Вътрешно разследване

36

Паки Морис беше шеф на канцеларията на младшия сенатор от Мериленд. За разлика от Ейб Бъроус и повечето други старши помощници на сенаторите, които познаваше Демарко, Паки не изглеждаше вечно затормозен. Безгрижното му излъчване може и да се коренеше в непукисткото му отношение към живота изобщо, но по всяка вероятност се дължеше на факта, че баща му притежаваше половината търговска част на Балтимор. Паки Морис не възприемаше безработицата като съществена заплаха.

Паки беше близо два метра висок и тежеше около сто и петдесет килограма, а тези кила бяха меки и разплути: ако някъде там имаше мускули, то те бяха далеч, далеч под повърхността. Имаше къса тъмна коса, която сресваше напред, и месест гърбав нос. Винаги напомняше на Демарко на охранен римски император, увит в огромна бяла тога, който сочи с палец надолу, доволен, че праща на смърт някой окървавен гладиатор. Напоследък Паки беше започнал да носи червени тиранти и папийонка, при което тирантите приличаха на състезателната маркировка на някой тир, а папийонката почти се скриваше под многопластовата му брадичка.

Когато Демарко влезе в офиса му, гигантските крака на Паки, четирийсет и осми номер, си почиваха върху бюрото му, а той се беше облегнал назад в стола си и четеше спортния раздел на „Балтимор Сън“. Той погледна над вестника към Демарко и каза:

— Мисля, че „Рейвънс“ трябва да инвестират парите си в науката. С всичките милиони, които профукаха по играчи, някой умник досега можеше да им е конструирал биоробот. Като от онзи филм „Робокоп“. Можеха да си направят робозащитници. Поне няма да са в списъка с контузени през половината шибан сезон.

— Още ли залагаш на „Рейвънс“, Паки?

— Не залагам, аз правя дарения. В тазгодишната си данъчна декларация ще обявя букмейкъра си за благотворителна организация.

— Разкажи ми за Ейб Бъроус, Паки.

— А, Ейб, моят събрат роб на законодателството?

Паки беше като магнит за клюките — събираше ги в пазвата си, както скъперникът си къта жълтиците.

— Да. Какво ще кажеш за него?

— Защо питаш?

— Чисто любопитство.

— Чисто любопитство? — повтори Паки и присви проницателните си очи. Когато Паки присвиеше очи, те изчезваха между гънките тлъстина.

— Да — отвърна Демарко.

— А ще ми кажеш ли защо ти е любопитно?

— Не.

— Божке, колко изгодна сделка. Аз ти помагам — ти ми разправяш глупости. Как мога да откажа?

Демарко си замълча.

Преди няколко години беше нает един безскрупулен лобист — което си е чиста тавтология, — за да попречи на Конгреса да приеме един определен закон. Лобистът решил, че един от начините да се подсигури, че е изпълнил изискванията на клиента си, е да изнуди някои определени законодатели, които се колебаели как да гласуват. Наел няколко млади жени, много по-хубави на външен вид от обичайните улични проститутки, за да подмамят избраните законодатели в леглата си и със скрита камера да ги заснемат в пози, в които те не биха искали да ги видят съпругите им.

Демарко беше пратен от Махоуни да отърве един конгресмен, който се бил хванал в клопката на лобиста, и в процеса на действие Демарко попадна на снимки на Паки Морис. На снимките Паки беше гол — гледка, която до ден-днешен му докарваше кошмари — и се беше разположил между две голи жени, чиито лица бяха изрисувани като на актьорите от мюзикъла „Котки“. Демарко не знаеше защо лобистът има компрометиращи снимки на Паки, но подозираше, че това има нещо общо с безсрамно богатия му баща. Демарко даде негативите на Паки — без да коментира сексуалните му фантазии, — но оттогава Паки така и не можеше да реши дали Демарко не си е запазил копия от фотосесията.

— Добре — каза Паки, — но нека те попитам нещо: по каквото и да работиш, има ли то нещо общо с любимия ми сенатор от Мериленд?

Демарко вдигна дясната си ръка — жест, който правят както лъжесвидетелите, така и тези, които казват истината — и отговори:

— Заклевам се, Паки, не правя нищо, което ще навреди на шефа ти.

Очите на Паки отново се присвиха в опита му да прецени доколко е способен Демарко на измама. Скептичен, но очевидно поуспокоен, той каза:

— Сиско Кид и Панчо. Морели, разбира се, е героят, но си има нужда от своя Панчо. Ейб Бъроус играе един много гаден Панчо.

— Какво имаш предвид?

— Виждал си Морели — самата доброта, самото благоразумие, нито една лоша дума за никого. Е, преди Морели изобщо да е стигнал до масата за преговори, Ейб се е разходил из града и е изпонамушкал тоя-оня в гръб или ги е праснал с нещо тежко по главата. Тук горе всички играем грубо, Джо, но Ейб е играч, който не само ще те залъже — той ще се прицели право в главата ти и ще ликува, ако те изкара от игра.

— А какви са личните им отношения? Близки ли са помежду си, приятели ли са? Бъроус лоялен ли е към Морели, тоест има ли нещо повече извън отношенията им на служител и работодател?

Паки се замисли за момент и докато размишляваше, устните му се движеха, все едно дъвчеше нещо много малко с големите си предни зъби.

— Приятели ли са? Не. Но Бъроус обича Морели.

— Обича го? Искаш да кажеш, че е обратен?

— Не. Ейб го обича платонически. Боготвори дори земята, по която стъпва Морели, а Морели дори и не знае, че Ейб съществува.

— Имаш ли някакво основание за това твърдение, Паки?

— Нищо конкретно. Просто чувството, което изпитвам, когато ги видя заедно. Не са като сенатор и помощник — по-скоро като съпруг и раболепна, благоговееща пред него съпруга. А има и разни истории — добави Паки с блеснали очи, наслаждавайки се на ролята си на клюкарка.

— Какви истории?

— Ами например как веднъж в Ню Йорк, преди Морели да стане кмет, някакво ченге го спряло една вечер, защото карал колата както му падне, по средата на шосето. Бъроус платил глоба от хиляда долара и му взели книжката, защото карал пиян. Ченгето, което ги спряло, казало, че Бъроус е шофирал, но шест месеца по-късно партньорът му заявил, че Бъроус бил свеж като кукуряк, а Морели така се бил отрязал, че едва говорел.

— Значи Бъроус си е сложил главата в торбата заради Морели?

Паки сви рамене.

— Докъде би стигнал Бъроус заради Морели, Паки?

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно.

Паки се поколеба за миг, след това добави:

— Ейб би умрял за него.