Възходът на Атон

Десета глава

— Разбира се, принцът беше неповторим — захапа Ай сочен къс обилно подправено месо, а после се усмихна на себе си с възхищение, вкусвайки с удоволствие сладостта както на спомена и на поетата храна.

Ай, Снефру, писарят Инети и аз се бяхме разположили на Носа на газелата — скалист издатък в сушата с изглед отвисоко към Нил. Разкошен ден! В подножието на скалата ловците на птици разпъваха мрежите си и приготвяха гигантски капан.

— Всички чакаха — обадих се аз — господарят да падне в капана, но той успя да се измъкне.

До нас стигна мирис на кръв и сол. Бяхме насядали в полукръг пред импровизирана трапеза с късове гъше месо, пресен хляб и нарязани плодове. Големите пръстени чаши почти преливаха от най-доброто вино. Ай бе уредил тази разходка на чист въздух след завръщането ни от Карнак. Снефру не откъсваше очи от тартора на птицеловците и тихо изреждаше имената на различните уловени птици.

— Никак не е зле да внимават — посочи Ай към избуялата тръстика покрай брега. — Там ври от змиорки, щуки и миноги, а където са те, и крокодилите не закъсняват.

Снефру продължи да избягва погледа ми и започна отново да изрежда, но този път различните риби, които могат да се ловят по тези места, сякаш постоянното изброяване би могло да помогне срещу напрежението и сковаващия страх. Въпреки вкусната храна, отличното вино и хубавия слънчев следобед Инети не успя да се отпусне: обвил с длани чашата си, седеше на мястото си с немигащ поглед. Ако имаше как, грозните му щръкнали уши щяха да заплющят, защото Ай бе подхванал темата за предателството. Задъвках залък хляб с парче от някакъв плод, питайки се в какво се бе прицелил Ай.

Ехнатон не тръгна с нас, а остана при Нефертити. Впрочем след завръщането ни той бе през цялото време с нея. Никакви пирове, никакви празненства — само заплашителна тишина. Нефертити фучеше като побесняла котка. Хубостта й сякаш подклаждаше допълнително раздиращия я гняв.

— Моят любим бе подмамен — отсече тя. — Пуснат като чучело пред тълпите. Какво очакваха от него? Да се препъва и да пада ли? Ако не буквално, то когато говори. Така ли е?

— Господарке — възпротивих се аз, — Ехнатон направо надмина себе си!

— Той не биваше, не биваше да пее химна в чест на Атон — ядно възрази тя.

Ай не се съгласи. А когато и господарят се включи в спора, ми наредиха да се оттегля; очевидно предпочетоха да продължат разправията насаме.

Сега Ай изпи до дъно чашата си и посочи ятата от птици, прелитащи над блатата и мочурищата.

— Напомнят ми за онези гарвани, които прелетяха в храма на Атон. Номерът им си го биваше. Няма място за колебание: бръснатите тикви са ги хванали, държали са ги гладни няколко дни и са ги пуснали в момента, когато влязохме във вътрешния двор, примамени от уж случайно пръснатите по калдъръма семена.

Белязаното лице на Снефру не можеше да крие повече обзелата го тревога.

— Но Ехнатон им го върна, нали? Какъв номер им извъртя само! Какво ще кажете? — продължи Ай. — Колко тактично, умно и с чувство за хумор. Свещениците сигурно са се пръснали от яд. Великолепния падна в собствения си капан! — пое дълбоко въздух той. — Обичам да идвам тук. Харесвам мириса на реката, на гниещата растителност. На живота и на смъртта може би… А, какво мислите по въпроса? Искрено се надявам Шишнак да гние сега в своя храм.

Инети се разкашля. Лицето му беше с цвят на пепел, а очите му се изпълниха със страх.

— Един ден — продължи тихо Ай — Невидимия, но Всевиждащ бог Атон ще дойде с пълната си сила и всички ще му се поклонят. Веднъж и завинаги. Бих искал да съм там, когато отнасят смешната му статуя на така наречения свещен кораб, където фараонът задава важните си въпроси и очаква пророчески отговори. Ако платноходът тръгне напред, отговорът е „да“. Ако е „не“, корабът поема назад. Искам да кажа — изсмя се той, — че движението му се определя от бръснатите тикви! Те дават на фараона искания от него отговор. Разбира се, той оглупява все повече и повече. Нали? — Снефру изпъшка, а аз усетих смразяващата тръпка на страха. Ай се бе вгледал втренчено в Инети. — Е, главни ми писарю, изглежда, не можеш да повярваш на грозните си уши. Прав ли съм? — приведе се леко напред Ай. — Няма ли да побегнеш при господарите си в Тива, за да им кажеш за измяната, за която си научил? Не, вече няма да бягаш никъде. Инети, виното, което изпи, е отровно. Не може да се усети по вкуса му. Съдържа нещо специално, приготвено лично от дъщеря ми: змийска отрова, примесена с няколко смъртоносни праха — Снефру рипна мигом от мястото си и захвърли своята чаша надалече. — Не, не твоята — отсече Ай, без да отмества поглед си от Инети, — а само в чашата на писаря — Инети понечи да мръдне, но не можа. Обичайно жълтеникавото му лице бе съвсем сиво, очите му се бяха уголемили, а устните му имаха необичаен цвят. В ъгълчетата на устата му се събираше бяла пяна. — Признаците на края идват доста бързо. Смъртта настъпва скоро. Инети, сега не можеш да помръднеш. Така ли е?

