Южен кръст

29.

Губернатор Фьоер сгъна внимателно броевете на „Ню Йорк Таймс“, „Уол Стрийт Джърнъл“, „Уошингтън Поуст“, „Ю Ес Ей Тудей“ и местния ричмъндски вестник. Струпа ги върху черния килим на пода на колата и се взря през затъмненото стъкло към пешеходците, които оглеждаха любопитно колата му.

Всички знаеха, че дългата черна лимузина с номер 1 не е на някоя кинозвезда, нито пък на абитуриенти, тръгнали на бал.

— Сър? — обади се Джед по интеркома. — Ще завия към Десета, за да избегна задръстванията по „Броуд“, и след това ще мина край Съда, по „Бий“ и после по „Белведере“. А оттам гробището е все напред.

— Хмм.

— Ако това ви устройва, сър — допълни Джед, който все държеше да получава одобрение и похвали.

— Чудесно — каза губернаторът, който се бе издигнал от областен прокурор до заместник-губернатор и губернатор, а следователно не бе карал сам по улиците на Ричмънд от повече от осем години и просто бе наблюдавал движението от задната седалка на любимата си лимузина със затъмнени стъкла, предвождана и следвана от полицейски ескорт.

— Пакетът е у мен — заяви Джед гръмогласно по двупосочната, защитена срещу подслушване радиостанция. — Ще завием по Десета.

— Покрит си — отвърнаха му от първата кола.

Разпрата между Пати Пасман и полицай Роуд бе излязла извън границите на свада или изблик на нерви, който би могъл да бъде разрешен, простен или забравен.

Колите спираха на втора линия по улицата край тях или паркираха под ъгъл и на тротоарите по Десета улица. Шофьори и пешеходци се трупаха около продължаващия бой, а полицейски коли с надути сирени и сигнални светлини пристигаха от всички посоки.

Пасман бе поставила Роуд в безизходица. Той обикаляше около нея в кръг, крещеше в радиостанцията „SOS“, а Пасман продължаваше да се извърта, така че той да не я хване, и го щипеше при всяка възможност.

— Боже! Боже! — пищеше Роуд, защото Пасман следваше всяко негово движение с настървеността на куче, готово да го убие. — Стига! Стига! Моля! Моля! Аааааа! Аааааа!

Тълпата съвсем подивя от възторг.

— Давай, момиче!

— Фрасни го здравата!

— Дай му да се разбере!

— Право в топките! Ха така!

— Ей! Цапни я! Извади й шибаните очи!

— Да! Премести й носа отзад на главата, за да си помирише задника!

— Я му откъсни банана, момиче!

— Превключи му лоста на нулева, скъпа!

— Пусни го, дебелано!

— Развържи му балончетата!

— Не се давай, сестро!

Тълпата продължаваше да крещи окуражително, когато една лъскава черна лимузина и два необозначени шевролета с множество антени се появиха по улица „Броуд“. Кордонът отби встрани по Десета улица, за да направи път на две полицейски коли с включени сирени. Други полицейски коли пристигаха откъм „Маршъл“ и „Лий“ и спираха със свистене на спирачки. Една пожарна кола се носеше с надута сирена по улица „Клей“.

На Джед отчаяно му се искаше да изскочи от лимузината и да се намеси. Ченгетата сигурно преследваха някой беглец, някой от десетте най-търсени престъпници, може би дори сериен убиец. Очевидно дебелата дама беше някаква психарка и бе повече от ясно, че униформеният полицай не може да я удържи.

— Какво става? — попита губернаторът по интеркома.

— Някаква шантава жена, сигурно друсана с РСР или крек. Уха, гледайте я, хвърля се като насъскан питбул! Поне пет ченгета са я наобиколили, но не могат да я озаптят.

Губернаторът се премести на другия край на черната кожена седалка, на която спокойно можеха да седнат шестима, и се напрегна да види нещо иззад главата на Джед.

Губернатор Фьоер бе озадачен при вида на дебелата жена, която се нахвърляше на висок, възрастен и доста кльощав полицай. На едната й китка висяха чифт белезници, а свободната й ръка замахваше към слабините на бедния човечец. Жената удряше, щипеше, псуваше и риташе. Размахваше висящата белезница като нунджако и така се пазеше от прииждащите полицаи.

