Вътрешно разследване

60

Демарко откри Арни Бърг на четвъртия етаж в болница „Кълъмбия“. Беше в отделна стая с прозорец, от който можеше да гледа как бездомниците на Уошингтън Съркъл се борят за изхвърлени бутилки евтино вино. Демарко подозираше, че Арни им завижда.

Арни беше в автоматизирана инвалидна количка, от онези с малък джойстик, който позволява да движиш количката само с една ръка, или в неговия случай — само с няколко пръста. Носеше ортопедична яка на шията, но дори и с нея главата му клюмаше напред. Демарко се приближи и сложи ръка на рамото му, при което главата на Арни трепна от изненада. Той докосна джойстика и количката го обърна с лице към Демарко.

— Арни — каза Демарко бавно и меко. — Джо Демарко е. Помниш ли ме?

— Разбира се, че те помня. Инвалид съм, мамка му, не съм слабоумен.

Произнасяше думите завалено, но със силен глас.

— Какво се е случило, Арни?

— Самоубих се.

На това Демарко нищо не можеше да каже.

— Защо изобщо те е грижа какво ми се е случило?

— Загрижен съм, Арни. Не че сме били приятели…

— Определено.

— … но не бих искал да те виждам в това състояние. А и оценявам помощта ти за Пол Морели.

Демарко очакваше някаква реакция, когато спомена името на Морели, но изражението на Арни не се промени. Може би беше физически невъзможно.

— След като си ми толкова благодарен — промърмори Арни, — ще ти дам да ми смениш памперса следващия път, когато се насера.

Опита се да се усмихне, но само половината му лице помръдна. От едната страна на устата му се стичаше слюнка надолу по брадичката. Демарко понечи да я избърше с кърпата си, но реши, че така само ще предизвика още по-силна омраза.

— Арни, трябва да ми кажеш какво е станало.

— Защо?

Демарко видя искрица да проблясва в очите на Арни. Старите навици умираха трудно. Арни се опитваше да отгатне как да се включи в играта, без дори да знае каква е тя. Но искрицата бързо умря. Арни Бърг беше приключил с игрите.

— Арни, моля те. Кажи ми какво се случи.

За момент той погледна нацупено Демарко.

— Бях излязъл да пийна с едно приятелче. Напълно се отрязахме. Когато се прибрахме у нас, реших да му покажа гълъбите си. Гледам си — гледах де — състезателни гълъби на покрива. Качваме се горе да видим птиците и в следващия момент се събуждам в болницата, на деветдесет процента зеленчук. Паднал съм от шибания покрив — двуетажно гмуркане.

— Кой беше приятелят ти?

— Мой човек, и той журналист.

Журналист. Ама че майтап. Но не беше сега моментът да обижда Арни.

— Как се казва, Арни?

— Фил Мороу. Типичен австралиец, с бездънно гърло.

— Твоя ли беше идеята да се качите при гълъбите или на Мороу?

— Мамка му, откъде да знам. Докторите казаха, че съм имал 2,9 промила алкохол в кръвта онази вечер. Аз не си спомням половината от вечерта, камо ли кой бил предложил да видим птиците.

Демарко се замисли. Знаеше какъв е въпросът, който иска да зададе, но се мъчеше да измисли по-тактичен начин да се изрази. Но преди да успее, Арни попита:

— Защо ми задаваш всичките тези въпроси? Повечето хора, които идват да ме видят, ме питат как се чувствам, добре ли съм, такива глупости. Ти очевидно пет пари не даваш как се чувствам, тогава защо си дошъл?

Време беше да забрави за всякаква тактичност.

— Възможно ли е приятелят ти Мороу да те е бутнал от покрива, Арни?

— Какво! Защо ще ме бута, по дяволите?

— Може би защото Пол Морели му е платил.

Половината уста на Арни се изкриви в сардонична усмивка.

— А, чак сега загрявам, нещастнико. Причуват ти се стъпки в тъмното, нали така?

Демарко не си направи труда да отрича обвинението.

— Да, Арни. Скроихме номер на Морели и…

— Ти скрои номер на Морели. Аз бях просто наемник.

