Възходът на Атон

Осма глава

Това казва поетът, това казва и Маху, когато вижда за първи път Нефертити! „Тя, с Чистото Сърце и Чистите Ръце, Възлюбената на Плътта му, Съпругата на Великия Цар, която той обича повече от другите. Повелителка на Двете Земи, Господарка на Короната, Носителка на Двете пера, Стопанка на Дома! Нефертити да живее вечно! Обичаната от Великия и Върховен Слънчев диск, чието празненство е безкрайно.“ Още пея хвалебствия за нея. Самата мисъл за нея разиграва лудешки сърцето ми. И най-слабият полъх, носещ нейното благоухание, е като песента на водата, бликаща в сухия камънак на пустинята. Тя е топлината в най-студената нощ: момичето с широко отворените очи, споменът за което остава жив през годините, ясен като песента на лястовица в тихо пролетно утро. Все още чувствам докосването й; усмивката й сгрява душата ми и спомените ми литват изведнъж като птици от някой гъсталак. Тя идва при мен посред мъртвилото на нощта на крилете на орел, обвита в бури — Нефертити, моята скъпоценна перла. Моята магьосница царица с лице със смайваща хубост. Нефертити — Красавицата, която дойде!

Нефертити дойде в сезона на горещините през трийсет и третата година от царуването на Великолепния. Влезе със свитата си с подобаващо достойнство във вътрешния двор, посрещнати от Ехнатон, майка му, Божия отец Хотеп и моя милост, застанал зад тях. О, как бих могъл да я опиша? Вие как описвате слънцето? А студения северен вятър? Или милиони цветя с омайна красота? Да, разбира се, ще се опитам. Беше средна на ръст и облечена в дрехи с бродерия. Куп бижута искряха по нея: чифт медни гривни със златни шипчета с тюркоази, лазурити и карнеоли бяха притегнати на китките й със златни закопчалки. Огърлица от уникални висулки красеше изящния й врат, в средата й в златен обков имаше амулет с надпис: „Закрила за цял живот.“ На възхитителните й гърди се виждаше оформено като сокол нагръдно украшение със Слънчевия диск; в него бяха инкрустирани скъпоценни камъни като сини треви. Гривни за глезените с аметистови и златни зрънца блестяха над сребърните й сандали с каишки от чисто злато. Тя имаше най-изящното тяло с дълги крака и тънка талия; предницата на бялата й рокля бе изтеглена плътно назад, за да ни предизвикват налетите й бели гърди и великолепната шия. Много хора са ме молили да опиша лицето й. Съвършено във всяко отношение! Окръглено, с високи скули, с малък тесен нос над плътни червени устни, със златистокафява кожа, обрамчено от тъмночервената й коса, която падаше на вълни върху раменете й. И накрая — очите й! Тъмносини, със загадъчна красота под богато гримираните клепачи. Но красотата на Нефертити беше много повече от всичко казано. И преди всичко с начина, по който тя се движеше: като че ли замечтана за нещо, но целеустремено, с леко дръпната назад глава и властно високомерен поглед, който бе мигновено опровергаван от искрящи очи и смееща се уста.

В тоя ден Нефертити дойде и спря пред Ехнатон; кръстоса ръце, сдържана и същевременно съблазняваща с положени на раменете й красиви пръсти. Тя се поклони, като наведе глава. И в този миг намигна на Ехнатон, а после изрече протоколните думи на поздрава с мек и същевременно убедителен глас. Ехнатон хвана ръцете й. Бях зад него, но като че ли сам усещах радостта и удоволствието, преливащи от него. Той отговори по същия официален начин и лицата им се докоснаха леко, за да се разделят веднага. След това влязохме в залата за приеми, наситена плътно с мириса на приготвената храна и аромата от безброй кошници със сладостно ухаещи цветя. Най-после бях представен. Но не отмерих почтителен поклон, а просто стоях и гледах с широко отворени очи жената, която бях обикнал от пръв поглед и ще обичам до последния си дъх. Ехнатон се изкашля. Нефертити се усмихна, като леко вдигна едната вежда и показа връхче на езика от възхитителните си устни. Тя се разсмя, пристъпи напред и хвана ръцете ми: изумително сините й очи играеха палаво.

— Ти си Маху — заговори тя като на близък приятел или на брат. — Ти си Маху — повтори, — приятел на принца. Наистина много исках да те видя — спря за миг и погледна към Ехнатон с престорен гняв. — И си по-хубав, отколкото ми бяха казали — добави дяволито.

Е, най-сетне се поклоних, както е редно. Тя отдръпна ръката си, като ме погали по кожата с връхчетата на пръстите си. Настаниха ни веднага на определените места. Хотеп и Тийи седнаха в единия край на неголямата маса, а Ехнатон и Нефертити — в другия. Седнах с лице към втората личност, която щеше да играе такава важна роля в моя живот, но тъй като искам да бъда честен, ще кажа, че отначало почти не забелязвах непрестанно усмихнатото му лице. Сърцето ми не бе спряло да пее, кръвта ми вреше и аз се чувствах в Полята на блажените. О, да, разбира се, Нефертити беше обещаната годеница на Ехнатон. Тя щеше да бъде Небет Пер — господарката на дома, Анхет Еннуит — омъжената за него жена, и Хепсут — съпругата му. Но всичко това изобщо не ме интересуваше. Тя беше толкова хубава. Дали някой си даваше сметка кой би могъл да я гледа, да я докосва и да бъде с нея повече от мене?

