Възходът на Атон

Четвърта глава

Трапезарията в резиденцията бе преустроена за случая. Художниците изрисуваха умело по стените привличащи погледа батални сцени в тъмносини, тъмночервени и златисти тонове, които показваха славните дела и смелостта на Бойната единица на Хор. Нашите щандарти, на които бе изобразен Слепия завинаги, но Всевиждащ Хор, стъпил победоносно върху паднал кушит, стояха опрени на стената от двете страни на голямата врата. Бяхме се разположили на възможно най-меките възглавници пред неголеми маси, по които маслените лампи от алабастър и ароматизираните свещи разпръсваха мрака. От другата страна в редица стояха красавиците от храма на Изида — с богато ароматизирани перуки, плътен зелен туш над клепачите, тихо подрънкващи гривни по китките и проблясващи скъпоценни камъни в украшенията по ушите и пръстите. Наричаха ги Божите ръце. О, наистина отговаряха на името си! Бяха покрити с ленени воали, които само засилваха желанията, без да скриват нищо от неустоимите им прелести. Служеха за нещо като жив химн за възхвала на героите от Бойната единица на Хор. В другия край на залата кошници с цветя и съдове със смирна и канела изпълваха въздуха с чудни аромати. До тях имаше музиканти с лира, арфа, флейта и обой, които тихо свиреха омайна мелодия.

На централното място в залата бяха седнали Хотеп, Забуления и престолонаследникът Тутмос в празнични роби и уханни перуки. Забуления бе пил много, изглеждаше отегчен и подмяташе вяло храната пред себе си — крехки късчета свинско, говеждо, пилешко и патешко месо. Сегиз-тогиз потропваше с нокти по сребърната си чаша. На врата му се поклащаше Огърлицата за воинска доблест за убитите от него двама неприятели при военна кампания.

След като двамата кушити умряха в шатрата, аз се втурнах обратно във вихъра на сраженията. Сега това ми изглеждаше толкова отдавна… И ето ни тук — да ни забавляват като награда за храбростта ни. Момичета с пламнали очи, полуголи хубавици с потропващи кастанети по китките и глезените се извиваха пред очите ни в изумителен танц, разпалвайки страстта дори и у Майа, който иначе не сваляше от Собек влюбени очи. Само аз не обръщах внимание на хесетите. Дори на най-настойчивата срещу мен, която премина от свенливия флирт с коси многозначителни погледи към престорено случайни докосвания под масата. Едва преди месец се бяхме завърнали от Котела, както наричахме пустинята. Прибрахме се у дома отслабнали, с потъмняла кожа, настървени и ожесточени от ужаса на боя. Посрещнаха ни като герои: Сребърните пчели за храброст и Златните огърлици за воинска доблест кацнаха на гърдите ни. Майа пощръкля от завист и буквално изхвръкна, за да си купи карнеолов гердан с безброй проблясващи цветове, който увеси на шията си. Специални царски пратеници тутакси разгласиха подвига ни из цяла Тива. Смъртта на полковник Пера бе приета като акт на върховно вероломство, за което кушитските вождове платиха жестока цена. При бруталното нападение клопка оцеляхме благодарение единствено на Хоремхеб; присъщото му жестокосърдечие и най-вече бдителността му ни спасиха, защото бяхме подготвени за вражеската атака. Нападателите бяха отблъснати, а ние изпратихме разузнавателни патрули из околността; после отстъпихме с лице към врага и продължихме да се отдръпваме, докато стигнахме до Блясъка на Изида — корпус за подкрепление недалеч от оазиса Корой.

Празненството тази вечер бе последното от цяла поредица. То отбелязваше не само официалния край на военната кампания, но и завършека на нашата подготовка и образование в царския двор. Утре Хоремхеб, Рамзес и Собек щяха да заемат местата си в Свещения отряд, който охраняваше храмовите комплекси в Тива. Хюйи отиваше в Дома на пратениците, Пентжу и Мерире бяха пратени в Дома на живота, а Майа — в хазната, или Дома на среброто. А моя милост? Отворих очи и се усмихнах на момичето срещу мен. Помислих за момент, че утрешният ден ще се погрижи сам за себе си, тоест идваше нов ден с нови грижи и нов късмет. В голямото помещение бе станало доста задушно; станах, поклоних се към главната маса и излязох на въздух — хладен и благоуханен. Загледах се в звездите, искрящи като скъпоценни камъни, и се запитах какво ще правя по-нататък. Някакъв шум ме накара да подскоча. Обърнах се, докато пръстите ми машинално затърсиха ножа, който обаче не се оказа на обичайното си място. В кръга от светлина се появи едноокият кушит Имри, началник на личната гвардия на Забуления. Поклони се язвително, опрял едната си длан на гърдите.

— Не знаех — погледна ме изпод вежди. — Не знаех, че и ти си един от героите.

— Е, сменихме си местата — подразних го аз. — Преди ти върза въже около врата ми, а сега…

— А сега ти надяваш въже на не един и двама кушити.

— Ти не беше ли там?