— Може и така да е, но когато чух, че си претърпял инцидент, реших да проверя какво се е случило.

Арни изпръхтя, доволен, че е усетил страха на Демарко, след което каза:

— Отиди до шкафа ей там.

Демарко се озадачи, но изпълни желанието му.

— На дъното има един сак с бутилка водка. И една сламка. Донеси ги.

— Не трябва да пиеш, Арни.

— Майната ти. Донеси ми бутилката или се разкарай.

Демарко извади бутилката, пъхна сламката вътре и я подаде на Арни.

— А сега ми отговори на въпроса, Арни. Може ли Мороу да те е бутнал от покрива?

Арни се изсмя.

— Бях толкова пиян, че и отзад да ме е опънал, пак нямаше да разбера. Но защо, по дяволите, ще иска да ме убива?

— За пари, Арни.

— По никакъв начин. Фил не е ангелче, но ми е приятел. Познаваме се от двайсет години.

Арни отново смукна от сламката.

— А и Морели е човек от класа. Добре го нареди, но не е от тези, дето ще пречукат някого. За бога, та той се разплака, когато ченгето му сложи белезниците онази вечер.

Арни Бърг не познаваше Морели толкова добре, но Демарко реши да не спори с него. Остави го да снижи нивото на водката с още един-два сантиметра и въпреки протестите му я върна в скривалището. Предпочете следващият посетител да помогне на Арни да потъне в забрава.

— И каква е прогнозата, Арни?

— Прогноза?

— Какво ще стане с теб? Ще можеш ли отново да ходиш?

Арни се ухили зловещо.

— Прогнозата е смърт. Ще съм в този стол, докато умра, а според доктора това ще да е скоро. Както съм яхнал тая количка, бъбреците ми сдават багажа. Докторите тук ме заляха с добри новини.

— Много съжалявам да го чуя.

— Ако толкова много съжаляваш, върни се с някой пистолет и ми гръмни шибаната глава.

В очите на Арни проблеснаха сълзи, когато добави:

— Бих го направил сам, но не мога да дръпна спусъка.

Демарко се върна в кабинета си и се обади на Ема. Помоли я да използва връзките си и да проучи приятелчето на Арни, Фил Мороу, и онзи, който бе сгазил Гари Паркър. Искаше да знае дали двамата са от хората, готови за пари да вършат гадости. Но дори и да бяха продажници, Арни може би имаше право — малко вероятно бе Пол Морели да е наел някого да убие Гари или Арни. Не че Морели беше неспособен на подобно нещо, но на Демарко му беше трудно да повярва, че би го направил толкова скоро след случилото се с него.

Ако всички, подготвили падението на Пол Морели, бъдеха покосени от внезапна смърт, все някой щеше да направи връзката и Морели щеше да стане очевидният заподозрян. А и доста хора бяха замесени: Сам Мърфи, Бренда Хатауей, Арни Бърг и Гари Паркър. И Ема, и той самият, разбира се. Демарко реши, че може би трябва да включи и Клейтън Адамс, бившия конгресмен, който излъга, за да помогне на Бренда да получи работата в екипа на Морели. Да, ако Морели планираше да осакати или да убие всички замесени, списъкът беше много дълъг.

Въпреки че не беше прекомерно разтревожен за безопасността на Бренда, Демарко реши да й се обади в Калифорния.

— Съжалява, господине, тя не вкъщи сега.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Много дена. Прави филм.

— А знаете ли къде прави филм?

— В Холивуд може. Не знае.

Мамка му.

Тъй като не можеше да си измисли извинение да изклинчи от задълженията си, Демарко се съсредоточи върху последната задача, поставена от шефа му. Махоуни бил чул, че някакъв зелен конгресмен използва връзките си, за да пробие на Уолстрийт, и Демарко беше прекарал последната седмица в опити да разгадае финансите на младия джентълмен. Нелегално се беше сдобил с копие от портфолиото с акциите и данъчните декларации на политика и сега ги сравняваше с графика на срещите му, финансовите му отчети и ежедневната му работа в комисията, за да разбере дали има някаква скрита връзка между нарастващите приходи на конгресмена и работата му. Все едно да се опитваш да разплетеш Гордиевия възел с ръкавици с един пръст. Още преди два дни Демарко беше заключил, че се нуждае от помощта на счетоводител от световна класа с диплома за компютърно хакерство, но все още упорито се бореше с документите. Очите вече го смъдяха, когато телефонът иззвъня. Беше Ема.

