Южен кръст

26.

Бразил стоеше с ръце в джобовете и се взираше нетърпеливо в хълмистата глинеста земя, подсилена от релси и обрасла с храсти и дървета. Откъм комина на фабриката за хартия постоянно изригваше пара, а реката ромолеше като тиха музика, изпълнявана от вятъра по ярките ноти на слънцето.

Портативната радиостанция на колана на Бразил постоянно припукваше и щракаше от обажданията на диспечерите и полицаите, които си разменяха номера и кодове. Нищо съществено не ставаше. Един повреден пикап бе изоставен встрани от пътя, движението вече бе съвсем задръстено заради повреден светофар, а някакъв шофьор бе спрян пред „Кмарт“.

Номерът на полицаи и изречени по военен маниер часове огласяха въздуха, но Пасман и Роуд, кой знае защо, не се обаждаха. Пасман не поемаше никакви обаждания. Роуд не отговаряше на повикванията. Бразил бе бесен. Беше сигурен, че останалите полицаи му се подиграват.

— Единайсет — опита отново Бразил.

— Казвай, 11 — обади се някакъв диспечер, чието име Бразил не знаеше.

— Централа, още съм в гробището — каза Бразил, опитвайки се да овладее гнева в гласа си. — Някой трябва да 10–25 веднага.

— В Холивудското ли?

— Десет-4.

— Някой да се намира в района на Холивудското гробище, за 10–25 единайсет оттам?

— Тук 199.

— Казвай, 199.

— Само на две пресечки съм, ще мина край гробището, 10–25, 11.

— 10–5, 199, 08:12 часа.

Бразил се обърна с гръб към реката, защото чу някакво шумолене. Мерна нещо червено от другата страна на сградата, където се пресичаха улиците „Спринт“ и „Чери“. Оградата бе цялата обрасла с бръшлян. През него Бразил смътно различаваше гърба на голяма метална табела, рекламираща „Почистване на килими «Виктория»“, със стрелка, сочеща към офиса на фирмата на съседната улица. Бразил изключи радиото си и застина неподвижен.

Оградата започна да се люлее, защото някой се хвана за края на табелата и започна да се придърпва нагоре. Бразил стоеше, скрит в дебелата сянка на чемширените дървета, и видя как Уийд се протегна към клона на едно дърво, с лекота се издърпа и се прехвърли през оградата, а после постепенно, клон по клон, се спусна на земята. Бразил се скри зад един паметник.

— Хайде, лесно е — каза Уийд на някого от другата страна.

Оградата се разлюля по-силно. Напълно озадачен, Бразил видя как едно рошаво брадато лице, следвано от мръсно, облечено в опърпани дрехи тяло, се опитва да се прехвърли над оградата. На странния човек му липсваше едното ходило и част от едната длан. Скитникът се хвана за някакъв клон, изпусна го, пробва още няколко пъти и в крайна сметка се озова от вътрешната страна на оградата.

— Не мога да повярвам, че успях — каза скитникът. — Не съм правил такова лудо нещо от години.

Той огледа смълчаните каменни фигури, осеяли тревата наоколо, сякаш търсеше нещо.

— По дяволите! Не е много обещаващо засега, освен ако не съм на диета от цветя.

Уийд нервно избърса потта от лицето си с края на огромната си фланелка, после отърка и длани в широките си дънки.

— Хайде! — подкани скитникът Уийд. — Аз ще пообиколя и после ще те намеря.

Уийд се носеше с развързаните си маратонки, сякаш знаеше точно накъде отива. Бразил се криеше зад паметници, дървета, вечнозелени храсти и следеше Уийд, като се опитваше да не изпуска от око и скитника, когото момчето бе довело със себе си.

Уийд изтича покрай президентския кръг и гробовете на Джеб Стюарт и Джон Тайлър, мина по Джетър авеню и „Белвю Право“ към Кръга на Дейвис, където изрисуваната статуя на първия и последен президент на Конфедерацията все още си стоеше, готова като за баскетболен мач, с малко крива топка в ръка. Уийд се изправи пред статуята и се взря в нея със страхопочитание. От време на време се оглеждаше крадешком наоколо, а предпазливият му поглед неизменно се плъзгаше и по мраморния саркофаг, където в момента се криеше Бразил.

Прилив на хистамини се опитваше да се пребори с праха, който се трупаше в синусите на Буба, докато той оглеждаше внимателно пода на джипа под лъча на фенера си. Започна да подсмърча. Гърлото и очите му започнаха да смъдят, а носът му потече.

— По дяволите!

Мерникът на анакондата се бе закачил на пружината, която минаваше между двете седалки. Оголените антенни кабели, които Буба бе прекарал сам, покривайки ги с една стелка и одеялото, което си постилаше за ремонти под колата, се бяха заклещили между спусъка.