Сервираха храната и напълниха бокалите. Отпивах малки глътки и хапвах разсеяно почти без да обърна внимание на нарязаното на кубчета месо, примесено с ориз и фъстъци, карфиол и аншоа; имаше и риба с лимон, както и агнешко и телешко месо в пикантни сосове. Нефертити беше моята храна и питие. Оглеждах я внимателно, макар и с крайчеца на очите. Настроенията й се меняха като лунния лик със стеснителност, примесена с кокетство. Инак тя флиртуваше почти скандално с Ехнатон с постоянно трепкащите си клепки; ръцете им се срещаха и се докосваха с предизвикателна настойчивост под масата. Понякога прекъсваше разговора си с него и се обръщаше към хората от прислугата така, сякаш не виждаше, че са безноси: разговаряше с приятен тон, питаше ги за имената им и от колко време са тук. А Снефру, който беше нещо като иконом и главен разпоредител, стана обект на особено внимание и похвали. Нефертити омая всички веднага. Щом погледът й срещаше взора на очите ми, усмивката й помръкваше: този поглед ставаше търсещ и изпитателен, сякаш ме претегляше на везни като богинята Маат, отсявайки истината от лъжата. Най-после седналият срещу мене Ай се постара да направи присъствието си по-осезаемо за мене. Наложи се да откъсна очи от дъщеря му.

Да, Ай — бащата на Нефертити, дарен с мъжка хубост, но опасен като пантера. В разцвета на силите си, бе сграбчил чашата на живота, решен да я изпие до дъно. Имаше приятна външност; тялото му беше яко и мускулесто, като на професионален воин. Носеше малка, но обилно омаслена и напоена с благоухания перука върху червеникавата си подкъсена коса; гледаше изпитателно с виждащи всичко очи, подчертани с дебел слой черна прах. Виждах приликата между бащата и дъщерята, въпреки че Ай се набиваше в съзнанието с подчертаната си безскрупулност, внимателно прикривана зад бавни движения, изискани маниери и превзет говор. Имаше очи на интелигентен човек, с внимателно усмихваща се уста, гладко обръснати бузи и още по-гладък, ласкаещ език. Колкото и да бях очарован от омайващата Нефертити, разпознах в него един опасен мъж, който не само притежаваше талант и много способности, но и се възползваше с радост както от тях, така и от множеството достойнства на красивата си дъщеря.

О, да: Ай беше удоволствие за окото и нещо ужасно за общуване. Така започна от самото начало. Човек с поведението на мангуста, с лукаво сърце и ум като бръснач. Носеше бродирани дрехи, сребърни пръстени на пръстите и златен гердан на врата. Хапваше и отпиваше съвсем по малко, съсредоточил вниманието си преди всичко върху мене. Когато успях да го забележа, той ми се ухили по момчешки и протегна ръка през масата. Стиснах я. После ме заговори учтиво и внимателно за лова по реката, за цената на житото и за подробности от собственото му пътуване по Нил. В края на приема Хотеп и царица Тийи се оттеглиха; Ехнатон и Нефертити последваха примера им със стиснати ръце и шепнейки си гальовни думи. Взирах се в необикновения контраст на излизащата двойка: Ехнатон с непохватното тяло и странното лице, подскачащите движения и тропота на бастуна и Нефертити, която почти се носеше като по вода до него. Но макар и толкова различни, те се допълваха взаимно: сякаш не бяха просто мъж и жена, а се бяха слели в една плът, в едно същество.

Когато излязоха, имах усещането, че слънчевата светлина напусна залата. Известно време останах на мястото си, натъжен и взел в шепи чашата си с вино. Ай си взе чепка грозде и се изкашля. Огледах се: прислугата се бе оттеглила. Само Снефру пазеше до вратата.

— Очарован ли си от дъщеря ми?

— Има ли мъж, който да не е?

Ай се усмихна с леко затворени очи, сякаш бе уморен или бе пил твърде много. Подхвана привидно безцелен разговор, но редом с думите му до мен стигна и определеното усещане за един много добър, но лукав майстор. Да, той не пропусна да спомене за слух от двора; заговори няколко пъти и за времето и реколтата. По този начин ми показа колко много знае, а сподели и подробности от личния си живот — два брака, кариера на писар и военна служба като командир на ескадрон от колесници. При всеки друг случай щеше да ме отегчи. Не пропускаше да пълни чашата ми с вино, както и не спря да ме наблюдава внимателно.

— Маху, животът се променя — после той остави каната с вино и свали бавно ръцете си под масата; бих заподозрял всеки друг на негово място, че търси нож. След малко извади дясната си ръка и каза: — Да, приятел съм. Наблюдавах те. Знам всичко за тебе. И съм един от тези, които са с тебе — този път протягането на ръката му беше по-скоро формално. Той разтвори пръстите си и видях в дланта му амулет от кехлибар и яспис с изображението на Атон. После повтори: — Маху, аз съм твой приятел и съюзник.

— Няма доверие под слънцето — отговорих аз, — което да е вечно: нито в брат, нито в приятел. Нима мъдрите не казват, че не бива да се доверяваме нито на фараона, нито на египетските бойни колесници?

— Но верният приятел е много сигурна защита — отвърна ми предизвикателно той. — Опасно е за човека да крачи сам под слънцето.