— Трябваше да бъда. Египет е моят дом и господарят ми разчита на предаността ми.

— Тогава защо не дойде с нас?

— Заповед от горе — намигна Имри със здравото си око, посочи към двореца и потъна в мрака.

Исках да остана сам: далеч от внимателния поглед на Имри и от дрезгавото пеене, идващо от залата с празнуващите. Реших да се оттегля. След като се върнах от Котела, исках да помисля на спокойствие и да направя планове за бъдещето. Но за какво по-точно? Къде можех да отида? И какво трябваше да правя по-нататък? Бях принуден да се бия като войник и наистина усещах зловонния мирис на кръвта. Сънят ми гъмжеше от кошмари. Не можех да продължавам все така. Оказа се, че без да искам, съм поел към Павилиона на мълчанието, следвайки алеята с дърветата. За моя изненада портата бе отворена, а вътрешният двор бе окъпан от светлина. Скрих се зад една смоковница и загледах към група придворни, пазени от нактуа с извадени мечове и вдигнати щитове. Групата изглеждаше спокойна въпреки присъствието на вардияните. Някакъв мъж със среден ръст крачеше между две жени; останалите приличаха на свита. По-възрастната беше Великата царица Тийи, която познах по високите скули и плътните устни на добре очертаната й чувствена уста. Другата бе много по-млада. Тя влезе в кръга от светлина досами портата отвън и спря, за да чуе нещо, което бе изрекъл мъжът до нея, след което отметна глава назад и се разсмя. Сърцето ми подскочи! Цялата притаена в мен сила на духа се извиси и мигом полетя, за да се съедини с всичко, идващо от нея. За първи път изпитвах подобна страст: повярвайте ми — и за последен. С каква абсолютна и смайващо живителна хубост светеше това лице!

В сияйната полуда от изпитото вино ми се стори, че и тя гледа право в мен със стиснати ръце, леко дръпната назад глава, спускаща се на вълни коса, обшита със скъпа сърма панделка на челото, хубави очи с цвят на трънкосливка под тежки клепачи с гъсти мигли и уста с преливащ щастлив смях… Видях всичко това въпреки тъмнината. Каква красота, палеща душата! Нефертити! Нефер значи красива: името бе измислено за нея30. Дотогава никога не бях обичал, а и след това никога не съм обичал истински. Не се подигравайте, не ми се присмивайте. Всяка душа има своята песен, а всяко сърце — своята цел. Нефертити беше моята песен, моята цел. Ще кажете, че това е смешно. Мисля, че беше истинско чудо. Едно лице, видяно за първи път на лунна светлина, което събра всички мои копнежи. Да, загледан в нея, можех напълно да забравя всички болки и обиди, всички глупости, сторени от мен, и всичко, пропуснато досега! Тази вечер се взрях в лицето на вечността, която идваше, за да се изгубя в нея. И все още не съм се намерил. Не говорете за ухажване, за опознаване на някого, за отглеждане и възпитаване на чувства. Това са пълни глупотевини. Не съм ли прав? Ако смъртта идва мигновено, защо да не е същото и с най-чистата любов? Продължих да я гледам с отворена уста. Нямаше нищо друго освен нея. Видението пред мен се разсмя отново: чух същите щастливи звуци, които продължиха да докосват душата ми и да я измъчват с мисълта за онова, което е можело да бъде, и за това, което е възможно да стане действителност. А после тя си тръгна — моята красива царица на нощта!

Останах още някое време, опрян на смоковницата: исках да овладея дъха си и ударите на сърцето си. Вече познавах хубостта и спиращото погледа изящество на момичетата от храма, но сега всичко бе различно. В онази нощ недоумявах коя бе тя. Тутмос имаше сестри, но тя не можеше да е някоя от тях. Според мен бе навлязла в седемнайсетото или осемнайсетото си лято; би могла да е и по-млада. Кожата й изглеждаше като позлатена, но не толкова тъмна, колкото на царица Тийи. Дали бе дошла някъде отвъд границите на Египет? Походката и движенията й обаче говореха, че се чувства като в свой дом: държеше се като господарка, каквито са всички египетски царици. Портата на Павилиона на мълчанието бе затворена. Чух тупването на преградното дърво. Дали бяха посетители и гости на Забуления? Но него го нямаше тук: той пиеше и гуляеше с нас или поне се преструваше. Дали тя бе причината той да е начумерен и убит духом тази вечер? Извърнах се и поех бавно по обратния път. Шумът от залата бе станал по-силен, заглушавайки музиката и песните на професионалните артисти. Внезапно входната врата широко се отвори и през нея залитна Собек, следван от Майа. Минаха с несигурна крачка покрай мен, заети с размяната на неясно изговорени думи, и пресякоха пространството до тревистия участък край пътя; там и двамата се облекчиха, заливайки се от смях на неприлични шеги, след което отново поеха със залитане в обратната посока.

— Собек — хванах го за ръката и той обърна замъглен поглед към мен.

— Какво има, Павиане? — попита, олюлявайки се.

Майа направи опит да го закрепи и също залитна.

