Възходът на Атон

Шестнадесета глава

Такива песни ехтяха из цяла Тива. Ехнатон получи всичко, за което бе мечтал. Наруши и отхвърли условностите — излезе без маска пред простолюдието и с колесница обиколи по-големите улици на столицата. Нефертити го съпровождаше и приемаше поздравленията и възхвалите на стълпеното множество. Нямаше и следа от обичайната помпозност, нямаше облаци от тамянов дим и песни на хоровете на всякакви божества. Наоколо не се мяркаше нито един жрец. Единствено Ехнатон във величавата си слава на Господар на Тива и Властелин на цял Египет, срещу когото никой не би се осмелил да вдигне ръка. Вестта за смъртта на Хотеп и за изчезването на Шишнак се оказаха достатъчно ясно предупреждение. Фараонът в съдружие с Ай беше сигурна гаранция, че всеки пост и властова позиция в Големия дом и по храмовете вече са заети от сигурни хора. Ехнатон държеше да докаже, че не се бои от никого. Настоя да бъде сам, без телохранители, а ревящите тълпи стояха зад опасно тънък кордон от пехотинци от полковете на Сет и Анубис.

— Доверявам се на Атон — бе заявил самохвално Ехнатон.

Всички се поклонихме пред него с опрени в земята чела, макар че моето доверие в Атон бе доста по-сдържано. Бях взел предпазни мерки срещу евентуално разклащане на мощта на Атон.

В тринайсетия ден от четвъртия месец на сезона на растежа и през петата година на съвместното регентско управление Ехнатон даде разточително пиршество в Голямата банкетна зала в двореца Малгата. Той бе отсъствал почти три седмици. През това време ние буквално препускахме нагоре-надолу, за да осигурим нормалния ход на нещата, докато той пътуваше тържествено по реката до мястото на Атон. Когато се върна, реши да обърне Египет с главата надолу, поставяйки ново начало. И започнахме със споменатия пир в пищно обзаведените помещения. Ядохме и пихме до пресита, докато Слънчевият оркестър свиреше лека и приятна музика, а великолепният божествен хор изпълняваше химни в чест на Атон. След оттеглянето на прислугата вратите бяха заключени и поставени под надзора на стража. Бе поднесено още вино. Ай призова пируващите към тишина. Тук бяхме всички — Нефертити, Тийи, Хоремхеб и Рамзес, Пентжу, Хюйи, Мерире, Майа и новоприетият Туту, спечелил безусловната подкрепа на Ай. Туту бе въздигнат до шамбелан и Първи прислужник на Неферхеперуре-Уаенре, както гласеше новото тронно име на Ехнатон, или „Преобразяването на Ра е съвършено в единствено неповторимия Ра“. И Нефертити се сдоби с ново име — Нефернефруатен, преведено като „Прелестни са хубостите на Атон“. Ай започна съобразно с протоколните правила. За първи път се запознахме с виждането на Ехнатон за божествената природа на божеството в собственото му проявление, а Ай изпълни залата с думите на следния химн:

А следният стих наостри слуха ми до краен предел:

Сега Ай заговори с устата на царя, давайки изказ на царските думи:

— Познавам формите на всички богове, познавам храмовете им и знам наизуст словата им. Ужасявам се от архаичните им, отдавна остарели тела. Наблюдавах ги как престават да съществуват един след друг, с изключение на бога, който сам роди себе си. Славния Атон.

Огледах масата. Повечето гости бяха пили твърде много, за да си водят бележки, но Хоремхеб, който седеше до мен, бе смръщил грозно лицето си.

— Колкото до Тива — продължи Ай, — нещата са в плачевно състояние. Вече тече четвъртата година от нашето управление и днес Ехнатон обиколи града в златна колесница досущ като Атон, когато се издига на хоризонта и изпълва земята с веселие и обич. После господарят ни избра подходящо място, където да създаде достоен монумент на Атон от свое име и от името на Великата царска съпруга. Самият Атон така е посъветвал Единствения, а не някой жрец или първосвещеник. Затова Ехнатон ще изгради на това място дом за своя Отец Атон. После ще вдигне и сенник срещу слънчевия блясък за Великата царска съпруга. А за себе си ще съгради резиденция и гробница в Източните планини. Дано погребението му бъде след милиони юбилейни тържества, каквато е волята на неговия Отец Атон. Той няма да напусне никога този дворец. Няма да поеме нито на север или на юг, нито на изток или на запад, а на това място ще сътвори нещо красиво за своя Отец Атон…

