Вътрешно разследване

40

В осем часа същата вечер Демарко се натъкна на доктора, който беше развел Пол Морели из спешното отделение. Откри го зад една врата, на която пишеше САМО ЗА ПЕРСОНАЛ. Опънат върху продънено канапе, той пушеше цигара и разлистваше старо издание на „Спортс Илюстрейтид“, посветено на бански костюми. На масичката до канапето имаше кутийка от кола и смачкана обвивка от шоколадче. На земята имаше още една кутийка от кола, която докторът използваше за пепелник.

Демарко си пожела този човек да е личният му лекар.

Докторът беше над четирийсетгодишен. Косата му оредяваше на широкото чело, а гъстата му черна брада беше прошарена. Носеше очила за четене, омачкан зелен хирургически екип и износени маратонки. Изглеждаше уморен и кисел.

— Доктор Мейсън? — попита Демарко.

Докторът едва-едва го погледна над рамките на очилата си.

— Не ми пука дори и бубонна чума да имате, махайте се. На смяна съм от трийсет и шест часа.

— Извинете, че ви притеснявам, но е важно.

— Убеден съм. И кой сте? Някой безпощаден адвокат или застрахователен агент?

— Нито едно от двете. Работя за правителството.

— Тогава определено вървете по дяволите.

— Докторе, имате ли идея какъв процент от бюджета на тази институция идва от федералните фондове?

— Не — гласеше отговорът.

Което беше хубаво, защото и Демарко не знаеше.

— Много голям процент — каза той.

— И какво от това?

— Е, сенаторът, който ме изпрати тук тази вечер, си е извадил големия бюджетен нож. Ако се прибера с празни ръце, той ще извика директора на тази болница и ще заплаши да го използва — и всичкото това заради вас.

Докторът се подсмихна. Беше работил вече ден и половина без сън; никой от администрацията не можеше повече да му вгорчи живота. Демарко реши да пробва различен подход.

— Докторе, само няколко лесни въпросчета. Ще отнемат не повече от минута. Моля ви. Имам жена и две деца вкъщи, които ми се иска да целуна преди полунощ. Помогнете ми.

Един дълъг миг докторът го изучава с поглед, след което отстъпи.

— Добре де, питайте.

Демарко не можеше да повярва: мъж, който не трепна при директна заплаха, се размекна в отговор на жалък зов за помощ. Може би затова беше лекар.

Мейсън дори се изправи до седнало положение.

— Е, какво искате?

— Сенатор Морели е посетил тази болница миналата седмица. Говорил е с вас в спешното отделение. За какво…

— Шефът ви иска да знае за посещението на Морели? За това ли сте тук?

— Докторе, политиката е идиотска игра и никой не обяснява правилата на нещастник като мен. Както и да е, за какво си говорихте с Морели?

Мейсън сви рамене.

— Обичайните неща. Колко пациенти преглеждаме на ден, колко души напускат и колко постъпват на работа, колко дълго трябва да чака един пациент. Такива работи. Уж е напипал същината, за да може после да се заяжда със здравеопазването като всички останали.

— Пита ли ви нещо за рани от куршум?

Докторът беше искрено изненадан от този въпрос.

— Не — каза той, — но докато беше тук, един лекар закърпваше простреляно хлапе. Сенаторът си сложи маска и известно време го гледа как работи — предполагам, беше му интересна процедурата.

— Можете ли да ми кажете къде точно беше прострелян пациентът?

Докторът запали нова цигара, издиша пушека в посока на табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО и заби показалец в лявото си рамо.

— Ето тук. Куршумът е влязъл в пекторалис майор, точно под ключицата. Хлапето е извадило късмет; ако куршумът го бе улучил малко по-долу, щеше да закачи белия му дроб.

Демарко не знаеше какво е пекторалис майор, но мястото, което посочи докторът, съвпадаше с раната на простреляния Морели. Във вестника бяха приложили малка анатомична рисунка.

— Зададе ли ви някакви въпроси за пораженията, нанесени от куршума?

— Да, изглеждаше загрижен за пациента.

— Поиска ли да погледне рентгеновите снимки? — попита Демарко. — Нали се сещате, за да си изясни естеството на раната.

— Не. За какво, по дяволите? Пък и остана някакви си пет минути с мен, всичките фотографи бяха горе в педиатричното.

