Вътрешно разследване

54

Събитието трябваше да се планира до секундата, като изпълнение на трапец в някое акробатично шоу.

Клейтън Адамс стоеше в чакалнята пред кабинета на Пол Морели и си бъбреше с рецепционистката, като гледаше часовника зад бюрото й. Трябваше да изчака точно четири минути. Джаки Арнолд беше в кабинета на Морели с Бренда. До този момент Джаки вече беше казала на Морели колко зле се чувства, че напуска така внезапно, и беше представила Бренда на сенатора като стара приятелка.

Адамс погледна часовника, хвърли една усмивка на рецепционистката и тръгна надолу по коридора. Подмина отворената врата на кабинета на Морели точно когато Джаки започваше да описва опита на Бренда и да величае множеството й добродетели.

Адамс рязко се спря, изигра една закъсняла реакция и възкликна:

— Божичко, това ти ли си, Бренда?

В продължение на десет години Клейтън Адамс беше конгресменът на демократите в Калифорния, което включваше Бърбанк и част от Северен Холивуд. Можеше да е на този пост още десет години, стига да бе пожелал, но годините му се трупаха и беше решил, че е време да се погрижи за себе си. Преди една година беше напуснал Камарата на представителите и беше постъпил на работа в една фирма на политически манипулатори на Кей стрийт и тъй като вземаше три пъти повече пари, отколкото в Камарата, съвестта му не го притесняваше. И така, когато Сам Мърфи му се обади и го помоли за услуга — и добави „А, между другото, вилата ми в Аспен ще е свободна през декември“, — бившият лоялен демократ Клейтън Адамс се съгласи да изрече една мъничка лъжа.

— Господин Адамс! — възкликна Бренда, също толкова престорено изненадана.

— Пол, извини ме — каза Адамс, — но не мога да не поздравя Бренда.

Морели все още се мръщеше, очевидно недоволен, че Джаки Арнолд напуска.

— Познаваш ли Бренда, Клейтън? — попита той.

— Дали я познавам! Това красиво малко създание работи в офиса ми в Ел Ей известно време. Най-доброто момиче, на което някога съм попадал. Колко време беше при мен, Бренда?

— Шест месеца — отвърна Бренда.

— Пол, мога само да те посъветвам, ако някога ти се отвори възможност да наемеш тази млада дама, да не си посмял да я изпуснеш. Е, трябва да вървя. Пак се извинявам, че ви прекъснах. И, Бренда, радвам се, че се видяхме, скъпа. Обади ми се по-късно.

И акробатът се хвана за лоста.

Междувременно Демарко нетърпеливо чакаше в ресторант „Монокъл“. Бренда трябваше да се е срещнала с Джаки в десет часа сутринта и Демарко беше решил, че до десет и петнайсет или ще е получила работата, или не. Прецени, че шансовете й са може би петдесет на петдесет. В допълнение към това, че беше подкупил Клейтън Адамс да й осигури лична препоръка, Мърфи беше подготвил и други хора да уредят на Бренда впечатляващ комплект положителни отзиви. Но щеше ли да е достатъчно? Наближаваше обяд, а той се печеше на бавен огън, чудейки се къде се бави тя.

Трийсет минути по-късно Бренда най-накрая влезе, целуна го леко по бузата и се намести на столчето до него.

— Е? — не се стърпя той.

— И аз се радвам да те видя, сладурче — усмихна се Бренда и се обърна към бармана. — Един Манхатън, ако обичате, и ще може ли с две черешки?

— Разбира се — ухили се барманът. Тя беше толкова сладка, че щеше да й даде цял буркан с черешки, ако беше поискала.

— Бренда, не ме дръж под напрежение — настоя Демарко. — Получи ли проклетата работа?

Бренда бръкна в дамската си чантичка и извади временния пропуск, който й бяха дали, за да има достъп до Ръсъл Билдинг.

— Поздрави най-новия член в персонала на Морели.

— Слава богу — отдъхна си Демарко. — И къде, по дяволите, беше през последните два часа и половина?

