Южен кръст

8.

Анди Бразил също живееше във Ветрилото, но на улица „Плъм“, в къща с плосък покрив и стряха от обикновени тухли, на редица от къщи, залепени странично една за друга. Водопроводната система и електрическата инсталация бяха много стари, дървените подове скърцаха, а разхвърляните тук-там килимчета бяха вехти и протъркани.

Къщата бе обзаведена от собственичката си, една стара мома на име Руби Синк, бизнесдама с нюх и много дейна натура. Беше сред първите хора в града, които научиха за пристигането на екипа от Ню Йорк, и веднага съобрази, че ще им трябват квартири. По някаква случайност тя имаше един свободен апартамент, който се опитваше да даде под наем от месеци. Бразил бе приел предложението й и бе наел къщата още преди да я види.

Като Уест, впоследствие и той съжали за избора си на жилище. Беше се уловил в съвсем елементарен капан. Мис Синк бе богата, самотна, ексцентрична и изключително приказлива. Отбиваше се да го навести по всяко време, привидно за да провери състоянието на миниатюрната градинка пред къщата, за да види какво има за ремонтиране или за да донесе на Бразил курабийки или бананов сладкиш и да го разпита как вървят работата и животът му.

Бразил изкачи стъпалата към верандата и забеляза, че на вратата е подпрян някакъв пакет. Разпозна забързания почерк на мис Синк върху кафявата опаковъчна хартия и това му подейства потискащо. Беше късно. Чувстваше се изтощен. Не бе вечерял. Не бе ходил да пазарува от седмици. Последното, от което имаше нужда, бе пак някой от сладкишите или бисквитите на мис Синк, които неизменно биваха последвани от посещение или обаждане от нейна страна.

— Прибрах се — извика той раздразнен на празната къща и хвърли ключовете си на стола. — Какво има за вечеря?

Отвърна му капещият кран в банята за гости в дъното на тъмния коридор. Бразил започна да разкопчава униформената си риза и тръгна към спалнята, която бе на първия стаж и в която едва се побираха двойното легло и двете шкафчета.

Разкопча кобура, извади деветмилиметровия „Зиг Зауер“ и го остави на нощното шкафче. Свали колана от униформата, кубинките, панталоните и олекотената бронирана жилетка. Разтри схванатия си кръст и тръгна към кухнята само по чорапи, боксерки и тениска. Беше превърнал трапезарията в кабинет и като мина оттам, спря, шокиран от това, което видя на екрана на компютъра си.

— Божичко! — възкликна той, издърпа един стол и постави ръце на клавиатурата.

На монитора му светеше полицейската карта на града. Участък 219 бе пълен с малки сини рибки и бе очертан с примигващо червено. Този участък от втори район бе между „Чепънхам Паркуей“ на запад. „Джанки Роуд“ на север, железопътни линии на изток и „Мидлотиан Търнпайк“ на юг. Първото, което хрумна на Бразил, бе, че в този район се е случило някакво ужасно произшествие, след като той си бе тръгнал от работа преди двайсет минути. Може би там имаше някакъв бунт, бомбена заплаха, преобърнат камион с отровни химически вещества или сигнал за приближаващ ураган.

Той отиде до телефона и набра централата. Отговори му диспечер Пати Пасман.

— Тук единайсет — съобщи рязко Бразил. — Нещо значимо да става в южните райони, по-специално в 219-и участък?

— Тук е отбелязано, че дежурството ви е свършило в 19:24 — установи Пасман.

— Знам — отвърна Бразил.

— Тогава защо питате за 219? Правите външно наблюдение ли?

— Десет-10 — отговори й Бразил с кода за отрицание. — Става ли нещо в 219?

— Десет-10 — каза Пасман на фона на пращенето от други радиостанции.

— Като ме попитахте за външното наблюдение, си помислих, че нещо става — настоя Бразил, който осъзна, че няма нужда да използва кодовете, когато говори по телефона.

— Десет-10, единайсети — отвърна Пасман, която вече не можеше да говори до друг начин, освен с кодове. — Десет-12 — нареди му тя да изчака. — Десет-10 — обади се отново. — Нищо 10–18. — Което означаваше, не няма нищо спешно.

— А нещо изобщо? — не се предаваше Бразил.

— Колко пъти 10-9? — Тя започваше да нервничи, че я кара да повтаря.

— Например преобърнат камион с риба?

— Какво?

— Нещо, свързано с риба? Синя риба може би?

