Вътрешно разследване

62

В четири и половина същия следобед Демарко беше в лобито на хотел „Шератон“ в Сиатъл. Бренда не беше в стаята си и той нямаше ни най-малка представа къде да я търси. Портиерът не му обърна никакво внимание, зает да се вайка пред едно пиколо как отборът на „Сиатъл Сийхокс“ се сгромолясал през финалната четвъртина на последния си мач. Демарко извади една двайсетачка от портфейла си и я вдигна, така че да попадне в периферното зрение на запалянкото. Главата му се извърна толкова бързо, че имаше вероятност да си е сецнал врата.

— Да, господине! — каза той. — Как мога да ви помогна?

Демарко му обясни, че се опитва да открие госпожица Хатауей, актриса от Калифорния, която в момента снима в Сиатъл. Портиерът беше разноглед и можеше едновременно да фокусира и лицето на Демарко, и двайсетачката. Той отскубна банкнотата от ръката на Демарко.

— Снимат на няколко пресечки оттук, на Пайк Плейс Маркет. Ще са там до полунощ.

Пайк Плейс Маркет беше открит базар, задължителен за посещение капан за туристи, пълен с търговци на дреболийки, бездарни улични музиканти и тротоарни художници. Имаше и продавачи на риба. В шест часа вечерта павилиончетата затваряха и из въздуха се носеше смрад на развалени морски дарове.

Демарко лесно намери снимачния екип. Бяха на втория етаж на един ресторант на име „При Лоуел“, заобиколени от малка тълпа зяпачи.

Мат Деймън и една едрогърда тъмнокоса актриса, която Демарко беше гледал някъде, но не можеше да си спомни името й — Кати, Кейти, нещо такова, — седяха на една маса, държаха се за ръце и се гледаха в захлас: холивудският портрет на влюбена двойка. Прозорците зад тях, които се простираха по цялата дължина на стената, предлагаха невероятен изглед към здрачаващото се небе над залива Елиът.

Демарко се огледа за Бренда, но не можа да я открие. В неговата посока се беше запътила жена с изтормозен вид, с очила за четене на главата, полузаровени в гнездото изкуствени къдрици. Държеше някаква папка и на колана й висяха два мобилни телефона. Приличаше на някого, чието име ще профучи незабелязано във финалните надписи — втори помощник на помощника на осветителя или трети асистент на сервилния слуга на оператора. Демарко се пресегна и я сграбчи за ръката.

— Ако обичате!

Жената го стрелна с гневен поглед и дръпна ръката си.

— Трябва да говоря с Бренда Хатауей.

— Много кофти — отсече жената. — Ако не искате да ви изритат, връщайте се при останалите зяпачи.

Демарко извади значката си от Конгреса и я размаха пред очите й.

— Аз съм федерален служител, не фен. Кажете ми къде е или ще закрия цялата тази операция.

— Да бе, да. Имаме си разрешително.

Демарко изрови от ума си една реплика, която беше запомнил от някакъв филм.

— Госпожо, имам значка, пистолет и лош нрав. Къде е?

Госпожата никак не се уплаши, но все пак отстъпи.

— О, за бога. В съседния ресторант е с още няколко души от екипа.

Когато се обърна да си върви, Демарко я чу да си мърмори:

— Шибан нацист!

Съседното заведение се казваше „Атинската кръчма“ и Бренда седеше в компанията на две жени и пиеше кафе. Преди Демарко да успее да се добере до масата, един млад мъж с телосложението на добиче и със синьо яке, на което пишеше „Охрана“, сложи ръка на гърдите му. За щастие в този момент Бренда го забеляза.

— Джо! — изписка тя, втурна се към него и го целуна по устата.

Беше хубава целувка.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Бренда, трябва да поговорим. Хората, които ми помогнаха за Пол Морели, умират един по един.

— Какво говориш? — Бренда несъзнателно се отдръпна от него.

— Чу ме. Гари Паркър, Клейтън Адамс, убиха ги…

— Гари е мъртъв?

— Да. Бренда, трябва да…

— Бренда, чакат те.

Демарко се обърна и видя жената с папката. Усмивчицата й сякаш му казваше: „Върви на майната си!“

— Бренда — настоя Демарко, — чуй ме. Трябва да…

— Стига! — извика тя и размаха ръце пред лицето му. — Не мога сега да мисля за това. Имам да снимам сцена и не искам да ми пълниш главата с ужасии. За каквото и да говориш, после ще го мисля.

Бренда се обърна и се отдалечи, преди Демарко да успее да я спре. Хрумна му направо да я извлече оттам, но после осъзна, че се държи глупаво. Безопасността й бе гарантирана сред толкова много хора и работещите камери, а онзи тип от охраната като нищо щеше да му скърши врата.

Бренда се провикна през рамо:

— Хайде, Джо, ела да гледаш моята сцена.

