Южен кръст

28.

Губернаторът Майк Фьоер беше висок и много слаб, в началото на шейсетте си години, с пронизителен поглед, в който пламтеше състрадателност и честност. Републиканците често го сравняваха с Ейбръхам Линкълн без брада. Демократите го наричаха Фюрер.

— Напълно разбирам сериозността на положението. И разбира се, че и аз съм разстроен от случилото се — говореше той по осигурения срещу подслушване телефон в черната лимузина, която го караше към центъра на града.

— Губернаторе, видяхте ли го вече? — настояваше гласът на Лийла Ърхарт.

— Не.

— Трябва да намерите време да идете.

Той въздъхна и погледна часовника си. Имаше десет срещи, насрочени за деня. Трябваше да посети поне шестима конгресмени, които яростно се бореха за или против прокарваните в момента закони в обичайния стил на междуособици в Конгреса. Трябваше да се подготви за интервю с „Ю Ес Ей Тудей“, да подпише една прокламация, да се срещне с екипа си, да изслуша отчета на финансовата комисия към Конгреса и да проведе две пресконференции. Освен това днес бе осемдесет и шестият рожден ден на майка му, а той още не бе успял да й изпрати цветя. И на всичко отгоре гърбът пак го тормозеше.

— Ако просто отделите време, колкото да минете с кола оттам и да видите лично вандалството, губернаторе — не се отказваше Ърхарт, — ще бъдете шокиращ, а ако не погледнете днес, има риск статуята бъде преместена някъде за ремонт. Няма да има никак полза да го виждате по-късно, защото дотогава ще си е старата.

— Значи щетите не са прекалено големи — разумно заключи той и хвърли поглед към полицаите от охраната, които се движеха в необозначени шевролети отпред и отзад на лимузината.

— Самото извършване е важното, губернаторе — продължи с уникалния си език Ърхарт.

Губернаторът си я представи като малко дете, което седи на пода и се опитва да построи нещо с кубчетата си, но все ги размества така, че те падат.

— Злобният размисъл — продължи тирадата си тя.

— Честно казано, аз съм по-загрижен…

— Моля ви, отделете няколко минути. Никак не исках да смущавам в програмата ви.

Всъщност точно това бе целта на обаждането й, но губернаторът си замълча, защото винаги се стараеше да проявява толерантност и търпение. Вярваше, че на всеки човек трябва да се даде възможност. Така че желанието на Лийла Ърхарт щеше да бъде удовлетворено, преди губернаторът да затвори телефона.

— Разбира се, гробището е затворено в момента и достъпът до него ще бъде забранен за сегашно време — обясни Ърхарт. — Но аз ще уредя да е отключено и отлостено, когато вие отидете видите.

Губернаторът натисна бутона на интеркома.

— Джед?

— Да, сър — отговори веднага Джед от другата страна на стъклената преграда, а погледът му се отправи към огледалото за обратно виждане.

— Трябва да минем през Холивудското гробище. — Губернатор Фьоер отново погледна часовника си. — Ще трябва да го направим много бързо.

— Както кажете, сър.

— Лийла — приключи разговора губернаторът, — считайте, че съм го направил.

— О, толкова сте чудесен!

— Всъщност не съм — отвърна той уморено, като се сети пак за рождения ден на майка си.

Лийла Ърхарт постави мобилния си телефон на зареждащото устройство в напълно оборудваната зала за фитнес на третия етаж на голямата тухлена къща с ограда от ковано желязо на улица „Уест Кари“ Челото й бе мокро, ръцете й трепереха от тренировките за натоварване на тръбните, ромбовидните, трапецовидните, делтовидните и гръдните мускули върху наклонената греда, гладиатора, пресите за рамене и гръден кош, велоергометъра и лежанката, които бе правила, преди губернаторът да отвърне на телефонното й обаждане.

— Кога сега? — попита тя весело треньора си Лони Форт.

— Коремни преси.

— Никакви повече преси. Не мога никакви никога. — Тя отпи от бутилката минерална вода „Евиан“ и попи челото си с кърпа. — Мисля, че натоварихме всички мускули, Лони. А и наистина не харесва да тренирам толкова рано. Цялата ми система е в състояние на шок. Все едно стана от леглото и скоча в Атлантическия океан. А не съм никак пингвин — добави закачливо. — Нищо студено не ми допада.

— Съжалявам, че трябваше да преместим тренировката за толкова рано, госпожо Ърхарт.

— Не е твоя вина, нито най-малко. Забравих, че имаш проклет час за зъболекар.

Лони прегледа програмата, която Ърхарт трябваше да изпълни за деня с отбелязани брой повторения и натоварвания с тежести.