Пристанище „Уошингтън“ беше на няколко пресечки надолу от Ем стрийт в Джорджтаун. То всъщност не е точно пристанище, а нагъсто разположени сгради, включително един лъскав хотел и половин дузина ресторанти, накацали на вашингтонския бряг на река Потомак. Ресторантите са построени около площад с калдъръмена настилка и в средата има фонтан. Най-близо до реката има бар с масички отвън и рекламни чадъри на „Чинцано“ и човек може да седне и да наблюдава как разни отбори тренират по реката. Идеалното място за едно питие в някой пролетен ден. В тази ветровита хладна есенна вечер, с празния площад и прибраните чадъри, тук беше точно толкова пусто и мрачно, колкото и в душата на Демарко.

Той седна на една пейка близо до водата и се загледа в Потомак. В единайсет часа вечерта нямаше много за гледане. Реката беше само една широка черна ивица, отделяща Вашингтон от блещукащите светлини на домовете в Северна Вирджиния. Самолетите, които непрекъснато излитаха и кацаха на летище „Рейгън“, бяха прогорили червен знак на победата в нощното небе. Доверието, което имат хората на авиодиспечерите, е поразително, помисли си Демарко.

Знаеше какво се е случило с Лидия Морели. Не можеше да го докаже, но не се съмняваше, че е разкрил истината. Единствената му задача тази вечер, докато гледаше как кацат самолетите, беше да подреди догадките си в един смислен низ от думи, които биха прозвучали убедително.

Пол Морели беше убил жена си. От председателя бе научил, че тя се кани да се свърже с пресата, и бе предизвикал конфронтацията. Сигурно бе попитал Лидия дали наистина възнамерява да разкаже на медиите някоя абсурдна история как той е насилвал дъщеря й. В този момент, смяташе Демарко, омразата на Лидия беше бликнала като вода през срутен бент.

Тя е бесняла и пищяла, и Морели се е опитал да я успокои, да й внуши, че всичко е било плод на въображението й, подсилено от алкохола и скръбта. Но Лидия вече е била преминала границата, най-сетне е отказала да се поддаде и съпругът й е заключил, че трябва да предприеме нещо, за да я спре.

За мъж с неговото влияние щяло да бъде лесно да накара лекарите в „Отец Мартин“ да я държат далеч от телефони и да й попречат да приема посетители; може дори да е било стандартна практика пациенти със сериозна зависимост да бъдат държани в изолация. Демарко обаче подозираше, че когато Морели е затворил Лидия в клиниката, още не е имал намерение да я убива; пратил я бе там, за да я държи далеч от медиите и да си даде време за размисъл. Лидия беше казала на Демарко, че съпругът й не допуска да го пришпорват към прибързани решения.

И когато е получил достатъчно време за размисъл, Морели сигурно е осъзнал, че единственият начин да си гарантира мълчанието на жена си е да я убие, и то бързо. Давал си е сметка, че не може безкрайно да я държи изолирана от външния свят в „Отец Мартин“. Също така в някакъв момент е решил, че има нужда от помощ, и е заключил, че Ейб Бъроус е човекът, който може да му помогне. Да въвлича когото и да било друг би го направило уязвим към изнудване до края на живота му, но е знаел, също както Паки Морис, че може да повери дори живота си на Ейб Бъроус. А ако Лидия беше казала на Демарко истината за отбора на Морели и Бъроус… Бъроус и преди е бил съучастник на сенатора, може би не в убийство, но в други подли начинания.

И така, двамата умни мъже са обединили усилията си. Имали зад гърба си заговори за решаването на далеч по-сложни проблеми от убийството на една беззащитна алкохоличка и не им е отнело много време да съставят не особено оригиналния план някой да нахлуе в къщата на сенатора и да убие жена му, след което сенаторът да убие нападателя.

Демарко смяташе, че когато Морели е видял простреляното хлапе в спешното отделение на болницата, на практика невредимо след попадението на малокалибрения куршум, всичко е започнало да се подрежда и тогава той е поставил наистина брилянтния завършек на своя план. Малка била вероятността някой да се усъмни в неговата версия за смъртта на жена му — той все пак бил сенатор Пол Морели. Но ако бъде прострелян по време на фалшивия взлом, то тогава всякакви подозрения щели да отпаднат. Разбира се, имало е физически риск — да не говорим за огромната болка, — но като се има предвид залогът — кариерата му и най-вече президентският пост, — той бил склонен да поеме този риск.

