Възходът на Атон

Седма глава

Вкочаняващите се тела на кушитите заровихме дълбоко в сгорещения още пясък в мразовитата тъма на пустинята. Снефру ме уведоми, че труповете и на останалите са били скрити така. После Забуления събра всички.

— Стореното тук — заговори той с приятен тон, сякаш се обръщаше към група приятели — беше възмездие за предателите. Никой не може да вдига ръка срещу Сина на Божествения. Сега се приберете — обиколи той с поглед групата, взирайки се в тъмното, като че искаше да запамети лицата на всички. — Върнете се в двореца един по един. Ако някой ви попита, отговаряйте, че не знаете нищо за това. Сега и завинаги: не знаете нищо за това.

Когато те си тръгнаха и се отдалечиха в нощта, Забуления взе една главня от огъня и подпали шатрата си. После вдигна меча си и започна да сече колесницата като човек, обладан от зъл дух: разпарчетоса украсата, разцепи гнездото за късите копия и разби колчана. Великолепният Почетен лък, който бе любимото му ловно оръжие, бе нащърбен и напълно повреден. Късите копия и стрелите бяха нахвърляни по пясъка. Лишен от бастуна си, той се движеше тромаво и непохватно. Не ме призова да го последвам, щурайки се като умопобъркан. Най-сетне спря и остана изправен, с отпуснати ръце, оцъклени очи, дълбоко и учестено дишайки. После падна на колене и хвърли пясък по лицето си. А накрая изтегли кинжала си, изправи се, залитна и се заклатушка към мене. Имаше вид на човек, запътил се решително нанякъде. Тръгнах към него, за да му помогна, но сега движенията му станаха бързи и точни: вдигна ръка и ножът му ме рязна под лакътя и одраска дълбоко лявата ми китка. Сепнах се от последвалата болка и се отдръпнах, а той ме догони, сграбчи предницата на ловната ми дреха и я разкъса. Спрях, готов да го отблъсна.

— Маху, събери си ума! Нали са ни нападнали либийски бедуини — той измайстори подръчни превръзки за раната ми, а след това нарани по същия начин и себе си.

Бяхме потънали в пълна тъмнина във вече обитаваното от духове място, изпълнено с рева на примъкващите се все по-близо нощни хищници и брулено от хапещия вятър, който пълнеше очите ни с фин жилещ прах и изстудяваше почти мигновено потта по телата ни. Болеше ме всичко. В раните чувствах пареща болка, все едно че някой ме бе горил с живи въглени. Когато прецени, че всичко е както трябва, Забуления взе още една главня от огъня и я завъртя, за да огледа около себе си. Приличаше на призрак със странното си издължено лице и непохватните движения на тялото в танцуващите пламъци, но погледът му беше спокоен и твърд. А когато заговори, гласът му беше тих и внимателен, като че приказваше на себе си или редеше някоя от молитвите си, макар и да не знаех коя бе тя:

— Хайде, Павиане, нямаме повече работа тук.

Освободихме спънатите коне; Забуления ги потупваше успокоително, защото бяха силно разтревожени от пролятата кръв и от тъмните фигури на нощните хищници. Качихме се на колесницата и потеглихме бързо и възможно по-далече от пълната с духове клисура; копитата на конете чаткаха по земята, колелата тракаха, а ние летяхме като носещи зла прокоба птици под обсипаното със звезди небе — към покоите ни в двореца Малгата.

Поведението на Снефру и на останалите не загатваше с нищо за случилото се. Разбира се, появата на Забуления без стражата на кушитите, както и състоянието на двама ни и на колесницата вдигнаха тревога и голяма шумотевица. Останах в покоите на Забуления и му помогнах да се съблече, да се измие и да облече нови дрехи. Той направи същото за мен, като че бяхме две момчета, полагащи всички усилия, за да се освободят от последствията от връхлетялата ги злополука. Пристигнаха лекари от царското обкръжение. Най-напред засипаха с въпроси моя господар и го прегледаха възможно най-внимателно, след което се погрижиха и за мене. Двамата изиграхме подготвените роли и изпяхме една и съща песен: излезли сме в Източната пустиня на лов и сме попаднали на засада на либийски бедуини. Забуления беше мрачен и искрено печален; и аз се постарах да изглеждам едновременно решителен и уязвен. Той разказа как кушитската стража се е сражавала храбро. Неколцина паднали убити, други навярно са били взети в плен, докато останалите, както подчерта той, може дори да са дезертирали. Нямаше кой да опровергае историята ни. Почти веднага пристигна и Великата царица Тийи, придружена от наследника на престола Тутмос. Този път тя дойде в цялото си горделиво великолепие. Престолонаследникът изглеждаше по-разтревожен от майка си. Беше бледен и чувствително отслабнал. Не ми обърна никакво внимание и се усамоти веднага с майка си и с брат си. Към края на срещата им царица Тийи поиска да ме види насаме в залата за приеми. Тутмос бе изпратен да бди на вратата. Царицата изпълни ролята си с преливащи от безпокойство очи, леко уплашена, загрижена и най-вече благодарна за избавлението ни. Все пак успях да зърна в очите й весели искрици, които ме накараха да помисля, че е била вече запозната с истинското положение.

— Тревожа се единствено — повиши глас тя с нескрита насмешка в погледа — за сигурността на сина ми.