— Ухааа! — възкликна Джед.

— Ужас! — каза губернаторът. — Истински ужас.

— Трябва да направим нещо, сър!

Губернатор Фьоер се съгласи, усещайки как започва да се гневи от сцената, която вижда. В това нямаше нищо смешно. В насилието нямаше нищо забавно. Той рязко отвори вратата си. Преди Джед или полицаите от охраната му да успеят да го спрат, губернаторът отвори багажника и извади оттам един пожарогасител.

Изтича към мелето и за всеобща изненада, обля Пати Пасман с пяна за гасене на пожари. Напълно шокирана, тя пусна Роуд. Другите полицаи веднага я събориха на земята. Четиримата полицаи от охраната на губернатора бързо го придружиха обратно до лимузината.

— Бяхте страхотен, сър! — Джед се чувстваше много горд от постъпката на шефа си.

Губернаторът огледа черния си кашмирен костюм на тънко райе за пръски от пяната, но не забеляза никакви следи. Изпрати с поглед окованата, замаяна жена, докато я натикваха в една патрулна кола. Нападнатият полицай стоеше, коленичил насред улицата, свил ръце около тялото си и разплакан. Заприиждаха журналисти с телевизионни камери и микрофони.

— Карай към Холивудското гробище! — нареди губернатор Фьоер.

— Не остана никакво време, сър — обади се Джед.

— Никога не остава време — махна с ръка губернаторът.

Уийд реши, че е стоял достатъчно дълго в голямата яма с изпочупени тръби на дъното. Отвсякъде капеше вода. Отстрани имаше скупчени лопати и мотики.

Уийд започваше да се опасява, че дупката всъщност е гроб, макар че нямаше форма на такъв. Може би всички бяха излезли по-рано в обедна почивка или нещо от този род. Може би най-неочаквано пръстта щеше да започне да пада вътре и да го затрупа жив.

Той надзърна навън и не видя нито Бразил, нито някого друг. Ослуша се напрегнато. Чуваха се само песните на птиците. Уийд изпълзя от дупката и се втурна към оградата на гробището. Тъкмо се изкатери на оградата, когато по улицата се зададе леманът. Дог, Сик и Бийпър го търсеха, за да може Смоук да го убие и да хвърли трупа му в реката. Уийд бързо скочи обратно в гробището и затича напосоки, минавайки на зигзаг покрай гробовете и прескачайки надгробните плочи.

Бразил също тичаше бързо и можеше да продължи с тази скорост от километър за четири минути още часове наред, макар че униформените кубинки не бяха най-подходящите обувки за бягане и започваха да му убиват. Колкото повече се отчайваше, толкова по-бързо започваше да тича.

Пресече парцела край реката, покрай паметници, надгробни плочи, скулптури и вази. Един градинар косеше тревата край гробовете, а косачката подскачаше и бръмчеше в умелите му ръце.

— Да сте виждали момче с фланела на „Чикаго Булс“? — попита го Бразил, като се приближи.

— Като статуята ли?

— Само че по-малък — отвърна Бразил, без да спира.

— Не — отвърна градинарят.

Бразил мина между едно мраморно агне и някакъв мавзолей, прескочи някакъв вечнозелен храст и за своя огромна изненада се стовари точно върху Уийд. Сграбчи го за фланелата и седна върху краката му. Опря ръцете на Уийд към земята.

— Промених решението си — извика Уийд. — Съгласен съм да ме арестувате.

Буба се бе изпуснал и това стана ясно на всички. Чувстваше се напълно унижен и му се гадеше, когато полицай Бъджет отвори задната врата на патрулната кола и възкликна:

— Ама че воня!

Буба бе сигурен, че още един повод за подигравки се е прибавил към дългия списък, който го съпровождаше в живота му.

— Съжалявам — каза Буба. — Казах ви…

— Ама, човече, как можа, уф, гадост! — извика Бъджет.

Той едва не повърна, докато отключваше белезниците на Буба, а Уест и Хамър чакаха отстрани.

— А кой ще чисти тук сега, а? Как можа! Не мога да повярвам!

Буба потъваше от срам. Беше толкова уверен, че съдбата ще пресече пътя му с този на Хамър. Но не по този ужасен начин. Не когато е полугол, мръсен, дебел и изпоцапан в изпражненията си. Не можеше да я погледне.

