Възходът на Атон

Тринадесета глава

Загърнат в ярък плащ на Снефру и преметнал през рамо кошница със запечатан съд в нея, прекосих Нил при Некропола; това пътуване винаги ми напомняше, че тук, както в двореца, животът и смъртта следват своя ход неотстъпно един до друг. От тълпата на кея се измъкна един просяк и ме хвана за китката, веднага коленичейки, за да засвидетелства миролюбивите си намерения.

— Сергията на бижутера — каза съвсем тихо и едва разбираемо той през подпухналите си венци — е затворена. Но ще те посрещнат в Кръчмата на Анха на Улицата на ковчежетата близо до Квартала на кошничарите в Града на мъртвите. Разбра ли?

— Да — отскубнах се от яко стисналите ме пръсти.

— Върви си в мир, страннико — усмихна се той и се наклони леко към мене; лъхна ме миризма на застояла пот и евтино масло. — И внимавай да не те проследи някой.

Един лодкар ме прехвърли през Нил. По това време реката беше толкова пренаселена, че беше невъзможно да разбера дали някой ме следи. Нещата се влошиха още повече, когато от военен съд от речната стража ни извикаха да се отдалечим. Използвах възцарилата се бъркотия, за да огледам реката. Търсех лодка, плоскодънка или неголяма баржа с един пасажер — човек, който не се вписва в околния пейзаж, но не открих нищо особено.

Стигнах без допълнителни проблеми до Кея на мъртвите и навлязох в лабиринта от улици в по-ниската част на Града на мъртвите. Мястото беше мрачновато и сгодно само за онези, които търсеха подслон от ударите на закона. Чувствах определено безпокойство, защото долавях нечие невидимо присъствие, макар и да не виждах никого и нищо подозрително, с изключение на някакво джудже с рунтава глава и раирана роба, което ту се оказваше зад мене, ту ме изпреварваше. Най-после стигнах до Кръчмата на Анха — пивница и дом за удоволствия. Специално тази вечер заведението бе безлюдно отвътре, въпреки че малкият му вътрешен двор беше пълен с наемни побойници с характерните им кожени поли, презраменни ремъци и солидни походни сандали; те се бяха изтегнали около разбит водоскок. Всички вдигнаха глава и ме огледаха, но никой не стана. На вратата на кръчмата също имаше стража. Собек се бе разположил на куп възглавници под прозорец със затворени капаци. Хората от бандата му стояха прави или клечаха, но оставаха в сянката. Собек се усмихна, когато влязох, пусна на земята кученцето, с което си играеше, и се изправи, за да ме поздрави. Остана обаче обърнат към вратата.

— Справи се добре, приятелю — каза той и извика: — Проследи ли те някой? — джуджето му отговори нещо с гърлен глас, но на език, който не разбирах. — Очевидно е имало преследвач, но сме го изгубили — обясни Собек, докато ми стискаше ръката.

После седна и ми посочи възглавниците в основата на дървена колона. Извадих кинжала от платнения си колан и седнах с кръстосани крака. Някой бутна голям съд с пиво в ръката ми. Собек вдигна бокала си за наздравица. Отвърнах на жеста му, но не отпих.

— Не е отровна — засмя се Собек. Той взе чашата ми, отпи дълга глътка и ми я подаде обратно. Сега изглеждаше доста по-добре от последния път, когато се видяхме; лицето му не бе толкова изпито, макар че имаше нови белези на двете бузи и над лакътя на дясната ръка. Кожената му пола, шалът на раменете му и сандалите на краката му бяха добро качество. По пръстите, китките и ръцете му блестяха пръстени и гривни. Главата и лицето му бяха обръснати гладко и намазани обилно с масло; очите му бяха все същите — като на гладна котка, тръгнала на лов. Кинжалът му бе в обсега на дясната му ръка. — Добре ли си, Маху, шефе на полицията?

— Не съм ше…

— Скоро ще бъдеш. Чух леля ти да се смее по този случай. Разбрах го точно от нея.

— В нощта, когато я… посети, ли?

Собек се ухили, затулвайки устата си с ръка. Той поръча порции с риба зъбатка, свежа маруля и сочни резени от нар. Сервира ни млада просякиня. Собек пое чиниите и раздели храната на двама ни.

— Е, и? — задъвчи шумно той. — Какво искаш?

Отворих кошницата и извадих запечатания съд от алабастър, пълен с мухи, които бръмчаха около бучка мед, и го сложих на масата пред него. Собек спря да дъвче:

— Това подарък ли е?

— Да.

— Задето убих леля ти ли? — присви се лицето на Собек. — Не беше трудно. Тя се оказа достатъчно нагла и смяташе, че войниците, които лагеруваха в градините й, са сигурна защита. Очевидно й харесваше да бъде сама. Както и да е. Вратът й изпука като клонче. За какво ми е това гърне с бучка мед и бръмчащи мухи в него?

