Възходът на Атон

Четиринадесета глава

Наистина не след дълго бях назначен за началник на полицията на Тива и околностите му. Но преди това преболедувах тежка треска. Течеше трийсет и седмата година от царуването на Великолепния. На официална церемония получих отличието Златно колие и служебните печати лично от Ехнатон и Нефертити; присъстваше и самодоволно надутият Божи отец Хотеп. Работното ми място се намираше в новопостроената част в Двореца на Атон, а личните ни помещения с Ай бяха в съседство; той също получи няколко повишения в длъжност, между които и титлата Командващ колесниците на Мин. Моят господар така и не ме уведоми за причината да бъда избран на този висок пост, нито пък защо оповестяването бе закъсняло. Стори го Ай на последвалото пиршество.

— Маху — обърна се към мене Ай над вдигнатата до устата му чаша, — ти си голям хитрец: съгласяваш се само с онова, което е поискал нашият принц и следователно има законова сила. Именно това ме убеди да приема.

Ето кой бе забавил назначението ми! Бях пил твърде много, за да си позволя да реагирам веднага, а и златната огърлица тежеше на шията ми. Другите чеда на Кап се надпреварваха да ми честитят с наздравици. Хоремхеб и Рамзес, неотразими в униформите си на офицери от царската гвардия, изглеждаха прилично изпосталели след престоя в Червените земи, където преследваха и избиваха разбойници. Хюйи отсъстваше, изпратен с височайша мисия в Синай. Майа присъстваше като член на свитата на Хотеп. Той изглеждаше както винаги — пухкав и честит в благоуханните си премени.

— С пръстени и гривни — изсъска Рамзес, — досущ като уличница.

Майа се държеше на разстояние в границите на възможното, защото още не бе решил по кой път да поеме. Пентжу и Мерире му бяха отпуснали края и се наливаха като разпрани. Пентжу бърбореше нещо за светлината на своя живот — видната дама Тенбра.

Разбира се, на банкета не липсваха и развлечения. Никой от нас не пестеше аплодисментите си за Ехнатон — диригент на създадения от него хетски Слънчев оркестър. Похвалихме ги така, сякаш изворът на обзелото ги творческо вдъхновение бе самата Хатор. Нефертити се бе изтегнала върху възглавници с двете си бебета, повити до нея.

Пиршеството завърши както обикновено — с пиянски тостове и изблици на престорена сърдечност. Обаче всички знаеха, че е дошло времето на изчакване, макар и още да не бе разкрито какво се очаква. Отпътуването на Великолепния към Далечния хоризонт? Или пък официалният показ на Ехнатоновия лик пред обществото? А може би сблъсъкът с онези сили, които му противостояха безмилостно както в царския двор, така и в храма. За мен периодът бе напрегнат: заех се най-сериозно с изпълнението на новите ми служебни задължения. Под повърхността на елегантния и многоцветно обагрен живот в двореца бушуваха вълнения и несигурност.

Съюзът ми със Собек укрепна в строго определени рамки. Той се провъзгласи за Господар на Ам Дуат — цар на Долния свят. В преносен смисъл това беше скритата Тива — град на крадци, джебчии, мошеници, зли бандити, сводници и проститутки. Не му се пречкаха, а той ми помагаше, полагайки грижи да не престъпва границите, белязани от мене.

Наследих двама заместници — в източната и западната част на Тива, но скоро ги замених с търговци на едро и приятели на Собек, които бяха яростни врагове на тиванския кмет Рахимере и на върховния жрец Шишнак. Те ми докладваха непрекъснато с истински порой от сведения. В канцеларията ми се стичаха всички приказки и клюки от Тива. Включи се и Собек, така че относително бързо си спечелих славата на безпощаден пазител на рода с безупречна осведоменост и компетентност. Двамата отпразнувахме назначението ми: той поиска да пийнем двамата една вечер на най-високия покрив в двореца с изглед към целия град. Изпълних желанието му. Отпивахме от най-доброто вино от моята изба, докато гледах как огънят бушува и пламъците унищожават къщата на леля ми Изития. Вдигнах наздравица и посрещнах с радостни викове страховитото червено зарево в небето. Собек ми осигуряваше сведения и за жреците в храма — ято от отявлени лицемери и безподобни двуличници. Ръководените от Шишнак бръснати глави купуваха оръжия и доспехи, попълваха непрекъснато стражевите си отряди и търсеха наемници чак от далечните острови в Голямата зелена вода. Разбира се, те държаха попълненията си извън Тива, като ги разквартируваха из обширните си имения край Нил. Предупредих Ай за това. А той само сви рамене с думите: „Маху, истинската борба не е започнала“, връщайки се към докладите на своите информатори и шпиони, в които подробно бе описано гигантското имане на Амон.

Ехнатон се показа в двореца като грижлив баща и любящ съпруг. Между двама ни се появи и постепенно се засили някаква отчужденост и дори охладняване, причина за което бе както влиянието на Ай, така и известната му разсеяност покрай грижите за съпругите и децата. Първоначално Ай, както той сам призна пред мене, се бил противопоставил на моето назначение за началник на полицията, тъй като искал този пост да се предостави на друг член на ахминците.

