Възходът на Атон

Петнадесета глава

Бях приклекнал с втренчен поглед в Ехнатон. Той седеше на царския трон в градината; Нефертити бе от дясната му страна, а Ай — от лявата. Стражите на Нахтмин бяха завардили всички подходи. Близначките играеха ниско в нозете му, а по-малките им сестрички спяха в детската ясла. Момиченцата бяха голи, с изключение на гривните, украсени със скъпоценни камъни по глезените им. Бяха обърнали личицата си едно към друго, както пляскаха с малките си ръце, удряха се и надаваха радостни крясъци.

— О, царю — продължих с напевен глас официалното обръщение съгласно протокола. — С мощна стъпка и пронизващ взор!

Бях поискал тази формална среща и използвах обичайния литургиен ритуал, включващ химн за мощта на царя. Само по този начин можех да насоча вниманието към напрегнатата обстановка и опасностите, които ни дебнеха. Не бих дръзнал да поставя подобни въпроси в Царския кръг, където съветите на приятели и съюзници биха били изслушвани най-внимателно от отявлените ни противници и врагове.

Ехнатон седеше неподвижно: в един миг в очите му просветнаха пламъчета на страха. Нефертити бе вече отпратила прислужничките си. Моята поява бе сложила край на цялата идилия. Сега всичко бе притихнало, с изключение на детските гласчета. Ай беше неспокоен; пощипваше долната си устна с леко обърната на една страна глава, сякаш се боеше от онова, което щях да известя. Казах им всичко, но не споменах името на Собек. Говорих бързо и без заобикалки. Нефертити закри устата си с ръка. Ай опря пръсти до челото си. Лицето на Ехнатон посивя, а очите му засвяткаха гневно. Около очите и устата му се появиха бръчки, а високо на главата му се изду пулсираща вена. Когато свърших, той издиша високо.

— Опри ниско чело пред Господаря на Двете земи и пред живия образ на Единствения!

Сторих го веднага, притискайки чело о земята. Ехнатон се изправи и почти блъсна децата встрани. Спря до мен; гледах сандалите му със златни и сребърни каишки и гривничката около левия му глезен с изображение на Слънчевия диск. После отмина встрани, рязко се извърна и ме ритна силно в ребрата. Претърколих се, а ръката ми потърси инстинктивно кинжала. Ехнатон ме ритна повторно; лицето му се изпъстри с морави петна, а по устните му изби тънка пяна. Очите му пламтяха като разжарени въглени. Дишаше трудно. Бе смъкнал традиционното украшение от главата си, а робата му бе повиснала накриво. Спомням си петното отпред на препасника му и вените, изпъкнали нагоре по краката. Чувствах силна болка в стомаха и ребрата. Няколко секунди не можех да си поема дъх и злобата почти ме задави.

— Свърших работата си по-добре от всеки друг! — изкрещях най-после в отговор, след което скъсах служебното си колие и го хвърлих в краката му. — Не съм куче! Питай министрите си: защо те не знаят нищо!? Къде беше Ай? Къде? — застанах с мъка на колене и понечих да се изправя. — Фараоне, намери си друго куче! Отвържи ме и мигом ще побягна.

Ехнатон се насочи към мене. Бебетата се разпискаха. Ай не помръдна от мястото си, вкаменен от страх. Единствена Нефертити застана между двама ни. Тя коленичи и обви шията ми с меката си ръка; после извърна лицето ми към себе си и се притисна до мене. Поех цялото й благоухание. Болката ми изчезна или поне забравих за нея, когато горещият й дъх ме опали по бузата.

— Маху, Маху — пошепна тя. — Не си ли чувал? Понякога е трудно да се направи разлика между лошата вест и приносителя й.

Тя се обърна към съпруга си с глас, който заглуши виковете на децата. Говореше накъсано и ядно; стори ми се, че говореше на езика на шешну. Очите на Ехнатон оставаха все така изпълнени с яростен блясък.

— Върви си, Маху! — нареди ми тя. — Чакай отвън!

После ме изправи на крака и ме бутна към изхода на ограденото пространство на градината. Нахтмин и хората му бяха изтеглили мечовете си, разтревожени от чутите крясъци. Махнах им успокоително и се отпуснах тежко, почти падайки до стълба на градинската порта, където опипах болезнено ударените си ребра. От градината се разнесоха още викове и крясъци. Извикаха Нахтмин, който почти веднага изхвръкна обратно. Забелязах, че огърлицата за отличие бе смъкната от врата му, а едната му буза бе червена като кръв. Виковете продължиха още известно време, след което настъпи тишина.

Сигурно бе изминал почти час, когато портата се отвори. Ехнатон излезе, стисна ръката ми и ме изправи. Беше се успокоил напълно; от очите му струеше ясен поглед; на устата му грееше усмивка. В присъствието на стражата ме притисна до себе си и ме целуна по устата, двете бузи, а накрая — и по челото.

— Не ме напускай, Маху — измърмори дрезгаво, — тъй като моят бяс и божественият ми гняв се изпариха! Ела с мене.

Той ме въведе обратно в градината. Напълно спокойни и хванати за ръце, Нефертити и Ай ми се усмихнаха. Ехнатон ме накара да седна на трона. Притегна златната огърлица около врата ми; после свали пръстена със символа на Атон от ръката си и го надяна на един от пръстите ми. След това ме потупа по рамото, без да отмества погледа си от мен, и се усмихна, преди да приседне с кръстосани нозе на възглавниците, прибирайки в скута децата си.