Отворих кесията си и извадих три скъпоценни камъка, които сложих на масата.

— Искам да отнесеш съда с мухите при балсаматорите и да им кажеш да го сложат до главата на трупа на Изития. Тя не можеше да ги понася.

Собек се разсмя и попита:

— Нещо друго? Тук има и три камъка.

— Ще трябва да подкупиш балсаматорите да извадят сърцето й и да махнат защитния скарабей, преди да обвият трупа й с превръзки. Искам душата на леля ми да се скита дълго из отвъдното.

— Не знаех, че вярваш в тези неща.

— Собек, аз съм пресметлив, когато се налага.

Собек почука по третия диамант.

— А този?

— Къщата на Изития ще опустее. Искам да бъде изгорена до основи както самата сграда, така и всичко в нея, но да не пострада върбата в овощната градина.

— Пожар ли? — погледна Собек към тавана. — Ще трябва доста масло, а в допълнение и дръзки мъже… — сложих четвърти диамант на масата. Собек го преметна в дланта си. — Явно омразата ти към нея е била голяма…

— Тя направи от мен това, което съм.

— А какъв си, Маху?

— Както посадиш едно дърво, така и расте.

— Добре — рече той. — Ще изгоря къщата — пъхна Собек къс риба в устата си, а очите му вече не бяха толкова зли. — Да, Маху, ще станеш полицейски началник, не се притеснявай. В период на изчакване сме. Нали така? Старият фараон умира, а Плашилото чака като котка, сгушила се в храстите и готова да скочи заедно с двамината си рижи родственици от Ахминовата чета. Присъствието им се чувства вече — приведе се той напред и напълни чашата ми. — А нашата работа, Маху, е да следим за развитието на нещата: да бъдем съвсем близо до вратата и да се вслушваме внимателно в клюките и слуховете. Кой е пратен тук? И кой — там? Кой офицер отговаря за даден район? Защо някои полкове са дислоцирани нагоре по реката, а други — по-близо до града? Защо Ай настоява толкова упорито за осигуряването на наемници? — забеляза изненадата ми и се усмихна: — О, да, предполагам, че той подсилва гарнизона в Ахмин: личният състав там е толкова нараснал, че някой може да помисли за връщане на опасността от нападение на хиксосите. Рано или късно, навярно доста скоро, Ай ще назначи някой генерал за следващия кмет на Тива.

— А новият пост? — повторих въпроса си. — Шеф на полицията?

— Ой, Маху: умният ми Песоглавец! Ай не може да се справя с всичко, и то веднага. Работата му прилича на рисуването на една картина: мацване тук, размазване с четката там. Още нищо не е готово, нищо не е оформено, но художникът го е видял и знае добре как трябва да продължи. И така, Маху, Песоглавецо от Юга, моят въпрос е следният: Какво искаш ти всъщност? Власт ли? Дали целта ти е да бъдеш близо до Ай и шайката му?

— Искам да съм част от онова, което не само харесвам, но и съм доволен от него.

— А да обичаш и да бъдеш обичан?

— Собек, тук сарказмът ти не е подходящ.

— Добре, но ти държиш много на Нефертити. Това ли е истинската причина, Маху? Заради нея ли обичаш и двореца?

— А ти защо си тук? — отговорих с рязък въпрос.

— Малко по малко ще стигна и до това. Знаеш ли — Собек взе кинжала си и го запрехвърля в ръцете си, — аз наистина те харесвам. Повече от всеки друг. Никога няма да забравя, че ти дължа живота си. А когато станеш шеф на полицията, двамата ще можем да посвършим туй-онуй.

— Струва ми се, че вече си събрал доста съдружници — погледнах вляво и вдясно към полускритите в тъмното хора. — Партньори ли са ти? — ухилих се. — А къде е Апи?

Собек викна да му донесат една кошница. Беше мръсна и оцапана с кръв, попила през тесните процепи между преплетените пръчици. Той сложи зловещата кошница на масата, вдигна капака и извади отрязана глава с щръкнала напред уста и челюст, както и с разръфана и почерняла плът по среза на шията. После внимателно я върна обратно с думите:

— Ето го Апи или онова, което остана от него. Опита се да ме предаде. Маху, чувал ли си за Хиените?

Бях чувал, разбира се. С това прозвище наричаха ужасните банди, които кръстосваха бедняшките квартали на Тива и мръсните улици на Некропола. Собек се разпореди да махнат кошницата и опипа белега на лицето си.

— Задължен съм ти и за малкото съкровище, което ми изпрати. То ми помогна да уредя някои неща и да заживея по-човешки.

— Под твой контрол ли са бандите?