Идеята добила конкретни очертания. Оставало да намерят някоя пионка, която да изиграе ролята на злия престъпник. Демарко нямаше идея защо са се спрели на Исая Пери. Може би Бъроус бе проучил миналото на няколко нископлатени служители в Ръсъл Билдинг, за да открие човек с досие или връзки с криминално проявен. Може би са избрали Исая просто защото е бил млад и чернокож. Какъвто и да е бил случаят, бяха намерили идеалния нападател, млад мъж с криминално досие и брат, познат на служителите на закона.

За да примамят Исая в дома на сенатора, те скроили плана Бъроус да купи пистолет от него и Бъроус веднага се заел да го изнуди, за да се подчини. Също така измислили и мотив на Исая — историята как Морели го хванал да краде от офиса му. Като се замисли човек, тази работа с мотива на Исая беше най-слабата част от плана им, но все пак се бе оказала достатъчно добра за полицията.

Докато седеше в тъмнината, Демарко можеше да си представи точно как се е случило. В деня на убийството Морели пътува до Авр дьо Грас и убеждава персонала на клиниката, че жена му трябва да излезе същата вечер, за да присъства на приема у Елън Джаскович, където в крайна сметка тя не се появява. Морели оставя Лидия с Бъроус, за да отиде на приема, и казва на Бъроус да не пречи на Лидия да пие колкото иска. Бъроус дори може и да й е сипал успокоително в питието, за да я държи под контрол или да я приспи. Ако при аутопсия в кръвта й бъдат намерени следи от седатив, лекарите не биха се учудили, след като Лидия е била доказана алкохоличка.

След приема у Джаскович Морели се е прибрал у дома в полунощ, Исая Пери е пристигнал и колебливо е почукал. Бъроус, не сенаторът, е отворил вратата; бил е той, защото цялата сделка се е провела между Исая и Бъроус и заговорниците са се подсигурили, че момчето няма да се стресне и да побегне. Вътре в къщата Исая за пръв път вижда сенатора и Морели, с несравнимия си чар, веднага го успокоява. Казва на Исая, че пистолетът наистина е за него, и моли да го разгледа. Поздравява момчето, благодари му, че е изпълнил тази необичайна услуга, и след това под някакъв претекст го отвежда в спалнята. Веднъж озовали се в спалнята, сенаторът — Демарко беше сигурен, че е бил сенаторът, не Бъроус, дори Бъроус не би извършил хладнокръвно убийство — се приближава до Исая Пери, притиска пистолета в гърдите му и го прострелва в сърцето.

Лидия Морели се размърдва в съня си, но не се събужда заради количеството алкохол, което е изпила по-рано вечерта. Морели се приближава до спящата си съпруга и без колебание я застрелва в слепоочието. Не се е поколебал, защото е човек без съвест.

След убийствата той и Бъроус оглеждат стаята и нагласяват обстановката, все едно сенаторът и Исая са се борили за оръжието. Това обясняваше паузата между първите два изстрела и последния, които бе чул Маркъс Пери.

Тогава дошла сложната част. Сенаторът се разполага на мястото, където уж е бил, когато Исая го е прострелял. Той дава пистолета на Бъроус и му помага да постави дулото на точното място на рамото му, където е било простреляно и момчето от спешното отделение. Демарко можеше да си представи как Бъроус се колебае да натисне спусъка, докато Морели не му крясва да действа. Можеше да си представи как куршумът се врязва в рамото на Морели и как Морели превъзмогва болката благодарение на невероятната си воля.

След като Морели е прострелян, Бъроус изчаква, за да се увери, че шефът му няма да припадне, набира 911 и наблюдава как Морели казва на полицията да побърза да дойде в дома му и че жена му е била убита. След като обаждането е минало успешно, Бъроус светкавично изчезва от къщата, но сигурно се спира някъде наблизо, за да може да се обади отново, ако линейката не дойде скоро.

Да, Пол Морели беше убил жена си. Демарко ясно си представяше как се е случило всичко — и без съмнение друг нямаше да си го представи така.

Оставаше само едно нещо, което Демарко не можеше да си обясни: ако Морели имаше влиятелен съюзник, който и преди е извършвал престъпления заради него, защо не беше използвал същия човек, за да убие Лидия?