— Десет-12 — пак му каза да чака тя. — Хей, Маби!

Пасман невъзмутимо почука по микрофона. Бразил и всички други, които в момента слушаха на радиостанциите си, включително и маниаците, и престъпниците, които незаконно подслушваха полицейските честоти, чуваха всяка нейна дума.

— Да са се обадили за нещо, свързано с риба? — говореше Пасман гръмогласно с диспечера Джони Маби.

— Риба? Кой пита?

— Единайсет.

— Каква риба?

— Синя. Може би преобърнат камион или проблем на някой от рибните пазари или нещо такова.

— Ще се обадя на инспектора. 709.

Ужасен, Бразил грабна радиостанцията си.

— Седем нула девет — прозвуча гласът на инспектора в трапезарията на Бразил.

— Да става нещо с риба във втори участък 219? — обади се диспечерът Маби.

— Чия риба? — отвърна 709.

— Някаква.

— Риба е някакъв заподозрян ли? — уточни 709. — Или имате предвид обикновена риба?

— Риба — намеси се в разговора Пасман. — Разпиляна риба например.

— Десет-10 — отговори 709 след дълга пауза. — Възможно ли е риба да е прякор на някой престъпник?

Пасман се върна на телефона, без всъщност изобщо да го е напускала. Тя зададе същия въпрос на Бразил. Той не можа да се сети за заподозрян, подвизаващ се под прякора Рибата или Синята риба. Бразил й благодари и затвори, а междувременно останалите полицаи на линия започнаха да се обаждат с измислени въпроси и подигравателни предположения за риба, рибари, инциденти с риба, фалшиви сигнали, душевно болни, проститутки и сводници с различни прякори и какво ли още не. Бразил изключи радиостанцията си, вбесен, че ричмъндските ченгета сега ще имат още нещо, за което да му се подиграват.

Репортерите и операторите бяха на бойна нога тази вечер, струпани пред ресторанта „Le Petite France“ в очакване на губернатор Майк Фьоер и съпругата му Джини, които вечеряха във френския ресторант и си бъбреха сладко с главния готвач.

Медиите всъщност не се интересуваха, че вътре се провежда банкет по случай назначаването на нов главен изпълнителен директор на отдела за икономическо развитие на Вирджиния към списание „Форбс“. Причината за интереса на медиите бе появата на губернатор Фьоер в телевизионното предаване „Среща с пресата“ през уикенда. Той бе направил противоречиви изказвания по повод престъпността и тютюневата индустрия. Полицейският репортер на „Ричмънд Таймс Диспач“ Артис Руп се чувстваше засегнат, че губернаторът не бе направил това изявление първо пред него.

В продължение на седмици Руп работеше върху една значителна поредица от статии за влиянието на черния пазар на цигари върху престъпността и живота по принцип. Руп твърдо вярваше, че ако цената на пакет „Марлборо“ се качеше до тринайсет долара и двайсет и шест цента, както предричаха финансовите експерти, обикновените хора щяха да започнат да си отглеждат скришом тютюн в царевични ниви, зашумени или заградени от високи огради задни дворове, парници, градини, частни клубове и въобще навсякъде, където това би останало незабелязано. Гражданите щяха да започнат незаконно да си произвеждат собствени цигари и кой би могъл да ги упрекне.

Страната щеше да се върне в годините на сухия режим, като на мястото на самоделните устройства за дестилация на алкохол сега щяха да се появят такива за правене на цигари и съвсем малко щеше да е необходимо да се стигне до появата на черен пазар. Руп развиваше още по-подробно тази си теория с доводите, че особено във Вирджиния хората не биха имали никакъв проблем, тъй като всеки ден избухваха пожари и наличието на дим на някое затънтено място не би направило впечатление никому.

Руп бе достатъчно опитен, за да си даде сметка, че след като е един от трийсетината репортери, струпани пред ресторанта, няма да се радва на специално внимание от страна на губернатора. Съвсем разумно бе предпочел да си седи в колата и да подслушва полицейската честота, както обикновено. Когато чу нещо за разпиляна риба във втори район, участък 219, се озадачи, но реши, че това е интересна следа. Падаше си по уличните разследвания. Сигурно разпиляна риба бе код за някакво извънредно произшествие и той щеше да провери какво точно веднага след като свършете с губернатора.