— Почти. През идната година ще мога да кажа твърдо „да“. Научих много неща в оазиса, а още повече и по пътя обратно дотук. Фараонът бди за реда в своето царство, а аз ще се погрижа за порядъка в моето. Похитителите на гробници, сводниците, контрабандистите, ловците и продавачите на скорпиони, безработните, наемниците и уволнените войници ще знаят полагаемите им се места в моя малък свят, а ако не желаят да ги заемат… Ами те просто не заслужават да бъдат тук. Ще имам свой собствен Дом на среброто, както и въоръжени сили. Маху, ти ще получиш всичко, което поискаш в моето царство — щракна с пръсти. — Веднага щом го пожелаеш.

— Но все пак не можа да пипнеш оня, който ме следеше — подразних го.

— Не, не успях — усмихна се съвсем леко той. — Още правим грешки, Маху. Също както във времето, когато бяхме в Дома за обучение. Да научиш нещо, не е като да го получиш на тепсия. И така — вдигна отново чашата си, — нека пием за миналото, но и за бъдещето.

— Виждал ли си се с Майа?

Собек поклати глава и каза:

— Не. Само него оставих на мира. Още не знам защо. Но някой ден ще му напомня, че сме се познавали. Той още не знае, че съм жив.

Премълчах.

— За останалите всичко ми е ясно. Пентжу е влюбен в една дама, която се казва Тенбра. Завъртяла му е главата: ще се женят до края на годината. Вярвам, че го държи настрана от Дома на насладата тук, в Некропола, инак ще му се наложи да ползва всичките си умения срещу болестите, които може да си лепне.

— А Хоремхеб и Рамзес?

— Аха, двете бузи на един задник! Двете сополиви ноздри на един нос. Най-добрите наемни бандити. Хоремхеб е абсолютен пуритан. Поглежда някоя жена и веднага се сеща за разплод, а не за удоволствие. А Рамзес го наблюдавам внимателно. Отровен е като усойница. Често идва тук и е добре познат в Дома на насладата: борави умело с пръчката и камшика, а владее и други хватки. Често се питам дали приятелчето му Хоремхеб знае какво прави в свободното си време — Собек изпъна рамене и изпъчи гърди, имитирайки толкова сполучливо Хоремхеб, че избухнах в смях. — Хоремхеб иска да бъде генерал на генералите: един нов Яхмос — пое дълбоко въздух Собек. — Но жилката му е селска, от Делтата, където го е родило младо момиче, привлякло някога погледа на Великолепния…

— Нима е негов син?

— Може и да е. Или на някого от царедворците. Божествения — сви се в грозна гримаса лицето на Собек. — Той може и да е щедър към Царските украшения, само че никой не бива да докосва онова, което е минало през ръцете му, както разбрах за собствена сметка. Още ли пие маков сок? — почеса се по бузата Собек. — Говори се — продължи той бързо, решил да се похвали с осведомеността си, — че Великолепния проявява чувствително по-голям интерес към най-голямата си дъщеря — Ситамон, отколкото към съпругата си. Но не е далече денят, когато и той ще умре. Ще го погребат в огромния мавзолей, който си е вдигнал, където ще го пазят колосите от червен кварц. Маху, засега има само един гроб, който искам да посетя.

— За някого от нашите другари ли говориш?

— Да, за Мерире — тръсна глава Собек. — Такъв възвишен жрец, но и много палаво момче: как обичаше кушитките, колкото по-дебели, толкова по-добре… Хюйи е по-различен. О, да, и той обича дамите, но онова, което желае най-много, са богатството и властта! Да стане любимец на фараона и да се покатери високо на дървото.

— Знаеш много неща.

— Разбира се, Маху. Известно ли ти е къде хората си наемат слуги? Отиват както на пазара, така и в Некропола, където си избират някой млад мъж или някоя млада жена, а може и двете. После се връщат у дома и се захващат да клюкарстват. Изненадващо е колко хора разговарят помежду си така, че прислугата им все едно не съществува. А, между другото, кажи на господаря си да внимава. Големците в Тива, без да забравяме и бръснатите глави в храма в Карнак, го мразят много повече, отколкото може да си представи.

— А какво знаеш за онези от Ахмин?

— Охо, нима питаш за Божия отец Ай и Великата съпруга Нефертити? — подсвирна през зъби Собек. — Те са му много близки, наистина много близки! Хайде, стига толкова — той взе прибраните под възглавницата диаманти, извади кесията от пояса си и ги пусна вътре, след което каза: — Маху, наблюдавай небето през нощта и няма как да не видиш огъня — после ми помогна да се изправя. Кученцето му също стана и се прозя гласовито. Собек го хвана за козината на тила и го вдигна. — Още не съм изоставил дрането на кучешки кожи. Това тук ще свърши работа за детето на някой поклонник — кученцето изквича в ръцете му и размаха лапки във въздуха. — Сираче е — пусна го на земята и поясни: — Всеки ще го хареса.

