Южен кръст

2.

Смоук беше дете, изискващо специално внимание. Това бе станало очевидно във втори клас, когато бе откраднал портфейла на учителя си, беше набил една съученичка, бе донесъл револвер в училище, бе подпалил няколко котки и бе потрошил колата на директора с една метална тръба.

От тези ранни объркани дни в родния му Дърам, Северна Каролина, в досието му бяха вписани петдесет и два инцидента, сред които нападения, измама, изнудване, комар, бягство от училище, лъжа, кражба, неприемливо облекло, неприлична литература и нетърпимо поведение в училищния автобус.

Бяха го арестували шест пъти за престъпления, вариращи от изнасилване до убийство, бе осъждан условно и със специален режим на наблюдение, бе поставян под алтернативни форми на задържане, бе изпратен в лагер с терапевтична програма, бе настаняван в клиника, където да му направят задължителен психиатричен преглед, и бе включван в група, занимаваща се с овладяване на пристъпите на гняв и насилие.

За разлика от повечето малолетни престъпници, Смоук имаше родители и те присъстваха при всичките му появи в съда. Посещаваха го, когато бе задържан. Плащаха на адвокати и постоянно наемаха нови и нови, щом Смоук се оплачеше или намереше някакъв кусур на този, който го защитаваше в момента. Родителите на Смоук го записаха в четири различни частни училища и неизменно смятаха, че вината е в училището, а не в сина им.

Бащата на Смоук, един изключително зает банкер, бе убеден, че синът му е необикновено умен, но напълно неоценен и неразбран. Майката на Смоук го обичаше предано и винаги заемаше неговата страна. Никога не приемаше, че той наистина е виновен. И двамата родители смятаха, че синът им е натопен, защото полицаите са корумпирани, мразят Смоук и бързат да приключат неразрешените си случаи. И двамата родители пишеха яростни писма до областния прокурор, кмета, главния прокурор, губернатора и дори на един сенатор, когато Смоук накрая бе задържан в Поправителното училище „Си Ей Дилън“ в Бътнър.

Разбира се. Смоук не остана дълго там, защото когато навърши шестнадесет, вече не бе малолетен според законите на Северна Каролина и бе освободен. Досието му на малолетен престъпник бе закрито. Отпечатъците от пръстите му и полицейските му снимки бяха унищожени. Той вече нямаше минало. Родителите му сметнаха за разумен ход да се преместят в град, където полицията, чиито спомени не биха могли да се изтрият така лесно, не познава Смоук и не може повече да го тормози. Така че Смоук се премести в Ричмънд, Вирджиния, където бе и в момента. Тази сутрин той се чувстваше особено зъл и в настроение да създава проблеми.

— Имаме двайсет минути — каза той на Дивинити.

Тя се бе облегнала на рамото му, а той караше форд ескорта, който неговият баща му бе купил, когато Смоук си изкара шофьорска книжка от Вирджиния. Дивинити започна да го целува по брадата и да търка ръка между краката му, за да провери какво има предвид той.

— Имаме колкото си време искаме, скъпи — задиша в ухото му тя. — Майната му на училището! Майната му и на онзи дребосък, дето ще го взимаш!

— Имаме си план, забрави ли?

Той бе с маратонки, широк анцуг, кърпа на главата и тъмни очила. Проправи си път по тесните улички, на една пресечка разстояние от банка „Крестар“ на Патерсън авеню в Уест Енд, и забеляза малката тухлена къща на „Кенсингтън“, където нямаше нито спряна кола, нито оставен вестник, нито някакви други признаци на присъствие в дома. Спря на алеята пред вратата.

— Ако някой отвори, търсим Общинската гимназия — припомни й Смоук.

— Изгубени в космоса, нали, сладурче? — отвърна му Дивинити, като се надигна.

Тя натисна звънеца два пъти. В отговор последва само тишина. Смоук се настани на седалката до шофьора и Дивинити го закара обратно до банка „Крестар“. Небето бе ясно и съвсем бледо, движението ставаше все по-натоварено с началото на новата работна седмица, тъй като хората осъзнаваха, че им трябват пари в брой, за да платят паркинга и обяда си. Пред банкомата в момента нямаше никого и това беше добре. Смоук слезе от колата.

