Южен кръст

18.

Въпреки невероятните усилия на Буба, който бе работил без отдих осем часа, произведеното от неговата станция количество бе с 3901 цигари по-малко от очакваното. Буба бе съкрушен. Това бе последната нощ от месечното съревнование и за втори пореден месец победата бе за станция 5.

— Не го вземай толкова навътре — каза му Смадж.

— Не мога другояче — отвърна Буба тъжно.

Двамата спряха край закусвалнята и Буба вкара служебната си карта в автомата за цигари, за да получи безплатния пакет, който се полагаше на всеки работник ежедневно. Буба си избра обичайните „Ултима Мерит“. Смадж направи същото и продаде пакета си на Буба на леко намалената цена от осем долар и двайсет и пет цента. Смадж пушеше „Уинстън“, които не се произвеждаха от „Филип Морис“. За пръв път на Буба му направи впечатление, че Смадж не му дава своя пакет безплатно, след като той не плащаше нищо за него. Освен това Буба с неудоволствие си спомни, че Смадж и Гиг Дан играят заедно голф.

— Гиг изкара дълъг ден — отбеляза Буба, докато двамата със Смадж вървяха към изхода на сградата.

— Изглеждаше скапан, като си тръгваше — съгласи се Смадж. — Лошо стана, че ти закъсня толкова.

— Нямаше да е така, ако онзи тъпанар Тилър не се преструваше на болен — за кой ли път!

Смадж не каза нищо.

— Странно как винаги се разболява в последната нощ от съревнованието — направи нова нехайна забележка Буба.

— Може би не може да понесе да загуби — предположи Смадж.

— И странно как нищо в моята станция не работи както трябва в последната нощ от съревнованието. Знаеш ли колко пъти се къса хартията? Или с колко мехурчета беше лепилото. Имаше и тъп нож. А като чистя точно преди началото на смяната, намирам, че машината е пълна с прах, а барабанът на лепилото е целият на бучки от засъхнало лепило.

Смадж спря пред лъскавия си червен събърбан. Извади ключовете си.

— Според мен някой отива при Кенеди от първа смяна и го въвлича в конспирацията. После Кенеди работи и първата половина от втора смяна, тъй като Тилър се е обадил, че е болен, защото така са му наредили. Накрая Кенеди прецаква всичко, което може да се прецака, защото трябва да се появя аз и да работя смяна и половина. И намирам всичкия този прахоляк, бучките в лепилото и всички други неща, които плачат за ремонт.

— Звучи твърде сложно, като в някакъв шпионски трилър. Не ставай параноик, Буба. — Смадж потупа Буба по рамото.

Не, това съвсем не беше параноя. Буба не бе глупак. Знаеше, че Гиг Дан също е замесен в заговора, иначе би казал на някого колко мръсна е машината. Нямаше как да не го е забелязал, след като се бе наложило да замести Буба, който бе закъснял да дойде за втората смяна, а после и за собствената си, защото Фред го бе задържал да си поговорят. Буба се въздържа да го каже, защото започна да проумява истинската същност на Смадж. Какъвто и да бе той, около него започваше да вони.

— Дължиш на мен и на всички от станция 5 две каси бира — викна Смадж, докато отключваше събърбана.

— Да, знам — отвърна Буба. — Каква да бъде?

— Хмм. Чакай да си помисля. — Намигна присмехулно на Буба. — Може би „Корона“ — влоши още повече нещата той.

„Корона“ не бе продукт на „Филип Морис“ и Смадж знаеше, че Буба по-скоро ще изпие чаша отрова, отколкото да похарчи и цент за нещо, произведено от друга фирма.

— Добре, но трябва да ми дадеш шанс да си върна — каза Буба.

Смадж се разсмя:

— Няма проблем.

— Утре вечер. Който направи най-много точки. Хайде да вдигнем мизата на повече от двеста долара.

Лицето на Смадж грейна, докато палеше цигарата си „Уинстън“.

— Дадено. Няма проблем — каза Смадж.