Стиснах ръката му. Ай задържа пръстите ми и на свой ред ги стисна здраво, след което освободи дланта ми и пъхна амулета в ръката ми.

— Хайде — изпразни до дъно чашата си той. — Ядохме и пихме достатъчно.

Излязохме от залата под ръка, като че бяхме кръвни братя или баща и син. Ай не спря да говори, да размахва ръце и да ми обяснява колко доволен е, че е видял чудесата на двореца. Сега той, семейството и свитата му щели да се преместят в Големия дом, наричан още Резиденцията. Когато влязохме в маслиновата горичка, той веднага сложи край на всички преструвки. Стисна ръката ми и ме заля с бързи въпроси. Откъде съм? Как са преминали годините ми в Кап? Имам ли боен опит? Как е минала операцията против кушитите? Здраво ли е приятелството ми със Собек? Въпросите му бяха все от такова естество, а аз останах с твърдото убеждение, че знае вече отговорите. Накрая ме извади от търпение и спрях. Исках да се върна в сегашния си дом и да изпълня очите си с наслада, като не ги отделям и за миг от Нефертити.

— Каза ми, че знаеш всичко за мене — предизвиках го аз.

Ай беше висок колкото мене. Той цъкна с език и погледна встрани.

— Исках да го чуя от тебе, Маху. Да, знам всичко за тебе. И още нещо. Познавах майка ти — засмя се той на моето учудване. — Тя беше хубава. А чувал ли си за далечното ни родство?

Удивен леко, поклатих глава.

— Да, така е — повтори той самодоволното си цъкане, — трета или четвърта братовчедка. Вече съм забравил. Както и да е, но майка й е от Ахмин — ухили се широко и ме тупна закачливо по рамото. — Е, родственико, добре е, че се срещнахме.

— Изобщо не съм го знаел.

— Разбира се, че не си знаел — облиза той устата си. — Тя беше завъртяла главата на баща ти. Истински щастлива двойка — погледна той над рамото ми, като че ли бе видял нещо зад мене. — Леля Изития обаче — усмихна се мрачно — беше нещо съвсем различно. Прав ли съм? Полусестра на баща ти. Сприхавата Изития. С чепат език и тъмна душица. Ти знаеше ли, че се е омъжвала два пъти — смайването ми се понрави много на Ай. — О, да. Първият й мъж бил млад жрец на Амон Ра в Луксор. Починал от треска, или поне така се говори. Има хора, които тогава подшушваха, че някой му е помогнал по пътя към Далечния хоризонт.

— Леля Изития ли?

— В младостта си тя е била момиче от храма, че и още нещо в допълнение. Занимавала се с магии, а придобила умения и в приготовлението на всевъзможни лекарства и отрови. Някои твърдят, че била магьосница, докато други говорят за нея като за гадателка, която правела хороскопи — той ме заобиколи, може би за да провери дали някой не се спотайва в дърветата. Спря зад мене и се доближи, така че устата му остана на десетина сантиметра от ухото ми. И продължи: — Когато се роди принцът, жреците на Амон Ра отидоха при нея и поискаха да направи хороскоп, който да дръпне булото на времето и да им помогне да надникнат в бъдещето… — сърцето ми изтръпна. Ръката на Ай, която се опря на рамото ми, беше студена, а гласът му — дрезгав, но достатъчно силен, сякаш кънтящ през годините, събуждайки кошмари в душата ми на вече голям човек. — Ето, Маху: сам виждаш — все едно че можеше да чете мислите ми, — премеждията и случайностите не идват сами по себе си. Ти се озова в Кап не заради баща ти, а заради леля ти. На младини тя беше хубавелка и предлагаше услуги на други жреци. Говори се, че имала лек дори за мъжко безсилие: Изития беше майсторка от класа.

Спомних си за виковете нощем, както и за загадъчните закачулени посетители в къщата й.

— Изития наистина ли направи хороскоп за принца?

— Разбира се — устата на Ай все още бе съвсем близо до ухото ми. — Навремето тя предсказа, че принцът ще въздаде правда с присъда над другите богове на Египет. Ако всичко бе оставено в ръцете на жреците, принцът щеше да бъде удавен веднага след раждането му. Великолепния бе почти съгласен и това щеше да се случи неминуемо, ако не бяха сестра ми Тийи и закрилата на Онзи, който вижда и чува всичко, сторено потайно.

— А на мене направи ли ми хороскоп?

— Да. Ти се роди почти по едно и също време с принца. Представяш ли си какво стана? Двата хороскопа застанаха един срещу друг, така да се каже: на едно съвсем обикновено дете и на принц с царска кръв в жилите. Жреците го поискаха. Те бяха изненадани, че според Изития твоят живот е неделимо свързан с живота на новородения принц, Смехотворното плашило — произнесе съвсем бавно името му Ай.

— А поискаха ли и моята смърт? — внезапно нахлу кръв в главата ми.

— Разбира се — шепнеше Ай, — но Великолепния се противопостави категорично. Баща ти беше голям воин, а и царица Тийи… — изкикоти се той. — Как да го кажа?… Ами жреците имаха сигурна пряка връзка с ушите на фараона, докато тя се радваше на постоянен контакт с други части на тялото му. Маху, мястото ти в Кап е било винаги осигурено: постъпването, наблюдението и разрешението да служиш на Плашилото. Великолепния е като хипнотизиран. Той иска да разбере дали предсказаното от хороскопа се случва, дали леля ти казва истината — потупа ме по рамото Ай и застана пред мене. — Великолепния даде съгласие да бъде запазен животът и на двама ви, но на леля ти бе забранено да изготвя хороскопи под заплаха от смъртно наказание. Ти беше съвсем мъничък, за да си спомняш: хора от Дома на тайните я отвлякоха посред нощ. Затвориха я в тясно помещение с трупове на заклани животни — сви вежди той. — О, тя престоя шест-седем дни само на твърд хляб и вмирисана вода в една смърдяща яма като предупреждение какво може да й се случи, ако някога наруши декрета на Божествения.

