Вътрешно разследване

18

Демарко се срещна с Лидия Морели в Джорджтаун, на алеята, която върви успоредно на канала „Чесапийк & Охайо“. В миналото по брега на канала бяха вървели мулета, влачещи шлепове от Вашингтон до пристанища навътре в сушата чак до Къмбърланд, Мериленд. По канала все още имаше няколко функциониращи шлюза и доколкото знаеше Демарко, от канала все още имаше някаква полза, но при всеки случай беше едно много приятно място за разходка.

Когато Демарко пристигна, Лидия вече беше там — седеше на една дървена пейка и гледаше с празен поглед бавното течение на водата. Беше облечена с палто от камилска вълна, а под него имаше бял пуловер с релефна плетка и тъмни панталони. Когато видя Демарко, тя се изправи и се запъти към него. Изглеждаше ужасно: подпухнала, с тъмни торбички под кървясалите очи и жълтеникава кожа. Като че ли беше прекарала цялата нощ в битка с непобедимата бутилка, която както винаги отново я беше надвила.

— Добро утро — поздрави Демарко. — Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Лидия само кимна и извади пакет цигари от джоба на палтото си. Ръцете й трепереха, докато запали цигарата, и когато издиша пушека, Демарко отново усети лек мирис на алкохол в дъха й. Не беше пияна, може би беше изпила само едно питие, но с изключение на Махоуни, Демарко обикновено нямаше доверие на хора, които закусват с уиски. Двамата тръгнаха по алеята и Демарко се почувства като някаква мечка, толкова висок и едър беше в сравнение с нея.

— Госпожо Морели, трябва да знам…

Но тя го прекъсна насред изречението.

— Виждам, че ми нямате особено доверие, но също така виждам, че започвате да изпитвате известни съмнения спрямо Пол. Иначе нямаше да поискате да се видим.

Може и да беше алкохоличка, но имаше силна интуиция и определено не беше глупава.

— Вероятно — каза Демарко, — но трябва да знам повече. Трябва да знам кой помага на съпруга ви, а също и защо след толкова много време решавате да унищожите кариерата му.

— Не ви е нужно да знаете нито едното, нито другото — изрече Лидия със сприхав тон. — Това са незначителни неща. Важно е единствено, че един корумпиран зъл човек е на път да стане президент, ако вие не предприемете нещо, за да му попречите.

Демарко се спря, хвана я за ръката и леко я завъртя с лице към себе си.

— И за миг не вярвам, че правите всичко от загриженост за нацията. Долавям някаква лична драма, нещо между вас и него. Знаели сте какви неща е вършил — или какво сте си мислили, че върши — от години. Питам ви: защо правите всичко това сега и кой му помага?

Лидия поклати глава.

— Няма да ви кажа името му.

— Защо?

— Помните ли, казах ви, че Пол се ожени за мен заради баща ми?

— Да.

— Когато баща ми се провали…

Демарко нямаше представа какво имаше предвид.

— … Пол се страхуваше, че колкото и да е умен, никога няма да се издигне достатъчно високо в политиката. Но по-късно заради мен се намеси самият дявол.

Дявол?

Изражението на Демарко не й убягна.

— Не говорех буквално, Джо. Не съм религиозна фанатичка. Нито съм побъркана.

Тя направи пауза, после добави:

— Но може би ако бях религиозна, нито едно от тези неща нямаше да се случи. Името на този човек не е важно. И то, защото никога няма да се доберете до Пол чрез него. Той никога не върши нищо лично и никога няма да намерите връзка между него и Пол. Трябва да се съсредоточите върху жените, които Пол е нападнал. Това е най-добрият ви шанс.

В думите на тази жена нямаше смисъл. Защо отказваше да назове името на могъщия покровител? Току-що бе споменала, че заради нея Пол се е срещнал с този мъж, но какво следваше от това? Дали не се притесняваше, че ако изрече името, по някакъв начин ще се замеси в историята? Може би мотивите на Лидия бяха изцяло лични и нямаха нищо общо със съпруга й.

— Страхувате ли се от този човек, госпожо Морели? Затова ли не искате да ми кажете името му? Страх ви е, че може да ви убие, ако разбере ли?

Лидия понечи да отрече, но като че ли се отказа.

— Може и да ме убие. Не знам. Понякога зверовете изяждат малките си.

Божичко, още един завоалиран, безполезен коментар. Демарко не знаеше дали Лидия е склонна да драматизира, дали нарочно говореше уклончиво, или наистина беше луда. Но със сигурност знаеше, че му лази по нервите.

— По дяволите, имам нужда от помощ! Трябва да знам кой е този човек, за да се защитя. Следят ме двама мъже, които работят на повикване за ЦРУ, и трябва да знам защо.