Хората слушаха притаени и бяха нащрек. Ехнатон се бе приготвил да изтупа прахта и пепелта на Тива от нозете си. Явно щеше да избяга от боговете на Египет, за да вдигне нов град — голям олтар на Атон. Затворих очи и си представих оня пясъчен залив, стигащ до планините. Ехнатон бе решил твърдо да постигне целта си. Сега седеше полуусмихнат, отпуснал в скута си анх с драгоценни инкрустации и жезъл, оформен като овчарска гега. Изглеждаше наистина величествен, защото многобройните скъпоценности по него придаваха мощ на осакатеното му тяло и чар на грозноватото лице. До него седеше Нефертити; червената й коса падаше на вълни, на главата й имаше корона с пера, а лицето й бе изкусно гримирано. Бе облечена в златоткана роба с инкрустирани скъпоценни камъни, а красотата й затъмняваше всичко и пронизваше с болка сърцето ми. Но сега те не бяха жестоките подигравчии, участвали в процеса с мъченията на Шишнак. Бяха се преобразили в безсмъртни създания, заобиколени отвсякъде със светлина. Дори въздухът около тях бе натежал от величие. Окопитих се от бленуванията си, за да чуя, че Ай бе преминал към практическите подробности: четеше опис на съкровищницата в храма на Амон, която щеше да подкрепи финансово виденията на Ехнатон. Слушах го с половин ухо, заковал погледа си в Нефертити. Осъзнах, че каквото и да кажеше тя, каквото и да стореше, именно тя бе моето видение, моят Атон. Бе толкова красива, че бях готов да жертвам всичко и всички, за да се озова пак в онази овощна градина заедно с Нефертити, допълваща чашата ми с вино. Силно ръгване в ребрата прекъсна бленуванията ми. Ококорен, Хоремхеб ми шепнеше:

— И каква стана тя, а? Маху, той е луд! Направо е превъртял! Съвсем е откачил, казвам ти!

Думите му бяха толкова примитивно откровени, че аз избухнах в силен смях. Ай ме изгледа. Усмивката на Ехнатон помръкна, а Нефертити се намръщи.

— Прощавайте — извиних се, — но докато слушах колко голямо е това богатство в Карнак, си спомних за Шишнак и неговата перука… — напрежението спадна и леки усмивки озариха лицата на величествата. Изправих се. — Господарю, трябва да тръгвам.

Излязох от пищно декорираната Зала на Славния сокол и почти затичах по коридора. Отидох при фонтана, приседнах на перваза и дадох воля на смеха си. Колкото повече се напрягах, за да спра да се смея, толкова по-лошо ставаше. Хоремхеб и Рамзес излязоха след мен. И те бяха извинили с неотложни дела оттеглянето си. Не откъсвах поглед от бликащата от човката на орела струя вода, при което един лотосов цвят ту потъваше, ту изскачаше над водата. Опитвах се да се успокоя, но напразно. Хоремхеб и Рамзес се опитаха да ме заговорят. Стърчаха до мен с лъскавите си кожени поли; по врата и гърдите им висяха златни огърлици и сребърни мъниста, а в ръцете им се мъдреха служебните жезли. Представляваха такава гледка, че сигурно бях обречен да се пръсна от смях — по бузите ми се стичаха сълзи, гърдите ме заболяха, но не можех да спра.

— И какво е толкова смешно? — начумери се Рамзес.

Смехът ми гръмна още по-силно. Не можех да кажа и дума. В близката колонада зад Хоремхеб и Рамзес се раздвижи нечия сянка. Бе Джарка, с опънат вече лък. Вдигнах ръка и поклатих глава. Той се дръпна в тъмното, когато Хоремхеб и Рамзес се обърнаха.

— Маху! — сграбчи ме за робата Хоремхеб и ме придърпа към себе си. — Маху!

— Съжалявам — успях най-после да проговоря и избърсах сълзите си. — Просто си седях там, потънал в мечти за идната слава и заслушан в прозренията на един бог. А ти, Хоремхеб, какво ми каза? Може и да изгубиш главата си за такива приказки — той отстъпи сепнат. — Не се бой — добавих тихо. — Няма да те издам. Дори само заради това, че никога в живота си не съм се смял толкова много.

