Възходът на Атон

Шеста глава

Арфистът дръпна струните за последно с горчиво-сладък звук. Бръснатата му глава остана сведена въпреки ръкоплясканията и виковете, с които всички го поздравихме, трогнати от красотата на песента му за величието на любовта. Залата за аудиенции на Забуления бе пригодена специално за този празник и огрята от светлината на ароматизирани свещи и маслени лампи в скъпоценни съдинки от алабастър. Бяхме се разположили около маса с абаносови инкрустации, която буквално се огъваше под тежестта на великолепните ястия, поднесени на банкета — пържена в зехтин риба, пресни зеленчуци, кромид лук, лешници, сол и прясно смлян черен пипер; бяла риба с твърдо месо, покрито със сос от орехи, бадеми и скилидки чесън; говеждо и агнешко месо с гарнитура от нахут и кимион… Големите чаши с най-фини вина бяха допълвани през цялото време.

Забуления се бе разпоредил да подредят масите в кръг; за мен бе определил място от дясната си страна, а за брат си Тутмос — отляво. Всички останали бяха тук. Имаше дори празно място с възглавница за Собек, пред която бяха поставени чинии и чаши. Тутмос се бе противопоставил разпалено, но Забуления се изсмя и настоя, че на такъв празник дори духовете са добре дошли. За всеки от нас имаше по една хесета, облечена в прозрачна роба и окичена с гривни по китките и глезените. Те се стараеха да задоволяват всяка наша прищявка.

Празничното пиршество потръгна малко трудно. За първи път се събирахме всички, след като Собек бе осъден на изгнание. Хоремхеб и Рамзес бяха неотразими в бляскавите си офицерски униформи съответно на капитан и на лейтенант от личния състав на Свещения отряд. И двамата носеха на врата си огърлици, потвърждаващи мястото им в най-страховитите подразделения от цялото войнство на Египет. Хюйи изглеждаше доста по-спокоен в разкошните си роби. Не забелязах особена промяна в Пентжу и Мерире, седнали един до друг, които шепнеха нещо, но само на едно от момичетата, седнали срещу тях. Майа определено се чувстваше неуютно с обилно напоената си с благоухания перука; лицето му бе лъснало от пот, но въпреки това беше очарователно оживен, както винаги между другото. Забуления беше безупречен домакин. Отреденото за Собек място, гостуването на компания като нашата и поканата към Тутмос да се присъедини към нея бяха част от много добре обмислена обида към собствения му баща. Бе го споделил шепнешком, докато му помагах да се облече във вечерния хлад.

— Да, Маху, искам баща ми да знае, че няма да мълча и да се гуша вечно в тъмните кьошета.

Момичетата бяха лъскави и обиграни, но дори те задържаха колебливо погледи върху принца с толкова странен външен вид. Още на следния ден щяха да пуснат новината по храмовете, че другият син на Божествения не е доволен от второстепенната си роля в двореца и може би се готви да претендира за короната с нападащата кобра на Египет.

— Маху, змията винаги знае кога да захапе — извърна той лице от блестящия къс полирано сребро, ползван за огледало. — Същото важи и за тебе.

С изключение на тези думи, Забуления изобщо не ми обърна внимание през цялата вечер. Докато се хранехме, бе погълнат от разговор с брат си. Само веднъж долових малка част от него. Тутмос настояваше брат му да бъде предпазлив и внимателен, за да не влиза в очите на баща си, а още по-малко да предизвиква гнева му.

— Вече внимавам — вдигна Забуления наздравица, но отказа да отговори на последвалия порой от въпроси.

Разреждах виното си с вода, но от горещината и обилната храна съм задрямал. От дрямката ме извади остро бодване с лакът отстрани; бързо обиколих всичко с поглед. Майа излизаше навън сам. Хоремхеб и Рамзес се перчеха пред своите момичета. Хюйи, обвил с длани чашата си с вино, се бе отпуснал на възглавниците и се усмихваше блажено. Мерире съсредоточено разпитваше Пентжу за някакъв мехлем за всякакви болести. Изчаках удобен момент, извиних се, намигнах на Имри и последвах Майа. Огледах се. Не видях никого във вътрешния двор. Измъкнах се през полуотворената странична порта. Спрях. От разнеслите се звуци разбрах, че Майа повръща. Почаках малко. Той се появи със залитане, стъпи на пътеката и вдигна глава.

— Маху, ти ли си?

— Да, Майа! — усмихнах се. — Искам да ти кажа няколко думи — положих покровителствено ръка на рамото му, завъртях го леко и го насочих към оградено с плочи езеро, където лотосовите цветове ухаеха, огрени от лунната светлина. — А сега седни, седни де!

Той седна пряко воля с напрегнато тяло.

— Добре, Маху, какво искаш?

— В Дома на писарите ли си?

— Не, не — протегна той крака и потри длани, като се прегърби леко. — Работя в Дома на тайните.

