Южен кръст

35.

Сутринта преди Парада на цветята на Уийд му бе толкова леко на душата, че му идеше да литне. Съжаляваше, че не може да нарисува как се чувства, нито пък колко красива е сутринта, докато полицай Бразил го караше към гимназия „Джон Уайт“, където се събираше оркестърът на „Годуин“.

Уийд се чувстваше много горд и бе плувнал в пот в червено-бялата си униформа от полиестер и вълна, с множество сребристи копчета и кантове на панталоните. Черните му обувки изглеждаха като нови, а чинелите бяха излъскани и прибрани в черната им кутия, която сега бе на задната седалка на колата.

— Жалко, че нямаше повече време за репетиции — каза Бразил.

Уийд знаеше, че от 152-амата члена на оркестъра той бе единственият, който бе изпуснал репетициите последната седмица. Не бе имал възможност да погледне нотните листове с мелодиите, нито да упражни маршируването напред и назад, спирането, въртенето и особено изискващата абсолютна точност рачешка стъпка, която се изпълняваше единствено от ударната секция на оркестъра на „Годуин“.

— Ще се справя — каза Уийд, загледан през прозореца. Сърцето му бе изпълнено с възторг и вълнение.

Тълпите вече се събираха. Предполагаше се, че това може да се окаже най-големият парад от всички досега. Времето бе идеално, около 16-17°С, имаше лек бриз, но нито едно облаче. Зрителите разпъваха одеяла и сгъваеми градински столове, паркираха проходилки и инвалидни колички, а всички, чиито къщи бяха по маршрута на парада, бяха решили, че това е идеалният момент за градинска разпродажба на ненужните си вещи. Полицаите бяха навсякъде, облечени в светлоотразителни жилетки, които наведоха Уийд на мисълта, че никога не е виждал толкова много ограничителни оранжеви пирамидки.

Бразил бе силно разтревожен. Хиляди хора прииждаха да гледат парада, а участниците в него се събираха на паркинга на гимназия „Джордж Уайт“. Ако Смоук имаше някакъв план, Бразил не знаеше как може един тийнейджър да бъде забелязан в тази блъсканица, и то тийнейджър, когото никой, освен Уийд не познава по физиономия.

— Уийд, искам да ми обещаеш нещо — каза Бразил на Уийд, докато той сваляше чинелите от колата. — Нали можеш да познаеш Смоук или някого друг от бандата?

— И?

Уийд бързаше, нетърпеливо поглеждаше към оркестъра, който бе като червено-бяло островче някъде навътре в рояка от цветни униформи, лъскави инструменти, проблясващи саби и палки и веещи се знамена. Балони и знаменца се носеха във въздуха сякаш на безкрайни конци. Строителите бяха облечени като клоуни. Конните полицаи даваха на децата да галят конете. По улиците гърмяха старинни коли.

— Ние сме по-добри от тях — каза Уийд, като гледаше как един оркестър с дрехи като на военноморски кадети репетира марша си. — Виж онзи автобус! Този оркестър е дошъл чак от Чикаго! А там има и един от Ню Йорк!

— Уийд, чу ли какво ти казах? — попита Бразил през отворения си прозорец.

Един маскиран Дядо Коледа се опитваше да организира тълпата. Някаква мажоретка изпусна палката си и тя подскочи няколко пъти, като се търколи надолу по пътя. Хора, облечени като в Дивия запад, показваха малки кончета с цветни венци в гривите. Независимата атлетическа асоциация на инвалидите бе готова да потегли в процесията. Уийд бе замаян.

— Уийд! — Бразил бе готов да изскочи от колата.

— Не се притеснявайте, полицай Бразил — каза Уийд, — ще ви предупредя.

— Как? — На Бразил не му се слушаха празни приказки.

— Ще ударя чинелите с всичка сила и ще ги размахам в момент, когато не би трябвало да ги удрям.

— Не става, Уийд. Как ще те забележа при всичкия шум наоколо?