По радиостанцията се чу гласът на Смадж, защото Буба не бе издържал на тишината и бе включил отново радиостанциите и телефона си. Смадж сигурно вече се чувстваше по-добре, помисли си Буба намусено. Нямаше какво да му каже.

— Мамка му? — викна Буба, като се удари на странна издатина на дръжката на вратата, от което цялата му ръка изтръпна.

Подсмръкна още три пъти и внимателно плъзна ръка под седалката, без да гаси двигателя.

— Смадж до Буба. Нещо ми се губиш, приятелче. Обадих се на пчелата майка, а тя каза, че не си се явявал.

Очите на Буба пареха и сълзяха. Вече съвсем не можеше да диша през носа си. Скоростният лост все закачаше ризата му. Смадж нямаше намерение да млъкне, а сега иззвъня и телефонът в колата. Буба не отговори на никого. Притисна глава към старата тапицерия на пода и се напрегна да види какво трябва да направи, за да освободи колта от двайсетсантиметровия му пълнител. Подсмръкна толкова силно, че носът му започна да кърви. Нещо почука силно и настоятелно на прозореца му и стресна Буба. Той подскочи, извика и удари рамото си в скоростния лост, така че го включи на задна скорост. Буба бързо дръпна спирачката с дясната си ръка. Постави отново скоростния лост на положение за паркиране и се изправи на седалката си, задъхан и усещащ пронизваща болка. Втренчи се неразбиращо в полицай Бъджет, който рязко отвори вратата.

— Едва не ме прегази, кучи син такъв! — Бъджет гледаше ококорен и бе извадил пистолета си. — Слез с вдигнати ръце. Веднага!

— Какво съм направил? — проплака Буба, като изтри лицето си с ръкава и продължи да подсмърча.

— Слизай!

Буба изпълни заповедта. Слънчевата светлина го заслепи. Беше изцапан с кръв, измачкан и мръсен.

— Застани разкрачен и опри ръце на колата! — заповяда сурово Бъджет.

Претърси Буба, но не откри нищо.

— Какво правеше, като се криеше на пода? — попита Бъджет, докато прибираше пистолета в кобура.

— Нищо — излъга Буба.

— Глупости!

— Пчелата майка ще ти ужили задника — пак се обади Смадж. — Бръмчи, че не си се връщал изобщо. Къде се намираш, приятелче?

— Може ли да му кажа, че не мога да говоря сега? — попита Буба.

— Не мърдай.

Бъджет надникна през прозореца и видя набръчканата тапицерия на пода. По реакцията на полицая Буба разбра, че той е видял и пистолета, който се подаваше изпод седалката. Буба замръзна на място, пометен от отчаяние и ужас, докато гледаше като в забавен кадър как Бъджет сваля белезниците от колана си и ги щраква около китките му, след което напрегнато се обажда по радиостанцията си с искане за подкрепление и детектив.

Бразил не чу това обаждане, защото радиото му бе изключено. Уийд продължаваше да се взира в статуята като в транс. Краката на Бразил започваха да се схващат от свитата поза. Полицейската палка и фенерчето се бяха забили в ребрата му. Започваше да се поти под модерната си бронирана жилетка, а коленете му бяха играли тенис прекалено дълго, за да могат да понесат толкова продължително клякане.

Той тъкмо се канеше да се размърда, когато Уийд докосна статуята и прокара пръсти по номера на униформата. После сведе глава, тесните му рамена се разтресоха и момчето се разплака беззвучно.

Уийд изтри очите си с ръкава на фланелата си и се зарадва, че наоколо няма никой да го види как плаче. Никога не проявяваше подобна слабост — нито когато баща му го налагаше, нито когато Смоук изливаше злобата си върху не го.

Той не се разстройваше ни най-малко, когато хората забравяха рождения му ден или когато съучениците му го пренебрегваха и не го канеха на купони. Не се впечатляваше и когато имаше баскетболни мачове, на които вече не ходеше. За последен път Уийд Гардънър бе плакал от мъка през август, когато Туистър излезе да побяга и бе блъснат от кола, която дори не бе спряла.

Така че защо плачеше по този начин сега — бе непонятно за Уийд, освен че бе сам в гробище и си спомняше за Туистър, който бе погребан в гробището „Форест Лоун“, в северната част на града. Тъкмо Туистър бе този, който винаги бе насърчавал Уийд да развива дарбата си да рисува, весело бе разправял на всички за необичайните рисунки и карикатури на Уийд, защото самият той бе известен и имаше добри оценки, но въобще не можеше да рисува. Не можеше да съчетава цветовете нито когато подреждаше стаята си, нито когато се обличаше.

