Възходът на Атон

Единадесета глава

Следобеда на следващия ден Ехнатон напусна двореца с бледо лице и тревога в очите. Бе заобиколен от бръснати глави от храма на Амон и ескортиран от стража, вдигнала високо златната глава на овена символ на техния бог. Господарят ми се бе успокоил напълно. Нефертити бе положила необходимите грижи, а посред нощ повикаха и Пентжу, който провери общото му състояние и му даде течно лекарство за спокоен сън. Не бе позволено никому да го придружи; дори Хоремхеб и Рамзес получиха заповед да останат по местата си, когато господарят ми бе съпроводен до чакащия кораб — навяващ печал черен плавателен съд с изображение на овнешка глава на носа и резбована лицева част на чакал на кърмата. Домът ни сякаш остана без душа, след като Ехнатон потегли. Някаква смразяваща тишина ни принуди с Ай и Нефертити да излезем в градината, където седнахме в сянката на финиковите палми. Снефру обикаляше около нас с изтеглен меч и зорък поглед срещу евентуални подслушвачи, пропъждайки грубо слугите, тръгнали към нас. Самоувереността на Ай бе сериозно разклатена. Той призна, че жреците на Амон са реагирали по-бързо и по-безцеремонно в сравнение с неговите предположения.

— Подобно повикване от най-високо място — поклати глава той — не може да бъде пренебрегнато.

— Нищо не му пречеше да се престори на болен.

— Дъще, пак щяха да го отведат.

— Защо?

— Под предлог — въздъхна Ай, — че трябва да се запознае с Бога.

— А каква е истинската причина?

Ай ме погледна:

— Маху, нещо си се умълчал. Ще може ли ученикът да отговори по-добре от учителя?

— Да — доближи се Нефертити и дъхът й ме облъхна, благоуханието й загъделичка ноздрите ми, а ръцете й се допряха до моите.

— Причините са две.

— Е, и? — попита Ай.

— Да пречупят волята му.

— Никога — разшириха се зениците на Нефертити.

— И да го убият.

Нефертити наведе глава и изстена сърцераздирателно. Но когато вдигна поглед, в очите й пламтеше лудешки гняв. Протегна ръка и ноктите й замалко да издерат бузите ми, но баща й я хвана за китката.

— Сигурен ли си, Маху?

— Да, убеден съм. Принцът не може да бъде обуздан и принуден да замълчи. Той държи на своето и се покланя на нов бог.

— Когото почита и баща му — отсече Ай.

— Само привидно — възразих. — За политическо равновесие срещу войнството на Амон и заради настойчивите искания на царица Тийи. Египет има много богове — продължих. — Амон не възразява, докато никой и нищо не оспорва върховенството и монопола му върху богатствата и властта.

— Но нашият принц не е наследник на престола!

— Би могъл да стане.

Градината бе притихнала; чуваше се само призивният вик на една гълъбица.

— Какво те кара да мислиш така? — запита Ай.

— Тутмос храчи кръв.

— Това още нищо не значи…

— По принцип да, но не и на такава млада възраст. Дори да доживее да празнува милион годишнини, дано боговете се погрижат — допълних подигравателно, — като същото важи и за нашия принц, помислете сами: какво ще стане, ако в бъдеще, когато ще царува един боледуващ фараон, брат му Ехнатон се изтегли от Тива и основе съперничещ царски двор и храм на нова религия?

— Много добре — тихо изрече Ай. — Първокласен ученик, който е достоен да бъде учител. Маху, наистина разсъждаваш правилно.

— Продължавай, Маху — гневът на Нефертити бе отминал и сега ме гледаше с любопитство. — Хайде, какво още — настоя.

— Ако нашият принц умре, няма никаква опасност от разделение, както и никакво противоборство…

— Но ако умре и Тутмос? — попита Ай.

— Великолепния има дъщеря — засмях се. — Шишнак или някой друг може да се ожени за нея. Няма да бъде първата династична промяна в Египет — погледнах към градината и добавих: — И ако това се случи, ние ще придружим господаря си по пътя му към Далечния хоризонт. Нито един от намиращите се сега тук няма да остане жив.

— Царица Тийи ще се противопостави — заяви Нефертити.

— Без подкрепата на своя съпруг и на синовете си ли? Възможно ли е да не се знае, че жреците на Амон виждат в царица Тийи първопричината за своенравието на втория й син?

— Добре, но какво може да се направи?

— Нищо — отговорих. — Това е самото око на бурята. Нашият принц е в ръцете на своя бог.

— А как биха обяснили евентуалната му смърт? — запита Нефертити.

