Възходът на Атон

Девета глава

Военната част Хонсу бе сменена с подразделение от Свещения отряд — ветерани от войсковите части към храмовете в Карнак и Луксор. Подчиняваха се единствено на Рахимере — градоначалника на Тива, а щитовете им бяха украсени със знака на Амон Ра. Рахимере пристигна в двореца на Атон окичен с бляскавите си ланци и огърлици — свидетелство за високия му пост. Беше дребен и си придаваше важност. Господарят ми, Ай, Нефертити, аз и Снефру го посрещнахме. Той влезе тържествено в залата за приеми, заобиколен от свита писари и жреци с бръснати глави. Ехнатон и градоначалникът едва се понасяха. Господарят ми остана безмълвен миг-два, карайки госта да стои очаквателно. Рахимере се покашля нервно и промълви:

— Тук съм…

— Как се осмеляваш! — изплющя като камшик гласът на Ай. — Ти си обикновен простосмъртен в присъствието на царския син! Влизаш тук без дължимото почитание. Бе никакъв дар! И смееш да го безпокоиш!

— Свободен си да си идеш — рече хладно господарят ми — и да дойдеш, когато си припомниш как подобава да се държиш пред Обичния син на Божествения.

Рахимере коленичи, макар и с въздишки и мърморене, а цялата му свита нямаше как да не последва примера му. Той не сведе чело до земята, а само се поклони, треперейки от яд. Видях гневните погледи на хората от свитата му и бях сигурен, че и те чуваха бавното полугласно броене на господаря ми. Той ги остави да чакат, докато стигна до двайсет, и плесна с ръце:

— Станете!

Някои бяха възрастни мъже с пристегнати в кръста снежнобели роби и блестящи служебни огърлици. Те представляваха жреците на Амон — заклетите врагове на Ехнатон, задушаващи се от такава злост, че бяха забравили за правилата на дължимата почит и уважение.

— Ако бях предизвестен за идването ти — отбеляза Ай, — щях да разпоредя гощавка, подобаваща на ранга ти.

— Извинявам се — попи Рахимере потта от челото си, — но въпросът е спешен. Да, трябваше да се изпрати куриер… — погледна той ядно през рамо.

— Какво? За какво става дума? — попита Ай. — Да не е обявена война? Нима либийците вече са в Тива?

— Не, но стрелците ще бъдат оттеглени — измърмори Рахимере, — а и войниците от речната част.

— И това ли е всичко? — седна Ай отдясно на Ехнатон. — Само заради това ли е спешното ти посещение? Да се явите пред нас само защото частите на стрелците трябва да бъдат изтеглени, а заедно с тях и пехотата край кея недалеч от Носа на газелата?

Ехнатон стоеше по царски невъзмутим, а Нефертити небрежно намести цветето в косата си.

— Ами… аз — съвсем се обърка Рахимере — имам още новини: ще ги заменят части от Свещения отряд.

Ехнатон се разсмя. Нефертити се изкикоти. Ай цъкна с език и поклати неодобрително глава. В тъмните очи на Рахимере отново пламна гняв и давейки се от злоба, той добави:

— О, да, още нещо! Командващите офицери — плъзна към мен поглед — ще изпълняват заповедите на бивши чеда на Кап. Нали знаете кои са?

— Ами да, наши добри приятели — плесна Ехнатон като дете. — Хоремхеб и Рамзес.

— Хюйи ще им бъде писар. Пентжу ще е лекар, а Мерире ще е капелан — усмихна се престорено Рахимере. — Решихме, че ще е най-добре, ако предишните ви приятели… — думите му увиснаха във въздуха.

— Ме пазят! — кресна грубо Ехнатон. — Защо са тук: да ме пазят, да ме защитават или да ме шпионират?

— Ваше превъзходителство — не се сдържа Рахимере, — Божествения…

— Да живее вечно — преля от сарказъм гласът на Ехнатон.

— Божествения желае да бъдеш защитен и в безопасност: да си близо до сърцето му, където държи по-големия ти брат.

Рахимере постигна своето — Ехнатон можеше да разиграва всякакъв театър, ала всички знаеха, че истинската сила е на страната на Тутмос — престолонаследника.

