Южен кръст

10.

Буба бързаше, облечен в синята си униформа, с работни обувки и защитни наушници. Вече започваше да се поти, докато преминаваше през двете филтърни зали. Мина под малкия подиум за наблюдение, който вече не се използваше, тъй като във „Филип Морис“ бяха въвели обиколки на завода с малки влакчета.

Бягаше и ходеше, пак бягаше и ходеше през бляскавите зали, пълни с чисти бежови машини за цигари, компютри и палети, в които попадаха готовите цигари. Шумът не секваше нито за миг, но навсякъде бе безупречно чисто и никой не си пилееше времето.

Яркожълти роботизирани колички без шофьори, натоварени с палети с цигари, бръмчаха тихо напред-назад и от време на време спираха да се презаредят при компютризираните магнити, без да объркват посоката си и нито за миг да се струпат на опашка. Работниците по поддръжката, облечени в сиви гащеризони, сновяха из залите с малките си колички с инструменти, като внимателно преминаваха през оживените пресечни точки.

Огромни бобини бълваха целулозата по-бързо, отколкото човешкото око може да долови, а хиляди снежнобели цигари се спускаха по лентите и преминаваха в улеи, които ги разпределяха в редици от по 7-6-7 за пакетите и 6-7-7 за кутиите, преди едно бутало да ги пъхне в един джоб, където ги опаковаха с фолио с етикети, после ги залепяха отстрани и ги подаваха към големите сушащи барабани, обвиваха ги в целофан, добавяха лентичката за отваряне и след това ги избутваха на кулички от по десет пакета, които влизаха в картонените стекове и биваха транспортирани от асансьорите до изходните станции, откъдето конвейерните ленти ги пренасяха до чакащите камиони.

Буба бе останал без дъх, когато достигна до станция 8, на която бе оператор, или по-официално казано — Техник 3, степента на най-високо заплащане. Отговорностите му бяха огромни. Той сам ръководеше модул, който произвеждаше за едно денонощие точно 12842508 цигари или 4280836 цигари по време на осемчасовата смяна на Буба.

Нито един модул не оставаше без контрол във „Филип Морис“ и надзирателят на Буба, Гиг Дан, се бе оказал принуден да запълни втората половина от втора смяна и първите шестнайсет минути от трета. Дан посрещна Буба облекчен, но ядосан. Буба бе плувнал в пот и задъхан.

— Какво, по дяволите, ти става, Буба? — извика Дан достатъчно високо, че двамата с Буба да се чуват през наушниците.

— Спряха ме ченгета — поукраси истината Буба.

— И четири и половина часа те бавиха, докато ти напишат глобата? — не се хвана Дан.

— Сума ти време ме предупреждава и после нещо стана с радиостанцията. Казвам ти, направо побеснях. Навън се шири полицейски тормоз, Гиг. Време е да се намесим и…

— Точно сега искам да се намесиш в работата, Буба — надвика машините Гиг Дан. — Целта ни днес е петнайсет милиона и бяхме изостанали със 719164 още преди да решиш да се позабавиш.

— Не съм решил… — опита се да протестира Буба.

— Така че познай какво? Последното отчитане за тази смяна беше 3822563, което е точно 458272 под това, което искахме да направим, когато вече бяхме изостанали. И защо? Хартията вече на два пъти се къса, бракът е три пъти повече от обичайното, защото периметърът падна под двайсет и четири цяло и пет, тежестта изобщо не се доближава до деветстотин и разреждането стана минус осем процента, а после пък в лепилото се образува мехур, защото в линията влезе въздух — и защо? Защото теб те нямаше да подадеш ръчно пет скапани цигари в автомата. Нямаше те да следиш за качеството, защото си бил прекалено зает да те спират ченгетата или каквото там си вършил, по дяволите!

— Не се тревожи — успокои го Буба, — ще наваксам закъснението.