— Собек, сети ли се да внимаваш след завръщането ни? — съвсем краткото ми съзерцаване на онази красива жена бе събудило безпокойството ми. — Кажи ми, навъртал ли си се около царския харем?

Собек се опита да каже нещо, задави се от смях и позволи на Майа да го обърне към вратата, от която бяха излезли. Отдалечих се още малко. Показа се Хюйи с две хесети и се изгуби с тях в тъмното; след миг-два тишината бе нарушена от тихи викове и гальовни подобия на писъци. Някой отвори отново вратата. Обърнах се, защото донякъде очаквах да видя Забуления, но беше Хотеп, който излезе с ветрилото си в едната ръка и с гердан от аметисти, събран в чаша, в другата. Вдигна я към мен като за наздравица, когато забеляза поклона ми.

— В гердана има свещен смарагд — изцеди чашата той и я поднесе към мен, извивайки я така, че да видя светлината, отразена от този камък. — Сигурна защита — изрече съвсем тихо, доближавайки се още до мен — срещу отрова. Винаги променя цвета си, когато във виното е сложено нещо вредно.

— От убийство ли се страхуваш?

Чувствах в себе си силата на онази красота, която бях видял преди малко, но и потребността да разговарям с някого. Лицето с благородните черти на Хотеп се раздвижи от нещо като усмивка:

— Властта и убийството вървят винаги ръка за ръка.

— Чудесен празник — махнах към залата, окъпана в светлина. — Полковник Пера щеше да бъде силно впечатлен.

— Трупът му така и не бе намерен. Виновните за смъртта му бяха набити на кол, синовете им — продадени като роби, а оцелелите — върнати в Тива.

— Колко са?

— Само неколцина оживяха след обратния преход — ухили се Хотеп. — И черепите им бяха раздробени от Могъщия в Храма на Монту. Не си ли спомняш? Нали беше там?

Разбира се! Всички бяхме подредени в подножието на стъпалата пред храма. А най-горе беше Божествения, Великолепната особа, отпуснала се на трона с издут корем и изпъкнали гърди под своята ненес — фараонът в цялото си величие! На главата му бе синята корона на войната на цял Египет, а отгоре бе опъната позлатена тента със сребърни пискюли. До него бе седнала на стол царица Тийи с мантия от проблясващи пера — Дрехата с милиони цветове, както я наричаха. На главата й гордо се издигаше украшението с лешояда с бели пера от двете страни на слънчевия диск. Около царската двойка бяха струпани главните жреци, придворните и висшите армейски офицери. Великолепния, стиснал млатилото и жезъла, олицетворяващи върховната власт, бе готов да въздаде правосъдие над онези, които бяха дръзнали да вдигнат глава срещу притискащия ги царствен сандал. Бях на място, от което виждах съвсем ясно повисналите бузи на Великолепния, дълбоко хлътналите му очи и нацупените му устни, които се движеха несъзнателно, докато се опитваше да облекчи болката от възпалените си венци. Вътрешният двор бе изпълнен до последното възможно място със знатни личности с омазани с масла и благоухания кожи, мирисът на които се смесваше с ароматите от цветя и горящи смеси. Всички бяха дошли, за да видят течащата кръв при изпълнението на присъдата. Разнесе се звукът на тръби, знамената и бойните щандарти бяха вдигнати и спуснати, а кушитските пленници — с вързани в китките ръце отзад и запушени усти — бяха избутани по стъпалата нагоре. Великолепния се изправи и сграбчи големия си боен боздуган с топчеста глава. Пленниците коленичиха по дължината на най-горното стъпало. Великолепния тръгна покрай редицата им, следван от Хотеп. С отсечен жест хващаше кичура коса, приготвен за целта върху главата на всеки пленник, при което тръбният звук отекваше отново. Боздуганът се стоварваше върху поредния череп посред приглушени писъци, а кръвта се стичаше все по-надолу по стъпалата, докато струпаното множество поздравяваше с викове мощта на своя фараон. Така бе отмъстено за смъртта на полковник Пера.

— Жалко, че трупът на Пера — прекъсна Хотеп моята унесеност, — както и на останалите не бяха намерени.

Спомних си за кушита в шатрата на Забуления, за отрязаната му ръка, бликащата кръв, разтърсваното от болка тяло и гърления шепот с неправилно произнесените египетски думи: „Дерет небеб Ра.“

— Маху, за какво се замисли?

— За нищо — излъгах.

Още преди да изляза тогава от шатрата, Забуления ме накара да се закълна, че ще пазя пълно мълчание по случая. Вгледах се в почти лукавото изражение по лицето на този, който бе помазан за висш благородник, преди да го попитам:

— А ти специално дойде, за да ми покажеш гердана си ли?

— Не.

— Тогава какво искаш от мен?

— И аз се питам същото. Къде да пратя Маху, Песоглавеца от Юга? Какво да отредя за него? Във войската ли да иде, при писарите ли? А какво ще кажеш за Дома на тайните? — запрехвърля той чашата си от едната ръка в другата и тъкмо се канеше да продължи с въпросите си, когато тишината бе нарушена от още викове на удоволствие.