— Има ли още нещо? — той откъсна зърно от чепката пред него и без да изчака отговор, подхвърли зърното в устата си, обърна се и удари рязко възглавниците, сякаш не бяха наредени удобно. — Нещо друго? — извика, обърнал гръб към Рахимере. После срещна погледа ми и ми намигна.

— Божествения изпраща поздравите и благопожеланията си.

— Не забравяй да му предадеш с благодарност и моите — извърна се Ехнатон, взе съдина с грозде и я поднесе на Нефертити, а после и на Ай, преди да погледне към госта: — Още ли си тук? Може да се оттеглиш.

Градоначалникът пламна от обида и тръгна към изхода, последван от жреците и писарите. Ай понечи да каже нещо, но Ехнатон вдигна ръка предупредително. Изведнъж откъм вътрешния двор влетяха звуци на бесен лай, писъци и викове, плясък на бичове, крясъци на слуги и тръбене на рог. Ехнатон избухна в смях и се обърна към изправения до него Снефру:

— Какви ги вършат там ловните ми кучета, а? Не ги свърта на едно място.

— Господарю, нали ми наредихте да ги доведа — свлече се на колене Снефру, покрил лицето си с ръце.

— Точно така — ухили се Ехнатон. — Горкият Рахимере! Да попадне на цяла сюрия кучета, настървени за предстоящия лов!

Нефертити и Ай също започнаха да се смеят. Снефру бе освободен, а на мен заръчаха да коленича пред тях. Ехнатон вдигна едната си ръка с леко извърната встрани глава, заслушан в шума от вътрешния двор, където явно бе започнало възстановяване на реда.

— Рахимере няма да забрави никога посещението си тук — полека усмивката му изчезна. — Изпращат ми Хоремхеб, Рамзес и другите като пазачи…

— Шпиони! — направо подскочих от гласа на Нефертити. В очите й нямаше и следа от смях. — Уж са приятели и ни пазят, а всъщност ни подслушват и разнасят клюките на прислугата — после добави дяволито: — Но ще видим.

След пет дни пристигна Свещеният отряд: триста мъже под командването на Хоремхеб и на първия му заместник — Рамзес. Нефертити веднага покани двамата и някои други от Дома на тайните, между които и Майа, на великолепно пиршество в залата за приеми. Зае се лично с подбора на менюто, доставката на продуктите и приготовленията. А вечерта се появи като богиня — толкова красива и грациозна, така изящно облечена, цялата обсипана със скъпоценности. Не носеше перука; прекрасната й коса, прибрана плътно с миниатюрни брошки и шноли, святкаше като разпален облак. На ушите й блестяха обици. Шията й бе опасана със сребърна огърлица, а гърдите й красеше украшение от искрящ карнеол във формата на венчелистчета. Гривни с драгоценни камъни грееха по китките и глезените й с неестествена, призрачна светлина. Ехнатон стоеше до нея във великолепната си роба и плътно сплетена перука. По него нямаше бижута, сякаш за да не съперничи на великолепието на съпругата си.

Храната бе сервирана в скъпи чинии и подноси. Нямаше никакви музиканти, танцьорки, фокусници или хесети. Очевидно Нефертити не желаеше нищо да отвлича вниманието от новопристигналите. Хоремхеб поднесе официалните поздрави и Ехнатон отговори с приетата за такъв случай кратка реч. Насядахме по възглавниците — Хоремхеб и Рамзес от двете страни на Ехнатон, а Нефертити зае челното място. Бяхме всички. Хюйи, издокаран в блестящата си служебна дреха, бе чувствително заякнал и с внушителна ъгловата челюст. Пентжу, който беше вече многознаещ лекар, носеше малък жезъл с резбован като глава на овен горен край, а на врата му висеше амулет с емблемата на Уаджет — всевиждащото око на Хор. Мерире беше с жреческите си одежди и епитрахил около врата и вонеше на тамян и жертвен огън. Срещу мен седеше Майа с топчестото си лице и кръгли очи, гримирани обилно като на жена; дори ноктите на ръцете и краката му бяха тъмночервени. Той ме поздрави сърдечно и мигом ме заля с порой от хапливи забележки за Хоремхеб и Рамзес.