— Полицай Бъджет — каза Хамър спокойно, — оставете ме насаме с него за малко. Майор Уест? Ще се срещнем зад „Кмарт“.

— Ще ви информираме за мнението на съдебния лекар — каза Бъджет на Хамър, — в случай че той си тръгне, преди вие да свършите тук.

— Тя, а не той — поправи го Усет.

Хамър насочи вниманието си към Буба. Беше поразен, че тя сякаш не забелязва неописуемото му положение.

— Госпожо началник? — заекна той. — Аз, ъъъ… — Той преглътна с мъка. — Не исках…

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Не се притеснявайте за това — каза му.

— Как мога да не се притеснявам! — изплака той. — А само исках да помогна!

— Да помогнете на кого?

Тя изглеждаше искрено заинтересувана. Буба не бе осъзнал колко привлекателна е тя — не със сладникава красота, а със силно и решително излъчване, облечена в сив костюм с панталон. Буба се зачуди дали Хамър носи пистолет. Може би го държеше в черната си чата. Мислите му се лутаха трескаво, а в този момент вятърът подухна за беда на Хамър. Тя се премести надясно.

— На кого се опитвахте да помогнете? — попита тя. — На жената, която е била убита току-що? Видяхте ли нещо, мистър Флак?

— О, боже! — Буба беше шокиран. — Тук е била убита жена? Кога?

— Докато вие сте стояли в паркираната си кола, мистър Флак.

Червата на Буба пак започнаха да се свиват на спазми — като тъмни облаци, канещи се да отприщят нова, помитаща буря. Той се сети за изпръсканата си с кръв риза, която сега пътуваше към полицейската лаборатория.

— Сигурен ли сте, че не сте видели нищо? — продължи да настоява Хамър.

— Анакондата ми се бе закачила — отвърна той.

Тя го гледаше недоумяващо.

— Не можех да я откача.

Тя продължи да мълчи.

— Така че легнах на пода и започнах да издърпвам револвера, възможно най-внимателно. Разбирате ли, страхувах се да не гръмне. После ми потече кръв от носа.

— Кога беше това? — попита Хамър.

— Предполагам, по времето, когато са убили жената. Кълна се. Лежах на пода през цялото време, откакто полицай Бъджет си тръгна. Не правих нищо друго, чак докато полицаят отново почука на стъклото. Не съм могъл да видя нищо, защото бях на пода. Това е всичко, госпожо.

Буба не можеше да разбере дали тя му вярва. В поведението й не се усещаше никаква ожесточеност или презрение, но тя бе много опитна и умна. Буба изпитваше страхопочитание към нея. За момент той дори забрави унизителното си положение, докато един оператор от Канал 8 не се отправи към тях. На лицето му се изписа отвращение, той погледна камуфлажните панталони на Буба и бързо тръгна в обратна посока.

— Изглежда, жертвата е била ограбена точно тук, при банкомата — заговори Хамър. — Не ви издавам никаква поверителна информация, защото със сигурност ще чуете всичко това по новините. Паркирали сте на по-малко от петнайсет метра от банкомата, мистър Флак. Напълно ли сте сигурен, че не сте чули нищо? Гласове, викове, шум от кола или коли?

Буба се напрегна да си спомни нещо. Репортерите от Канал 6 се отправиха към тях и после бързо смениха посоката си. Буба бе готов да направи всичко, за да помогне на тази смела жена и сърцето му се късаше, че в този едничък случай, когато тя разчиташе на помощта му, той вонеше така непоносимо.

— Ама че воня! — измърмори репортерът от „Дабъл Ю Ар Ви Ей“, после спря и се обърна. — Не бих отишъл там на ваше място — викна към екипа от Канал 12.

— Какво става? — попита репортерът от „Стаил Магазин“ колегата си от „Ричмънд Магазин“. — Да не е избил мръсният канал?

— Откъде да знам. Пфу!

Буба застана нащрек.

— Пфу! Каква воня! — размаха ръце пред лицето си и репортерът от „Таймс Диспач“.