— Хюйи задоволява жаждата си за мека плът. А ние, Маху, как да задоволим твоите амбиции? — вдигна пръст към лицето ми. — Хайде да се връщаме, защото следват официалните речи и обръщения. Хюйи! — подвикна в мрака. — Домакинът те очаква.

Прибрахме се в залата. Разрошен, Хюйи се вмъкна след нас с олюляване, посрещнат с поздравителни викове от всички, с изключение на Майа, който го гледаше като момиче, измъчвано от ревност. Хоремхеб, окичен с всички получени отличия, почука с устието на чашата си по масата. После я напълни и я вдигна към Хотеп и двамата принцове.

— Нека благоволението на Амон изпълни вашите сърца — започна напевно той. — Нека той ви дари с щастлива старост, като прекарате целия си живот в радост и чест със здраве по устните и със силни и яки крайници.

Видях как лицето на Забуления помръкна.

— Нека очите ви да виждат ясно — продължи Хоремхеб — и да носите дрехи от най-фин ленен план. Да летите с камшик със златна дръжка в ръцете в колесница, теглена от млади жребци от Сирия, а пред нея да тичат роби, които да разчистват пътя ви… — славословията на Хоремхеб сякаш нямаха край: — Нека майсторът на благоуханния ви потопи в аромата на най-фини смеси, а главният ви градинар ви окичи с венци и гирлянди. Нека останете живи и здрави, когато враговете ви коленичат. Никога да няма злонамерени люде, които да ви обвиняват. Вие говорите истината и боговете ви зачитат с чест.

Хоремхеб повтори жеста с вдигнатата чаша и всички последваха примера му. Хотеп произнесе заслужаващ одобрението на всички отговор. Беше доволно полята поредицата от тостове, след която Божия отец се изправи, последван от съвсем пияния Тутмос, прехвърлил ръка около рамото на все така загадъчния си брат, за да се сбогува с благопожелания към всички присъстващи. Момичетата ни забавляваха още известно време. След това хесетите и музикантите бяха освободени с много подаръци и уверения за приятелство. Чедата на Кап, събрани сега в Бойната единица на Хор, останаха сами за последен път. Седяхме смълчани известно време: всеки от нас си спомняше изминалите дни и будеше в себе си спомени от самото им начало. Мерире поведе кервана на приказките за отминалите събития; стигнахме до самата граница на сантименталността, когато Рамзес удари с ножа си по стената.

— Облогът бе предложен — изкрещя той и в очите му, подобни на змийски, заискри злост. — Облогът бе предложен. Приет ли е?

Хоремхеб се усмихваше. Бях готов да наругая и двамата. Те гледаха на Собек като на съперник — обичащ войната и смел не по-малко от тях; ето защо Рамзес бе заложил капана.

— Какво, приет ли е? — погледна с мътен поглед Хюйи през залата към Собек.

Загледах се в другаря си. Той отблъсна Майа и започна да рови в кожена торба, скрита под масата. После се изправи несигурно и вдигна една статуетка от чист алабастър върху поставка от злато и сребро.

— Статуята на Ищар31 — изкрещя той.

Хоремхеб и Рамзес изръкопляскаха.

— Спечелих облога — наду се горделиво Собек.

Затворих очи. Собек се бе върнал от Котела, жаден за уханна плът и петимен да поднови познанството си с Нейтас — една от второстепенните наложници в царския харем, но все още едно от Царските украшения, забранено дори да бъде докосвано от друг мъж. Една вечер малко след завръщането ни Собек се похвали, че е споделил ложето на Нейтас, и ни разказа смайващи пикантерии за сексуалните предпочитания на Великолепния: как понякога искал да го бият и да го бичуват или да го задоволяват с уста. Слушахме жадно сензационните приказки за харема и за интимните наслади на Великолепния. И тогава Рамзес заложи капана си. Той обвини Собек в лъжа и му се подигра, настоявайки за доказателства. Вече бях научил, че Собек се среща с Нейтас в маслиновата горичка, където Уени обичаше да си сръбва пиво, но все пак не се обадих, когато Собек продължи да се хвали със своята мъжественост и да настоява, че казва истината. Но Рамзес така и не прие доводите му, обвини го повторно в лъжа и предизвикателно поиска от него да докаже истинността на завоеванието си. Собек прие, като обеща, че ще бъде притежател на една от скъпоценните статуетки на Ищар, които стояха в ниши от двете страни на входа към Царския харем. Защото само някоя от Царските украшения — наложница на Великолепния — имаше правото да държи в ръцете си тези статуетки.

— Е, Рамзес, какво ще кажеш? — извика сега Собек. — Статуята е моя и всеки от вас ще трябва да ми даде по един кон според облога. Обещах, че ще я покажа тази вечер. Ето я!

Всички закимахме в знак на съгласие, въпреки че Хюйи, Мерире и Пентжу, макар и пияни, бяха осъзнали колко опасен бе станал разговорът.

— Не повярвахме, че ще успееш — изсъска като котка Рамзес. — Мислехме, че само се шегуваш…

Майа, който не бе свалил ръката си от коляното на Собек, вдигна поглед към него.