— Знаеш какво да правиш — каза той на Дивинити.

Тръгна към банката, а тя потегли с колата. Той се приближи до банкомата, до който можеше да се спира с кола, и застана така, че да не се вижда. Не след дълго млад мъж с хонда сивик спря пред банкомата. Смоук се зададе иззад ъгъла на банката. Вървеше съвсем бавно. Младият мъж бе зает да набира необходимите кодове и цифри на автомата и не забеляза как Смоук се приближава косо, така че да не влезе в обсега на охранителната камера.

Смоук беше толкова бърз, че обикновено жертвите му бяха прекалено шокирани, за да реагират. Той залепи латексова лента върху обектива на камерата и върху очите на мъжа. Заби дулото на своя „Глок“ в основата на гърба му.

— Не мърдай! — процеди тихо.

Мъжът не помръдна.

— Подай парите назад съвсееем бавно.

Мъжът го направи. Смоук се огледа. Друга кола завиваше откъм „Патерсън“ и идваше към банкомата. Смоук дръпна латексовата лента от камерата и изтича зад банката. Премина в спокойно бягане, сякаш е излязъл на джогинг, и зави по Либи авеню, после по „Кенсингтън“. Съвсем забави темпото си по алеята пред тухлената къща, където го чакаше Дивинити с ескорта.

— Колко гепи, скъпи? — попита тя, когато Смоук невъзмутимо се настани в колата.

— Двайсет, четиридесет, шейсет, осемдесет, сто — преброи той. — Хайде да се махаме оттук.

Джуди Хамър не можеше да повярва. Това бе едно от най-странните неща, които се бяха случвали през живота й. Двама бели расисти, наречени Буба и Смадж, се канеха да убият чернокожа жена на име Лорейн. Тя живееше до някакви стари помпи, където убийците щяха да паркират и да изчакат с изгасени двигатели и фарове. Бяха намесени и пари, навярно няколкостотин долара. Хамър крачеше нервно, а Попай я следваше по петите. Звънна телефонът.

— Госпожо началник Хамър? — Беше Уест.

— Вирджиния. Какво, за бога, беше това? — попита я Хамър. — Има ли начин да проследим откъде е било обаждането?

— Не — отвърна й Уест. — Не виждам как.

— Предполагам, че и двете сме чули едно и също.

— Още съм на клетъчния телефон — предупреди я Уест. — Не мисля, че трябва да го обсъждаме сега. Но звучеше като нещо, което трябва да приемем съвсем на сериозно.

— Напълно съм съгласна. Ще го обсъдим след представянето. Благодаря, Вирджиния. — Хамър се канеше да затвори.

— Госпожо началник? Какво се канехте да ми кажете, когато ми се обадихте първия път? — напомни й Уест.

— О, да, вярно.

Хамър трескаво се опита да си спомни защо се бе обадила на Уест, когато бе попаднала на чуждия разговор. Закрачи отново, а Попай пак я последва.

— О, спомних си. Вече получаваме отзиви за новата ни страница в Интернет — обясни Хамър, доволна. — Откакто Анди написа онази статия във вестника.

— Това ме притеснява — отвърна й Уест. — Мисля, че трябваше да направим някои превантивни промени.

— Всичко ще е наред.

— И какви са отзивите?

— Оплакват се — отговори Хамър.

— Не може да бъде!

— Не бъди цинична, Вирджиния.

— А някакви коментари по повод думите му за ескалиращата младежка престъпност. За — как го бе нарекъл — манталитета на Ричмъндските банди? За отчаяната нужда от радикални реформи в отношението на правосъдието към малолетните престъпници?

Хамър не бе пропуснала да забележи, че винаги когато станеше дума за Бразил, тонът на Уест ставаше прекалено рязък. Хамър се досещаше, че Уест е наранена. Долавяше някаква тъга и у Бразил, очите му не грееха, както обикновено, вдъхновението му, което го открояваше толкова силно от останалите, сега бе залиняло.

— Телефоните започнаха да звънят непрестанно в минутата, когато вестниците са се озовали в ръцете на читателите — продължи Хамър. — Все пак раздвижваме инертността. А точно такава е целта ни тук.