— Нищо лично, мило момче — ми бе казал шепнешком Ай. — Най-силен е винаги гласът на кръвта.

Ай не си позволи повече пропуски в следващите назначения: хора от голямата чета от Ахмин заеха всички свободни и освобождаващи се места; ако Великолепния се опиташе да се противопостави, нещата се уреждаха неизменно от царица Тийи.

И все пак не бях пренебрегнат напълно. Понякога Ехнатон ме вземаше със себе си — изнасяше ми лекции за Атон, за божествената същност на собствената си личност и за истинската предопределеност на съдбата си. Чувствах, че премълчава нещо, което очевидно се дължеше на влиянието на Ай и Нефертити; от време на време обаче истината проблясваше. Той ми разказваше за сънищата и виденията, когато го посещавал Атон, или за полетите си върху орлови крила отвъд Далечния хоризонт.

— Маху, носех се над вечно живата Голяма зелена вода — заставаше на едно място Ехнатон със стиснати ръце и полупритворени очи. — И гледах в лицето на безконечното и неизменно видение.

Друг път не беше толкова общителен: говореше малко, мисълта му течеше бавно, препъваше се по пътя и движенията му бяха несигурни. Питах се доколко мистицизмът и пристъпите му на депресия се дължаха на течните и праховидните илачи, за които се грижеше Нефертити. Нефертити забременя още два пъти; Ехнатон все се перчеше с това, надявайки се отчаяно тя да му роди син, но бе принуден да крие разочарованието си, след като се сдоби с трета и четвърта дъщеря. Нефертити продължи да изпълнява ролята си на съпруга и майка, макар че постоянно се уединяваше с Ехнатон и баща си, за да разговарят и да бленуват за предстоящата колосална промяна на Египет. О, да: тя беше и остана все така възхитителна, с непрестанно примамваща външност и прекрасно тяло, грациозна и добра. Все пак се промени, макар и незабележимо в самото начало, като промяната се прояви в осезаема надменност в израза, жестовете и говора. Започна да пренебрегва неприкрито Великата царица Тийи, а нарастващото оплитане на Великолепния с най-голямата му дъщеря се превърна в постоянна тема за подигравки и непристойни шеги от нейна страна. По време на официални тържества атмосферата напълно се бе променила. Преобладаваха дръзките подигравки по адрес на Ситамон, която се изживяваше като Велика съпруга на собствения си баща. Тийи оставяше впечатлението за пълен отказ от противодействие, задоволявайки се да бъде скрита в тъмното и решила да запази поне малко от потайната си власт. Понякога, когато името на Ситамон се обявяваше на банкет или по време на заседание на Царския кръг, Тийи търсеше погледа ми, за да ми припомни онази нощ в Дома на любовта, когато изслушах съскащите й указания за неизбежната ми намеса, в случай че Ситамон забременее. Отговарях й със студено изражение, включващо изцяло скритата ми надежда, че Тийи ще съумее да направи всичко необходимо със своите прахове и течни илачи, за да запази безплодна утробата на най-голямата си дъщеря.

Беше напълно сигурно, че нито Нефертити, нито Ехнатон бяха забравили за явните и скритите дела на върховния жрец Шишнак: усилията им в подкрепа на Атон нарастваха видимо. В Карнак продължаваше изграждането на голям параклис на Атон; Ехнатон и Нефертити често посещаваха строежа. Преминаваха с господарска крачка покрай жреците и се спираха само за да дадат указания и да коментират изпълнението на един или друг надпис на името на Атон. Всичко това бе подигравателна бутафория. Защото Ехнатон притежаваше личен олтар на своя Бог Слънце в границите на двореца си. Освен това посещаваше Долината на сенките, където се покланяше и поднасяше молитви на своя бог. От време на време го съпровождах при тези посещения. И винаги ме измъчваше неприятното чувство, че там ще се случи нещо, което по някакъв свой начин се връщаше от бъдещето, за да докосне душата ми и да предупреди сърцето ми за приближаващо съдбоносно събитие. Долината бе тясна, мрачна и със стръмни срещуположни стени; двете й страни бяха осеяни със заоблени каменни блокове, избуял прещип и бодливи къпини. Влизаше се само от едно място — тесен проход с почти отвесни стени, които ограждаха змиеподобна виеща се пътека, над която при изгрев величествено се издигаше Слънчевият диск.