— Приятелчето на Бърг, Мороу, е човек точно като Бърг. Папарак без капка съвест.

— Би ли убил за пари?

— Трудно е да се каже. Фотограф е, не професионален убиец, но е мизерник. Предполагам, че ако сумата е достатъчна, би направил всичко.

— Ами онзи, който е сгазил Паркър?

— Информацията на Мърфи е точна — дребен престъпник, който е бил в затвора през половината си живот, и в разпри с полицията — през целия. Той определено би убил, ако му предложиш достатъчно пари. Полицаите, разследвали случая, били изумени, че тоя тип се е предал, и направо се шашнали, когато открили, че не е имал и капка алкохол в кръвта. Знаели какво е пиянде и били сигурни, че е карал пиян. Но когато пристигнали резултатите от изследването, преценили, че сигурно цяла седмица е стоял на сухо, за да изкара целия алкохол от кръвта си.

— Значи е възможно Мърфи да е прав?

— Може и да е прав — отвърна Ема, — но ми се струва малко вероятно Морели да поеме подобен риск. Особено толкова скоро.

Точно както смяташе и Демарко.

— Но по-добре си пази гърба, Джо — добави Ема. — Искаш ли да ти осигуря охрана?

Демарко се поколеба. Може би нямаше да е лоша идея някой да го пази. Може би дори трябваше да помоли Ема за пистолет.

— Не — каза най-накрая той. — Ще се оправя.

След като приключи разговора с Ема, се опита отново да се съсредоточи върху финансовите дела на конгресмена, но след пет минути хвърли книжата. По дяволите, трябваше да узнае къде се намира Пол Морели.

Паки Морис помаха апатично на Демарко, когато той влезе в офиса му. Демарко не разбираше как е възможно подобно нещо — все пак човешкият скелет си има структурни граници, — но Паки му се стори дори по-огромен от последния път. Дебелакът държеше телефона до ухото си, почти невидим в гигантската му лапа, кимаше на всеки няколко секунди и повтаряше:

— Да. Да.

Паки погледна Демарко и направи отегчена физиономия. Най-накрая приключи разговора и се облегна.

— Идиоти! Джо, този град е пълен с идиоти. Вашингтон би трябвало да се носи из въздуха, с всичките тези затъпели граждани с празни глави, които да го издигат като балони с хелий. — Той поклати глава с престорена тревога и добави: — Отчаян съм за тази република.

Демарко изчака една секунда и попита:

— Свърши ли, Паки?

Малките злобни очички на Паки проблеснаха.

— Какво желаеш, малки гражданино? — попита той.

— С какво се занимава Пол Морели напоследък?

Паки се вгледа в лицето на Демарко, като потропваше по предните си зъби с гумичката на молива си.

— Последния път, когато беше тук, пак ме пита за Морели. Да не си председател на фен клуба му „Можех да съм кандидат за президент“?

— Просто ми е любопитно.

— Любопитно, глупости. Питаш по някаква причина. Би ли споделил?

Паки седеше срещу него като някакъв арогантен Буда със засмени очички. Да си играе с Демарко му беше по-забавно дори от това да къса крилцата на мухи.

— Паки — каза Демарко, — би ли искал да си поговоря със свръхморалния ти шеф за един негов служител, който си пада по маскирани като котенца проститутки?

Паки отново започна да потропва по зъбите си, като се опитваше да прецени доколко искрен е Демарко.

— Способен ли си на такава гадост? — попита той.

— Без да ми мигне окото. А сега престани да се правиш на праволинеен и ми кажи с какво се занимава Пол Морели.

— Е, след като попита така любезно… Сенатор Морели е изчезнал.

— Как така изчезнал?