Рамзес пристъпи решително:

— И ти го знаеш, Маху. Това си е чиста лудост: Ехнатон е фанатик, обладан от мания за божественост.

— И двамата може да се простите с главата си.

— Но казваме истината — протестира Хоремхеб и махна с ръка към двореца. — Хората подозират, но не знаят истината. Маху, представяш ли си какво ще стане, когато това се разгласи отвъд Третия праг или в цял Синай? Фараонът на Египет иска да избяга от миналото, изгубен в блянове за изграждането на нов град, на нова столица. Да унищожим ли старите богове? Да затворим ли храмовете им? Дали Некрополът няма да се превърне в истински Град на мъртви? Маху, не разбираш ли, че Ехнатон иска да започне всичко отначало? Можеш ли да си представиш колко би струвало това? Ако цялата съкровищница бъде хвърлена за създаване на нови градове в пустинята, ако всичко у нас бъде посветено на коленопреклонно почитание само на един бог, кой ще плаща на войската? А за колесници? А за коне? И кой ще изпраща злато, сребро и скъпоценни камъни на съюзниците ни?

— Почваш да звучиш като Хотеп…

— Просто говори разумно — възрази Рамзес, но в очите му припламна страх.

Горделивост спря сърцето ми за миг. За пръв път змията Рамзес не успя да скрие обзелия го страх. И двамата бяха дошли, да потърсят помощ и да поискат съвет от мен.

— Добре. Маху, ти наистина ли вярваш на всичко, което дрънкат там, вътре? Няма нищо лошо в игрите на жреци и поклонници в храма, но какво ще се случи след година? А след десет?

— Всички сме в една река — отговорих. — Трябва само да се оставим на течението. То ще ни носи.

— Към нашата смърт ли?

— Всички ще умрем, Рамзес.

— Но не и преди отреденото време — отсече Хоремхеб.

— Може би в момента реката тече твърде бързо…

— Слушай. Благодарен съм ти за всичко, което направи за мен и за Рамзес. Но защо трябваше да постъпваш така с Хотеп?

— Защото се опита да ни унищожи в Червените земи.

— Какво толкова — захили се Рамзес. — Нали пък след това спечелихме слава и пари?

— Ехнатон се погрижи за достойно погребение на Хотеп само защото нямаше избор. Хотеп беше герой в очите на народа. А вие защо сте тръгнали да се застъпвате за него посмъртно? Кажи, Хоремхеб, какво те тревожи? Ехнатон не заплашва с нищо войската. Нито пък се готви да отнеме мощта на Египет.

— Тревожат ме нещата, които предстоят. Ти слуша ли внимателно? Приех да наричат Ехнатон Син на Атон, да го оприличават с Ястреба на Хор или с Ибиса на Тот. Нека се нарича, както му харесва — Хоремхеб вдигна предупреждаващо пръст: — Ала явно занапред Египет ще има само един бог и той ще бъде Ехнатон.

— Е, и? — свих рамене. — Баща му също е имал претенции да го смятат за Божи наместник…

— Да, но е само въпрос на време — обади се Рамзес — да поиска да бъде Атон, Единствения бог.

— Само титли! Гръмки думи, в които никой не вярва.

— Някой вече вярва — възрази Рамзес и тъмните му очи проблеснаха. — И това е самият Ехнатон. Затова казваме, че е луд, обезумял и глупав.

— Не вярвам да се стигне дотам. Ехнатон просто се е изгубил във виденията и бляновете си за слава.

— Не е само той — изсмя се Рамзес. — И Червенокоската се смята за въплътен бог и точно в това се крие опасността. Ако наистина го вярват, в края на краищата ще поискат същото от всички поданици. Маху, какво ще стане с онези, които не са съгласни и протестират? Кой ще обърне внимание на факта, че армията ни трябва да бъде подсилена и довъоръжена? Или че имаме нужда от нови кораби, а личният състав на гарнизона ни в Ханаан трябва да бъде попълнен? Ще ни заповядат ли да мълчим? Или че Великия бог, който урежда всичко, ще направи нещо си и този път? А какво ще стане, когато Ехнатон заяви на царете на митанийци и на хети и на принцовете на Ханаан и на Куш, че престава да бъде техен съюзник? И че вече е станал бог, комуто те са длъжни да се подчиняват? — Рамзес потупа Хоремхеб по рамото. — Хайде, Маху, оставяме те да помислиш върху това.