Лицето на Буба пламна. Вече не чуваше нищо от това, което Хамър му казваше. Беше се съсредоточил върху разговорите на групичката репортери, оператори и фотографи, които стояха край джипа му. Те бяха неспокойни и сърдити, говореха и сумтяха гръмогласно и постоянно се оплакваха от вонята.

— Някой видя ли какво става зад сградата?

— Не пускат никого там.

— Не дават никой да припари. Само да се доближиш до градинката и веднага те избутват.

— Да, а един тъпанар закри обектива ми с ръка.

— Пфу, каква воня!

В главата на Буба всичко изчезна, както винаги, когато го връхлитаха спомените за подигравките и смеха на съучениците му. Цял легион изкривени от смях и презрение лица нахлуха в мислите му.

— Редакторът ще ме убие, ако закъснея, пфу!

— СТИГА! — изкрещя Буба към репортерите.

Очите му внезапно възвърнаха фокуса си. Хамър се взираше в него, стресната. Репортерите изобщо не му обърнаха внимание.

— Може би тялото е започнало да се разлага — каза един от тях.

— Но то е зад магазина.

— Може да е било тук отначало. Може да са го преместили поради някаква причина.

— Но това не изглежда нормално.

— Е, няма да го оставят тук, точно пред банката.

— Не може да е стояло толкова дълго, че да започне да се разлага, без никой да го забележи.

— А, значи сега стана и специалист по съдебна медицина.

— Може трупът да е бил подхвърлен. Убийството да е станало преди известно време и чак сега убиецът да е преместил трупа на жената тук.

— Значи е жена, така ли?

— Май.

— И я подхвърля тук?

— Просто правя предположения.

— Да, умнико, защото искаш всички ние да ги напишем в репортажите си и да излезем пълни глупаци.

— Тогава откъде идва тази воня?

— Госпожо началник? — провикна се един репортер, без да се приближава. — Ще направите ли изявление?

— Не говорете с тях! — помоли я Буба, паникьосан. — Не им позволявайте да ми причинят това! Моля ви!

— Всъщност мисля, че той е причината за вонята — съобщи новината един репортер. — Погледнете панталоните му. Не е само от камуфлажните петна.

— Пфу!

— Видяхте ли? — прошепна Буба.

— Как може тя да стои там така спокойно? И оттук не може да се търпи.

— Разправят, че е много издръжлива.

— Табелката с номера на колата ви ме заинтересува — отбеляза Хамър.

Полицай Хоръс Къчинс не се интересуваше от нищо, освен от джобната си електронна игра Тетрис Плюс, дори и когато караше колата за арестанти по улица „Лий“.

Дежурството му бе започнало едва преди три часа, а вече бе откарал двама заподозрени до ареста, и двамата цигани, заловени да обират с взлом една къща в стил „Тюдор“ в района на „Уиндзър Фармс“. Къчинс не можеше да разбере защо хората не си вземат поука.

Циганите минаваха през града два пъти годишно по време на миграциите си на север и на юг. Всички знаеха това. В пресата пускаха специални статии и редакционни колони по този въпрос. В предаванията за престъпността по местните телевизии и радиостанции сержант Ринк безпристрастно предупреждаваше хората и им даваше съвети как да се предпазват от кражби и как да се защитават в случай на нападение. Предупредителните надписи Циганите се върнаха се появяваха на обичайните места.

Но богаташите от „Уиндзър Фармс“, както Къчинс ги наричаше със завист, продължаваха да изключват алармените инсталации, да оставят вратите отключени и после да излизат за вестника си, да поработят в градината си или да се излежават край басейните си, бъбрейки с приятели. Е, какво друго очакваха те?

Къчинс тъкмо спираше на паркинга с надеждата, че ще може да поднови заниманието с електронната си игра, когато го извикаха по радиостанцията.

— 10–25, 112 на Десета улица за 10–31 затворник — съобщи му диспечерът.

— Десет-4 — отговори той. — По дяволите!

Беше чул зова за помощ по-рано и знаеше, че Роуд Шопара е попаднал в свада с някаква ненормална жена. Но когато съобщиха, че е направен арест, Къчинс бе сметнал, че ще откарат арестанта с някоя от патрулните коли.

