Южен кръст

4.

Полицай Джак Бъджет се посуети дълго време, докато извади папката и сребристата алуминиева щипка за листи. Той слезе от лъскавата бяла кола с червени и сини ленти, намести значката и палката си и се приближи към червения джип с лепенка на Знамето на конфедерацията на задната броня и табелка за номер с изписани букви БУБ-А, в която се бе взирал в продължение на няколко километра. Простоватият на вид шофьор отвори прозореца си.

— Да приема ли, че името ви е Буб-а? — попита Бъджет.

— Не, казвам се Буба — изрепчи му се Буба.

— Дайте ми шофьорската си книжка и документите на колата. — Офицер Бъджет също не беше особено любезен. Навярно нямаше да е така, ако Буба не бе започнал с този тон.

Буба издърпа найлоновия калъф от задния си джоб. Отвори залепящата се лента и извади книжката си. Порови малко в жабката за документите на колата и ги подаде на полицая, който ги изучава няколко дълги минути.

— Имате ли представа защо ви спрях, мистър Флак?

— Вероятно заради лепенката на бронята — погледна го нахакано Буба.

Бъджет направи няколко крачки назад, за да погледне бронята на колата, сякаш забелязваше лепенката чак сега.

— Така, така — произнесе той замислено, докато в главата му запрепускаха образи на бели качулки и горящи кръстове. — Още ли се опитвате да спечелите войната и да затворите негрите да ви берат памука?

— Южният кръст няма нищо общо с това — отвърна Буба възмутено.

— Кое?

— Южният кръст.

Челюстта на Бъджет се стегна. Не бе минало много от времето, когато бе пътувал с автобус до едно от държавните училища в града и бе виждал как все повече седалки остават незаети, защото много от чернокожите му съученици биваха арестувани или ги убиваха на улицата. Бяха му викали чернилка, Самбо, търтей, маймуна, чичо Том. Бе израснал в негърския квартал. Дори и сега, когато отиваше по сигнал в домове, където бяха повикали полиция, бедите стопани понякога го молеха да мине през задния вход.

— Сигурно го знаете като знамето на конфедерацията — обясни му белият простак. — Въпреки че в действителност е било бойно знаме, за разлика от това със звездите и ивиците, от военноморския флаг или сигналните флагчета във флотата.

Бъджет не знаеше нищо за различните официални знамена на конфедерацията, които бяха влизали и излизали от употреба по различни причини по време на войната. Вбеся ваше се от вида на веранди и гробове, окичени със знамената на конфедерацията.

— В крайна сметка във всички тях личи расизъм, мистър Флак — заяви Бъджет студено.

— Всичко се свежда до правата на отделните щати.

— Глупости.

— Можете да преброите звездите. Една за всеки щат от конфедерацията, плюс Кентъки и Мисури. Единайсет звезди — информира го Буба. — В Южния кръст няма роби. Погледнете самия себе си.

— Югът е искал независимост, за да запази робите си.

— Това е съвсем малка част от идеята.

— Значи признавате, че е част от нея.

— Не признавам нищо — каза му Буба.

— Шофирахте много рисковано — каза Бъджет, на когото вече му се искаше да сграбчи Буба, да го издърпа от джипа и да му размаже физиономията.

— Не беше така — възрази Буба.

— Така беше.

— Никога не шофирам рисковано.

— Аз бях точно зад вас. Мога да преценя.

— Хлапето с експлоръра се опитваше да се пъхне пред мен — обясни Буба.

— Беше дал мигач.

— И какво от това?

— Вие да не сте пили? — попита Бъджет.

— Не още.

— Вземате ли някакви лекарства?

— Не и в момента.

— Но понякога го правите — продължи да настоява Бъджет, който знаеше, че някои вещества, като марихуаната или арсеника, се задържат в кръвта за известен период от време.

— Нищо, за което трябва да ви информирам.

— Аз сам ще преценя това, мистър Флак.

Полицай Бъджет се наведе към отворения прозорец, надявайки се, че ще подуши мириса на алкохол. Не усети нищо.