— Просто така. Дори собственият му персонал няма представа къде е.

— Откъде знаеш?

Паки изгледа Демарко с насмешка.

— Да, и за персонала му това е много срамно.

— Паки, ако искаше да го откриеш, как би подходил?

— Мен ли питаш? Мислех, че теб товарят с разни разследвания. С какво изобщо се занимаваш, Джо?

Демарко не обърна внимание на въпроса.

— Не ти говоря за издирване на изчезнал човек. Питам те кой би бил наясно къде е.

— Вече говорих с него. Не знае.

— Кой?

— Главният секретар в канцеларията на Морели в Ню Йорк. След покойния Ейб Бъроус той е по-близо до свети Пол от собствения му изповедник. Ако той не знае, никой не знае.

— Но би ли ти казал?

— Знам за него повече, отколкото ти за мен. Ако искаш да чуеш нещо извратено…

— Чичо Хари, Джо е.

Хари Фостър се поколеба, преди да отговори.

— Да — каза той най-накрая, — с какво мога да ти помогна?

Демарко се сепна. Хари никога не се беше държал толкова официално, не и с него.

— Става въпрос за Пол Морели.

На Демарко му се стори, че Хари тихичко изстена.

— Джо — каза Хари със сериозен тон, — носят се слухове, че някой е заложил капан на Пол. Никой не вярва, че тази нереализирала се актриса ей така е решила да стане секретарка, нито че онзи фотограф просто случайно е минавал край Ръсъл Билдинг. Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с това, синко. Моля те.

— Разбира се, че нямам, Хари. — Почувства се ужасно, че лъже кръстника си, но какво друго можеше да каже?

Последва още една дълга пауза, докато Хари обмисли отговора на Демарко. Най-сетне попита:

— Добре, какво те интересува за Пол?

— Искам да знам къде се крие.

— Както и всеки журналист на планетата. Защо искаш да знаеш?

Мамка му, помисли си Демарко. Трябваше да предвиди този въпрос. Взе да си блъска ума за някоя убедителна лъжа, но Хари го изпревари.

— Няма значение. Не знам къде е. Когато научих, че има проблеми, му се обадих, защото реших, че един добър пиар ще му е от полза, но той така и не пожела да се свърже с мен. Опитах се да го открия, но е изчезнал.

— Как, по дяволите, ще изчезне, Хари? Та той е сенатор на САЩ с едно от най-лесно разпознаваемите лица на планетата.

— Лесно е да изчезнеш, ако имаш пари. Пускаш си брада, купуваш си шапка и наемаш самолет, който да те закара на някое място с палми.

Хари беше прав.

— Хари, ако някой знае къде е, кой ще е този човек?

— Двама души, и с двамата говорих. Единият е главният секретар на канцеларията му в Ню Йорк, Джордж Бърак, а другият е… роднина.

— Какъв роднина?

— Джо, трябва вече да затварям. Чака ме клиент.

И Хари затвори телефона.

Демарко прекара обедните часове в „Монокъл“ — пиеше мартинита, хрупаше безплатни ядки и спореше със себе си. В средата на празната страница в ума си начерта една отвесна линия. От едната страна изброи всички причини, поради които Пол Морели би поръчвал да се убиват и нараняват хора, а от другата — всички причини, поради които предположението звучеше безсмислено.

Представи си как Морели се е усамотил в някое тихо местенце, разтърсен от това, което му се беше случило, и с болния си гениален мозък крои отмъщение, но в крайна сметка отписа тази идея. Отмъщението беше емоционално престъпление, а Морели, освен ако не беше пиян, беше пресметлив и крайно рационален. Да избие всички, които присъстваха вечерта на ареста му, беше прекалено рисковано и крайно неразумно.

Най-накрая Демарко заключи, че сходството между смъртта на Паркър и инцидента на Арни — времето на злополуките, фактът, че и в двата случая бяха замесени хора със съмнителна репутация — беше просто съвпадение. Нямаше как иначе.

На тръгване Демарко захапа клечицата от последното си мартини и помаха весело на бармана. Беше време да престане да се тревожи за Пол Морели.