Наведох се и го вдигнах, а животинката близна ръката ми.

— Ще го взема.

— Какво? — разсмя се Собек. — Ей, Маху, да не си станал сантиментален? Все пак случи с този избор…

— Знам. Има малко от сива хрътка. Стават добри пазачи — издържах погледа на Собек. — Ако се отнасяш добре с тях, верността им е безкрайна. Собек, не давам и пукната пара за никое кутре. Но ме безпокои възможността някоя сянка да пропълзи безшумно нагоре по стълбите, когато пия чаша вино на покрива на къщата ми.

Собек сложи ръка на раменете ми, насочвайки ме към вратата.

— Вземи кучето и го пази, макар че ти ще имаш нужда от пазач и защита през цялото време занапред — спрях се. Той ме побутна отново, почти забивайки този път ноктите си в месестата част на ръката ми. — Говорихме достатъчно за онова, което искаме — каза съвсем тихо. — Хоремхеб е прекалено амбициозен, а Хюйи е жаден за богатства и власт, но истинската опасност е скрита в твоя господар, защото иска да бъде бог.

— Такова е желанието на всеки фараон.

— Да, но този случай е особен. Той наистина мисли, че е бог, че е Единственият бог, Въплътеният бог. Запомни думите ми: онези, които търсят бог във всичко, търсят бога в себе си и… обикновено го намират — освободи ръката ми и ме потупа по рамото. — Тръгвай и бъди спокоен: никой няма да те притеснява.

Стигнах до кея все още наметнат с плаща на Снефру. Съдовете за превоз до отсрещния бряг бяха малко, защото тъмнината бе потопила всичко. Но точно когато слязох долу, се показа една плоскодънка, широка и клекнала съвсем ниско във водата. На кърмата й се бе изправил млад мъж с прът за управление, опрян на рамото му. Съвсем близо до носа, оформен като глава на пантера, бе седнал възрастен човек, когото взех за негов баща; отгоре пламтеше насмолена факла, а задните места бяха покрити с подплатена овча кожа.

— Предлагаме плодове — извика възрастният мъж, — но ако предпочитате…

Качих се, подадох няколко медни дебена и седнах пред стария човек. Той бе кръстосал нозете си; очите му с червени кръгове се усмихваха, а той дъвчеше нещо с беззъбата си уста. От врата му висеше амулет — изображение на глава на чакал. Възрастният мъж подпяваше нещо тихичко под нос, поклащайки се напред-назад. Запитах се колко пиво бе изпил. Лодкарят потегли и продължи с ловки движения, отдалечавайки ни от опасностите, спотаени в обраслите с тръстика брегове. Притиснах леко паленцето, стоплило се под наметалото ми, докато в ума ми гъмжаха мисли за Собек и за заплахата, стаена в думите му. Старият човек избърбори нещо, но не се вслушах в думите му. Очите ми натежаха. Постъпих повече от глупаво — отпуснах се. Засилващият се студен бриз ме събуди. Когато се сепнах и се размърдах, поглеждайки напред и нагоре, старият мъж не изглеждаше вече благоразположен и добронамерен; лицето му беше зло и говореше за спотаени някогашни грехове. Бе вторачил поглед в мен като във вол, готов за заколение; взираше се, за да разбере дали имам медальон под наметалото или гривни на китките. Погледнах вляво. Плоскодънната лодка бе вече в средата на реката; имах чувството, че сме запокитени някъде в мрака, носени от бързото течение. Кученцето се размърда, усетило тревогата ми.

— Това не е…!

Почувствах допира на острие в тила.

— А сега, пътнико, мирувай!

Възрастният мъж се поклащаше напред-назад, давейки се от смях. Плоскодънката се носеше бързо, следователно лодкарят бе на поста си, а острието беше в ръката на убиец! Ето кого са криели овчите кожи. Чакали са ме, а аз се бях вмъкнал в капана като празноглав заек, за да се оплета в мрежата на ловеца.

— Тук ли? — изръмжа гласът зад мен. — Един удар — и е готов!

— А, не! — отри нос старецът с опакото на дланта. — Не тук, а близо до някое свърталище на крокодили. Без знак и без следа.

— Колкото и да са ви предложили — обещах аз, — ще ви дам повече.

Възрастният мъж се взря в мене и ме потупа леко по китката.

— Не става дума за това — тъжно отговори той. — В никакъв случай.

— Кой го иска? — попитах.

— Научи го от господаря Анубис, когато застанеш пред него.

— А защо?

— Пак питай него.