Буба се замисли за капенето на джипа и за всичко друго, което Мускрат бе казал за колата. Реши да изпита Смадж тази сутрин за последно.

— Искаш ли аз да карам?

— По-добре да отидем с моето камионче — каза Смадж — точно както Буба очакваше. — Аз ще карам, ти може да платиш бензина. Ще те чакам вкъщи.

Бразил гледаше през прозореца в очакване да се появи необозначеният каприс на Уест, през пет минути тичаше до банята, навлажняваше пръстите си и приглаждаше леко намазаната си с гел коса, опитвайки се да й придаде мокър ефект и намествайки отново и отново кичурчето, което падаше в средата на челото му. Беше измил зъбите си четири пъти и не можеше да се спре на едно място.

Когато Уест спря пред къщата, той нарочно се забави. Изчака я да почука на вратата пет пъти.

— Анди? Там ли си? — извика тя.

Той изтича към вратата и я отвори, докато запасваше униформената си риза и наместваше колана си, сякаш се бе занимавал с един куп неща и времето не му бе стигнало.

— О, извинявай много — каза той учтиво. — Говорех по телефона.

Това не бе напълно лъжа, защото Бразил наистина бе говорил по телефона. Просто не бе уточнил кога.

— Нямам много време — върна му топката Уест. — Хайде да тръгваме. Не знам дали изобщо трябваше да се съгласявам — продължи тя, докато слизаше по стъпалата. — Чака ме адски натоварен ден. А и не съм гладна.

Бразил заключи вратата и последва Уест към колата, усещайки отново чувствата си наранени.

— Както решиш — отвърна той небрежно. — Ако бързаш за управлението, отивай направо там. Дори няма нужда да ме караш. Не е проблем.

— Вече съм дошла дотук — отвърна му намусено тя.

— И аз не съм много гладен.

Уест включи на скорост и потегли.

— Не си си сложила колана — напомни й Бразил.

— Голяма работа.

— Виж какво, и аз бих желал да сляза от колата бързо в случай на нужда. Но не искам, не дай си боже, да изхвръкна през предното стъкло. Освен това, ако говорим честно, колко време ти е необходимо да откопчаеш колана си?

— Ако беше работил по улиците толкова дълго, колкото аз, нямаше да говориш така — намекна му за по-големия си опит и чин тя.

— Ходила ли си някога в „Гората“? — попита Бразил.

— Каква гора?

— Кварталният бар на Форест Хил.

— Това е от другата страна на реката.

— Там има повече места за паркиране, отколкото в центъра, при закусвалнята „Ривър Сити“.

— И откога започнахме пак да закусваме? Мислех, че бяхме взели решение по този въпрос.

Тя включи радиото и го настрои на местната станция. Адреналинът изтичаше от централната нервна система на Бразил, докато се опитваше да намери подходящите думи. Имаше право да знае защо се бе отнесла с него по този начин. Имаше право да знае за Джим.

— Може би си давам сметка, че ако не хапна нещо сега, едва ли ще ми остане време за ядене през деня — каза Бразил, за да й покаже, че е не по-малко зает от нея.

— „Ривър Сити“ е по-близо до управлението.

— Опитай да паркираш на главната улица в този час.

Уест реши да се отправи към Саутсайд.

— Как откри този бар? — попита тя, докато по радиото предаваха новините за компютърния вирус.

— Ходил съм там няколко пъти. — Мислите на Бразил се бяха оплели като рибарска мрежа.

— … за който се смята, че е нова разновидност на компютърен вирус, който не може да бъде открит от стандартните антивирусни програми, които болшинството от нас използват — обясняваше Джони от популярното предаване „Добро утро с Джони“.

— Обикновено се придържам към Ветрилото — каза Уест. — Има толкова много добри ресторанти и барове, като винарната на улица „Стробъри“. Защо да ходи човек другаде?

— Винарната на „Стробъри“ не е заведение, а само магазин за вина — поправи я Бразил.

— Не съм казала, че е заведение — сопна му се тя.