— Охо, в къщата на шпионите! А какво правите там?

— Събираме доклади и всякакви писания от цял Египет и отвъд границите: от търговци, занаятчии, моряци, от съюзниците ни в Ханаан, от служителите ни в Куш, от пратениците ни в Пунт.

— Струва си. И добре ли се справяш?

— Маху, не ми е потрябвал сарказмът ти…

— А животът? И той ли ти е отмилял — измъкнах нож изпод диплите на горната си дреха и го притиснах о месестия му врат.

— Пиян си — опита се да стане той.

Натиснах още малко острието. Майа извика и седна мигом.

— Собек — не го оставих да се съвземе. — Ти ли го предаде, а? Ти ли подшушна където не трябва, че се среща с Нейтас в маслиновата горичка? Знаеш ли колко време ехтяха предсмъртните й писъци? Знаеш ли колко дълго се мъчи, преди да умре? Аз знам! Беше повече от ужасно! А Собек — какво ти е сторил, та го прати във Веригите? Какво зло видя от него, та го осъди до живот да се пържи в жегата на Западната пустиня? — пухкавите рамене на Майа се разтърсиха и той започна да трепери толкова силно, че го помислих за истеричен пристъп. Лицето му се изкриви и той избухна в плач. Притиснах го още по-силно и продължих: — Майа, ти си гадно копеле, достойно за презрение! Предаде един от другарите си. И защо? Защото той не поиска да те гушне в леглото, така ли? Или защото не пожела да си поиграе с онова, което виси между краката ти. Вярно ли е?

Хлипанията станаха неудържими.

— Много съжалявам — ридаеше той, прострял ръце напред, а гримът около очите му се стичаше на дълги черни ивици по бузите. — Наистина съжалявам за момичето и за Собек. Но ти, Маху, не си прав. Аз обичах Собек, продължавам да го обичам и винаги ще го обичам, макар и да знам, че не бива, че не е редно…

В сприхавата чупка на устните му и в самоокайването, изписано по охраненото му, мазно лице имаше нещо, което намали донякъде гнева ми. Ножът издрънча на земята. Смъкнах перуката му. Майа направи опит за съпротива, но беше прекомерно дебел и нямаше нищо общо с истински войник; притиснах го да остане седнал и извих главата му назад. Той се развика и запищя. Затулих устата му с ръка. Понечи да ме ухапе; ударих го здраво и натопих лицето му във водата. Той се замята. Задържах главата му под повърхността; загледах изскачащите от устата му мехурчета въздух, ясно различими на великолепната лунна светлина; дебелото му тяло се мяташе като едър шаран, стиснат здраво от рибаря. Яростта ми продължаваше да клокочи: за Собек, за мен, за изстраданите от мен обиди, а най-вече заради опасностите, въплътени в този човек. Изведнъж тялото му започна да омеква и аз отпуснах хватката си. Той започна да опипва отчаяно около себе си със залитане, като поемаше с мъка въздух и плюеше. Стиснах предницата на робата му и го изправих. Стояхме един до друг във водата, стигаща почти до кръста. Лицето на Майа бе разкривено от истински ужас. Дръпнах силно огърлицата от врата му и я хвърлих през рамо; тя издрънча на брега зад мене.

— Аз съм Песоглавеца Маху. Спомняш ли си защо ми дадоха това име? — доближих го до себе си. — Защото павианите имат здрави лапи.

— Ще виснеш на Дървото за това — запелтечи той.

— Съмнявам се. Но ако все пак се случи, ще разкажа на всички защо си предал Собек. Началникът ти в Дома на тайните знае ли за интимните ти предпочитания? Слушай какво: нямам много приятели. Даже изобщо нямам. Собек беше единственият ми другар. А ти го предаде, защото той се бе влюбил в едно от Царските украшения…

— Това е измяна — изпелтечи Майа. Усетил гнева ми, добави: — Маху, аз наистина обичах Собек.

Долових нещо в гласа му и в широко отворените му очи: бях убеден, че не ме лъже:

— Нима твърдиш, че не си ги издал?

— Не съм — измънка той. — О, Маху, защо трябваше да ме натискаш така под водата! Добре, ще ти кажа онова, което искаш да узнаеш.

Подадох му ръка и го измъкнах от езерото. Вдигнах от земята разрошената му перука и огърлицата и ги бутнах в ръцете му.

— Позволявам ти да се преоблечеш.