— Съжалявам, Маху — рече той. — Наистина — целуна едната от дъщерите си по главичката. — Ти не си куче, а близък мой приятел и брат. Но как бих могъл да се чувствам, когато научавам, че след три дни ще трябва да съм умрял? — той сви устни със странен поглед в натъжените си очи. После целуна разсеяно децата си, галейки малките им телца. Почувствах се неуютно на трона. Настроението на Ехнатон се променяше страшно бързо от едната до другата крайност. — За разкритото днес от теб — продължи той с полушепот — ще бъдеш винаги специален приятел на фараона.

Нефертити сграбчи дясната ми ръка, а тънките й пръсти се мушнаха в дланта ми. Ай потърси лявата ми ръка и я стисна в китката. Ехнатон продължи да гали децата си, докато ми поставяше няколко въпроса, приемайки отговорите с отривисти кимвания. Но отхвърли всичките ми предупреждения.

— Ще отида в Долината на сенките — вдигна той едната си ръка с изпънати пръсти. — Моят Отец и аз сме едно цяло. Той е с мене. Всички, които са срещу мен, застават и срещу него. Маху, ти си пратеник на Отца ми. Ти си част от мен, както и аз съм част от тебе. В часа на Откровението той ще ти покаже своя лик и ще ти се усмихне — лицето му стана сериозно с появили се отново следи от предишния му гняв. — А тези убийци не ще имат мир нито приживе, нито след смъртта си. Маху, ти ще си моят пазител. Ти си вестител на Отца ми и ще стоиш до мен. Ще бъдеш оръжието както на нашата истина и правда, така и на нашето възмездие — посочи с ръка към небето и додаде: — Моят Отец ще ми сочи пътя — вдигна едната от близначките, притисна я до себе си и я завъртя, за да целуне бузката и главичката й. Но през цялото време ме следяха неговите тъмни и всепоглъщащи очи с немигащ поглед. — Избий ги, Маху — приведе се рязко той напред. — Изтреби ги до крак и изпрати душите им във вечната нощ.

Ехнатон бе решил да застане лице в лице с опасността и да докаже, че неговият Отец не го е изоставил, но всички подробности на многообхватния му план бяха оставени на мен. Нефертити и Ай настояха да ги уведомявам за възможно най-малко от нещата, като подбирам само онова, което съм преценил за най-важно. Треската на приготовленията ме залюля с пълна сила. Хоремхеб, Рамзес и Нахтмин бяха призовани в двореца, където получиха назначения за временни командири на ескадроните от колесници с имената на Хатор, Анубис и Хор — войсковите подразделения, които според мен бяха най-лоялните към нас части от всички египетски войски. Те трябваше да се разгърнат привидно за обичайни маневри, поемайки в северна посока като на учение. Но тайно получиха строго поверителни указания за мястото на сбора, а също така за часа и сигналите за начало на реалните действия. Наемниците бяха придвижени през нощта. Те и доверени части от имперската гвардия бяха екипирани с пълно бойно снаряжение, суха храна и вода. Късно вечерта преди деня на очакваната атака бяха отправени потайно в Долината на сенките, където трябваше да останат скрити в пещерите, клисурите и неравностите на терена. Всеки от тях бе уведомен, че в случай на дезертьорство, предателство или напускане на позицията го очаква незабавна екзекуция намясто. В подготовката включихме и другарите на Снефру. Те бяха уведомени, че Снефру е изпратен спешно със секретно поръчение, от което ще се върне скоро, но дотогава остават под прякото командване на Джарка. Гледах белязаните им лица на мъже, които може би щяха да служат вярно и на мен. Но въпреки това не можех да ги оставя живи: бяха опетнени, макар и не по своя лична вина, и следователно бяха опасни.

Тръгнахме много рано в уречения фатален ден. Той бе определен като неблагоприятен, но Ехнатон не го възприе като другите хора и пое към долината; следващият такъв ден бе чак след шест седмици — прекалено дълъг период за престой на либийските воини, останали без допълнителна помощ, смяна и провизии в източния дял на пустинята. Бях водач на колесницата на Ехнатон; в краката ми лежаха неголеми кожени дисаги с неговите бойни дрехи и ризница. Нощният студ хапеше като зло куче.

Оставих Джарка и групата на Снефру при входа на долината, въоръжени с копия и щитове. Джарка бе получил необходимите указания. Двамата с Ехнатон поехме напред. Конете бяха подбрани сред най-добрите от царските конюшни. Стигнахме до подножието на почти отвесните каменни стени в дъното на долината. Ехнатон бутна в ръцете ми принадлежностите за стъкване на огън. Запалих сух трънак и съчки на стъпалата на импровизирания олтар, осветен от маслени лампи; после поставих гърнетата с димящия тамян върху сивата гранитна плоча на олтара. Ехнатон предложи със спокоен жест хляб и вино на Слънчевия диск, който се появи, изгрявайки с величествения си огнен блясък. Богът се появи от Отвъдното, от Долния свят: Величието на Египет се заиздига, за да се включи в страховитото пиршество на разрушение и смърт в един унищожителен ден. Ехнатон запя своя химн, разтърсващ със звука си още тъмната долина, изпълнена със сенките на духове. Гласът му, много силен и истинен, отекна към небесните висини.