— Ако бях царица на Египет — изсмя се подигравателно Нефертити, — вие, другари на моя любим от ранните му години — затанцуваха дяволито очите й, — весели и предани негови приятели… О, да, ако бях Великата царица, всички вие щяхте да сте в Свещения кръг и да бъдете наши съветници, консултанти, шамбелани и генерали — тя направи съвсем кратка пауза, колкото да заглъхнат оживлението и смехът. — И нещо още по-важно — щяхте да сте негови, както и мои приятели. Да, разбира се, вие ще бъдете, вие трябва да бъдете наши приятели.

Думите й не спираха да се леят, подчертавани с изящни жестове и искрящи погледи. Тя завърши речта си с тост, възхваляващ предаността; словата й бяха попаднали на много благодатна почва, а хубостта й щеше да ги подхранва занапред. Ай дойде, когато започнахме да се храним, и седна в края на масата между мен и Майа. Най-невинно заразпитва съседа си за работата му в Дома на тайните, което скоро притесни и изнерви Майа и той обяви, че би искал да отиде да подиша хладен нощен въздух. Ай ми направи знак с очи да го последвам, а когато излизах, той се премести по-нататък към следващите жертви на масата — Пентжу, Мерире и Хюйи.

— Знаех, че ще дойдеш — тупна ме по рамото Майа. Прекосихме вътрешния двор и влязохме в градината. Майа извади ветрило от кесийката на лявата си китка и го размаха. Той не крачеше, а сякаш се плъзгаше с плавни поклащания на бедрата като жена. — „Красотата има своя лик и този лик е неин“ — той вдигна ветрилото до лицето си и ме загледа студено над горния му край, докато рецитираше: — „Прелестта е в свое тяло. То е нейното.“ Забележителна жена — усмихна се пресилено.

— Тези думи твои ли са, или повтаряш нещо, което си чул в Дома на тайните?

Майа затвори ветрилото с плясък и го върна в кесията. После кимна към покритото с лотоси Езеро на чистотата, което проблясваше на лунната светлина.

— Маху, има ли тук някой, който те охранява? Пак ли ще се наложи да плувам?

— Не — тупнах го по рамото и кимнах да продължим напред. — Имри и кушитските му шпиони работеха ли за Дома на тайните?

— Не знам. Може и да са шпионирали, но не и за Дома на тайните. Не са донасяли нищо на Хотеп — замълча за миг. Ухили се, че съм изненадан: — О, да, Павиане. Имри и другарите му може и да са шпионирали, но за кого? — присви кокетно рамене той. — Наистина не знам. Кажи ми, убити ли са?

— Бяха шпиони.

— Не отричам. Но все пак трябва да се запиташ: за кого са работели?

Сподавих паническия страх, бликнал внезапно в мен.

— А леля Изития? Получи ли бележката ми?

— О, да. Леля Изития — измърмори Майа — е изключително интересен случай. Бившата майсторка на хороскопи, на която вече е забранено да ги прави. Маху, роднината ти наистина е интересен човек. Може да е спряла да се занимава с хороскопи, но ръката й борави умело с бича — примига той и добави: — Истински специалист и причинител на сладка болка.

— Какво искаш да кажеш?

Майа притули уста с ръка и се изсмя:

— Много добре знаеш за какво говоря. Да не би да си въобразяваш, че са те взели в Кап заради черните ти очи и специалното ти потекло? Да, познавам добре досието ти, както и нейното. Изития е имала цял куп основания да освободи пътя си от тебе. Тя все още се радва на благоразположението и закрилата на Божествения. Продължава да обучава някои от второстепенните наложници в похвати и умения в любовното изкуство.

— Възможно ли е тя да е научила за Собек?

— Защо пък не.

Почесах се по бузата.

— Добре. Приемаме, че леля Изития е искала да се отърве от моя милост, защото е мразела както майка ми, така и мен; приемала ме е като ненужно бреме, като пречка за съкровените й въжделения. Прав ли съм?

— Напълно — превзето се усмихна Майа.

— А сега как стоят нещата? — попитах тихо.