Бразил също закъсняваше, но не по своя вина. Беше пробягал в тъмнината разстоянието между заплашената си от кражба кола и Парк авеню и когато стигна до къщата на Уест, се спря за малко, за да се овладее. Натисна звънеца и Уест го посрещна съвсем хладно и делово.

— Къде се бавиш? — попита тя, застанала пред масичката в антрето.

— Опитвах се да намеря ресторант.

— Защо?

— Ресторант, банка или супермаркет, каквото и да е, само да паркирам.

— Очевидно си успял — отбеляза тя.

— Но не съм сигурен, че ще намеря колата си на мястото, когато се върна.

Необяснимо защо тя продължи да стои пред масичката и усети, че там има нещо, което тя се опитва да скрие.

— В кабинета ми сме. Наляво, веднага след спалнята. — Тя то изчака да тръгне и продължи да стои неподвижно.

На Бразил вече започваше да му призлява. Не искаше да види какво има върху масичката. Подмина спалнята и съзнателно извърна глава, за да не надникне вътре. Влезе в кабинета на Уест и не се огледа. Хамър седеше край бюрото, беше сложила очилата си и се бе втренчила в странната карта на екрана на компютъра.

— Какво си приказваше с жената в джипа? — попита тя веднага. — Тази, на чието място паркирах.

— Казах й, че е в зоната, където постоянно спират камионите с боклука.

— Какво?

— Камионите, които събират боклука от контейнерите на ресторанта. Показах й значката си и тя се съгласи да се премести.

— Не е трябвало да го правиш — упрекна го Хамър. — Имаш ли нещо за пиене, Вирджиния?

— Алкохол ли?

— Не, със служебната кола съм.

Бразил си взе един стол и седна близо до Хамър.

— Вода и „Спрайт“.

— А „Перие“?

— Не я купувам, откакто беше онази история със замърсените бутилки.

— Това е абсурдно, Вирджиния. Когато съобщят, че има болест по пилетата, спираш ли да ядеш пилешко за цял живот?

— Напоследък съобщавали ли са? А, имам и диетична кола.

— Най-добре вода от чешмата — каза Хамър. — Анди, ние седим тук и говорим, но така и не сме стигнали доникъде. Имаш ли представа какво е това? Можеш ли да ми обясниш как рибите са попаднали в КОМСТАТ?

— Не са попаднали направо там — каза Бразил. — Аз също искам вода — обърна се той към Уест. — Но мога и аз да я донеса, ако искаш. С удоволствие ще го направя.

— Аз ще отида. Спри с любезностите си, изнервят ме.

— Извинявай. — Бразил не можеше да не е любезен.

Чувстваше се ужасно да е в къщата на Уест, където тя не го бе поканила нито веднъж, откакто се бяха преместили в Ричмънд. За пръв път я виждаше, облечена в нещо друго, а не в строг делови костюм или в анцуг за спортуване. Сега носеше изтърканите дънки, които винаги го бяха възбуждали. Сивата й тениска бе от съвсем мек памук и очертаваше всяка извивка на пълните й гърди, които вече не му бе позволено да вижда, камо ли да докосва. Цялото тяло го болеше от този потиснат копнеж.

— Ако погледнете горната част на екрана — той докосна с пръст монитора, обръщайки се към Хамър, сякаш Уест не съществуваше, — става ясно, че това, което виждаме, е страницата ни в интернет, защото това е нашият интернет адрес.

— Не! — възкликна Хамър невярващо.

— Страхувам се, че е така.

Хамър и Уест се наведоха към монитора и се втренчиха шокирани в него:

— Анди, никога не съм виждала толкова ужасно нещо! — извика Хамър. — Само не ми казвай, че това е адресът, чрез който хората достигат до страницата ни.

— Страхувам се, че е така — отвърна Бразил.

— Как, по дяволите, очакваш някой да ни открие, щом трябва да запомни подобна глупост? — попита Уест, сочейки ядосано екрана.

Бразил не обърна внимание на възклицанието й.

— Е, поне работи — каза той. — За това сме сигурни, защото получихме някои отзиви.