Буба си извади цигара. Пушеше „Мерит Ултима“, защото те, както и „Марлборо“, и „Вирджиния Слимс“, и още много други, се произвеждаха от „Филип Морис“. Буба бе лоялен към работодателя си и към всички американски продукти по принцип.

Нямаше намерение да обяснява на полицай Бъджет, че взема „Либракс“ заради проблеми с червата и „Седафед“, за да контролира алергията си към прах, плесен и котки. Това изобщо не влизаше в работата на полицай Бъджет.

— Адвил4 — каза Буба на ченгето.

— Само това? — попита Бъджет строго.

— Може би Тиленол5.

— Мистър Флак, вие…

— Какво казахте? — прекъсна го Буба.

— … сигурен ли сте, че не сте пили нищо друго? — довърши изречението си Бъджет.

— Чух ви какво казахте и ще се оплача от вас на шефа на полицията! — възкликна разярено Буба.

— Направете го, мистър Флак. В…

— Разбрахме се!

— Всъщност сам ще ви уговоря среща. Ще можете да я видите лице…

— Това е прекалено!

Цяла тълпа ученици в момента маршируваха в главата на Буба. Те крещяха и се смееха пискливо. Буба се виждаше дебел и облечен в камуфлажна униформа. Стига толкова, не можеше да издържи повече.

— Какво е прекалено? — повиши глас и Бъджет.

— Не съм длъжен да слушам това!

— Можете да го кажете на началничката на полицейското управление лице в лице! — възкликна Бъджет. — Не ме интересува…

— Стига!

— Сега вече имаш проблем, човече — каза му Бъджет.

И Уийд имаше проблем. Успя да влезе в часа по биология в момента, когато учениците вече предаваха попълнените си тестове, и да изслуша как госпожа Фан обсъжда домашното от предния път, което Уийд не бе написал.

Нещастният му поглед обходи стените на стаята, украсени с различни червеи, ембриони от елен, бръмбари рогачи, яйца от термити и кучешки тестиси, поставени във формалдехид, пеперуди и змийски кожи, забодени на табла. Чувстваше, че Смоук го е вкарал в капан.

По-късно, в часа по западни цивилизации, мистър Прити на три пъти задава въпроси на Уийд, който нито веднъж не знаеше отговорите. Страховете на момчето нарастваха все повече.

Единственото му спасение бе петият час, който бе при госпожа Гранис. Тя преподаваше изкуство — IV и V част, и беше много млада и симпатична, с меки руси къдрици и очи, зелени като тревата през лятото. Неведнъж беше казала на Уийд, че той е първият деветокласник в историята на училището, който с допуснат да посещава нейните часове. Обикновено само десетите класове учеха изкуство — IV част, и само единайсети клас и групите за напреднали успяваха да стигнат до изкуство — V част. Но Уийд бе изключение. Той имаше рядко срещана дарба.

Беше имало бурни дискусии дали е оправдано да се допуска Уийд толкова напред и толкова бързо в изучаването на този предмет, след като той очевидно изоставаше значително по всички останали дисциплини. Учителите дълго спориха и поставяха под въпрос зрелостта му и социалната му адаптация. Дори накрая се наложи да се намеси госпожица Лили, директорката, която бе предложила Уийд да посещава някой от курсовете към Държавния университет на Вирджиния или специализирани уроци в Центъра по изкуствата. Но държавата не осигуряваше друг безплатен транспорт на учениците, освен сутрешния и следобедния автобус, които Уийд толкова се притесняваше да не изпусне. Момчето нямаше как да изминава разстоянията до университета или Центъра по изкуствата в средата на деня и от училището решиха да се справят сами.

Между 11:40 и 12:31 Уийд имаше свободен час, плюс време за обяд, и трябваше да се скрие някъде. Не искаше да попадне случайно на Смоук. Чувстваше се отчаян и бе измислил един таен, дързък и много странен план. В 11:39 той влезе в кабинета на госпожа Гранис. Беше много потиснат. Страхуваше се от това, което предстоеше, и по начина, по който госпожа Гранис го погледна, той отгатна, че и тя е усетила, че с него става нещо нередно.