Писарят успя да приседне, но като че ли бе издялан от камък; само по пулсиращата на врата му вена можеше да се разбере, че бе започнала смъртта. Ставащото тук бе призрачно и плашещо. Оставих чашата си на земята. Ай се пресегна и докосна Инети по лицето. Писарят се бореше за глътка въздух като човек, чиито дробове са вече пълни с вода. Излизащите от устата му звуци бяха все по-ужасни; той се напрягаше с отворена уста, сякаш се канеше да повърне, а очите му започнаха да се обръщат назад. Накрая се строполи на една страна, като удари лицето си толкова силно, че се появиха петна от кръвта му, и не мръдна повече.

— Защо? — попита съвсем тихо Снефру.

Ай загреба малко пепеляк от земята и го хвърли върху трупа на Инети, обърна се към реката и вдигна чашата си за наздравица.

— Махни се! — произнесе той заклинание от „Книгата на мъртвите“. — Да те няма. Махни се, крокодиле от Изток! Аз казвам къде да отидеш. Да живееш завинаги в изгаряща тъма. Ей, Снефру — поотри той дланите на ръцете си една в друга и посочи към храсталака по-нататък, — замъкни там трупа. Никой няма да го намери.

Снефру се огледа и възрази внимателно:

— Хоремхеб и Рамзес ще изпратят съгледвачи.

— Съмнявам се — измърмори Ай. — Шпионите им следят принца и дъщеря ми. Дори да го открият, всички ще дадем клетвени показания. Нали така? Инети трябва да е ял нещо, което не му е понесло никак — засмя се весело. — Хайде, Снефру, отмъкни трупа му в храстите. Забий дълбоко нож в гърдите му и хвърли сърцето за пир на птиците и чакалите. Прокълнат в живота, Инети ще бъде прокълнат и в смъртта. Неговата Ка ще може да скита дълго из студените и сухи затворени пространства на Отвъдния свят и никога не ще намери покой. Хайде, човече! — Ай бръкна в кошницата с провизиите, извади дълъг нож и го пъхна в ръката на Снефру. — Измъкни сърцето му. Докато го вадиш, изречи проклятие. Тръгвай веднага!

Снефру стисна ножа и помъкна трупа на Инети така, сякаш беше кош с гниещ боклук. Продължи да го влачи нататък, приведен ниско, за да не го видят ловците на птици от брега. Краката и ръцете на писаря се мятаха и отскачаха като на счупена кукла. Погледнах към реката. Птицеловците си тръгваха. Бяха доволни от днешния си лов. Също както Ай.

— Маху, той беше истински убиец — Ай напълни чашата ми, ухили се на неприкритата ми подозрителност и я смени със своята чаша. Неприятната му усмивка стана по-широка, след като и аз размених местата им. — Трябва да ми имаш доверие! Инети беше шпионин и предател. Змия в пазвата. Не го оплакваш, нали?

— Не искам да мисля повече за него.

— Много добре. Имах навика да го пращам до тиванските пазари за провизии. Не го биваше особено като шпионин. Той свиваше винаги в една и съща улица, влизаше в една бирария и предаваше на собственика й малък папирусен свитък. Накарах собственика да ми го даде. После прерязах гърлото на посредника.

— А папирусът?

— О, в него се докладваше какво правя и къде ходя и се намекваше, че е добре да бъда премахнат. И като най-подходящ начин се посочваше пиянско сбиване или нещастен случай в града. Маху, нима заслужавам такова отношение? Но не затова убих Инети — той взе къс месо, захапа го внимателно и продължи: — Сам видя какво се случи в Карнак. Трябва да ти е ясно: вече сме във война. Затова сме длъжни да вселим възможно най-силния страх в сърцата на неприятелите си. Разбира се, враговете ни ще се досетят, че сме убили Инети, но няма да могат да го докажат. Никога няма да успеят да открият трупа му. Снефру ще се върне тук по тъмно и ще го хвърли в някое от свърталищата на крокодилите. Това ще е посланието ни, Маху. Защото сме безмилостни не по-малко от тях.

— А кои са те?

— Ако трябва да съм напълно откровен като към мой ученик, ще ти кажа, че не знам. Но това е начинът, по който се върши работа. Нападат ни, а ние сме длъжни да отвръщаме на удара.