Хамър остави телефона. Взе вестника със статията на Бразил от масичката за кафе и отново я зачете:

… През изминалата седмица тийнейджърите в нашия град са извършили поне седемнайсет коравосърдечни престъпления, сред които изнасилвания, въоръжени грабежи и жестоки побои. В единайсет от тези привидно безразборни прояви на насилие извършителите нямат навършени дори петнайсет години. Откъде се научават децата да мразят и нараняват по този начин? Не само от филмите и видеоигрите, но и един от друг. Проблем с младежките банди съществува и нека си кажем истината в очите: децата, които извършват престъпления като възрастни, вече не са деца…

— Предполагам, че популярността ми се е сринала още по-ниско — каза Хамър на Попай. — Имаш нужда от една баня. Какво ще кажеш за малко от онзи хубав крем шампоан?

Черно-бялата козина на Попай приличаше на красив смокинг, но космите й бяха съвсем къси, а бледата й нежна кожа бе много чувствителна и лесно се пресушаваше и разраняваше.

Попай обичаше, когато на всеки няколко седмици собственичката й я слагаше в мивката, пълна с топла вода, и я насапунисваше с лечебния анти себореен балсам „Нусолт“, след което внимателно стъркваше подхранващата пяна с овесени ядки и прамоксин точно в продължение на седем минути, както гласяха инструкциите. Попай обожаваше собственичката си. Сега се изправи на задните си крака и подуши коляното й.

— Струва ми се, че трябва да отложим банята, защото ще закъснея — въздъхна Хамър и се наведе към Попай. — Май не трябваше въобще да я споменавам, а?

Попай близна лицето на господарката си и изпита съжаление. Знаеше, че стопанката й не иска да си признае мъката и вината, които изпитва заради внезапната смърт на съпруга си. Не че Попай бе познавала Сет, но бе чувала името му и бе виждала негови снимки. Попай не можеше да си представи господарката й да е омъжена за мързелив, богат, дебел, хленчещ безделник, който само яде, гледа телевизия и се грижи за градината.

Попай бе доволна, че Сет го няма. Боготвореше стопанката си. Попай си мечтаеше да може да направи нещо, с което да успокои тази храбра, мила жена, която я бе спасила да не остане на улицата или да попадне в някое семейство с жестоки деца.

— Добре. — Господарката й стана. — Трябва да се приготвям.

Хамър си взе набързо душ. Уви се в халата си и влезе в дрешника, колебаейки се какво да облече. Добре разбираше значението на дрехите, колите, офис обзавеждането, бижутата и храната на деловите обеди и вечери. Някои дни изискваха перли и поли, други — строги костюми. Цветове, стилове, материи, яки и ревери, щампирани и едноцветни материи, джобове и плисета, часовници, обици, парфюми — всичко имаше значение, дори това дали ще си поръча риба или пиле.

Побутна закачалките, размишлявайки и представяйки си как ще изглежда с една или друга дреха, като се осланяше на интуицията си. Накрая се спря на тъмносин костюм с панталон с джобове и маншети. Към него подбра ниски черни кожени обувки с вързалки, колан от същата кожа и памучна риза на бяло и синьо райе с френски маншети. Изрови от кутията с бижутата си семпли златни обици и часовника си от неръждаема стомана, марка „Брайтлинг“.

Взе чифт копчета за ръкавели в златисто и синьо, които бяха принадлежали на Сет. Посуети се малко с тях, докато ги слагаше, и си спомни онези моменти, когато Сет ходеше по петите й из къщата — точно като Попай сега — и я молеше да му помогне с копчетата, реверите, подбора на подходящи чорапи или в съчетаването на дрехите в редките случаи, когато се обличаше официално.

Би изглеждало разумно да разпредели вещите на покойния си съпруг, бижута, кожени куфарчета и портфейли между синовете им, но Хамър още изпитваше неохота да го направи. Когато носеше нещо, принадлежало на Сет, тя имаше странното усещане, че той иска от нея да се държи по-мъжки, така както той не бе успял. Че той иска тя да бъде силна. Може би искаше да й помогне, защото сега вече можеше. Сет винаги бе имал добро сърце. Но бе прекарал живота си в постоянна битка с ограниченията и привилегированото си минало, разнасяйки нещастието като грип. Бе оставил Хамър материално осигурена, облекчена, огорчена, възроптала срещу терзанията, но и все още потискана от тях, както самият той бе потискан от наднормените килограми.