— Как си днес, Уийд? — усмихна му се несигурно тя.

— Чудех се дали ще може да остана да поработя тук през свободния си час? — попита той.

— Разбира се. Върху какво искаш да работиш?

Уийд погледна компютрите в задната част на залата.

— Графични проекти — отвърна той. — Започнал съм нещо.

— Радвам се да го чуя. В тази област има много-много възможности за професионална реализация. Знаеш къде са компактдисковете — продължи тя. — Ще се видим тук за петия час, нали?

— Да, госпожо — отговори Уийд, докато си издърпваше стол и се настаняваше пред един компютър.

Той отвори чекмеджето, където стояха дисковете с графичен софтуер, и избра този, който му бе необходим. Постави диска с „Корел дроу“ в CD-ром устройството и изчака госпожа Гранис да излезе от стаята, за да се свърже с Интернет.

След свободния час беше паузата за обяд, а Уийд нямаше намерение да обядва. Той бързо прекоси коридора до залата на оркестъра, в която нямаше никой, освен Джимбо „Палката“ Слийт, който репетираше солото си на червените барабани.

— Здрасти, Палка! — каза му Уийд.

Палката продължаваше дългото соло, а краката му поддържаха ритъма. Беше затворил очи и по слепоочията му се стичаше пот. Уийд отиде до шкафа и извади пластмасовата кутия на чинелите. Отвори я и нежно повдигна тежките бронзови чинели. Провери кожените каишки, за да се увери, че възлите са стегнати. Пъхна ръце в каишките, докосвайки палеца и показалеца си, и вдигна чинелите под ъгъл, така че ръбът на десния да е по-ниско от левия.

Палката отвори очи и му кимна. Уийд удари левия чинел, отделяйки го от десния, и продължи ударния ритъм, наслаждавайки се на еуфоричния звук, изтръгващ се от ръцете му.

— Давай, приятелче! — насърчи го Палката.

Зазвуча нещо като музикална война между Палката с неговия барабанен ритъм, едновременно пулсиращ, гръмовен и каращ кръвта да закипи, и Уийд, който подскачаше и танцуваше из залата, удряше чинелите, въртеше ги, събираше ги и ги отделяше с рязък звън.

— Давай, давай, така! — Палката се бе отнесъл напълно.

Уийд сякаш ходеше насън, ярките звуци се отделяха от краищата на чинелите — първо оглушително стакато, после по-дълго. Не чу кога е бил звънецът, но видя часовника на стената. Прибра чинелите и се върна в кабинета на госпожа Гранис две минути преди началото на часа. Беше първият, пристигнал в стаята. Тя пишеше на бялата дъска и се обърна да види кой влиза.

— Успя ли да свършиш нещо през свободния час? — попита го тя.

— Да, госпожо — отвърна й Уийд, без да я погледне в очите.

— Бих искала и останалите да са толкова запалени по компютрите, колкото теб. — Тя продължи да пише на дъската. — Ти вече имаш ли любима програма?

— „Кварк Експрес“, „Адоб Илюстрейтър“ и „Фотошоп“.

— Е, усвояваш ги с вроден усет — каза тя, а Уийд си избра място на една от масите и пъхна раницата си под стола.

— Не чак толкова — измърмори той.

— Написа ли обяснението за символа, който си избра? — попита госпожа Гранис, като продължи да пише на дъската указанията за проекта, върху който щяха да работят тази седмица.

— Да, госпожо — отговори Уийд с неохота и отвори тетрадката си.

— Нямам търпение да го чуя — продължи ентусиазирано тя. — Ти бе единственият, който си избра за символ риба.

— Знам.

Задачата за предните две седмици бе да се направи фигура от папиемаше, която да представлява символ на самия ученик. Повечето ученици си избраха символи от митологията или фолклора, като дракони, тигри, гарвани и змии. Единствено Уийд бе изработил фигура на зловеща на вид синя риба. Отворената й уста разкриваше два реда кървави зъби и Уийд й бе направил лъскави очи, които проблясваха, когато някой минеше покрай нея.