— Сега ще търсят начин да си отмъстят за Инети.

— Добре дошли, щом са готови да платят определената цена. Не, според мен ще трябва да помислят внимателно, преди да понечат.

— Кои са все пак?

— Всички, Маху! Престолонаследникът, Божествения, Шишнак, Върховният жрец на Амон, тиванският кмет Рахимере. Може да е всеки един от тях. Възможно е да са двама, а може и всички. А ти си вече в битката. Неприятелят разгръща силите си под прикритието на прахта или на някоя неравност на терена. Длъжен си да чакаш, за да разузнаеш каква е реалната му сила, като го принудиш да издаде тактическите си маневри и действия. Тук е същото.

Чувахме високото мърморене и шумните изсумтявания на Снефру, който забиваше ножа си в тялото на Инети, съвсем ясно. — После си измий ръцете! — извика му Ай и млъкна отново, напрягайки слух.

Доловихме словата на проклятието, нареждани от Снефру, докато той изрязваше сърцето на нещастника.

— Можем ли да вярваме на Снефру?

— О, да. Особено сега — Ай обърса потта от челото си. — Веднъж доверих на Снефру как Инети е работил за съдебните процеси. Той беше писар на раните и е наблюдавал осакатяванията, на които подлагат осъдените престъпници. Снефру може и да е бил изненадан от бързата смърт на Инети, но ми се струва, че работата, която му възложих, му е била приятна.

Когато излезе от храсталака, Снефру бе облечен само с къса и набрана в кръста пола; коремът, гърдите, ръцете и дланите му бяха покрити с кръв.

— Готово ли е? — попита го Ай.

— Птиците вече пируват с вътрешностите му — грейна в усмивка лицето му.

— Тогава иди и се измий, ловците вече ги няма.

Гледахме го как изпълнява заръката. Той се почисти бързо, събличайки се гол, но остана досами водата, оглеждайки се боязливо заради издайническия мирис на кръвта. Ай върна всичко в кошниците, с изключение на чашата на Инети, която хвърли върху камъните под нас. Снефру ни догони по обратния път към двореца на Атон. Ехнатон и Нефертити седяха в градината под клоните на една смоковница. Ехнатон бе определено мрачен, а тъмните му очи ни опипваха внимателно; Нефертити обаче изглеждаше спокойна като току-що нахранена котка.

— Свършихме всичко — обяви Ай.

— Хубаво! — изрече тихо тя и погледна към мен: — Маху, налага се да приготвим за път някои неща. Царица Тийи ни прати съобщение. След два дни пристига царска баржа.

Ай ме хвана под ръка и се оттеглихме.

— Къде ще ходим? — попитах напрегнат.

— До родното място на Атон — отговори ми той. — Разпореди се Снефру да подбере десет от най-добрите мъже. Да приготви хранителни припаси за пренасяне до кея.

След два дни пристигна баржата на царицата — великолепен кораб с издаден напред и нагоре нос и кърма в позлата, резбовани като озъбена лъвица. На горната палуба имаше майсторски оформен павилион със салон с двоен покрив, оцветен в тъмносиньо и увенчан със златната глава на Хор. В небето се извисяваше много висока мачта в синьо и бяло с прибран бушприт. Разбира се, пристигналата „Ослепителна мощ на Атон“ предизвика смайване и суматоха сред офицерския състав на Свещения отряд, който не бе известен предварително за акостирането на съда. Хоремхеб и Рамзес дойдоха бързо, полуоблечени в офицерските си защитни одежди, и поискаха да видят веднага принца. Ай ги посрещна на входния портал с колонади и настоя да им сервират охладено пиво и чудесни орехови питки. Те бяха принудени да спазят церемониалните предписания и приседнаха на възглавниците, хапнаха по малко и отпиха от пивото.

— Принцът на борда ли е? — попита Рамзес.

— Не — отговори Ай.

— Защо дойде баржата?

— Ще пътуваме.

Хоремхеб понечи да попита по чие нареждане е заминаването, но Рамзес го сбута с лакът.

— Ние не сме затворници — продължи Ай. — Господарят ни е с царска кръв и има право да ходи където пожелае.

— А сега къде отивате? — настоя все пак Рамзес.

— Капитане, ще пътуваме по реката. Времето е чудесно. Нил е пълноводен и течението е бързо. Може и да половуваме из ракитака и дори в източния или западния край на пустинята.

— Ще трябва да ви придружим.

— Защо?

— По заповед — натърти Хоремхеб. — Да, принцът наистина не е затворник, но той е Обичния син на Божествения…

— О, да — прекъсна го със саркастичен тон Ай.

— А заповедта за нас — извиси пронизващ глас Рамзес — гласи следното: Да пазим и да защитаваме принца! Ето защо ще последваме „Ослепителна мощ на Атон“ дори с плуване.