— Много просто, с нелеп нещастен случай. Всички си спомнят за гарваните, прелетели над храма на Амон, както и за така нареченото богохулство на принца в химна за Атон, изпълнен на подобно свято място! Бръснатите глави на Амон ще настояват, че смъртта на Ехнатон е дошла като наказание от техния бог, както и като доказателство за върховната роля на Амон. Целта им е не да отрежат цвете или да окастрят клоните, а да ударят смъртоносно в самите корени.

— Необходимо ни е време — каза съвсем тихо Нефертити и прокара няколко пъти ръка върху корема си. — Маху, бременна съм — понечих да й поднеса поздравления, но тя ме спря. — Пентжу го потвърди — озари усмивка лицето й. — Поисках от Мерире да поеме работата на жрец в моя параклис. И двамата се заклеха да пазят тайна. Ами да — подкачи ме, свела леко глава на една страна. — Маху, нима мислиш, че си единственото чедо на Кап, заклело се да ни бъде предан служител?

— Едва ли може да има мъж, който да не се е заклел във вечна вярност към вас — отвърнах официално.

— Много добре казано, Павиане — щипна ме тя по носа и повдигна долната си риза, за да видя съвсем леко издутия й корем. — Май вече съм в третия месец. Пентжу дори ми каза, че може да родя близнаци. Божественото семе е посято и трябва да му се даде шанс да изкласи.

— Но как? — щипна Ай долната си устна, потънал все още в налетелите го мисли. — Как е възможно да се обърнат нещата? Божията ръка трябва да ни се притече на помощ. В Карнак все още има наши шпиони…

Нефертити погледна встрани.

— Маху, а ти какво ще предприемеш?

Помислих си за Собек и се усмихнах, но не отговорих.

По-късно през деня отидох в Тива, но по обиколен път, за да се измъкна от евентуален преследвач. Стигнах до огрян от слънцето площад, претъпкан с търговци на овце, гъски и кози, които шумно хвалеха стоката си. Рибари и селяни предлагаха зеленчуци, месо, сушена риба и сладкиши. Някакъв земеделец се пазареше с купувача си за един вол:

— Няма да го дам за по-малко от пет мерки пчелен мед — кряскаше човечецът, — единайсет мерки масло и…

Спрях, сякаш се интересувах от сделката, и бързо се огледах. Не ме следеше никой.

— А вие колко давате, господине? — викна към мен купувачът.

— Половин унку в злато — отговорих.

Пазарлъкът пламна с нова сила. Отминах, скрил лице в гънките на робата си, все едно се опитвах да се спася от острите миризми на пот, сол, всякакви подправки, печено месо и сушена риба. Навлязох по-дълбоко в лабиринта от улички, сергии и магазинчета. Спрях да погледам с възхита хетски бижута и сирийски върви и синджири. Огладнях и си купих малка тръстикова кошничка със сушени фурми, поръсени с шамфъстък и рязани бадеми. Погледах как пекат гъска на шиш. След като се нахраних, седнах под една палма, където уличен бръснар ме обръсна и ме намаза с масло. През цялото време се взирах да открия евентуален преследвач. Заобикалях обичайните маршрути на тържествените процесии и местата, където се събираха представителните лица, преструвайки се на заможен собственик, тръгнал на пазар. Спрях пред сергията на един бижутер, който спореше с клиент за състава на природната сплав38.

— Четирийсет сребро и шейсет злато — настояваше клиентът.

Огледах скъпоценните камъни — смарагди, ясписи, гранати и рубини.

— Имам още в сандъка отзад — измъкна се бижутерът от разправията, — скрити от крадливи очи и ръце. Този мъж — ухили се той по адрес на клиента — просто бърка, нали?

— Да — кимнах. — Природната сплав е с двайсет части сребро и осемдесет злато.

Клиентът ме зяпна и се омете. Извадих кесията си и отмерих половин унку сребро на малките подскачащи блюдца на везната. Бижутерът се ококори.

— За теб е — казах тихо, — ако се съгласиш да остана тук за малко. А сега се огледай и ми кажи: следи ли ме някой?

Бижутерът разлюля блюдата на везничката и се озърна боязливо.

— Не, не виждам никого. А, сбърках. Има някакъв човек. Току-що мина зад сергията. От пустинята е; тъмнокож, с кожена пола от бойна униформа и препасан с ремък през гърдите. Ето, обърна се и си тръгна.

