Южен кръст

7.

Щуките пиеха водка от картонени чашки и пушеха цигари. Погледнаха развеселени Уийд и в очите им проблеснаха подигравателни пламъчета, докато продължаваха да се излежават на мръсните, вмирисани матраци.

Дивинити бе мургава, но Уийд не я възприе като тъмнокожа, може би имаше латиноамериканска кръв или по малко от всичко. Не носеше сутиен и тясното й прозрачно черно потниче показваше повече, отколкото Уийд някога бе виждал на живо. Тънките й крака, обути в избелели дънки, бяха широко разтворени. Беше много красива.

Дог беше едър и изглеждаше зъл и глупав. Сик имаше акне, тъмна щръкнала коса и пет халки на дясното си ухо. Бийпър изглеждаше малко по-приятен, може би просто защото и той бе малък като Уийд. Всеки от тях имаше татуирана цифра на десния си показалец. Никой като че ли не забелязваше колко отвратителни са матраците и мръсният кафяв мокет под краката им.

Из стаята имаше разхвърляни обикновени дървени столове, които напомняха на Уийд за училище, поставки за телевизори, кутии от хартиени салфетки и картонени чашки. Най-различни свещи бяха закрепени с разтопен восък по первазите на прозорците. Мотелските мебели бяха в толкова окаяно състояние, че ламинираните им облицовки се бяха обелили и подвили. В ъглите имаше струпани кутии с тебешири, гуми, един диапроектор, книги от библиотеката, коркова дъска, възглавнички, поне десетина празни портфейла и женски портмонета и поне толкова чифта маратонки от най-различни размери. Каси с алкохол бяха складирани чак до тавана, по който личаха петна от наводняване. Смоук запали една от свещите, а в това време Дивинити му наля „Смирноф“ в картонена чашка и му я подаде.

— Ще промените ли името ми? — попита Уийд.

— Дай и на него! — заповяда Смоук на Дивинити.

Тя наля водка за Уийд и се разсмя, когато той се поколеба дали да я вземе.

— Давай! — кимна Смоук на Уийд.

Бащата на Уийд пиеше неразреден алкохол постоянно, но той самият никога не бе вкусвал такова нещо. Знаеше, че от пиенето баща му става зъл и го гони от къщи, понякога за целия уикенд, който Уийд би трябвало да прекара с него. Водката изгори гърлото му и едва не го задави. Лицето му веднага пламна, а главата му някак олекна.

— Неее — провикна се Смоук и протегна чашата си да му налеят още, като направи знак на Дивинити да напълни и чашата на Уийд. — Ти си имаш и без това толкова глупаво име, че няма смисъл да го сменям. Не бихме измислили по-добро даже и да се опитаме, нали? — обърна се той към бандата си.

— Не, скъпи — въздъхна Дивинити и се облегна назад, скръстила ръце под главата си и вирнала гърди.

Смоук улови Уийд, че се е зазяпал.

— Не си виждал цици друг път, а, тъпчо?

Уийд гаврътна втората си чаша водка и усети, че му се гади.

— Разбира се, че съм виждал — избъбри той.

— Обзалагам се, че не си, тъпчо — разсмя се Смоук. — Освен на снимка, когато лъскаш малкия си кренвирш.

Всички се разсмяха, включително и Уийд. Той се опита да се държи наперено.

— Мамка му — каза, — виждал съм и по-големи цици от нейните.

— Покажи му — щракна с пръсти Смоук към Дивинити.

Тя издърпа потничето си и се усмихна на Уийд. Той се опули и зяпна с уста, а лицето му пламна, сякаш имаше треска. Тя имаше татуировки на мишени и цветчета на места, където Уийд не си бе представял.

— Може да гледаш, но, а си пипнал, а съм ти откъснал топките — заплаши го Смоук. — Всички знаят това правило, нали?

Бийпър, Сик и Дог кимнаха вяло. Те не изглеждаха ни най-малко заинтересовани от Дивинити. Смоук се излегна до нея на матрака. Започна да я опипва и целува, а езикът му сякаш щеше да се откачи от устата. Уийд никога не бе виждал някой да се държи така пред други хора. Не му изглеждаше нормално и му се прииска да избяга колкото може по-бързо и да се събуди в друг град.

— Добре, скъпа, готова ли си? — попита Смоук, опрял език в ухото на Дивинити.

— Да, захарче.

Тя вяло се протегна назад и извади кутия спринцовки и обикновен химикал еднодневка. Уийд гледаше все по-ужасен как Смоук започна да нагрява една игла на пламъка на свещта, а Дивинити счупи химикала с дъното на бутилката водка. Тя извади писеца на тънкия пълнител и капна една капка мастило на китката си, сякаш проверяваше колко е топло шише с бебешко мляко.