Кученцето изскимтя. Огледах водата, притисната от нощта. Бреговете бяха много далеч, а бледите точки на светлинките сякаш ми се присмиваха. Дали пък не беше дело на Собек? Не, не се връзваше, тъй като можеше да ме убие веднага след срещата ни. Понечих да мръдна, но ножът ме убоде в тила; изтръпнах от болката. Обади се улулица, а в отговор отекна смразяващ сърцето рев на хипопотам. Водата припляскваше шумно в бордовете на лодката; нощният въздух бе вече ужасно студен. Гадеше ми се, но гърлото ми бе пресъхнало толкова, че не успях дори да преглътна, камо ли да ги помоля да не отнемат живота ми, което бе впрочем безполезно, тъй като в жестоките старчески очи нямаше и следа от жалост. Дадох си ясна сметка, че убийците са били наети, за да изпълнят нечие поръчение, така че нищо не би ги отклонило от заръката.

— Ще приберем всичко, което носиш — последва още едно потупване по китката ми. — Ако се държиш както трябва, ще прережем гърлото ти още преди крокодилите да научат, че си във водата. Добре — изфъфли старият човек. — Значи ти ще пазиш тишина: никакво хленчене, викове, плачове и молби. Слушай, знам една поемка — изви той главата си встрани и плю. — Рецитирам я на всички мои гости — мушна той наметалото ми там, където скимтеше кученцето. — Куче ли има там? — отмести робата ми с върха на камата, която бе държал досега скрита в ръката си. — Кутренце. Колко е сладко! Е, ще трябва да убием и него, за да умилостивим с приношение и Бога на реката, който ще ни пази живи и здрави. Я виж мъглата. На тебе ти се падна едно пътуване, а ние ще имаме цели две — над водата се носеше грамадата на пелена от мъгла, гонена насам-натам от бриза. — А сега накарай паленцето да млъкне — разпореди се важно старецът. — Моето стихотворение е знаменателно, защото ще бъде твоето предсмъртно ридание — и той подхвана с напевен глас:

— Ей, вие там!

Вторачих се в тъмното. Право към нас се носеше бързоходен тесен скиф с факла, привързана на висок прът в предната част.

— Ей, вие там! Нека бог Хапи бъде с вас!

— Какво искате? — извика старецът.

— Изгубих се — чу се отново само глас, защото човекът не се виждаше от светлината.

— Къде искаш да си? — избоботи убиецът зад мене.

— В Полята на блажените — звънна весело нечий глас.

Малката, но бърза лодка изви рязко наляво и се озова зад нас. Убиецът зад мен не посмя да се обърне, а лодкарят не можеше да го направи. Възрастният мъж се взираше покрай мене, опитвайки се да види новопоявилия се. Над водата отбръмча звук, подобен на отгласа от бързо размахани криле — музиката на летяща стрела. Мъжът зад мен се стовари върху мен и дланите му ме заблъскаха в гърба; явно бе изтървал ножа си и сега кашляше, давейки се в горещата кръв, изтичаща през устата му заедно с последните мигове на живота му. Последва ново избръмчаване, сподирено от пронизителен писък и плясък на тялото на лодкаря, стоварило се тежко във водата. Лодката ни се разклати опасно, но плоското й дъно я задържа на повърхността. Възрастният човек реагира, но прекалено бавно. Замахнах с юмрук в мига, когато се изправи. Той залитна встрани и се опита да запази равновесие, но цамбурна във водата. Кученцето скочи между краката ми. Избутах го, навеждайки се рязко встрани. Убиецът зад мене бе паднал по гръб. Стрелата го бе ударила точно в тила, а върхът й с обърнати назад шипчета стърчеше под брадичката му. Старият мъж правеше отчаяни опити да се върне обратно през борда на плоскодънката.

— Моля те!

Ударих силно плешивата му глава с изпъкнали сега венички на слепоочията, като забих нокти в лицето му, потапяйки го под водата. Плоскодънката се разклати отново.

— Довърши там поемката си! — изкрещях. — Нека речните добичета научат края!

Натиснах отново главата му. Старецът се опита да замахне, за да отбие ръката ми. После зарита и започна да се дави. Водата го заля и той не се появи повече. Седнах, за да си поема дъх. Тялото на убиеца, опрял преди ножа си в тила ми, последва своя повелител във водата. Паленцето скимтеше тихо. Вдигнах го и потърсих с поглед спасителя си. Бързоходният скиф се допря до борда на плоскодънката. Седящият вътре млад мъж ми се усмихваше; в скута му лежеше далекобоен сирийски лък, а през гърба му бе преметнат колчан със стрели. Ето къде се срещнах за първи път с Джарка. Това стана посред мъртвилото на нощта, когато се бях вледенил от студ, а сърцето и стомахът ми се бяха свили от страх. А той продължаваше да ми се усмихва с гладкото си лице с цвят на маслина без капчица пот и с черните си очи с гъсти мигли, които ме гледаха с любезно любопитство. Погледнах ръцете му. Не видях да държи кинжал или друго оръжие.