— Взех пропуска си и се запознах с хората в офиса. И Джаки ми показа някои неща, по които е работела. Ще остане още няколко дни, за да ме вкара в играта. А, и си поговорихме малко със сенатора. Добре, че за момента съм хлътнала по теб, скъпи. Пол Морели е направо невероятен.

— Слушай ме внимателно, Бренда. Морели е опасен. Дори не се и опитвай да си играеш с него.

— Ох, стига си се стягал — каза тя и лекичко го стисна по бедрото.

След като приключиха с обяда, двамата се върнаха в къщата на Демарко, взеха багажа на Бренда и той й помогна да се настани в апартамента на Хълма. Когато тя откри копринени чаршафи в един скрин — което страшно изненада Демарко, имайки предвид външния вид на предишната квартирантка, — нанасянето придоби друго значение.

Демарко харесваше Бренда Хатауей. Тя беше шантава, забавна и умна и той осъзна, че се радва на компанията й, и то не само в леглото. Не беше Ели Майърс, а и нямаше да е следващата госпожа Демарко, но щеше да му липсва, когато си заминеше. Щеше да му липсва, но нямаше да се опита да я спре.

Главата на Бренда лежеше на гърдите му с влажни от общите им усилия къдрици. Демарко се възхищаваше на извивката на дупето й, когато се позвъни на вратата. Погледна часовника си и се наруга, че не е обърнал внимание на времето. Скочи от леглото, изтича до входната врата и погледна през шпионката. Беше Ема. Мамка му. Викна й през вратата да изчака малко, после се втурна обратно в спалнята и помоли Бренда да побърза да се облече и, за бога, да си среши косата.

— Майчице! — изписка тя. — Подозирах, че не си от тези, които обичат да се гушкат после, но това вече е абсурдно.

— Побързай — подкани я Демарко.

Когато отвори вратата, Ема за момент остана на прага, вперила поглед в него. Напълно й беше ясно какви ги е вършил. И не само заради разрошената му коса, раздърпаната риза, увиснала над панталона, и липсата на вратовръзка. Ема знаеше, защото… ами защото беше Ема.

Тя мина покрай Демарко и влезе в хола.

— Имайки предвид какво е заложено на карта, смятах, че…

— Стига де — жално рече Демарко.

Преди Ема да успее да продължи с конското, Бренда влезе при тях. Дрехите й не бяха раздърпани като на Демарко и косата й си беше на място, но излъчваше онова сияние след хубав секс. Тя и Ема за момент се проучиха с поглед — Бренда се чудеше коя е Ема, а Ема изследваше Бренда като сочна пържола.

— Коя си ти? — попита Бренда.

— Моя сътрудничка е — отвърна Демарко.

Парирайки следващия й въпрос, той добави:

— Бренда, трябва да си купиш някакви дрехи, подходящи за помощничка на сенатор. Иди да обиколиш магазините и ще се видим тук след около четири часа.

Бренда присви очи и отвори уста да се скара на Демарко, че се държи като гадно копеле, но преди да успее, Демарко отново я прекъсна:

— И не се притеснявай за парите; няма ти да плащаш дрехите.

Минута след като Бренда излезе и точно когато Ема започна да му чете лекция как не бива да се чука със сътрудниците, на вратата отново се позвъни. Беше Боби Прентис, асистентът на Нийл. Боби беше дребен чернокож младеж с рижави расти, който говореше рядко. Най-добре, а и най-често комуникираше чрез клавиатура и модем. В малките си ръце Боби държеше два предмета: тънко черно кожено куфарче и средно голямо метално куфарче.

Ема и Боби направиха една бърза обиколка на апартамента и се върнаха в хола. Холът и кухнята бяха разделени от барплот, използван за бързо хапване.

— Искаме да стане в тази стая — каза Ема на Демарко. — Погрижи се Барби да схване.

— Защо… — опита се да възрази Демарко, но Ема не му обърна внимание.

— Боби, искам ги не по-високо от тук — Ема сложи ръка на горната рамка на един прозорец — и не по-ниско от тук — завърши тя, като докосна перваза. — Разбра ли ме?

Боби кимна.