Тълпата зяпачи, които следяха снимките, вече не обръщаха никакво внимание на Мат Деймън и партньорката му. Не им обръщаха внимание, защото Бренда току-що си беше свалила блузата и предлагаше на феновете и камерите зашеметяващата гледка на невероятните си гърди в повдигащ сутиен. Ни най-малко притеснена, тя потропваше нервно с крак, докато един кльощав плешив тип с избеляла тениска с надпис „Изтребете китовете“ не си проправи път през тълпата и не й даде нещо като малка спасителна жилетка. След като тя си я сложи, китомразецът протегна ръце и като че ли стисна циците й.

Бренда беше уредила на Демарко място до един от операторите и Демарко го попита:

— Какво прави този?

Операторът, мъж едър и космат като мечка, се ухили.

— Той е реквизиторът. Най-големият късметлия на снимачната площадка. В жилетката, с която си играе, има едни миниатюрни експлозивчета, които се контролират с дистанционно и избухват, когато прострелят Бренда. Пръскат изкуствена кръв на около три метра, за да може да се снима на забавен кадър. Същинска кланица. Ще видиш.

Бренда закопча блузата си и реквизиторът й даде един сребрист автоматичен пистолет. Тя взе пистолета, обърна се и бързо излезе от ресторанта. След малко някой извика:

— Тишина. Начало.

Бренда влезе обратно в ресторанта и се запъти към масата, на която седяха Деймън и брюнетката.

Бренда леко залиташе, имитирайки пиянство или състояние на напреднала психоза. Устните й се движеха, но Демарко не чуваше почти нищо от думите й; предположи, че по-късно ще запишат диалога. Деймън и другата актриса изиграха пантомимичен шок, когато Бренда насочи пистолета към тях, след което се изправиха и започнаха да правят жестове „не ме наранявай“. Когато Бренда присви очи и насочи пистолета към сърцето на Деймън, другата жена се хвърли напред и сграбчи ръката й.

Двете актриси паднаха на пода и се сборичкаха за пистолета, а полите им приятно се повдигаха, за да разкрият стройни кадифени бедра. Демарко предположи, че това, което щеше да се случи в следващия момент, ще бъде добрата стара кино маневра, в която ще проехти изстрел, докато жените още се борят, последван от дълга напрегната пауза, за да може публиката да си изгризе ноктите от напрежение и да се чуди дали не са застреляли главната героиня — което моментално накара Демарко да се замисли за пистолета. Ами ако в него имаше истински патрони, а не халосни?

Оказа се, че Демарко греши: пистолетът не гръмна, докато жените се бореха. Кати, Кейти, която там, по дяволите, беше, приложи на Бренда някаква кунгфу хватка на китката и успя да изтръгне оръжието. След това Кати скочи и предпазливо заотстъпва от лудата Бренда, като държеше пистолета насочен към нея — и в този момент някакъв мъж с бейзболна шапка на „Янкис“ извика:

— Стоп.

Проклетият пистолет наистина изнервяше Демарко.

— Не бяха ли застреляли някого веднъж, докато снимали филм? — попита той оператора. — Сина на някакъв актьор?

— Да — отвърна операторът. — Хлапето на Брус Ли. Но това вече няма как да се случи. Профсъюзът наложи сума ти мерки за безопасност след този случай.

Режисьорът каза нещо на Бренда и извика:

— Начало!

Актьорите продължиха сцената оттам, откъдето ги бяха прекъснали. Кати-Кейти стоеше с разкрачени крака и държеше пистолета, а Бренда тръгна да се отдръпва заднишком към прозорците, които гледаха към залива Елиът.

За момент Бренда застина неподвижно, кичур коса частично скриваше едното й око. Тя изгледа застрашително първо Деймън, после брюнетката, след което устните й започнаха безмълвно да изричат разни налудничави реплики. Деймън се опита да я вразуми, от което Бренда очевидно се раздразни, защото взе един нож от близката маса и се засили към него. Другата актриса изпищя: „Не!“, и стреля три пъти. Звукът в малкото помещение стресна зяпачите и Демарко видя как от дулото на пистолета изскочи реалистичен пламък.

Както беше предрекъл операторът, яркочервена кръв плисна на всички посоки от изкуствените рани, след което — за изумление на Демарко, който затаи дъх — Бренда строши стъклото зад себе си и изчезна. Все едно беше изхвърлена от ударната вълна на изстрелите; всъщност се беше оттласнала с десния крак.

Миг по-късно главата на Бренда се показа през счупеното стъкло. Режисьорът се провикна:

— Невероятно, Бренда. Е това е кадър.

Бренда вдигна ръце над главата си в знак на победа и засия, като че ли е получила пълна десетка за гимнастическо съчетание.