— Няма да се връщам там — избърса Майа устата си с опакото на едната си ръка. — Не ми харесват зяпналите погледи на Хоремхеб и Рамзес. Да, ръцете ти са силни като на павиан, но и умът ти е колкото на маймуна. Никога не съм предавал Собек, не можеш ли да го разбереш? — прекрачи той към мен, съзирайки несигурното ми изражение. — Глупак! — зашлеви ме през лицето с отрупаната си с пръстени ръка, а аз нито се дръпнах, нито понечих да му го върна тъпкано. Само се преместих и седнах на покритата с плочи окрайнина на водоема. — Ако бях издал Собек — последва ме Майа, прибрал плътно робата около тялото си с тракащи зъби, — ако бях издал Собек, щяха да ме попитат как съм научил. Всички щяхме да бъдем арестувани. Хрумвала ли ти е подобна мисъл? Или главата ти е прекалено тъпа?

— Но ти шпионираше в Кап — нанесох контраудар аз. — Благодарение на теб се разчу, че съм бил при Забуления. Ти знаеше, че ме е приел като гостенин.

— Какво? — дръпна се Майа назад. — О, да, знаех, че има нещо между тебе и Смехотворното плашило… Недей да ми се зъбиш: той е точно като плашило. И днешната гощавка какво е, а? Нахален опит да оспори факта, че е отшелник и саможивец! Маху, не съм казвал никому за тебе. Кого ли впрочем го интересува това?

— Значи доносникът е някой друг, така ли? — отново нанесох ответен удар, но не успях да прикрия лекото си запъване.

— Ех, Маху! Кой ще е следващият, на когото ще тикнеш нож в гърлото? Трудничко ще ти е да потопиш главата на Хоремхеб във водата! Направо ще ти клъцне топките. Ако все пак му се изплъзнеш, обучената му усойница ще те докопа. Време е да го проумееш: никой от Кап не би издал Собек на Божествения! Като служител в Дома на тайните ти казвам, че пратеникът нерядко заплаща с живота си за новината, която донася.

Взрях се невярващ в него; после попитах:

— А кой тогава? Те са знаели съвсем точно мястото в онази част на градината, където Собек е лягал с момичето. Да не би Уени да е шпионирал?

— Уени ли? — разсмя се Майа. — Че той вече не знаеше къде му е чаталът! Дори не можеше да се измъкне от леглото, ако някой не му пъхнеше под носа делвичка с пиво. Собек ми каза за разходката ти до водоема. Не мислиш, че само ти знаеш всичко! Всички сме наясно защо умря Уени. Нито е залитнал, нито е паднал във водата. Той се подигра на Плашилото и плати с живота си — изправи се Майа, събирайки последните трохи от нещо като въображаемо достойнство и тръгна по пътеката към портата в задната част. След миг спря с наведена глава — долових, че плаче. Обърна се и дойде при мен. Този път в сълзите му имаше повече достойнство: — Да ти кажа ли защо дойдох тази вечер? Мислиш ли, че съм искал да бъда тук? Дойдох само заради тебе, глупав Павиане! Защото имаме нещо общо и това е Собек. Той е привързан към тебе, макар и да твърди, че нямаш душа. Казвах му, че греши, но в крайна сметка той се оказа прав. Дойдох, защото мислех, че можеш да бъдеш и мой приятел. Освен това исках и да ти благодаря. Да, всички знаят как си коленичил в краката на Забуления и си го молил да спаси живота на Собек. Ти, глупаво копеле с маймунско лице — почти изсъска ядно Майа. — Дойдох, за да ти благодаря! — извърна се и тръгна по пътеката.

— Майа! — забързах след него. Той спря, но не се обърна. — Слушай, Майа: отгледан съм от истинска вещица. Нямах нито един приятел. Тя ме доведе в Кап, тъй като вече не можеше да ме понася. Ти и останалите ми се присмивахте. Вярно е, че не оставах длъжен… Ала Собек беше различен. И знам, че е бил предаден, няма защо да се съмняваш. Любовниците са били заловени на местопрестъплението, стражата е знаела точно къде да ги търси…

— Между другото — прекъсна ме Майа — ти спомена за Уени. Та той умря доста време преди Собек и приятелката му да започнат да се срещат в маслиновата горичка…

— Прощавай, Майа. Извинявам се за първи път в живота си. Грешката беше моя.

Мислех, че няма да уважи жеста ми, но той въздъхна, обърна се и се върна с протегната ръка. Стиснах ръката му.

— Все още съм ти длъжник, Павиане. Трудно ми беше да повярвам, че си се застъпил тъй безразсъдно за Собек. И не само на мен. Няма да забравя тоя жест. Не мога да ти бъда приятел, но ще ти бъда съюзник. И още нещо: ако търсиш шпионина и доносника, не се вглеждай в чедата на Кап — тръсна той мокрите си дрехи. — Поднеси извиненията ми на твоя господар и на останалите. Кажи им, че ми е прилошало леко и съм си тръгнал.

Той се отдалечи с тромавата си походка. Излязох през една от страничните врати и се прибрах в стаята си. Робата ми беше раздърпана, а гривната лежеше някъде на дъното на езерото. Сетих се за дългия си нож и излязох в тъмното, за да го потърся.

— Наред ли е всичко?