После двамата се обърнаха и се отдалечиха.

Трусът на революционната промяна не закъсня, а волята на Ехнатон стана върховна. Тива коленичи в прахта в знак на подчинение, но той стъпи върху главата на големия град и принуди жителите му да дишат кълбата на тази прах при последното му заминаване. Бе решил да изостави Тива, да напусне града завинаги. Великолепния, постоянно пиян и дрогиран, гаснеше от ден на ден.

За кратко време аз легнах болен от треска, повалила ме, както твърдеше Пентжу, от превъзбуда и изтощение. Надявах се да ме споходи Нефертити и да се погрижи за лечението ми. Дори изпратих Джарка със съобщение за състоянието ми, което да послужи за извинение на отсъствията ми от съвещанията на Царския кръг, но така и не получих отговор от нея. Изпращан редовно от Хийа, Пентжу се грижеше добре за мен. Хийа ме посещаваше често и с обичайното си бъбрене ме уведомяваше за текущите събития в двора. Хитрушата завърза солидно приятелство с Пентжу; след посещението й при мен често ги виждах да се разхождат из градините доближили глава и да приклякат, заглеждайки се в някоя билка. Нефертити не ме навести, защото тя и Ехнатон не се интересуваха от нищо друго освен от преместването в новия град на Атон. Скоро и аз бях понесен от вихъра на приготовленията за това събитие. Началото бе поставено с издигането на стели и поставянето на крайъгълни гранични камъни в окрайнините на оня огромен пясъчен полумесец под стръмните скални грамади на изток. Наблюдавах как Ехнатон, истинско олицетворение на славата в колесница, обикаляше около огромната площ с камшик в ръка, освещавайки го като свято място, посочено му от Атон. Новината се понесе из Тива като мълния, макар че всичко бе подготвено предварително. Разбира се, Ай се бе погрижил за това. Кладенците бяха вече изкопани, изворите бяха открити и картотекирани, каналите — изровени, а плодородните окрайнини по източния бряг на Нил бяха бързо и действено култивирани. Бе събрана голяма част от цялата флотилия на империята. Военните транспортни баржи, пристигнали от цял Египет, застанаха на котва в стратегически позиции по течението на Нил. Хиляди коли и безчислени кервани от мулета и магарета бяха изведени от царските обори в много градове и села. Към мястото на Атон потегли истинска армада, пренасяща не само придворни и орди от чиновници и администратори, но и колосални количества храсти, растения и семена. Нерядко целият Нил бе почти скрит от гигантската флотилия. По бреговете пътуваха кервани с храна, а по границата с пустинята се придвижваха ескадроните, пехотните полкове и частите на стрелците. Как ми се щеше да полетя като орел, за да видя отвисоко египетската военна сила, тръгнала на север към мястото на Атон. Цяла армия бе оградила с пръстен сухопътните подстъпи, а военните баржи и кораби патрулираха по реката. Тива изпадна в шок, но за първенците на града не бе предвидено нищо, което да облекчи положението им. Силата и властта следваха фараона. А след като фараонът напускаше Тива, се очертаваше следната дилема: оставаш и губиш цялото си влияние и всички надежди за служебно израстване или напускаш семейния дом и се включваш в масовото преселение на Север. Работещите в Некропола се надигнаха срещу заминаването, тъй като бързо си дадоха сметка за рушителното влияние на новата религия върху труда им. Силите на Нахтмин, подпомогнати от моята полиция и от бандите на Собек, смазаха размириците.

Срещнах се тайно със стария си приятел. Собек бе решил да не тръгва на север, а да остане на мястото си, както се изрази той, „да се грижи за града на скиптъра до евентуалното ни завръщане“. Изобщо не се бе променил — спокоен, циничен и все така погълнат от мисълта за изграждането на собствената си империя. Приличаше ми на Ехнатон, отдаден изцяло на идеята за осъществяването на своя блян. Не скри, че се е виждал с Майа. Обясних му по-важните неща. Собек само сви рамене и пусна кривата си усмивка, след което измърмори за наличието на поне още един приятел с висок пост в царския двор. Чедата на Кап нямахме избор — трябваше да напуснем Тива. Старият град, както вече се наричаше, остана под разпорежданията на Нахтмин и на помощниците ми.