Тази долина с множество пещери и кухини от двете й страни ми навяваше мисли за свърталище на духове. Но за Ехнатон беше свято място. В задния й край издигна малък олтар в подножието на стръмните скали и ползван от него за хлебни и винени приношения на Атон. Той се отправяше натам с колесницата си и неколцина от дворцовите стражи за свита начело със Снефру, която го следваше с тропот. Те завардваха входа, а Ехнатон, аз, Нефертити, а в отделни случаи и Ай се отправяхме по тясното дъно на долината до Светилището на Слънчевия диск. Посещенията се превръщаха в почти зловещо преживяване в онази призрачна светлина, която разделяше нощта от деня. Храсталаците и заоблените камъни добиваха очертанията на притаени чудовища или скривалища на незнаен враг. Разпоредих се за пълен оглед на долината. Разузнавачите докладваха за присъствието на мъже и жени — магьосници и вещици, които се събирали често из пещерите за извършване на среднощни ритуали. Повярвах им веднага. Една сутрин усетих мирис на дим; по-късно същия ден изпратих Снефру, за да огледа внимателно всичко и да ми докладва след това. Снефру не скри, че се бил уплашил, но не толкова от тленните останки, които намерили в една от пещерите, понеже те били очевидно там от много години. Той твърдеше, че в долината била стаена някаква заплаха, която се долавяла дори на светло през деня. Посъветвах Ехнатон да намери друго място. Той изпусна нервите си: разкрещя се, че съм тъп и твърдоглав. По-късно се извини любезно и ме попита как съм разбрал, че по незнайна причина и на неустановено място изтънява твърде много булото, отделящо го от неговия бог.

Не взимаха никога Хийа при тези пътувания, но това не намаляваше любопитството й към новата религия на съпруга й. Нерядко, докато вървеше с лека стъпка по градинската пътека и с невинно изражение на хубавото си окръглено личице, ме заливаше с порой въпроси за храмовете и боговете на Египет.

— Каква е Мут? — не спираше да задава въпроси тя. — Какви са отношенията й с Амон? Хонсу техен син ли е? Дали те стоят по-високо от Геб, която е богиня на Земята? А Слънчевият диск бог ли е, или просто е символ?

Хийа търсеше близостта ми; изпращаше ми и подаръци за Нова година и по случай множеството празници, но аз се пазех от нея независимо от искреното й любопитство и желание да научи нови неща за нас. Винаги се грижеше едва ли не повече от необходимото за паленцето Карнак, което бързо порасна и се превърна в мускулесто ловджийско куче — бързоного, с яки челюсти и зли очи. Следваше ме навсякъде.

Хийа не криеше и привързаността си към Джарка. Той я привличаше със задълбочените си познания за всякакви лечебни треви, а и с любовта си към градините, не по-малка от любовта на Нефертити. Хийа и прислужницата й все искаха Джарка да им изговаря имената и да обяснява достойнствата на различни цветя и билки. Усмивката не изчезна от лицето на Хийа дори след като Нефертити стана видимо по-резервирана и високомерна, държейки да подчертае положението и правата си. Хийа приемаше всичко, включително укорите и подигравките, залягайки на трупането на познания за билките и усъвършенстването на говоримия египетски език. Особено й допадна любовната поезия, стихове от която обичаше да рецитира под тихия съпровод на Слънчевия оркестър. Нефертити се държеше неприязнено в подобни случаи, защото Хийа имаше ясен и мелодичен глас и съумяваше да покаже най-доброто от себе си.

Понякога маската на Хийа падаше, но се налагаше тя да понесе неизбежните последствия. Веднъж ми показа тъмни синини и одрасквания по ръцете и раменете — резултат от гневните избухвания на Нефертити, обострени допълнително от напредналия стадий на поредното й забременяване. Друг път Хийа дойде и седна на малко столче до мен, докато подготвях черновата на една официална обява.

— Какво е това? — посочи тя йероглифите с люлеещи се треви.

— Секет и означава поле или нива.

— Ами хеб?

— Алабастрова чаша, от която се пие.

— Маху, ще ми дадеш ли да пийна нещо? — положи тя меките си пръсти върху китката ми. — Не, не искам вино — усмихна се. — Не и сега. Искам маков сок от Острова на бляновете, така че и аз да полетя върху орлови криле.

Отдръпнах ръката си. Спомних си мигом за Великолепния с дебелите бедра, смъкнатия задник и тлъстините по гърба, тръгнал с тромава стъпка към загадъчната жена в тъмното. Коя бе Хийа в действителност? Дали се бе отбила, за да потърси малко от скъпоценния опиат, който толкова много обичаше Великолепния?

— Ваше превъзходителство — послужих си съзнателно с официално приетото обръщение този път, — ако имах от този сок, и аз щях да се понеса на орлови крила.

Хийа не отвори и дума повече по въпроса. Потърсих мнението на Джарка.

— Също като тебе, господарю, Хийа е само зрител, завъртян във вихъра на лудешки танц.

— Не ми говори с гатанки.

— Никога ли не ти се е приисквало да заживееш като обикновен и порядъчен човек със съпруга и семейство?

— Не знам дали бих могъл. Както посадиш едно дърво — цитирах пословицата, която бях казал и на Собек, — така и ще расте.

— Но ние, господарю, не сме дървета, а хора с души, които са способни да направят избор при вземането на дадени решения.

— Е, аз го сторих вече. Или накарах други да го направят вместо мен. Но не мога, а и няма да се откажа от играта.

— Никога ли?

— Не, не и не. Никога.