— Най-добрият магазин за вино в града е. Могат да ти доставят всичко. Миналата седмица си купих „Пиньо ноар“ от избите на Кен Райт. Невероятно е — измисли си Бразил.

— … установява се в дълбочинните седименти — обясняваше специалната гостенка на сутрешното шоу д-р Едит Сандъл-Виверет, биолог от Института по морски науки. — И отделя токсини, които поразяват нервната система и убиват тези риби. Раците също стават жертва на тази болест. Това, което е любопитно, Джони, с, че микробите обичат температури на морската вода около петнайсет градуса. А сега още е рано за такива температури.

— Но тези микроби, поразяващи рибите, нямат нищо общо с компютърния вирус, нали? — разтревожи се Джони.

— На този етап не мога да го твърдя с абсолютна сигурност.

Бразил пак изпита пристъп на инат. Реши да не пита Уест нищо. Какво ли значение имаше?

— Напоследък съм се запалил по френските бургундски вина — продължи с измислиците си той.

— Нещо са ми омръзнали червените вина — каза Уест.

— Значи трябва да опиташ някое бяло бургундско.

— Защо мислиш, че не съм опитвала? — изстреля отговора си Уест.

— Е, това е доста обезпокоително — обобщи Джони, а Уест и Бразил продължиха да не слушат предаването.

Буба разбра какво се е случило още от половин пресечка разстояние. Вратата на гаража зееше, широко отворена. Сърцето му се присви от тревога. Спря на алеята и изскочи от колата паникьосан и завика с пълен глас името на жена си.

— Хани! — викаше той, докато тичаше по стъпалата. — Хани! О, божичко! Хани, добре ли си?

Буба изтърва ключовете си три пъти, преди да успее да отключи входната врата. Втурна се в дневната и чу как чехлите на Хани се тътрят в коридора. Той изтича насреща й и я прегърна силно.

— Какво става, за бога? — попита Хани, докато го потриваше по гърба.

Буба почти се разплака.

— Толкова се изплаших, че нещо ти се е случило — изхълца той, заровил глава в накъдрената й медноруса коса.

— Разбира се, че нищо не ми се е случило, скъпи — успокои го тя. — Току-що станах.

Буба се отдръпна назад, а в съзнанието му започна да се надига ярост.

— Как, по дяволите, можеш да спиш, докато някой разбива работилницата? — извика той.

— Какво? — попита Хани изумена. — Работилницата?

— Вратата на гаража е широко отворена! Ти си я оставила отворена, както нарочно ми сипваш топъл сок в термоса и ме храниш с гадни полуфабрикати. Това ли е последния удар, който искаш да ми нанесеш? Така ли са успели да влязат?

— Изобщо не съм се доближавала до вратата — каза Хани, която бе достатъчно предвидлива да не стъпва в любимата му работилница. — По-скоро ще стана монахиня, мормонка, лесбийка или феминистка, отколкото да дръзна да вляза в работилницата ти! — заяви Хани, която бе южнячка баптистка и знаеше тази тирада наизуст. — Не ми трябва да се доближавам до инструментите ти, камо ли да ги докосвам. Никога не питам за тях, даже и когато те гледам как майсториш нещо, което все не се получава както трябва.

Буба хукна към вратата. Хани пристегна халата си и го последва. Буба влезе в гаража. Задържа дъх и стисна ръце на юмруци при вида на най-голямото нещастие в живота си. Инструментите бяха разбъркани и разпилени по пода и всичките му пистолети и пушки липсваха. Някой се бе изпикал върху електронния му метър и той вече не можеше да превръща метровите единици в инчови. Двойната ултразвукова вана и парният чук бяха пуснати в огромния барабан, пълен с мръсно масло, което Буба бе събрал за печката на Мускрат.

Олюлявайки се, Буба излезе на слънце. Хани хвана ръката му, за да го подкрепи.

— Май трябва да се обадя на полицията — каза тя.

Уест и Бразил бяха почти стигнали до „Гората“, когато едновременно се случиха няколко неща.