Уийд се замисли. Лицето му се напрегна, а раменете някак съкрушено се отпуснаха и той тъжно предложи:

— Тогава ще пусна единия чинел. Това не може да не забележите. Разбира се, после вие ще обяснявате защо съм го направил, иначе ще ме изхвърлят от оркестъра.

— Ще пуснеш единия? — Бразил не разбираше нищо.

— Да. Някога да сте виждали как един четирийсетсантиметров чинел се търкаля по улицата?

— Не — призна си Бразил.

— Е, сега ще видите — успокои го Уийд. — Така ще знаете, че неприятностите ще започнат всеки момент.

Лийла Ърхарт вече си имаше неприятности. Лично тя проверяваше дали е готов червеният кадилак кабриолет на комисията по борба с престъпността. Той бе украсен с множество сини панделки, които присъстваха в знака на комисията, но Ърхарт с ужас осъзна, че в украсата няма нито едно цвете.

— Трябва да съответстваме на темата и посланието на парада — каза тя на члена на комисията Ед Блекстоун.

— Мислех, че сините панделки вършат тази работа — отговори й Блекстоун, който бе на осемдесет и две години, но все повтаряше, че възрастта не е важна. — Мислех, че се казва Парад на цветята, защото навсякъде има цветя и не е необходимо да пълним и колата с тях. И без това не е много широка.

Ърхарт не можеше да бъде разубедена и настоя, че седалката до шофьора и по-голямата част от задната седалка трябва да бъдат отрупани с розови и бели азалии. Това сведе броя на членовете на комисията, които могат да се возят в колата и да размахват ръце за поздрав, от три на един.

— В такъв случай ще трябва да се возя сама аз — заключи Ърхарт.

— Слушай какво ще ти кажа, Лийла — каза Блекстоун, който се подпря на бастуна си и се напрегна да види през дебелите стъкла на очилата, които носеше след последната си операция на катаракта. — Така ще долетят пчели. С толкова много цветя — няма начин да не се появят пчели, помни ми думата. И не казвай после, че не съм те предупредил, че панделките, които се веят отзад, са прекалено дълги. — Блекстоун твърде много бе отстоявал мнението си по този въпрос. — Само някой да се приближи отзад и ще се оплете в панделките.

— Къде е Джед? — намръщи се Ърхарт.

— Ей там. — Блекстоун посочи едно дърво.

Тя се огледа в тълпата и забеляза Джед да се мотае около една старинна пожарна кола и да си говори с Мускрат, който бе поправял и нейната кола няколко пъти. Ърхарт не искаше да си припомня, че губернатор Фьоер бе отказал да участва в парада дори и след като тя му бе предложила да се возят в една кола. Поне й бе изпратил Джед да кара колата на комисията, която всъщност бе дадена назаем от един от пациентите на Бул Ърхарт.

— Кажи му, че е време да идва! — нареди Ърхарт на Блекстоун.

Блекстоун размаха подканящо бастуна си към дървото.

Нито Бразил, нито Уест обичаха тълпите, но Хамър отказваше да стои в центъра на вниманието сама, още повече че мразеше парадите и обществените тържества дори повече от тях.

— Не мога да повярвам, че правите това — оплака се Уест от задната седалка на тъмносиния себринг. — Имаме си някакво превъртяло хлапе, което се е спотаило някъде тук с намерението да извърши нещо ужасно, за да се превърне в легенда — и какво решавате вие? — Тя седна зад кормилото и започна да намества огледалата за обратно виждане. — Решавате да се возите на парада с кабриолет.

— И на мен не ми харесва тази работа — каза Бразил, като се настани на задната седалка, до Хамър. — Сигурна ли си, че не искаш да карам аз? — попита той Уест.

— Напълно.

Бразил извади някаква папка.

— Трябва да открием къде е клуб „Мустанг“, защото нашето място в парада е пред тях. И — той плъзна пръст по списъка — точно зад мис Ричмънд.

— Охо! — възкликна Уест.