Докато продължаваше мислено да проклина и да се взира в монитора, Бразил изведнъж осъзна, че всъщност не вижда полицейската карта на града, а много хитро направен скрийнсейвър, който някой бе успял да качи в интернет страницата на полицейското управление.

— Дяволите да ме вземат! — не можеше да повярва на очите си той.

В този момент забеляза, че червеният индикатор за оставени съобщения свети на телефонния му секретар. Имаше три съобщения. Първото бе от майка му, която бе толкова пияна, че едва говореше и само питаше защо не й се обажда. Второто бе от мис Синк, която искаше да провери дали е намерил сладкия картофен пай, който му бе оставила, а третото бе от Уест, която го молеше да й се обади незабавно.

Бразил знаеше наизуст номера й, въпреки че никога не й се обаждаше. Превключи телефона на говорител, за да продължи безуспешните си опити върху клавиатурата, а пулсът му се ускори още повече.

— Вирджиния? — Прокара пръсти през косата си, за да преодолее нервността си, преди да заговори. — Искала си да ти се обадя.

— Нещо странно става с компютъра ми — каза тя делово.

— И с твоя ли? — Той не можеше да повярва. — Риби?

— Да. И представи си това. Като тръгвах от къщи сутринта, компютърът беше изключен. Прибирам се и той не само е включен, ами и се вижда тази карта на 219-и, пълна с малки сини рибки.

— Някой да е влизал в къщата ти днес?

— Не.

— Беше ли включила алармата?

— Винаги я включвам.

— Сигурна ли си, че наистина си изключила компютъра, а не само си помислила да го направиш?

— Ами не съм съвсем сигурна. Няма значение. Какви са всички тези проклети рибки? Май няма да е зле да дойдеш тук.

— Сигурно си права — поколеба се в отговора си Бразил, а сърцето му се разтуптя още по-силно.

— Трябва да разгадаем тази история — каза Уест.

Началничката на полицейското управление, Хамър, се бореше от един час с компютъра си, опитвайки се да разбере как на екрана й се бе появила полицейската карта на града и защо по нея имаше рибки. Натискаше различни бутони, рестартира два пъти и наново се включва към компютърната мрежа, докато Попай обикаляше неспокойно около нея, влизаше и излизаше от кутията си, драскаше, изправяте се на задните си крака, скачаше върху мебелите и накрая се настани в скута на Хамър.

— Как е възможно да се концентрирам? — попита за десети път Хамър.

Попай се втренчи в Хамър, която щракна с мишката върху X и отново се опита да излезе от картата на екрана. Това бе някаква лудост. Компютърът бе блокирал. Може би Флинг бе скапал програмата. Това бе рискът, когато всички компютри се свързваха към микропроцесора в управлението. Ако Флинг вкараше вирус в мрежата, всички полицейски компютри в Ричмънд щяха да се заразят. Попай се загледа в екрана и го докосна с лапичка.

— Стига! — викна й Хамър.

Попай настъпи няколко бутона на клавиатурата и като по чудо Хамър се отърва от картата и попадна на някакъв непознат екран със заглавие: „ПУР лодка с щуки“. Под него имаше някаква програма, от която Хамър не разбираше нищо:

И така нататък.

— Попай! Гледай какво направи сега! Попаднала съм в някаква операционна система, където изобщо не ми е мястото. Слушай какво ще ти кажа. Не съм специалист. Не разбирам нищо от това. Ако натисна едно нещо, може да повредя цялата мрежа. Какво, по дяволите, натисна и как да се измъкна сега оттук?

Попай отново настъпи няколко бутона и картата с рибките пак се върна. После скочи на пода, протегна се и се изниза от стаята. Върна се с една плюшена катеричка и започна да си играе с нея. Хамър се завъртя със стола си и погледна кучето.

— Слушай, Попай. Цял ден си си била вкъщи. Когато излязох сутринта, компютърът ми беше на основното меню. Как е възможно сега да се върна и да го открия с тази карта с рибки? Ти видя ли нещо? Да не би компютърът да е издавал звуци и нещо да е започнало да се появява на екрана? Сигурна съм, че в програмата на КОМСТАТ няма икони с рибки.

Взе телефона и се обади на Бразил, който тъкмо излизаше.

— Анди? Имаме проблем — започна тя направо.

— Рибки ли? — попита той.

— О, боже! И при теб ли?

— И при Вирджиния. Едно и също е.

— Това е ужасно!

— Сега тъкмо тръгвам към нея.

— И аз идвам — заяви Хамър.