Спомнях си често този отговор: Джарка бе казал истината. Независимо от всички мои усилия бях зрител, наблюдател също както когато се взирах през тайния отвор в Дома на любовта на Великолепния. Дали нямаше да прекарам живота си, надничайки в увлеченията на Ехнатон и Нефертити? Или да се превърна в част от живота им, докато ги наблюдавах? Стигнах до заключението, че и двете възможности бяха напълно реални; обсъждах ги многократно с Джарка. Скоро той показа качества на истински другар, с когото се чувствах много добре и който отми студената горчивина, струпала се в душата ми: той стана моят по-малък брат, когото бих обичал, или синът, когото съм можел да имам. О, той беше също жесток и безмилостен: убиваше, без да му трепне окото. Благодарността ми към него за избавлението ми беше безкрайна, а Джарка се оказа много повече от истински войник, защото беше добър подчинен с предано сърце, а също умен и съобразителен. Той стана мой телохранител, доверен иконом, надежден пратеник и възможно най-близък човек, мое семейство. Притежаваше невъзмутима ирония и горчиво чувство за хумор, гледайки с недобро око на целия свят. Не вярваше никому, включително на себе си, но бе честен. За разлика от мен смяташе, че съществува живот след смъртта, както и един всевечен и виждащ всичко Бог — идея, която за мен остана неразгадаема и също толкова неприемлива. Той разбра скоро, че теологията ме отегчава; затова премина бързо към други теми и занимания — беше превъзходен стрелец с лък и прашка, макар че се оказа отчайващо несръчен с конете.

От време на време Ехнатон поемаше със „Ослепителна мощ на Атон“ по Нил, за да посети отново свещеното място както преди години. Не ме покани нито веднъж. Придружаваха го само Ай, Нефертити и децата им; за сигурността им се грижеше дворцовата гвардия на Нахтмин, която по традиция не слизаше на тамошния бряг. По време на отсъствията им излизах с колесница в компанията на Джарка. Преминавахме в галоп по окрайнините на пустинята с препускащия след нас Карнак, който никак не искаше да изостава, навярно от страх да не се изгуби из вдиганите от нас огромни облаци прах. Водейки колесницата, имитирах яростен боен набег: колелата гърмяха, кошът на платформата се люшкаше бясно и конете галопираха с пределна бързина. Така профучавахме по твърдия терен до пълната им изнемога. Тогава спирахме, за да хапнем и да пийнем по нещо, както и да обсъдим текущите дела в двора. Друг път излизахме на лов за газели или антилопи; аз водех колесницата, Джарка заставаше зад мен, опънал големия си сирийски лък, а Карнак се носеше с дълги скокове, готов да захапе и да притисне до земята плячката. Обичах лова заради преследването на дивеча, но самотните ни излизания имаха и други преимущества: намирахме се далеч от стени и прозорци, не се мяркаха никакви слуги и бе изключено някъде да са се спотаили подслушвачи. Джарка хвалеше възторжено Великата царица Тийи, а за Ехнатон не казваше нищо, с изключение на една постоянна констатация, която бе твърде сходна с наблюденията на Собек.

— Той е белязан от съдбата. Нашият принц вижда Египет в по-добра светлина от всичко, станало досега, но не бива да се забравя, че той не е това видение, а само негов пророк.

Редом с укрепването на приятелството ни Джарка ставаше все по-критичен към Ай и Нефертити. Вече бе сигурен, че съм увлечен по принцесата; вярваше ми, но без колебание не приемаше и двамата, наричайки ги „крадци от Долния свят“. Често спорех с него, но той не промени мнението си.

— Те са полудели на тема власт! Те и цялата им шайка от Ахмин.

— Предубеден си.

— А ти, Маху, си заслепен, което е опасно за един шеф на полицията. Малката Хийа е наясно с нещата — добави — и заради това се преструва на празноглавка. А защо вярват на тебе? Какво мислиш? Защото знаят, че си в ръцете им и разполагат с теб тялом и духом като със своя собственост.

Спорът ни се изостряше, но накрая Джарка прихваше.

— Когато всичко бъде казано и сторено — заключаваше той, — Ехнатон е този, който взема и ще взема крайното решение.

Друг път обсъждахме засилващото се напрежение в Тива — Джарка бе винаги много сериозен на тази тема.

— Съгласен съм с царица Тийи — мърмореше той. — Каквото и да правим, всичко ще свърши с кръв.

Месеците течаха, сезоните се сменяха, годините отминаваха. Когато най-после дойде кръвопролитието, не започна отведнъж, а полека и почти незабележимо, като пролетен дъжд: с нищо и никакъв облак, не по-голям от човешка длан, който се появява в яркосиньото небе. Нашият облак се показа през втория месец перет от сезона на сеитбата и покълването с послание от Собек, който ми определи среща в Оазиса на чужденците в западния дял на Червените земи. Отидохме двамата с Джарка; посрещнаха ни неговите въоръжени до зъби ловци на скорпиони, които бяха навсякъде из оазиса и пазеха както умиращите палмови дървета, така и кладенеца, който пресъхваше бавно. Собек ме поведе към вътрешността на оазиса, а Джарка остана, за да разпрегне конете и да ги подслони на сянка. Хората на Собек заприиждаха, за да разменят някоя и друга дума, като не криеха възхитата си от нашата колесница и сбруята.

— Слушай внимателно, Маху — сложи ръка на рамото ми Собек. — Мой познат, който търгува с животински кожи с либийците, пристигна с необичайна новина: едно от най-могъщите племена се придвижва на юг.