— А мухите? Леля ми мразеше ужасно мухите.

— И ти щеше да ги намразиш — изсмя се Ай, — ако бе престоял в една дупка с рояци мухи, половината от които се разхождат по цялото ти тяло.

— Значи всичко е предопределено, така ли?

Той долови сарказма в гласа ми.

— Маху, ние вярваме ли на такива неща?

Поклатих глава в знак на несъгласие. Ай хвана ръцете ми и наклони леко глава на една страна.

— Наистина те харесвам. Кажи ми истината.

— Надали леля ми е могла да види нещо в бъдещето.

— Как така? — Ай пусна ръцете ми.

— Леля е била омъжена за войник и за жрец на Амон Ра. Като вдовица е обслужвала и други жреци, които идваха да пият от нейната чаша за удоволствия. Още с раждането на Ехнатон жреците застават срещу него, защото го виждат като Божие проклятие с некрасиво лице и недъгаво тяло. Струва ми се, че така се изразяват, нали? Как е възможно подобен принц да бъде представян пред хората? Може ли такъв принц да бъде олицетворение на славата на цял Египет? Как би могъл принцът с грозното лице и деформираното тяло да влезе в светая светих, за да направи жертвоприношение? Затова са искали той да умре, а леля Изития се е обадила в тон с техните желания.

— Много добре — кимна Ай. — А лично ти, Маху?

— Майка ми е починала при раждането ми. Изития я мразеше. Баща ми беше войник и отсъстваше много често по служба. Леля Изития се оказа натоварена с едно ненужно келеме. Желаеше смъртта ми, но се опита да прехвърли отговорността върху други. Тя хвърли семената — свих рамене аз. — И всички знаем какво бе пожънато. Ехнатон бе прокълнат и аз трябва да живея с това проклятие. Така че, когато баща ми умря, Божествения се почувства виновен. Той си спомни за предсказанието и аз влязох в Кап.

Ай отстъпи крачка назад и плесна леко с ръце.

— Много умна приказка, Маху.

— Не е имало никакви предсказания и пророчества — отсякох, извърнах се рязко и плюх. — А само една проклета и злонамерена жена и съучастниците й. Нима не е била арестувана и пратена в Къщата с веригите и в Дома на тайните точно заради това? Божествения е желаел да бъде сигурен, че тя казва истината — изсмях се изведнъж. — Разбира се, че леля Изития е прозряла в бъдещето, но само тогава. При самопризнание за лъжа от нейна страна е щяла да остане в дупката, каквото и да са й обещавали тъмничарите. Било е по-добре да продължава да лъже и да се надява на най-доброто за нея развитие на нещата.

— И с това, драги ми Маху, започва цялата легенда.

— А ти вярваш ли, че Ехнатон ще даде сурова отсъда за другите богове на Египет?

Ай вдигна една гниеща смокиня и я смачка.

— Ето точно толкова важни за мене са и египетските богове. Онова, в което вярвам — взря се той в очите ми с фанатично искрящ поглед, — е славата на Египет заедно с мощта и величието на фараона, както и тропотът в щурма на бойните ни колесници и на маршируващите наши полкове — махна с ръка. — Но в Тива, в Мемфис и във всички големи градове по Нил Египет е приютил в пазвата си една змия: властта на жреците. Властта на храмовете, на тяхното богатство и на лакомията им за още и още блага и охолство — отново се доближи той почти плътно до мене. — Истинската заплаха за Египет не са варварите, които се тълпят по нашите граници, или либийските бедуини, които гледат жадно към нашите градове, петимни за златото ни. Маху, истинският ни враг се е притаил в дома ни: той трябва да бъде пречупен — разпери ръце Ай. — Виж какво прави Божествения — пошепна едва чуто той, — Всеславния. Да, в какво минава времето му? В строеж на нови храмове и възхвала на жреците! Пуснал е разярения лъв до вратата и мисли, че ще задоволи глада му, като му подхвърля късчета месо — поклати глава в знак на несъгласие той. — Лъвът трябва да бъде или прогонен, или убит. Маху — ухили се той, — аз вярвам само в политиката. Моята политика е моя религия. И моята религия е моя политика. А какво е политиката, ако не е непрекъснато преследване на славата и мощта на нашия Дом и на Египетското царство? — потри той длани. — Сега можеш да ме попиташ защо говоря толкова открито и откровено с тебе. Защото, драги ми приятелю, ти и аз сме сродни и близки души. И двамата имаме нужда един от друг. И при кого би могъл да отидеш? При жреците на Амон Ра? При Божествения? При Божия отец Хотеп? Те просто ще изцедят с мъчения от тебе всичко, което знаеш, а после ще те заровят в горещите пясъци. За да те забравят още преди да са започнали да се пълнят устата и ноздрите ти с пясък. Ти си с нас, Маху, но не само защото искаш да бъдеш, а, което е по-важно, защото трябва да си един от нас — стисна ме за рамото той. — А сега ми кажи: за какво е онази военна част около дома на господаря ти? Да ви шпионира ли, да ви пази ли или и двете?