— Майа, да не би да ревнуваш? — викна Хоремхеб.

Майа мигом скочи и избяга с плач навън, последван от подигравателно мяукане и кикот. Собек го последва със статуетката, а ние залегнахме отново над пиенето.

Спах до късно на следващия ден; събудих се след пладне. Общото помещение бе съвсем безлюдно. Другите или бяха станали по-рано от мен, или се бяха върнали по домовете си в града. Избръснах се, изкъпах се и седнах на пейката на Уени във вътрешния двор. Цялата резиденция бе празна. Гърлото ми бе пресъхнало; отидох и си налях гърне с изворна вода от кладенеца. Седнах на сянка, отпивайки от водата с надежда, че болката в главата ми ще се смили и ще си отиде. Събитията от снощния банкет идваха и си тръгваха едно след друго, но онова, което истински се опитвах да върна, беше красивото лице. Озовах се в Долината на духовете: около мен загъмжаха спомени. Уени, хванал с две ръце съда с любимото си пиво; ето ги и жреците със своите пръчки, които гледат как пишем; после почти еднаквите като близнаци Хоремхеб и Рамзес, опрели главите си една о друга. Досега предпочитах да бъда винаги самичък по някой и друг час тук, или по цял ден на друго място, но сега бях наистина сам: почувствах се самотен — останал без приятели и семейство. Хрумна ми да сляза към града на гости на госпожите специалистки от храмовете, но празненствата от предната вечер ме бяха заредили с достатъчно вълнения.

Красивата жена не излизаше от ума ми. Исках да я видя отново; да гледам усмивката й, да съм в компанията й, да слушам гласа й. Нищо не ме притесняваше или объркваше. За мен по-важно и по-приятно беше не това, което бях видял, а това, което чувствах сега. Останалите в Кап все ме подпитваха дали наистина имам сърце, а думите им винаги ми напомняха за казаното от гадателя за леля Изития. Спомних си как баща ми влизаше и излизаше с бързи крачки, без да погледне повторно към мен. Дали носех и тази негова семка? На човек без никакво чувство. Жената на хубостта промени всичко. Прекарах целия ден в резиденцията или Големия дом в сън или безцелно скитане насам-натам. Един-двама прислужници идваха, за да почистят или да донесат и отнесат по нещо, включително и малко храна. Много силно ме обезпокои фактът, че никой от другарите ми не се прибра, а когато проверих, раклите и шкафчетата им се оказаха празни. Бяха взели всичко със себе си, без да оставят и следа от дългия си престой тук.

Денят следваше бавния си ход. Припичах се на слънце, когато се понесе вой на рог от раковина, последван от скърцане на колела и волско мучене. Наметнах една роба и излязох безшумно през страничен вход. Движех се близо до дърветата покрай пътя, водещ до маслиновата горичка, която бе останала за мен завинаги мястото на Уени. Причината бе може би военното ми обучение, както и онези безкрайни палещи седмици в Котела, но сега имах предчувствието за близка опасност и не излизах от сенчестите участъци. Чаках и наблюдавах внимателно, когато се показа мрачно шествие. Побиха ме студени тръпки: видях палача на Тива с маската на чакал и с нафдет на рамото — дълга черна върлина със светещо острие на брадва, емблема на длъжността му. Той бе облечен в къса червена кожена дреха; полата и ботушите му имаха същия цвят. Бях го виждал по време на редките ми посещения в града по-рано, когато Човека чакал, както го наричаха, въздаваше правда недалече от Голямото пристанище. Зад него следваше редица от помощници, облечени по същия начин. Един сбръчкан и допълнително свит от страх жрец четец мърмореше някакви молитви. След него трополяха две коли, пазени от либийски наемници в черни животински кожи и с грозни маски на лицата. Във всяка от колите имаше здрава дървена клетка. В първата се виждаше гола тъмнокожа девойка само с препаска около слабините. Беше клекнала с вързани ръце и запушена уста; очите й пламтяха от ужас. Във втората клетка обикаляше съскаща дива котка с броящи се от глад ребра. На първата клетка бе прикрепен надраскан набързо надпис: Нейтас — прелюбодейка и изменница.

Вмъкнах се обратно в резиденцията. Добре знаех какво предстоеше. Любимата на Собек щеше да бъде жестоко наказана за изневярата й към Великолепния. Щяха да пуснат котката при нея, за да я изяде жива. Клечах като подплашено момче зад дърветата, когато започнаха ужасяващите писъци. Продължиха до късно през нощта; тогава горката жена или бе издъхнала най-после, или палачът я бе съжалил и бе нанесъл умъртвяващ удар. Никога не бях изпитвал такъв страх, включително в Котела. Къде беше Собек? Как е била разкрита Нейтас? Дали Рамзес не бе подшушнал какво бе сторила царската наложница? Или пък Хоремхеб? А защо не и шпионинът между нас? Спомних си как Собек ни угощаваше със сочните късчета клюки за половите подвизи на Великолепния или по-точно — за липсата на такива. Ако дворът бе научил за това, всеки от нас го заплашваше грозна смърт. Дали именно затова бе опразнен така скоростно Големия дом? Арестувани ли бяха другарите ми? Изпих повече вино, отколкото би трябвало, и потънах в сън, но само за да бъда разбуден грубо от Хюйи, който държеше запалена маслена лампа над мен, а лицето му се кривеше в мимики на безпокойство.