— Сигурна съм, че и останалите ученици нямат търпение да чуят обяснението за рибата ти — продължи госпожа Гранис.

— Започваме работа с акварели ли? — попита Уийд заинтересовано, когато прочете какво е написано на дъската.

— Да. Натюрморт, който включва предмети и материи, отразяващи светлината по различен начин. — Тя пишеше въодушевено. — Двуизмерен предмет, който създава илюзия за триизмерност.

— Моята риба е триизмерна — включи се Уийд. — Защото заема реално пространство.

— Точно така. И какви са думите, които използваме?

— Над, под, през, зад и около — изрецитира той. Уийд лесно запомняше лексиката, свързана с рисуването, даже и да не е изписана с тъмен шрифт. — Свободно стоящ и заобиколен от отрицателни равнини — добави.

Госпожа Гранис остави маркера, с който пишеше върху бялата дъска.

— И как би могъл да направиш рибата си триизмерна, ако всъщност е двуизмерна?

— Светлини и сенки — отговори той веднага.

— Чиароскуро.

— Само дето не мога да запомня как се произнася тази дума — каза й Уийд. — Това е, с което правиш една нарисувана винена чаша да изглежда триизмерна, а не плоска. Или крушка, кубче лед или дори облаци в небето.

Уийд огледа кутиите с пастели и луксозната хартия, която използваше само за крайните варианти на рисунките си. На полиците имаше тубички лепило, цветни моливи и темперни бои, които бе използвал за рибата си. На един дълъг плот в дъното на кабинета бяха компютърните терминали, които му напомниха за тайното нещо, което бе направил.

Другите ученици започнаха да влизат в стаята и шумно да се разполагат на столовете си. Поздравяваха Уийд по обичайния си любвеобилно грубоват начин.

— Хей, буренясала градино6, как е положението?

— Как става така, че винаги пристигаш тук преди нас? Бързаш, за да си напишеш домашното ли?

— Завърши ли вече „Мона Лиза“?

— Имаш боя по дънките.

— Ей, май не е боя. Прилича ми на кръв.

— Ъхъ — съгласи се Уийд.

Очите на госпожа Гранис потъмняха от загриженост, когато и тя погледна дънките му. Той усети неизречения й въпрос, но не каза нищо.

— Всички ли са готови да прочетат обясненията за символичните фигури, които са си избрали? — Тя отново насочи вниманието си към класа.

— Уф.

— Не мога да измисля какво означава моята.

— Никой не каза, че ще трябва да пишем обяснения.

— Хайде за момент да поговорим за символите — усмири ги госпожа Гранис. — Какво е символ? Матю?

— Нещо, което означава друго нещо.

— И къде ги откриваме? Джоан?

— В пирамидите. В бижутата.

— Ани?

— В катакомбите, където християните са изразявали тайно вярата си.

— Уийд? Къде още можем да открием символи? — На лицето на госпожа Гранис отново се изписа загриженост.

— В драсканиците и в това, което свирим в оркестъра — отвърна Уийд.

Бразил седеше на бюрото си и рисуваше различни форми в бележника си, опитвайки се да измисли лого за бюлетина с новините, докато председателката на Комисията по престъпността към кабинета на губернатора се опитваше да го влуди по телефона.

— Намирам го за ужасяващо погрешна преценка — гърмеше надменният глас на Лийла Ърхарт.

Бразил, който си бе пуснал говорителя на телефона, намали звука.

— Да се правят дори предположения, камо ли да се намеква, че тук има банди, означава да ги създадем — заяви тя.

Логото бе необходимо за страницата в Интернет и трябваше да привлича вниманието. Тъй като всички се бяха съгласили, че ТПО няма да се използва, Бразил трябваше да започне отначало. Той мразеше бюлетините с новини, но Хамър бе настояла.