С идването на Нефертити и на хората й настъпи промяна. Почти незабележими отначало, влиянието им започна да се засилва така, както бръшлянът се увива около лозата и се качва все по-високо с пълзящите си пипалца.

Ай се оказа верен съюзник, както и тактичен, но убедителен съветник. Беше най-малко петнайсетина лета по-възрастен от мене, макар че нерядко трябваше едва ли не да се ощипя, за да си дам сметка, че не сме били заедно в Кап. Разбира се, Нефертити остана завинаги като сън в душата ми от мига на появяването й, когато я видях и обикнах. Приех останалите от свитата й заради нея. Основната фигура сред тях беше Нахтмин — полубрат на Ай. Той подал оставка като полкови командир, за да се присъедини към групата на роднините си в Малгата. Строен, немногословен строг мъж, той изпълняваше длъжността на шамбелан и главен домакин на Ай, зает неотлъчно с организирането, ръководенето и надзора над незначителните на пръв поглед неща от живота. От особена важност за него бяха Снефру и личната охрана на Ехнатон. Той и Снефру станаха приятели въпреки голямата разлика в общественото им положение. Благодарение на Нахтмин отрядът на безносите „войничета играчки“, както ги нарече Хоремхеб, се превърна в професионална бойна единица. Той, Снефру и аз преброждахме пущинаците, за да набираме мъже, които или бяха загубили отдавна душите си, или бяха готови да ги продадат. Бяхме като стена, опасала с пръстена си една градина. Ехнатон се намираше в средата й и растеше там като цвете, чиято душа гори с огнен пламък. Разбира се, той и Нефертити се ожениха само след няколко седмици. Съвсем обикновената церемония бе последвана от пищен празничен гуляй под надзора на Ай, на който присъстваха Тийи, престолонаследникът Тутмос, Нахтмин и аз. Подарих на Нефертити алабастрова съдинка с най-скъпата благовонна течност от Кайфие, а на господаря си — чудесен почетен лък.

Когато Нефертити се премести в покоите на Ехнатон, почувствах бодването на ревността, облекчено от присъствието и близостта с нея. Тя и Ехнатон бяха погълнати един от друг, затворени в рая, който създадоха за себе си. В Ехнатон стихнаха постоянно бликащата енергия на раздразнителност и изригващата понякога отмъстителност; той се превърна в по-спокойна и хармонична личност. Видни бяха и физически промени с изчезването на бръчките по челото и бузите му. Нефертити го научи да ходи с по-спокойни и омекотени движения и да излъчва повече величавост с поведението си, както и мъжество, приемайки недъзите си едва ли не като нещо специално.

Седмиците минаваха една след друга. Ай беше зает с промените в Големия дом. Ехнатон и Нефертити ръка за ръка обикаляха из двореца на Атон, усамотяваха се в спалнята си или излизаха в градините и близката околност, заобиколени от личната си стража. В началото Ехнатон беше толкова влюбен и омаян от Нефертити, че почти нямах възможност да разменя и дума с него. Един ден бях в павилиона, когато чух стъпките му и той застана в рамката на вратата, облегнат на бастуна си. Петната по коленете и пръските кал по робата му, както и ранният час — малко след съмване — говореха само за едно: двамата с Нефертити бяха излезли, за да се поклонят на своя бог. Женитбата с Красавицата беше сложила край на нощните набези в пустинята или на посещенията на закачулените, струпващи се на портите. Причина за тези промени бе не само тя, но и присъствието на царския военен отряд, както и на съгледвачите, които ни шпионираха всеки миг. Тази сутрин лицето на Ехнатон беше тържествено.

— Маху — започна той, — никога не съм знаел, че може да има толкова много щастие. Озовах се в Земята на тамяна. Летях на орлови криле отвъд Далечния хоризонт — приведе се той с блеснал от гордост поглед. — Маху, аз съм принц с царска кръв в жилите. Аз съм Ехнатон, но преди това, а и най-важното е, че вече съм мъж, така че няма никаква разлика между мен и всички останали.

За първи и последен път господарят ми Ехнатон, Обичания от Единствения, сравни собствената си особа с другите хора: че същността му е обикновена и човешка. После ме докосна леко по челото, изправи се и си отиде. Разбирах добре смисъла на думите му. Понякога той и Тийи подчертаваха факта, че в своята недъгавост Ехнатон е и скопец, по-точно импотентен и неспособен да извърши най-съкровения човешки акт — да има наследник. А това бе едно от жестоките обвинения, хвърлени в душата му от злонамерените жреци и заобикалящите го одумници. Обаче Нефертити с присъщото й майсторство да довежда нещата докрай, а и с познанията си за всякакви илачи, помади и прахове промени всичко това.

Промениха се и отношенията ми с Нефертити: дразнещите й закачки изчезнаха, а от време на време срещах внимателно изучаващия ме поглед.

— Маху, ти не си никакъв павиан — постанови тя веднъж, когато й помагах да оглежда насажденията в градините. — Много повече си котка. Да. Седиш и ни наблюдаваш със замислен взор и мрачно лице. Не съм ли права? Многообичания — и този път си послужи с постоянно ползваното от нея име на Ехнатон — говори винаги за тебе. Как двамата си играете, гуляете и дори как се биете.