Мобилният телефон на Бразил иззвъня. По полицейската радиостанция съобщиха за вероятен обир с взлом на улица „Кларънс“, а по местното радио пуснаха реклама за новия параклис на Холивудското гробище, който се намирал в една от най-старите му части, в близост до удобни пътни връзки и без допълнително заплащане за купол или паметник — цената включвала всичко, даже и надписа.

— Ало? — обади се Бразил на телефона си.

— … Някакви екипи в района — повтаряха по радиостанцията, — вероятен обир с взлом на „Кларънс“ 10946.

— … параклисът на Холивудското гробище съчетава красота и достойнство… — продължаваше рекламата на фона на някаква джазова музика.

— Анди? Обажда се Хамър.

— Тук три — обади се Уест на повикването по радиостанцията.

— Компютърният ни проблем е станал национална новина. Сигурно си видял сутрешния вестник — каза Хамър на Бразил.

— Слушам те, три — обади се диспечерката Пати Пасман, която се изненада, че на повикването й се отзовава шефката на разследванията.

— Всъщност не бях научил — призна си Бразил.

— На първа страница — продължи Хамър. — Правят ни за смях, подиграват се с КОМСТАТ и казват, че всичко се е скапало заради някакъв вирус като онзи по рибите.

— Правят аналогия, така ли?

— Сети се сам.

— … създаден в унисон с класическите архитектурни елементи в Холивуд Хил… — продължаваше рекламата.

— Само на няколко пресечки сме — каза Уест на диспечерката. — Ние поемаме случая.

— А някакъв вандал или група вандали са се вмъкнали в Холивудското гробище снощи — продължи Хамър.

— Десет-4, трети. Обадилият се е мистър Бътнър Флак.

— Нарисували са на статуята на Джеферсън Дейвис екипа на баскетболния отбор на университета — обясни Хамър.

Бразил не можеше да повярва на ушите си. Избухна в смях и не можа да се овладее.

— Страхувам се, че са сменили и цвета на кожата му — дообясни Хамър.

— Направили са го на Майкъл Джордан ли? — задави се от смях Бразил.

— Не е смешно, Анди.

— Мисля, че ще ми прилошее от толкова много смях — едва успя да каже Бразил, превит на две.

Уест направи обратен завой при Форест Хил и даде газ.

— Лийла Ърхарт е свикала извънредно събрание на видните личности от града утре в осем — каза Хамър.

— Да се надяваме, че няма да говори тя. — Гласът на Бразил изтъня. Все още не можеше да се спре.

— Какво ти става? — погледна го Уест, докато караше възможно най-бързо, опитвайки се да стигне по най-късия път до мястото на обира.

— Провери тази работа — поръча Хамър на Бразил.

— Вирусът или Меджик Джеф? — Очите на Бразил се бяха насълзили, а стомахът вече го болеше.

— И двете — приключи разговора Хамър.

Къщата на улица „Кларънс“ бе много странна, макар че причината за това не се набиваше на очи от пръв поглед. По-скоро бе от тези явления, които причиняваха някакво неуловимо странно усещане за дисхармония, като нещо, за което човек не се сеща, ако мине край къщата.

Но за всеки, който огледа сградата с опитен поглед, проблемът става съвсем ясен.

— Боже господи! — възкликна Уест, като спря колата на средата на улицата и се втренчи недоумяващо.

— Уха! — извика Бразил. — Май докато е ремонтирал къщата си, стопанинът е бил пиян.

Тъмнозелените капаци на прозорците бяха провиснали накриво, боята отляво на червената входна врата не бе същото бяло като отдясно. Бялата ограда бе най-ужасната, която Уест някога бе виждала. Очевидно почвата не бе достатъчно стабилна основа, а който бе поставял оградата, не бе забил отделните колове достатъчно надълбоко, не бе ги циментирал, нито пък бе използвал нивелир, за да ги забие отвесно. Върховете на коловете не бяха заострени и така дъждовната вода не се изтичаше бързо, а дървото бе започнало да се подува и гние. От едната страна на криво поставената градинска врата металната рамка стърчеше нагоре, а от другата стигаше по-ниско. Отделните колове на оградата бяха разположени неравномерно.