Пиджън и един пълен мъж стояха на по-малко от метър един от друг на кръстовището на „Уестоувър Хилс“ и „Басет“, точно срещу „Бентууд Саут“.

Дебелият мъж изглеждаше готов за действие, докато педантично оглеждаше тълпата с бинокъла си, марка „Лайка“. Пиджън се протягаше за половин хотдог с горчица и кетчуп, който едно хлапе току-що бе изхвърлило в кофата за боклук, сякаш хотдозите растат по дърветата.

Пиджън никога не пропускаше Парада на цветята. Хората бяха такива разсипници. Нито едно дете в наши дни не осъзнаваше истинската стойност на парите, дори и тези, които ползваха социални помощи. Намери в кофата и почти пълен пакет чипс, който някое разглезено момче бе изхвърлило, след като яростно бе смачкало съдържанието му.

— Това, от което имаме нужда, е една хубава война — каза той на дебелия мъж, въпреки че не го познаваше.

— И аз повтарям това от години — съгласи се въодушевено дебелият. — Но никой не го оценява.

— Как биха могли? — каза Пиджън и надникна в пакета, в който чипсът бе станал почти на сол.

— Казвам се Буба — каза Буба и продължи да се оглежда с бинокъла си.

— Аз съм Пиджън.

— Приятно ми е.

Пиджън наруга мислено едно дете, което изплю дъвката си на тротоара само след две-три сдъвквания, а аромата на дъвката сигурно все още бе много силен. Някаква жена, облечена като за джогинг, я настъпи.

— Много благодаря — викна тя на момчето, което в този момент си отвори кутийка портокалов сок и отмина.

Жената повдигна крак и огледа разтеглената розова дъвка, която се бе залепила от средата на подметката чак до страничните шевове на маратонката й.

— Мразя те! — извика тя след момчето, но го се бе загубило в навалицата от хора, опитващи се да си намерят място, откъдето да виждат по-добре. — Мразя всички деца! Мразя хората!

— И мен това щеше да ме вбеси. Всеки си прави каквото си иска.

Буба фокусира бинокъла си върху Смадж и жена му, които си разтваряха градински столове в един двор на петнайсетина метра вдясно от Буба.

— Сигурно дори не познава хората от тази къща — измърмори си гневно Буба. — Просто се обслужва както намери за добре, така както е правил цял живот.

— Целият свят е станал такъв — обади се Пиджън.

— Той знае, че и аз ще съм на парада — продължи Буба. — Кучият син знае, че ми дължи хиляда долара. Ама казва, че има амнезия и не помни нищо, затова облогът не се броял.

— Не знам къде изчезна честността — говореше си Пиджън.

Буба гледаше как Смадж разстла една карирана покривка на тревата, после постави отстрани синя хладилна чанта, отвори капака й и затършува вътре.

Пиджън си търсеше без успех някой недопушен фас. И той можеше да се досети, че цигарите много са поскъпнали. Хората вече ги изпушваха почти до филтъра и не оставяха нищо за него.

Той самият се шокира предния ден, когато вървеше по главната улица в центъра и видя на електронното табло с индекса „Дау Джоунс“, че цената на един пакет се е увеличила с още два долара и единайсет цента. Ех, защо не си бе накупил повече цигари, когато бе получил парите от заложната къща! Можеше сега да ги продаде и да забогатее.

Точно докато Пиджън си мислеше това, Буба бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари. Без да сваля бинокъла от очите си, той тръсна пакета, за да си извади цигара.

— Тези „Мерит Ултима“ хубави ли са? — попита Пиджън, когато Буба запали цигарата си. — Още не съм пробвал такива.

— Супер са — каза Буба. — Щом е на „Филип Морис“, е най-доброто.

— И аз винаги съм смятал така. По какво се различават от обикновените „Мерит“? — попита Пиджън хитро.

— Искате ли да опитате една?

— Би било много любезно от ваша страна — каза Пиджън, когато Буба му подаде пакета. — Наистина много благодаря.