Не оспорих нито веднъж тези нейни твърдения. Очевидно Ехнатон ме е виждал във въображенията на пламналия си мозък като свой брат — истински брат не само по кръв, какъвто винаги е искал да има.

За около година бе установено пълното влияние на Нефертити над Ехнатон. Той не предприемаше нищо без нея, търсейки неизменно съвета й, а както следва да се подразбира — и мнението на Ай. Понякога той ставаше от леглото късно с подпухнали очи, сънлив, но винаги доволен и спокоен. Най-често го посещаваше Ай, за да го уведоми за клюките в двореца и за случващото се в големия град Тива. Ехнатон и седналата до него Нефертити винаги слушаха внимателно. И двамата задаваха въпроси на Ай, а после обсъждаха наученото. Господарят ми се промени за разлика от Нефертити. Тя остана все така ведра и оживена, великолепна като богиня както в плътно прилепналите по тялото й рокли при официални случаи, така и в елегантно падащата свободна роба, когато се разхождаше из двореца с цветя в разкошната си коса. Нито веднъж тя, баща й или принцът не бяха поканени при фараона, но това сякаш не ги притесняваше ни най-малко. Всъщност изглеждаха напълно доволни, като че ли приспивайки подозренията на онези, за които знаеха, че ги наблюдават.

Нефертити наистина се превърна в господарка на дома. Постоянно питаше за нещо Снефру и прислугата, проверяваше сметките, посещаваше складовете или влизаше в кухните, за да огледа работата на готвачите и помощниците, спечелвайки ги до един с чар и остроумие. Грижеше се за градините; доказа се като познавачка на билковите растения и в крайна сметка стана дворцов лекар и аптекар, макар и без професионалната титла. Проявяваше подчертан интерес към медицината и поддържаше собствени запаси от течни и прахообразни церове. Лекуваше съпруга си, а слуховете бяха верни: наистина познаваше тайните на афродизиаци и на екзотични лекарства за душевни страдания.

Ай беше единственият, който напускаше резиденцията; слизаше често в Тива, за да посети храмовете или да се разходи из пазарищата. Той и полубрат му Нахтмин се срещаха със свои познати, служебни лица и офицери, за да се върнат с всички възможни клюки и слухове. Нерядко Нахтмин беше единственият гост на вечеря, за която принцесата приготвяше сама пикантна и много вкусна храна. Виното не спираше да се лее и ние обсъждахме до зори всичко свързано с Египет — засилващата се мощ на хетите, съюза на Великолепния с митанийския цар Тушрата, размириците в Ханаан и начините за разрешаване на тези смутове. По някое време Ай ни уведоми, че Божествения бил обезпокоен от липсата на адекватна помощ за него, така че изпратил писар с висок ранг. Инети дойде от Дома на живота — имаше изпито лице и едро тяло. Ай бе принуден да го приеме, но всички знаехме, че бе изпратен, за да ни шпионира.

Посещаваше ни и царица Тийи, но вече по-рядко; беше поостаряла, изглеждаше обезпокоена и може би ревнуваше малко заради близостта на Нефертити със сина й. Макар и рядко, ни посещаваше и престолонаследникът Тутмос със свитата си. Той изглеждаше по-добре, макар и все още слаб, леко уморен и с мъчителна кашлица. И той не остана безразличен към очарованието на Нефертити, а завистта към по-малкия му брат беше явна и едва ли не физически осезаема.

Ако между мен и Ехнатон бе настъпило известно охлаждане, Нефертити правеше всичко, за да го компенсира. Често тя избираше мен за разговор за това или онова; красивото й лице бе винаги усмихнато и ведро, а изумително сините й очи преливаха от любопитство, сякаш още не бе взела решение кой наистина съм. Понякога говореше за ранното си детство, за дните й в Ахмин, за това, как я образовал баща й и как също като леля си Тийи била служителка на бога Мин в местния храм. Умееше да опъне лък, знаеше да борави с меч или кама и нерядко ме викаше, за да присъстваме на заниманията на охранителния отряд на принца. От време на време дори искаше да я придружавам при посещения на войсковата част Хонсу, разположена на лагер току до стените около нашия дом. Естествено бе да я посрещат като очакван гост, комуто оказват цялото дължимо внимание. Отначало мислех, че иска да пофлиртува с офицерите, което тя не пропусна да направи, но се оказа, че интересите й са насочени към познанията на командния състав, бойния им опит и боравенето с оръжията — особено масираното струпване на стрелци с лък и ефективното ползване на ескадрони от колесници. Слизахме и по поречието на Нил, където разговаряхме с военните моряци и си спомняхме за делата на великия фараон Яхмос, ползвал шлепове с весла в операциите си срещу хиксосите в Делтата. Душа давах за насладата, която съпътстваше споменатите случаи. Тогава Нефертити ме хващаше за ръката, стискаше я или шепнеше в ухото ми. Нищо не я притесняваше да разказва на Ехнатон за станалото: „как тя и Маху били видени тук или там, като правели това или онова“.