— Леля ти се радва на специална закрила и на високопоставени приятели сред жреците на Амон Ра. А ти, Маху — попита почти подигравателно, — не я ли посещаваш?

— Знаеш, че не, знаеш също и защо. Вече цяла година — ударих го съвсем леко под брадичката. — Кажи ми, хубавецо: Имри ходил ли е някога при нея?

— Може би — усмихна се Майа, — но е посещавал и престолонаследника Тутмос.

— Явно нещата опират до Тутмос — усмихнах се.

Майа отстъпи, за да скрие лицето си в тъмното.

— Да, Маху. Вече знаеш истината: братът на твоя принц е много уплашен.

— От какво?

— От приказките, които се носят — хвърли бърз поглед към нощното небе Майа. — Че брат му, Смехотворното плашило, е бил докоснат от боговете и те са го предопределили за някаква специална задача. Бракът му с хубавицата… о, тя наистина е изключителна жена — произнесе унесено Майа, — с червеникавата си коса и светлосините си очи, толкова необичайни за Египет цветове… Разправят, че родът й бил от потомци на бедуини…

— Та кой ли е чист египтянин? — прекъснах го аз. — Добре, кажи ми какво се знае в Дома на тайните за принцеса Нефертити и за коварния й баща?

Майа стана сериозен.

— Съвсем малко. Били са държани на скрито като стрели в колчан.

— А кой ги е крил?

— Великата царица Тийи.

— И с каква цел?

— Ами — въздъхна той — вече е очевидно. За принцесата не знаем нищо. В досието на Ай е отбелязано, че е много добър администратор и умел водач на поделение от бойни колесници — удари се Майа по обутия си със сандал крак и се обърна, сякаш се готвеше да си тръгне.

Хванах го за ръката и рекох:

— А защо продължавате да следите леля ми Изития? Да, знам за хороскопите, а също за престоя й в Дома на тайните.

Майа пристъпи толкова близо до мен, че ме заля със силния аромат на предпочитаното си благоухание.

— Тя е замесена в нещо, което е още по-страшно — прошепна той. — От време на време Божествения го преследват съмнения, че твоят господар, Плашилото, не му е син — той вдигна пръстите, за да не го прекъсна. — Защото просто не може да повярва, че е баща на подобно изчадие.

— Какво? Но…

— Шшшт — допря Майа пръсти до устните си. — Маху, слушай внимателно. Чувал ли си някога за пророка Ипурер? Живял е преди около петстотин години. Предрекъл е избухването на голяма революция и идването на Месия, който ще поведе своя народ и чието присъствие ще бъде — Майа присви очи и продължи: — Как беше този стих?… „И пламъка ще угаси“ — заразмята той кесийката на китката си. — Прорицанието свършва със следните стихове: „Наистина ще смаже злото. Къде ли трябва да е той? Пристига или вече е заспал и крачи между вас?“

— Легенди и суеверия!

— Но Великолепния е суеверен. И страховете му са намерили благодатна почва сред жреците на Амон Ра. Сляп ли си? Срещу Божествения се изправя болнаво и смехотворно плашило, за което се говорят небивалици и загадки. Чудна почва за жреците ни, които също искат то да изчезне, наблягайки на факта, че тъкмо това плашило е може би оня Месия, чието идване е предсказал някога Ипурер. А Изития би могла да влезе отново в употреба, като забърка някой от отровните си илачи, който да реши въпроса. Както и да е, твърде дълго говорихме за величията…

— Значи леля Изития продължава да вари отвари, така ли?

— Да. И дава указания на другите.

— Отвратителна стара кучка!

— Истинска убийца — отзова се с готовност Майа. — Кръвта на хора от собствения й род е оцапала ръцете й.

— Какво?

— Попаднах на стар доклад. Само няколко небрежно нахвърляни драскулки. Изития наистина е мразела майка ти. Напълно възможно е да не й е дала най-подходящото лекарство, когато тя се е възстановявала след раждането ти. Маху? Онемя ли?

Почувствах как нещо студено и страховито свива стомаха ми.