— Либийците често го правят, опипват, търсят слабото ни място…

Собек ме прекъсна с жест и продължи:

— Да, но сега купуват оръжия, колесници и бойни коне и за тях плащат не с кожи или стоки, а ето с това! — той отвори пръстите на лявата си ръка; в дланта си държеше неголям шестостенен слитък злато, който засвятка на слънчевата светлина. Взех го, за да преценя тежестта му. — Чисто злато — потвърди Собек. — Отсечен е съвсем наскоро и е набелязан. Либийците купуват с него оръжие и наемат войници от крайбрежието на Голямата зелена вода.

— Но кюлчето е египетско. Възможно ли е — попитах аз — да имат от нашето злато?

— Информаторът ми твърди, че либийците носят много такива, а сигурно има и още — замахна Собек към маранята. — Моят човек се усъмнил, когато мъжете, по-точно воините от въпросното племе, изчезнали безследно от ловните си територии. Над петстотин души! Накрая подочул от жените на племето, че воините тръгнали през Източната пустиня преди десет дни. И явно още са там, добре въоръжени и с много провизии.

— А нашите разузнавачи и патрули?

— Маху, докъде могат да стигнат те? Най-много на два дни езда. А либийците са по-нататък.

— Източните пустинни земи са спокойни…

— Точно така. И не очакваме да видим либийска войска отвъд Нил — ухили се Собек. — Нещо повече: навярно са се разделили на по-малки формирования. О, да — потупа се той по стегнатия си стомах и обърса потта от челото си. — Донесох ти подарък: и не един, а два — подсвирна и един от ловците на скорпиони забърза през оазиса с две кожени кофи, които остави пред Собек и махна капаците им. Стиснах носа си заради вонята на мърша, която идваше от две отрязани глави: оттам излетя орляк бръмчащи мухи. Собек обърна към мен лицето на възрастния мъж от Убийците на чакала. — Открих го в едно село на юг от Тива. Преди това избих целия му род, така че няма от кого да очакваш отмъщение — Собек хвърли главата като топка и измъкна втората — на либиец с дълга коса, мургава кожа, остър нос, пълни устни и отпуснато спокойно лице. — След като чух за странните новини при либийците, наех трима бедуини, за да претърсят както трябва района отвъд мястото, където патрулират ескадроните на фараона. Те заловили трима разузнавачи. Двама от тях убили, а този — подхвърли той главата след другата — го доведоха при мене. Разпитах го с помощта на малко огън, разбира се.

— Няма ли да го потърсят? — попитах.

Собек поклати глава и обясни:

— Либийците се движат в непозната местност, така че загубата на разузнавачи е обичайно събитие. Не искаш ли да узнаеш какво ми каза, преди да умре? Че бойната му част била подкупена с щедри обещания за злато, сребро и скъпоценни камъни.

— От кого?

— И той не знаеше. Но трябва да е била някоя много важна клечка — продължи Собек. — Помисли добре, Маху. Това са петстотин бойци, прекосили Нил. Ще им трябват товарни кораби, както и някой, който да се погрижи за други важни неща. Като път за връщане например. Пленникът ми каза още, че са пресекли реката непосредствено над Първия праг…

— Пустинно място — рекох замислено. — Няма чернозем, нито някаква зеленина…

— Точно там са били пипнати разузнавачите; в областта няма мини, а патрулите са твърде малко; мястото е сухо и пустинно. Някой трябва да е намерил кораби и самотно място за акостиране, както и карти на кладенците и изворите. Това силно ме заинтригува. Взех личната си гвардия, спуснахме се по Нил и намерихме корабите, оставени на котва.

— Следователно всичко е било подготвено за либийците, така ли?

— Маху, това са петстотин отлични бойци, въоръжени много добре, подкупени със злато и снабдени с необходимите карти и кораби, скрити на място, което никой не би претърсвал. Какво ще нападат?

— Не може да е Тива: твърде малко са.

— На източния бряг се намира Малгата — пошепна Собек, — както и Дворецът на Атон.

— И двете места са добре охранявани.

— И срещу внезапно нападение ли?

Усетих хлад по тила си, който пропълзя по раменете. Вторачих се в отрязаната глава на пясъка. Лешоядите вече се виеха над нас.

— Целта е не Малгата — отговорих след известна пауза, — а Долината на сенките в източната част на Червените земи; за това говорят пътуванията на Ехнатон за поклонение пред назовавания от него „свещен олтар“.

— Аха, сега ми е ясно вече — започна да вади и да втъква кинжала си Собек в украсена ножница… — Стигнахме и до друго нещо — посочи той към оазиса. — Вярваш ли на Джарка?

— Гарантирам за него с живота си.

— Я, че откога си станал толкова доверчив?

— Той е от шешну — натъртих. — Добър ловец, верен и предан докрай на Великата царица Тийи.

— А защо му вярваш толкова?

— Напомня ми за тебе, Собек.

— Какъвто съм сега ли?

— Не, какъвто беше преди.

Собек извърна поглед встрани.

— Добре де — измърмори той. — Но не се доверявай на Снефру.