Обърнах се рязко. Имри стоеше с оголен меч под прострените встрани клони на едно смокиново дърво.

— Да — извиках в отговор. — След малко идвам.

Отскочих до стаята си, преоблякох се и подсуших сплъстената си коса. Почистих лицето си, очертах полукръг със свеж черен прах до очите си и си обух чифт сандали, за да прикрия следите от кал по ходилата. Порових и в кутията си за бижута, за да заменя загубената гривна.

Когато се върнах на продължаващия празничен гуляй, никой не попита нито къде съм бил толкова време, нито къде е Майа. Хюйи се бе заел сериозно с едно от момичетата. Хоремхеб и Рамзес бяха разменили вече партньорките си. Забуления отпиваше от чашата си. Ако съдех по празните възглавници от лявата му страна, а и по изражението му, брат му си бе тръгнал доста набързо. Отпуснах се върху възглавниците, взех си кълка от печено пиле и задъвках съсредоточено.

— А Майа няма ли да се върне? — пошепна Забуления.

— Не — вдигнах чашата си, за да прикрия лицето си. — Майа е съюзник, а не издайник — лицето на Забуления се изопна, а аз огледах бързо залата. Мекият звънтеж на струните, както и шумното веселие заглушаваха разговора ни. — Господарю, след първата ни среща в онази горичка кой научи за нея?

— Никой, Маху, с изключение на майка ми. От онзи ден ти беше вече набелязан.

— Но Хотеп знаеше! Помня как ми се присмя…

Забуления отпи от чашата си, а нездравата бледност на лицето му бе заменена от изчервяване.

— Маху, мисли! — настоя той.

Затворих очи. Върнах се назад към престоя ми на поляната, където Собек бе любил наложницата на фараона, към мястото, където видях за първи път Забуления, към маслиновата горичка… Великата царица Тийи не би предала никога своя син. А дали не беше някаква игра — непочтена лудория от страна на собствения ми господар? Но как би могъл той да научи за Собек? Припомних си и необуздания му изблик на гняв, но не заради измяната на една от наложниците на баща му, а заради факта, че на върховната институция бе лепнато подобно петно, такава отявлена обида към нейното величие! Явно нещата датираха отпреди кампанията на нашите войски в Куш. За издайничество ли ставаше дума? Или Собек е бил разкрит случайно? Но от кого? Сетих се и за кошницата със смокините със скритите вътре змии, за съда с отровеното вино и за нападението с цел убийство.

— Господарю — потопих пръста си във виното и изписах първата буква на едно име, — мисля, че знам името на шпионина.

След три дни Забуления повика мен и Имри на среща в градинския павилион. Лицето на господаря ми беше потъмняло от гняв. Държеше папирус и го размаха пред очите ни.

— Пратеници на хетския цар скоро пристигат в двора на Божествения и ще бъдат приети официално от баща ми и майка ми. Тутмос ще присъства, но аз не съм поканен — той затвори вратата на павилиона с искрящи от злост очи, а по нервните движения и заваления му говор прецених, че бе пил. — И все пак ще отида — възпря протестите на Имри с рязко махване с ръка. — Да, ще отида! Ще бъде съвсем обикновено излизане с ескорт от стражи и хора от домашното ми обкръжение. Аз — тупна се той по гърдите — съм също принц на Египет. Имам пълното право да нося уреуса. В жилите ми тече свещена кръв. Не приемам такова пренебрегване! — замахна ядно с ръка. — Ще уведомя Божия отец Хотеп — изплю камъчето, — а също и други в двора на баща ми, че ще обявя публично присъствието си там и ще покажа лика си пред пратениците на царя на хетите! — и размаха юмрук: — Не съм нито маймуна любимец, нито някаква птица, за да ме държат в клетка. Прекараните на тъмно дни изтекоха!

След седмица в един изпълнен с ухания следобед, когато слънцето си лягаше бавно и западният дял на Тива се къпеше в смайващата гледка на променящите се цветове, Забуления реши да отиде на лов. Той избра да ловува из птичия свят, заселил тръстиковите гъсталаци, от които се правеше папирусът. След изблика отпреди няколко дни той бе потънал в странно мълчание. Сега се бе разбудил и Имри и аз го съпровождахме — всеки въоръжен с лък, стрели и ловен бумеранг. Господарят се бе облякъл съвсем просто — дълга бяла роба, прибрана в кръста с бродиран платнен колан, препасан с ярката страна навън. Носеше любимата си котка, без която никога не ходеше на лов. Имри го посъветва да следваме каналите покрай Нил, но Забуления остана непреклонен:

— Не, ще се натъкнем на повече птици по реката, особено по това време на деня. Сега са се нахранили: по-тежки са и летят по-бавно.