— Но баща ми е трябвало да…

— Баща ти не е подозирал нищо. Доста жени умират след раждане. Озовала се в затвора, леля ти Изития е била измъчвана, но не е имало доказателства. Сведенията са били подадени анонимно в Дома на тайните. Клюки на прислугата и нищо по-сериозно — спомних си за Деди и за дрезгавия й шепот в онази градина преди толкова години. — Е, Маху, ще си отмъстиш ли? Ако решиш — настойчиво продължи той, — не го прави точно сега. Умолявам те — бях изпил доста вино, но се чувствах напълно трезвен. Изпитвах желание да избягам от двореца, да отида в къщата на леля Изития и да я погледна в очите, но само след като постискам дълго и здраво мършавото й гърло. — Не сега, Маху — сграбчи китката ми Майа. — Вече знаеш достатъчно. Но нека това да не се чете по лицето ти: скрий чувствата си и не вдигай ръка. Ще удариш, когато си убеден, че времето е дошло. Почакай, а аз ще ти кажа още неща…

— Какво например?

— Предупреди Ай да се пази.

— От кого? От шпиони ли?

— Не. От убийци — вдигна поглед Майа. — Знае се, че Ай е първи съветник на царица Тийи, а вече и на господаря ти.

— Кой му е вдигнал мерника?

— О, Павиане — усмихна се Майа, — убийците не окачват табели на врата си…

Стиснах го за раменете и го дръпнах силно към себе си.

— Майа, защо ми каза всичко това? Как мога да знам, че не мътиш водата?

— Собек.

— Какво Собек? Хайде, говори! — изръмжах и натиснах яко раменете му.

— Собек го няма.

— Не — дръпнах мигновено ръцете си от него.

— Бил избягал — той се огледа бързо. — Знаеш как стоят нещата със затворническите клетки. Осъдените са оковани с вериги. Оцеляват само благодарение на водата, оскъдната растителна храна и това, което им оставят пазачите, както и на милостинята на бедуините. Ако някой от осъдените успее да избяга, какво би могъл да стори и на какво да се надява? Но Собек е рискувал. Офейкал е и е тръгнал през Червените земи. Намерили са изсъхналия му скелет — разпознали са го по белезниците на китките му и по глинената плочка, захвърлена наблизо. Бил задигнал един нож и съд с вода. Не са го намерили. В тила на главата му зеела дупка.

Изстенах и се обърнах встрани.

— Горкият Собек!

— Глупости! Маху, я помисли малко: Собек беше воин. Измъкнал се е с нож и съд с вода. Либийците не се прокрадват крадешком, за да пробият дупка в нечий тил. Те остават на разстояние и свалят жертвата си с остра стрела. Такава стрела не са намерили при Собек. Не схващаш ли? Собек е убил някого, взел е ножа и водата му, сложил е белезниците на ръцете на горката жертва и е хвърлил наблизо затворническата глинена плочка. После е избягал.

Мозъкът ми гъмжеше от мисли, картини и спомени.

— Собек ще се върне в Тива — продължи Майа. — Знаеш добре това, нали? Ще се върне тук и ще потърси приятелите си. Единствено на теб може да се довери. Ако е оцелял в пустинята, ще те намери. И ще помоли за помощ. Това е цената, която трябва да платиш за информацията, която ти дадох. Кажи на Собек, че Майа няма нищо общо с това предателство, че Майа го обича и винаги ще го обича — стисна китката ми и бавно се отдалечи в тъмнината.

Отидох при Езерото на чистотата и седнах на брега. Не можех да повярвам изведнъж на всичко, което бях чул. Исках да го осмисля и да го подредя в представите си. Чух стъпки, но не се обърнах.

— Е, Маху, много ли неща научи? — приклекна до мене Ай.

— Немалко — споделих с него всичко, с изключение на новината за Собек.

— Какво ли е накарало тази торба с тайни да се разприказва така пред теб?

— Преди време имахме общ приятел.

— Ха! Не знаех, че имаш такива предпочитания. А какво ще предприемеш срещу Изития?

— Какво би ме посъветвал?