В края на краищата не бе особено вероятно някаква жена да изрита плексигласовата преграда в патрулните коли, колкото и паянтово да се крепеше тя, защото някой умник бе измислил, че преградите могат да са едни и същи, независимо от марката на колата. Щом бе жена, даже и да оставаше процеп между преградата и стената на колата, жена затворничка не би могла да се възползва от него и да се изпикае върху полицаите отпред.

Къчинс направи обратен завой. Изстреля се обратно по „Лий“, опитвайки се да свърши с това повикване възможно най-бързо, за да може най-после да си почине. Зави по Десета улица и стигна до мястото на сблъсъка в момента, когато детектив Глория де Суза слизаше от необозначената си кола.

Роуд Шопара и трима цивилни полицаи очакваха Къчинс. Затворничката бе грозна, дебела жена, която му се стори смътно позната. Тя седеше на тротоара, с ръце, стегнати в белезници зад гърба й, и с разрошена коса. Жената дишаше тежко и изглеждаше готова всеки момент да направи нещо неочаквано.

— Добре, госпожице Пасман, ще трябва да ви претърся — каза детектив Де Суза. — Трябва да се изправите.

Госпожица Пасман не помръдна.

— Съдействай ни, Пати — подкани я един от полицаите.

Тя не реагира.

— Госпожице, ще се наложи да се изправите. Хайде, не усложнявайте нещата допълнително.

Пасман не се опитваше да усложнява нещата. Тя просто не можеше да се изправи от тази поза, ако не си помогне с ръце.

— Станете! — каза й Де Суза сурово.

— Не мога — отвърна Пасман.

— Тогава ще трябва да ви вдигнем.

— Добре.

Де Суза и един полицай хванаха Пасман под мишниците и я изправиха на крака, а Роуд се отдалечи на безопасно разстояние. Къчинс изскочи от белия додж камионетка и заобиколи, за да отвори задната врата. Де Суза се наведе и бързо плъзна ръце по набитите крака на Пасман, обути в провиснал чорапогащник, целият в бримки, и стигна до места, които не бе докосвала никоя друга жена, освен гинеколожката на Пасман. Пасман се опита да ритне Де Суза и едва не падна.

— Донесете държача за крака! — викна Де Суза и задържа краката на Пасман разтворени. — Ако направите пак това, госпожице, ще вържем краката ви в тази поза. — Де Суза държа краката на Пасман, докато другият полицай не щракна пластмасовия държач около глезените на Пасман.

— Ох!

— Не мърдайте!

— Така боли — изпищя Пасман.

— Пада ти се! — ухили се със злорадо задоволство Роуд.

Детектив Де Суза поднови претърсването, обхождайки с опитни ръце всички гънки, падини и издутини по тялото на Пасман щателно и без да бърза, докато Пасман проклинаше, като наричаше детектив Де Суза дизелова курва, докато полицаите едва я удържаха на краката й.

— Махай си ръцете от мен, лесбийка такава! — крещеше Пасман. — Точно така! Спиш с обратната треньорка на шибания отбор по софтбол и всички полицаи и диспечери го знаят!

Къчинс моментално забрави за електронната си игра. Винаги бе смятал, че е голяма загуба, дето такава красива мацка като Де Суза си пада по жени. Не че той имаше нещо против лесбийките, всъщност ги гледаше с удоволствие винаги когато имаше достъп до платена телевизия. Просто бе против дискриминацията. Де Суза не споделяше тялото си с мъже и Къчинс не намираше това за честно.

— Нищо, като се изключи лошото поведение — обяви резултата от претърсването Де Суза.

За нещастие Къчинс бе паркирал от другата страна на улицата, а току-що бе застъпила нова смяна в болницата отсреща. Движението веднага се натовари, тротоарите и улиците наоколо моментално се изпълнила със сестри, диетолози, ординатори, стажанти, хора от администрацията и охраната, лекари, всички с вид на хора, изтощени от умора и недостатъчно заплащане. Няколко коли спряха, за да направят път на полицаите и жената с белезници да пресекат улицата до очакващата ги камионетка. Пешеходците също забавиха крачка и изгледаха с неприязън подскачащата с вързани крака Пасман.

— Тъпанари! Кво сте зяпнали? — викна им тя.

— Я скачай! — подвикна й някой в отговор.

— Скок-подскок! Скок-подскок! — заскандира хор от недоспали стажанти.