— Не! — сепнах се с вик и отстъпих. — Нима и Снефру?

Джарка, който разговаряше с ловеца на скорпиони, се извърна с разтревожен поглед и вече посягаше към колчана в краката си, но аз му показах с жест, че всичко е наред.

— Да, и Снефру — явно се забавляваше Собек. — Беше при бръснатите глави на Амон.

Погледнах към отрязаната глава на предводителя на Чакалите. В момента не можех да различа чертите и изражението на лицето му, понеже очите и носът му бяха потънали в пясъка, но си помислих, че сигурно внезапна усмивка е разкривила устата му. Спомних си как се бях качил на плоскодънката на убиеца.

— Какво има, Маху?

— Все се питах как са ме разпознали. А носех наметалото на Снефру, което не се различава от наметалата на пустинните обитатели…

— Е, сега вече знаеш — вдигна с миролюбив жест длани събеседникът ми.

Пристъпих до него.

— Собек, защо го правиш? Защо ме пазиш и защитаваш?

— Както заради онова, което бях, така и заради това, което съм — усмихна се леко той. — Ако ти, Маху, пристъпиш в тъмното, ще го сторя и аз. Остани с мир, приятелю — и той се дръпна назад.

Двамата с Джарка подбрахме Снефру още същия ден — веднага след като се стъмни. Едва сдържайки обзелия ме бяс, му предложих да излезем на разходка в района около двореца между дърветата и недалеч от мястото, където Ай бе отровил писаря Инети. Говорех за делата през утрешния ден и за някои неща, които ще трябва да се купят от Тива. Когато стигнахме до подходящо място, отстъпих една крачка и го проснах безчувствен на земята с помощта на неголям боздуган, който бях скрил под горната си дреха. Джарка овърза мигом ръцете и краката на лежащия в безсъзнание нещастник и го прикова към земята с колчета и върви, а в устата му натика мръсен парцал. После приклекна до него, а аз се върнах в двореца и прерових стаята му. Намерих това, което търсех, в кухина в стената зад леглото — кожена торба, пълна със същите кюлчета като онова в дланта на Собек, както и разрешително за влизане на Снефру във вътрешните части на храма на Амон.

Когато се върнах, пленникът бе дошъл на себе си, а Джарка бе сложил малка алабастрова съдинка светилник до главата му. Почувствах лек пристъп на състрадание към изпълнените със страх очи и нараненото му лице, изкривено от болка. Джарка бе свършил бързо и умело уговореното: бе рязнал с кама, остра като бръснач, бузите, ръцете и краката му. Кръвта се стичаше. Извадих парцала от устата му.

— Снефру, можеш и да крещиш, но ако го сториш, ще пъхна отново парцала в устата ти, за да не те чуе някой. Да ти кажа ли къде отиваме? В Червените земи, където те чака изкопана яма. Ще те заровя жив. Ти кървиш добре, така че лъвовете и хиените няма да се забавят: ще дойдат, ще те подушат отблизо и…

— Господарю, господарю — запелтечи Снефру.

— Стига — прекъснах го, клякайки до него. — Намерих златото и пропуска, знам за либийците и за срещите ти с бръснатите глави. Единственото, което не знам, е дали да умреш бързо и безболезнено тук или мъчително в Червените земи. Зависи само от теб… Защо ме предаде, Снефру? Вярвах ти безрезервно.

— Обещаваш ли ми бърза смърт?

— Не повече от един удар на сърцето.

— Преди два месеца — започна признанието си Снефру с въздишка — един от послушниците ме спря на голямото пазарище в Тива. Заведе ме в една пивница и ми каза, че знаят за Имри и за останалите и как са били убити. Някой ден, когато възмездието ме стигнело, съм щял да бъда разпънат на кръст върху стените на Тива. Говореха — закашля се Снефру, — че Плашилото бил еретик, който съвсем скоро щял да поеме към отвъдното, за да си получи заслуженото. А на мен ми предложиха в замяна злато, къс плодородна земя и закрилата на Амон.

— Какво, всичко това само за едни сведения ли? — изрекох подигравателно. — Снефру, та ти знаеш толкова малко. Я по-добре ми кажи за либийците.

— Уведомиха ме само, че в скоро време Ехнатон ще посети Долината на сенките. Аз ще тръгна с него и заедно с останалите ще затворим входа на долината. Либийците ще го нападнат, а аз трябва да нося синя кърпа на лявата ръка и да се скрия, щом започне мелето…

— И тогава либийците ще избият другарите ти, господаря и всички с него.

— Има още нещо — окашля се Снефру и Джарка дръпна ножа си. — Ако е възможно, те ще нападнат Двореца на Атон. Нощем. Ще колят и ще палят колкото може повече, а след това ще се спуснат към реката…

Ударих Снефру по лицето.

— Разбира се — казах тихо. — В това време ескадроните ще претърсват Източната пустиня, а либийците ще се оттеглят през Нил.

— Но само ако ескадроните бъдат изпратени — прибави Джарка. — Ако нашият принц падне мъртъв и същото сполети Ай и Нефертити, да не споменавам за нас двамата, ще има голямо забавяне, всички ще са объркани, всичко ще е в пълен хаос…

— Кой? Кой цели всичко това? — креснах в лицето на Снефру.