— Благодаря, че все пак ме помести. Но не беше никак хубаво, че Бул ги е дал час в точно същото време девет часа, когато ние винаги занимаваме тук. Разбира се, той има толкова хора да му работят. Сигурно не е знаел нищо да запомни, щом други винаги правят каквото трябва той.

— Сигурен съм, че сте права, госпожо Ърхарт.

Кучият син. Тя се замисли за богатия си съпруг зъболекар с всичките му реклами по радиото и кабинети в търговските центрове и подчинени подлизурковци. Вече бе имал връзки с три стоматологични сестри, поне доколкото тя знаеше. И въпреки че броят на изневерите му най-вероятно вече бе далеч повече, какво значение имаше? Лийла Ърхарт никога нямаше да му прости за първата изневяра.

— Кажи ми, Лони, Бул ще ти прави коронки на всички зъби ли, както прави с всичките си пациенти? — попита Ърхарт треньора си, който бе толкова добре сложен, че на Лийла й се искаше да обходи с пръсти и език всеки сантиметър от тялото му.

— Каза, че може да ми направи усмивка като на кинозвезда.

— Ха! Казва винаги това на всички.

— Не знам. Сестрите в кабинета му имат такива красиви усмивки. Казаха ми, че той им ги е правил.

Само думата сестра караше Лийла да се сгърчва от гняв.

— Но още се чудя — продължи Лони.

— Не го прави! Недей! — каза му Ърхарт. — Като се направи веднъж, не може вече да се върне назад и да стане пак старото. Бул е изстъргал зъбите на всички в този град, Лони.

— Е, със сигурност добре се е наредил.

Той закачи кабела за удължаване на комбинирания фитнесуред Ем Джи 2100. Постави правия въртящ се диск, а изваяните му мускули се движеха гъвкаво под гладката загоряла кожа.

— Накрая ще се озовеш с някакви ситни остри зъбки като на канибалите. Ще усещаш болки и разместване, когато говориш, и накрая трябва ти вадят корените. — Тя все пак бе съпруга на зъболекар. — Зъбите ти са толкова красота!

— Имам разстояние между предните два зъба — показа й той.

— Идеални са. Някои хора мислят това е много секси.

— Шегувате се! — Той погледна зъбите си в едно от многобройните огледала, покриващи цялата стена.

— Не, никога не се пошегувам.

Тя се взря напрегнато в устата му и отново се разяри, че бе позволила на съпруга си да я убеди да постави коронки и на нейните зъби. Чувстваше се съсипана. Коронките съвсем не се усещаха така естествено като зъбите, които той бе изпилил, и тя често получаваше главоболия, а на три места венците й бяха чувствителни към натиск и температура. Лийла Ърхарт завиждаше на естествените зъби, дори и да не бяха идеални. Завиждаше и на красивите тела. Маниакално желаеше и двете, но — не можеше да има нито едното.

— Свиване на ръцете — върна се към упражненията Лони и протегна двете си ръце към лоста с тежестта, за да й покаже.

— Ръцете ми треперят — оплака се тя с най-кокетната си усмивка. — Трябва да ми покажеш пак още веднъж така. Това никога не го правя както потрябва. Винаги чувствам как увисват назад, а знам, че не трябва прави така.

Лони премести тежестта на седемдесет килограма и й показа отново, а бицепсите му се издуха като огромни скали в океана, като напираща енергия, готова да помете всичко, като склон, предизвикваш човек да го изкачи и покори.

— Вдигате само с ръцете. Не се навеждате назад. Ако гърбът ви помага, значи не го правите както трябва и хитрувате.

Той нагласи тежестта на девет килограма. Ърхарт хвана лоста и го задържа с раздалечени ръце, с дланите нагоре и с прибрани лакти, точно както й бе показано. Хвърли поглед към огледалото да види как изглежда, опасявайки се, че синият клин на „Найк“ не е бил добър избор. Червените райета подчертаваха ширината на ханша й. В края на краищата черният цвят винаги бе за предпочитане за долната част на тялото, а по-ярките цветове — за горната. Поне правилно бе подбрала резедавия си еластичен потник.

— Двайсет повторения — каза й Лони.

Тя се чувстваше ободрена след разговора с губернатора. Колко хора можеха да се обадят, че искат да говорят с губернатора на Вирджиния, и той да отговори на обаждането им само двайсет и две минути по-късно? Не много, каза си тя, докато се напрягаше под тежестта. Съвсем малко. И този път отношението на губернатора нямаше нищо общо с парите или с даренията на съпруга й.

— Всички ние си имаме своите комплексирания — каза тя на Лони, опитвайки се да си поеме дъх. — Нашите несигурни тайни местенца, които останалите не виждат. Дори и аз. Забравих да броя — изпъшка тя.