Оставих сребърния отрязък, излязох встрани и се огледах. Не видях „кожена пола“ сред тълпата, а само нубийци и дългополи бедуини, либийци с перести украшения на главата и светлокожи шардански наемници. Прекосих тесен канал и тръгнах из беден квартал покрай старата кейова стена, който продължаваше надолу с малки криволичещи и смърдящи пътеки между къщи от непечени тухли, измазани с кал и покрити с палмови листа. Отвсякъде се виеше дим. Кашлях и ми се повдигаше от смрадта и пръснатите навсякъде боклуци. Просяците бяха безброй, но предполагаемата ми сила, да не говорим за препасания кинжал, ги държаха на разстояние. Спрях на един ъгъл и подадох дебен мед на някакъв писар. Бе се настанил на сянка и пишеше молби на неграмотните до храма. Писарят прибра медния отрязък и ме упъти как да стигна до Грънчарската улица. Огледах се. Не видях тъмнокож мъж с кожена пола. Влязох в пивницата, която ми се стори най-чиста. Беше прясно варосана, с рогозки, столове и купчина омърляни възглавници за сядане. Заведението беше полупразно: неколцина занаятчии и търговци на дребно пиеха пиво в големи чаши. От кухнята и от евтините маслени лампи се стелеше сива пелена от дим. Седнах в един ъгъл и си поръчах пиво. И ето че срещу мен се настани една „кожена пола“. Човекът беше изгорял от слънцето до тъмно, а главата му бе обръсната; имаше обеца на едното ухо, предпазни покрития с медни кабари на китките и по-нагоре, ремък със същата направа през гърдите и походни военни сандали на краката. Той се приведе леко, взе чашата ми, пресуши я и я бутна към момчето, което ни обслужваше, вдигайки два пръста. Вгледах се в лицето му — многобройни бръчки, грозен белег от рана на лявата буза, безизразни очи, сурово очертана уста.

— Собек!

— Ха! — едва помръдна устни. — Не знам за какво говорите. Казвам се Хеоре, което значи човешко същество. Защото аз съм това, което съм — засмя се на собствената си закачлива загадка.

Момчето се върна с поръчката. Собек ми направи знак да не говоря повече. Изпихме пивото си, излязохме и се спуснахме към реката. Около кейовете гъмжеше от проститутки, моряци, акробати, калайджии, дребни търговци и продавачи на амулети и скарабеи. Собек си проправи път през множеството и ме поведе надолу по тясна уличка. В края й имаше изоставена магазия, която се бе срутила при наводнение. Собек приседна на част от външна стена и ми посочи да седна на съседната основа на колона.

— Единствено боговете знаят какво е имало тук някога. Храм? Склад? Публичен дом? Пивница? Каквото и да е било, сега е подходящо място за разговор. Насам води само една пътека, така че ще мога да видя всеки приближаващ — протегнах ръка към него. Собек се изкашля, плю и сграбчи ръката ми. — Дължа ти живота си — той разпери ръце, сякаш искаше да улови бриза, преди да продължи: — Избягах — наблегна на думата. — Скитах дълги дни. Нападна ме обитател на пясъците. Сигурно беше разузнавач, но немного опитен. По Божия милост, Маху. Не съм ли прав? Пусна ми една стрела, но удари глинената плочка на врата ми. А аз се престорих на умрял. След малко дойде, за да ме огледа за плячка.

— И ти го уби, нали? Разбил си главата му в тила. Така ли е? — Собек се изненада истински — направо онемя, само се опули от неизказания въпрос. — Майа ми каза. Работи в Дома на тайните.

— Ах, това тлъсто лайно!

— Не те е предал той — заявих твърдо.

— Кой тогава?

Прострях краката си и се взрях в земята; взех решение да си отмъстя и казах:

— Няма да повярваш — вдигнах поглед към него. — Леля ми Изития — в ръката на Собек изведнъж се появи нож, който се закова само на няколко сантиметра от лицето ми. — Историята е много дълга — излъгах самоуверено. — Ще ти спестя подробностите. Леля ми Изития е била, а по-точно — е известна проститутка, добре позната на жреците от храма на Амон и от двора на Божествения. Тя обучава Царските украшения на някои специални техники и чалъми за доставяне на удоволствия…

Ножът се спусна по-надолу. Не помръднах, заслушан в жуженето на насекомите и тихите звуци откъм кея.

— Знам всичко за удоволствията на Божествения — тихо изрече Собек, — но никога не съм говорил по този въпрос извън Кап.

— Нещо е разбудило подозренията на леля ми — продължих. — Спомняш ли си Имри?

— Капитанът на кушитската гвардия — грубо рече Собек. — Пазеше Забуления.

— Леля Изития дочула приказките за флирта ти с наложницата на фараона, за облога ви за статуята на Ищар и така нататък — замълчах за миг — и уведомила когото трябва. Оттам наредили на Имри, който вече шпионирал Забуления, да следи внимателно какво става в онази горичка. Той ви видял заедно и докладвал.