— Ваше превъзходителство — коленичих пред нея, — вече се погрижих за това. Въоръжих група носорози от прислугата. Мнозина от тях са минали през военна служба. Вярвам, че вашият син и мой господар приема стореното от мен за достатъчна сигурност.

Устите ни говореха едно, а очите — друго. Но Тутмос не можеше да бъде успокоен толкова лесно. Той влезе с големи бързи крачки в залата, кашляйки в шепите си. Когато застана пред мене, забелязах края на ленена кърпа, скрита нагоре в широкия ръкав на горната му дреха; този край бе пъхнат под съвсем леко стегната каишка на китката.

— Майко, трябва да бъде доведена стража от двореца!

— И да, и не — отговори Тийи. — Синът ми е достатъчно разстроен. Мисля, че най-доброто за него е да се чувства сигурен, поне засега.

Скоро след това си тръгнаха. Забуления ме повика в покоите си. Седеше с кръстосани крака на леглото, взрян в залеза на слънцето през отворения прозорец.

— Маху, целият живот идва от него. Той остава да живее във всичко и се грижи за всички. Единственият, който отброява дните ни и отсъжда възмездие за всеки. А аз съм Обичаният от него! — погледна ме през рамо и прокара пръст нагоре-надолу по дългия си нос и издадената напред долна устна. — Да, Маху, всичко живо е свещено: както птицата в полет, така и рибата в реката.

— А кушитите, които изклахме? — попитах заядливо.

— Те умряха, защото животът им престана да е свещен — извърна той поглед през прозореца. — Но какво ще стане с нас, Маху? Приличаме на деца, гонени от сенки. Вярно, че можем да се обърнем и да се скрием или да побегнем, но преследването продължава. Баща ми ще прати други войници или подарък от заразено вино и отровна храна. Какво ще стане тогава?

Коленичих. За първи път Забуления наистина ми зададе въпрос. От тона му разбрах, че наистина очаква моя отговор. И досега не знам какво ми го внуши, но думите потекоха от устата ми, без да се замисля:

— Ти ще станеш — продължих почти без да спирам — господар на двете земи и носител на Царската диадема; ще бъдеш и този, чийто глас казва истината и чиято пета ще тежи върху врата на хората с Деветте лъка.

Забуления вдигна нагоре ръце, свити в лактите, и продължи да гледа втренчено в залязващото слънце. После се привдигна тромаво и тръгна към мене. Главата ми остана приведена в поклон, а погледът ми се спря на необичайно оформените ходила на краката му с прекалено издължени пръсти и кокалести глезени. Спря досами мене, сграбчи ме за ръката и ме изправи; на лицето му грееха усмивка след усмивка, а очите му светеха, пълни с живот. После положи длани на раменете ми и се загледа в лицето ми, като че ме виждаше за първи път. А след това ме притисна до себе си. Чувствах допира на костите на хърбавите му гърди, неочакваната сила на дългите му ръце и благоуханния аромат на тялото му.

— Благословен си ти, Маху — пошепна той, — или поне си първият такъв сред мъжете. И не плътта и кръвта са ти го разкрили, а моят Отец, живеещ отвъд Далечния хоризонт, чиито пръсти са докоснали сърцето ти така, че гласът ти да казва истината. Благословен си ти, Маху, синът на Сеострис и приятел на фараона — той ме отпусна и се отдръпна. После закуцука до страничната маса, свали кърпата от една кана и напълни две големи чаши с вино, поднасяйки ми едната като на жрец в някакъв храм. — Знаеш ли какво изрече преди малко? И разпозна ли истината в моя отговор?

Всъщност не знаех нито едното, нито другото. Спирайки се на спомените от онова време, мога да кажа, че ме подтикнаха две неща: Тутмос с бледото лице и опръсканата с кръв кърпа в ръкава му, а също така и този загадъчен и тромаво придвижващ се млад мъж, който можеше да пее песен на някоя пеперуда, но и да убива като пантера от Юга. Изпихме виното, после Забуления ме придърпа до себе си и шепнешком ми каза какво се очаква от мен. От тази вечер само аз носех лична отговорност за неговата сигурност и защита. А Снефру, който не се бе успокоил напълно след клането в пустинята, стана капитан — началник на стражата.