Свирещи полицейски сирени и грохот на полицейски мотоциклети отекнаха в далечината и дадоха знак за началото на парада. Уийд бе толкова развълнуван, че коленете му трепереха.

Той стоеше вдясно от Лу Джеймсън, който бе със слънчеви очила, като всички други барабанисти. Никога не се бе държал дружелюбно с Уийд и все повтаряше, че всеки може да свири на чинели, а в другите оркестри това е момичешка работа.

Гимназия „Уестърн Гилфорд“, с черно-белите си костюми, беше точно пред „Годуин“. Отзад бе основното училище „Лейквю“ с униформи в златисто и зелено. Тези разноцветни униформи с всевъзможни кройки сигурно се простираха в колона от поне километър и половина, изчисли Уийд. Парадът бавно потегли. Първият оркестър поде „Бог да благослови Америка“, което не бе никак оригинално, а тромпетите звучаха малко глухо.

Уийд стоеше, гордо изправен. Повдигна се няколко пъти на пръсти, за да се поуспокои.

— Ляв крак напред, изпънат — зарецитира си той.

Джеймсън го изгледа с презрение.

— Лява пета на пет сантиметра от земята, а пръстите не се повдигат — упражняваше едната стъпка той с бързи, резки движения. — Глезенът докосва коляното в края на всеки такт, пръстите сочат надолу, изпънати. — Изпълни идеално следващата стъпка. — Избутваме нагоре на първия такт, после отмерена пауза.

— Хей, я спирай! — викна му Джеймсън.

— Няма.

По-рано Уийд се страхуваше от Джеймсън. Но след като го бяха арестували, затворили, след като се бе справил с адвокатката си и бе сключил сделка със съдията, Уийд вече не се плашеше от никого.

— Три, четири, стоп! Наляво, надясно, кръстосана стъпка, пауза и едно, две, три, четири, тежестта на пръстите. — Рачешката му стъпка бе безупречна.

— Казах ти да спреш веднага! — прошепна Джеймсън.

— Не можеш да ме накараш!

— Ще те скъсам от бой.

— Дано да се биеш по-добре, отколкото биеш барабана си — заяде се Уийд.

— ГОТОВИ! — извика диригентът отпред.

Уийд веднага се обърна напред. Чинелите му изведнъж натежаха.

— ОРКЕСТЪР МИРНО!

Той се напрегна да види какво флагче размахват отпред. Знаеше, че щом предният оркестър започне да марширува, следва техният ред.

Когато Смоук бе влязъл в гаража на Буба и бе решил да открадне черния колан с джобове за инструменти, марка „Станли“, в решението му не бе имало нищо случайно. Дълбоките допълнителни джобове бяха идеални за целта му и Смоук го бе оценил още тогава, защото от дълго време обмисляше плана си.

Беше облечен с избелели, мръсни дънки, изцапана тениска и кални, очукани ботуши. Изпръсканата с боя шапка с козирка бе нахлупена ниско над очите му. Не се бе бръснал от няколко дни. Докато вървеше през дворовете, опитвайки се да зърне парада като всички останали, никой не му обърна внимание.

Смоук бе провел задълбочено наблюдение на паркинга на гимназия „Джордж Уайт“, където се събираха участниците в парада. Знаеше местата на всички. Бе забелязал Уийд. Смоук бе минал точно покрай шефката на полицията и двете ченгета, които бяха изнасяли реч в „Годуин“. Едва се сдържаше да не се разсмее. Нервите му бяха опънати и адреналинът в кръвта му се увеличаваше с всяка изминала минута.

В джобовете около кръста му бяха откраднатата берета с четири пълнителя по десет патрона и собственият му глок с три пълнителя по седемнайсет. Това правеше общо сто двайсет и един патрона „Уинчестър“ с посребрен връх и подсилена мощ.