— Не бих допуснал това, любезни ми войнико! По-добре се върнете в Тива и поискайте да ви отпуснат подходящ за целта боен кораб и достатъчно провизии.

— А колесниците ни? — почти умолително попита Рамзес.

— Те са си ваш проблем — сви рамене Ай. — Ще трябва да останат тук.

— Има още нещо — прозвуча много по-овладян гласът на Рамзес. — Съобщението ви за изчезналия писар Инети. Долу, недалече от плитчините, намерихме скорошни оглозгани кости…

— Горкият — поклати глава Ай. — Предупреждавах го да не слиза твърде близо до водата! — той се изправи. — А сега ни чака работа. Отплаваме утре вечер.

Хоремхеб и Рамзес буквално излетяха. Известно време всичко вреше и кипеше в малкия военен лагер. Когато дойде времето за отплаване, Хоремхеб и Рамзес бяха смогнали все пак да се приготвят. Последва ни черен бързоходен военен кораб с широк, легнал ниско корпус; екипажът му се състоеше от неголям отряд пехотинци, към които се бяха присъединили Хоремхеб, Рамзес и още неколцина от частта им. Оттласнахме се малко преди смрачаване, за да стигнем бързо в средата на реката; Ай лично поде хвалебствен химн, докато гребците се привеждаха равномерно напред и прилягаха назад, хванали греблата.

Ехнатон и Нефертити се настаниха в централното помещение, а Ай зае неголемия павилион на кърмата. Аз останах при екипажа завит с топли одеяла и доста близо до разжарените мангали, от които дирех не само топлина, но и защита срещу безцеремонните нощни насекоми.

Втората нощ Нефертити благосклонно покани Хоремхеб и Рамзес на вечеря на царския кораб. Хоремхеб пристигна с двете си нови джуджета, които изглеждаха като близнаци. Рамзес дойде с малко жирафче, последвало предната вечер ловците, които бяха убили майка му; за пръв и последен път го видях да показва чувство на привързаност към нещо или някого, като изключим Хоремхеб, разбира се. Но непохватността му бе почти пословична: още на другия ден жирафчето падна зад борда и се удави.

Вечерта беше приятна и премина много добре, макар че Хоремхеб и Рамзес бяха доста далеч от представата за идеални гости: те останаха начумерени през цялото време. При първата удала им се възможност ме извикаха настрани и ме засипаха с протести, че им се е наложило да пътуват така набързо и като съгледвачи. Стояхме изправени на кърмата на кораба, топлейки ръцете си над неголям меден съд, пълен с искрящи дървени въглища. Забелязах, че ръката на Рамзес трепери, и мигом проумях истината.

— Какво, Рамзесе, ти май недолюбваш водата, а?

— Призлява ми — призна той, без да вдигне глава. — Поисках от мързеливеца Пентжу да ми даде нещо, но той не рачи.

— Не се безпокой — успокоих го. — Сигурен съм, че пътуването няма да продължи дълго.

Минавахме покрай големи и по-малки градове, но не бе дадена заповед за спиране нито в Абидос — свещения град на Озирис, нито дори в Ахмин, където Тийи и Ай имаха семейства и роднини. Един следобед, когато изтичаше осмият ден от излизането ни от Тива, изпадналият в непривично спокойствие Ехнатон, съпроводен от Нефертити и Ай, се бе изправил до перилото на юта37 и гледаше съсредоточено към източния бряг на Нил. Стоях зад него и наблюдавах как буйната растителност и палмовите дървета изчезват от погледа, преминавайки в обширен участък от пустинна земя. Ай извика някаква заповед. Платната бяха събрани, а на гребците бе наредено да отпуснат веслата. Бързоходният военен кораб зад нас също намали постепенно скорост. Ехнатон и Нефертити не помръдваха. Останаха изправени на местата си, почти омагьосани от гледката на опаления от слънцето скалист залив в пустинния бряг, който се простираше от Нил до издигащите се високо варикови скали. Над тях стърчаха две канари с неголяма пролука помежду им, оформена като полумесец. Да, това беше Святото място! Виждах го за първи път: пусто и къпано от Нил, над него се издигаха високи и мрачни скали. Късно следобед се приготвихме да слезем на брега; корабът ни се промъкваше бавно покрай плитчините, засадени с дини. Ай проведе кратък разговор с капитана на баржата. Само той, Ехнатон, Нефертити и аз слязохме от кораба. Господарят ми веднага коленичи и падна ничком, сякаш се покланяше на двата върха, издигащи се високо в далечината. Нефертити и Ай последваха примера му, докато аз останах прав и се заоглеждах, правейки отчаяни опити да се отърва от натрапчивата ми постоянна бдителност и прекомерна предпазливост. Исках да чуя някакъв звук, какъвто и да е, който да разчупи тишината. Ехнатон привърши шепнешком молитвата си, изправи се и закрачи по свещената за него земя.