Сутринта на другия ден пристигна голяма кола като подарък от царица Тийи, но тя беше пълна не с храна, питиета или скъпи дрехи, а с най-добрите оръжия и защитни облекла от имперските складове. Възложих на Снефру две задачи: да обучи и да подготви хората си и да подбере още доверени люде, както и да наеме допълнителна прислуга от селото на носорозите. Забуления взе лично участие в акцията. Даде на всеки от новите си телохранители по един амулет — скарабей с изображението на Атон, Величавото слънце, което се показваше между Двата върха на изток. Той им нареди да коленичат в прахоляка на вътрешния двор; спря пред всеки, питаше го с учтив глас за името, подавайки му опознавателната емблема, и го погалваше по главата. Аз не бях толкова изискан, когато им изнесох нравоучителна воинска лекция, с която биха се гордели и Уени, и полковник Пера: най-важният момент в нея беше предаността им към мене и към техния принц. Те ставаха гаранти за верността на всеки от тях. Предателството и измяната само на един се превръщаха в общ смъртен грях, а добруването и славата на техния принц ставаха тяхна слава. После раздадох оръжията, кожените поли, щитовете и копията и направих разписание на охранителната служба, но преди това проведох личен разговор с всеки от новото попълнение: приех едни, а други отпратих. Много голямо внимание обърнахме на постовете по стените и при портите на Павилиона на мълчанието. Докладваха ми за всеки влизащ и излизащ; дори отиващите до пазара прислужници бяха отбелязвани грижливо. За погледа на непосветения домът и домакинството на Забуления бяха останали без жизнени сили и в почти пълно безредие. Нашият господар — принцът, прекарваше времето си най-вече в своите покои след страховитите инциденти в Източната пустиня. Обаче истината бе съвсем различна. Сигурността бе неизменна заповед за всеки нов ден, а защитата на принца остана постоянна парола и боен вик в случай на нужда. Храната и виното минаваха през строга проверка. Едно момиче от прислугата, което не можа да обясни защо от пазарището в Тива бе отишло в храма на Изида, изчезна тихомълком. В същото време принцът отвори личната си съкровищница. На кушитите се плащаше от Дома на среброто; сега телохранителите му получаваха щедро възнаграждение от Единствения, комуто служеха. Разбира се, Божествения отец Хотеп се шляеше редовно из резиденцията на моя господар: влизаше и излизаше през портите, съпроводен от ято жреци и от офицери, служещи в Свещения отряд. Разпознах бързо Хоремхеб и Рамзес: почернели от слънцето, те обикаляха с цялото възможно перчене и високомерие на себеподобните си. Пресрещнах Хотеп при вратата към градината на принца.

— Идвам с искане от моя господар — казах му съвсем тихо и се поклоних ниско. — Той настоява подчинените от свитата, от вашата свита — нарочно повторих, — или да останат във вътрешния двор на сянка, където ще им се поднесат храна и вино — посочих с жест около себе си, — или да почиват под дърветата извън портите.

Хотеп не отмести поглед и светлите му, злобно присмехулни очи ме огледаха внимателно.

— Значи не искаш моите придружители да ходят насам-натам, така ли?

— Ваше превъзходителство — поклоних се отново, — вие и вашите хора сте винаги добре дошли. Но не бива да забравяте, че принцът изгуби съвсем наскоро капитана на личната си стража при онова подло нападение в Червените земи… — разперих ръце аз. — Господарят ми не е нито елитен воин, нито дори обикновен войник… — леко се запънах, като че самият аз бях изнервен.

Хотеп се извърна, закрил лице с ветрилото си, и се огледа: нямаше как да не забележи стражата при всяка врата с взети за бой копия и свалени от рамото лъкове. Удостои ме с ленива усмивка и ме потупа по гърдите.

— Хоремхеб има право: ти си умен павиан — и той се обърна към съпровождащите го: — Уважаеми господа, нищо не пречи да останете тук. Трябва да предам съобщенията, които нося от Божествения.

Той се отправи бързо към градината, където господарят ми го очакваше в павилиона. Свитата му се разпръсна неловко. Някои тръгнаха към портата, а други — към сянката под дърветата. Хоремхеб и Рамзес, окичени със златните си огърлици за воинска доблест, които блестяха на слънцето, останаха на място, потупвайки се по краката със служебните си палки.

— О, приятели! — тримата си разменихме миролюбиви потупвания.

Рамзес ме щипна закачливо по ръката.

— Ей, Павиане, наистина си се качил високо — тихо каза, преди да ме пусне, за да стисна ръката на Хоремхеб.

Великият воин бе понапълнял, с впечатляващи мускули по раменете и ръцете, със силна длан и тъмни очи на познатото сурово лице, изсечено като от гранит. Главата му, както и на Рамзес, бе обръсната гладко. Видях белег високо на дясната скула на Хоремхеб. Той забеляза погледа ми и потърка с длан мястото.

— Либийска стрела — усмихна се, но очите му останаха сериозни. — Двамата с Рамзес обикаляхме пустинята в преследване на онези мародери, които са нападнали господаря ти.

— Намерихме къси копия, стрели и белеещи кости по пясъка — присви очи Хоремхеб и се обърна към слънцето. — Същото ще се случи и с моите кости, ако не седнем на сянка да пийнем по едно вино.

Поведох ги бързо към малките масички, които бях приготвил в ниша под един прозорец с изглед към градината. Поднесох им сладко бяло вино и захаросани орехи. Двамата замляскаха шумно; топяха пръстите си в съд с вода и ги обърсваха в кърпите за хранене, оглеждайки се наоколо. Хоремхеб видя стражата в тъмното и се ухили.

— Маху, бива ли ги? — той кимна към тях. — Добри ли са колкото кушитите?

— Добросъвестни са и убиват веднага щом се наложи — усмихнах се и вдигнах чашата си за наздравица.

Рамзес се разсмя зад затулената си с ръка уста:

— Войници без нос — подигра се той, — а и с малка военна подготовка. Маху, ти ли си ги обучил?

— Я ми кажете, за какво се бият мъжете най-често? — попитах, без да отговоря на въпроса му. — За пари? За плячка? За жени?

— За слава — отряза Хоремхеб и добави: — За славата на Египетското царство.

— А къде е тяхната слава — възразих аз, — както и славата на Единствения, комуто служат?

Усмивката се стопи от лицето на Хоремхеб.