— Ще го убия!

— Вече е мъртъв. Удавен.

Собек прибра ножа си.

— А ти, Маху, какви ги надроби? Защото се знае, че никога не правиш нищо за никого.

— Никакви, Собек. Поех голям риск да дойда дотук.

— Така, значи Имри е мъртъв. Мислех, че той е убил Уени заради обидата към Плашилото…

— Уени умря — възразих, — защото се подигра на принц с царска кръв. Божествените допускат и това, но само ако е извършено по тяхно разпореждане.

Собек се размърда, но забеляза, че се отдръпнах леко със сбръчкан нос заради възкиселата миризма, идваща от него.

— Да, Маху, не може да не усетиш как воня. Знаеш ли с какво се занимавам? Как изкарвам за залък хляб? Изтребвам кучета. Прерязвам гърлото на мелези и помияри както тук, така и в Некропола. После одирам кожите им и ги мумифицирам, за да бъдат продадени на поклонници за приношение — появи се нещо като усмивка на лицето му. — Вълнуваща професия! — полуусмивката изчезна от лицето му.

— Защо ме проследи? — попитах.

— Вървях след тебе още мига, когато излезе от двореца. Ако бе дошъл направо на Грънчарската улица, щях да те заподозра, че го правиш умишлено, за да те проследи някой, но пътят, по който пое — сви рамене той, — както и сергиите, пред които спря няколко пъти… Маху, определили са парична награда за главата ми. Много е съблазнителна. Защото моя милост не е обикновен престъпник, а човек, който се е вмъквал неведнъж и дваж между бедрата на царска наложница. Домът на тайните разполага с толкова много шпиони, колкото мухи има върху всяко кучешко лайно.

— А тогава защо ми прати известие?

— Аха, за любовното стихотворение ли говориш? — свирна тихичко Собек. — Исках да разбера дали мога да ти се доверя. Маху, трябват ми пари: сребро, злато, скъпоценни камъни. А ти винаги си трупал запаси.

— Ами ако ти откажа?

— Тогава преставаш да бъдеш мой приятел. Можеш да си вървиш, но няма да ме видиш повече.

— За какво ми е притрябвало твоето приятелство?

Собек приклекна, удари ме силно в гърдите и каза:

— А защо да си създаваш врагове, ако можеш да спечелиш приятел.

— Вече ти помогнах веднъж.

— О, да, леля ти Изития — той стана. — Ще помисля по въпроса. Защо искаш да умре?

— Нищо лично — отсякох, но си спомних за Деди и потайните нашепвания на Ай. — Тя ми дължи един живот. Дойде време да си плати дълга — пристъпих до разбитата врата. — Запомни ли бижутера, при когото бях спрял? Смяташ ли, че можем да му се доверим?

— Ако не може да му се вярва — отзова се заядливо Собек, — ще се наложи да умре.

— Добре, ще оставя там нещо за теб — след пет нощи, броени от днес.

Собек ми стисна ръката.

— А как да съм сигурен, че няма да ме издадеш на Божествения или на Хотеп? Или дори на собствения си господар?

— Всеки възможен приятел е нужен и полезен. Впрочем ти бе наказан повече от достатъчно. Нито едно чедо на Кап не заслужава подобна участ. Пет нощи.

— Остави го да си върви — изсъска Собек в гаснещата светлина.

Сред руините зърнах дребен широкоплещест мъж със сплъстени кичури тъмна коса около маймунското му лице и с боздуган в ръка.

— О, Собек, вече си имаш телохранители?

— А, това е Гълтача — изсмя се приятелят ми. — Той е демон от Подземния свят, но и човек, който знае как да помогне и на двама ни. Можеш да уведомиш Майа за мен. Върви си с мир, приятелю!

Демонът отстъпи и аз си тръгнах в падащата нощ.

Дворецът на Атон беше призрачно притихнал при посещението на Ехнатон в храма на Амон Ра. Потискащо напрежение мъчеше всички, докато чакахме новини от там.

На петия ден отидох със запечатано ковчеже малко преди деветия час39 при бижутера. Разполагах със собствено богатство — злато, сребро и скъпоценни камъни, събирано през годините. Ехнатон беше щедър господар. Маймунското лице ме чакаше. Той грабна ковчежето, ухили се и се изгуби в тълпата. Аз седнах в една пивница, а след като се почерпих добре, се отбих в дом за удоволствия, където две сирийски момичета с тежки благоуханни перуки, подрънкващи гривни на китките и глезените и сребърни гердани на шията ме забавляваха и ме дариха с немалко наслада. Върнах се по реката, заобиколих стражата, която бе разставил Хоремхеб, и се натъкнах на Снефру, който ме чакаше на портата.