— Някога — заговори тихо Ехнатон, взирайки се в черупките от миди, които държах в едната ръка — Голямата зелена вода е покривало тази земя, докато моят Отец не го е върнал в предишните му граници — присвих очи и погледнах нагоре. Ехнатон гледаше жадно и с копнеж към пролуката между двете скалисти грамади. — Много отдавна моят Отец е крачел тук във вечерния хлад, вкусвайки очарованието на тучната зеленина и удоволствието от компанията на Синовете на хората — замига той и приседна до мен със светнали от вълнение очи. — Маху, това е било в Сияйното време, когато синовете на хората са ходели редом с Бога; навсякъде е царяла пълна хармония, защото Крадецът от Долния свят още не се е бил появил насам. Маху, не долавяш ли присъствието им? На всички духове на Сияйните, които се тълпят около нас? Бризът носи глъхнещите им думи и химни… — той тупна няколко пъти с длан по земята и продължи: — Корените са още тук, заровени дълбоко. Пустинята ще разцъфне и жълтите нарциси ще се покажат между скалите и камънаците. Когато онова, което само ние виждаме сега, стане реалност, моят Отец ще тръгне отново между хората.

Загледах го с невярващ поглед, но той така и не забеляза нищо. Не знаех абсолютно нищо за странното му богопознание. Дори когато се върнах в мислите си към онова, което Тийи бе споделила с мен, не успях да стигна до нищо определено. Какво ли искаше да ми каже господарят? Че се прекланя пред Невидим бог, чиято мощ бе намерила символичен израз в Слънчевия диск? Ехнатон гребна с ръка малко пясък, камъчета и мидени черупчици и ги пусна да изтекат между разтворените му пръсти. После стана и тръгна навътре в сушата с Нефертити. До брега стигнаха викове от военния кораб. Ехнатон се обърна рязко и се отправи с широка крачка в обратната посока; бастунът му потропваше по каменистата почва и дрехите му се развяваха, докато размахваше ръце с отривисти жестове.

— Назад! — завика той. — Останете на борда! Не мърсете тази свещена земя, защото аз съм благословен от моя Отец. Той ме е благословил за нея и ще го стори отново — той се качи върху една скала и тромавото му тяло се очерта на фона на притъмняващото небе, а лицето му се къпеше в последните светлини на скриващото се слънце.

— Махайте се. Не смейте да стъпвате по свещената земя!

Ай повтори заповедта да не се слиза от кораба и озапти протестните възгласи на съгледвачите ни. Само неколцина от прислугата слязоха на брега и се заловиха да разпъват шатри, да събират дърва за огън и да приготвят храна. Слънцето залезе и върху равнинния терен падна тъмнината, прокъсана само от светлината на нашия огън.

Ехнатон ни разбуди дълго преди съмване. Беше ми доста студено. На открито въздухът щипеше неприятно. Само слабото още сияние отвъд линията на планинската верига показваше, че денят предстои. Ехнатон приличаше на възбудено дете, сновейки напред-назад, докато Ай и Нефертити подреждаха одеяла и възглавници. Най-после всичко бе готово. Ехнатон коленичи, а Ай и Нефертити застанаха от лявата и от дясната му страна. Аз приседнах с кръстосани крака на определената за мен възглавница. Нефертити стана, отиде до шатрата и донесе три гърненца с горящ тамян. Постави по едно пред Ай, Ехнатон и себе си. Ехнатон измърмори нещо, изпаднал в екстаз, и после подхвана монотонно:

— Нещо прекрасно за теб ще направя! — завърши той и се поклони, последван от Нефертити и Ай, които притиснаха чело в земята. Слънчевият диск се откъсна от планините и се заизкачва по небето, като променяше всичко във въздуха и по земята с горящия си пламък от светлина и величие. Тогава господарят ми се изправи с блажена усмивка на лицето: — Маху, слез до водата. Предай на другите, че вече могат да напуснат корабите.

Всички от „Ослепителна мощ на Атон“ слязоха на брега и поеха с тромава крачка нагоре. Хоремхеб и Рамзес бяха ядосани, но гневът им бе примесен с нескрито любопитство. Всички, които бяха станали свидетели на драматичното посрещане на изгрева, ме заляха с въпроси. Защо това място било свещено?

— Не знам.

— Сигурен ли си? — настоя Рамзес. — В Източната пустиня сигурно има и други места, където слънцето изгрява впечатляващо…

Завъртях с неясен жест глава и се отдалечих.

— Любопитстват, нали? — посрещна ме Ай, все още накокошинен от студа, с наметнат на раменете шал.

— Остави тях — отвърнах рязко. — Аз съм любопитният.

— Тук е свято място — изгледа ме продължително Ай изпод полуспуснати клепачи.

— И дете би разбрало, че тук изгревът се посреща като много важно събитие, но защо?

— Когато стигнали за първи път Египет — разроши Ай червеникавата си коса, — нашите хора се събрали тук и издигнали олтари за възхвала на Невидимия бог.