— Божествения може да прати веднага полка — пошепна той — и да смете набързо тези самозванци.

— Да нападне собствения си син, така ли? Обичното дете на царица Тийи? Приятели мои, ще ви кажа нещо: в живота на човека идват мигове, когато той трябва да направи избор. От тези избори зависят животът, славата и щастието му.

— Какво искаш да ни кажеш? — озъби се Рамзес, чието сухо лице погрозня мигом от кипналия в гърдите му гняв.

— Ние сме чеда на Кап. Не ви заплашвам, нито ви обяснявам как трябва да бъдат нещата, а само ви казвам как стоят. Дадох на Собек добър съвет, но той го пренебрегна. Направих за него всичко, което можах. Не очаквате ли от мен да направя същото и за вас?

Хоремхеб избърса устата си с опакото на ръката и стана. Рамзес го последва. Тръгнаха към изхода, но Хоремхеб се обърна с усмивка на лицето:

— Имам две нови джуджета. Маху, няма да забравя никога онази нощ — усмихна се широко, — а и ужасиите на крокодилското свърталище. Но ти си прав: човек не знае кога може да го отнесе течението.

Двамата с Рамзес продължиха с мързелива крачка към вратата. Тъкмо бяха излезли, когато се показа Хотеп. Махна ми да не ставам и седна срещу мене.

— Добре, добре, добре — цъфна усмивка на сбръчканото му лице, но зоркият му поглед ми напомни ястреб. — Маху, промените тук не са нито една, нито две.

— Много важно е принцът да се чувства на сигурно място.

— Грижи за него полага Божествения, а ние, всички останали, сме в сянката на шепите му.

— Разбира се. И все пак предпазливостта и мъдростта са дарове, дадени ни от боговете.

Хотеп взе чашата на Хоремхеб и отпи от нея:

— Няма ли да ми разкажеш отново какво стана в Червените земи?

Изпълних желанието му. Той кимна разбиращо.

— А с Имри?

Описах подробно лова по реката.

— Гибелен нещастен случай — приключих разказа си.

— Всички ли от стражата, чийто началник беше Имри, са избити в Червените земи?

— Така изглежда.

— И сте отишли там на лов, така ли?

— Да, тръгнахме на лов — отговорих, без да мигна. — За газели и щрауси: каквото срещнем.

— А защо не взехте салукски хрътки?

Съумях да прикрия внезапното си вълнение от грешката, която бяхме допуснали по недоглеждане. Хотеп остави чашата и повтори:

— Кажи ми, защо не взехте бързоногите салукски хрътки?

— Господарят ми знае колко се страхувам от тях — отговорих му спокойно. — Леля ми Изития имаше салукска хрътка, която разкъса любимата ми маймуна. Така и не можах да го забравя…

— О, да, Изития — почеса се Хотеп по врата. — Научих, че не ходиш при нея.

— Тя никога не е излизала от сърцето ми.

Хотеп се усмихна многозначително:

— Тя твърди, че съдбите ви са преплетени.

Почувствах тръпки от страх по гърба си.

— Чии съдби по-точно? — попитах. Хотеп отпи отново от чашата, за да прикрие този път собственото си смущение. — Защо бях изпратен в Кап? — възползвах се от объркването му. — Баща ми наистина беше храбър войник, но Тива е пълна със синове на храбри воини.

— Леля ти се обърна с молба към мене, когато Божествения научи за смелостта на баща ти, но това, Маху, е вече минало — усмихна се Хотеп. — Погледът ни трябва да е обърнат към бъдещето. Какво ще стане с твоя принц, когато брат му наследи трона?

— Нека фараонът живее милион години — последва автоматично отговорът ми.

— Разбира се — съгласи се Хотеп, — и да се наслаждава на хиляди кръгли годишнини. Но въпросът ми е все още без отговор. Ти сам спомена за необходимостта от избор.

— Кога съм говорил за избор?

Многозначителната му усмивка се появи отново.

— Как може да не знаеш, Маху? И най-лекият ветрец може да отнесе някоя и друга дума. Ти също трябва да избираш — изпъна длани Хотеп. — По коя пътека ще поемеш? Кому ще служиш истински? Е, хайде — хвърли той няколко трошици от робата си и се изправи. — Не искам да чуя отговора ти сега, но все някой ден трябва — и измъкна ветрилото си. — Знаеш къде съм — понечи да тръгне, но се извърна: — Господарят ти разговаря ли с тебе?

— Толкова, колкото леля ми говореше на хрътката си.

Хотеп ме перна леко с ветрилото по лицето.

— Маху, какво мислиш за господаря си?

— Никога не допускам такава грешка. Позволявам си само да мисля как по-добре да му угодя. Нима не знаете стиха: „Да мразиш някого, е лесно, но да обичаш — винаги е по-добре“? Обаче понякога се налага да мразиш, за да защитиш това, което обичаш.

— Това гатанка ли е? — отстъпи назад Хотеп.

— Ваше превъзходителство, отговорът не е труден. Мога да си послужа с пример от земеделието. Говори се, че сте син на фермер. Вярно ли е?

— Е, и?

— Когато лозата е насадена, добре е да порасте.

— За себе си ли говориш? — пролича доловимо съмнение в гласа му.

— Не, говоря за всички нас.