След като приношението бе извършено, взех една запалена факла и подадох уговорения сигнал към двете страни на долината. Стръмните склонове оживяха от мъже, сипнали се от дупки, пещери и клисури. Наемниците, водени от специално подбрани офицери, и въоръжени до един с тежки щитове, копия, боздугани и закривени мечове, се групираха в стегнати редици по склоновете. Между редиците бяха разположени линии от стрелци с пълни колчани. Ехнатон облече ризницата си и положи на главата си церемониалната бойна корона на Египет със златисти и зелени ивици. Той бе застанал в колесницата като бог Монту с дълъг закривен меч в ръка. На свой ред надянах ризницата си и застанах до него. Тъкмо бях поел юздите, когато далече надолу в долината отекна рог от раковина, раздирайки тишината. Нашите редици се раздвижиха; понесоха се приглушен мъжки говор, съсък на кожени ризници и тропот на оръжия, последвани от стягаща сърцето тишина, която предшества всяко сражение.

Наблюдавах пътя с пресъхнало гърло и бързо биещо сърце. Джарка изскочи бързешком от тъмнината, опитвайки се да следва снопа слънчева светлина, който се затъркаля по дъното на долината. Редиците се раздалечиха. Той притича между тях с преметнат лък през раменете; колчана му го нямаше, но боздуганът му бе сплескан с вече съсирена кръв. Джарка коленичи пред колесницата.

— Тук са — изрече задъхано. — И са повече, отколкото предполагахме.

Глух рев изпълни долината, последван от тишина. Погледнах над главите на нашите войници по протежение на долината, вече осветена от изгрялото слънце. В началото ми се стори, че към нас се е понесла огромна сянка, но след малко съобразих, че това беше гъмжило от мъже с проблясващи копия и мечове. Зърнах пръти с набучени глави, потънали в кръв; очевидно бяха отрязаните глави на хората на Снефру. Врагът сякаш летеше към нас. Воините му тичаха бързо, заслепявани от светлината на издигащото се слънце; очевидно не предполагаха какво ги очаква. Зад тях се стелеха облаци прах, вдигнати от колесниците на офицерите им. Понесоха се бойните викове на либийците — смразяващ кръвта рев, отекнал по цялата дължина на тесния път.

— Хайде, Джарка — изкрещях. — Подай сигнала!

Джарка вече се бе снабдил с нов колчан стрели; бе взел от олтара и гърне с горящ огън. Постави на лъка си стрела с натопен в смола връх, който допря до пламъка.

Вражеската глутница ни връхлетя, ала заслепени от слънцето, те твърде късно разбраха каква сила ги очаква. Устремът на атаката им бе прекомерно голям и колесниците им нямаха възможност да спрат за разгръщане на силите. Първата либийска вълна увисна по копията ни. Оцелелите тук-там и падналите бяха избити веднага с боздугани и смазани от нозете на тръгналата напред наша редица. Зазвучаха заповеди. Пехотинците коленичиха, а стрелците, чакащи с опънати лъкове, заизпращаха облак след облак от стрели във въздуха; смъртоносната им градушка нанесе кървави поражения в гъсто струпаните либийци. Врагът се завъртя в кръг, а колесниците им едва сега се заизмъкваха тромаво встрани и назад, за да отворят спасително пространство за пешаците. Стрелците продължиха да изпращат рояк след рояк от неумолими стрели, докато ние напредвахме бавно като стена с остротата на бръснач, отблъскваща и поваляща либийските сили назад. Те полагаха отчаяни усилия за пробив, но всеки пореден опит бе обречен. Повечето от тях бяха зърнали Ехнатон, застанал в колесницата си. По негова заповед бях извадил голямото сребристо ветрило, оформено като полумесец, на което бе изобразена златната емблема на Слънчевия диск. Либийците опитаха многократно да включат в боя своите стрелци с лък, но нашият натиск бе неумолим. Продължихме напред, като газехме върху повалените. Ехнатон бе застинал като статуя, без дори да мигне от съсъка на стрелите покрай главата му. Запя тихо химн в чест на Атон. Поведох колесницата напред; по фланговете ни пазеха ветерани от елитния отряд, които не пропускаха да прережат гърлата на ранените врагове. Битката се затегна. Либийците се хвърляха срещу редиците ни, опитвайки се да ни заобиколят във фланг по стръмните склонове на долината. Малцина успяха, но причиниха ужасяващи загуби сред нашите воини. Недоумявах защо не пристигат Хоремхеб и Рамзес. Либийците, облечени в животински кожи и с обръснати лица, покрити с цветовете на войната, съсредоточиха усилията си върху Ехнатон. Бойната ни линия се огъна на няколко места. Вражеските командири, осъзнали реалната ни сила, търсеха слабо място, където да пробият. Не участвах в битката и само направлявах колесницата, защото конете бяха почти влудени от страх. Джарка крачеше пред нас леко приведен и се озърташе за цел, която да порази с поредната стрела. По фланговете ни се струпваха все повече и повече либийци.

— Къде е Хоремхеб? — изкрещях.