— А защо точно тук?

— Защото, както се казва в легендата, това било някога мястото на сияйната градина, където се срещнали Бог и човекът.

— А сега е нищо и никаква пустиня — не закъснях да контрирам.

— Виж я сам, Маху.

Хоремхеб седеше до лагерния огън, потънал в оживен разговор с двете джуджета. Рамзес проверяваше водата в един от големите дървени съдове. Ехнатон и Нефертити се бяха оттеглили в голямата си шатра. Ай се бе качил на борда на „Ослепителна мощ на Атон“. Начинът, по който ловците се връщаха забързани към нас, говореше, че е станало нещо извънредно. Не беше обичайният сигнал за тревога при опасност от нападение на пясъчните обитатели. Когато стигнаха до нас, двамата едва дишаха от умора, плувнали в пот.

— Трябва да дойдете — най-после заговориха един през друг, като сочеха към стръмната скална стена, клисурите и тесните долове, откъдето започваха варовиковите скали. — Но пазете тишина.

Ай слезе на брега, като разтриваше замислено челюстта си. Ехнатон и Нефертити излязоха бързешком от павилиона си с развети дрехи. Хоремхеб бе опънал вече тетивата на лъка си, а Рамзес викаше морските пехотинци.

— Не е нещо обикновено — изрече единият от ловците.

— Добре де, какво е все пак? — попита Ай.

— Не мога да го опиша — каза другият. — Господарю, трябва да дойдете!

Ехнатон и Нефертити обуха сандалите си. С Хоремхеб и Рамзес, последвани от Ай и мен, излязохме от лагера заедно с ловците. Денят вече пламтеше от горещината; силният бриз от реката завърташе и размяташе пясък и пепел, които бодяха в очите и горчаха по устните ни. Когато стигнахме до масивните камънаци, от всички се лееше пот. Ловците ни махаха да се движим тихо, докато се катерехме по глинестата лиска — хлъзгав път за краката ни, обути в сандали. Стигнахме до върха, накачулен с големи каменни блокове; оттам теренът се снишаваше леко между две оголени скали. После се спускаше към нещо като пресъхнала падина, оградена с пълзящи храсталаци и къпини, полегнали ниско към тънкия слой пръст. Ловците се прокрадваха бавно напред. Минахме покрай телцата на убити по-рано от тях пъдпъдъци. Стигнахме до естествена преграда от цели и натрошени камъни. Там спряхме и се надвесихме внимателно към падината.

Отначало не забелязах нищо особено, но внезапно зърнах как нещо помръдна под голям къпинов храст. Беше лъвица — едър звяр със светлокафява козина, изопнато тяло, махаща опашка и протегнати предни лапи, между които лежеше съвсем малко газелче. След миг то се изправи и залитна, но успя да се задържи на крачката си. То заобиколи лъвицата и бръсна с муцунката си в близката тревна туфа; после се върна и се настани спокойно между лапите, сякаш беше лъвче. А лъвицата не го захапа смъртоносно и дори не го заплаши с някакво движение. Напротив, подуши го кротко и го облиза грижливо. Зяпнах от изумление. Лъвицата беше страшен звяр, а се грижеше за дребната животинка като за свое чедо. Бе известно, че големите котки си играят със своите жертви точно така, както домашната котка подмята хванатата мишка, но тук случаят беше съвършено друг.

Всички, дори Хоремхеб и Рамзес, наблюдавахме безмълвно сцената пред нас. Лицето на Нефертити никога не е било по-красиво: тя сияеше, а очите й искряха. Изминатият път и изкачването я бяха разгорещили; долових аромата на парфюма й. Следях ситните капчици пот, които се стичаха лъкатушейки по златистата кожа на лицето й. Приведеният Ехнатон сякаш гледаше някакво видение. Дори обичайно циничният Ай бе занемял. През цялото време очаквах как лъвицата ще скочи и ще нанесе убийствен удар на невръстното газелче или ще го захапе за тила, но двете създания продължаваха да стоят мирно и кротко, очевидно доволни едно от друго. В един момент лъвицата се извърна с потръпващи уши и погледна към нас, сякаш ни бе видяла, след което се чу заплашително изръмжаване, дошло дълбоко от гърлото й.

