Вътрешно разследване

52

— Пет жени работят в екипа на Морели във Вашингтон — каза Нийл. — Две са дошли с него от Ню Йорк и предполагам, са му верни. Други две са с него още откакто е влязъл в Сената и сигурно биха пожертвали и дечицата си, за да му угодят, какъвто е чаровник. А, да, и три от четирите жени, които току-що споменах, имат съпрузи със солидни заплати и следователно пари не биха ги мотивирали.

— Кажи ми за петата тогава — подкани Демарко. Защо Нийл никога не можеше да говори по същество?

— Името на дамата е Джаки Арнолд. При Морели е само от шест месеца. Преди е работила за сенатор от Южна Дакота, но когато той загубил поста си, тя си намерила работа при Морели. Едно нещо трябва да се има предвид — има голям опит в Сената, не е вчерашна. След като загубила работата си при онзи от Дакота и докато си търсела нова, дълговете й нараствали. В момента дължи на „Виза“ дванайсет хиляди долара и плаща само лихвата. На всичко отгоре преди тринайсет месеца се е развела и бившият й съпруг закъснява с изплащането на детската издръжка. Най-важното обаче е, че тази дама живее в Глийдсвил, Вирджиния, където тригодишната й дъщеря ходи на детска градина. Което значи, че госпожа Арнолд си скъсва задника от работа. Работи извънредни часове за Морели, пътуването й до работата е безкрайно дълго и на главата й висят всичките грижи, присъщи на самотна майка с малко дете, което трябва да бъде карано и вземано и наглеждано, когато градината не работи. Тази клета женица, предполагам, е зверски нещастна.

Барът беше свърталище на политици на Пенсилвания авеню, на няколко пресечки от Конгреса, и името му беше същото като адреса — „701“. Вечер тук се събираха на малки стада служители на Конгреса и говореха на по-висок глас, отколкото беше нужно, надявайки се, че всички наоколо ще си помислят, че точно те са тези, които дърпат конците в политиката. И понякога, Господ да ни е на помощ, наистина така беше. Демарко седеше на бара, надвесен над едно мартини — с украинска водка, — и наблюдаваше как агентът по набиране на персонал разговаря с Джаки Арнолд.

Сам Мърфи го беше намерил. Мъжът имаше бащински вид, загоряло лице, къдрава побеляла коса и благи кафяви очи. Беше толкова любезен и омайващ, че човек лесно можеше да си представи как отмъква спестяванията на наивни старици. Този следобед се беше свързал с Джаки в офиса й и бе предложил да я черпи едно питие, докато изложи офертата си.

Обясни й, че представлява един мозъчен тръст, който попълва персонала си. „Мозъчен тръст“, както бе известно на всички в окръг Колумбия, беше нещо като евфемизъм за група интелектуалци проститутки — хора с докторски степени и управленчески опит, които изготвят всякакви документи за лобисти и политици. С други думи, умни хора, които не се свеняха да агитират и за двете страни по какъвто и да е въпрос, обикновено едновременно. Когато агентът спомена, че неговата организация е със седалище в Лийсбърг, Вирджиния, на осем километра от дома на Джаки Арнолд, очите й светнаха, все едно е видяла Христос.

Предложението беше неустоимо — трийсет процента повече, отколкото печелеше в момента, за да работи в офис на десет минути от дома си. Освен това, каза агентът, фирмата плаща разходите за детска градина на всичките си служители, а тя се намира само на три пресечки от офиса. Не й каза, че тя ще е единствената жена в компанията с дете под пет години.

Имало обаче една уловка. Е, не точно уловка, по-скоро възможност. Искали госпожа Арнолд да представи на сенатор Морели една млада жена и да я препоръча за своя заместничка. Ако наемели младата жена на работа, госпожа Арнолд щяла да получи бонус от пет хиляди долара.

— Дамата не е идиот — каза агентът по-късно на Демарко. — Досети се, че причината да й предложим тази работа е да вкараме онова момиче в екипа на Морели. Не каза нищо, но й личеше.

— Но все пак се съгласи? — попита Демарко.

— О, да. Предложих й прекалено добра сделка, затова се престори, че не разбира какво се случва.

— Какво смяташ, че си мисли?

— А, обичайното: че републиканците се опитват да внедрят шпионин в персонала на Морели, за да могат да изкарат някоя гадост, когато той се кандидатира за президент.

Следващият ход бяха апартаментите.

Трябваха му два апартамента в една и съща сграда, като единият трябваше да е ъглов, на партера, с много прозорци. Отне му цял ден, но намери сграда на Капитолийския хълм с един свободен и един идеален ъглов апартамент. Ъгловият беше зает, но нямаше да е никакъв проблем — не и когато човек има достъп до парите на Сам Мърфи.