— Попай, ела тук! — извика Хамър.

Попай се излежаваше мързеливо върху едно слънчево петно на пода в кухнята. Нямаше никакво намерение да става.

— Хайде да си отиваме на мястото, Попай.

Попай погледна собственичката си с присвити очи. Прозя се и си помисли колко е глупаво, че стопанката й винаги говори в множествено число, сякаш Попай не бе достатъчно умна да разбере хитрината. Попай знаеше много добре, че господарката й няма никакво намерение да се пъха в пластмасовата касетка заедно с нея, нита да лапне хапчето против стомашни паразити или да даде ветеринарят да й бие инжекция, въпреки че и тогава тя говореше в множествено число.

— Попай! — Тонът на стопанката й стана по-строг. — Бързам. Хайде. В касетката! Ето катеричката ти.

Тя подхвърли любимата плюшена катеричка на Попай в касетката. Кучето изобщо не я погледна.

— Добре, ето ти занимавката.

Тя подхвърли мръсното пиле от агнешка вълна, чиито очи Попай бе изгризала и което редовно потапяше в тоалетната. Попай остана невъзмутима. Стопанката й тръгна решително през кухнята и взе на ръце Попай. Кучето направи своята демонстрация в стил Салвадор Дали — „виси безжизнено и се дръж като опосум“. Хамър сложи Попай в касетката и затвори дупчестата врата.

— Трябва да се държим по-добре — каза собственичката й и подаде на Попай няколко парченца вкусен дроб. — Съвсем скоро ще се върна.

Хамър включи алармената инсталация и тръгна към необозначената си тъмносиня „Краун Виктория“. Потегли надолу по „Ийст Грейс“, отмина църквата „Сейнт Джон“, зави по 25-а улица, където на мястото на тютюневите фабрики имаше луксозни апартаменти и студиа. Мина край „Полиг брос“, където все още произвеждаха картонени кутии с форма по желание. Някой художник на графити бе напръскал със спрей: „Месото е убийство“, „Яжте царевица“ и „Анита Хил го започна“ на стената на един изоставен тютюнев склад. Ръждясали пожарни стълби и изсъхнали лози бяха единствената украса на тухлените стени. Движейки се в този район, човек научава, че може да си купи на сметка употребявани гуми в „Каубой Тайър“ и че фирмите „Стрекланд Фаундри“ и „Машийн Кампъни“ са на старото си място.

От другата страна на улица „Броуд“, след Колизеума, бе полицейското управление, където Хамър сега прекарваше дните си в грозна мрачна сграда с фриз от синя мозайка, много от плочките, на която отдавна липсваха. Сградата на полицейското управление на Ричмънд бе прекалено тъмна и малка, с коридори без прозорци, с облицовани с азбест стени и подове и застоял мирис на некъпани хора и мръсни престъпления.

Хамър поздрави с „добро утро“ полицаите, които срещна, и получи изпълнени с хладина отговори. Тя разбираше нежеланието за промени. Приемаше като нормално недоверието към авторитет, наложен отвън — при това по федерален път. Враждебността и хладината не бяха нещо ново, но все пак никога преди не се бе сблъсквала с подобно посрещане.

Точно в седем часа тя влезе в заседателната зала. Вътре се бяха събрали около трийсетина шефове на участъци, капитани, детективи и полицаи, които очевидно не преливаха от ентусиазъм и които сега я проследиха с поглед. Компютърната карта на града, прожектирана на голям екран, показваше статистиката на извършените през последния двайсет и осем дневен КОМСТАТ период, както и през последната една година убийства, изнасилвания, кражби с нападения, нанесени тежки телесни повреди, обири с взлом, кражби на имущество и на коли, т.е. сведенията за седмицата, както наричаха седемте основни категории престъпления в полицията. Графиките представяха и модели на повторяемост и вероятност, дните от седмицата с повишен брой престъпления, както и разбивка по участъци и смени.