Проследи колоната от старинни ягуари и крайслери, после клуба на корветите. Хората махаха и пляскаха с ръце, времето бе чудесно, всички бяха в прекрасно настроение. Смоук забеляза един тревист двор, който бе малко по-хълмист от останалите морави край улицата. Някакъв тъпанар и мижавата му жена си правеха пикник върху червена карирана покривчица. Смоук разбра, че е намерил идеалното място. Тръгна право към двамата, застана встрани от тях, скръсти ръце и се загледа в преминаващите в момента коли на ветераните от войните и на Червения кръст.

Буба незабавно разпозна колана си „Станли“. Носеше го някакъв с вид на строителен работник. Големият черен колан с дълбоки джобове бе точно като изчезналия от гаража му. Буба фокусира бинокъла си върху лицето на човека.

Оказа се петнайсет-шестнайсет годишно момче, бледо и не много едро. Джобовете изглеждаха издути от нещо тежко. Беше стегнало колана на последната дупка, но товарът бе много голям за него и висеше неестествено, защото момчето сигурно тежеше не повече от шейсетина кила. Буба не видя никакви инструменти, метър или гвоздеи, гайката за чука бе празна, не се подаваше нито една дръжка.

— Това е моят колан — каза той, а сърцето му се разтуптя забързано. — Познавам си го.

Пиджън погледна в посоката, накъдето бе отправил бинокъла си Бразил, и присви очи, пушейки втора цигара „Мерит Ултима“, с която Буба с удоволствие го бе почерпил.

— Откъде знаете? — попита Пиджън.

— Виждам малкия бял белег до токата. Сигурно са инициалите ми. Аз слагам инициалите си на всичките си инструменти с бяла боя, за да съм сигурен, че когато Смадж вземе нещо назаем, после няма да може да каже, че е негово.

— Кой е Смадж? — попита Пиджън, докато изтръскваше пепелта.

Някакъв оркестър с черно-бели униформи тъкмо отминаваше, свирейки „Тръгни с първия влак“, и зад него се видя водачът на „Годуин“. Буба се взря през бинокъла си, кръвта нахлу в главата му, а сърцето му се разтуптя по-бързо от барабана на оркестъра, когато погледът му се спря на един тъмносин кабриолет, в който се возеха Хамър, Уест и Бразил. Те бяха през един оркестър от „Годуин“.

Момчето, което носеше колана на Буба, видимо се напрегна. Дясната му ръка се изви. Изглеждаше, сякаш чака нещо или някого. Той проследи редиците на „Годуин“, а после погледна точно към Хамър — Буба бе сигурен в това.

Оркестърът на „Годуин“ поде темата от „Титаник“. Строителният работник се огледа наляво и надясно, после пъхна ръка в единия джоб на колана и я задържа там. Мисълта за откраднатите оръжия проблесна в съзнанието на Буба. Той хукна през улицата точно когато минаваше секцията с дървените духови инструменти. Понечи да извади новия си „Браунинг“, но размисли и се спря.

— СПРЕТЕ ГО! — извика, колкото му глас държи.

Дебелият мъж, когото Смоук бе срещнал в автосервиза на Мускрат и чиито оръжия бе откраднал, сега сочеше към него и крещеше. Смоук не се смути. Той се огледа и сви рамене.

— Каква откачалка! — каза той на мъжа и жената, седнали на поляната до него.

От всички страни затичаха полицаи. Появи се един галопиращ на кон. Опитаха се да успокоят дебелия мъж и да го издърпат встрани от улицата. Смоук се усмихна. Така щеше да се получи още по-добре. Той откри с поглед Уийд. Тъпчото размахваше чинелите си и ги блъскаше един в друг, а някакъв смотаняк отдясно се опитваше да го заглуши с барабана си. Смоук не бързаше. Не искаше да пъхне ръка в джоба, преди дебелакът да спре да го сочи.

— НЯКОЙ ДА НАПРАВИ НЕЩО! — пищеше дебелият, а двама полицаи го сграбчиха под мишниците. — НЕГО ХВАНЕТЕ. НЕ МЕН! МОМЧЕТО ЕЙ ТАМ С КОЛАНА ЗА ИНСТРУМЕНТИ!