— ЦРУ? — повтори Лидия, след което се изсмя, въпреки че Демарко не помнеше да е казал нещо смешно. — Мога да ви уверя, че няма нищо общо с ЦРУ — каза тя. — Така че не знам кой ви следи, Джо, нито защо.

Преди Демарко да успее да се възпротиви, тя каза:

— Просто се съсредоточете върху Пол. Говорете с онези жени от списъка на Тери. Накарайте ги да признаят, че Пол ги е нападнал.

— Говорих с тях, госпожо Морели, и те твърдят, че съпругът ви нищо не им е направил.

— Лъжат. Говорете с тях отново. Накарайте ги да се съгласят да свидетелстват срещу него.

Положението беше безнадеждно; жената беше като кон с капаци. И не добавяше нищо ново към онова, което вече му беше казала при катедралата.

— Госпожо Морели, молите ме да унищожа един от най-уважаваните политици в страната — когото и аз уважавам, — но нямате никакви доказателства, не искате да ми кажете защо го мразите, не искате да ми кажете и кой му помага. А сега и животът ми е застрашен. Няма да се занимавам повече с тази история.

— Тери Финли не се страхуваше — заяви Лидия.

Тери Финли е бил човек с болни амбиции и мания за величие, едва не извика Демарко, но се спря.

— Е, тогава Тери е бил по-смел от мен.

А може и да беше вярно.

— Госпожо Морели, или ми кажете нещо повече, или се отказвам.

В този момент две колежанки, едната руса, другата брюнетка, с тениски и анцузи, преминаха на бегом покрай тях. Дългите им коси бяха вързани на високи опашки, които се люшкаха наляво-надясно в такт с темпото им. Момичетата разговаряха и се смееха, дори не се задъхваха, докато тичаха. Демарко си представи, че Лидия Морели е била точно като тях едно време — здрава, щастлива и безгрижна, — но сега тя крачеше до него под бремето на мъката по мъртвата си дъщеря, омразата към съпруга си и тайните, които не искаше или не можеше да сподели. Стана му жал за нея, но беше време да си върви. Тя отказваше да му помогне и той се чувстваше с вързани ръце.

— Довиждане — каза Демарко. — Обадете ми се, когато имате какво да ми кажете. — И се обърна да си ходи.

— Почакайте! — спря го Лидия.

Демарко се обърна с лице към нея.

— Какво? — попита той.

— Съпругът ми, той… Имам нужда да пийна нещо.

Питието беше последното, от което имаше нужда, но може би малко алкохол щеше да й развърже езика.

— Има едно заведение наблизо — каза Демарко.

Тъкмо бяха стигнали до мястото, където каналът пресичаше Уисконсин авеню. Изкачиха няколкото дървени стъпала до улицата. Походиха половин пресечка до ъгъла на Ем стрийт и Уисконсин авеню до един ресторант на име „Нейтан“. Вечер барът беше пълен с млади безделници, които си търсеха свалка, но в единайсет сутринта беше изцяло на тяхно разположение.

Обслужи ги типичният сервитьор за Джорджтаун — колежанин, който се смята за прекалено умен за подобна работа. Жестовете му излъчваха досада, а когато Лидия си поръча блъди мери, физиономията му изрази младежкото презрение към стари пияници, които не могат да дочакат дори обяд, за да нападнат черния си дроб.

Демарко погледна притеснено към вратата с надеждата, че никой няма да влезе и да го види с нея. Не искаше Пол Морели да узнае, че се среща тайно с жена му. Лидия седеше неспокойно на мястото си, докато сервитьорът най-сетне не й донесе питието.

— А сега говорете — подкани я Демарко. — В прав текст. Без повече глупости за дяволи и зверове.

Лидия не му обърна внимание. Тя сграбчи чашата с две ръце и изгълта половината напитка, след което се облегна назад и затвори очи. Алкохолът като че ли я поуспокои и част от напрежението напусна лицето й. След малко отвори очи, взря се в Демарко и заяви:

— Пол налиташе на дъщеря ми. Доведената си дъщеря.

Демарко не знаеше дали Лидия казва истината, но само мисълта как Пол Морели посяга на шестнайсетгодишно момиче го накара да изтръпне. Лидия забеляза реакцията му и изглежда, остана доволна, като че ли дори развълнувана от изражението на пълна погнуса, която се изписа на лицето му.

— Да — каза тя. — И това не е всичко. Дъщеря ми не загина при катастрофа. Тя се самоуби. Не е пропуснала завоя онази вечер. С пълна скорост се е блъснала в подпората на моста. Нямало е и следа от спирачен път. Не е направила и опит да спре. Копелето я уби.