— Да изчакаш! — изправи се Ай и махна да го последвам. — Поне известно време. Така бих сторил и аз. След като враговете ни са решили да убиват, знаеш ли кой би могъл да е убиецът? — поклатих отрицателно глава, а той добави, подхилвайки се: — А аз знам. Но и той ще трябва да почака. Обичам да слизам до Нил и да гледам как земеродните рибарчета в черно и бяло връхлитат като мълнии към водата. Толкова са бързи, че трябва да съсредоточиш цялото си внимание, за да ги забележиш. Понякога ги няма дълго време; тогава решавам, че са отишли на друго място. А когато се появят изведнъж, любопитството ми пламва още по-силно.

— Нима си дошъл да ми разказваш за земеродните рибарчета в най-глуха нощна доба?

— Празникът е към края си — обърна се Ай към светлината, която идваше от прозорците на двореца. — Приятелите ти ядоха и пиха повече, отколкото могат да носят. Сега чакат помощ от слугите си. Хоремхеб обаче се надува, като че е на голям парад. Маху, не бива да го изпускаме от поглед: него и Рамзес. Сърцата на двамата бият ведно, а тези сърца са пълни с коварство.

— Да внимаваме за рибарчетата ли?

— О, да — подсвирна тихичко Ай. — Главният писар Хюйи дойде с покана. Както знаеш, след няколко дни Божествения ще чества Празника на Опет, когато той напуска храма на Амон Ра в Карнак и отива в Луксор. Несравнима с блясъка си церемония, в която фараонът общува с боговете.

— За Рибарче с главна буква ли става дума? — попитах настойчиво, макар и да не очаквах да получа отговор от човек като Ай.

— Движенията на Божествения са също толкова бързи. Той покани с подобаваща снизходителност и втория си син да участва в официалните празненства.

— Господарят прие ли?

Ай ме тупна по рамото и отсече:

— Естествено! Беше длъжен. Поканата важи с пълна сила и за нас.

Широката главна улица, оградена от двете страни със сфинксове със златни глави, бе част от маршрута на празничните шествия между храмовете в Карнак и Луксор. А сега, в последния ден на Празника на Опет, там бе струпан плътен шпалир от хора. Местните жители бяха опразнили Тива; огромните тълпи набъбнаха от посетители от всички градове на царството и отвъд него в тържествения ден, в който фараонът показваше лика си на своите поданици, които се наслаждаваха на славата и мощта на Египет.

Царственото шествие бе предвождано от елитния ескадрон от бойни колесници, чиято украса от сплавено злато и сребро блестеше ослепително. Великолепния седеше в трон от чисто злато и скъпоценни камъни, издокаран с официалните си дрехи на славата, които обаче не можеха да прикрият дебелото му тяло с хлътнали гърди и провиснало шкембе. На главата му бе положена сдвоената червено-бяла корона на Горен и Долен Египет, а в ръцете си държеше жезъла и млатилото. Под дрехите на славата носеше ненес — скъпоценната свещена туника.

На известно разстояние след Аменофис следваше паланкинът на царица Тийи, чието окъпано в благоухания тяло бе вече прогизнало от пот под задължителната церемониална роба от пера на екзотични птици. Тийи носеше тежка корона с рогата на богинята Хатор, но въпреки неудобствата на протокола се усмихваше непрекъснато към приветстващите.

Престолонаследникът Тутмос и Ехнатон, облечени в еднакви плисирани ленени роби вървяха от двете й страни. Носеха подобни на корони кръгли шапки, обсипани със скъпоценни камъни и със сребристи пискюли. Тутмос бе приветстван с шумни изблици на радостни викове и възклицания. Аз ги следвах на чувствително разстояние от бръснатите глави и дочувах мърморенето и ропота на тълпите при преминаването на Ехнатон. Той дефилираше за първи път в празничното шествие пред народонаселението на фараона. По улицата се носеха възклицания на изненада и учудени викове, но и немалко подигравателен смях. Тъй като Тутмос вървеше пешком, Ехнатон се бе оказал принуден да преодолее недъга си и да го следва под палещото слънце с цялото физическо достойнство, на което бе способен. Нефертити не бе поканена — една наистина изтънчена обида! Тя неминуемо щеше да се хареса на тълпите, но в поканата с личния картуш на Аменофис бе пропусната и бе принудена да остане в двореца на Атон. Тя съумя да прикрие умело гнева си с усмивка, след което инструктира Ехнатон как да се движи и държи по време на шествието.