— Търсят те, господарю.

Той току ме бутна в залата за приеми. Около разжарен мангал видях три закачулени с наметала фигури; сенките танцуваха по изрисуваните стени, сякаш бяха привидения или духове, дошли от Запад.

— Ела — свали качулката си царица Тийи. Лицето й бе изопнато, очите й — подпухнали от плач, с червени кръгове.

— Къде беше? — попита ме рязко Ай.

— По удоволствия — поклоних се и понечих да коленича.

Тийи ме стисна за китката.

— Сега не е време за поклони и церемонии — каза с тъжен глас. — Синът ми Тутмос умира.

— Какво?

— А господарят ти е потърсил убежище в храма на Амон Ра…

— Как разбрахте? — зяпнах смаян.

Тийи погледна през рамо към тъмното в залата.

— Ела.

На входа на кухненските помещения се показа фигура. Една от маслените лампи припламна ярко, осветявайки овалното, силно гримирано лице на Майа. Той бе увит с шал, който обаче не можеше нито да скрие уханието на екзотичния му парфюм, нито да заглуши подрънкването на бижутата му.

— Добре дошъл, Маху — пристъпи той към светлината около огъня.

Тийи го тупна леко по рамото. Чак сега осъзнах как бавно и умело бе спечелила на своя страна всяко от чедата на Кап, как всъщност ни бе издирила, как се бе постарала всеки от нас да бъде образован и подготвен за съдбовната си роля в този тъй далновидно планиран спектакъл!

— Такава ли е била целта? — неволно се търкулна въпросът от устата ми.

— Да — отговори Тийи. — Но в последния момент Божествения не позволи на Ехнатон да се присъедини към вас. По негова преценка този дом бе възможно най-близкото и подходящо място.

Обърнах се към Майа:

— А ти какво научи?

— Имам двама шпиони в храма на Амон — провлече той отговора си с насмешка. — Жрец четец и послушник, който помага за прането — Ай се изсмя подигравателно, но Майа не му обърна внимание. — Рано тази сутрин ми съобщиха, че са намерили Тутмос в изключително тежко състояние в спалнята му.

— А къде е бил…?

— Ехнатон ли? — завъртя очи Майа. — Недалече. Очевидно Тутмос наистина се е почувствал зле и се е върнал в спалнята си отвъд централния вътрешен двор. Един от слугите вдигнал тревога. Някакъв жрец се опитал да предупреди господаря ти, че брат му бере душа, ала принцът отказал да напусне покоите си, защото се боял за живота си. Убеден бил, че има заговор срещу него и че целта е да го убият.

Веднага си представих Ехнатон — свит и треперещ от страх в онези тъмни пътеки между молитвените места в храма, заобиколен от враговете си като от глутница побеснели кучета.

— Ай, защо не изпратим брат ти Нахтмин да уведоми Божествения за станалото? — попитах, но царицата ме прекъсна:

— Съпругът ми сигурно вече е съвсем пиян! А и още никой друг не знае, защото, ако разберат — очите й се напълниха със сълзи, — може да се осмелят и да ударят…

— В самия корен — довърши фразата й Ай.

— Ако Божествения знае — съгласи се Майа, — самият той може да реши да отсече както корена, така и клона.

— Какво предлагаш? — го попитах.

Майа ми отговори с безизразен поглед. Останалите също мълчаха. Спомних си за разговора ми със Собек за леля Изития.

— Може би трябва… — започнах.

— Направо е наложително — поправи ме Ай.

— … да ударим веднага — довърших. — Има мигове, не по-дълги от един удар на сърцето, в които печелиш или губиш всичко — Нефертити ме изгледа с пламнал поглед. Загърбих всякаква предпазливост и предложих: — Нека ида в храма на Амон. Хоремхеб и Рамзес ще ме придружат като стража. Бръснатите глави не ги познават. Ще видят само онова, което очакват да се появи пред тях: двама офицери от Свещения отряд. Хюйи е царски писар, а Мерире — жрец в нейния параклис — посочих към Нефертити, — докато Пентжу е личният й лекар от царския Дом на живота. Точно така — плеснах с ръце и продължих: — Всички ще се представим като изпълнители на заръка на Великата царица. Хоремхеб и останалите са изпратени, за да ни шпионират; нека обърнем собствените им оръжия срещу тях.

По красивото лице на Нефертити припламна огънят на надеждата.