— И не всички деца са малки гангстери. Много от тях са неориентирани, подведени в погрешна насока, малтретирани или тормозени и се нуждаят от помощта ни, полицай Бразил. Да се раздухва за малцината наистина лоши, особено тези, които се събират в малки групички, които вие наричате банди, значи на обществеността да се представи една невярна и подвеждаща картина. Моята комисия изцяло поддържа превенцията първото да се прави преди второто. Това именно ни упълномощи да правим губернаторът.

— Бившият губернатор — учтиво й припомни Бразил.

— Какво значение има това и какво общо? — отвърна му рязко Ърхарт, която бе израснала във Виена и Югославия и не говореше английски безупречно.

— Има значение, защото губернатор Фьоер все още не е одобрил състава на новата комисия. Не мисля, че е добра идея ние да правим заключения за политиката му и за пълномощията, които ще раздава, госпожо Ърхарт.

Последва възмутена пауза.

— Да не би да намеквате, че той може да разпусне моята комисия и да я развали? Че той и аз може да сме с проблем в отношението ни? — попита Ърхарт.

Бразил знаеше, че добре изписаното име ще привлече вниманието, без да изглежда прекалено натруфено. Може би защото обсъждаха темата за бандите, Бразил внезапно надраска Ричмъндско ПУ, сякаш го изписваше със спрей върху някоя стена.

— Охо! — измърмори той въодушевено.

— Охо какво? — Гневният глас на Ърхарт изпълни кабинета му.

— Извинявайте — осъзна се Бразил. — За какво говорехте?

— Настоявам да ми обясните защо възклицавахте охо току-що!

Началничката на управлението Хамър застана на вратата. Бразил обърна поглед към небето и притисна пръст към устните си.

— Мисля, че сте започвате да държите нетърпимо — продължи с неправилния си английски Ърхарт.

— Не, госпожо. Възклицанието ми нямаше нищо общо с разговора ни — отговори й искрено Бразил.

— Нима? А с какво имаше общо?

— С нещо, върху което работя в момента.

— О, разбирам. Аз отделям от ценното си време да се обаждам на телефона ви, а вие си работите и нещо друго, освен нашия разговор, докато аз говоря с вас?

— Да, госпожо. Но ви слушам много внимателно. — Бразил се опита да не се разсмее, като погледна Хамър, която никак не намираше Ърхарт за забавна.

В стаята влезе и Уест.

— Какво?… — започна тя.

Хамър й направи знак да пази тишина. Бразил захапа молива си и затвори очи.

— Ще кажа само, полицай Бразил, че няма да позволя да разреша да цитирате изказвания от комисията ми в следващата си статия, за каквото и да пише в нея за така наречените банди. Ще ви трябва да се справяте съвсем напълно сам!

Бразил издърпа молива от устата си и бързо записа изречението й. Уест се намръщи. Хамър поклати глава възмутено.

— Ние, членовете на Комисията по престъпността към кабинета на губернатора, се стремим да защитаваме децата, а не да ги дебнем и ловуваме — продължи тирадата си тя. — Дори и децата да се образуват в малки групички, което всъщност е съвсем нормално и естествено — всички ние сме имали своите малки кликове, когато сме били ученици, и да започнем да наричаме това банди е все едно да повярваме за истина, че всички добронамерени мъже, които се преобличат като Дядо Коледа, са изнасилвачи на деца или че клоуните са, или че Интернет става такова. Точно така се пораждат нещата. Заради силата на медиите да подсказват неща. Не виждате ли, че отваряте врата, през която да нахлуе придошла река? Така че ви моля възможно най-скоро да откажете от нещо, за което не ви бива.

Бразил бе захапал ръката си, за да не се разсмее. Той се прокашля няколко пъти.

— Разбирам какво се… — Гласът му изтъня и той млъкна.

Отново се прокашля, с просълзени очи, а лицето му съвсем почервеня от усилието да не избухне в истеричен смях. Хамър, както обикновено, имаше вид, сякаш с удоволствие би строшила врата на Лийла Ърхарт. Изражението на Уест бе горе-долу същото като на шефката й.