— Слънцето ще грее силно — го предупреди тя, — затова се опитай да вървиш без сандали. Прехвърляй тежестта на тялото си върху бастуна, който ти подари Ай. Не поглеждай нито вляво, нито вдясно. И внимавай: не реагирай на нищо.

— На кое нищо по-точно? — попита тихо Ехнатон.

Нефертити отклони поглед и измърмори:

— На което и да е.

Тя ме поведе със себе си в градината, където заснова напред-назад, разтърсвана от бяс. Приличаше на Бастет — богинята котка, която се движи винаги сама. Не спря да крачи насам-натам, от време на време разпервайки ръце с непрекъснато движещи се пръсти, чиито къносани нокти святкаха като острите окончания по лапите на разярен леопард. По бързината и силата на дишането й проследих как постепенно и бавно се уталожва много силният гняв, който я душеше. Когато най-после се овладя достатъчно, застана пред мен с притиснат до устата ми пръст и втренчи в мен леденостуден поглед:

— Маху, този път внимавай особено много. Обичният ми е в твоите ръце.

Показах се в най-добрата си светлина или поне се опитах. Празникът на Опет представляваше продължителна поредица от чествания, при които Амон Ра, съпругата му Мут и синът им Хонсу се вземаха от притъмнените олтари в Карнак, пренасяха се до големия крайбрежен храм в Луксор и се връщаха обратно. Шествията минаваха както по сушата, така и по реката. Разкошно боядисаните царски плавателни съдове с резбовани по носа им глави на ястреби пореха водата бавно и тържествено, заобиколени от безчислен брой по-малки кораби и лодки. През нощта се редяха приеми, пиршества и жертвоприношения, а при изгрев пак се подемаха парадът на военните части и тържествените шествия на жреците. Истински празник от цветове, музика, танци и ядене и пиене, които оставяха без сили и най-опитните царедворци.

Ако целта бе Ехнатон да се умори и да рухне, то тя не бе постигната — господарят ми се справи изключително добре за тромавото си тяло, а усмивката не слезе нито за миг от лицето му. Нефертити го бе подготвила много добре, а и ние с Ай неотлъчно бяхме до него. Дворцовите сановници и всевъзможните лакеи, чиято грубост бе прикрита зад маската на студена учтивост, не престанаха да се опитват да ни разделят при всяка появила се възможност. На вечерните пиршества Ехнатон седеше близо до баща си, но Великолепния нито веднъж не го погледна и не го удостои и с дума за разлика от Тутмос и сестрите му, към които проявяваше нежна грижа и пределна благосклонност. На най-голям дял от бащиното внимание се радваше четиринайсетгодишната черноока хубавелка Ситамон — дребна като майка си, облечена с плътно прилепнала по тялото й роба. На едно от празничните угощения дори й бе позволено да седне в скута на баща си с облегната на гърдите му глава, а той слагаше в устата й лакомства.

Ехнатон не се оплака нито веднъж. Нощно време често се опитвахме да го заговорим или да го разсеем, но той неизменно се усмихваше и поклащаше отрицателно глава. Само веднъж си позволи известна проява на чувства, цитирайки няколко стиха:

Очевидно бе допил горчивата си чаша с настъпващия край на празника, отбелязан с тържествената процесия от Луксор до Карнак. Най-после излязохме от широката улица с дългата редица сфинксове с непроницаеми лица; от там поехме по алеята към храма. Минахме покрай езера с блестяща повърхност и прекосихме вътрешен двор със статуите на Сехмет — богинята с лъвска глава, която разкъсва и поглъща първите люде. Съвсем скоро щяхме да влезем в Големия храм на Карнак. Обадиха се тръби и рогове; знамената над портите плющяха и се мятаха като уловени птици. Огромните бронзирани порти от ливански кедър се отвориха и влязохме в свещеното оградено място на Амон Ра — обширен парк от гранит и камък с храмове, колонади, статуи и обелиски. Шествието спря в централния вътрешен двор. Свалиха величествения царски паланкин на земята посред рояк от бръснати глави на жреци, пазители на тайни, четци, разпоредители и всичките им помощници. Зазвучаха тръби, задумкаха барабани и по стъпалата откъм храма слязоха музиканти и танцьорки, за да поздравят госта. Аменофис остана в паланкина, а първият солист на хора монотонно запя хвалебствен химн за прослава на фараона. Хорът поде думите на солиста:

