можете да повярвате. Не можете да повярвате, че великият Пол Морели е извършил онова, което ви описах. Е, ще ви кажа нещо за съпруга си, което знаем само Ейб и аз.

— И какво е то? — попита Демарко, като нямаше ни най-малка представа какво още може да чуе от тази жена.

— През повечето време Пол е най-студеното пресметливо копеле, което можете да срещнете. Защо си мислите например, че се ожени за мен, жена, с пет години по-възрастна от него, на всичкото отгоре и с дете?

— Нямам пред…

— Ожени се за мен заради баща ми, защото си мислеше, че баща ми ще подпомогне кариерата му.

Демарко беше чел някъде, че бащата на Лидия е бил съдия, но не знаеше нищо повече.

— Пол анализира всичко — продължи Лидия. — Той никога не губи самообладание. Никога не допуска опонентите си да го накарат да направи нещо прибързано, преди да е имал възможността да премисли нещата. И да, той е, както казахте, невероятен. Освен когато е пил. Пол не носи на алкохол. Изобщо. Дори и в малки количества. Той го знае и почти никога не пие, а когато все пак трябва да се чукне на някое парти или благотворително мероприятие, онова копеле Ейб го следи като ястреб. Но понякога, кой знае по каква причина, Пол се напива. Може би заради стреса от работата. Или може би демоните в главата му надават вой. Не знам. Не знам какво го предизвиква. Но когато пие, а в такива моменти той почти винаги е сам… е, тогава духът излиза от бутилката и всички болни пориви избликват.

Този разговор беше нереален. Жена, която започваше да се налива от сутринта, да говори за алкохолните проблеми на съпруга си. Беше постъпил глупаво, като прие да се срещне с нея.

— Вечерта, когато нападна Марша Давънпорт — не спираше да говори Лидия, — Пол е бил в кабинета си и е пиел, а Давънпорт е направила грешката да влезе при него.

— Той пие и после насилва жени — каза Демарко.

Лидия Морели не забеляза сарказма.

— Да — каза тя. — И винаги един и същ тип жени.

— Какво имате предвид?

— Отидете при Джанет Тайлър. Говорете с нея. Продължете разследването на Тери.

Демарко се чувстваше напълно объркан.

— Госпожо Морели, защо ми казвате всичко това? Не съм нито полицай, нито репортер. Аз съм просто адвокат. Така че дори всичко, което казвате, да е истина — той едва не добави а това е едно голямо „ако“, — разговаряте с грешния човек.

— Казах ви защо. Защото животът ви е в опасност и се опитвам да ви помогна да не свършите като Тери. Но също така, защото правите разследвания. Чух Пол да го споменава, когато се запознахме.

— Така е, но… — Демарко поклати глава. — Вижте, трябва да разберете едно: нямам нито властта, нито пълномощията да разследвам съпруга ви.

Така си и беше. За разследването на човек като Пол Морели назначаваха прокурори: умни, безмилостни, независими копелета с десетки хора на тяхно разположение. Но на Лидия Морели не й пукаше.

— Длъжен сте — каза тя. — Имате работа и трябва да я свършите.

Внезапно тя стана от пейката.

— Трябва да вървя. Имам… имам среща.

С бутилката, беше мигновената мисъл на Демарко.

— А вие трябва да си вършите работата — повтори тя, след което се обърна да си върви.

— Почакайте за момент — спря я Демарко. — Трябва да знам нещо:

— Какво? — попита тя, вече нетърпелива да си тръгне.

— Според датите на салфетката Давънпорт е била нападната през 2002 година, а Тайлър — през 99-а. Защо го правите едва сега?

Лидия махна с ръка, все едно пропъждаше муха.

— Няма значение. Нужно ви е да знаете само едно: че ви казвам истината. А сега трябва да вървя. А, и още нещо — ако споменете пред някого за този разговор, аз ще отрека.

С това изявление тя си тръгна. Движеше се бавно, като старица, с превит гръб, с несигурни, уморени стъпки, като че ли знанието, което носеше в себе си, беше тежък товар.

В какво, по дяволите, се беше забъркал?