— Чу ли новината?

— О, да. И писъците — отвърнах. — Къде е Собек?

— И двамата били хванати, когато се прибирали в двореца — обясни ми Хюйи, — а после осъдени по бързата процедура от Върховния жрец на Храма на Амон Ра.

— Какво е станало със Собек?

— Той е във Веригите — така наричаха дворцовия затвор. — Осъдиха го да бъде закачен на Дървото32.

— Какво?! — почти се задавих, опитвайки се да седна в леглото. — Нима ще го зарежат в пустинята?

— Великолепния беше бесен.

— Знаят ли за нас?

Хюйи поклати отрицателно глава и добави:

— Другите ме изпратиха при теб. Искат да посетиш Собек. Нали сте първи другари…

Запротестирах, но накрая приех.

— Още нещо. Ако са били заловени на местопрестъплението, значи някой от нас е доносник?

Хюйи не отвърна; погледна ме и си тръгна.

Облякох набрана в кръста роба и окачих на видно място опознавателните си воински знаци и отличията. Те ми осигуриха свободно преминаване през дворцовите граници. Пазачите ме поведоха по стръмните и мрачни коридори на Веригите. Мъж и жена с прихлупени над челата качулки, изпод които зърнах сълзи, минаха бързешком покрай мен. Предположих, че са родителите на Собек. Единият от тъмничарите, на чиято дясна ръка тъмнееше татуировката на наджет, отвори вратата към килията на Собек — тясно каменно помещение с малък отвор за проветряване в горния край, което миришеше на бунище. Две лампи с димящо евтино масло осветяваха издълбаните по стените проклятия, описващи мъченията, на които Амон Ра щеше да подложи затворниците в отвъдното. Само по препасник, Собек седеше унил и мръсен. Тялото му бе осеяно от камшични удари. Като ме видя, се засмя.

— О, Маху, Песоглавецо от Юга, добре си дошъл — огледа се той. — Никога не съм допускал, че мога да съжалявам, задето се върнах жив от Котела.

Стоях и го гледах: друго не можех да сторя.

— Мълчалив както винаги — изрече задъхано той. — Е, приятелю, за какво си дошъл? Да разбереш дали съм се разприказвал? — той врътна глава с горчива усмивка. — Кажи им да не се притесняват, особено онези две змии — Хоремхеб и Рамзес. Бях пиян — потри лицето си. — И най-вече глупав… — присви вежди, преди да ме попита: — А Нейтас?

— Мъртва е. Виковете й дълго кънтяха…

Собек наведе глава и раменете му заподскачаха.

— Кой знае и аз как ще крещя там, на Дървото. Ами, добре — вдигна глава, а очите му се напълниха със сълзи. — Маху, чувал ли си тези стихове?

На лицето му се появи мрачна усмивка и той рече:

— Но това едва ли те засяга… Маху няма сърце, с което да живее за обич…

Пред очите ми изплува образът на Нефертити:

— Може и да имам… — отговорих тихо.

— Поискаха да им върна статуята — продължи Собек, сякаш не ме слушаше, — но бях толкова пиян, а Нейтас — така изплашена и ужасена, че не успя да ми каже: сега не знам къде е останала — той се изправи, дойде до мен и сложи ръце на раменете ми, преди да попита: — Маху, бях ли добър твой спътник и другар?

— Да, Собек.

— Я се погледни. Черна твърда коса и дълбоки живи очи, като на маймуна… Ще ми помогнеш ли?

— Как? Нима имам някакво влияние?

— Ами статуята? Намери статуята и направи това, което можеш!

Когато се върнах в резиденцията, беше вече късен следобед. Приседнах във входната галерия с колони и се опитах да си припомня нещата около Собек и любимата му. Нямаше никакво съмнение, че са били издадени. Присъдата е трябвало да бъде колкото бърза, толкова и страшна. Великолепния не би искал да излага на показ измяната на едно от своите Царски украшения.

Погледът ми бе привлечен от едно смокиново дърво в отвъдната страна на резиденцията; то ми напомни за градината на леля Изития и за пеещата под дървото Деди, която извади от земята чирепчето с надрасканата от леля ми клетва. Отидох в маслиновата горичка. Двете клетки бяха вдигнати, но отвратителната миризма на смърт се бе запазила; по тревата се виждаха петна от кръв, а тя бе смачкана от колелата на колите. Запитах се къде бих завел любимата си, за да се усамотим за ласки и целувки. Влязох навътре в горичката. Търсех подходящо засенчено място с мека трева, което да не е много далече от пътеката посред нощ, когато двамата потайни любовници не биха посмели да ползват маслена лампа или да тръгнат със запалена факла. Малък поток прекосяваше горичката и се вливаше в неголямото близко езеро. Най-после го видях. Тревата беше плътно засенчена от гъстите клони на кичесто маслиново дърво. Навярно влюбените бяха пили вода от потока… Зърнах трогателни и абсолютно сигурни следи от престоя им тук — пръснати ситни мъниста и омачкана ленена кърпа с още запазено приятно ухание. От другата страна на маслиновото дърво разрових меката пръст и измъкнах статуята.