Очевидно същият добронамерен, но несръчен майстор бе разширил гаража, като саморъчно бе построил една барака, която се бе килнала на север. Явно носещите греди не са били забити под нивото на замръзване и пристройката се бе изместила през зимата. Нищо не изглеждаше както трябва. Керемидите не бяха подредени в прави редици, прозорците бяха с различни големини, каменният градински фонтан пред къщата бе пресъхнал, край порутеното тухлено барбекю пейката бе със сложен модел от преплетени греди.

В края на двора, почти до дърветата, имаше дълга кучешка колиба, от която излизаше провиснала верига, а върху един варел се бе качила дълга ловджийска хрътка, която не спираше да лае.

Уест зави по алеята към оградата и в двора проехтя звънец като в бензиностанция, за да извести на домакина, че някой го търси. На прозореца помръдна завеса и веднага след това от къщата излезе един мъж. Той бе дебел, с кръгло лице и малки очички. Нямаше много коса. Мистър Флак изглеждаше потиснат и съсипан, сякаш жена му току-що го е напуснала или пък се е върнала, в зависимост от чувствата му към нея.

— О-хо! — каза Бразил, като разкопча колана на седалката.

— Никакви майтапи! — предупреди го Уест.

Буба тръгна по неравната тухлена пътека към алеята за коли, където бе спрял бял, необозначен шевролет каприс. В главата му бушуваха мрачни мисли за съсипани мечти, жестоко предопределение и лоша карма.

Баща му, преподобният Флак, никога не бе одобрявал страстта на сина си по оръжията и Буба подозираше, че той се е молил нещо такова да се случи. Бе прекалено голямо съвпадение, че са откраднати само оръжията. Скъпите му инструменти си стояха непокътнати. Крадецът не бе опитал да влезе в къщата или да открадне комбито на Хаки.

Висок, добре сложен рус мъж слезе от каприса. Шофираше жена с цивилни дрехи, за която Буба предположи, че е детектив. Двамата приближиха Буба и той чу как пращят радиостанциите им.

— Вие ли сте мистър Флак? — попита жената.

— Да — отвърна той. — Слава богу, че дойдохте. Това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало някога.

— Аз съм заместник-началник Вирджиния Уест, а това е полицай Анди Бразил — каза Уест.

Буба се почувства по-добре. Дори въздъхна облекчен. От полицията бяха изпратили заместник-началник. Това сигурно бе работа на началничката на управлението Хамър. Тя се грижеше за Буба. По някакъв начин съдбите им бяха преплетени. Началничката Хамър знаеше каква ужасна несправедливост бе извършена срещу Буба.

— Оценявам, че госпожа Хамър ви е изпратила — каза Буба.

И двамата полицаи изглеждаха озадачени.

— Обадила ви се е, нали? — поколеба се увереността на Буба. — Току-що, след като се обадих на деветстотин и единайсет.

— Всъщност — почуди се какво да каже Бразил — да. Но откъде знаете, че ми се е обаждала?

Буба изглеждаше като осенен от Божието благоволение и се усмихна, въпреки болката от случилото се.

Уест тръгна към работилницата. Бразил я последва. Двамата застанаха на алеята и огледаха бъркотията. На формуляра, закрепен на папката му, Бразил записа месеца, деня, годината, името на жертвата и адреса, където е извършено престъплението.

— Какъв ужас! — каза Бразил.

— Неописуемо — съгласи се Буба.

— Имате ли представа кога е бил извършен обирът? — попита Уест.

— Някъде между осем часа снощи и седем и трийсет тази сутрин.

— Трябва да ми дадете домашния и служебния си телефон — продължи да пише Бразил.

Буба му ги каза.