— Маху — разпери ръце той. — Ела, Маху. Аз съм Джарка от народа на шешну.

— Е, и?

— И съм един от Мълчаливите, които са на служба при Великата царица Тийи. Ще бъда твой слуга.

— Не ми трябва слуга.

— О, да: ще ти трябва, и то задължително. Хайде, ще разговаряме по пътя. Великата царица иска да ти каже нещо. Да се махаме, преди да е минала речната стража.

Взех понаквасеното паленце и се прехвърлих в скифа. Джарка натисна веслото и се отправихме бързо напред, оставяйки плоскодънката да се поклаща с пламъка на факлата, която се изгуби скоро в далечината.

— Следваше ли ме?

— Разбира се.

— Хората на Собек така и не успяха да стигнат до тебе.

Джарка смъкна горната дреха от раменете си и ми я подаде. Тя бе разделена на четвъртини с четири различни цвята — червен, син, черен и светложълт.

— Хората са готови да търсят винаги вече познатото — обясни ми през рамо той, — а аз се старая да не бъда един и същ никога. От време на време нося качулка. Друг път свалям сандалите си. Наблюдавах те, когато си тръгна от Кръчмата на Анха. Слезе до кея и там направи много глупава грешка. Очаквах да постъпиш точно така.

— Но как са могли да разберат? Сигурно Собек ме е предал.

— Не — Джарка се извърна и се съсредоточи в гребането. Вече наближавахме участъка от реката при Карнак: зърнах светлините на кея. След малко той добави: — Собек би те убил и заровил трупа ти в Червените земи.

— Тогава кой е?

— Някой иска да си мъртъв, а после друг иска и аз да те последвам. А ние убиваме и двамата в мислите си.

По някое време почувствах, че стомахът ми се е успокоил, а сърцето ми не блъска толкова бързо.

— А ти какво: жрец ли си? Или философ?

Джарка се разсмя като безгрижно момче, а моето сърце подскочи като предупреждение.

— Не, ловец съм. Не, не е съвсем точно. По-скоро съм актьор, който е мим и имитира другите. Не, отново не е напълно вярно — продължи замислен. — Просто съм слуга на Великата царица. Маху, видях те за първи път преди години, когато бях още момче. Беше в пустинята, но ти няма да си спомниш. Ето че пристигнахме.

Джарка спря лодката до стъпалата на кея, където беше един от по-малките вътрешни дворове на двореца.

— Няма ли да го оставиш? — посочи той кученцето и го взе от ръцете ми, докато ме водеше нагоре.

Минахме бързо през вътрешния двор. Джарка се спря пред някакъв склад, отвори една врата и хвърли вътре лъка и стрелите, последвани от паленцето. Накрая тръшна вратата, без да се притеснява от последвалото силно скимтене и лай.

— Тук ще бъде на топло и сигурно място. И скоро ще заспи. Как ще се казва?

— Карнак.

Джарка се усмихна криво и обяви:

— Е, значи ще се хареса на бръснатите глави на Амон.

След това ме поведе през вътрешността на двореца: спираха ни пазачите със синьо-златистите украшения на главата и церемониалните щитове с изображение на овнешката глава на Амон. Джарка показваше глинената плочка пропуск, която слагаше край на всякакви въпроси и отваряше всички врати.

Царица Тийи ни чакаше в една стая под стълбището, която гледаше към малка вътрешна градина. Бе облякла съвсем проста бяла туника, а на раменете й бе наметнат бродиран шал, осеян със скъпоценни камъни. Когато влязохме, вдигна поглед към нас. Очите й бяха уморени, а бръчките от двете страни на устата й бяха забележимо по-дълбоки от преди.

— Е, Маху, в безопасност ли си?

Приближих, за да коленича, но тя посочи възглавниците пред дивана.

— Сядай! Сядай! И ти, Джарка!

— Ваше превъзходителство, наредихте ли да ме проследят?

— Разбира се — изви встрани главата си царица Тийи. — Маху, нима си мислиш, че можеш да отидеш в Тива, без да бъдеш забелязан? Знам всичко за Собек и за бижутера. Той е вече мъртъв, както сигурно си разбрал. Направих опит да го подкупя, а той, горкият, не разбра и затова си плати. Учудва ли те, че още не съм се разпоредила да арестуват Собек? Защо да го правя? Нима заради това, че е откраднал една царска наложница? Той може да има цял куп от тях. И още нещо: с какво би могъл да заплашва той?

Запазих мълчание.

— Животът му беше застрашен — обади се Джарка. — В реката Главите на чакала му устроиха капан.

— Главите на чакала ли? — спомних си веднага за амулета на шията на възрастния мъж.

— Семейство наемни убийци — отговори живо Джарка.

— Изития знаеше много за тях — Тийи се усмихна на изненадата ми. — О, да, тя имаше отколешни познайници в този занаят.