Накичен с всичките си отличия, сутринта се изправих пред портите на Павилиона на мълчанието. Имри ме пусна да мина във вътрешния двор. Видях разпрегната колесница и паланкин наблизо. Сърцето ми подскочи. Нефертити ли бе дошла отново?

— Господарят ми е с майка си и с Хотеп — обясни Имри.

Отвъд защитния пояс на смокинови дървета се издигаше неголям павилион в ярки цветове. Стенните плоскости около входа бяха издърпани встрани, за да влиза слънчева светлина. Забуления бе седнал до масата с майка си от дясната и Хотеп от лявата му страна; той се смееше и говореше, посягайки към сребърните съдове с храна пред него. Имри ми каза да почакам, мина напред и коленичи, като сведе чело до земята. Разстоянието не ми позволи да чуя думите му. Забуления не му обърна внимание, а се вгледа в мен с леко доловима усмивка. Имри ми махна с ръка да отида при тях. Забуления ми подхвърли възглавница, на която да коленича. Изразих почитта си по протоколно установения ред. Хотеп вдигна чашата си, сякаш да прикрие долната част на лицето си. С крайчеца на окото си зърнах пълния с любопитство поглед на царицата и приведох глава още по-ниско.

— Много добре, много добре, Песоглавецо от Юга — разсмя се Забуления. — Сега може да вдигнеш глава и да видиш лицата ни.

Погледът ми се спря най-напред върху царица Тийи, която бях виждал само отдалече. Беше средна на ръст и доста слаба, но със стройна и елегантна фигура. Беше облечена в снежнобели дрехи, на раменете й бе наметнат бродиран шал, а на врата й просветваше гердан от карнеоли. По китките и пръстите й проблясваха разноцветни скъпоценни камъни. Но погледът ми се задържа върху лицето й — много женствено и с изразителни насмешливи очи, плътни устни, леко присвити в ъгълчетата. Не носеше перука. Косата й бе грижливо сресана и прибрана в меко искряща перлена мрежичка. Тя сложи внимателно в устата си късче месо.

— Сине, това ли е онзи, за когото стана дума?

— Да, той е. Син е на Сеострис, достоен командир на мезаите… — изгледа ме с почти злобен присмех и попита: — Павиане, защо отъпка градинската ми пътека? — думите му бяха язвителни, но гласът му прозвуча меко. Поклоних се отново. Той запротестира: — Стига вече, достатъчно формалности! Ще ми причиниш стомашни болки с твоето кланяне. Нали именно заради това не мога да понасям жреците… — за миг спря и довърши: — И павианите.

— Приятелят ти е арестуван — свали чашата си Хотеп. — Собек ще висне на Дървото, заслужил си го е, наглецът! — изхихика сподавено Божият отец.

Забуления цъкна и врътна глава в знак на неодобрение, но аз долових, че той и майка му възприемат провинението на Собек по-скоро като забавна случка.

— Момичето е мъртво — промълвих.

— Така и трябва да бъде — прозвуча със съвсем слаб акцент, но рязко гласът на Великата царица. — Когато пиеш от виното и ядеш от солта на царската трапеза, нямаш право да ги споделяш с простосмъртните.

— Смъртта й бе твърде жестока — отбеляза Забуления. — От тялото й бяха останали жалки кървави дрипи. А котката бе убита със стрели… — Тийи го прекъсна с рязък жест, че е чула достатъчно. — Е, след като не си дошъл заради момичето — подразни ме Забуления, — следва да си тук, за да искаш нещо за Собек, а?

— Господарю, снощи сънувах сън… — подхванах. Усмивката помръкна по царските лица. — Бях слязъл до Нил, а придошлите води бяха тъмни. Небето бе станало червено и разбрах, че предстои посещение на някой бог.

— Наистина ли? — наклони Забуления глава, а по необикновеното му лице се появи мнимо учудване.

— Продължавай! Какво стана в съня? — настоя царицата.

— Видях как водите се разделят, за да изскочи огромен крокодил, яхнат от Чакалоглавия… — при тези думи Забуления сведе глава, за да прикрие смеха си, ала лицата на Тийи и на Хотеп останаха мрачни и строги. — Каза ми къде мога да намеря статуетката на Ищар — продължих стремително. — Трябваше да я изкопая, да я върна на Великолепния и да помоля за прошка за греховете на Собек…

— И ти я извади от земята, разбира се — продължи да държи Хотеп чашата си в едната ръка, докато размахваше енергично другата.

— Точно така: в маслиновата горичка, където двамата са се срещали… — извадих статуетката от широкия си платнен колан и я вдигнах; тя заблестя на светлината.