Постоянно казваше на Уийд, че е гений, дяволите да го вземат! Това бяха точните му думи. Уийд искаше Туистър да хареса това, което бе направил със статуята. Искаше брат му да се почувства поласкан. Искаше Туистър да набие Смоук или може би направо да го убие, така че Уийд да не трябва да се крие повече и да може да ходи пак на училище, в часовете по рисуване и на репетициите на оркестъра.

Сълзите се стичаха по лицето на момчето и то запреглъща с мъка, като си спомни как по телевизията и във вестниците бяха наричали Туистър торнадото на баскетболното игрище. Брат му бе висок като дърво, много симпатичен и момичетата си закачаха плакати с образа му в стаите си. Можеше да стане фотомодел или кинозвезда, ако бе поискал.

Двамата с Туистър разчитаха единствено един на друг. Туистър често водеше Уийд на басейна, в търговския център „Риджънси“, да хапнат хамбургери и, разбира се — на баскетболните мачове, където момчето сядаше точно зад брат си, а той от време на време се обръщаше назад и му намигаше пред очите на хилядите зрители. На Уийд, Туистър му липсваше толкова много, че отказваше да приеме, че брат му си е отишъл завинаги.

— Виждаш ли това? — хълцаше Уийд и говореше на мъртвия си по-голям брат. — Видя ли какво съм направил? Работих много дълго, съвсем сам в нощта. Защо вече не си тук, Туистър?

Зад Уийд внезапно се чу силен глас и той едва не се спъна, докато се извръщаше назад, и изпищя, ококорил широко очи.

— Не мърдай! — извика полицай Бразил.

Той стоеше толкова близо, че можеше да хване Уийд за яката.

— Какво, какво, какво? — заекна Уийд.

— Какво правиш тук? — попита Бразил с тон, който полицаите използваха, когато искаха да припомнят на хората силата на закона.

— Гледах. Не е забранено — добави той, като се надяваше, че е така.

— Какво гледаше?

— Изрисуваната статуя. Чух за нея — промълви Уийд — и дойдох да я видя.

— А с кого говореше?

— Не съм говорел.

— Чух те.

Уийд трябваше да измисли друга версия. Това му отне една минута.

— Молех се на Бог.

— За какво?

Бразил се опитваше да се държи строго, но Уийд не се страхуваше от него.

— Ами за всички мъртви хора тук.

— Как дойде? Пеша ли?

Уийд кимна.

— Никой ли не те докара? Сам ли си?

Уийд поклати глава.

— Не — какво?

— Дали съм сам — отвърна Уийд.

— Значи сам ли си тук или не?

— Да.

— Да? — Бразил държеше да изясни въпроса. — Сигурен си, че си сам?

Уийд кимна.

— И влезе, като се изкатери по оградата.

— А?

— Видях те. Хвана се за рекламата за почистване на килими и се издърпа нагоре.

— Защо мислите, че си слагат реклама на оградата на гробището? Кой ще им носи килими за чистене? Покойниците ли? — Уийд се опитваше да смени темата.

— Та защо се изкатери през оградата? — попита го Бразил.

— За по-бързо. — Уийд се стараеше да се държи спокойно, но сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

— Защо не си на училище?

— Празник е.

— О, така ли? Какъв по-точно?

— Не си спомням.

— Сигурен съм, че днес не с празник.

— Тогава защо не сме на училище?

Бразил не мислеше, че Уийд е дори най-малка заплаха за някого, но все пак държеше да се увери, че не носи нещо, за което би трябвало да знае.

— А какво правиш чак тук? — продължи да пита Бразил.

Той пристъпи към статуята, за да я огледа по-добре. Не можа да сдържи усмивката си.

— Май беше един от онези дни, когато учителите трябва да правят нещо — предложи плахо версията си Уийд. — Само помня, че те щяха да правят нещо и ни казаха да не ходим. А мама е на работа. Така че аз просто се мотая.

— Ще ми отнеме само минута да проверя дали ми казваш истината — каза Бразил, който още се чувстваше разстроен, че Уест го бе изоставила и че 199 още не се бе появил да го прибере. — Просто ще те закарам до „Годуин“ и ще ги оставя те да се оправят с теб. Но познай какво? Те просто ще те накажат с временно изключване, а така ще имаш право да отсъстваш от училище и ще получиш точно това, което желаеш.

— Не искам да отсъствам от училище! — възрази Уийд. — И сега щях да съм там, ако…

— Нали каза, че било празник — напомни му Бразил.

Уийд бе ужасѐн, че току-що се е оплел в собствената си лъжа. Сега нямаше връщане назад. Очите му бързо се стрелнаха наоколо, търсейки възможност за бягство.

— Добре, Уийд. Да говорим направо.