Наемателката в ъгловия апартамент беше кисела жена на средна възраст, която живееше сама, и само като я видя, на Демарко му стана ясно, че през целия й живот късметът никога не е бил на нейна страна. Една от многото връзки на Сам посети жената. Той заразмахва артистично ръце и обяви, че филмовата му компания искала да използва апартамента й за една кратка сценка във филма, който снимат. Но въпреки че сцената е кратка, каза фалшивият режисьор, филмите се движат по-бавно от айсберги и апартаментът й ще им трябва поне за три седмици, през което време ще я настанят, за своя сметка, в един от най-луксозните хотели в Хилтън Хед.

— Единствената уловка е… — отбеляза той.

— О, мамка му! — прекъсна го жената. — Знаех си, че ще има уловка.

— Единствената уловка е, че трябва да освободите апартамента следващата седмица. Така че ако не можете да си вземете отпуск…

— Ей! Мога да го уредя. Ако онази кучка не ме пусне…

И така се сдобиха с ъглов апартамент близо до метростанция „Истърн Маркет“, точно както го искаше Демарко, а после той самият нае празния.

А сега — ченгето.

Демарко се обади на Сам Мърфи, който се обади на един тип, а той на друг, който звънна на Демарко. Последният беше сержант от отдел „Личен състав“. Демарко му каза какво иска: младо кадърно ченге още в униформа.

— Но трябва да е чист — уточни Демарко. — Не искам да са го разследвали десет пъти от вътрешния отдел. Търся някой, когото могат да разследват в някакъв момент в бъдещето. Разбирате ли?

— Не знам. Какво ще искате от този човек? — попита сержантът.

Демарко му обясни.

— Ей, това не е никак зле. По дяволите, дори не мисля, че е и незаконно. Искам да кажа, някой адвокат може би…

— Имате ли такъв, или не? — попита Демарко.

— Знам идеалния човек — отговори сержантът.

Може и да не беше идеален, но ставаше. Казваше се Гари Паркър. Висок около метър и деветдесет, красив, рус и леко пълничък. Докато станеше на петдесет, сигурно щеше вече да е доста пълничък, но точно сега на Демарко му приличаше на човек, когото всеки би искал до себе си, ако се мъчи да овладее бунт. Когато се срещнаха, Паркър не беше в униформа; носеше дънки, черна тениска и черно кожено рокерско яке. Може и да се дължеше на якето, но на Демарко му се стори наперен и самонадеян — тъкмо какъвто бе нужен.

Демарко му обясни какво се иска от него.

— Това ли е всичко? — попита Паркър.

— Да.

— Не схващам.

— Не е нужно — каза Демарко. — Но трябва да се нанесеш в апартамент на Хълма.

— Какво? По никакъв начин не мога да си позволя място на Хълма. В момента живея в Спрингфийлд.

Демарко кимна — беше му известно.

— Ами ако се хванеш на допълнителна работа като охрана в ресторант „Хутърс“ в Тайсънс Корнър и ти плащат по хиляда на месец?

— Майчице! — смая се Паркър. — При това в „Хутърс“?

— Да, брой го като допълнителен бонус. В края на годината ще зависи от теб и управата на ресторанта дали ще продължиш, но една година ще живееш на Хълма, ще вземаш по хилядарка допълнително на месец и пътят ти до работата ще е петнайсет минути.

— И от мен се очаква…

— Само това, нищо повече — каза Демарко.

Да издири фотограф беше лесно, много по-лесно, отколкото да си набави ченгето. Трябваше само да се обади на своя стар приятел Реджи Хармън в „Уошингтън Поуст“.

Арни Бърг беше нисък мъж на средна възраст, с рунтав мустак, коса, която се нуждаеше от подстригване, и лице, надупчено със стари белези от акне. Носеше синьо спортно яке, поръсено с пърхот, кафяви рипсени джинси и леки обувки. Представете си някой режисьор, който се обажда на актьорска агенция и казва: „Ей, Мори, прати ми някой, който да прилича на евтин папарак.“ Агентът със сигурност щеше да му прати двойник на Арни Бърг.

Освен това на човек му трябваха не повече от пет минути, за да разбере, че Арни нямаше срам и би направил всичко, за да изкара някоя пара. Беше от онези, дето ще проследят някоя застаряваща актриса, ще я снимат по бански и на следващата седмица на първа страница на някой таблоид ще се появи снимка на задника й в близък план със заглавие: ЗВЕЗДИ С ЦЕЛУЛИТ.

Демарко презираше Арни Бърг, — което не значеше, че не би го използвал.