Химнът свърши и Аменофис трябваше да отговори според протокола на официалната церемония. Той обаче се извърна и пошепна нещо на един от глашатаите си. Мъжът пристъпи към Шишнак — върховния жрец на Амон, и му предаде волята на фараона. Шишнак се поклони пред царския паланкин и в този миг наоколо се разнесоха сподавени въздишки. Проследих погледите и вдигнах очи: три черни гарвана кръжаха над вътрешния двор, а всички знаеха много добре, че тези птици са вестители на злото. Една кацна върху главата на една статуя, а другите две се приземиха наблизо — като прокобни вестоносци на предстоящо бедствие. Притича жрец с размахано ветрило и птиците отлетяха, раздирайки въздуха с отвратителния си грак. Ай бе напрегнат до краен предел и измърмори съвсем тихо нещо. Шишнак се извърна и обяви с висок глас, необезпокояван ни най-малко от току-що случилото се:

— Божествения ще влезе в свещения храм на своя баща, а благодарствената реч ще поднесе обичният му син принц Аменофис.

Тогава за пръв и последен път чух официално да се произнесе името на моя господар. Съобщението на вестителя бе посрещнато с изненадани възгласи. Ай ругаеше съвсем тихо:

— Първо птиците прокобници, а сега и това. Та Ехнатон изобщо не е подготвен: ще се притесни и ще започне да заеква… — понечих да мина напред, но Ай ме стисна за ръката и изсъска: — Не прави глупости. Пуснаха ни тук само по височайше благоволение!

Великолепния бе подготвил капан и тикна в него собствения си син. Изведе го да се движи неловко и мъчително пред тълпата, погрижи се влизането му в храма да съвпадне с появата на онези птици, а сега го остави — съвсем изненадващо — да говори на публично място, да произнесе реч в присъствието на самия фараон и на цялата властваща върхушка на Египет. Ехнатон се опря на бастуна, прехвърляйки там цялата тежест на тялото си. Позата му ми каза всичко за сковалото го напрежение, но само след миг той се извърна и се загледа в слънцето. Лицето му бе абсолютно спокойно, озарено от онази смайваща усмивка, която можеше да заплени човек и да го обезоръжи напълно.

— Всички уши слушат — разнесе се като барабанен бой през вътрешния двор гласът на върховния жрец — словото на сина на Великолепния. Всички сърца тръпнат радостно заради височайшето благоволение, оказано на този син на фараона.

В отговор зазвуча гласът на моя господар — ясен и отривист, тръпнещ и вибриращ във въздуха като гласна тръба:

Господарят ми направи съвсем кратка пауза, след което продължи възхвалата си със своя химн. Очевидно до съзнанието му не бяха стигнали понеслите се шумни ахкания и възклицания.

Господарят ми млъкна. Жреците на Амон стояха със зяпнали уста. Дори Шишнак се бе вцепенил като ударен от гръм. Пламна оживен разговор между фараона и глашатая. Разнесе се тръбен вой и фараонът слезе от трона с помощта на двамина от помощниците си. Придружен от царица Тийи и от върховния жрец, Божествения прекоси вътрешния двор и се изкачи по стъпалата към свещения храм. Едва там, озовал се в компанията на своите богове, щеше да даде воля на гнева си, предизвикан от нахалството на уродливия му син, дръзнал да възхвалява странния си бог Атон в самото сърце на храма на Амон Ра. А всички трябваше да чакат кротко и търпеливо.

Хвърлих бърз поглед към Ай; по лицето му нямаше и следа от някакви емоции, но очите му светеха; очевидно бе развеселен от случилото се. Останалите официални лица се раздвижиха и започнаха да разговарят помежду си, докато господарят ми не помръдна от мястото си, обърнал с блажена усмивка лицето си към слънцето.