Вътрешно разследване

61

Два дни по-късно в осем часа сутринта Демарко стоеше на прага на къщата си и изтръскваше водата от чадъра си. Носеше дъждобран, облечен върху потник страстоубиец и боксерки. Чехлите му бяха вир-вода. В лявата си ръка държеше вестника, който се очакваше да пристига всяка сутрин до шест часа. Откри го под формата на прогизнала хартиена маса под рододендрона на три метра от къщата. Коледният подарък за вестникарчето щеше да е бележка със съвета да си купи будилник и да поправи мерника си.

Влезе в кухнята, докато още си мърмореше псувни по адрес на вестникарчето, остави подгизналия вестник на плота и си наля кафе. Тъй като първата част от вестника беше на каша, той заряза националните новини и се съсредоточи върху местните. В края на втората страница, под една статия за надхвърления бюджет, отпуснат за подновяване на Мемориала на Джеферсън, имаше снимка на бившия конгресмен Клейтън Адамс. Снимката, която показваше усмихнатото лице на Адамс в близък план, беше още от времето, когато той е бил в Конгреса — очевидно не бяха успели да намерят друга негова снимка, на която да не се усмихва. От статията към щастливата снимка на Адамс ставаше ясно, че той е мъртъв.

Некрологът на Адамс не съдържаше определението „виден законодател“ — никой не бе пожелал да заяви, дори и посмъртно, че съдбата на Америка е била положително повлияна от петте мандата на Адамс. В статията обаче се споменаваше — с известно злорадство, — че Адамс навремето е бил разследван от Комисията по етика на Камарата на представителите заради съмнения, че е подкрепил законопроект, който щял да донесе изгода на строителна компания, притежавана от негов братовчед. Относно причината за смъртта му — единственото, което интересуваше Демарко — „Уошингтън Поуст“ пишеше, че добрият конгресмен умрял от сърдечен удар, уточнявайки, че две години по-рано му бил направен четворен байпас.

Демарко се вгледа през кухненския прозорец в дъжда, който се сипеше навън по неподдържаната му морава. Веднъж беше чел една история — може би в „Рийдърс Дайджест“, докато е чакал да го подстрижат — за някакъв мъж от Арканзас, който пет пъти бил удрян от мълния. Изглежда, горкият човечец е бил нещо като гръмоотвод. В същата статия се споменаваха и други странни хора, неколкократно удряни от мълния — все от онзи тип, които извънземните обичаха да отвличат. Цялата идея на историята беше, че — противно на старото клише — мълнията наистина може да удари на едно място и два пъти.

И може би си беше точно така; и може би невероятното съвпадение на обстоятелства беше по-често срещано, отколкото той можеше да предположи; но Демарко не можеше да повярва, че случилото се с Гари Паркър, Арни Бърг и Клейтън Адамс беше тройка произволни действия на някакво капризно божество.

Бренда!

Той изтича до телефона в кабинета си и набра номера й. Звънна пет пъти, преди тя да вдигне.

— Бренда, слава богу, че те намирам!

— Сладурче! Толкова се радвам да те чуя. Ужасно много ми липсваше.

Това си беше чиста лъжа, но поне приятна за ухото. След като изведнъж се беше превърнала в знаменитост заради ролята си в падението на Морели, кариерата на Бренда се беше изстреляла в космоса. Демарко беше прочел, че в момента играела в някакъв филм с Мат Деймън, не главната героиня, но достатъчно добра второстепенна роля. Също така беше прочел, че наскоро била забелязана в компанията на друг известен актьор, но че със сигурност не е имала никаква вина за раздялата със съпругата му.

— Бренда — каза Демарко, — случва се нещо, което…

— Джо, на седмото небе съм, че се обаждаш, но в момента не мога да говоря. Лимузината ме чака. Самолетът ми излита след един час.

— Бренда, чуй ме, животът ти…

— Скъпи, довечера ще съм в Сиатъл. В „Шератон“. Обади ми се там.

— Бренда, по дяволите, чакай…

Телефонът даваше свободно.