В сезона на перет, около четиринайсет месеца след като тя дойде при нас, ме заболя стомах. Нефертити научила за това и ме потърси. Останах доста изненадан. В гористата местност отвъд Резиденцията бях намерил мъничка дъбрава, където ходех съвсем сам с делвичка вино и малко храна. Седях там и мислех. Спомнях си за Деди и нейната доброта, за дните ми с леля Изития и недоумявах защо баща ми беше толкова хладен в отношенията си с другите. От време на време се опитвах да си представя образа на майка ми, размишлявайки върху думите на Ай. Връщах се през годините към преживяванията ми в Кап и приятелството ми със Собек. Но най-често и повече от всичко се питах къде ли ще ме отведе пътеката, по която бях поел. Засега всичко изглеждаше тихо и спокойно — Ехнатон и съпругата му, вездесъщия Ай, усещането за внимателно премерена бдителност… И в същото време чувствах, че е възможно да сме подготвяни за нещо, но за какво ли?

Точно този ден имах толкова остри и болезнени спазми, че се радвах на самотата си. Не пих и не ядох нищо, а седях облегнат на едно дърво и пълнех погледа си с хладната зеленина на малката полянка в дъбравата. По едно време чух някакъв шум и вдигнах очи. Нефертити бе спряла наблизо с малка кошница в ръка и с възглавница под мишницата. Беше облечена в роба от подобна на газ материя, а около тънката й талия бе притегнат бродиран платнен колан. Обикновено носеше косата си събрана отзад или привързана на върха на главата. А сега я бе разделила на път по средата и я бе спуснала свободно на раменете си. Единственото бижу на нея бе сребърно изображение на Атон на златно огърлие около врата й.

— Господарке… — преди да се изправя непохватно на нозе, тя сложи възглавницата на земята и коленичи пред мене.

— Разбрах, че си бил болен — огледа ме тя с тъжен поглед. — Защо не ме потърси?

— Ами аз…

— Неудобно ли ти беше? — неминуемо бе забелязала руменината, избила по бузите ми.

Потрих стомаха си и смотолевих:

— Ще ми мине. Сигурно съм ял нещо развалено.

Тя отвори кошницата, извади неголяма чаша, сипа в нея две-три капки от някаква течност и ми я подаде. Допрях ръба на чашата до носа си.

— Зърна от хвойна ли? — подуших отново, но този път шегувайки се. — И счукани бадеми, нали?

— И още нещо — усмихна се тя. — Изпий го. Ще успокои спазмите.

Това и направих. Малката глътка се оказа горчиво-сладка, преди познатите нежни пръсти да вземат чашата от ръката ми. Нефертити приседна на възглавницата и ме загледа.

— Често ли имаш такива болки?

— Не, преславна лечителко — пошегувах се. — Всъщност наистина съм павиан. И затова боледувам много рядко.

— Така ли? — премести тя кошницата, за да може да положи дланта си малко под коляното ми. — Маху, има болести и болести…

— Не разбирам, господарке.

— Онези, от които страда душата — стрелна ме леко язвително с поглед. — Защо идваш тук, Маху?

— Исках да бъда съвсем сам. Мислех, че никой няма да ме намери. А ти как успя?

Нефертити се усмихна и поклати леко глава.

— Аз се грижа за тебе. Искам и трябва да знам къде ходиш. Чувала съм от Многообичания за смелостта ти при нападението на кушитите. Как си му помогнал да се справи — прозвуча по-сурово гласът й — с предателите отвътре.

— Верен слуга съм на моя господар — отговорих според формулата на дължимата любезност. — Изтривалка за нозете му.

Тя заби нокти в крака ми и аз се смръщих от болка.

— Ако Многообичания го чуе, ще се ядоса. Маху, ти си му приятел. Ти си негов брат.

— Той си има истински брат.

— Не е вярно, има си пазач. Млад мъж, който се чувства виновен заради него.

— А не можеш ли да помогнеш и на Тутмос? — изплъзнаха се неволно думите от устата ми.

— Да му помогна ли? — удиви се тя. — Как бих могла да помогна с нещо на престолонаследника?

— Той страда от мъчителна кашлица…

— Всичко е прах, Маху — отговори Нефертити. — Съдбите ни са изписани на Божията длан. Каквото трябва да стане, ще стане.

— Но ти не вярваш на това — укорих я аз. — Нито ти, нито баща ти.

Искриците в очите на Нефертити се скриха: те станаха хладни и ме загледаха съсредоточено. Помислих, че съм отишъл прекалено далече и съм я обидил. Тя отмести кошницата, за да й бъде по-удобно.

— Прав си, наистина не вярвам — млъкна, сякаш разсеяна от крясъка на птица. — Това ястреб ли е?

— Не, господарке. Чапла, която ловува по реката.

— Не вярвам. Но освен върху Божията ръка съдбите ни са изписани и върху собствените ни длани. Всеки от нас има роля, която трябва да изиграе. Тутмос — тя сви рамене — си има лични лекари. Ако поиска да му помогна… — не довърши думите си. — Самотен ли си, Маху? Това ли е болестта ти?

Не успях да си заповядам да мълча. Започнах да й разказвам, донякъде неуверено в началото, за времето при леля Изития и за обучението ми в Кап. Сигурен съм, че тя вече познаваше тази част от живота ми, но желаеше да я чуе от собствената ми уста. Интересът й изглеждаше неподправен. Боях се от мига, в който щеше да си тръгне, но тя продължаваше да седи пред мене и да ми разказва още и още подробности от живота си. Че имала сестра — Мутноджмет, която много обичала песоглавците и джуджетата…

— Трябва да я запознаеш с Хоремхеб — пошегувах се. — Сигурно е, че имат общи вкусове.