Страховитата шумотевица на боя бе изпълнила всичко около нас, докато продължавахме да сечем, да промушваме и да поваляме врага. Понякога не успявах да направя разлика между свой и враг, тъй като гъстите облаци прах покриваха всичко с фини белезникави прашинки. Либийците се хвърлиха отново напред. Тогава чух гласа на бойните тръби, отекнал високо над общия оглушителен шум, след което се разнесе тропотът на колела: зад масата на либийците се издигнаха нови облаци прах. Ескадроните от бойни колесници с името на Анубис най-после пристигнаха. Във всяка колесница имаше по трима бойци. Либийците се оказаха оградени от двете страни. Битката бе спечелена и започна безогледно клане. По дъното на долината потекоха кървави потоци. Либийците се озоваха в капана на бавно и неумолимо стягаща се хватка. Не можеха да разчитат на пробив нито напред, нито назад. И двата склона на долината бяха твърде стръмни за изкачване. Които все пак се опитаха да се изкачат, се търкаляха обратно в облаци прах и порой от чакъл и парчета от глинестата почва. Нашите хора ги чакаха долу, за да прережат гърлата им. Продължихме да избиваме неприятеля до пълно изтощение. Най-после врагът хвърли оръжието си, коленичи в прахта и протегна ръце за пощада. Ехнатон изрече заповед и боят престана. Качи се на колесницата, приемайки шумните хвалебствия и поздравителните викове на войските. Либийските пленници — не повече от двайсетина души, бяха избутани напред. В струпаното войнство бе оформен широк проход, водещ до колесницата на върховния главнокомандващ, чиито колела и кош в синьо и златисто бяха покрити със засъхваща кръв. Един от либийските главатари направи опит да се пазари за живота си. Ехнатон поклати глава, стисна бойния си боздуган и изрече нова заповед. Всеки либиец бе вързан с ръце отзад, тласнат напред и принуден да коленичи. Ехнатон хващаше поредния пленник за косата, замахваше с боздугана и разбиваше главата му като орех, разпръсквайки встрани мозъка на жертвата. Купчината от трупове растеше. Долината се бе смълчала; чуваха се само стоновете на пленниците и звукът на размазаните от Ехнатон черепни кости. Той стоеше изправен в страховита поза, опръскан с кръв. Всички пленници бяха избити. Тогава Ехнатон вдигна боздугана си както жрец — жезъла си.

— Слава на Атон! — извика силно той. — Нашата победа е негова победа!

Гласът му продължи да ехти в долината като небесен гръм, докато повтаряше думите си отново и отново. Цялата войска, паднала на колене, му отговаряше с високо изпят хвалебствен химн.

— Слава на Атон! Нашата победа е негова победа!

Силно задъхан, Ехнатон се качи в колесницата си. Поех юздите, докато войсковите командири се струпваха около него. Господарят ми ги поздрави и им благодари.

— Слава на Атон — посочи той към дебелия килим от трупове, разпънат във всички посоки около нас. — Нека мъртвият враг изгние — разпореди се той. — Коремите им да се подуят и да се пръснат. Те оскверниха свещеното място на моя Отец. Заради това костите им да останат да се белеят тук като предупреждение.

Усетих как някой докосна ръката ми. Бе Хоремхеб.

— Закъсня. Трябваше да дойдеш по-рано.

— В колесниците имаше повече хора — обърса Хоремхеб прахта от устните си. — Движехме се по-бавно, но успяхме да ви спасим.

— А и себе си! — казах съвсем тихо и посочих към наемниците, докарани от ескадроните. — Бях заповядал на капитана им да те убие, ако все пак не тръгнеш насам.

Очите на Хоремхеб светнаха в усмивка:

— Ще запомня това, Маху.

— И аз няма да го забравя.

Сподирен от войските си, които продължиха да пеят хвалебствени химни и да разчистват труповете от пътя на конете, Ехнатон напусна долината, за да не се върне никога повече на това място. Погледнах назад при входа на злокобната клисура. Нашите хора се прегрупираха. Небето започна да почернява от реещите се вече лешояди. Някои от тях се бяха заели съвсем делово с труповете, които се валяха в локви от кръв. Ехнатон впи длани в перилото на колесницата и затвори очи, а устните му се задвижиха мълчешком. Не знаех дали се моли, или отправя беззвучни закани.

Когато се върнахме в двореца, вестта за внезапната, неочаквана битка в Долината на сенките вече бе обиколила целия град. Хората ми не си бяха губили времето — веднага извършиха предварително подготвените арести, завардиха всички сухопътни и речни пътища и претърсиха домовете на заподозрените в измяна. Някои от провинилите се избягаха, неколцина погълнаха отрова. Ай се изяви като върховен съдия от името на фараона. Негово оръжие стана страхът. Тържествените клетви за вярност, подплатени с щедри дарения от злато и скъпоценни камъни, се оказаха приемлива гаранция за добро поведение. Които запазиха самообладание и не побягнаха, оцеляха. Но които изпаднаха в паника и напуснаха града, бяха осъдени на изгнание с пълна конфискация. Само малцина бяха подложени на реално наказание — избор между заточение и чаша с отрова. Немалко важни постове във войската и в различни Домове на държавата се оказаха свободни, но бяха заети начаса от хора на Ай. Същото стана и в по-големите храмове. Жреците отстъпиха: изображението на Атон бе извадено на всеобщ публичен показ, но най-важното бе отнемането на храмовите съкровищници и хранилища на зърно, които преминаха под разпореждането на Ехнатон. Богатствата и провизиите от тях бяха разпределени между бедняците, търговците на дребно и онези, разбира се, които Собек наричаше „моята изгладняла челяд“.