— Така че сложи две на този прозорец и една близо до прозореца на спалнята, която, надявам се, няма да ни потрябва.

Боби кимна. Постави двете куфарчета на плота в кухнята, отвори черното кожено куфарче и извади четири видеокамери, не по-големи от цигарени кутии. След това отвори и металното куфарче, което всъщност беше преносима железария, натъпкана с инструменти, ключове и жички. Демарко се изненада, че Боби изобщо можеше сам да вдигне куфарчето.

Боби се зае със задачата, а Ема попита:

— Уреди ли ченгето?

— Да.

— А фотографа?

— Да.

— Мислиш ли, че ще си мълчат?

Демарко сви рамене.

— За ченгето не се притеснявам особено. Ако се раздрънка, ще си докара неприятности. Притеснява ме по-скоро фотографът.

— Ами кажи на Мърфи да му бутне нещо отгоре — каза Ема.

Боби приключи с инсталирането на техниката за по-малко от два часа. Когато свърши, кимна и си тръгна, без да е продумал повече от две изречения през цялото време.

Демарко огледа местата, където Боби беше скрил камерите. Човек можеше да ги забележи, ако застане съвсем близо и знае къде да гледа, но иначе никога не би ги забелязал. В преносимото шпионско магазинче на Боби дори имаше и малки шишенца с боя, с която беше мазнал тук-там, за да скрие драскотините.

Да, Боби беше професионалист в своята сфера, както впрочем и Ема. За разлика от Демарко. Както стоеше и гледаше почти невидимите камери, той си представяше един милион неща, които можеха да се объркат. Батериите на камерите можеха да паднат; слънчеви петна можеха да повлияят на техниката; електрическа буря…

— О, да — каза Ема, наслаждавайки се на работата на Боби с убийствено святкащи очи, — как ще го спипаме мръсното копеле.

Гари Паркър, полицаят, се нанесе в апартамента. Беше очарован от новото си жилище.

Демарко разведе Арни Бърг из сградата. Показа му точно къде да застане.

— Няма проблем — промърмори Арни.

Боби, немият чирак на Нийл, даде на Демарко ключовете от наблюдателното бусче и му показа как да работи с техниката. За да се увери, че го е разбрал, направиха една проба с Ема, която стоеше в апартамента и говореше. Звукът беше кристално ясен.

Демарко се обади на Бренда в офиса на Морели, за да се увери, че графикът на сенатора не се е променил.

— Днес го хванах да ми зяпа циците, докато се протягах — каза Бренда. — Аз често се протягам.

— Добре. Да зяпа. Но сигурна ли си, че всичко за четвъртък е по план, че графикът му не е променен?

— Същият си е. А като си говорим за графици, довечера май съм свободна. Какво ще кажеш, сладурче? Искаш ли да се повъргаляш в сеното с бъдеща кинозвезда?

Да, искаше.

В сряда вечерта Демарко се срещна със Сам Мърфи в апартамента му в хотел „Хайът“ на Хълма. Мърфи беше облечен с черни панталони и жилетка от костюм, а яката на ризата му беше разкопчана. Седеше в едно издуто кресло, качил каубойските си ботуши на масичката пред себе си. Грозното му куче хъркаше на леглото. Миришеше на мокра изтривалка.

— Е, Джо Боб, утре ще се видя с него, както е по план.

— Съгласи ли се да се срещнете в кабинета му? — попита Демарко.

— Да. Казах му, че разните публични места не са ми по вкуса.

— Какъв повод измисли?

— Синко, не учи краставичаря да продава краставици. Дадох му повод, който да поласкае егото му, да си мисли, че той води парада.

— Трябва да го накараш да си пийне, Сам.

— Стига си се шашкал, момко. Мога и папата да напия и да го вкарам в леглото с мадама, ако реша.

Сам Мърфи погледна сериозно Демарко.

— Ще съм ти длъжник, ако тоя номер мине, Джо Боб. Искам да знаеш, че го имам предвид.

— Не, Сам, определено няма да си ми длъжник. Ако зависеше от мен, и ти нямаше да се кандидатираш за президент.