Южен кръст

16.

В момента сънят бе напълно чужд на Бразил. Той отново изрита чаршафите си, стана да пие вода, разходи се в тъмната къща няколко минути, после седна пред компютърния екран и се втренчи в картата с малките рибки. Пи още вода и си представи, че и Уест в момента се измъчва.

Надяваше се, че тя е неспокойна, че сънува кошмари и че сърцето я боли при мисълта за него. После фантазиите му се разтърсиха от едно непознато лице, лицето на някой, който се казваше Джим. Бразил се опита да си спомни всички полицаи, които Вирджиния познаваше, но не се сети за никой на име Джим, от когото Вирджиния би се заинтересувала поне малко. Уест харесваше високи силни мъже, интелигентни, забавни и чувствителни, мъже, с които може да отиде и на кино, и на бар, и на стрелбището. Беше й писнало да се чувства наранена. Нуждаеше се от търпение и внимателен подход. Понякога и безразличието вършеше работа.

Бразил се върна в спалнята си. Бе станало почти пет. Уест бе му дала ясно да разбере, че тази сутрин няма да бяга с него, защото мрази бягането и има нужда от почивка. Бразил облече един анцуг и тръгна сам. Бързо прекоси Ветрилото, като набираше скорост, отдавайки се все повече на мисли за Джим. Единственото, което знаеше за Джим, бе, че пие „Хайнекен“ или че поне бе донесъл стек от шест бири в дома на Вирджиния. Можеше и изобщо да не пие бира, а уиски или вино, макар че Бразил не бе забелязал нищо такова в кухнята на Уест. Разбира се, не бе поглеждал в шкафчетата.

Не бе надникнал и в спалнята й, защото знаеше, че няма да понесе да види купчина мъжки дрехи на пода или изпомачкани чаршафи на леглото. Бразил измина обичайните си пет мили. Поработи със свободни тежести и прави лицеви опори, докато горната част на тялото му пламна. Взе си дълъг горещ душ, чувствайки се разгневен и нещастен.

Избръсна се и изми зъбите си под душа. Реши, че повече няма да остави Уест да продължава с това положение. Дяволите да я вземат! В съзнанието си отново и отново си припомняше последния път, когато се бяха докосвали — на Бъдни вечер, когато той бе отишъл да й занесе коледния подарък. Беше пестил месеци наред, за да й купи гривна от злато и платина, но Уест бе спряла да я носи няколко дни след като се преместиха в Ричмънд.

Бразил се чувстваше използван. Чувстваше се излъган и измамен. Ако тя наистина го обичаше толкова, колкото казваше, как можеше изведнъж да се обвърже с някой си Джим и кога бе започнала тази връзка? Може би е мамела Бразил още от самото начало и се с виждала с някой друг Джим още в Шарлът, може би си имаше по някой Джим навсякъде. Бразил щеше да й се обади и да настоява за обяснение. Изсуши косата си с хавлията и се замисли какво ще й каже. Облече униформата си, продължавайки въображаемия спор с Уест.

Холивудското гробище обикновено започваше да дава признаци за живот около разсъмване. Клей Кичън работеше в поддръжката и възприемаше работата си много сериозно. Обичаше да работи извънредно и бе открил, че ако отива към седем сутринта, успява да добави десет часа или двеста и осемдесет долара и петдесет и осем цента към заплатата, която получаваше два пъти месечно.

Кичън караше бавно синия си форд рейнджър през парцела на воините на Конфедерацията, където бяха погребани осемнайсет хиляди храбри мъже и съпругата на генерал Пикет. Простите мраморни плочи бяха разположени в идеално прави редици, между които тревата се косеше много трудно. Кичън спря край трийсет метровата пирамида на Паметника на Конфедерацията, изградена от гранит, донесен от река Джеймс през 1868 единствено благодарение на силните мускули и смелостта на работниците и на един примитивен кран.

Кичън бе чувал най-различни истории за строежа на пирамидата. Имало злополуки. Работниците започнали да нервничат. Строежът се проточил, изминала цяла година и на всички започнало да им писва. Когато останало само някой да се изкачи и да постави последния, камък, всички се изплашили. Отказвали да го направят. Не искали и да чуят. Никой не искал да се престраши и накрая един затворник от намиращия се наблизо затвор изявил желание да изпълни опасната задача и се справил без проблеми на 6 ноември 1869, под окуражителните възгласи на щастливата тълпа.

Тревата около основата на пирамидата бе поизрасла и имаше нужда от окосяване. Но това щеше да стане, след като Кичън обиколеше сто трийсет и петте акра, за които отговаряше. Продължи по Алеята на Конфедерацията, после по „Ийст Вали“ и „Ривърсайд“, която го отведе до „Хилсайд“ и президентския кръг, после край „Джетър“ и „Гинтър“ и накрая доближи кръга на Дейвис, където забеляза проблема веднага, още от разстояние.

Джеферсън Дейвис бе облечен в червено-бял баскетболен екип. Шапката, която държеше в ръката си, бе превърната в баскетболна топка, макар и със странна форма. Кожата му бе боядисана черна. Мраморната основа на статуята бе превърната в под на баскетболно игрище.

Кичън подкара бързо напред, шокиран, удивен, почти загубил контрол. Рязко натисна спирачките, за да огледа статуята по-добре. На якето бе изписан номер 12. Кичън бе спортен запалянко и без колебание разпозна униформата на „паяците“ — отбора на ричмъндския университет. Номер 12 бе Боби Фийли, който бе един от най-нещастните играчи, които Кичън бе виждал. Той дръпна портативната радиостанция от колана си и вдигна под пара шефа си.

— Някой е превърнал Джеферсън Дейвис в цветнокож баскетболист — обяви Кичън.