Със Собек се срещнахме още в началото на събитията и се уговорихме за добре организирани и твърде шумни демонстрации в подкрепа на Ехнатон и срещу храмовата върхушка и аристокрация както в Тива, така и в Некропола, които бяха проведени със задоволителен ефект: размириците и палежите се оказаха минимални. Храмовите охранители и наемниците бяха включени в дворцовата гвардия, командвана от Нахтмин. Всички войскови офицери бяха приканени да положат клетва за вярна служба. Само малцина дръзнаха да откажат. Рамзес и Хоремхеб бяха произведени в чин на полкови командири, ранг на писари на войската и отговарящи за полковете на Сет и Анубис, които се разгърнаха около Тива. Промените бяха разгласени и в провинциалните градове. Великолепния, който се оказа отшелник в Дома на любовта и насладата, не бе в състояние да предприеме съвършено нищо. Неочаквано лесно се справихме и с преследвания от нас култ към Амон и поддръжниците му. Не само в Тива, но и навсякъде другаде изплува силното негодувание срещу арогантността, натрупаните богатства и растящата мощ на Карнак и Луксор.

Царица Тийи се зае усърдно с делата в Дома на пратениците по държавните въпроси отвъд границите на Египет. Пентжу стана Главен наблюдател в Царския дом на живота. Майа пое поста на Главен надзирател в Царския дом на среброто. А на мен бе поверен Домът на тайните. Посетих грижливо охраняваната му територия, за да получа служебните печати; разходих се с удоволствие из вътрешните му дворове и градини, като огледах малките къщи и общите помещения, където се трудеха писарите. Проверих и тъмниците, които се оказаха изненадващо необитаеми, а след това ме преведоха тържествено през централния вътрешен двор за среща с Школата на писарите в колонната зала — ниско и притъмнено помещение, прорязано тук-там от лъчи светлина. Съпроводен от Джарка и трима плещести капитани от войската на наемниците, представих пълномощните си документи и уведомих присъстващите, че съм Главен наблюдател на Дома на тайните с незабавно поемане на поста. Всички трябваше да положат клетва за лична и служебна лоялност към мен, като им обещах богати възнаграждения за вярна служба. В случай че тази клетва се окажеше в разрез с принципите им, те щяха да получат пенсия от храма и да бъдат поканени да привършат земните си дни в земеделски занимания възможно най-далече от собствената ми особа. Предоставих им целия следобед да мислят върху предложението и насрочих нова сбирка за полагане на клетвата в деветия час.

— Обаче — предупредих ги аз — ако се закълнете, а по-късно предадете мен или господарите ми, ви очакват набиване на кол, продажба на семействата ви в робство и конфискация на предоставените ви домове и имения.

Те изслушаха думите ми в пълно мълчание, пък и нямаха възможност за избор. Нещо повече: както другите държавни чиновници и всевъзможни управители, те още не бяха успели да се осъзнаят от поразилата ги новина за битката в Долината на сенките. Всички бяха буквално шокирани, а лоялността им към досегашните им господари бе пострадала сериозно и почти непоправимо. Дворцовите интриги и политическото противоборство бяха неотменна част от живота им. Въпреки това обаче те бяха осъдили като отвратително богохулство поканата, която високопоставени служители на фараона бяха отправили към враговете на Египет, даваща им възможност да осквернят свещената му земя, да убият престолонаследника и да оплячкосат престолния град. Поисках от Главния писар да отвори Стаята на тайните, където се съхраняваха най-ценните поверителни доклади и донесения. Той ме заведе в подземно помещение, където поисках докладните писания за Ехнатон и за чедата от Кап. Главният писар се разтрепери и плувна в пот; после протегна умолително ръце, но забеляза изражението на лицето ми и падна на колене със стон.

— Съжалявам, господарю — запелтечи той, — но Хотеп ги взе преди два дни.

Казах му, че не искам да го виждам повече тук. Оставих горкия човечец да трепери и отидох при другите писари, които се заклеха до един. Ай ми беше предоставил вече списък на поддръжници в Дома на писарите. Спрях се на Туту — младолик, мършав, дошъл от Ханаан; не бе от приказливците, имаше остър поглед и ум като бръснач и бе надарен с невъзмутима ирония, така че обещаваше да стане най-верният и предан нам главен писар.

Проверих отново Дома на тайните, но Хотеп се бе постарал да свърши всичко както трябва. Много ценни доклади и ръкописни документи просто липсваха. Ай се бе разпоредил да не се предприема нищо срещу Хотеп и Шишнак. Поне засега. Въпреки това оградих с верига от наемници разкошното имение на Божия отец Хотеп и жилището на жреците в Карнак под предлог „защита при извънредно положение“. Заех се да оползотворя постоянно засилващото се чувство на оскърбление в Тива и другите градове по Нил от опита за убийство на обичания от фараона съуправител на египетската държава. Агентурата на Ай бе не по-малко активна. Чуждоземските пратеници се редяха пред Двореца на Атон, за да засвидетелстват лоялност и подкрепа. Кметове и жреци от висшия клир се тълпяха в разкошните зали и великолепните градини на двореца Малгата. Огромният Двор на среброто бе отворен. Имането на храмовете се превърна в неизчерпаем извор на подаръци и подкупи.