Веднага си спомних деня, когато ме отведоха в храма на Анубис, за да видя трупа на баща си. Тогава ни налетя странният просяк. Сетих се и за деня, когато бе нападнат моят господар.

— По някое време те я пазеха — обясни царица Тийи, — а това зачовърка любопитството ми. Маху, ти ли уби леля си Изития? Това ми хрумна отначало, но ти беше в двореца, когато тя е умряла.

— Не съм я убивал, но се разтанцувах от радост, когато новината стигна до мен.

— Сигурна съм, че си ти.

— Кой е наел Главите на чакала? — смених темата.

— Не знам. Може би не съм единствената, която смята, че ти си очистил леля си, а може и да е кръвно отмъщение. Някой ден ще стигнем до истината, включително до корените на нещата. Но дотогава ти ще бъдеш защитник на моя син, а Джарка ще пази теб.

— Снефру ми е достатъчен!

— Джарка ще те охранява — повтори спокойно тя. — Той е от добро семейство и е напълно подходящ — присви очи. — Маху, ти имаш много опасни приятели. Собек, или както и да се казва той сега, е добре познат на полицията, но може да стане наш съюзник. Ела! — Тийи отиде до водния часовник в ъгъла, погледна го, а после откачи една пелерина и я наметна. Продума тихо: — Струва си да видиш нещо.

Минахме през истински лабиринт от великолепно украсени коридори и прекосихме няколко вътрешни двора, прониквайки все по-навътре в двореца. Стражите стояха прикрити в тъмни ниши. Царицата спря на половината дължина от поредния коридор, отвори една врата и ни въведе в стая, където миришеше на спарен въздух. Нямаше осветление. Тийи се препъна в нещо, но прошепна да пазим тишина. Тя отиде до стената в дъното, заопипва нещо и дръпна малък капак: в стаята блесна лъч светлина. Тя ми махна да отида при нея. Джарка остана облегнат на вратата. Приклекнах леко и погледнах през отвора: дъхът ми секна.

— Домът на любовта — пошепна Тийи.

Взирах се с широко отворени очи в харема на Великолепния, и то в централната голяма стая. Бе тъмна, с изключение на широко светло пространство в средата. Помещението бе подредено много красиво: водни басейни, ярки колони и много блестящи маслени лампи в съдове от чист алабастър. В центъра на осветеното пространство Великолепния се бе изтегнал чисто гол в голям стол, подобен на трон. Виждах всеки сантиметър от пълното му тяло с отпуснат корем, лъщящи от масло дебели бедра и едро лице с брадичка, подпряна на гърдите му. Край него пърхаха наложници с изящни тела, покрити с грим устни, очертани с тъмен прах сенки под очите и тъмночервени нокти на ръцете и краката. Някои го мажеха с драгоценни благовония, а други му даваха да помирише току-що откъснати цветове от лотос или да утоли жаждата си с леденостудени резенчета пресен пъпеш. Досами него имаше малка масичка с дъска за игра с гланцирани глинени фигурки с глави на кучета и на ястреби, очакващи да бъдат местени. Великолепния ту вдъхваше аромата на лотосов цвят, ту дъвчеше резенче пъпеш. От време на време сграбчваше ръката на някоя от наложниците и я опираше о чатала си, преди да хвърли двойката ашици при следващия му ход в играта. На отсрещната стена имаше ред от ниши, а над тях проблясваха разперените златни криле на Царския лешояд. В една от изпълнените с полумрак ниши се намираше диван със струпани многоцветни възглавници. Великолепния се изправи, поведе две от момичетата, влезе с тях в нишата и легна на дивана. Останалите наложници зачакаха търпеливо да се върне.

Тъкмо се питах защо Великата царица Тийи ни доведе тук, когато се появи евнух в искрящо бели дрехи, отличителни знаци за ранга му, с лъщящо от масло тяло и изпотено, пухкаво лице, гримирано като на жена. Той влезе в осветеното пространство. Две от наложниците застанаха от дясната и от лявата му страна, а евнухът плесна с отрупаните си със скъпоценности и пръстени ръце, за да освободи Великолепния от присъствието на жените. Самият фараон се върна на стола, оформен като трон. Взе ашиците и ги хвърли на дъската, но се ядоса на това, което видя, и се обърна рязко, като перна една от фигурките. Стаята беше вече празна.

— Гледай! — направо изсъска Тийи.