Слязохме в ниското. Имри бе приготвил царския скиф със седалки на кърмата и по средата, както и с малка площадка на носа, на която дебне ловецът. И тримата си служехме умело с пръта. Този път Забуления не се насочи направо към кея, където бе вързан скифът, а приседна на оголен каменен блок с обърнато към слънцето лице и безшумно движещи се устни, изгубен някъде из безмълвния свят на своята молитва. Загледах се надолу по течението на реката, чиито придошли води бяха все още над обичайната височина — наоколо не се забелязваше жива душа.

— Готов съм! — отвори очи господарят и пое по пътеката към кея.

Когато се качи в лодката, забелязах кожената торба, която той положи внимателно на кърмата. Освободих въжето, а Имри стисна пръта и майсторски насочи скифа в талвега. Там се разминаваха други плавателни съдове — рибарски, търговски, а също и голям царски кораб шлеп, пълен с войници и стрелци с лък. Следваше го цяла флотилия от малки съдове с еднакви статуи на божество по кърмите им. Над водата се понесоха мирис на тамян, пляскане с ръце и тиха музика на систра и лютня.

— Може би водят бога си да поплува — изсмя се Забуления.

После даде указания за курса. Насочихме се към отсрещната половина на Нил и към буйно израслата група шубраци и тръстики. Имри ми хвърли поглед, пълен с безпокойство — такива места бяха най-често свърталища на крокодили, които по това време на деня вече бяха събрали много слънчева топлина и сега чевръсто преследваха плячката си. Но Забуления нареди настойчиво на Имри да намери пролука през плетеницата на тръстиката. Навлязохме в гъстака и птиците излетяха на рояци от убежищата си. Изправих се върху люлеещата се площадка и метнах бумеранга си. Ловуването спореше. Отново и отново удрях в целта и охранените птици падаха във водата. Имри умело отвеждаше скифа до тях, изваждаше ги и ги слагаше в коша, след като проверявах дали не са още живи. Внезапно чух няколко приплясквания и забелязах очите и жестоката муцуна на един крокодил ниско над водата.

— Господарю — коленичих пред краката на Забуления, — тук е опасно. Ударихме достатъчно. Мисля, че е време да си ходим…

Той не ми обърна внимание, а се разпореди:

— Имри, подай ми пръта. Ще ти покажа как се прави това… — отмести ме с жест и с пламнали очи. Имри бе плувнал в пот, когато му подаде пръта за управление; Забуления го вдигна като копие, чийто връх спря на десетина сантиметра от гърдите на началника на стражата. — Пратениците на хетите не са дошли в Тива — вдигна той кожената торба. — Майка ми ми изпрати писмо.

Усетих как потта на тила ми застива. Злокобна тишина бе приглушила всички звуци в папирусовия гъстак: не се чуваше нито цвъртене на птици, нито плясък на криле. Скифът се залюля леко. Имри остана прав; мускулестият му гръден кош бе окъпан във вода и пот и белязан с кални пръски. Той обърна леко глава, втренчил здравото си око в Забуления.

— Защо, господарю? — попита той, но така, сякаш устата и гърлото му бяха пресъхнали изведнъж.

— Отишли са в Мемфис — отговори с безразличен тон Забуления. — Имало е суетене и суматоха: вестоносци са сновали нагоре-надолу, все едно че баща ми е знаел за намерението ми да се появя с гръм и трясък. Имри, ти си му казал, нали? Защото точно ти шпионираш за баща ми. По същия начин си му съобщил за първата ми среща с Павиана в онова утро, когато се покланях на слънцето на горската поляна. Разкрил си му и истината за Собек. Когато излизаш от павилиона сам, отиваш в градините. Нима не си зърнал там онова глупаво момиче да бърза между дърветата със своя любовник? А какво ще кажеш в своя защита за отровеното вино и за смокините с двете змии? Ами за оня ден долу до реката, когато побърканият ме нападна? Имаш задача да ме пазиш: тя е твое основно задължение. А ти отсъстваше. Така ли беше? Ако го нямаше и Песоглавеца, сега да не бях жив! — кушитът понечи да отстъпи, но Забуления държеше здраво пръта, движейки го като меч. — Имри, ти си предател. И шпионин. И убиец, който обаче не знае как ме пази моят Отец — премина в шепот гласът на Забуления. — Истинският ми Баща. Той разкри измяната, скрита в сърцето ти, замислената от теб злина и всички черни мисли, подхранвани в душата ти.

— Аз… Аз… — започна да заеква кушитът.

— Какво „Аз, аз“? — изимитира го Забуления. — Как ще се оправдаеш? Какво си ми замислил? Нож в гърба ли?

Нещо ни удари силно и ни разклати опасно. Един крокодил плаваше като дънер току до скифа. Забуления цъкна с език:

— О, Имри! Върни се там, откъдето си дошъл!