Тъкмо се готвехме да се оттеглим, когато ловците, приклекнали зад нас, зашъткаха предупредително. Откъм долната част на падината и в пролуката между два големи камъка се появи лъв с великолепна грива, който пристъпваше бавно и с опъната опашка. Бризът рошеше гъстата му грива и мускулите подскачаха по тялото му, докато той се спускаше с внимателна мека стъпка към лъвицата. Отначало тя не го забеляза. В един миг обаче и с движение, което буквално ме накара да подскоча, тя се обърна мълниеносно и притисна корема си до земята с прилепнали назад уши и оголени зъби. Лъвът приближаваше заплашително. Но лъвицата не отстъпи, а тръгна фронтално към него с извито нагоре тяло като лък, опънат за бой. Лъвът спря разколебан. Женската недвусмислено го пъдеше, но той не мислеше да се отказва. Отметна грива и нададе нисък и накъсан рев. Лъвицата мръдна леко напред, готова да скочи, а газелчето полегна грациозно, без да съзнава нарастващата заплаха. Мъжкарят опита отново да се приближи, но тя замахна с лапа във въздуха и замята ядно опашката си. Лъвът отстъпи бързешком с максимално възможното за случая достойнство. Лъвицата обаче остана приклекнала в същата поза, докато не се увери, че опасността е преминала. Тогава се изправи, разтвори пастта си и нададе ужасяващ рев. Извърна се, загледана в полегатия скален откос към нас, сякаш съобразяваше какво да предприеме срещу новите натрапници в наше лице.

— Трябва веднага да се измъкваме — настояха ловците. — Вече е раздразнена и няма да ни търпи.

Лъвицата се върна при газелчето, близна го и го побутна успокояващо с муцуната си. После вдигна глава и закова кехлибарените си очи право в нас. Ловците вече бяха поели обратно. Ай ме хвана за лакътя и също се оттеглихме.

Ехнатон преливаше от доволство от това, което бе видял току-що; той бързаше с широки крачки начело заедно с Нефертити, сякаш забравил за сакатостта си, размахвайки своя жезъл бастун така, както войник размахва меча си. Беше прегърнал съпругата си с едната ръка и й шепнеше нещо в ухото. В същото време Ай не спря да разпитва ловците. Той не знаеше дали да вярва на очите си, докато Хоремхеб и Рамзес направо попитаха дали не е нещо, приготвено специално за случая.

— Виждали ли сте досега подобно чудо?

По-възрастният ловец, който беше посивял ветеран, поклати глава:

— Никога, господарю.

— Ти си кушит, нали? — запита го Ай.

— Майка ми беше от Куш, а баща ми — земеделец в Черните земи.

— Чувал ли си някога подобна история? — настойчиво се включи и Рамзес.

— Да, слушал съм да разказват, че големите котки можели да се държат с други животинчета като с лъвче, но никога не съм вярвал на тези приказки.

— Може и да е вярно — обиколи с поглед околността другият ловец. — Възможно е и да има обяснение. Например ако лъвицата е загубила по някакъв начин малкото си. Възможно е дори да се е нахранила с майката на газелчето, а то, заблуденото, е тръгнало след нея… — ловецът преметна лъка си през рамо. — Ах, забравих да прибера пясъчните пъдпъдъци! Нищо, ще ги оставим на лъвицата. Заслужи си ги.

Късно следобед напуснахме необикновения пустинен залив и поехме по Нил. Ехнатон застана на носа и не откъсна поглед от мястото, докато то не изчезна зад оголените скални блокове и плътните групички палмови дървета. А когато заливът се скри, той остана с наведена глава и дори не прикри сълзите си; после стисна ръката на Нефертити и двамата се прибраха в кабината си.

Вестта за необикновеното съжителство на лъвицата и газелчето бързо плъзна сред екипажа, подхранвайки общото любопитство за целта на пътуването ни. Някои говореха, че са видели и други, не по-малко любопитни знамения. Хоремхеб и Рамзес изглеждаха направо объркани. Докато Ай само поклащаше глава.

— Някои неща могат да бъдат обяснени — поверително ми рече той, — докато други остават неясни. Принцът вярва, че е било поличба; ще е най-добре, ако приемем, че е така.

Пътуването ни до Тива мина спокойно. Развличахме се с гледките по двата бряга, както и с променящия се поток на живота в голямата река. По изгрев и по залез гледахме откритите рибарски лодки и огромните им мрежи, както и ловците из обраслите с тръстика брегове. В студените часове на деня се любувахме на светлата позлата и ярките цветове на корабите в играещата водна повърхност. Минахме покрай Дендера и продължихме надолу по реката покрай тъмнеещата верига на планините в пустинята, която все по-често отстъпваше пред широките участъци обработваема земя, засадени с типичните за Египет палмови, акациеви и смокинови дървета. От време на време зървахме посребрените и позлатените върхове на високите пилони, както и на обелиските и храмовите корнизи, както и част от покривите на сградите в Луксор, Тива и Карнак. Проправяхме си внимателно път сред различните флотилии, които плаваха нагоре-надолу по Нил и напряко до и от Некропола. Най-после се вмъкнахме в нашия кей, задръстен от прислугата, дошла да ни поздрави с добре дошли.