— Но защо, по дяволите, адресът ни е толкова сложен? — настояваше да разбере Хамър. — Колко ли отзива можем да получим с подобен адрес? — Замълча за момент, а лицето й помръкна. — Не ми казвай, че Флинг има нещо общо с това.

Мълчание.

— О, божичко! — измърмори Хамър.

— Ами — отвърна й Бразил — вие искахте КОМСТАТ да влезе в действие възможно най-бързо. Трябваше да се намерят мостове, през които да се минава до нашата страница в Интернет, както пощата минава през различни места, преди да ни я доставят, или както понякога се налага човек да смени самолети на четири различни летища, за да стигне до…

— Страхотно! — обади се Уест. — Значи Флинг е накарал хората да минат през петдесет различни летища, за да стигнат от единия край на града до другия. Или е накарал пощата да прекара някое писмо през двайсет различни щата, преди да го достави на съседната улица.

— За да оправдая поне отчасти Флинг, искам да подчертая, че колкото повече мостове има в адреса, толкова по-обезопасена е системата — каза Бразил обективно.

— Ха! — изсумтя Уест. — Страхотно сме обезопасени, няма що. Проклетата страница е регистрирана и действа само от няколко дни, а вече си имаме шибани рибки навсякъде и сме изключени от КОМСТАТ!

— И на мен ми изглежда — Хамър се опитваше да проумее недоловимата логика на ситуацията, — че положението със сигурността е точно противоположното на това, което каза, Анди. Струва ми се, че колкото повече мостове, толкова по-голяма е вероятността от външно нахлуване. Все едно една къща да има много врати. Колкото са по-малко, толкова по-добре.

— И това го има — съгласи се Бразил. — Вижте, честно казано, нямах представа, че Флинг е направил такъв адрес, докато вече не бе станало прекалено късно.

Хамър продължи да се взира в екрана, все по-вбесена.

— Само да се уверя, че разбирам всичко правилно — каза тя. — Първият мост към нашата малка страница на ричмъндската полиция е в страницата на сенатор Орин Хач, председателя на законодателната комисия, този, който прокара сенатско постановление номер 10?

— Да — отговори спокойно Анди, а в този момент си представяше как напръсква Флинг обилно с лютивия спрей, който използваха в полицията, и го хвърля от някой надлез на магистралата.

— А какво общо има с нашата страница Законът за насилието и рецидивите в малолетни нападатели от 1997? — настоя Хамър.

Бразил нямаше представа.

— А оттам минаваме през Интерпол и Скотланд Ярд? И през ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, Агенцията за контрол върху продажбите на алкохол и огнестрелни оръжия, Тайните служби и ЦРУ?

Хамър рязко се изправи и закрачи нервно напред-назад.

— И ПУ на Ню Йорк? И кабинета на губернатора на Вирджиния? И проклетото кметство, и така нататък, и така нататък?

Размаха отчаяно ръце.

— Останало ли е някое кътче на земята, където ричмъндската общественост да не попада, преди да се озове на нашата страница, за да зададе някакъв въпрос? — Хамър повиши глас.

Найлс изскочи изпод масата, където спеше до този момент върху крака на Уест.

— Вижте. — Бразил не можеше да мълчи повече. — Нямам нищо общо с интернет адреса, разбрахте ли ме? Същественото програмиране беше извършено в компютърния център на нюйоркското управление. Флинг просто трябваше да предложи съвсем прост адрес.

— А сега си имаме риби! — възкликна Хамър.

— Не сме сигурни дали адресът има нещо общо с появата на рибите. — Бразил сам не си вярваше. — Биха могли да се появят, независимо от дължината на адреса.

Уест стана да донесе още бира.

— Да оставим за момент адреса настрана — извика тя откъм кухнята. — Страницата е съвсем нова.

— Нова е и затова не е изпитана и може да крие капани, като всяко непознато нещо — каза Бразил на Хамър, вместо да отвърне на Уест.