Демарко понечи да каже нещо, не беше съвсем сигурен какво точно — да изрази съчувствие, да попита как може да е сигурна, — но преди да успее да отвори уста, тя продължи:

— Така че беше прав, Джо. Историята е лична. Много лична.

Лидия отново се пресегна за питието си, но този път с не чак толкова голяма жажда.

— Изобщо не вярвам Пол някога да е имал обикновена връзка — каза тя. — Не мисля, че се е измъквал до някой мотел със секретарката, за да прекарат един горещ следобед между чаршафите. Нормалните мъже правят разни такива неща. Но моят съпруг не си позволява любовни афери, защото подобно поведение може да провали кариерата му. Всъщност притежава невероятен самоконтрол. Той е едно студено, пресметливо копеле с каменно сърце.

Тя направи драматична пауза и добави:

— Освен когато пие.

Демарко неволно погледна към полупразната чаша пред нея.

— Да, знам — промърмори Лидия. — Присмял се хърбел на щърбел. Но когато пия, аз вредя единствено на себе си. Когато Пол пие, напада жени.

— Госпожо Морели, това вече ми го казахте — вметна Демарко. — Искам да знам…

Но Лидия пет пари не даваше, че се повтаря.

— Пол обича да притиска в ъгъла уплашени жени — заяви тя, — докато се предадат. Той обича да се налага, да… да наранява. Това е, което го възбужда. Той е един болен изверг.

Осъзнавайки, че повишава глас, тя си пое дъх, за да се успокои, след което тръгна да си пали цигара. Ръката й трепереше толкова силно, че накрая Демарко взе запалката и й поднесе огънче.

— Благодаря — притеснено се усмихна тя. — Май не съм в най-добрата си форма.

Тя дръпна силно от цигарата и за миг на върха й увисна дълго стълбче пепел, което незабелязано се отрони в скута й.

— Ще ви кажа и нещо друго — добави Лидия, — колкото и да е унизително да си го призная. След първата година на брака ни съпругът ми и аз рядко правехме любов. Но понякога той… той просто… дори не знам как да го опиша. Дори не си сваляше дрехите. Блъсваше ме на пода, на леглото или където и да е и ми се нахвърляше яростно, брутално. Все едно се опитваше да ме накаже. Но знаете ли какво? Никога не съм се оплаквала, защото аз също съм извратена. Все още го обичах въпреки всичко, което знаех, че е направил. Обичах го, докато не разбрах защо умря Кейт.

— Госпожо Морели, какво ви кара да мислите, че той е изнасилил дъщеря ви?

— Не разбирате ли какво ви разказвах досега? Каква по-желана жертва за него от една срамежлива тийнейджърка?

— Но откъде знаете?

Лидия носеше часовник на слабата си лява китка, от онези с еластичните метални каишки. Докато говореше, тя усукваше каишката на часовника и Демарко забеляза как металът се врязва в плътта й, като оставяше тъмночервени резки по кожата й. Демарко не можеше да каже дали тя осъзнаваше болката, или сама си я причиняваше.

— Не знам кога е започнало. Пропуснала съм всички признаци, които станаха толкова очевидни, след като разбрах фактите. Кейт беше кротко тихо момиче, но изведнъж стана сприхава. Оценките й в училище се влошиха. Започна да получава истерични пристъпи при най-малките проблеми. Аз отдадох промяната й на хормоните. Бях толкова глупава. Най-странното беше, че точно към мен Кейт стана враждебна. В присъствието на Пол винаги мълчеше, типичната нацупена тийнейджърка. Но с мен беше раздразнителна, постоянно ме нападаше. По-късно осъзнах, че си е мислела, че знам какво се случва, и ме е обвинявала, че не правя нищо, за да го прекратя. Нощта, в която умря, изпадна в абсолютна истерия. Наложи ми се неочаквано да замина извън града. Леля ми беше болна. Кейт поиска да дойде с мен, но аз й отказах, защото на следващия ден беше на училище. И тя напълно обезумя, пищеше и ревеше като двегодишно дете. Да ми прости господ, но не я взех със себе си. Едва след като си беше отишла, аз осъзнах, че се е държала така, защото не е искала да я оставям сама с него.

Всичко това е прекалено мъгляво, помисли си Демарко.

— Дъщеря ви някога казвала ли ви е направо, че съпругът ви й е посягал?

Очите на Лидия проблеснаха.

— Не, дявол да ви вземе, не ми е казвала. Но аз знам! Една майка знае!

Лидия избухна в сълзи и внезапно се изправи, при което събори чашата си и ледените кубчета се пръснаха по дървения под, след което изтича към тоалетната. Сервитьорът видя разлятата чаша и с изражение на погнуса се зае да почисти.

С мазна усмивчица подхвърли:

— Май имаме проблемче?