Двамата с Ай работехме неуморно, за да сподавим и най-малкото противопоставяне и да засилим потока на възхвали и ласкателства към нашия господар. Хотеп остана в имението си, където полагаше изненадващи грижи за градината си и твореше поезия. Всички в Дворцовия кръг си даваха сметка, че той е участвал в акта на заговор и измяна, но все още бе смятан за най-близък приятел на Великолепния и архитект на славното царуване на остарелия фараон. Положението в Карнак бе съвсем друго. Нашите шпиони сред жреците докладваха за постоянно засилващи се разногласия и вражди, прерастващи в открит ропот и съпротива срещу начина, по който Шишнак бе ръководил храмовите дела. Лишен от подкрепа както в Карнак, така и в Луксор, Шишнак извърши онова, за което не бях преставал да се моля. Той се опита да избяга преоблечен като жена и придружен от неколцина прислужващи му послушници. Отплава с товарен кораб на север, за да потърси убежище. Чаках го с четири бойни кораба. Пресякохме пътя на плавателния му съд и го потопихме заедно с целия екипаж на борда, с изключение на самия Шишнак, когото измъкнахме пищящ от кърмата. Върховният жрец мигом бе лишен от сан и полагаемото му се достойнство: само след няколко часа от страшилище, пред което всички се кланяха, се превърна в будеща присмех фигура с безвкусна перука, шал с пискюли и плисирана ленена роба. Пренебрегнах молбите му за пощада и вързах ръцете му. Отведох го в Двореца на Атон за бърз процес пред Ехнатон, Нефертити и Ай. Те го посрещнаха с несдържан присмех, последван от удари и ритници. Нефертити одра с нокти едната му буза и го заплю в лицето. Ехнатон го удари в стомаха, а Ай доволно гледаше отстрани. Шишнак започна да се моли и да плаче. Удари го на пазарлък. А когато разбра, че опитите му са безполезни, притихна и отказа да отговаря на обвиненията за измяна и опит за убийство.

— Ти отрови брат ми! — изкрещя Ехнатон. — Вярно, целта ти бе да премахнеш мен! Винаги си искал смъртта ми. Използвал си храмовото злато, за да подкупиш либийците. Направи същото и със Снефру. Организира нападение и срещу моя доверен приятел — посочи той към мене и удари Шишнак по лицето, като разби горната му устна и разкървави носа му.

— Не! — изстена. — Не бях аз, а Божия отец…

— Божи отец ли? — изкрещя Нефертити. Красивото й лице се разкриви от гняв. — Божи отец! Как се осмеляваш да назовеш с тези думи една продажна змия? — и тя заби дълга остра фиба във врата на Шишнак, който изпищя от болка, падна на колене и се опита да припълзи към мен.

— Маху — проплака той, — милост!

Застанах до него, свалих смешната перука от главата му и избърсах лицето му с мокра кърпа, след което доближих до устните му чаша вино, наръсено със смирна.

— Пий — казах настойчиво.

Шишнак отпи веднага, без да се стресне от острия вик на Нефертити, отправен към мен. Ехнатон протестира срещу омърсяването на чашата, докато Ай се усмихваше самодоволно, изтегнал се удобно на стола си като котарак.

— Пий — повторих. — Очаква те смърт. Остава само да избереш каква.

— Признай — обади се провлечено Ай и лапна резенче пъпеш от съдинката в скута си.

— Признай — настоях и аз. — Кроил си планове за смъртта на Свещения избраник, на Великата му съпруга, на Божия отец Ай и на мене. Щеше ли да проявиш милост към мен, или щеше да се смееш, докато ме набиват на кол или заравят жив в Червените земи? — Шишнак сведе поглед и отпи жадно. — Сега си като войник. Избрал си една война и си я изгубил. Пресели се в нощта като мъж! — спомних си как главатарят на шайката на Чакалите ми се подсмиваше; почувствах отново вледеняващия страх, който изпитах при кошмарното ми нощно пътуване по реката, преди да изрека: — Не мога да направя нищо повече за теб.

Накарах го да изпие чашата до дъно. Джарка се приближи, овърза здраво главата на Шишнак около челото, пъхна дебела клечка в направената примка и я завъртя няколко пъти. Крясъците на Шишнак бяха страшни. Слънчевият оркестър на хетите бе въведен в залата и подреден в дъното й; наредиха на музикантите да свирят възможно най-високо. Джарка продължи с мъчението. Очите на Шишнак почти изскочиха, а лицето му стана мораво, с изпъкнали вени. Ехнатон се приведе няколко пъти над него, повтаряйки:

— Е, Шишнак?

Нефертити се съсредоточи върху рисуването на цветна градина. Ай се върна към папурената кошница с документи. И двамата проявиха интерес към Шишнак едва когато съпротивата му се пречупи. Той се разприказва срещу обещание за бърза смърт и достойно погребение. В края просто потвърди онова, което вече знаехме — заговора срещу Ехнатон от храма в Карнак, нелепата смърт на Тутмос, подкупването на либийците със злато, подстрекаването на Снефру към измама и покушението срещу мен. В интерес на истината признавам, че той пое цялата отговорност и не спомена ничие име. Вече бе приел, че ще умре, оставаше му да запази поне част от достойнството си.

— Това е всичко — тръсна глава той. — Така е, Маху, водих война и загубих.

Приклекнах пред него.