— Готово, захарче — каза тя.

— Домъкни си задника тук! — заповяда Смоук на Уийд.

Уийд се парализира от ужас.

— Какво ще правиш, Смоук? — едва изрече той.

— Трябва да получиш робския си номер, тъпчо.

— Няма нужда. Наистина.

— Разбира се, че има. И ако не си довлечеш жалкия задник тук веднага — потупа той матрака, където седяха двамата с Дивинити, — ще накарам момчетата да те убедят.

Уийд отиде и седна на матрака, където веднага го удари мирисът на мухъл и плесен. Държеше краката си стиснати, обви ръце около коленете си и сви длани на юмруци. Смоук бавно въртеше иглата върху пламъка.

— Протегни си дясната ръка! — заповяда той.

— Нямам нужда от номер. — Уийд се постара да не звучи, сякаш се моли, но знаеше, че не се получава.

— Ако не я протегнеш веднага, ще ти я отсека.

Дивинити наля нова чаша водка и я подаде на Уийд.

— Ето, сладурче, това ще ти помогне. Знам, че не е приятно, но всички сме минали през това — успокои го тя, като му показа показалеца си, на който имаше татуирано 2.

Уийд изпи водката и усети как вътре в него всичко пламна. Главата му се изпразни и той протегна ръка. Изненада се, че успява да понесе драскането с нагорещената до червено игла. Не се разплака. Сякаш нещо в главата му бе изключило болката. Отмести поглед, за да не вижда как Дивинити капе мастило върху раните и го втрива. Уийд трепереше и Смоук два пъти му повтори да не мърда.

— Робският ти номер е пет, глупако — каза Смоук. — Готино, а? Така се класираш в първата десетка — по дяволите, така си даже в първата петица, а? Значи си от почетните Щуки. А от първите Щуки се очаква много, нали така?

— Така е, мамка му!

— Правилно.

— Сладурче, не мърдай. Ще стане чудно — увери го Дивинити.

— Сега ще е инициацията ти, тъпчо — каза Смоук, като заби отново иглата в десния показалец над първото кокалче.

— Ще трябва да ни нарисуваш нещо.

Уийд едва не припадна и Дивинити му каза да се стегне. Тя се смееше, като го тупаше по гърба.

— Веднъж завинаги ще покажем на този град кои сме ние — продължи Смоук, опиянен от алкохола и усещането за собствената си власт. — Имаш бои, нали, тъпо художниче?

Думите на Смоук се завъртяха в главата на Уийд с космическа скорост.

— Той се отряза, Смоук — каза Бийпър. — Кво ще правим с него?

— Точно сега нищо — обясни Смоук. — Но имам задачка за него.

Беше почти осем часът и Вирджиния Уест се зарадва да види, че е станало толкова. Като работеше до късно, не и оставаха сили да се разстройва от неизмитите чинии в мивката, мръсните дрехи по пода, а чистите — струпани по столове и провиснали от разхвърляни закачалки.

Така не се налагаше да чака Бразил да й се обади и да я покани на пица или просто да се поразходят, както правеха в Шарлът. Знаеше от телефонния си секретар, че не се бе обадил нито веднъж, но и защо да го прави? Беше се постарала той да знае, че тя никога не си е вкъщи. Дори и да му хрумнеше да й се обади, това би било безсмислено. Тя бе винаги заета или излязла, не се сещаше или не се интересуваше от него.

Всъщност осем часът бе по-рано от обикновено. Уест предпочиташе да се прибира към десет или единайсет, когато бе прекалено късно да се обажда дори на родителите си във фермата, където напоследък почти не ходеше заради голямото разстояние. Времето се бе превърнало във враг на Уест. Някаква пауза в него отекваше с непоносима празнота и самота, които я бяха накарали да избяга от старинната къща на Парк авеню, където живееше, и да се озове в един квартал на Ричмънд, наречен Ветрилото.

Въпреки че това име не говореше нищо на никого, освен на малцина местни жители, само един бърз поглед към картата изясняваше произхода му. Кварталът се бе разперил на няколко километра в западна посока, старинните улици със странни имена, като Ягода, Слива или Дъбрава, приличаха на спиците на ветрило. Къщите бяха тухлени или каменни, със запомняща се архитектура, скосени покриви с керемиди, цветни стъкла, веранди с орнаменти, сложни парапети, колони и дори куполи. Стиловете варираха от епохата на кралица Ана и неоджорджиански до италиански от миналия век.