— Шестнайсет.

— Седемнайсет. Осемнайсет. Божичко, ти направо изцеждаш силите!

— Какви ли комплекси можете да имате вие? Колко жени на вашата възраст спортуват като вас и си имат собствена фитнесзала? Да не споменаваме къщата.

Този коментар прониза егото и самомнението на Ърхарт. На нея й се искаше той да й каже, че никоя друга жена на земята не изглежда така добре, че това няма нищо общо с възрастта и богатия й съпруг. Искаше й се той да й каже, че е божествена, че лицето й е толкова красиво, че смъртните се вкаменяват от възхищение, че тялото й въздейства фатално на дръзналите да го погледнат. Искаше да вижда в погледа на Лони дива страст, когато той гледа тялото й. Искаше той да я желае, да ревнува, да се побърква по нея. Искаше да го кара да изпитва кипящ копнеж, от който да не може да мигне.

— Аз навярно имам най-голям комплекс, като тревожа, че нямам достатъчни времена за съпруга си — излъга тя. — Да запълвам безкрайните му нужди, които са незадоволими. Предполагам се тревожа и че ролята ми в управлението носи и такива грамадни отговорности, че често пренебрегвала съм семейството и много, много приятели и не имам време за тях. Ужасено се тревожа, че ще стана прекалено мускулеста. Не исках да прекаля с развитието на мускулите.

Лони я огледа от главата до краката.

— О, не трябва да се тревожите за това — увери я той. — Нямате такова тяло, което може да стане прекалено мускулесто, госпожо Ърхарт.

— Предполагам, че съм много повече мек, женствен тип — реши тя.

— Следващия път пак ще измерим мастните тъкани.

— А и децата — продължи тя с изброяването на комплексите си, които се увеличаваха, колкото повече говореше Лони. — Снощи бях тъй заета и прекарах прекалено много малко време с тях по индивидуално, заради заседанието на комисията ми, което трябваше да се обадя да свикам и да го насроча за по-отрано. И едва ми стигна време за това. И защо? — Тя му се усмихна кокетно. — За да съм тук с теб един час по-рано.

— Възхищавам се на упоритостта ви — каза Лони, погледна пак часовника си и остави папката с програмата на пейката. — Но това е единственият начин. Без болка няма постижения.

— Не давай коронки на зъбите! — каза му тя настоятелно. — И да не посмял да кажеш на Бул, че му гоня бизнеса. — Намигна на Лони. — Кога сега?

— Коремни преси — каза Лони. — И с това привършваме.

— Не мога да преценя дали има някаква прогресия. — Тя постави длани на корема си и се погледна в огледалото. — И всичкото това за нещо нищо. Мразя коремните преси толкова повече от всички останали.

Лони огледа коремните й мускули. Потникът му бе целият в пот и бе залепнал за тялото му.

— Струва ли си? — продължи тя.

— Забравяте откъде започнахте. Не забелязвате колко голямо подобрение има, защото се виждате всеки ден. Коремните ви мускули са много по-стегнати, госпожо Ърхарт.

— Много съмнявам. Погледни.

Тя хвана ръцете му, въпреки неговото нежелание, и ги постави на корема си.

— Е?

Той не отговори.

— Може би човек като стане на моята възраст и на този етап от живота, става безнадеждно и не може да се промени. Тялото просто не помага и не прави това, което ти искаш от него.

Лони не помръдна. Тя плъзна ръцете му малко по-нагоре.

— В страхотна форма сте — преувеличи той.

— Бул се е втурнал да прави коронки на всички зъби в Северна Америка — каза Ърхарт и пак плъзна ръцете му нагоре. — Знаеш ли защо си измисли прякора Бул? Не заради генерала, който уж му е роднина. Лони.

— Аз мислех, че има нещо общо с борсата.

— Причината е, защото…

— Трябва да тръгвам, госпожо Ърхарт.

Тя притисна големите му, силни длани върху съвсем малките си гърди.

— Коя е най-старата стара жена, с която си бил някога преди? — прошепна тя.

— Сигурно учителката ми в осми клас.

— Кога може да е било това?

— Когато бях в осми клас.

— О, сигурно си бил едър за възрастта си.

— Госпожо Ърхарт, ще трябва да тръгвам, за да не закъснея за часа си. Толкова е трудно човек да се запише при мъжа ви. Е, може би изобщо нямаше да успея, ако не бяхте вие.

Лийла Ърхарт отстрани ръцете му. Грабна ядосано една хавлиена кърпа и я уви около врата си.

— И какво остана друго да правим от тук на там? — попита тя, връхлетяна от всичките си фобии и несигурности.

— Не сте направили клековете.