Прътът отиваше надолу, но в миг промени хода си: Забуления го вдигна и с изненадваща бързина, преди ръката на Имри да достигне затъкнатия в пояса нож, го стовари върху главата на кушита. Той залитна, олюля се и падна от лодката. В това време господарят ми грабна една от ударените птици, рязна извития й врат и я хвърли във водата; после стисна отново пръта. Бях коленичил ужасен, впил пръсти в седалката, а Забуления не спираше да забива пръта във водата, насочвайки скифа обратно през тръстиките. Полузашеметен, Имри викаше и пляскаше с ръце. Лодката се движеше бързо, но той явно бе дошъл на себе си, защото заплува, но не към брега, а към нас; обезобразеното му лице беше допълнително сгърчено, а здравото му око преливаше от страх и бяс.

Забуления добре бе преценил как да действа. Нашият съд се отдалечаваше, а кръвта на патицата бързо привлече ловуващите животни. Тръстиковият гъсталак сякаш вреше: надигаше се и се снишаваше, като че ли някакъв страховит звяр се готвеше да изскочи от там. Забелязах опашка и две-три глави на крокодили, порещи водната повърхност. Имри продължаваше да ни гони: сега ни делеше не повече от метър, а лицето му бе изпълнено с решителност. Водата се раздвижи от лека вълна. Имри изкрещя и изскочи почти до кръста, след което нещо го повлече надолу. После се появи отново, но един от крокодилите го обърна рязко и го повлече надолу. Дойдоха и останалите хищници. Реката около папирусовия гъсталак заклокочи. Тялото на Имри се въртеше между изскачащите муцуни на крокодилите. Разнесе се още един продължителен страховит писък и водата почервеня, а после настъпи тишина.

Припявайки монотонно някакъв химн, Забуления забиваше пръта все по-далече и по-далече от току-що разигралата се ужасна сцена. Най-после стигнахме талвега. Той ме подритна съвсем леко в ребрата. Изправих се бавно и непохватно, но не забравих да взема пръта от ръцете му, а господарят ми се върна на своето място на кърмата.

— Маху, половувахме добре: стига толкова смърт — тихо издума той. — Време е да се прибираме.

Когато се върнахме в Павилиона на мълчанието, известих на всички за трагичната смърт на Имри. Двамата с господаря ми подхванахме обичайния траурен ритуал: раздрахме горните си дрехи, посипахме главите си с пепел и започнахме да се храним съвсем по малко. Не излизахме от покоите си, но продължихме да се срещаме тайно. Забуления не прояви и капка угризение:

— Маху, обърнах се с молитви към моя Отец и той, който вижда всичко и познава всичко, като прониква и в най-скритите кътчета на сърцето, ми каза, че Имри трябва да умре — прехапах език, за да замълча. Той прокара пръст по петната от пепел по бузите си. — Искаш да ме попиташ защо го направих, нали? — потупа той отстрани главата си. — Получих отговора по време на молитвата на брега.

Отново замълчах. Аз също смятах, че Имри бе предател и убиец. Тогава значи нещата бяха съвсем прости: ставаше дума за избор между живота и смъртта.

— Ей, Маху, какво се умисли? Изплюй камъчето. Какво се върти из мозъка ти?

— Че Имри не е бил сам.

— Защо смяташ така?

Бяхме седнали в градинския павилион. Излязох, огледах наоколо и се върнах, затваряйки вратата след себе си.

— Имри никога не се е отдалечавал твърде много. Следователно в тази група има други, които пренасят съобщенията и които му обясняват какво трябва да прави и му дават съвети.

— Добре. Много добре!

— Ако една от смокините е загнила — продължих аз, — всичко в кошницата е готово да се развали.

— Маху, колцина са в кошницата?

— Седмина пазачи кушити. Откога са на служба тук?

Лицето на Забуления помръкна.

— От седем-осем години. И ще продължат да ме пазят — изгледа ме продължително изпод вежди. — Защо ме питаш, Маху? — щракна с пръсти той. — Ако има още нещо, длъжен си да го уредиш. Свърши онова, което трябва да сториш.

Завъртях се около кушитската стража. Те разполагаха със собствени помещения, където живееха отделно от другите в домакинството. Закоравелите в битки и покрити с белези ветерани бяха обезпокоени от внезапната смърт на Имри. Една вечер отидох във вътрешния двор, където правеха свой помен: принасяха вино, плодове и парчета месо пред грубовато резбована статуя и пееха химни на собствения си език. Почувствах се неловко. Поискаха да научат от мен повече подробности за смъртта на Имри и аз, разбира се, я описах като възможно най-нелепия нещастен случай. Как сме задълбали в папирусовия гъстак и сме раздвижили крокодилите. Те заклатиха недоверчиво глави.