Наистина бе странно да се озовем обратно в двореца на Атон. По-късно същия ден Ехнатон и Нефертити ни поканиха с Ай на великолепно, но строго лично пиршество; разположихме се в самото дъно на залата за приеми върху малката платформа зад плътни завеси. Снефру остана на стража, а после сам донесе храната — подноси с току-що приготвено месо и мек хляб, чинии със зеленчуци и неголеми съдове със сос; приехме всичко с голямо облекчение след коравия хляб и сухото осолено месо, което ни поднасяха на борда.

Ехнатон бе безкрайно доволен. Отново и отново припомняше „знамението“ за лъвицата и газелчето. Лицето му светна и очите му заблестяха, когато заговори за плановете си за построяване на нов град и за строежа на храмове, отворени за слънцето. Питах се дали Тийи бе организирала пътуването, за да разсее сина си. Или тя и съпругът й се бяха сговорили в царския двор да дадат урок на своя непокорник? Дали Ехнатон щеше да напусне като изгнаник Малгата и Града на скиптъра, за да се окаже в някой самотен преден пост, където в самота да се наслаждава на чудатите си религиозни копнения? Нефертити изглеждаше изпълнена със същия ентусиазъм. Трудно можех да си представя жена като нея, без да споменаваме баща й Ай, да бъде изгонена от центъра на властта. Привършвахме с храненето, когато пристигна царски пратеник. Бе облечен в бяло, със златна панделка на главата и носеше бяла служебна палка в лявата ръка и папирусен свитък в дясната. Снефру го въведе в залата за приеми. Мъжът коленичи пред високото място в дъното и подаде свитъка. Ай го разви; папирусът бе белязан с издутината на царския картуш — личния печат на фараона. Ай се запозна внимателно със съдържанието му и погледна с безпокойство към Ехнатон:

— Повикване от баща ти. Утре следобед да отидеш с брат си, престолонаследника Тутмос, в светая светих на храма на Амон Ра в Карнак.

Цялото удоволствие от лицето на Ехнатон изчезна.

— За бдението — пошепна едва чуто той. — Ще трябва да стоим цели четири дни пред култовата ниша на този ужасен демон и да засвидетелстваме предаността и благоговението си към бога на Тива — той се облегна на стената със светнали от напрежение очи. Дишаше тежко и пресекливо, сякаш току-що бе спрял след дълго бягане.

Ай нареди на вестителя да се оттегли. Лицето на Ехнатон доби противно изражение — със силно изпъкнали очи и непрекъснато мърдащи устни, които обаче нито изговаряха нещо, нито издаваха звук. Нефертити направи опит да го успокои, но той отблъсна ръката й. После понечи да стане, но залитна. Грабна бастуна си и помете подносите, чиниите, малките и големите чаши и алабастровите маслени лампи от масата. Полуприклекнал, продължи да удря по акациевите плотове, оставяйки дълбоки белези; гневът изкривяваше лицето му — устните му побеляха, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си, а гърдите му продължиха да се издуват. Добре омаслената му и ароматизирана перука се килна встрани. Ехнатон я хвърли върху мен и продължи да нанася удари с бастуна си, бълвайки ругатня след ругатня. Ай остана прав, наблюдавайки го. Нефертити се бе прилепила до стената уплашена, но го гледаше внимателно. Най-после Ехнатон хвърли бастуна, обърна се настрани, положи глава в скута на съпругата си и подви колене като малко дете, насочвайки пръстите на едната си ръка към устата. Нефертити започна да го гали по бузата, говорейки му на език, който не разбирах; меко произнесените думи следваха ритмичните движения на ръцете й. Тя погледна към Ай и направи жест с глава. Ай излезе веднага и се върна с голяма чаша с вино. Снефру стоеше прав до вратата изумен. Ай подаде чашата на Нефертити, която започна да увещава съпруга си да изпие виното; помогна му да седне и задържа чашата, докато той я сграбчи с две ръце и изпи лакомо съдържанието й; лицето му се отпусна, а в очите му се бе настанил силен страх.

— Изчезвай — прошепна ми Ай. — Изчезвай и никога не споделяй какво видя току-що. Отведи и Снефру.

Мигом избутах Снефру в студената нощ и затворих вратата след себе си.

— Какво беше това? — попита Снефру.

— Божествен бяс.

Той си тръгна, но почти веднага се върна:

— Господарю, в нощта след връщането ви се получи съобщение за теб.

— Съобщение ли? Няма кой да изпраща вести на Маху. Не може да е от леля Изития. Къде е съобщението?

— Донесе го някакъв продавач на амулети. Само няколко реда: „Да живеем и да обичаме“ — Снефру потри белега си, където някога бе имало нос. — Да, точно така: „Да живеем и да обичаме. Слънцето залязва и слънцето изгрява“ — сви рамене и разпери ръце.

Сърцето ми заудря по-бързо.

— А нещо друго?

— Продавачът каза, че идва от малката винарна в началото на Грънчарската улица. Господарю, знаеш ли за какво става дума?

Поклатих глава и си тръгнах. Разбира се, че знаех! Собек се бе върнал в Тива и искаше да ме види.