— Хоп-хоп-скок!

— Скапаняци! — извика Пасман, чиято кръвна захар бе паднала толкова много, че бе истинско чудо защо още не бе изгубила съзнание.

Пасман се придвижваше със сетни сили, извиваше се като питон, съскаше и се зъбеше на зяпачите. Полицаите правеха всичко възможно да я отведат бързо до колата, защото обстановката се изнервяше, а Роуд се отдалечи в противоположна посока.

Пиджън се бе отегчил от гробището и сега претърсваше едно кошче за боклук на улицата, където засега бе открил недоядена мексиканска баничка и полупълна пластмасова чаша с кафе.

Проследи безсърдечния парад с полицаите и окованата жена, която подскачаше с два крака, все едно бе на състезание по бягане в чували. Изведнъж се притесни от окаяния си вид и се разгневи на тълпата.

— Не им обръщай внимание — посъветва той дебелата жена, докато тя минаваше с подскоци край него, и си отхапа от баничката. — Хората са толкова груби в наши дни.

— Млъквай, сакат клошар! — викна му някаква жена.

Пиджън се натъжи от този пореден пример за ужасния упадък в човешката природа. После продължи да претърсва кошчето, защото където имаше тълпи, имаше и много изхвърлени неща.

Де Суза стисна ръката на Пасман като менгеме.

— Той започна всичко! — извърна се Пасман, за да посочи Роуд. — Защо не арестувате проклетия задник!

Полицаите я натикаха в камионетката и затръшнаха вратата.

Мисията на началничката на полицията Хамър, заради която бе изпратена в Ричмънд от Националния институт по правосъдието, бе да приложи нюйоркския модел за контрол на престъпността в Ричмъндското полицейско управление. Така бе направила вече в Шарлът и щеше да го направи и в други градове, ако здравето, енергията й и централната субсидия позволяха. Разбираемо защо това представяше една трудно разрешима дилема пред нея.

Докато стоеше до Буба и го слушаше, Хамър започваше да губи издръжливостта и професионализма си. Искаше й се веднага да се отдалечи, но просто не можеше и не искаше да извърне глава, да отиде някъде другаде и да остави някой друг да се справи с този проблем. Хамър бе тук и тя трябваше да завърши започнатото. Когато един полицай зададе въпрос на някой заподозрян, полицаят е длъжен да изслуша отговора, независимо колко дълъг и отвлечен е той.

Буба й обясняваше за табелката с регистрацията на колата. Спомни си подробно как бе отишъл в Отдела за контрол на превозните средства на „Джонстън Уилис Драйв“, където бе чакал на опашка петдесет и седем минути само за да разбере, че името БУБА е заето, също и БУББА, БУУБАА, БУББАА, БГ-БУБА, ББУББА и ББУБА. Буба се бе почувствал отчаян и изтощен. Не можеше да измисли нищо с по-малко от седем букви. Съкрушен и емоционално изцеден, той приел вариант за табелка, който всъщност не му харесал.

— Тогава — мъжът изглеждаше ободрен за момент от безкрайния разказ — дамата на гишето каза, че БУБ-А става, защото с тирето формално се получава разлика. Реших, че така ще бъде лесно за произнасяне.

Хамър бе убедена, че Буба има съучастник на име Смадж и в главата й започна да се оформя един напълно възможен сценарий, въпреки вонята, идваща откъм Буба, и репортерите, които продължаваха да й досаждат от разстояние. Буба и Смадж някак бяха научили, че Руби Синк и Лорейн са се отправили към банкомата близо до „Кмарт“.

Навярно двамата мъже са лежали, очаквайки появата на богатата госпожица Синк, с изгасени двигатели и фарове, а когато е излязла от дома си, Смадж и Буба са я проследили, движейки се напред-назад из града и поддържайки връзка по двупосочното радио и клетъчните си телефони.

В този момент пресъздаването на престъплението в главата на Хамър започваше да буксува. Честно казано, изобщо не можеше да си представи какво е станало после, а не бе от хората, които сами си измислят това, което не знаят. Но тя просто не можеше да даде лош пример на хората си и да им заяви сами да се оправят с разследването на убийството.

По някакъв начин Хамър трябваше да накара Буба да отговори на всичките й въпроси.