Времето летеше. Животът ми преминаваше в пътувания по реката до и от Тива. Преместихме цялата архивна служба от Дома на тайните на онзи пясъчен полумесец, разцъфнал като град от шатри, но не допуснахме хаос. Ехнатон и Ай бяха планирали всичко много добре: източваха храмовите богатства толкова решително, че снабдяването с храни и други необходими стоки бе равномерно и достатъчно за непрестанно нарастващия приток на граждани и работна ръка. Хиляди скулптори, архитекти и занаятчии бяха наемани на работа под ръководството на Главния архитект Бек и на двамата му помощници Тетмос и Инту. Товарни баржи с пясъчник поемаха на север отвъд Първия праг. Пълни догоре с ливански кедър кораби прекосяваха Голямата зелена вода до делтата, където товарът им се прехвърляше незабавно на чакащите баржи. Близките кариери за мрамор бяха разширени и доразвити, наети бяха хиляди работници от Тива за нацепване на ценния материал и за превоза му с шейни до Святото място. Следваха го големи количества алабастър, мед и малахит от Синай и Куш, както и нужното злато, сребро и лазурит от всички египетски мини.

Още отначало бе подготвено и разчетено във времето всичко необходимо. Ай бе планирал гигантското дело години наред и сега доказа гениалността си на най-висш администратор. Градът бе създаден най-напред в сърцата и умовете на Ехнатон, Ай и Нефертити, а после — пренесен в детайли върху безброй папирусови свитъци, пазени на тайно място. Ехнатон осъществяваше мечтата си за цял град на Атон, отмъщавайки грозно на тиванските големци — аристократи, управленци и жреци, които дълги години го бяха пренебрегвали и открито му се бяха подигравали.

В самото начало противниците на Ехнатон опитаха да се възползват от положението, но влиянието на Собек се засили още повече, когато перспективата за работа в растящия нов град опразни бедняшките квартали в окрайнините на Тива и на Некропола. Десетки хиляди люде събираха във вързопи нищожната си покъщнина и поемаха на Север, за да започнат нов живот, настанявайки се на западния бряг на Нил. В плановете бе отбелязано специалното място за царското семейство, за другите видни личности и за писарите. Защитата на строежите бе подсигурена от ескадроните от бойни колесници на Египет. Транспортните операции протичаха гладко, тъй като бе сезонът на пълноводието на Нил, а пустинните райони по двата бряга на реката, оставени съзнателно на дългогодишно спокойствие, гъмжаха от дивеч за ловуване. Същевременно бе наредено на големите складове и хранилища за зърно в съседните градове да отворят широко вратите си и към този огромен склад, който продължаваше да расте по средата на пътя между Мемфис и Тива, потече безкраен поток от храни. Нищо чудно, че Ай не само бе проявявал интерес, но и бе истински загрижен за хода и резултатите от прибирането на реколтата през последните няколко години. Сега той жънеше плодовете на упоритата си работа.

Длъжен съм да призная, че в греховния ми живот съм бил свидетел на немалко обрати и изненади, ала да видя как пред очите ми насред пустинята изниква цял град с дворци, храмове, къщи, градини, паркове, езера и басейни, бе наистина изумително преживяване. Всичко стана толкова бързо, че почти ми приличаше на изгряването на слънцето и издигането му по небосклона, за да залее земята с цветове и вълнуващ живот. Какъв град! Всички богатства и възможности на една обширна империя бяха впрегнати в изграждането му. Внушителният, така наречен Прозорец на появата бе нещо като лъскава сергия и място, където Ехнатон и Нефертити се срещаха със заслужилите тяхното благоволение. Следваше Северният дворец със своите вътрешни и външни дворове, блестящи басейни, колонади, открити олтари, пълни с цветя градини и ред след ред избуяли лозници. Красивата Зелена зала бе опасана с ред високи прозорци с изглед към великолепната градина. Другите й три стени бяха тъмносини, възпроизвеждайки красотата на Нил. Зелените полета в горната и долната страна изобразяваха плодородните брегове на голямата река, гъмжащи от всякакви екзотични птици, обитаващи поречието. Подът и таванът бяха чисто бели, а оформлението им създаваше илюзията, че помещението е продължение на градината, а градината — продължение на залата.