— Ще сложа своя печат на документа — намеси се Тийи. — Ще подготвя пропуските и ще напиша искане, в което ще настоявам емисарите ми да видят сина ми.

— И двамата — бързо я поправих.

— Да, точно така — кимна разсеяно тя.

— Ами ако откажат? — попита Ай. — Ако жреците възразят?

— Рано или късно — отговорих аз — както вестта за заболяването на Тутмос, така и новината за поисканото убежище от моя господар ще стигнат до всички.

Млъкнах и отстъпих встрани. Имаше нещо, което не се връзваше. Престолонаследникът Тутмос беше в много тежко състояние в храма на Амон, но Тийи не показваше особена загриженост. Мислите на всички бяха насочени към Ехнатон.

— Тутмос — заявих ясно — вече е мъртъв, нали?

Царицата ме изгледа, а сетне приближи до мен:

— Маху, обичам и двамата си синове, но Тутмос е обречен. Знам го и аз, знаят го и останалите. Наясно съм с всички симптоми вече цели седем години. Той храчи кръв. Няма лекар, който може да го спаси. Така е. Навярно точно така е станало и сега: тежък пристъп с вътрешен кръвоизлив. Ако Бог е милостив, ще мога да спася другия си син. Съдбата му е отредила важен път… — трепна гласът й. — Моля те — Великата царица сграбчи ръката ми: — Моля те, помогни ми!

— А другите? — запита Ай. — Ако откажат?

— Да ги поканим на среща — предложих дръзко, — за да разберем дали ще се съгласят.

Предложението ми бе прието. Ай се поопъна, а завистта му към мен бе очевидна, но Нефертити, явно забравила за страховете си, го отведе встрани и започна да го успокоява. Когато Снефру се върна с Хоремхеб, Рамзес, Хюйи и Пентжу, Ай беше вече напълно съгласен. Разбира се, Майа се покри под претекст, че ще е най-добре, ако другарите му не го видят тук. Всякакво недоволство и протести за безпокойството в късния час замряха още с влизането им в залата, когато царица Тийи ги поздрави учтиво.

— Това повикване не е случайно — започна царицата. — Маху ще ви обясни.

Кръвта ми продължаваше да пулсира неспокойно. Не се чувствах уморен въпреки късния час: настъпих с пълна сила. Изложих случилото се пред другарите си сбито и съдържателно, а както и плановете ни занапред. Когато свърших, настъпи пълно мълчание.

— Това означава — започна Ай, — че влизаме смело в храма на Амон, пазени само от двама военни.

— И с пълномощие от Великата царица — добавих веднага.

— А ако не приемем? — запита Хюйи.

— Тогава всички ще се разотидем — отвърнах спокойно.

— Хюйи говори за себе си — процеди Хоремхеб. — Маху, отговори на въпроса му.

Погледнах Хюйи право в очите:

— Друже, можеш да откажеш и да се върнеш в леглото, но тогава всичко между нас ще приключи. А когато се срещнем отново, ще бъдем смъртни врагове.

— Ами ако се опитаме да ви спрем? — запита съвсем тихо Рамзес.

— Задачата ви не е такава — отряза го Ай. — След като сте тук, от вас се очаква да ни пазите.

— Само попитах — възрази ядно Рамзес. — Ние сме офицери от Свещения отряд. Участието ни в такова дело може да е пагубно за нас.

— Ако откажете да ни сътрудничите — обади се внимателно Тийи, — с вас е свършено, така или иначе.

— Паднахме в капана — сви рамене Мерире. — Ни така, ни инак.

— Не, не сте в капан. Наследникът на престола Тутмос е призован в Полята на блажените. Той умира.

— Как разбра? Гадател ли си станал? — попита Рамзес.

— Млъквай — озъбих му се. — Тутмос наистина умира, иначе нямаше да сме тук. Божествения остарява. Така че на по-малкия му син е отредено да стане фараон, Стопанин на Големия дом и Господар на Двете земи. Ехнатон ще носи Короната и Уреуса. Той ще принуждава народите да треперят под нозете му. Тази нощ може да се окаже върховен миг във вашия живот и слава.

— Приемам — махна Хюйи с ръка. — Искам да бъда част от това, което ще става.

Пентжу и Мерире го последваха. Но и двамата попитаха за какво ще са потребни.

— Един жрец от Царския кръг и един лекар от Дома на живота ли питат? Вашето присъствие е от решаваща важност в официална делегация на Великата царица.

Настъпи мълчание. Всички зачакаха да чуят Хоремхеб и Рамзес.

— С вас сме — внимателно обяви Хоремхеб. — И щом това трябва да стане — на грубото му лице се появи лека усмивка, — най-добре да го свършим бързо. Да не губим и миг.