Питали са ме къде всъщност започна всичко. Искали са да отговоря с гласа на истината. Но това се оказа непосилно трудно. Напомня ми за пожар в една къща. Долавяте миризмата на пушека и съзирате тънките лентички на дима, но не знаете нито къде гори, нито откъде е тръгнал огънят. Ето точно така стоят нещата с онзи, когото сега наричат Прокълнатия, Ехнатон, Плашилото, Грозника, Забуления, Обичания от Атон, Господаря на диадемите… Мисля, че всичко започна в нощта след посещението на Хотеп. Дойдоха за мене в най-тъмната доба, вмъкнаха се в спалнята, запушиха ми устата, овързаха ръцете и краката ми и ме увиха в грубо одеяло. Отначало се съпротивлявах, но те ме понесоха като перце, движейки се като сенки по коридора, надолу по стълбите и през вътрешния двор. През одеялото се промъкна студен бриз и потта по тялото ми застина. Отворена бе една от портите. Долових мирис на горски цветя и на стъпкана трева; чух още гласове, груби и неясни, властни и заповядващи. Хвърлиха ме като вързоп в някаква кола, а когато тя тръгна, усещах като удар в тялото си всяко подскачане на колелата. След известно време мирисите се промениха; посред звуците на нощта различавах болезнения вой на някакви животни и крясъка на птица. Вятърът стана по-студен; чух и припляскването на вода. Качиха ме на някакъв плавателен съд. Страховете ми се засилваха. Спомних си за джуджето Данга, отнесено към сборището на крокодили, както и за борещия се отчаяно за живота си Имри. Кои бяха похитителите ми? Дали Забуления не бе взел друго решение? Ами ако Хотеп бе поел нещата в свои ръце? Или пък Великолепния, комуто са додеяли вмешателствата на съпругата му, е пратил убийци?

Плавателният съд задраска по пясъчно дъно и аз направих опит да се съвзема поне отчасти, да разхлабя вървите около китките и глезените си и да изплюя парцала от устата си. Последва ново пътуване с кола, подскачаща като първата. Усетих, че се спускаме надолу: явно слизахме по наклон — навярно към Западната пустиня. Застудя още повече. Звуците на бродещите в нощта се чуваха все по-заплашително — смразяващ сърцето вой, гръмогласен рев на ловуващи хищници и последвалото го ръмжене и пронизителен лай на цялата сбирщина, неизменно съпровождаща пира на ловците.

Най-после колата спря; бях вдигнат и изваден от нея. Размотаха одеялото, извадиха парцала от устата ми и срязаха вървите на глезените ми. Първите ми усещания бяха за огън, светлина, вятър, осеяно със звезди небе и тъмни фигури около мене. После покриха с нещо главата ми, за да потъна отново в тъмнината. Задишах трудно, което продължи сякаш часове. Натиснаха ме, за да коленича; острият чакъл надупчи коленете ми. А за капак получих и силен удар по гърба.

— Тъй, тъй, Маху, Песоглавецо от Юга. Докарахме те в пустинята, където лежат костите на толкова много мъже. А сега, Маху, трябва да кажеш какво се случи онази нощ, когато господарят ти излезе на лов в пустинята.

— Казал съм го вече — запелтечих аз. — Бяхме нападнати от бедуини, от не знам кого! Дойдоха съвсем наблизо и ни посипаха със стрели в тъмното. Направихме опит да се съберем около колесницата. Убиха неколцина, а други отвлякоха.

Изядох още един силен удар по гърба.

— Лъжеш! — изръмжа гласът. — Какво още можеш да ни кажеш? Например нещо за смъртта на Имри, който беше опитен ловец и познаваше добре Нил. А?

— Нещастен случай! — изкрещях аз.

— Много станаха нещастните случаи — избоботи гласът. — Маху, а какво ти казва твоят господар? Крои ли заговори срещу Божествения?

— Не, само се грижи за градината си — възразих аз, — когато не ходи в Дома на рисунките — добавих го като че в някакъв свръхестествен момент, когато в съзнанието ми се появи образът на онази неправдоподобно хубава жена, застанала до портата в светлината на факлите. — И го посещават разни хора — запелтечих отново.

Почувствах рязване с нож в глезена, макар и немного дълбоко. Ударът бе неочакван, а ножът — по-остър от бръснач, затова кръвта бликна от раната още преди болката да прониже силно целия ми крак.

— Маху, това е само началото. Пуснахме ти малко кръвчица; нека потече, а после ще ти вържем краката и ще те оставим тук съвсем сам.

Разпитът продължи в същия дух — за съдбата на кушитите и на Имри, за заниманията на Забуления… Въпросите следваха толкова бързо, че не успях да разбера кой ме разпитва. А и не ме интересуваше особено много. Тръпки разтърсваха цялото ми тяло. Краката ми трепереха в студена пот. От време на време заспивах и виждах насън откъслечни спомени от миналото. Тялото на Уени с потопено лице в оня водоем. На гърба му — любимата ми маймунка Бес. Под отвъдните дървета — Собек и неговата любима, притиснати в страстна прегръдка: ръцете и краката й са сключени около него, дългата й коса виси надолу и те няма как да видят преследвачите си, бързащи към тях. Забуления седи върху възглавници, а бадемовите му очи се взират неотстъпно в мен. Царица Тийи ме зашлевява през лицето, а Изития ме влачи, стиснала ръката ми… Лиснаха ми студена вода, получих още един удар в гърба и разпитът продължи. Не ми останаха никакви сили и се сринах встрани.