Другите зали и стаи в двореца бяха украсени с различни мотиви. В Речната зала гнездяха сини рибарчета в лотосови и папирусови гъсталаци. В Залата на лозята бяха изрисувани лози с пурпурни гроздове от фаянс, чиито зърна изглеждаха така сочни и сладки, че човек неволно се изкушаваше и протягаше ръка да ги откъсне. В средата на този, както и на останалите дворци, се намираше тронната зала, чиито величествени колони грееха пищно с всички цветове. А в противоположния край бяха издигнати троновете на Ехнатон и Нефертити, инкрустирани със злато и драгоценни камъни, а над тях се спускаше красиво скулптиран каменен балдахин.

Храмовете на Атон и Вечният палат се набиваха в очи с белотата на варовиковия камък, стъпил върху фундамент от розов гранит. До тях се стигаше през редици от високи пилони; налагаше се да се прекосяват широки вътрешни дворове и да се изкачват дълги редици от стъпала, за да се стигне до отворените към небето олтари, разположени така, че да улавят слънчевите лъчи. Около светилищата се намираха складовете, препълнени от внушителните налози и вземанията, които се стичаха към храмовете от всички кейове по дължината на Нил. Тези сгради разполагаха със свой извор, кладенец и градини. Към дворците имаше сенчести павилиони, градински параклиси с хладни стаи и алеи с декорирани колонади.

Частните домове на знатните граждани, разположени на север и на юг от града, бяха от кирпич, с плоски покриви, а колоните, портиците, стъпалата и колонадите им придаваха представителност; всички бяха боядисани с ярки цветове. Вътрешните стени бяха облени със светлина, за да се виждат по-добре сцените с ловна, земеделска или речна тематика. Беше почти задължително в централната зала да бъдат изобразени Ехнатон, царицата и децата им, благославяни от лъчите на Атон. Призивът на Ехнатон към строители, архитекти и занаятчии беше: „Да се живее в истина.“ С това искаше да каже, че изкуството трябва да отразява живота възможно най-пълно и че същината на целия живот е славата на Атон. Знатните люде изгаряха от желание да потвърдят съгласието си с тази максима. Жилищата им се превърнаха в малки дворци с тежки драпирани завеси, които покриваха прозорците, изисканата мебелировка, леглата от абанос и слонова кост и кошниците с цветя, а всяка от тях носеше знака на Слънчевия диск — символа на истинския и единствен син на Атон, наричан Ехнатон.

Градът се състоеше от три дяла — северните предградия, централната част с Големия дворец и представителното обиталище на Атон и южните окрайнини с вилите и луксозните домове на знатните. На североизток от града бяха къщите на работниците, а останалите прииждащи трябваше да се погрижат сами за подслон на западния бряг на Нил. Улиците бяха означени с ясно изписани имена, а през целия град минаваше Главният царски път. В центъра се намираше административното сърце на града на Ехнатон с Дома на писарите, Дома на приемането и Дома на тайните с полицейски участък с килии за задържаните. Там изпълнявах служебните си задължения. Джарка стана мой заместник. Не приехме никого от Тива, а само нови наемници — азиатци и нубийци, които патрулираха по улиците. Хоремхеб и Рамзес отговаряха за сигурността на подстъпите и по суша, и по вода: през нощта по стръмните скални грамади на изток светеха лагерните огньове на войниците им.

Често са ме питали как се живееше в Града на Атон. В началото беше спокойно: имаше безброй незначителни инциденти и всекидневни вълнения. Тива и цял Египет бяха смаяни от бързината и внезапния прелом, дошъл с делото на Ехнатон. Такова беше положението не само в цял Египет, но и в Двореца на Атон. Първоначално всички бяхме като деца в прекрасна градина, обляна от слънце, в която не липсваха нито вкусна храна и утоляващи жаждата напитки, нито музика, развлечения и забавления. Ала бяхме като в градина, в която винаги е ден — нощта все не идва, не полъхва и най-лекият бриз, който да охлади потта ни, не ни позволяват да се приберем у дома, трябва непрестанно да слушаме музиката и да й се радваме. А слънцето грее все по-силно. На гостите им прилошава от обилната храна. Ушите ни кънтят от много музика и копнеем за тъмнината на нощта и за идващите с нея хлад и покой.