— Какво да говорим?

— Време е да кажем истината — каза Бразил и в този момент неочаквано се появи Пиджън и се отправи към тях с непохватна и неравномерна походка.

— Първо на първо, фамилията ти не е Джоунс, нали? — продължи Бразил, който не виждаше Пиджън зад себе си.

— Не — отвърна Уийд.

— Казваш се Гардънър и Туистър ти е бил брат.

Уийд не знаеше какво да каже.

— Уийд, кажи ми какво значи петицата?

— А?

— Петицата, татуирана на пръста ти. Хайде да се опиташ да разкажеш историята отново и да видим дали този път няма да се получи по-добре.

Страхът се превърна в паника. Уийд напълно се обърка.

— Вече ви казах, че не значи нищо.

— Знам, че не е така — настоя Бразил. — Щуките. Бандата, дето пое отговорност за статуята, нали така?

Уийд започваше да трепери. Пиджън стоеше точно зад Бразил, който вероятно го подуши, защото изведнъж се завъртя назад с ръка на пистолета си.

— Няма смисъл да стреляте по мен. Не си струвам — каза спокойно Пиджън и огледа статуята. — А, това определено си струва.

— Кой сте вие? — попита Бразил и поотпусна ръката си.

— Пиджън. Виждал съм ви и преди. Обикновено с една много красива полицайка. Не може човек да се мотае по улиците колкото мен и да не види всички рано или късно.

Пиджън пак огледа статуята. Уийд не бе напълно сигурен, но като че ли видя възхищение в погледа на Пиджън. За момент сърцето му се изпълни с радост.

— Значи — каза Бразил — някой от вас двамата да има представа кой е изрисувал статуята, така че да прилича на брата на Уийд?

Уийд се напрегна.

Пиджън изчака.

— Е — обади се Уийд, — и двамата са били на осемнайсет. Може би затова някой го е направил.

Пиджън се втренчи в надписа върху основата на статуята.

— Какво? — намръщи се Бразил.

— Така пише тук — посочи Уийд. — Мъжът на статуята с бил на осемнайсет години, точно като Туистър.

— Трябва да си провериш математиката — каза Пиджън на Уийд. — Джеф Дейвис е починал на осемдесет и една години.

— Много ученици от моето училище биха… Всъщност какво ще му направят?

— Ще иде в затвора за известно време — обади се Пиджън. — За около две години. С окови на краката и всичко останало, доколкото си спомням.

Уийд се взря в статуята и на лицето му се изписа уплаха. Замисли се дали оковите на краката бяха огромни, с топка — като по филмите, и дали ще му сложат такива. Не искаше да ходи в затвора за две години. Опита се да се успокои, че може би мистър Дейвис е направил нещо по-лошо от това да изрисува нечия статуя.

— Какво ще му направите, ако го хванете? — попита Уийд.

— Кого да хванем?

— Този, който е изрисувал статуята.

— Не мога да кажа със сигурност. Първо ще трябва да поговорим с него, за да разберем защо го е направил — отвърна Бразил замислено. — Който е да го е направил, брат ти явно му е бил много скъп.

— Приберете го на минутата — веднага предложи Пиджън.

— Аз така бих постъпил.

— Не — отказа Бразил. — Ако просто е изрисувал една статуя, каква полза да го вкарваме в затвора? По-добре да го накараме да направи нещо полезно за обществото.

— Например какво? — попита Уийд.

— Например да почисти статуята.

— Да махне нарисуваното? Въпреки че е направено много добре? — попита Уийд.

За него нямаше значение, че творбата му нямаше да оцелее след първия дъжд или измиване с маркуч. Уийд не можеше да понесе мисълта сам да почисти статуята. Би го убило да отмие образа на Туистър.

— Няма значение дали е добро или не — отвърна Бразил.

Но за Уийд имаше значение и той не можа да се сдържи да попита:

— Мислите ли, че наистина е добро?

— Аз съм сигурен — обади се Пиджън. — Мисля, че художникът трябва да отвори галерия в шибания Ню Йорк.

— Не това е въпросът — каза Бразил на Пиджън. — Тук някъде наоколо има някой необичайно надарен, признавам това. Но това не е начинът да го показва.

— Какво значи надарен? — попита Уийд.

— Специален. Много добър в нещо. Сигурен ли си, че не знаеш кой може да го е направил? — попита Бразил.

Бразил знаеше. На Уийд му бе ясно, че е така.

— Хайде, Уийд, признай си — насърчи го Пиджън. — Спомняш ли си какво говорихме? Спомняш ли си за дявола, който е някъде наблизо?

Уийд побягна с всички сили, а раницата се развя на гърба му. Две четки излетяха през отвора й и паднаха върху гроба на Варина Дейвис.