— Обикновени и политически убийства, цареубийство, богохулство, държавна измяна — изброих. — Все подходящи занимания за върховен жрец на Амон — направих кратка пауза и продължих: — Има ли още имена — вдигнах окървавеното въже от пода и го връчих на Джарка.

— Рахимере — заекна Шишнак.

— Вече е покойник. Сърцето му бе слабо… — обади се тихо Нефертити.

— А Хотеп? — попитах.

— Той винаги е в основата на играта — въздъхна. — Замесен е във всичко още от самото начало.

Нефертити донесе чашата. После клекна на възглавниците и обърна глава, докато Шишнак пиеше отровното вино. Ехнатон се изтегна на стола, наподобяващ трон; бе притиснал уста с един пръст, а с другите почукваше върху татуировката си, като че отмерваше такта на музиката на своя оркестър. Ай съчиняваше поемата „Смъртта на Амон“. Отстъпих встрани. Най-после предсмъртните стенания на Шишнак престанаха. Ехнатон се надвеси над трупа и извика:

— Нахтмин! — новият командир на дворцовата войска влезе бързешком. — Изгори това тук — Ехнатон ритна трупа.

— Мислех, че…

— Мислил си погрешно, Маху. А аз мисля правилно.

Отидох при Хотеп следобед на другия ден. Намерих го във великолепната градина на къщата му — седеше в удобен стол с възглавници, издокаран в елегантна роба, и отпиваше от голяма чаша с вино. Един уплашен слуга ме въведе, докато ми обясняваше с приглушен шепот, че всички били избягали.

— Наемниците, които ме пазят, са много любезни — дори не вдигна поглед към мен Хотеп. — Познах командира им. Някога служехме заедно. Маху, той е учтив, но е твърд до крайност. Заяви ми категорично, че бил тук да ме защитава, и затова не мога да напускам къщата — посочи към възглавниците, накамарени откъм другата страна на масата. — Но аз, Павиане от Юга, нямам никакво желание да я напускам. Е — засмя се, — какво ми носиш? Живот или смърт?

— Смърт.

— Така си и знаех.

— Но милостива смърт.

— Фараонът може да отнеме дъха на всеки, но няма власт върху ничия човешка душа. Чуй ме, Маху. Най-приятният и успокоителен звук на този свят е любовният призив на гълъба. Той ще ми липсва най-много.

— Очакваше ли ме?

— Научих какво е станало с Шишнак. Слугите ми са дочули новината на пазарището. Горкият Шишнак — въздъхна Хотеп. — Какъв глупак се оказа. Каква голяма грешка допусна! Хем му казвах, че с нас е свършено.

— Грешка ли?

— Да, либийците — отпи от виното си Хотеп. — Идеята беше негова. О, не отричам, че дадох съгласието си, но продължавам да твърдя, че цялата работа бе сбъркана. Седни, ще ти разкажа — предложи ми вино. Отказах. — Твоят господар, Плашилото, трябваше да бъде удушен в мига, в който се роди. Великолепния не биваше да се жени за онази кучка Тийи от шешну, защото главата й е пълна с привидения, а устата й не спира да ломоти за Невидимия, за Виждащ всичко бог… — въздъхна Хотеп. — Но сърцето на Великолепния е било винаги под полите му. Маху, на младини Тийи бе по-прекрасна от слънцето. И толкова умела в любовното изкуство — ухили се той. — Лично Великолепния ми го е казвал — млъкна за миг и се облегна назад. — Тогава му бях приятел, доверен писар и главен архитект. Строих храмове и чудесни дворци по цялото протежение на Нил. Но Тийи винаги шепнеше нещо в ухото му. Говореше му за Единствения бог, за Атон и за Слънчевия диск като негово проявление, дърдореше и за някакъв Месия, който щял да дойде, за да промени всичко. Великолепния се смееше на думите й. Роди се престолонаследникът Тутмос, красавец и здравеняк, идеален наследник на короната. Ала ето че се роди и Плашилото. Жреците и гадателите с техните хороскопи, предсказания и знамения искаха да го умъртвят.

— Нима си им повярвал?

— Не, разбира се. Единствено се безпокоях, че за Тийи Плашилото бе Месията. Великолепния искаше да го убият. Тийи измоли живота му. Знам много добре какви ги надроби тогава лукавата кучка. Скри го и го отгледа в Хелиопол. Натъпка невръстния му мозък с глупотевини за Невидимия, пося в душата му вярата, че е Единствения, Избрания. След години се вмъкна пак в спалнята на Великолепния с нов план. Плашилото бе вече пораснало. Защо да не се събере с подбрани деца от Кап? Постарах се да й попреча, разпоредих се той да остане затворен в павилиона и пазен от обезобразена като самия него стража…

— Нима не се опита да го убиеш?

— О, не съм спирал! Отровни вина и храни, змии, покушение от случаен фанатик… После той тръгна с войските в Кушитската кампания. Тийи настояваше синът й да се присъедини към чедата на Кап, за да разбере какво представлява военната служба.

— А ти принесе в жертва полковник Пера. Нали?

— Да. Подкупих кушитските главатари със сребро. Те трябваше да убият Пера и да нападнат лагера. С един удар щях да премахна света на Плашилото, както и на чедата на Кап — задържа той чашата в едната си ръка и посочи към мене. — Маху, междувременно нарастваше безпокойството ми, свързано с теб и деянията ти. И още нещо, което е по-важно: вярвах само наполовина на надутото каканижене на жреците. Сякаш някаква магия пазеше живота на Плашилото…

— Ами Собек?