— Срещнах се със същия младши жрец и ми казаха, че вече са избрали деня: съвсем скоро е.

— Знам кой е денят — озъбих се. — Всички знаят, че Ехнатон прави тъкмо обратното на предписаното от жреците: ако те обявят, че някой ден е белязан от лоши предзнаменования и е препоръчително всички да останат по домовете си, той излиза преди изгрев, за да се помоли на своя бог.

Снефру кимна за потвърждение.

— А другите? — попита Джарка. — Твоите другари?

— Те не знаят нищо — извика той, след като Джарка го рязна пак. — Невинни са…

Изправих се и обърсах избилата по врата ми пот.

— Снефру, защо постъпи така с мен? — загледах надолу, взирайки се в очите му. — Даде ми наметалото си като знак за убийците, наети в името на Амон… На мен, на твоя приятел, на твоя господар…

— Нямах право на избор — смотолеви той. — Бръснатите глави държаха да те премахнат: искаха да стреснат Плашилото със смъртта ти. Знаеха много добре за тайните ти отивания в Тива. Наредиха ми да ти предложа едно от наметалата си… — той започна да хлипа силно.

— Господарю, знае ли още нещо? — попита ме Джарка.

— Не. Оставало е само да му съобщят времето и мястото — клекнах до Карнак, който безучастно ме наблюдаваше. Той врътна опашка и аз го погалих по муцуната. — Джарка, убий го! — заповядах гърбом. Слугата ми изпя няколко стиха от неразбираем химн, после се чуха само хъхрещите звуци от прерязаното гърло на Снефру. — Трупът да изчезне — изправих се и кучето ме последва. — О, и още нещо, Джарка — взрях се към него в тъмното. — Кажи на останалите от групата на Снефру, че водачът им е заминал с много важна мисия и няма да се върне цял месец.

— Ама…? — започна Джарка, идвайки към мен, докато пъхаше кинжала си в канията.

— Не, не може да им се вярва. И те трябва да умрат.

Следобеда следващия ден, когато дневната горещина понамаля, поисках от Майа да се срещнем в един дом на насладата, стопанисван от помощниците на Собек. Заведението беше доста изискано — с ромолящ фонтан във вътрешния двор. Срещнах се с Майа в една от стаите за уединение, в която се влизаше от голямата зала.

— О, Маху! — огледа се Майа с нескрито възхищение. — Не знаех, че вкусовете ни съвпадат.

— В никакъв случай — посочих му към един от ъглите на стаята, където имаше маса с наредени около нея възглавници. — Но мястото е подходящо за разговор. Сядай и се успокой.

Настанихме се, след което ни сервираха чинии с превъзходно гъше и пъдпъдъче месо и съдини с риба, печена на дървени въглища, както и вино от подбрани лозя. Няколко момчета с ангелски лица и оскъдни препаски около слабините изявиха готовност да откликнат на всяко наше желание. Майа беше много доволен и щастлив. Към пълнотата си бе притурил и лукавство. Докато хапваше и си пийваше, не пропускаше да докосва минаващите момчета; по някое време се потупа по стомаха и вторачи поглед в тавана:

— Маху, ако искаш да узнаеш нещо, отговорът е, че не знам нищо. А сега ми се ще да опитам и от другите сладости на този дом: предпочитам да го правя сам, освен ако не държиш да гледаш.

— Знаеш ли кой е собственикът? — попитах.

Майа огледа с доволство оцветените нокти на пръстите си.

— Не. Кажи ми.

— Хеферу. Чувал ли си за него?

— Да. Крадец, сводник и побойник — махна с ръка Майа. — Но на кого му пука?

— На Собек — отговорих тихо.

Майа отпусна рязко ръката си и ме загледа с отворена уста.

— Хеферу е…?

— Собек. Да, Майа, той се върна. Зае се да подреди делата си и да направи нещо в живота.

— Тук ли е? — понечи да се изправи той, но аз го задържах, натискайки го по масивното пухкаво рамо.

— Мога да ти уредя среща с него, но той не е вече същият.

— Не може да се е променил кой знае колко…

— От стария Собек няма и помен.

— Не, Маху, за мен няма значение.

— Наистина ли?

— Лъжеш ме — дръпна се той. — Измисляш си, за да ме накараш да говоря…

— Не, Майа, не искам да ми снасяш информация. Ти работиш в Дома на тайните. Такива като теб, Собек и мен знаят какво става в Тива. Предстои кървав сблъсък между моя господар и жреците на Амон. А от тебе се очаква да решиш кого ще подкрепиш.

— Домът на тайните — измърмори Майа — не взема ничия страна.

— Глупости! Знаеш го добре. Майа, удари часът да се лее кръв. Собек е с мен. А аз съм с принца, който е законният повелител на Двете земи.

— Но е само съвладетел на фараона — отсече Майа.

— Нови глупости. Великолепния можеш да го отпишеш: по цял ден не е на себе си от алкохол и опиати, да не говорим, че си е загубил акъла по най-голямата си дъщеря… — Майа замига с гримираните си с тъмнозелен прах очи. — И още нещо — продължих настойчиво: — Ти вече си избрал страна, след като седна на маса с мен.