Точно когато Демарко изпусна въздуха от дробовете си, той чу хрущенето на пирони или болтове, които се изтръгват от дърво. Усмивката върху лицето на Бренда се смени с изражение на ужас, тя размаха ръце, все едно се мъчеше да запази равновесие — след това изпищя и изчезна.

Демарко стоеше парализиран, но снимачният екип вкупом се втурна към счупения прозорец. Операторът, с когото си беше говорил Демарко, извика през рамо:

— Повикайте линейка!

Демарко като обезумял си проби път през тълпата до прозореца и погледна надолу.

Тъй като Пайк Плейс Маркет беше построен върху склон над брега на Сиатъл, от втория етаж на ресторанта до улицата имаше шестетажна пропаст. Бренда лежеше на асфалта неподвижна, с изкривени крайници. До нея имаше надуваема въздушна възглавница и разпилени парчета дърво. Спрели насред улицата коли осветяваха с фаровете тялото на Бренда, един човек стоеше и я гледаше. Фактът, че не бе коленичил, за да й помогне, беше достатъчно красноречив.

На Демарко не му отне дълго да разбере какво се е случило.

Отвън на прозореца беше построено скеле, платформа около два квадратни метра, с перила за безопасност. Бренда трябваше да се приземи върху въздушната възглавница върху платформата, а перилата щяха да й попречат да падне. Но конструкцията беше поддала и единият край на платформата се беше откъснал от арматурата.

С изтръпнало съзнание и ледена буца в гърдите, Демарко слезе на улицата, където лежеше тялото на Бренда. Лицето й не беше обезобразено, но устните й бяха извити като от шок или болка и кръвта от раната на тила й беше образувала тъмна локва, която изглеждаше черна на светлината на уличните лампи. Полицаите и медиците не му позволиха да се приближи и той остана там, с чувство на празнота, и безпомощно проследи как я прибраха в една черна найлонова торба с цип и я отнесоха.

Не можеше да повярва, че е мъртва. Сякаш беше вчера, когато се гушеше в него, енергична и весела, и прекрасна, и жива. Имаше целия живот пред себе си и като че ли най-сетне щеше да сбъдне мечтите си. Познанството им трая кратко и Демарко не беше влюбен в нея, но я обичаше както се обича приятел. А сега всичките мечти се бяха изпарили и тази красива млада жена беше превърната в безжизнено, обезобразено парче месо — и за всичко беше виновен той.

След като линейката замина, Демарко тръгна напосоки, без да знае и без да го е грижа накъде, просто имаше нужда да се движи. Умът му постепенно заглуши мъката и вината и той се замисли за начина, по който беше умряла Бренда. Някой помагаше на Пол Морели да убива хора и който и да беше той, тази ръка на злото беше много дълга, от Вашингтон чак до Сиатъл. А хората, които имат парите, влиянието и таланта да проникнат през охраната на една снимачна площадка и да превърнат едно скеле в смъртоносно оръжие, са много малко. Тъй като беше сигурен, че Чарли Еклънд и ЦРУ не са замесени, оставаше само един отговор: който и да помагаше на Морели, беше свързан с организираната престъпност. Съзнаваше, че отива твърде далеч с подобно заключение, но беше сигурен, че е прав: всичко, което се беше случило в последно време, а и в периода на политическия възход на Морели, сочеше към мафията. Но също така осъзна, че в теорията му има и големи въпросителни.

В деня, в който се бяха срещнали на канала „Чесапийк & Охайо“, Лидия Морели беше направила странната забележка за зверовете, които изяждат малките си. А когато Демарко попита кръстника си за местонахождението на Морели, Хари се изпусна, че единият от двамата му достатъчно близки хора, за да знаят къде би се скрил, е негов роднина. Но какъв роднина, по дяволите? Демарко просто не можеше да си представи как Пол Морели или някой федерален съдия, или дъщеря му може да има връзки с мафията. ФБР — както и Републиканската партия — бяха преобърнали миналото на семейство Морели надолу с главата, за да открият връзки с мафията. Просто такива нямаше — или поне никой не бе успял да ги надуши.

Имаше и още нещо, което не звучеше логично — ако мафията помагаше на Морели да убива хора, защо не ги беше използвал, за да убият и Лидия? Защо беше поел риска да го арестуват за убийството й? Хората, които бяха убили Гари Паркър, Бренда Хатауей и Клейтън Адамс, вече бяха доказали, че могат да нагласят всяка смърт да прилича на нещастен случай. Тогава защо не бяха направили нещо подобно, за да премахнат и Лидия Морели? Демарко пропускаше нещо — нещо огромно, — но не знаеше какво.

Тогава се сети и още нещо, което, ако беше съобразил по-рано, можеше и да спаси живота на Бренда. Той се спря, извади мобилния си телефон и позвъни.

— Ема — каза Демарко. — Бренда е мъртва.

Разказа й какво се беше случило, след което добави:

— Трябва да ми направиш една услуга. Веднага.