— Достатъчно! — извика нечий глас.

Свалиха миризливия чул от главата ми, срязаха вървите на ръцете ми и почти ме довлякоха до бучащия огън. Между устните ми пъхнаха гърлото на мях с вино и бутнаха в ръцете ми панерче с парчета хляб и прясно изпечено агнешко месо. Ядох и пих.

— Маху! Как си, Маху?

Вдигнах глава. От другата страна на огъня седеше Забуления в раирана връхна дреха, каквато носят бедуините. Качулката му бе свалена. До него бе седнала царица Тийи, облечена по същия начин. Зад тях, полускрито в тъмнината, се виждаше смътно лицето на някакъв мъж; все пак можах да различа остър нос, блестящи очи и бухнали мустаци и брада. Огледах се: бяхме заобиколени от мъже в кръг с извадени оръжия, които блестяха на светлината на огъня — копия, щитове и мечове. Някои бяха въоръжени с лъкове с поставени стрели. Зад тях имаше редица от мъже с факли, които държаха на разстояние нощните хищници — зверовете от пустинята. Изпъшках и отпих дълга глътка от меха с вино.

— Студено ми е — стиснах глезена си, кръвта от който бе престанала да тече. — Защо е всичко това? — възпротивих се. — Каква игра се играе тук?

— На живот и смърт — отсече царица Тийи. — Днес твой гост е бил Божия отец Хотеп като пратеник на Божествения. Двамата сте били заедно в залата за приеми. Вярно ли е?

Потвърдих с кимване.

— Настойчиво е искал да помислиш за избора по кой път да поеме човек.

Кимнах отново. Забуления продължаваше да ме гледа напрегнато. В светлината на огъня лицето му изглеждаше по-скоро красиво, отколкото грозно — с меки и овлажнени очи, както и с пълни, щръкнали напред устни, които бяха разделени в ясно видима усмивка.

— Не ми ли вярвате? Дотук ли стигнахме?

— Маху, трябваше да бъдем сигурни.

— Не съм ли доказал вече предаността си? Какво друго потвърждение ще поискате?

— Не става дума за миналото — обади се Тийи, — а за настоящето и бъдещето.

Тя заговори на неразбираем за мене език с мъжа до нея, който се оттегли. Царица Тийи ми даде знак да отида при тях. Двамата се отдръпнаха от огъня, за да мога да седна срещу тях. Тийи ме подкани да ям и да пия, като сама държеше меха с виното.

— Маху, утре ще можеш да се наспиш. А тази нощ си длъжен да слушаш. Разказах ти за раждането на моя син и за онези болки, а и за начина, по който е бил похитен и държан от жреците, които не са се посвенили да го малтретират.

Забуления изръмжа, като че ли думите на майка му бяха разровили паметта му и довели до кипване на омразата, стаена там.

— Пренебрегван и унижаван — продължи Тийи. — Маху, жреците също знаеха за моите сънища мечти, когато носех в себе си моя син, а той играеше в утробата ми. Да, Маху, бленувах за величието на един фараон, който ще грее високо на Далечния хоризонт. Разбира се, чувствах се носена на крилете на щастието! Говорех за това на моя съпруг, Божествения, който го споделял с жреците. Те пък побързали да направят своите хороскопи и… безпокойство налегнало фараона. Жреците не споделяли радостта ми за бъдещето, а започнали да шушукат за Прокълнатия като за върховен повелител, който ще отсъди и ще наложи съвсем неизгодно за тях отношение към другите богове на Египет.

Вече полупиян, се обърнах и се загледах назад. Никога не съм приемал сериозно сънищата или хороскопите. Леля Изития ме бе излекувала от всичко това.

— Маху, не ни вярваш, нали? — попита Забуления.

Спомних си какво бях казал на Хотеп. Отговорих му:

— Вярвам в нещата, които са следствие на любовта и на омразата. Например в едно дете, което е било самотно и към което са се отнасяли зле… — Забуления се разсмя тихо. Попитах и двамата: — Заради това ли се домъкнахте в пустинята?

— Маху, я се огледай добре — изрече бързо и настойчиво Тийи. — Какви са тези мъже?

— Безмилостни убийци — отговорих веднага. — Всичко ме боли — отново се чу тихият смях. — Обитатели на пясъците — прозях се аз и разтрих ръцете си.

— Не, Маху — усмихна се Тийи. — Те са мои сънародници.

Притаих дъх. В Кап бях чул слухове и приказки за очарованието на тази млада жена от Ахмин, която пленила Великолепния и заради която той нарушил обичая от незапомнени времена фараонът винаги да се жени за чуждоземка. Като младежи се кикотехме в шепи за предполагаемите умения и достойнства на царицата в кревата. Смехът ни се бе оказал ненужен и недостоен.

— Родът ми е от Ахмин; скоро ще видиш и други от моите хора.

Ликът на Хубавицата се върна в мислите ми.