Атон! Отпърво всичко бе събрано в тази единствена точка; имаше само леки промени в ритъма. Ехнатон, придружаван от Нефертити, ни събира в Царския кръг, за да ни изнася лекции за новата религия, за задълженията към него и към Атон, както и за безусловната необходимост да приемем тази религия с всичките й изисквания. Хюйи кротичко мърмори как би искал да отиде и да се моли на Атон където и да е, но само по-далеч. Темата е несменяема: „Трябва да си благодарен на Ехнатон за това, че ти е разкрил светлината.“ Бяхме длъжни да му благодарим, да се прехласваме от способностите му, но най-вече да проумеем, че Атон ще чуе молбите ни, но само ако бъдат отправени чрез него и славната му царица.

Не липсваха и цяла сюрия блюдолизци — царедворци и службаши, които допълнително утежняваха положението. Освен от тях тази пасмина набъбваше и от придошлите от Ахмин хора. Един от тях бе Ахмосе — тлъст и раболепен, който бързо се сдоби с много титли — Предан царски писар, Носител на ветрилото отдясно на царя, Иконом в дома на Ехнатон и Надзорник на Съда на справедливостта. Имаше каменно сърце и невероятен нюх как по-бързо да се издигне в йерархията. За голямо мое разочарование Туту от Дома на тайните му стана пръв приятел. Единствено Рахимосе, друг ахминец и протеже на Ай, можеше да му се опре по слагачество. Назначиха го за Главен писар по военните дела, за да противостои на растящата значимост на Хоремхеб във военната област. За разлика от блюдолизците аз, Хоремхеб, Рамзес, Пентжу, Хюйи и Мерире си останахме скептици — бързо ни омръзнаха постоянното детинско вълнение и възбудата, съпровождащи парадите и церемониите, приношенията и раздаването на награди. Хоремхеб и Рамзес се измъкваха в Червените земи под претекст за неотложни военни ангажименти. Хюйи обикаляше често различни посолства, но се връщаше все по-мрачен и унил от подхода на Ехнатон към външната политика на Египет.

— Тоя Ехнатон — изплака веднъж той — очаква всички да го боготворят като въплъщение на Атон, ала не поема отговорност за нито един сериозен държавен проблем. Мисли си, че митанийци и ханаанци, либийци и кушити трябва да го обичат заради самия него, а не заради златото и среброто, дето очакват да получат от хазната му.

Останалите се отзоваваха колкото скептично, толкова и цинично. За да се освободи от официалните си задължения, Пентжу често си служеше с извинението, че трябва да се погрижи за болен или пък се налага да потърси ново лекарство. Майа намери известно удовлетворение в новите си служебни занимания като Надзорник в Дома на среброто, показвайки способности на блестящ финансист и ковчежник: „Способен, както раздразнено се изразяваше Рамзес, да изстиска злато и от камък.“ На Майа му се налагаше да пътува често до Тива, а той използваше тази възможност за срещи със Собек. Всеки път, когато се върнеше, ни зашеметяваше със съобщения колко бързо изоставената столица се е превърнала в умиращ, пустеещ град, в който растящото негодувание от новото управление ескалира от ден на ден. Вече всички открито наричаха религията на Ехнатон „голямата ерес“. Ай беше мостът между различните групи — верен служител на Ехнатон, но същевременно съюзник на всеки, който би могъл да бъде достоен претендент за трона му. Опасна змия беше, но все пак долавях сподавен страх и на моменти дори паника у него. Не пестеше сили, за да заздравява връзките си с влиятелните люде в Града на Атон, открито се възхищаваше на Хоремхеб и дори се опитваше да го сватоса за по-малката си дъщеря — Мутноджмет. Хоремхеб наистина се влюби в нея — съвсем като войник — упорито, със стиснати челюсти и заекващ от притеснение. Често го дразнех, потупвайки го по гърдите: „Най-после разбрах, че имаш истинско сърце, а не от кремък.“ Ядосан, той едва намираше думи да отговори. Рамзес го съветваше как да се държи, какви подаръци да предложи на хубавицата, как да я ухажва. Мутноджмет бе изключително красива, но винаги бе стояла в сянката на зашеметяващата Нефертити. Първоначално бе твърде объркана от поведението на Хоремхеб. Но в края на краищата благодарение на внимателните увещания на баща й и на моя принос започна да гледа благосклонно на знатния воин. Рамзес също не спести усилията си и накрая те се ожениха. А Майа реагира с хаплив коментар, че така и не успял да разбере Хоремхеб кого обича повече — Мутноджмет или традиционната й свита от телохранители джуджета.