— Могат да задържат и тебе — лениво отбеляза Хотеп. — Току-виж те обявили за съучастник…

— Тогава, ваше превъзходителство, ще потърся свидетели, които ще потвърдят, че нямам нито приятели, нито съучастници.

Забуления насочи към мен дълъг пръст, който беше толкова тънък, че ми напомни за нишка от паяжина.

— Намерил си статуята, а? Остави я ей там, на стъпалата.

— А защо дойде тук? — запита ме царица Тийи. — Защо не я занесе направо в съда?

— Ваше превъзходителство, не ми се полага да погледна лика на Божествения.

— Значи, ще молиш сина ми да го стори вместо теб, а?

Не й отговорих, а обърнах поглед към Забуления. Той изглеждаше ядосан.

— Господарю, ще го направите ли? — осмелих се аз.

— Собек поруга честта на баща ми. Никому не е позволено да се подиграва с властта на фараона — размаха пръсти той. — А сега си върви и чакай.

Поклоних се до земята, наистина изненадан: трудно сдържах яда си. Мигом си припомних шатрата в Котела и двамата кушити, втурнали се с насочени копия и жадни за кръвта му. Изправих се и се оттеглих заднешком. Присъединих се към шумната група във вътрешния двор. Всички зяпаха унесени номерата на една маймуна, която много ми напомни за Бес. Престоях там около час, когато Имри се върна и ме стисна за рамото. Изправих се: хватката му стана още по-здрава.

— Ама и ти си един! — рече той. — Не е лесно да ти надене човек въжето на шията! — внезапна усмивка светна по лицето му и той рязко смени темата: — Никога не си ме питал къде съм изгубил окото си. Защо?

— Това никога не ме е интересувало.

— В Червените земи — не обърна внимание Имри на откровената ми обида. — Уцели ме камък от прашка. Ето защо съм тук, Маху. Само пострадали с обезобразени лица могат да бъдат стража на господаря.

— Е, и? — опитвах да се освободя от болезнения му захват.

— Кажи ми, Песоглавецо, защо си тук? — запита ме тихо той. — Какво общо имаш с моя господар?

— За него ли искаш да узнаеш или за себе си?

Имри ме пусна и ме потупа по бузата.

— Не, просто съм любопитен. А сега ела с мен. Негово превъзходителство иска да ти каже нещо.

Хотеп бе седнал на тревен чим в ограденото пространство зад градинската порта; изненада ме присъствието на престолонаследника Тутмос. Паднах на колене. Хотеп не ми каза да стана. Погледнах нагоре. Тутмос беше почервенял от гняв. Гледаше ме така, сякаш пред него стоеше враг: знаех, че причина е моята молба. Той вдигна крак и ме ритна злобно в слабините.

— Защо се застъпваш за един престъпник?

— Прося милост за приятел.

— Той е нагъл престъпник. Я ме погледни!

Вдигнах поглед към него. Тутмос се приведе напред: лицето му беше на не повече от педя от мен. Видях кръвта да пулсира в слепоочията му; устата му беше полуотворена и разкривена. Облъхна ме виненият му дъх; почувствах и обзелото го раздразнение. Забелязах още нещо: в ъгълчето на устата му се виждаше петно от кръв, все едно че се бе порязал или бе прехапал езика си.

— Баща ми — преглътна трудно Тутмос, сякаш се мъчеше да си поеме дъх, — достойнството на Великолепния… — закашля се силно той и сложи малка кърпа на устата си, а когато я свали, видях червени петна по нея. — Собек трябваше да бъде също в клетката със своята мръсница — грубо каза той, без да спре да попива кървавите храчки.

— Маху просто е дошъл да се застъпи за приятеля си — рече внимателно Хотеп, — който обаче е престъпник и не може да бъде помилван. Все пак Собек няма да бъде пратен на Дървото. Очаква го заточение в оазис в Западната пустиня. Знаеш ли какво значи това, Маху?

О, знаех, и то много добре! Място с няколко палми, малко повече смокинови дървета и вода, но недостатъчно, за да се осмели човек да побегне и да се опита да прекоси пустинята. А дори и да го стори, със сигурност бедуините ще го заловят и ще го одерат жив.

Затворих очи и кимнах в знак на благодарност. Единственото, което бях успял да постигна, бе изпращането на Собек на не по-малка смъртна опасност. Може би щеше да е по-добре, ако бях поискал за него удар с нож в гърлото или с меч в сърцето.

— На второ място, Маху — блеснаха доволно очите на Хотеп, — ти ще получиш назначение в частта на мезаите. Ще трябва да се върнеш в Западната пустиня — направи той кратка пауза. — И, последно: сега трябва да си тръгнеш!

Смотолевих нещо като благодарност и се поклоних: лицето ми бе пламнало от притеснение. Изправих се и прекосих вътрешния двор, без да обърна внимание на вика на Имри. Сърцето ми биеше шеметно. Пред очите ми още стояха петната от кръв по кърпата. Какво казваше леля Изития по въпроса? „Който кашля кръв, ще изкашля живота си.“