Уест го изгледа навъсено, когато се върна в стаята. Мразеше, когато той прави аналогии. А мразеше още повече, когато той я третира, все едно е лампа, стол или някакъв друг незабележим предмет.

— Да, точно така — обади се Хамър.

— Но тогава кой ще знае достатъчно за чисто новата ни страница, че да успее да ни качи риби? — попита Уест. — Да бъдем реалисти. Ясно е, че проклетият адрес на Флинг е причина да се появят рибите.

— Това звучи убедително — съгласи се Хамър.

— Нали миналата събота аз говорих по телевизията. Спомняте ли си? Тогава съобщих, че имаме нова страница в Интернет, за да могат гражданите да ни задават въпроси, да подават сигнали, оплаквания, каквото и да е. Тогава казах, че адресът ще е известен до ден-два и че могат да звънят на номераторите, за да го научат. Очевидно Флинг го е раздал.

— Значи така са се появили рибите — каза Уест и отпи голяма глътка от бирата си. — Или е това, или някой от полицията го е направил.

— Саботаж. Вирус — мислеше Бразил на глас.

— Страхувам се, че и това е възможно — каза Хамър. — Но ако приемем, че рибите не са вирус или съзнателен опит да се съсипе мрежата ни, съществува вероятност рибите да са символ или някакъв вид код.

— Може би някой си прави майтап с нас — предположи Уест. — Първо ни викаха Нинджите, после Спасителите, може сега да са измислили Рибите. Или пък ни сравняват с риби на суша, което намеква за всеобщото желание да си заминем.

— Може би ловим риби в смисъл на информация — не се предаваше Уест.

— Каква? — попита Бразил. — Знаете ли, ако нямате нищо против, и аз бих пийнал бира.

— Вземи си.

Бразил стана и отиде в кухнята.

— Ловим информация? За повтарящи се престъпления? За критични точки? — продължаваше Уест.

— Глупости! — Хамър пак крачеше.

Найлс се появи откъм трапезарията. Бразил беше точно зад него, в ръката си държеше „Хайнекен“.

— Взех най-хубавата — извини се той на Уест. — Дано не се сърдиш.

— Джим я пие, не аз.

Бразил седна на стола си и изпи половината бутилка наведнъж.

— Анди — продължаваше с въпросите Хамър, — има ли начин да проследим откъде са дошли тези риби?

Той се прокашля, страните му пламнаха, а сърцето му заби неравномерно и някак приглушено.

— Съмнявам се.

— Хайде да го анализираме за момент. — Хамър спря да крачи и се наведе към ярката цветна карта на екрана. — Участък 219 е очертан с проблясващо червено и вътре в него има една, две, три, четири… единайсет сини рибки. Навсякъде другите символи и иконки са обикновените.

Хамър изгледа и двамата си подчинени.

— Възможно ли е това да е някакво предупреждение?

— Рибите? — зачуди се Бразил. — В участък 219 има само два-три рибни пазара. Никакви язовири, езера или дори ресторанти за морска кухня, с изключение на „Червения рак“ и „Капитан Ди“.

— Какво възможно престъпление може да се означи с риби? — недоумяваше Хамър. — Не мога да си представя, че има черен пазар, освен ако не е пред приемане някакъв нов закон за рибата, за който да не сме чули, някакъв огромен данък върху рибните продукти и порой от съдебни дела във връзка със закона.

— Хмм. — Бразил бе готов да обмисли всички възможности. — Да се насочим в тази посока. Да кажем, че този закон в момента е внесен в Сената и никой друг не е чувал за него. Е, щом един от първите мостове към страницата ни е в страницата на Щатската законодателна комисия и ако приемем, че рибите са важен въпрос, възможно ли е ние да сме закачили част от тяхната кодирана информация при преминаването през страницата им?

— Започва да ме боли главата — обади се Хамър. — И, Вирджиния, може ли да свалиш котарака си от крака ми. Той изобщо не мърда. Да не е умрял?

— Найлс, ела тук.