Хамър седна начело на масата, между Уест и Бразил.

— Ново нападение с кражба при банкомат — прошепна Уест в ухото на Хамър.

Хамър я погледна рязко.

— Току-що получихме обаждането, екипът е още на местопрестъплението.

— По дяволите! — разгневи се Хамър. — Искам всички подробности възможно най-скоро.

Уест стана и излезе от залата. Хамър огледа седящите около масата.

— Радвам се да ви видя всички — започна тя. — Тази сутрин имаме много неща за обсъждане. — Съвсем не си губеше времето, докато, усмихната, оглеждаше всички лица. — Ще започнем с първи район. Майор Хангър? Знам, че е рано.

— Както винаги — измърмори Хангър. — Но знам, че така се прави в Ню Йорк.

Той кимна към полицай Уоли Флинг, административния секретар на Хамър, който още не се бе усъвършенствал в боравенето с програмата за компютърна статистика, която всички мразеха. Флинг натисна няколко клавиша и на екрана се появи голяма кръгла схема.

— Не още кръглата схема, Флинг — каза Хангър.

Флинг натисна някакви клавиши и на екрана се появи нова кръгла схема, този път на четвърти район.

— Извинявайте — промълви притеснено Флинг, докато правеше нов опит. — Искате първи район, нали?

— Точно така, а не кръгови диаграми.

Все пак Хангър получи още една кръгова диаграма, този път на втори район. Напълно сконфузен, Флинг набра пак някакви клавиши и на екрана се появи емблемата на полицейското управление и проблясващото мото Твърдост, професионализъм, отговорност или ТПО в съкратен вид. Освен опита, Хамър бе заимствала и мотото на нюйоркското полицейско управление.

Неколцина от присъстващите засумтяха, а останалите започнаха да свирят и подвикват подигравателно. Бразил каза с поглед на Хамър: „Нали ви предупредих“.

— Защо не си измислим наше собствено лого? — обади се капитан Клауд, който бе главен командир за деня и смяташе, че има право да прави коментари.

— Да — подкрепиха го и други недоволни гласове.

— Иначе ще станем за смях.

— Да, ще започнат да ни дават и износените си униформи.

— Това определено ни смущава, госпожо началник.

— Полицай Флинг — каза Хамър, — върнете отново логото, ако обичате. Хайде да поговорим за него.

Сега екранът се изпълни от карта с малки жълти револверчета, означаващи проблемните райони, където са били извършени въоръжени нападения.

— Хайде, Флинг!

— Виж наръчника „КОМСТАТ за некадърници“.

— По дяволите! — изруга Флинг, когато по непонятен начин се озова пак на основното меню.

— Върни се на старата си работа, Флинг.

Той натисна бутона за въвеждане четири пъти поред и му се появи съобщение за грешка, в което пишеше да престане с тази команда.

— Добре, добре — опита се да усмири залата Хамър. — Капитан Клауд? Бих искала да чуя съображенията ви.

— Ами — продължи мисълта си Клауд — така се получава същото положение като с герба на града — Джордж Вашингтон на кон. Питам ви, какво общо има Джордж Вашингтон с Ричмънд? Ние какво? И това ли сме взели наготово от Вашингтон, друг голям град?

— Амин.

— Напълно съм съгласен.

— Той сигурно не е спал и една нощ в града ни.

— Пълна глупост.

— Веднъж Вашингтон, сега пък Ню Йорк. Това на какво прилича? Сякаш си нямаме собствен ум — обобщи Клауд.

— Добре — повиши глас Хамър. — Страхувам се, че не можем да направим нищо по отношение на герба на града, поне не на този етап. Така че да се върнем на мотото. Капитан Клауд, нали не сте забравили, че отговорността означава не само да изтъкваш проблемите, но и да предлагаш начини за тяхното решение. Имате ли предложение за ново мото?

— Ами снощи обмислях едно.

Клауд страдаше от високо кръвно налягане. Униформата му бе прекалено стегната на врата и лицето му бе станало почти пурпурно. Чувстваше всеобщото внимание и започна да се поти.