— Но всъщност — продължи Тийи — ние сме шешну от племената апиру, които преди много години прекосили Синай от Ханаан, привлечени от богатствата на Египет, от чернозема около Нил с неговите обилни реколти и от милостта и покровителството на фараона. Станахме едно цяло с Египет. Е — присви рамене тя, — поне някои от нас. Други заживяха извън градовете в грижи за семействата и стадата си, запазвайки почитта към своя бог. Близките ми поеха по други пътища. Да, Маху, аз съм жрица на Мин35. Танцувала съм пред статуята му в храма, но това са неща, които остават на повърхността като тревата и храстите, носени от реката. Египетските обичаи приличат много на дреха, която мога да облека и да сваля всеки път, когато се налага.

Седях на мястото си спокоен и невъзмутим: не усещах вече никакви болки, включително в глезена, а студеният вятър и вледеняващите кръвта звуци на нощта бяха изчезнали.

— Египетската дума за човешки род е реметх — продължи Тийи, — която е еднаква с думата за египтянин. — Маху — приведе се тя напред, — отначало египтяни, либийци и кушити са били в една общност, която се покланяла на един и същи, невидим и всемогъщ бог. Египтяните го наричали Атон, а за моите хора той бил Елохим или Господаря Адонай. Различни имена за едно същество. Той обитава въздуха, който дишаме, или по-точно, е самият въздух. Той е в нас и действа чрез нас, поддържайки целия живот, но същевременно е нещо отделно, което обича всичко и създава всичко. Така е било поне в началото. Но по-късно човешкият род поема по различни пътища, създавайки богове по свой образ и подобие, като нарязва Единосъщния така, както ти отрязваш парчета от плод. Богът на войната е Монту; богът на реката е Хапи; богът на Земята е Геб; богът на слънцето е Ра… — махна тя. — Маху, дойде времето да захвърлим детинските глупости.

— Маху не е жрец — намеси се Забуления. — Боговете не го интересуват ни най-малко. Нали така?

Отговорих му с празен немигащ поглед.

— Ти мислиш, че се покланям на Атон — продължи той, — и това е вярно. Обаче величественият Слънчев диск е само символ и външна проява на моя Отец. Маху, моят блян е да бъда Ехнатон, Сиянието на Атон. А това не е само мечта, защото е моя съдба.

— Още един бог сред толкова много — оспорих думите му. — Дори Божествения отдава дължимата почит на Атон…

— О, да — вдигна ръка Забуления като учител в класна стая. — Боготворим Атон и показваме публично почитта си към останалите, защото така трябва да постъпваме, поне засега — наведе глава. — Маху, знам добре какво мислиш — зазвуча приглушено гласът му. Храмът на Амон Ра има хиляди жреци. Собствените му домове на среброто са пълни със скъпоценни камъни, злато, сребро, аметисти и ясписи. Жреците притежават имения и друга собственост от Делтата до отвъд Третия праг. Храмовете разполагат със свои военни части, ескадрони от колесници, писари: те са царство в царството. Жреците определят празничните ритуали и годишните календари. Те направляват всички дела и прояви на всекидневния живот. Това важи с пълна сила за храмовете в Карнак и Луксор. Ами останалите: Анубис, Изида и Птах в белостенния град Мемфис? — махна той с ръка. — Можеш ли да си представиш, какво ще се случи, ако тези храмове се обединят срещу властта на фараона? Помисли само за скритото в тях богатство. Цели легиони жреци, които държат и ножа, и хляба, изхранвайки населението с припасите в своите хамбари и складове, без да броим предлаганите от тях подкупи и възможностите за купуване на определени личности. Те трябва да бъдат държани под контрол — вдигна поглед към небето и каза тихо: — Нощта отминава. Маху, ти току-що надникна в бъдещето, а това бъдеще няма как да не се случи — той стисна бастуна си, изправи се несигурно и помогна на майка си да стане. — Ето защо те докарахме в пустинята. За да бъдем напълно сигурни в теб, преди да те обвържем още по-здраво, за да можеш да участваш в жертвоприношението.

Оставиха ме сам за известно време. Някакви хора идваха и си тръгваха в тъмнината. Донесоха ми още храна. По някое време съм заспал. Разбуди ме доста грубо разтърсване; небето бе започнало да просветлява, макар че вятърът беше все така студен. На малка могила недалече видях олтар, който бе приспособен набързо от купчина струпани камъни и сега бе ограден в пръстен от мъжете, домъкнали ме тук без моето съгласие. Царица Тийи и Забуления бяха застанали вече пред олтара с лица към изгряващото слънце. Стражите ми посочиха, че трябва да се присъединя към тях. Пуснаха ме през оградителния пръстен и се качих на могилката. Усещането ми беше странно: намирах се на място, което нямаше нищо общо със светилищата и храмовете, които бях посетил досега. Нямаше нито преливащи от цветове колони, нито фрески, а само едно осеяно с пясък и чакъл хълмче към окрайнината на пустинята. Масата на олтара представляваше каменна плоча, поставена върху други камъни. В краищата светеха запалени гърнета с тамян. В средата хляб, вино и съдинка с масло бяха поставени близо до току-що заклано яре, чиято кръв бе хванала съвсем тънка корица около раната, зейнала в гърлото на жертвата.