— Може би. А сега ми кажи: как е стомахът ти? — едва тогава осъзнах, че цялото ми неразположение бе изчезнало. Чувствах се много по-спокоен и освежен. Тогава тя ме попита: — Маху, летял ли си някога? — вторачих се в нея, изгубил за миг дар слово. — Случвало ли ти се е да искаш да полетиш като птица? — остана напълно сериозно лицето й. — И пожелавал ли си някога да стигнеш до самата сърцевина на нещата?

Спомних си различни сънища: за усещането, че летя или че се нося във въздуха над Нил и наблюдавам корабите, шлеповете и плоскодънките под мене.

— Да, но само насън — признах аз — или след като всичкото вино е било изпито.

— А обичал ли си някога?

— Да, но само веднъж.

Отново улових познатия вече тъжен поглед в очите й.

— И какво стана?

— Нищо — отвърнах объркан и смутен.

Тя отвори кошницата и извади глинен съд с формата на обърнат надолу маков цвят.

— Дошло е от островите, които са много далече в Голямата зелена вода — обясни Нефертити. — Благоуханно питие. Хайде, Маху, не бъди подозрителен. Ще успокои не само корема, но и сърцето, и душата ти.

Тя сипа питието в чашата, а аз го изпих лакомо до дъно. Бях готов да направя всичко, което би поискала. Питието се оказа почти без вкус: сладнеше съвсем леко. Нефертити ме гледаше внимателно през цялото време: лицето й сякаш бе станало още по-красиво, ако това бе възможно, а очите й — по-големи. Имах усещането, че е дошла съвсем близо до мене, а дъхът й стига до лицето ми. По някое време забелязах, че и горската поляна се е променила. Дърветата бяха заживели някакъв друг, различен живот; клоните се простираха надолу, за да ме погалят; дивите цветенца сменяха багрите си, растейки и свивайки се, сякаш дните и сезоните бяха ускорили своя естествен ход, за да съберат тяхното раждане, живот, цъфтеж и смърт в един прекрасен миг. В ушите ми зазвуча възможно най-нежната музика. Почувствах такова щастие, че пожелах да трае вечно. Занизаха се спомени, които идваха и си отиваха. Собек ми се усмихва. Моят господар се навежда през масата и ме храни. Момичетата от храма, които бях любил, се движеха на фона на блестяща цветна завеса. Но над всичко се извиси Нефертити. Тя беше до мене, ръцете й ме обгърнаха, дрехите й се смъкнаха от раменете, а после тя притисна гърдите ми с длани и ръцете й заслизаха бавно към слабините ми, за да влеят в мен най-прекрасното, върховното усещане за удоволствие. Прегърнахме се. Вкусвах лепкавата сладост на гъвкавото й тяло, пленяващо с допира и уханието си. След това тя ме възседна, спусна краката си отстрани и опря ръце на гърдите ми; неповторимата хубост на лицето й остана в рамката на косите, които светеха като огън, а очите й, сини като сапфири, събраха светлината на слънцето. Слушах все по-ниския и по-сладък глас. Дойдоха и други хора. Ай коленичи до нас, за да сподели прегръдката й. Почувствах, че се издигам нагоре и отивам към небето, чийто цвят запрелива от тъмносиньо до огненочервено, а в най-високото се виждаше знакът на Атон. Накрая усетих, че пропадам и потъвам полека в кадифена тъмнина.

Когато се събудих, бях сам. Денят гаснеше. Лежах в тревата, а донесената от Нефертити възглавница беше под главата ми. Мигом си спомних за съня и тромаво се изправих на крака; горската полянка беше празна и притихнала. Чувствах умора и в същото време бях почти свеж. Погледнах надолу по тялото си. Робата ми беше привързана, а сандалите, които бях оставил под близките дървета, си стояха там. Нищо не напомняше за идването на Нефертити: не бе останала и най-малката следа от престоя й тук. Подуших дланите и ръцете си, но не долових никакъв друг мирис освен този на собствената ми пот и сладникавия аромат на масло. Опитвах се да си спомня случилото се тук. Нефертити ми бе дала някаква напитка. Дали не беше сок от маково семе? Нещо, което да ме успокои и приспи. Но какво да кажа за другото, което приличаше на сън… Грабнах възглавницата и се прибрах в покоите си.

Оставих тази възглавница в спалнята си и слязох в залата за приеми. Нефертити и Ай бяха седнали в отсрещния край на помещението с плътно доближени глави и приказваха за нещо с приглушени гласове. И двамата вдигнаха поглед към мен. Нефертити бе прибрала косата си нагоре в красива мрежичка с перли по краищата; на раменете й лежеше бродиран шал.

— Я, Маху, върна ли се? Ти заспа, нали? Така и трябваше. Как е стомахът ти?

— Нищо ми няма, господарке. И съм зверски гладен.

— Добре ли спа?

— Дори сънувах.

— Маху, всички сънуваме. Сънищата могат да ни посочат пътя, който трябва да следва развитието на нещата — тя издържа погледа ми като приятел съзаклятник. — Сготвих нещо специално — добави тя. — Най-добре ще е, ако се преоблечеш.

Любезно и тактично отпращане. Поклоних се и се оттеглих. В спалнята се съблякох и измих, оглеждайки най-внимателно тялото си за някое порязване, знак или следа от случилото се на горската полянка. Накрая опипах чатала си и помирисах пръстите си: долових нещо, с което никога не бях се мазал — аромат на акация, сок от която хесетите ползват, когато искат да намалят силата на мъжката семенна течност.