— Прибрах се след работа и ето какво заварих — обясни Буба, почти разплакан. — Точно в този вид. Не съм пипал нищо. Не съм местил нищо, така че не съм сто процента сигурен какво липсва.

Опитното око на Уест огледа инструментите със собствени стендове — пресата за пробиване и барабанната ултразвукова вана, менгемето, шублера, ъглошлайфа, всевъзможните длета, бургии, комплекти специализирани инструменти, резачки за кабели, чукове, клещи, триони, рендета, дрелки. Имаше всевъзможни предпазни шлемове, каски, очила, предпазители за рязане и въобще повече инструменти, отколкото някой опитен майстор би използвал през целия си живот.

— Странно, че имате толкова много скъпи инструменти, а крадецът или крадците не са ги взели — отбеляза Уест.

— Предпочели са оръжията — каза Буба. — Знам, че те са взети.

Той посочи шкафа на стената със счупения катинар.

— Имате резачки за желязо? — попита Уест.

— „Тулсмит“, петдесет и четири сантиметрови.

— Още ли са тук? — попита Бразил.

— Оттук ги виждам — отвърна му Буба.

— Какъв беше катинарът на шкафа? — попита Уест.

— С обикновен секретен ключ.

— С подсилени халки ли беше?

Буба ги погледна, засрамен.

— Смятах да ги сменям — каза той.

— Значи не са били подсилени? — искаше да се увери Бразил, защото продължаваше да води записките си.

Буба поклати глава.

— Много лошо — обади се Уест. — Не съм виждала резачки за желязо да се справят с подсилени халки на катинар. А като се има предвид какво сте държали в шкафа, трябвало е да си купите нещо по-сигурно.

— Знам, знам — сведе глава още по-засрамен Буба. — Знам, че съм постъпил много глупаво.

Уест влезе вътре, за да огледа по-отблизо и забеляза, че Буба е надписал с бяла боя инициалите си на всички инструменти. Прекрачи няколко десетки самоучителя на домашния майстор за ремонт на водопровода, дърводелство, градинарство, боядисване, лепене на тапети и други дейности.

Проправи си път край една огромна рулетка за измерване и кожения й калъф, друг калъф за инструменти с колан за закрепване на кръста, поставка за чукове, табло с клещи от най-различни размери, гумена наколенка с двойни каишки.

Уест оцени, че инструментите са скъпи и висококачествени. Тя знаеше всички марки и приблизителните им цени. Любопитството й се събуди. Почувства искрена завист.

— И нямате алармена система? — продължи с въпросите за формуляра си Бразил.

— Само знака „Влизането забранено“ и звънеца на алеята за коли. Така чувам, когато някой спира пред къщата.

— Мислех, че вече никъде няма такива звънци — отбеляза Бразил.

— В автосервиза на Мускрат ги има цял куп — обясни Буба.

— А кучето? — намеси се Уест.

— То си лае по цял ден и цяла нощ. Вече никой не му обръща внимание.

— Значи кучето и звънецът са единствената ви аларма? — изгледа го скептично Уест.

Буба усещаше, че жената не го харесва. Изведнъж си даде сметка колко красива е тя и се почувства дебел, мръсен, отблъскващ и незначителен. Завладяха го чувствата, които бяха белязали по-голямата част от живота му. Заместник-началник Уест бе прозряла същността, скрита зад всички оръжия и инструменти. Тя видя Буба като постоянно тормозеното малко момче с ужасно име, на което се смее целият свят. Буба го прочете в очите й. Изведнъж му хрумна, че тя може да е учила в неговото училите.

— Оттук ли сте? — попита я.

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Какво значи това дали съм сигурна?

Той разсъждаваше параноично и вманиачено. Държеше да се убеди.

— Значи не сте от Ричмънд?

— Не. — Тя започваше да се изнервя.

— Просто приличате на една моя съученичка, която се казваше Вирджиния — излъга той.

— Не сме били съученици — увери го Вирджиния.

— Крадецът или крадците уринирали ли са тук? — попита Бразил.

— Да — посочи Буба. — Това означава ли нещо?

