Вътрешно разследване

48

Демарко знаеше, че Ема и Одри Меланос навремето са живели заедно. Защо вече не бяха заедно, той нямаше идея, но каквото и да ги беше разделило, не беше заличило любовта помежду им. На Демарко, експерт по провалените връзки, това му беше ясно.

Одри беше по-млада от Ема, горе-долу колкото Демарко. Беше хубава и дребничка, със средиземноморски загар и тъмна коса, която стигаше до деликатната извивка на тила й. Очите й бяха най-хубавата й черта — с карамелено кафяв цвят, който излъчваше комбинация от съчувствие и интелигентност. А може би интелигентност не беше правилната дума. Мъдрост звучеше по-подходящо — мъдрост, придобита от наблюдение и съпричастност. Демарко беше забелязал, че любовниците на Ема рядко бяха обикновени, и Одри Меланос не беше изключение.

— Смятах, Джо — каза Ема, — че след като Одри бе така мила да долети чак от Ню Йорк, за да се срещне с теб, ти ще бъдеш точен поне веднъж в живота си.

Демарко подозираше, че Одри не е долетяла само за да се срещне с него. Подозираше, че би дошла и пеша от Ню Йорк, за да се види с Ема.

— Съжалявам — сведе глава Демарко към Одри. — Имаше задръстване.

— Не, не е имало задръстване — сопна се Ема. — Девет часа вечерта е, а ти живееш на петнайсет минути оттук. Ако ще си измисляш извинения, поне прояви малко повече въображение.

Демарко понечи да обясни, че действително го бе забавила катастрофа в Джорджтаун, но Одри го прекъсна:

— Няма проблем, Джо. И ние току-що пристигнахме.

Демарко се усмихна на Ема, доволен, че я е хванал.

Тя, естествено, не забеляза, заета да привлече вниманието на някой сервитьор.

Намираха се във вашингтонския „Хилтън“, любимо място на Демарко заради пианиста — едър мъж с къдрава руса коса, който изглеждаше, все едно е играл футбол в някой колежански отбор. Нямаше как човек да забележи краката му, преди той да стане от пианото и да закуцука с патериците си. Но каквото и да се беше случило с краката му, не беше повлияло на гласа му — неговият тембър с нотки на дим и уиски беше идеален за меланхолични любовни песни.

Демарко беше споделил с Ема, че му е нужен експерт по алкохолизъм, и Ема му беше споменала за своя приятелка от Ню Йорк, доктор по психология със специализация по различните видове патологична зависимост. Ако Демарко беше помолил да му намери специалист по рака при гущерите, Ема сигурно имаше и такъв приятел. В този случай експертът по случайност беше бивша нейна любовница, а не служител от разузнавателна агенция.

Както преди време беше отбелязала Ема, Демарко изобщо не умееше да води любезен разговор — особено когато беше под напрежение, — но все пак направи усилие. Благодари на Одри, че е дошла, попита я как е минал полетът й…

— За бога — не се стърпя Ема, — кажи какво искаш да знаеш, преди да си гръмнал.

— Да, предполагам, че това трябва да направя — смутено рече Демарко. — Става късно.

— Аз не бързам, Джо, спокойно — каза Одри. — А ти — обърна се тя към Ема — бъди мила.

На Демарко му се прииска да възкликне: Ха! Казаха ли ти го!

— Има един човек — започна Демарко. — Политик. Много е надарен, много интелигентен. Върши страхотни, велики неща за страната ни. Всъщност е невероятен политик.

Ема тръгна да го прекъсва, но само с един поглед Одри я накара да замълчи, а после лекичко стисна ръката й, за да я увери, че всичко е наред. Тази жена му харесваше.

— Трябва да разбереш обаче — продължи Демарко, — че мъжът, за когото говоря, действа много рационално и има огромен самоконтрол. Но от време на време, ако е обърнал няколко питиета и се окаже насаме с определен тип жена, се превръща в различен човек. Изнасилвач.

— Какво имаш предвид под „определен тип жена“? — попита Одри.

— Жените, които е нападал, си приличат на външен вид. Всички са дребни и руси и повечето са по-свити, с не много високо самочувствие. Както и да е, една-две чашки, и нещо в него прещраква. Джекил се превръща в Хайд — или Хайд в Джекил — който там беше чудовището. Срещала ли си такъв тип поведение?

— Разбира се — отвърна Одри. — Няма нищо необичайно един мъж, който по принцип е рационален — добър съпруг, добър служител, — след няколко питиета да се превърне в сексуален хищник.

Преди Демарко да успее да изтъкне, че пропуска най-важното, тя продължи:

— Джо, алкохолът е дрога, която мени настроението. Не е елесди, но на всеки действа по някакъв начин. Както и при теб. Когато пиеш, ставаш меланхоличен. Права ли съм?

Това пък откъде го знаеше?