— Ще мога да го обясня…

— Така ли? Майа, ти си едно от чедата на Кап. Мислиш ли, че ако жреците на Амон вземат връх, ще оставят жив някого от нас?

— А кои са те, тези жреци?

— Точно това искам да разбера. Сега ще ти разкажа една история.

Уведомих го за срещата ми със Собек и за Долината на сенките, златото, либийските воини и признанията на Снефру. Лицето на Майа стана пепеляво и когато вдигна съда с виното, ръцете му трепереха силно. Пи дълго и лакомо. Когато млъкнах, той остана на мястото си, загледан мрачно в леглото с балдахина.

— Не мога да ти кажа нищо.

— Когато всичко свърши — примъкнах се съвсем близо до него и зашепнах в ухото му, — приятелите и съюзниците ни ще бъдат възнаградени, а враговете ни ще получат заслуженото.

Майа захапа най-после въдицата. Бях убеден в това, но исках той сам да вземе решението.

— Подобни неща остават в тайна — погледна ме той с крайчеца на окото си. — Знаеш много добре.

— Златото? — попитах настойчиво. — Откъде идва?

— Не е много трудно. От Дома на среброто при храма на Амон. Имат си свой двор за сечене…

— Но как е стигнало до либийците?

На лицето на Майа цъфна усмивка.

— Отново е лесно. Преди година при либийците бе изпратена важна делегация от храма на Амон, чиято задача бе да ги уведоми за благоразположението на бога им към тях, както и да се погрижи за преуспяване на големите им интереси.

— Разбира се. Бръснатите глави на Амон са със статут на свещени, така че магаретата им могат да носят всякакви товари. Никоя стража не би дръзнала да претърсва кошовете и сандъците им. Но как стана работата с корабите?

Майа цъкна с език.

— И това ли искаш да разбереш? Целта ти е да ме накараш да се ровя в докладите и архива. Обичайната практика е да се издават заповеди за задължителни вземания от плавателните съдове…

— Така е, но искам да знам кой е дал нарежданията специално за тези кораби.

— Вече го знаеш — контрира Майа.

— Да, но ми трябват доказателства. Кой е издал заповедта? — и посочих към съда с виното. — Оставам тук и ще го допия, докато ти проверяваш. И ще чакам, докато се върнеш — Майа се опита да протестира. — Ще чакам да се върнеш! — срязах го.

Той излезе. Легнах на възглавниците и подремнах. Събуди ме силно почукване; един от прислужниците влезе и съобщи, че приятелят ми се е върнал. Майа се вмъкна бързо през вратата. Беше сменил дрехите си и изглеждаше още по-разтревожен. Шляпна момчето по дупето и затвори вратата след него, като се облегна на нея.

— Маху, дано боговете ни помагат, защото и двамата сме вътре.

— Какво е положението с баржите? — попитах настойчиво.

— Божия отец Хотеп — отговори Майа — е наредил те да се съберат на различни кейове и да отплават към място, което е малко над Първия праг…

— По какъв повод?

— Военни маневри.

— М-да, често се правят, никой не би се усъмнил… — Майа потвърди с кимване. Станах. — И така: Шишнак и Хотеп. Възможно е да участва и Рахимере, кметът на Тива — протегнах ръка.

Майа я сграбчи и мигом пред лицето ми изникна кама. Обърса потта от челото си и на един дъх изрече:

— Ако си ме излъгал, ще те убия.

— Ако съм те лъгал, няма за какво да разговаряме — отвърнах спокойно. — Издъним ли се тук, губим всичко. Майа, има още нещо. Ти беше в храма на Амон, когато умря Тутмос. Не може да не подозираш, че нещо не е било наред, а?

— Понаучих туй-онуй, но го запазих за себе си — заговори бързо той с предрезгавял глас. — Имам жрец шпионин, отговаря и за прането в храма. В нощта, когато умря Тутмос, са му наредили да изгори скъпи ленени чаршафи. Той не е питал за причината, но ги е огледал внимателно. Били са покрити с нещо, което е приличало на повърната кръв — той свали ножа си. — Знаеш ли какво означава това?

Припомних си обстановката в стаята на мъртвия принц.

— По чаршафите нямаше нищо — прошепнах аз. — При Ехнатон също. Тутмос не е починал в своята стая — подскочи рязко сърцето ми. — Майа, вече знам какво е станало. Тутмос е отишъл в стаята на брат си, за да го почака. Докато е бил там, сигурно е пил от отровното вино, което е било оставено за Ехнатон. Вдигната е била тревога. Върнали са Тутмос в собствената му стая, а после са почистили личното помещение на нашия принц, като са сменили изцапаните чаршафи. Жреците на Амон са сторили страховита грешка: отровили са другия брат.

Майа изстена съвсем тихо с бяло като брашно лице.

— А ти какво ще правиш, Маху?

— Не ми остава никаква възможност за избор. А ти, Майа, ме слушай внимателно: не ходи днес и утре в Дома на тайните, а вдругиден се покрий дълбоко. Скрий се от идващата буря.