— Имри беше много добър ловец — твърдо каза един от тях. — Обикалял е много пъти по реката. Познаваше водите й, както и номерата на гадните зверове…

Можех само да свия рамене и да кажа, че и най-добрите ловци допускат грешки. Съчиних историята, както е редно: двамата с господаря ми сме направили всичко възможно, за да го спасим, но крокодилите, настървили се от свалените от нас птици, са ни нападнали — и друг път се бяха случвали подобни неща по реката. Подозренията им обаче се бяха разбудили. Видях го в скачащите им погледи и в променящите се изражения. Смъртта на Имри не бе разрешение на проблема. Скоро щеше да го замени някой от останалите. Проучих внимателно поведението на кушитите и на всички останали в дома, като попивах и най-малката подробност, следейки навиците и взаимоотношенията помежду им. Охранителите не само живееха отделно, но и се отнасяха оскърбително към цялата прислуга от носорози — обезобразените мъже и жени от кухните, останали без нос заради някакво невинно прегрешение. Между двете групи имаше ясно изразена дълбока неприязън и направо презрение. Цялата прислуга бе подбрана само по един белег — отблъскващ външен вид. Ала кушитите се изживяваха като воини, докато безносите бяха дребни правонарушители и престъпници. Носорозите живееха отделно. Някои бяха семейни. Никой от тях не отиваше в града и дори до бедняшките пазарища покрай брега, където също кипеше търговия, ако кушитите не бяха с тях, за да ги пазят.

Един от безносите привлече вниманието ми: Снефру — приблизително на моя възраст, надзираваше оборите. Беше широкоплещест, действаше бързо с юмруците си, но честността му не се оспорваше от останалите. Полагаше старателни грижи за външния си вид, с което сякаш се стараеше да компенсира впечатлението от ужасния белег в средата на лицето му и надолу, където някога бе имало нос и горна устна. Не щадеше усилия за обслужването на конете, добросъвестно вършеше работата си и дори притежаваше известни ветеринарни умения.

По вечерна хладина Снефру винаги сядаше да се храни с останалите мъже, но преди това не пропускаше да смени кожената си пола с одрипавяла, но чиста роба, както и да измие лицето и ръцете си с осолена вода. Отначало го наблюдавах внимателно отстрани, но покрай общия ни интерес към конете се запознах бързо с неговия случай. Бил е писар и е отговарял за оборите при военните от другата страна на Тива. Баща му, майка му и сестра му починали от треска, която върлувала в скупчените занаятчийски квартали отвъд градските стени.

— Не можех да платя таксата за балсаматорите — призна ми Снефру, докато чистеше с четка хълбоците на един кон. — Бях много отчаян. Тогава ме споходи мисълта, че липсата само на едно животно от обора ще остане незабелязана. Изведох коня през нощта и го продадох на група бедуини. За нещастие те били спрени за проверка от охранителен отряд, а конят имаше опознавателно клеймо. Те бяха наказани със смърт, а мен ме отведоха в затвора. Единствената причина да запазя живота си бе умението ми да се грижа за конете — протегна той силните си, мускулести ръце, след което посочи белега на лицето си: — Палачът се оказа несръчен: отряза дълбоко не само носа, но и горната ми устна. Бях прокуден в селото на носорозите. Престоях там цели две години до пристигането на царски вестители, които търсеха добре подготвени люде за работа тук. Показах им служебното си досие — сви рамене той — и оттогава съм в дома на Забуления.

— Снефру, бил ли си на военна служба? — оказа се много трудно да не гледам в ужасния белег: в лицето му сякаш бе вдълбана черна сянка, а „раната“ на устата му пречеше да изговаря някои думи.

— Служих с мобилизирани войници — отговори той. — По едно време дори бях водач на колесница.

— Но сигурно не и като храбрите кушити: прав ли съм? — сниших гласа си аз.

— О, остави ги тях — мина Снефру от другата страна на коня, клекна и вдигна единия заден крак, за да огледа копитото.

— Защо, какво имаш против тях?

— Те са високомерни и жестоки — не сведе от мен погледа си Снефру. — Но и вие, господине, сте също като тях. Защото сте сянката на господаря. А през последните няколко дни идвате тук, предлагате ми вино и хляб и разговаряте с мене. Сигурно искате нещо… Не знам какво, но виждам, че обезобразеното ми лице ви смущава… И ето че стигнахме до кушитите, чийто капитан Имри загина при много загадъчни обстоятелства в крокодилско свърталище. Какво искате?

Изправих се:

— Не си падам по оборите — усмихнах се леко подигравателно аз. — Вечерта е приятно прохладна; изгряха и звездите…

Снефру излезе с мене. Разговаряхме дълго и успях да го преценя колко струва. Изборът ми се оказа правилен. На този човек можеше да се вярва, но амбицията му беше повече от голяма. Спряхме под едно тамариндово дърво; погледнах нагоре към клоните му.

— Снефру, би ли пожелал да промениш живота си? Да получиш прошка за престъпленията си и да спечелиш благоразположението на управниците? Както и да имаш шанса да те оценят и уважават?

— Слушам песента ти — отговори ми Снефру, — но думите й са неясни за мене.

— А мелодията харесва ли ти?