Ай донесе палитра за писане, най-фин папирус, черно и червено мастило и калъф с тръстикови калеми. Документите бяха подпечатани с личния картуш на царицата, а в това време Хоремхеб и Рамзес се въоръжиха с мечове. И аз мушнах кинжал под връхната роба. Загърнахме се и излязохме във вътрешния двор. Рамзес ни посрещна със запалени факли и малка свита. Когато тръгвахме, Нефертити се появи на стъпалата и ме повика. Притисна два пръста до устните ми и каза:

— Маху, кълна се и в небето, и в земята, че няма да забравим това никога.

Слязохме бързо до реката и се качихме на военните кораби. Всички бяхме потънали в мислите си. Скоро стигнахме до Пристана на Златния овен, както наричаха кея при храма на Амон Ра, който се извисяваше като тъмна грамада над нас. Факли осветяваха стъпалата. Спряха ни стражи с овнешки маски. Хоремхеб се изпъчи с всичките си воински знаци и отличия и оповести кои сме и по чия заръка идваме. Стражите ни пропуснаха. Влязохме през странична порта и минахме в няколко вътрешни двора при храма в Карнак. Заплашителните лица на статуите се взираха отвисоко в нас на лунната светлина. От време на време преминаваше бледа светлина и откриваше загадъчни фигури на зверове и царствени процесии, които отиваха към някакъв чудноват свят, където най-различни богове и екзотични същества господстваха над всичко. Минахме през масивни врати, изрязани в черен гранит, и покрай гигантски статуи на Озирис, Изида, Хор и останалите богове от храмовия пантеон. Доста често ни спираха групи от стражи, но неизменно ни пропускаха през облицовани с мед врати, все по-навътре в лабиринта от студени и мрачни проходи и коридори, където се предполагаше, че крачат боговете и където булото между нашия и божествения свят изтъняваше постоянно. От време на време чувахме песнопения и долавяхме аромат на тамян.

Най-после стигнахме до Големия вътрешен двор пред Залата с колоните, където Ехнатон изпя своя химн. В подножието на дълга поредица от стъпала ни очакваше мощта на Амон — ред след ред храмови гвардейци, някои от които с ивичести украшения за глава, а други — с овнешките маски на Анубис и на Амон Ра. Светеха факли и се размахваха кадилници. Пред строените редици се тълпяха жреци, техни помощници и послушници. Миришеше на засъхнала кръв от жертвоприношенията. Пентжу застена от страх. Гледката бе наистина страховита — стърчащите колони на храма, черният гранит, гротескните статуи, блясъкът на копията и мечовете, ужасно грозните маски и смълчаните жреци с бели роби и епитрахили! Шишнак се бе изтъпанил пред всички, стиснал служебния си жезъл. Мерире затрепери панически, а Хоремхеб се почеса по носа, което показваше, че вътрешно кипи от гняв.

— Мразя храмовите маски — замърмори той. — Нима мислят, че ще ни уплашат? Да не сме деца?

Той пое напред с широка и енергична крачка. Останалите трябваше да подтичваме, за да не изоставаме. Хоремхеб се закова на една педя от носа на Шишнак и му тикна в очите папируса с картуша на царицата. Върховният жрец го пое, ала ръката му потрепери и челото му мигом лъсна от пот, щом го прочете. Той се обърса нервно с ръкава на робата си, целуна печата върху документа и заломоти:

— Ами… не знам… аз… такова…

— Защо се бавим? — Рамзес почти ме избута. — Посланието на Великата царица е съвсем ясно — синовете й да отидат веднага при нея. Ние сме тяхната свита.

Шишнак се озърна нервно за спасителна помощ:

— Как да ви обясня… Най-добре да дойдете с мен — каза накрая, завъртя се на пети и ни поведе нагоре по стъпалата през жреците и войнишките редици.

Залата с колоните приличаше на гробовна гора от камък, прорязана от снопове светлина. Смърдеше на пушек и кръв и бе толкова студена, че потта застина по телата ни. Шишнак ни поведе надолу и накрая спря пред затворено помещение, пазено от двама часови. Положи длани на лицето си, сякаш се канеше да закаканиже някоя молитва.

— Длъжен съм да ви предупредя… — заекна той, — научих точно преди да дойдете, че господарят Тутмос, наследникът на престола, е мъртъв! Нека Озирис го посрещне в Полята на вечността! Нека Хор го залее със светлина!

— Искам да видя тялото му! — заяви рязко Хоремхеб.