Скоро след това пристигна вестта, че Великолепния е починал. Царица Тийи го погреба със знаменателен блясък и великолепие в царствената гробница в Долината на царете, пазена от впечатляващите Царски колоси. Тези статуи от блестящ кварцит бяха издигнати, за да траят вечно, бдейки със заплашителните си погледи над една империя, която той бе създал. „И която, — както бе пошепнал Рамзес, — синът му се готви да погуби.“ Винаги съм се питал дали царица Тийи не бе помогнала на съпруга си да се отправи към Далечния хоризонт. Факт е, че твърде скоро принцеса Ситамон бе пратена в изгнание в отдалечено имение, където щеше да доживее дните си в безмълвен мрак. Ехнатон и дворът му стриктно спазиха предписанията на седемдесетдневния траур. Бяха вдигнати паметници, възхваляващи покойния фараон, но те бяха по-скоро акт на уважение към овдовялата сивокоса царица. Тийи се премести в града на сина си, където бе съграден скромен сенчест дворец специално за нея. Тя беше все така внимателна и любезна към мен, но най-вече я занимаваше мисълта да продължавам да се грижа за безопасността на сина й. Престана да следи стъпките ми и да ме пази, защото Джарка бе поел това. За нея бях кама, чието острие трябваше винаги да е добре наточено и в готовност. Избягваше Нефертити, но често се усамотяваше с Ай, за да обсъждат задълбочаващите се проблеми в отдалечените провинции из окрайнините на империята.

След това Ай обикновено идваше да вечеряме заедно. Когато разбра, че държа неголям арсенал от лъкове и стрели на втория етаж на дома, в който живеех, първо се сепна, а после понечи да вдигне тревога. Припомних му нападението на Чакалите и кървавата битка в Долината на сенките. Той ме увери, че вече нямало да има такива инциденти, че се подготвяли съглашения за вечен мир с всички съседни царства и държави. Ала усетих, че е твърде угрижен, и със сигурност си имаше достатъчно значима причина за това.

Ехнатон и Нефертити основаха нов Некропол и започнаха изграждането на собствените си гробници. За себе си избрах една от скалите в южния дял с подземна кухина, за да заблудя осквернителите на гробове. Влезте в моята гробница и я огледайте внимателно. Рисунките не са много и всички молитви към Атон са изписани погрешно: това беше моят начин да ритам срещу ръжена. После влезте в останалите гробници и разгледайте подробно всички рисунки и надписи. Ехнатон лиши ритуала на Озирис от законната му сила и основание. Няма да има никакво церемониално Отваряне на устата и подготовка за пътуване през отвъдното, където човешката душа да бъде претегляна на везните на Тот и да получи справедливост от Озирис. О, не: Ехнатон промени всичко това! Направи го много по-просто. Всичко, което се очаква, е да умрете с отправената към вас усмивка на фараона (която, разбира се, не ще успеете да видите, понеже главата ви е обърната надолу, а задникът ви стърчи нагоре) и всичко ще бъде наред. Некрополът на Слънчевия диск го доказва. Във всяка гробница са представени Ехнатон и Нефертити със семейството им — как раздават подаръци, яздят, хранят се, играят, пият, спят и се целуват под взора на Атон.

Както става след смъртта, така е и в живота. На всички ни раздаваха молитвеници с текстове и химни в чест на Атон и ни караха да се съревноваваме кой ще поднесе по-цветисти хвалебствия и ласкателства към Атон и царската двойка. Това може да е забавно, оригинално и провокиращо мисълта известно време. Ала когато ден и нощ сте заобиколени от подобни „състезания“, когато ви налагат как да украсите собствената си гробница, със сигурност ще поискате да се противопоставите.

А защо останах ли? Ами къде можех да отида? Онези, които ме разпитваха, искаха да им кажа защо не съм избягал. Мисля от дълго време. Припомням си онези събития и отговорът е съвсем прост:

Усмивката на Нефертити!