Лицето му бе скрито в тъмнината.

— Онова, което имаш предвид — прошепна той, — не е ли въпрос на живот и смърт?

— Може ли да се вярва на хората около тебе? — отговорих на свой ред с питане.

— На другите носорози ли? — засмя се той. — Разбира се, че може.

— А ще свършат ли нещо, което им наредиш?

— Това зависи от много неща. Но всичко си има цена.

Побутнах го, за да се скрием в почти непрогледната тъмнина; и там, под нощното небе, шепнещия хладен бриз и помахващите клони на дърветата, заложих приготвения от мене капан.

След четири дни Забуления се разпореди да приготвят за лов личната му колесница с впрегнати от най-бързоногите коне. Щяхме да го съпровождаме аз и неколцина въоръжени кушити. Господарят поиска аз да съм колесничар. Подкарах стремглаво конете към източния дял на Червените земи, където изобилстваше от щрауси, лъвове и газели. И сега, както обикновено, Забуления настоя за безупречно подготвена колесница, с богато украсени страни и за изрядна сбруя на конете, накичена със сребърни и златни медальони в чест на Монту — бога на войната, защото отивахме на война, а не на лов.

Стигнахме до царски резерват и останахме там, докато отмине жегата през деня. Вечерта се спусна с приятния си хлад, но ние не се втурнахме след бързоногите щраусови птици или стрелкащите се газели. Забуления остана в палатката си под претекст, че не се чувства добре. Изпрати неколцина от кушитската стража да ударят някой и друг пъдпъдък или заек — прясно месо за вечеря. Първоначално всичко започна по установените правила: четирима отидоха на лов, а другите четирима останаха на пост и стража. Слънцето започна да залязва, духна хладен ветрец и цветовете по небето се сменяха един след друг, както винаги преди спускането на мрака. Накладохме лагерния огън и се събрахме около него. Разпределих запасите от храна, които носехме, а господарят ми още не бе излязъл от палатката си. Храната ни имаше приятен вкус, но беше много солена — сушено месо и хляб, вече изгубил свежестта си през изминалия ден. Четиримата кушити в лагера бяха доста неспокойни, понеже другарите им не се бяха върнали.

— Не биваше да ги праща — възропта един от тях. — Ние сме войници, а не ловци. Господарят ни е длъжен да осигури месо за вечеря.

Взрях се в нощното небе. Лагерът ни бе разположен в неголяма клисура със скалисти склонове от двете страни. Кушитите бяха вече толкова изнервени, че едва ли забелязаха явното нарушение на обичайната практика при подобни обстоятелства: почти винаги лагерувахме на открито, така че огньовете да се виждат отдалече. Слушах недоволното им мърморене, но продължавах да им наливам обилно от виното: сънливостта започна да ги оборва. Казах им, че се връщам веднага, и отидох в шатрата на Забуления. Той седеше с недвусмислено мрачно изражение, отпиваше малки глътки от чашата си и ме изгледа с блуждаещ поглед почти като непознат. От вън долетяха шум от стъпки по чакълестата почва и звън на оръжия. Когато излязох от палатката, всичко бе приключило. Кушитите в лагера бяха пили от виното, в което имаше наркотик. Сега бяха натъркаляни в локви кръв, събрали се около зейналите им гърла. Около тях стояха Снефру и другарите му, въоръжени до зъби с мечове и ками; носеха и лъкове, а на гърба им бяха преметнати колчани. Всички бяха със стари тръстикови шапки срещу слънчевия блясък, кожени поли и походни ботуши, специално извадени за днешната им задача от личния боен склад на Забуления. Отидох до тях и погледнах един от труповете.

— А останалите четирима? — запитах.

— Причакахме ги и ги убихме — отговори Снефру. — Не беше никак трудно. Бяха се разделили на двойки. Чухме ги, че идват, още преди да ги видим.

Огледах внимателно останалите. Всички бяха от носорозите, подбирани внимателно един по един от домашната прислуга на моя господар.

— Сигурно си давате точна сметка за извършеното тук — заявих аз — и не може да не знаете, че нямаше път за връщане. Те са кушитски воини и са ветерани от царските полкове; избирани са лично от Божествения, за да пазят неговия син, но бе невъзможно да им се вярва безрезервно и те трябваше да платят неизбежната цена. Сега вие ще заемете местата им — спрях за малко и се вслушах в нощната тишина, раздирана от време на време от ревовете на хищниците, преди да продължа: — Вие ще ги заместите. Ще бъдете лична прислуга на моя господар. На прахта под нозете му. Няма да има нито тържествени клетви, нито горящи огньове с пушеци от тамян. Вече сте се заклели с пролятата кръв на тези мъже. И не очаквайте, че Божествения може да пощади някого от вас, ако се осмели да издаде останалите. Смъртта му ще последва незабавно и ще бъде много жестока: набиване на кол.