Пиджън се разтревожи. Той излезе на улицата, където Буба се бореше с полицаите и продължаваше да крещи.

— Слушайте, той е с мен — каза Пиджън на полицая на коня.

— Отдръпнете се назад! — извика му той.

— Момчето носи неговия колан. Инициалите му се виждат до токата. Е, с бинокъл де. — Пиджън не се отказваше. — Момчето му го е откраднало.

Бинокълът на Буба полетя във въздуха. Отнякъде изпадна пистолет и изтрополя на улицата. Това явно много разстрои полицаите. Всички грабнаха белезниците си и флаконите със спрей от коланите си. Оркестърът на „Годуин“ спря да свири и замръзна в момента, когато едно дребно момче наруши редицата си и търкулна чинела си по улицата. Пиджън осъзна, че това е Уийд.

Началничката на полицейското управление Хамър нямаше представа какво става. Парадът бе спрял и някакъв огромен бронзов диск се търкаляше към колата им.

— Какво става? — попита тя и се изправи на задната седалка, опитвайки се да види нещо.

Уест спря колата.

— ЗАЛЕГНЕТЕ! — извика Бразил и събори Хамър на пода, а членовете на оркестъра пищяха и подскачаха встрани от чинела, който набираше скорост и се носеше по улицата, като разпръсна клоуните, мажоретките и едва не се блъсна в колата на кмета.

Джед видя чинела да се задава, преди Лийла Ърхарт да го забележи, и внезапно включи червения кадилак на задна скорост. Цветните храсти паднаха от задната седалка, саксиите им се изпотрошиха, пчелите се разлетяха, навсякъде се разхвърчаха бучки пръст, а панделките внезапно промениха посоката, в която се развяваха, и покриха лицето на Ърхарт.

Русият полицай, когото Джед бе видял в гробището предния ден, сега изскочи от колата на началничката на полицията Хамър и се затича с всички сили. Джед скочи на спирачките. Един храст розови азалии изхвърча от предната седалка и Ърхарт изпищя. Чинелът профуча край тях, проблясвайки под слънцето като колело на златна колесница.

Джед скочи от кадилака, без да отваря вратата и без да си прави труда да премести скоростния лост на положение за паркиране. Колата започна да се движи бавно напред сама, докато Ърхарт се бореше да се освободи от панделките, заплитайки се все повече в тях. Пати Пасман, която стоеше в тълпата наблизо, хвърли фунийката с шоколадовия си сладолед и избута стоящите пред нея.

— РАЗДВИЖЕТЕ СЕ, ГЛУПАЦИ! — Тя ги буташе и удряше с юмруци, заредена с енергия от шоколада. Нищо не можеше да я спре.

Настигна червения кадилак и преметна дебелото си тяло през вратата на шофьора. Краката й се вирнаха във въздуха, но тя успя да сграбчи скоростния лост и да го дръпне на паркиране.

Смоук за момент се обърка от това внезапно раздвижване. Планът в главата му се придвижи до страница трета. Той се огледа, отстъпи леко назад, подхлъзна се на тревата и едва не падна. В първия момент не забеляза, че русият полицай, когото бе виждал в гимназията, Уийд и някакъв скитник тичат към него с всички сили.

— ВСИЧКИ ДА ЗАЛЕГНАТ! — крещеше полицаят.

Тълпата започна да се паникьосва. Полицаите забравиха за дебелака и също се отправиха към Смоук, а русият полицай тичаше най-бързо от всички.

— КУЧИ СИН ТАКЪВ! — крещеше дебелият мъж към Смоук.

Двамата, които си бяха направили пикник до Смоук, сега залегнаха встрани, защото дебелият изтича през карираната им покривка. Смоук се паникьоса и извади беретата. В объркването забрави да свали предпазителя.