Къщата на Уест бе на три етажа, с облицован със сив и кафяв гранит първи и втори етаж, а третият — от червени тухли. Около рамките на прозорците на втория етаж имаше бордюр от цветни декоративни стъкла. Верандата пред входа бе с бяла ограда. Въпреки че някога е било много престижно да живееш на тази улица, сега цените на жилищата в квартала бяха спаднали значително, паралелно с разширението на площта на Държавния университет на Вирджиния. Откровено казано, Уест бе започнала да намразва Ветрилото заради неспирния шум, който смущаваше спокойствието й, което пък се отразяваше на нервите и на Найлс, абисинския й котарак.

Проблемът бе, че Уест съвсем неблагоразумно си бе избрала жилище само на няколко къщи от родното място на губернатора Джим Гилмор, което бе посещавано от нарастващ брой туристи. Къщата й бе точно срещу оживената гостилница „Робин Ин“, любимо място на студенти и полицаи, които обичаха големите порции лазаня, спагети и кошнички, пълни с чеснов хляб. Вероятността да си намери място за паркиране бе не по-голяма от участието в лотария и заради това Уест бе намразила и студентите, и колите, а дори и велосипедите им.

Остави куфарчето си в антрето. Найлс се появи откъм кабинета й и огледа стопанката си с кривогледите си сини очи. Уест хвърли сакото си върху канапето в дневната и свали обувките си.

— Какво правеше в кабинета ми? — попита тя Найлс. — Знаеш, че не трябва да влизаш там. А и как успя? Помня, че заключих вратата, малък бълхарник такъв!

Найлс не се обиди. Той знаеше много добре, както и собственичката му, че няма бълхи.

— Кабинетът е най-ужасната стая в къщата — продължи стопанката му, като се отправи към кухнята, а Найлс я последва. — Какво толкова ти харесва да влизаш там, а?

Тя отвори хладилника, взе си една бира и отви капачката. Найлс скочи на перваза на прозореца и се втренчи в нея. Стопанката му винаги толкова бързаше, че само си мислеше, че е затворила вратите, шкафовете, прозорците, чекмеджетата и че е прибрала нещата, които Найлс не трябва да пипа в нейно отсъствие, като например гвоздеи, болтове, кълбета, недоядени яйца или половин сандвич с наденичка, оставен в мивката.

Собственичката му отпи голяма глътка бира и погледна телефонния си секретар, много скъп модел, сив на цвят, с видеоекран, две линии, идентификация на номерата на обаждащите се и възможност за запаметяване на огромен брой телефони. Тя провери дали има оставени съобщения — нямаше. Прегледа менюто за входящи позвънявания, за да види дали някой е звънил, без да остави съобщение. Пак нищо. Отпи нова голяма глътка бира и въздъхна.

Найлс си стоеше на перваза, загледан в празната си купичка за храна.

— Разбрах намека ти — каза собственичката му и пак отпи от шишето.

Отиде в килера и извади торбата с гранулирана храна за котки.

— Казвам ти отсега — заяви му тя, докато пълнеше керамичната купичка, — ако пак си се разхождал върху клавиатурата или си се пъхал под бюрото и си разкачил някой кабел, лошо ти се пише.

Найлс мълчаливо скочи на пода и задъвка безвкусната си вегетарианска храна без мазнини.

Уест излезе от кухнята и тръгна към кабинета си, ужасявайки се какво може да завари там. Абисинците са необичайно интелигентни котки и Найлс със сигурност бе над средното ниво, което всъщност бе проблем, защото той бе любопитен по природа и не успяваше да изразходва енергията си.

— По дяволите! — извика Уест. — Как, за бога, успя да направиш това?

На монитора й грееше полицейската карта на града с извършените престъпления. Това просто не бе възможно. Тя бе сигурна, че е оставила компютъра изключен, когато излизаше сутринта.

— По дяволите! — повтори и седна пред компютъра. — Найлс! Веднага довлечи задника си тук!

Вирджиния не си спомняше и картата да е в такива цветове — оранжево, синьо, зелено и лилаво. Къде бяха изчезнали бледожълтите и белите райони? Какви бяха всички тези малки яркосини рибки, струпани в участък 219 на втори район? Уест погледна иконките в дъното на екрана. Убийствата се означаваха с плюс, кражбите — с точка, нападенията — със звездичка, обирите — с триъгълник, кражбите на коли — с малка количка. Нямаше иконка с риба, синя или каквато и да била друга.

Всъщност в компютърната мрежа на КОМСТАТ нямаше иконка с риба, абсолютно никаква, и Уест не можа да измисли никакво обяснение за това участък 219 да е пълен с рибки и да е очертан с проблясващо червено. Тя се протегна към телефона.