— О, да, Собек. Подкупихме Имри, който сложи отрова във виното и змии в онази кошница. Престъпното му безхаберие позволи на убиеца от кея да се доближи до принца. Леля ти Изития бе научила за любовната авантюра на Собек, а Имри осигури доказателствата. Надявах се да замеся и чедата на Кап, но не успях. Наистина ли Собек е оцелял? Имам немалко шпиони из града, но не са от най-добрите… — отговорих му само с поглед. — Добре, добре. Тогава жреците от Карнак решиха да се намесят. Шишнак така и не прости на Плашилото за химна, който изпя в чест на Атон. Прие го като върховно предизвикателство. Ами това е, знаеш останалото. Направих много грешки. Не предвидих тоталното увлечение на Великолепния както по собствената му дъщеря, така и опиата от мак. И винаги подценявах царица Тийи и чедата от Кап. Особено теб, Маху…

— Защо мразиш моя господар?

— Не мразя него, а само онова, което проповядва и поддържа. Египет е голяма и силна империя, защото е позволено всеки да си има собствен бог. Всеки може да следва избрания път и това не пречи никому. Бедните могат да се издигнат високо в йерархията, чужденците и местните ги наказват еднакво строго, благородниците и просяците могат да си разменят титлите… А какво ще стане, когато обявят на цял Египет, че има само един бог? Че е еднакъв за египтяни, митанийци, хети, либийци, подли азиатци, черни нубийци и кушити? И което е още по-важно: какво ще стане, когато хората не го приемат?

— И аз не го приемам — възразих тихо.

— И това, че не го приемаш, не те прави по-малко опасен. Защото в твоите очи Ехнатон е бог, комуто трябва да се служи.

— Знаел си тайното му име, така ли?

— То вече е толкова тайна — изсмя се Хотеп, — колкото е цената на зърното на пазара. Помисли, днес е Амон Ра, утре — Озирис, вдругиден — Изида. Мярата е една и съща за всички египетски богове, низвергнати като идоли! Глинени и каменни изображения, които ще бъдат разтрошени. Но тогава какво ще предлага утеха на хората? Каква надежда за следващ живот им остава в страна с един-единствен бог, която е лишена от всички познати статуи и идоли? Без храмове, без Некропол? Мислиш ли, че тези хора ще го приемат? Толкова хиляди години история, заличени като петно от пода, така ли? След по-малко от десет години ще избухне гражданска война. Е, и какво ще остане тогава от властта на фараона? От силата на Египет? Маху, за какво ще бъде всичко това в края на краищата? За някакъв невидим бог — поклати глава. — Да, остава ни да се върнем в началото…

— Трябвало е да станеш пророк.

— Спести ми сарказма си, Маху. Някои неща са написани, за да ги види всеки. Искат се само прочитане и внимателното им проучване. Разбрах, че си бил в Дома на тайните.

— А аз — че ти си прибрал някои доклади оттам.

— Не, изгорих ги. Ето леля ти Изития например… Тя наистина беше забележителна жена — загледа ме внимателно. — А ти се погрижи да я убият като куче и да подпалят дома, в който си израснал. Да, знам, че е твое дело. Тя беше изключителна жена, която вършеше добре всяка възложена й работа: прислужваше на бог Амон Ра — ухили се Хотеп, — а беше и близка приятелка на двама ни с Великолепния. Маху, майка ти също беше забележителен човек. Питал ли си се някога защо баща ти странеше от теб? Ще ти отговоря без заобикалки. Той я оставяше често сама. Леля ти Изития я въведе в дворцовия кръг. И тя стана много близка с мен и с Великолепния…

— Какви ги говориш? — отдръпнах се рязко. Лицето ми пламна, а езикът ми изведнъж надебеля.

— Просто цитирам една пословица: „Добре осведомен е само онзи, който знае истинския си баща.“

Стиснах кинжала си, но почти веднага го пуснах.

— Не, няма да те убия в миг на ярост и да те превърна в мъченик! Какво значение има откъде идваме — кои са бащите и майките ни, или къде отиваме?

— Започнал си да говориш като прорицател… — допълни чашата си и добави малко прах от кесийката до съда с виното. — Кажи ми, Маху, какво ще правиш, ако Ехнатон се обърне срещу теб?

— Защо да го прави?

— Възможно е да се случи — разбърка Хотеп вино с пръст. — Първо ще трябва да завърши започнатото дело. Вече никой не може да го спре — присвиха се в усмивка очите му. — Колкото до бъдещето, направих каквото бе по силите ми — вдигна чаша, поздрави ме с жеста за наздравица и отпи голяма глътка. — Моля те, излез за малко, а поле се върни и ще видиш, че съм си заминал. Големият дом може да разгласи, че съм умрял кротко в съня си. Излез, Маху, махай се! — изправих се да си ходя, но той ме спря: — Съжалявам за майка ти, но не съм те излъгал. А за теб сбърках два пъти. Първо, не биваше да те оставям в ръцете на онази ужасна жена Изития…

— А втората ти грешка?

— Подцених те. Успокоява ме само мисълта, че и Ехнатон те подценява! — и той вдигна чашата си за последния си тост: — Ще те чакам някъде из отвъдното!