— Често се случва крадците да уринират или дори да ходят по голяма нужда на мястото, където са влезли с взлом — обясни Уест. — Това е част от начина им на действие, но може и да е без някакво значение.

Бразил си отбеляза нещо.

— Да, компютърът ви би могъл да провери това, ако не бе хванал рибения вирус — сети се Буба. — Чух за него по новините, докато се връщах от работа. Сега няма да можете да съпоставите почерка на престъплението.

— Не се тревожете за това — избегна темата Бразил. — Имате ли списък с оръжията и серийните им номера?

— Купувал съм ги само от „Грийн Топ“ — каза Буба. — Никога не купувам оръжие от друго място.

— Е, това ще помогне. Но ми трябва списък на изчезналото, за да може детективът да проследи дали няма да се появят някъде.

— Сигурно няма да можете да проверите в компютъра дали другаде е имало такива обири — тъжно повтори Буба. — Заради проблема с рибите.

— Не се притеснявайте как ще си свършим работата — повтори му Бразил. — А сега да се заемем със списъка.

— Един „Браунинг“ Букмарк Булсий 22-и — започна да си припомня Буба, — „Торъс“ с осем патрона M608, 357-и. „Смит и Уесън“, модел 457, с рамка от сплав 45 Ей Си Пи с кобур „Бианчи Адвенчър“, джобен комплект за почистване и смазка „Пакмейр“, мини „Глок“ G-26, деветмилиметров, с нощно виждане, „Зиг“ P226, девет на деветнайсет милиметра, какъвто използват военноморските тюлени. Чакайте да се сетя. Какво друго?

— Боже господи! — възкликна Уест.

Бразил не смогваше да запише всичко.

— „Дейзи“ модел 91, въздушен, „Ругер“ Блакхоук 357 револвер и няколко ръчни ругера.

— Вие да не ходите на състезания по стрелба? — попита Уест.

— Не съм имал време — каза Буба.

— Това ли е всичко? — попита Бразил.

— Тъкмо си бях купил и специален M9, 9-милиметров, с петнайсет кръгли пълнителя. Още не бях го вадил от кутията. Направо ми става зле, като се сетя. Даже не успях да го пробвам. А имах и няколко скоростни автомата за зареждане, както и около двайсет кутии патрони. Повечето „Уинчестър“, със сребърен връх.

— Още нещо да липсва? — попита Уест.

— Трудно ми е да кажа — огледа се Буба. — Но единственото нещо, което не виждам от пръв поглед, е коланът ми с джобове за инструменти, марка „Стаили“. Беше много хубав. Черен найлон с подплатен жълт колан, олекотен, не спарва като кожените. И може да побере всичко, освен кухненската мивка.

— Винаги съм си мечтала за такъв — призна си Уест. — Струват около шейсет долара.

— Това е, ако има намаление — каза Буба.

— Подозирате ли някого? — върна се на формуляра си Бразил. — Да се сещате за някой, който би извършил това?

— Трябва да е бил някой, който е знаел какво държа в работилницата. А вратата не беше насилена, значи крадецът е имал дистанционно.

— Интересно — отбеляза Бразил.

— Човек може да си го купи от „Сиърс“ — вметна Уест, докато оглеждаше гаражната врата с емблемата на магазина. — Мистър Флак, ще се погрижа до края на деня тук да дойде детектив, който да провери за някакви следи, отпечатъци, белези, каквото и да е.

— Вътре ще има и моите отпечатъци — разтревожи се Буба.

— Ще трябва да ви вземем отпечатъци, за да ги отличим от другите, които открием вътре — успокои го Уест.

Излязоха от работилницата, внимавайки да не настъпят нещо. Кучето лаеше и подскачаше напред-назад.

— Благодарете още веднъж на госпожа Хамър от мое име — каза Буба, докато изпращаше Уест и Бразил до колата им.

— Още веднъж? — попита Бразил, недоумяваш. — Вие вече говорили ли сте с нея?

— Не директно — отговори Буба.