Чух звук от отваряне на врата. Въздействието му върху Великолепния беше поразително. Той се издърпа мигом нагоре в стола и пъхна ръце високо между краката си. Появи се неясното очертание на фигурата на млада жена. Тя пристъпи в осветеното пространство и… Дъхът ми секна отново. Беше висока, със стройно тяло; красивото й лице се намираше в рамката на обилно ароматизирана и гъста перука на плитки. Тя се оказа чисто гола, с изключение на бижутата, които проблясваха на ушите, шията, китките и глезените й. Когато направи няколко крачки с обутите си в сандали с високи токове нозе, за да застане пред фараона, разбрах защо помещението бе опразнено почти моментално. Бях я виждал само няколко пъти при специални случаи, но не се усъмних нито за миг: младата жена беше Ситамон — най-голямата дъщеря на фараона. Тя се наведе и приклекна в краката на баща си: ръцете й го загалиха по бедрата и пръстите й потънаха полека в слабините му. После тя се изправи и седна разкрачена в скута му; краката й увиснаха встрани и тя започна да се премества по малко нагоре с ръце, обвити около врата му. Тялото на фараона се извиваше, сгърчено от удоволствие. Погледнах към царица Тийи: лицето й беше също като на дух, дошъл от Запада. Въпреки немощната светлина забелязах сивата бледнота и очите й, налети със сълзи.

— Ето — прошепна тя, — това е цената, която трябва да платя, — постави тя много внимателно капака на мястото му и притисна глава към студената стена. — За участието му в регентството — продължи да шепне тя. — Сега Ситамон се изживява като Велика царица и Велика съпруга. Нашата дъщеря! Собствената му кръв и плът!

— Защо? — зашепнах и аз. — Защо ми показахте това?

Тийи не ми отговори веднага; бе покрила очи с ръка и хлипаше тихо — сърцераздирателна гледка, толкова изненадваща за мен. Накрая изтри с пръсти сълзите си.

— Маху, погледни величието на Египет, застанало редом с отчаянието от изгубените надежди.

Мислех, че се е отместила, но тя се бе извърнала и притискаше ръцете си към стената, сякаш искаше да вкопае дланите си в камъните и мазилката. Пръстите ми затърсиха капака почти несъзнателно. Напипах малка дръжчица, дръпнах надолу и се загледах отново в Дома на любовта. Ситамон си бе тръгнала. Аменофис седеше с подвити нозе на трона си. Канех се да върна капака на мястото му, когато забелязах, че нещо се раздвижва в тъмното. В помещението имаше някой — бе влязла жена, загърната в наметало.

— Ваше превъзходителство — прошепнах.

Царица Тийи не ми обърна внимание. Отново се взрях през отвора. Аменофис бе станал; стиснал бастун в едната си ръка, се поклащаше тромаво, излизайки от осветеното пространство — смехотворна фигура с дебели крака, осеяни с разширени вени, провиснал задник и надиплени тлъстини по гърба. Той се озова в притъмнената страна на стаята. Застаналата там жена му подаде наметалото си, което той положи на раменете си. Разговаряха шепнешком. Тялото на Аменофис ми пречеше да видя добре жената, но бях сигурен, че знаех коя е: принцеса Хийа. Какво правеше тя там и защо трябваше да гледа как Великолепния прави любов със собствената си дъщеря?! Усетих как ноктите на Тийи докосват бузата ми, карайки ме да поема по обратния път. Върнах капака на мястото му и Тийи ни изведе в коридора. Тя заговори едва след като се върнахме в стаята; двамата с Джарка бяхме коленичили пред нея, докато тя крачеше напред-назад. Личеше си, че бе дълбоко унижена и оскърбена, но бе успяла да се овладее.

— Какво видя тази вечер, Маху? Добре — въздъхна, — това, което видя, е пътят, по който един род загнива и се разлага, а сънищата се превръщат в кошмари. Великолепния, лъвът с нетрепващия поглед, прави любов със собствената си дъщеря. Ако Ситамон е бременна — спря да снове Тийи и сведе поглед към мене, а очите й просветваха свирепо като на ловуваща котка, — ти ще трябва да убиеш нея и детето.

— Но…! — възпротивих се аз.

Тя ме зашлеви по лицето с обърната длан.

— Няма да има други синове на Египет — приклекна тя пред мен. — Маху, ти видя добре моя кошмар. Сега се питам дали тази гнилоч не се е събрала и в моя син? Дали той няма да се откаже от предопределението си заради мимолетни наслади? Ето защо избрах за него Нефертити — изправи се. — Заради същото ти ще си негов пазител.

Останах на колене, с наведена глава. Не знаех поради каква причина бях принуден да видя позора на Великолепния. Дали тя знаеше повече? Настина ли подготвяше убийството на собствената си дъщеря и неродения си внук? А дали не правеше опит да изкупи вината си, след като бе отпуснала докрай юздите на съпруга си по стръмното надолнище на собственото му падение?

Тийи ме подхвана леко под брадичката и бутна леко главата ми назад:

— А какво видя, като погледна отново?

Издържах погледа й.

— Нищо. Просто бях любопитен.

— Много добре! — потупа ме тя по бузата. — Остани все така любопитен, Маху, и ще живееш по-дълго.