Царица Тийи наръси всичко с тамян. Забуления взе бързо съдинката с масло и го обля цялото. Донесоха запалена главня; царица Тийи я взе и я задържа изправена. Приковали очи в Далечния хоризонт, двамата следяха как розовият блясък се превръща в огненочервено сияние. Пламъкът играеше във вятъра. За първи път в живота си почувствах, че присъствам на нещо непознато и не толкова свещено, колкото странно и дълбоко тайнствено. Слънчевият диск се показа с блестящото си червено зарево на хоризонта и светлината му полетя като мълния над пустинята. Тийи сведе главнята и приношението лумна със силен пламък и дим, поел на кълба към небето. Въздухът се насити с миризмата на тамян, масло и горящо месо. След като жертвата бе запалена, Тийи запя хвалебствен химн. Последва я синът й, а кръгът от мъже подхвана припева. Разтърсващият пеан сякаш последва пламъците и дима.

Слънцето се издигаше бързо. Северният бриз започна да отслабва, за да отстъпи място на дневната светлина и горещина. Огънят на импровизирания олтар започна да гасне. Не напуснахме местата си, докато всичко не изгоря, а заедно с него изчезна и загадъчната магия на целия ритуал. Заплашваше ни изгарящата жега на деня. Бях крайно изтощен. Тийи раздаваше заповеди наляво и надясно. Олтарът бе разтурен. Закачулени, с наметала и следвани от ескорта, поехме надолу към сочните пасища, за да прекосим Нил. Царицата и господарят ми останаха мълчаливи през целия път. Влязохме в границите на двореца през една странична порта. Свитата и колите изчезнаха някъде, оставяйки ни да прекосим сами пустите градини. Минахме през постовите стражи; царицата, въоръжена с имперския печат, мина без проверки или спирания с подобаващото за нея уважение. Когато стигнахме до резиденцията — мястото, където отраснах и бях обучаван, — спрях, удивен от видяното: портите бяха свалени от носещите ги панти, а стените бяха префасонирани така, че да осигурят достъп на колите на строителите. Накамарен дървен материал лежеше недалече от плочи за зидане и инструменти. Започнаха да пристигат зидарите с още слепнали от сън очи. Отдавна не бях идвал насам. Бях слушал само приказки за голямо преустройство и премебелиране.

— Маху, много ли си изненадан? — Забуления свали раираната си горна дреха и я преметна на ръка. Бе застанал като ловно куче, душещо срещу вятъра. — Всичко се променя. Тук ще има нова резиденция за мен и моята невяста.

— Ще се жениш ли, господарю?

— Булката е вече избрана: прекрасната ми братовчедка Нефертити.

— Красавицата! — изплъзна се думата от устата ми още преди да прехапя език.

— Да, точно тя — загледа ме Забуления, наклонил глава встрани. — И това означава името й: Красавицата, която дойде. Откъде научи?

— Зърнах я веднъж.

— Невъзможно е — поклати недоверчиво глава той. — Наистина ли? Ах, ти, Песоглавецо! Братовчедката ми Нефертити е дъщеря на Ай, брат на майка ми — стисна той ръката ми. — Скоро ще я видиш.

Тийи ни наблюдаваше със странно изражение. Шумът отвъд стените се засилваше полека-лека — подвиквания на зидари, тропот на дървен материал, скърцане на макари и въжета. После дръпна качулката от главата си и за пореден път ми направи впечатление, че не носи никакви бижута или украшения — сякаш тя и синът й искаха да пристъпят към своя бог пречистени и без нищо ценно по себе си.

— Божествения настояваше за сватба с принцеса от Митани — рече Тийи с вече познатата ми крива усмивка, — но го убедих, че може да има и друго решение. — Канеше се да продължи, когато се разнесе плясък на тичащи нозе: появи се Снефру, останал без дъх, с широко отворени очи. Той коленичи и докосна с чело земята, като се опитваше да си поеме въздух.

— Какво има? — попита го грубо Забуления.

— Господарю! — Снефру приклекна на пети и обърса потта от обезобразеното си лице. — Голяма бойна група от стрелци с лък — задъхано изрече той и продължи: — Силата на Хонсу36 сега е на лагер — посочи той — недалече от нашия павилион.

— Цялата военна част ли? — тихо попита Забуления и се обърна към майка си: — Нима Божествения е пратил войници?

— Офицерът им — продължи да пъхти Снефру — настоява, че са дошли, за да ви пазят от евентуални нещастни случаи или злополуки.

Лицето на Забуления се изкриви от гняв. Тийи сграбчи ръката му и я стисна.

— Почакай. Остави ги — прошепна тя, — засега. А ние да бъдем — засмя се тя, — да, ние да бъдем като дървета, които се превиват пред вятъра.

Господарят ми освободи Снефру. После ни отведе с майка си на една окъпана от слънцето горска поляна.

— Маху, как ме наричат хората? — попита той.

— Принц Аменофис — заекнах аз.

Той вдигна ръка, за да ме удари, но явно реши нещо друго, защото я отпусна.

— Не, кажи ми! Какво казват хората, че съм? С какво име ме наричат, когато хихикат в шепите си?

— Плашилото, Грозника, Забуления…

Господарят ми кимна и продължи:

— Ти ми отговори с гласа на истината. И аз ще направя същото: ще ти кажа истинското си име. Ще го разкрия пред тебе така, както е редно да бъде с онези, които чувствам близо до себе си — той погледна през дърветата към слънцето. — Аз-съм-Този-който-се-харесва-на-Атон. Той е моят Отец, който знае името ми. Маху, сега ще го разкрия пред тебе, а в уреченото време ще го научат и другите. Да, аз съм Този, когото Атон харесва. Аз съм Ехнатон.