— Разбирам, че алкохолът причинява промени в личността — каза Демарко, — но аз говоря за драстични промени, предизвикани от много малки количества алкохол. Да, натъжавам се, когато пия, но ми трябва половин бутилка и не ме избива на самоубийство.

— Да — кимна Одри, — степента на влияние на алкохола зависи от самия човек. Има метаболитни и генетични фактори, които също участват в играта. А може човекът да изпада в патологично опиване.

— Патологично?

Одри се засмя на объркването на Демарко, но смехът й беше приятен, като звук на сребърни камбанки.

— Реакцията му към алкохол може да е близка до алергичната — обясни тя. — Като алергията към пеницилин или стриди. За деветдесет процента от хората пеницилинът е лекарство, но има и един процент, които изпадат в шок. Мъжът, за когото говориш, може да е подобен случай. Има много документирани случаи и хората с такива проблеми обикновено спират да пият след първите няколко опита.

— За пръв път чувам подобно нещо — каза Демарко.

Тъй като Одри не й даваше да говори, Ема просто направи физиономия. Посланието й обаче беше достатъчно ясно: нещата, за които Демарко беше „чувал“, съвсем не бяха много.

— Преди няколко години направиха и филм, базиран на патологичното опиване — продължи Одри. — „Последен анализ“ с Ричард Гиър и Ким Бейсингър. Във филма Ким изпива няколко глътки алкохол — сироп за кашлица по-точно — и после пребива съпруга си до смърт с гиричка. Патологичното опиване е било използвано, неуспешно, ако мога да добавя, и като защита в множество криминални случаи. Защитата в съда твърди, че контролът на обвиняемия над действията му е сравним с този на някой луд, който извършва убийства или нападения. Аз лично два пъти съм била свидетел на защитата в такива случаи, но и двата пъти защитата загуби делото. Независимо от научните данни съдебните заседатели не могат да приемат, че няколко глътки алкохол биха повлияли на някого толкова драстично, след като те самите никога не са го изпитвали.

— Хубава работа — промърмори Демарко, но ето че музиката го разсея. Пианистът свиреше потпури от „Камелот“ с майсторство, непостижимо за Демарко. И докато пееше с този негов дрезгаво нежен глас завладяващия текст на „Ако някога те напусна“, Демарко си припомни, че жена му го беше напуснала през септември. Писмото на Ели също пристигна през септември.

Демарко се отърси от музиката и от мрачните мисли за изгубена любов.

— И така — каза той, — този тип човек, който ти описвам — по принцип контролиращ положението, но губещ разсъдък от няколко глътки алкохол, — всъщност е познат на медицината.

— Определено — кимна Одри. — Другата вероятност, разбира се, е сексуалните му изблици да нямат нищо общо с алкохола. Алкохолът може и да ги отключва, но не той е в основата на проблема.

— Обясни ми — помоли Демарко.

— Някои хора имат сексуални пориви, които не могат да контролират. Защо например изнасилват деца? Ако оставим морала настрана, педофилите знаят, че ако ги хванат, ще бъдат отхвърлени от обществото и ще отидат в затвора, но това не е достатъчно да ги спре. Никой рационален човек не би станал педофил, но в много случаи насилниците са интелигентни хора. Просто не са в състояние да се владеят. А и не само педофилите са склонни към подобни самоунищожителни изблици. Защо президент на САЩ, невероятно умен човек, спечелил стипендия „Роудс“, ще има връзка със стажантка, и то в Белия дом? Знаел е какво рискува — не само президентския пост и всичко, за което е работил, но и името си, своето място в историята. И защо го е направил?

— Не знам…

— Защото не е могъл да се спре. Въпреки че е знаел последствията, не е могъл. Такъв може да е случаят и с човека, за когото говориш. В определена ситуация, с определен тип жена и малко алкохол да отприщи задръжките, той просто не може да се спре.

Пианистът без пауза премина към главната песен от „Камелот“. Образите, който тя предизвика, не бяха тези на Джон Кенеди и Джаки в ролите на младия Артур и девицата Гуиневир. Вместо това Демарко се замисли за грозните истории около смъртта на Мерилин Монро и Сам Джанкана. Ема многозначително се покашля, за да привлече вниманието му.

— Е — каза Демарко. — Предполагам, че ще трябва да вървя. Много ти благодаря, че отдели време да се срещнем, Одри. Не знам какво да правя с този тип, но сега поне мисля, че го разбирам малко по-добре.

— О, Джо, напрегни си мозъка — промърмори Ема. — Одри току-що ти даде отговора.

— Имаш идея ли? — попита той.

— Да, но ще говорим по-късно. Утре. Сега си тръгвай, с Одри отдавна не сме се виждали.

— Ема — намеси се Одри, — понякога си толкова груба. Джо дори не си е изпил чашата.

— Може да бъде груба и през цялото време — отбеляза Демарко.

Той вдигна ръце, все едно да се защити от някое невидимо кроше.

— Изчезвам. Одри, отново ти благодаря, въпреки че още не знам как си ми помогнала и ще чакам Ема да ми каже.