Шишнак отключи вратата. Стаята бе осветена с маслени лампи от двете страни на висок прозорец. Вниманието ни бе привлечено мигом от безжизненото тяло върху легло с балдахин. Без да чака, Хоремхеб дръпна завесите. Личеше си, че някой бе правил опит да почисти трупа и да оправи външния му вид. Тутмос изглеждаше като заспал, но веднага забелязах петното от кръв в десния ъгъл на устата му, неестествената му бледност, полуотворените очи и впечатлението за странна скованост. Хоремхеб се извърна рязко и почти довлече Пентжу до леглото.

— Нашите лекари… — започна нервно Шишнак.

— Не ми трябват — отряза Хоремхеб. — Имаме си собствен лекар.

Пентжу огледа бързо трупа: обърна главата встрани и се взря в гръдния кош и стомаха.

— Мозъчен удар — обяви той. — Смъртта е настъпила по естествен път. Поне така мисля аз. Кожата е студена, а мускулите почти са втвърдени…

— Ами кръвта? — попитах.

— Навярно се е спукал голям кръвоносен съд.

— Как ще обясните всичко това? — обърна се Хоремхеб към първосвещеника.

Шишнак се изкашля и отговори:

— Престолонаследникът и брат му се бяха оттеглили за молитва пред наоса. Тутмос се е върнал тук, без да знаем защо. Оставил е вратата полуоткрехната. Научих, че се е оттеглил от молитвения кът; слязох, за да разбера защо. Принц Тутмос, наследникът на престола, лежеше на пода и трепереше, а от устата му капеше кръв. Оплакваше се от болки в гърдите и стомаха, ужасно главоболие и изтръпване на крайниците. Помогнах му да легне. Веднага извикахме лекарите, но те не можаха да направят нищо…

— Не мислите ли, че е трябвало да известите по спешност Божествения? — Хоремхеб бе влязъл в ролята на вбесен военен. — Или да съобщите на майка му?

— Разбира се, разбира се — заоправдава се Шишнак, но с ясно доловима уплаха в погледа, — но всичко се усложни веднага. Изпратих жрец да съобщи на брат му, ала принцът го пропъдил с думите, че след като сме убили брат му, искаме да очистим и него. Отидох сам, за да поговорим разумно, но той беше вече в истерия. Започна да хвърля по нас гърнета с тамян, кошници с цветя и дори молитвена статуетка. Разпиля подносите с храна, които поставяме пред олтара. Реших, че ще е по-добре, ако го успокоим и го убедим да се оттегли от там, преди да съобщим в двореца за случилото се. Ще се погрижа за трупа. Ще бъде пренесен с цялата дължима почит в Дома на смъртта.

— Мъртвият не ме интересува повече — рече Хоремхеб и се отправи към вратата.

— Господарю Шишнак — намесих се аз, — къде е спалнята на принца?

— Отсреща в коридора — отговори върховният жрец.

Излязох, последван от Хоремхеб. Намерих покоите на Ехнатон, ала бяха празни. Вратата зееше отворена. Оказа се, че всичко е почти еднакво със стаята на Тутмос.

— Трябва да видя моя господар — заявих твърдо.

— Не може, не си пречистен — възрази ми Шишнак.

В една ниша в стената на стаята видях съд със светена вода. Събух се и отидох там; измих ръцете, лицето и краката си с подсолената вода, която защипа очите ми и една малка раничка на лицето.

— Е, сега вече съм пречистен.

— И все пак не може…

Хоремхеб изтегли меча си.

— Заведи ме при него — изсъсках аз. — Негов слуга съм и той ще ми повярва…

Шишнак притвори очи, борейки се със себе си, стисна ме за ръката и заръча на Хоремхеб да остане. Отведе ме до големите, облицовани със злато врати на светилището, в което се бе приютил Ехнатон. Портите се отвориха. Не обърнах внимание на възклицанията и виковете на пазачите и жреците и влязох бързо в студената стая, напомняща празен гроб. Вратите й бяха отворени, разкривайки позлатената фигура на Амон — Мълчаливия и Всевиждащ бог. Всичко бе в пълен безпорядък. Подът бе осеян с преобърнати златни подноси, разхвърляни късове месо, овъргаляни самуни хляб и размазани плодове. Въздухът ухаеше на сладко и кисело — на самородна сода, тамян, канела и смирна. Иззад близката колона се измъкна една сянка. На светлото пристъпи господарят ми и промълви:

— Колко е хубаво да те видя, Маху!

— Господарю, спасен сте — протегнах ръце.

Ехнатон тръгна с бърза крачка към мен, а бастунът му затропа по пода. Ритна встрани подносите и сграбчи дланите ми:

— Да си вървим, Маху. Да се махаме по-бързо от това свърталище на демони.