От всички страни към Смоук търчаха хора. Уийд бе най-отпред, а перото на шапката му се бе изправило вертикално заради бързината, с която той тичаше. Смоук изтърва беретата и се протегна за глока си. В същия момент Уийд подскочи високо и удари с юмрук Смоук в носа, сграбчи косата му и го събори на земята. Двамата се сборичкаха кой ще стигне пръв до глока. Смоук го изтърва, защото Уийд го ухапа.

— ЩЕ ТЕ УБИЯ, МРЪСНИК ТАКЪВ! — крещеше Уийд и налагаше Смоук с юмруци.

Бразил се опита да сложи белезници на Смоук, но той се търкаляше на тревата и крещеше. От откраднатия колан на кръста му падаха пълнители с патрони. В този момент намесата на тълпата само усложняваше положението.

Буба също бе подивял и налагаше Смоук във всеки момент, когато останеше пролука от юмруците на Уийд. Пиджън лежеше на земята и се опитваше да задържи глезените на Смоук неподвижни. Други полицаи се втурнаха върху Смоук и така попречиха на Бразил да му сложи белезниците. За нещастие един от тях започна да пръска с лютивия спрей. От това всички се проснаха на земята и затъркаха очи, пищейки от болка.

Смоук скочи на крака, удари един полицай в слабините и грабна зиг зауера от кобура на друг полицай. Целият бе в кръв и дишаше тежко, когато стисна пистолета в треперещите си ръце, а очите му бяха подивели от ярост. Той не видя двете жени, които пресичаха разстоянието между двете къщи зад него.

Хамър и Уест вървяха бързо, с извадени пистолети. Изглеждаше, че Смоук се колебае кого да застреля първо. Насочи пистолета си към един дебел мъж, в когото Хамър разпозна Буба, после към Бразил и другите полицаи, после към търчащата във всички посоки тълпа от зрители и участници в парада.

Хамър не можеше да стреля веднага, защото някакъв скитник и едно момче с униформа на музикант стояха между нея и Смоук. Носещият се във въздуха лютив спрей раздразни очите и дробовете й. Двете с Уест се разделиха точно преди Смоук да се извърне, очевидно чул звука на приближаващи се стъпки. Дулото на пистолета му изглеждаше нереално голямо и бе насочено право в лицето на Хамър. Но тя не можеше да стреля първа. Прекалено много хора стояха помежду им.

Хамър не бе попадала в такава критична ситуация от доста време, но не бе загубила тренинга си. Хвърли пистолета си срещу Смоук с всички сили и той полетя с въртене като бумеранг, така че Смоук инстинктивно вдигна ръце да се предпази, давайки възможност на Хамър да се хвърли към краката му и да го събори. Двамата се сборичкаха за пистолета му.

— ПРЕДАЙ СЕ! — викаше му Хамър.

Смоук се опита да забие пистолета в ребрата й, но Хамър успя да сграбчи и извие палеца му. Огъна го силно назад — това бе стар и надежден полицейски номер. Той изкрещя от болка. Хамър издърпа пистолета от ръката му и го ръгна с всички сили под брадичката.

— СТАВАЙ ИЛИ ЩЕ ТИ ПРЪСНА ШИБАНАТА ГЛАВА! — изкрещя му тя.

Пръстът й бе на спусъка. Надяваше се Смоук да й даде повод да го застреля.

— Проклето копеле! — изръмжа тя в лицето му. — Онази беззащитна старица, която уби, ми беше съседка!

Бразил се бе оправил достатъчно, за да помогне на Уест да сложи белезници на Смоук и да го поведе настрани. Буба седна, а страните му бяха облени в сълзи. Пиджън лежеше с лице към земята и все още търкаше очите си. Чорапът бе паднал от чуканчето на ампутирания му крак. Уийд несигурно се изправи на крака и погледна Хамър със зачервени, сълзящи очи. Тя стоеше съвсем неподвижно, отпуснала надолу ръката си с пистолета.

— Благодаря — каза й Уийд. — Радвам се, че успя да дойдеш.