— Мислех, че ни трябва нещо просто, но конкретно, е, не очаквайте да е нещо поетично или оригинално, но ако си зададем въпроса какви всъщност трябва да са полицаите… Мисля, че отговорът може да се обобщи с три думи. Безмилостни, решителни, ангажирани. — Клауд обходи с поглед седящите около масата. — БРА — мисля, че е лесно за запомняне и е също така кратко като ТПО.

— Нещо не ми звучи впечатляващо.

— Нито на мен.

— Въобще.

— Не ми харесва.

— На мен също.

— Изчакайте момент — продължи Клауд уверено. — Всички се оплакват, че не сме достатъчно бързи, че не пристигаме навреме на местопрестъплението, че не реагираме веднага на задействани аларми и на спешни обаждания, нали така? А колко пъти обществеността ни е порицавала, че разкриването на престъпленията трае прекалено дълго? Мисля, че с Безмилостни, решителни, ангажирани изпращаме положително послание за новия си подход, за това, че вече действаме по-решително и безкомпромисно.

— На мен ми звучи като заплаха. Сякаш се каним да ги претрепем от бой.

— Ами ако добавят едно И към съкращението и става БИРА. Все едно нямаме търпение да свършим работа и да идем да обърнем по някоя бира.

— Да, веднага ще се сетят как да изопачат акронима.

— Не става, Клауд.

— Остави.

Клауд бе съкрушен.

— Ами няма значение — примири се той.

Хамър бе слушала мълчаливо през цялото време, защото искаше да даде възможност на подчинените си да се изкажат свободно. Но търпението й бе на предела си.

— Нека всеки от нас обмисли казаното — рязко се намеси тя. — Готова съм да изслушам всички предложения и идеи. Благодаря, капитан Клауд.

— Всъщност и аз съм мислил по въпроса — обади се Анди Бразил.

Всички млъкнаха. Полицаите започнаха да шумолят с бележниците си и да се поклащат на столовете си. Неколцина станаха да си налеят още кафе. Клауд шумно си отвори едно пликче бонбони за смучене против болки в гърлото. Флинг рестартира компютъра и той започна да издава всевъзможни звуци, докато програмата се зареди наново.

Хамър съжали Бразил. Тя се възмущаваше, че се отнасят към него с такова пренебрежение и че човекът е безсилен да промени ситуацията си. Не беше той виновен, че жените и хомосексуалистите, независимо от възрастта им, не можеха да откъснат очи от него, щом го видеха. Не можеше да промени това, че е на двайсет и пет, че е талантлив и чувствителен. Нито пък бе дал и най-малкия повод за злобните слухове, че тя го е довела в Ричмънд със себе си, защото й е любовник, и че той после я е изоставил заради хазяйката си.

— Продължете, полицай Бразил. — Хамър винаги се обръщаше делово към него. — Но все пак имаме и друга работа.

— Мисля, че е най-добре да нямаме мото — заяви Бразил.

Мълчание.

— ТПО не е много добре измислено — добави той.

Никой не го гледаше. Пак шумоляха листи. Тракаха токи на колани.

После се обади Клауд:

— И аз винаги съм бил на това мнение. Добре че някой го каза, преди да започнем да го изписваме по колите.

— Мотото ще стане просто още един повод за подигравки към нас — продължи Бразил. — То също лесно може да се изопачи, ако се добави само една буква.

Ново мълчание — всички трескаво се опитваха да разберат накъде бие Бразил. Някои започнаха да си драскат буквите, пренареждайки ги като в пъзел. Хамър веднага усети накъде бие Бразил с това. Вирджиния Уест също се досети.

— ТРОП — прочете Флинг от бележника си.

— СТОП? — предположи капитан Клауд.

— ТЪПО — отвърна им Бразил.

— Интересно — каза Хамър високо, за да възстанови реда. — Накарахте ме да видя проблема в съвсем нова светлина. Може би наистина не ни трябва мото. Който е за, да гласува.

Всички, освен Клауд, вдигнаха ръце. Той отпи навъсен от кафето си, вперил поглед в недоядената си поничка.

— Значи мога да изтрия мотото от компютъра — обади се Флинг, който пак натискаше някакви клавиши.

— Ти не трий нищо — побърза да му каже Хамър.