Раздразнен от незаслуженото чувство за превъзходство на хлапака, Демарко го сряза:

— Млъквай и почисти. После й донеси още едно.

Сервитьорът за момент се поколеба, чудейки се дали да не прати Демарко по дяволите, но после осъзна каква голяма грешка би било това. Може и да беше надут недорасляк, но поне не беше глупав.

— Да, сър — каза той, но все пак успя да вмъкне подигравателна нотка в обръщението.

Сега поне Демарко разбираше омразата на Лидия към съпруга й, но разбирането за мотива не означаваше, че й вярва. Пияниците са емоционални и не слушат гласа на разума. Възможно беше да е дотолкова съсипана от алкохола и огорчението от несполучливия си брак, че да е изтълкувала погрешно думи и действия, които са били абсолютно невинни. Сприхавостта на дъщеря й може наистина да е била причинена от хормони, а липсата на спирачен път на мястото на катастрофата не значеше непременно, че не е било злополука. Може момичето да е бърникало нещо по радиото или да е говорело по телефона. Просто нямаше как да е сигурен. Налице беше и фактът, че той наистина не искаше да й повярва. Просто не можеше да си представи Пол Морели да върши нещата, в които тя го обвиняваше.

Десет минути по-късно Лидия Морели се върна от тоалетната. Очите й бяха зачервени от плач, спиралата й се беше отмила, което правеше лицето й още по-изпито и уязвимо.

— Съжалявам — каза тя. — Просто… просто понякога губя контрол.

— Няма нищо — кротко рече Демарко. — Под голям стрес сте.

За момент тя се вгледа в лицето му и в очите й се появи разочарование.

— Да, под голям стрес съм, но виждам, че не сте убеден в истинността на думите ми.

— Работата е там, че…

— Имам пари, Джо — каза отчаяно тя. — Ще ви платя колкото пожелаете.

— Госпожо Морели, не става въпрос за пари. Проблемът е, че няма начин да докажете, че съпругът ви е извършил онова, в което го обвинявате.

Лидия прехапа долната си устна, помъчи се да запази самообладание — и не успя.

— Какво, по дяволите, да направя? — извиси тя глас до писък.

Нахаканият сервитьор погледна към тях с раздразнение.

Когато Демарко не отговори, тя сграбчи китката му и ноктите й се впиха в кожата му. Заприлича му на врабче, което се е вкопчило в някой клон по време на ураган.

— Кажете ми. Какво трябва да направя? — повтори тя. — Да вляза с него в Белия дом, знаейки какво е причинил на дъщеря ми?

— Не знам какво трябва да направите, госпожо Морели. Може би просто трябва да го напуснете.

Демарко нямаше представа какво, по дяволите, го накара да изрече това, но отговорът й го изненада.

— Няма да е достатъчно.

В този момент Демарко осъзна, че Лидия беше така обладана от омразата, че не виждаше в развода изход за себе си, а единствено начин да навреди на съпруга си.

— Познавам го — продължи тя. — Ще изкара себе си жертва. Ще спечели всеобщо съчувствие и не след дълго ще е на корицата на списание „Джи Кю“ като най-видния ерген в Америка.

Тя отново се вгледа в лицето на Демарко и когато не откри каквото търсеше, чертите й посърнаха в знак на примирение.

— Вие няма да ми помогнете.

— Госпожо Морели, трябва да знам името на човека, който…

— Никой няма да ми помогне — каза тихо тя, сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на Демарко.

По дяволите, трябваше да я накара да назове този мистериозен човек. Трябваше да разбере кой го следи и защо. Но Лидия не беше свършила.

— Може би е време сама да си помогна — каза тя.

— Какво имате предвид? — попита той, защото фаталистичният й тон никак не му хареса.

— Ще се обърна към пресата и ще им разкажа за дъщеря си. Ще им разкажа всичко, което е извършил Пол. И преди съм си мислела да го направя, но не ми достигаше смелост.

Устните й се свиха в една непоколебима линия.

— Вестниците ще ми повярват — каза тя. — Те няма да искат доказателства. Ще излезе, че съм безгръбначна глупачка, което не е далеч от истината, но това със сигурност ще го съсипе.

— Госпожо Морели, може би трябва пак да обмислите този ход. — А всъщност искаше да каже: може би трябва да изчакате, докато изтрезнеете, преди да решите да станете медийна звезда.

— Вървете по дяволите — почти шепнешком изрече тя и без да каже нито дума повече, стана от масата. Блъсна се в един стол, леко залитна, възвърна равновесието си и излезе от ресторанта. Демарко не се опита да я спре. Загледа се през прозореца, докато не я изгуби от поглед. В следващия миг забеляза отражението си. Извърна очи, защото не остана никак очарован от гледката.

Едва се сдържа да не смачка физиономията на надутото сервитьорче.