— Значи мога ли да щастливо предположение, че повече няма да има глупости за банди? — попита Ърхарт, която бе известна с особения си начин на изразяване.

Бразил просто не можа да произнесе и дума.

— Там ли ме чувате?

Бразил натисна няколко бутона на телефона едновременно, сякаш имаше някакво смущение по линията. После бързо натисна бутона за прекъсване и внимателно постави слушалката на мястото и.

— Глупости за банди. — Той едва не се строполи от смях.

— О, страхотно! — обади се Уест. — Сега ще започне да ни звъни на нас. Чудна работа, Анди. Всеки път, като говориш с нея по проклетия телефон, се повтаря едно и също. Тя се обажда на шефката или на мен. Страшно ти благодаря.

— Трябва да обсъдим нещо — съобщи Хамър, като влезе в стаята. — Ще оставим Лийла за после. И без това ни отнема прекалено много време.

— Не може ли да поговорите с губернатора? — попита Бразил, като си пое дълбоко дъх и изтри очите си.

— Ще го направя, ако той подхване темата — отвърна Хамър. — Имаме нужда от съвсем прост наръчник за използването на КОМСТАТ Трябва да тръгне работата с компютрите. Вече минаха три месеца — една четвърт от годината ни, а те още не могат да използват компютрите. Нали и двамата разбирате колко е лошо това?

— Да. — Бразил стана съвсем сериозен. — Разбирам. Ако и на това не успеем да ги научим, значи напълно сме се провалили.

— Съжалявам, че ви товаря с още работа — закрачи из стаята Хамър. — Но възможно най-бързо се нуждаем от този наръчник.

— Колко бързо? — попита Уест подозрително.

— Две седмици, считано от днес, максимум.

— Божичко! — Уест седна на малкото канапе. — И без това работя по цял ден и обикалям с патрулните коли, с детективите и инспекторите и с кого ли не още.

— Също и аз — обади се Бразил. — А освен това се занимавам със страницата в Интернет.

— Знам, знам. — Хамър спря и погледна през прозореца към хоризонта. — И аз имам компютър вкъщи. Ще нахвърля някои идеи. Мисля, че е най-добре всеки да се заеме с нещо конкретно. Анди, ти разбираш от програмите и командите. Ще се справиш с техническите обяснения. Вирджиния, ти можеш да помогнеш с най-основните термини и указания, така че полицаите просто да ги изпълняват.

Уест не бе сигурна дали да приеме това като обида или не.

— Ще се опитам да разясня идеите и общия замисъл, при това в контекста на конкретната работа — продължи Хамър. — После ти, Анди — нали си пишещ човек, ще събереш всичко заедно и ще бъде готово.

— Съгласна съм, че трябва да се свърши това — обади се Уест, — но ако питате мен, единственото нещо, което ще убеди полицаите да разчитат на КОМСТАТ, е да видят как системата работи.

— Как да я видят, ако не могат да работят с нея — възрази Хамър.

Хамър излезе от стаята, а Бразил и Уест се спогледаха един друг.

— По дяволите! — ядоса се Уест. — Видя ли в какво ни забърка!

— Аз! — възкликна Бразил.

— Да, ти.

— Тя предложи да се прави наръчник, не аз.

— Нямаше да го направи, ако ти не си падаше писател. — Уест усещаше дупките в логиката си, но не искаше да се предаде.

— О, ясно. Сега за всичко съм виновен аз, защото по принцип знам как да свърша конкретно нещо.

Телефонът на Бразил иззвъня.

— Бразил. О, здрасти! — Гласът му се смекчи и той заслуша какво му казваха от другата страна на линията. — Толкова се грижиш за мен. — Отново заслуша. — Да, на обичайното място — съгласи се. — Чакам с нетърпение. — И добави: — Трябва да свършвам. — Обърна се той към Уест: — Извинявай.

— Имаш ли представа колко мразя да пиша компютърни инструкции? — попита тя с нервен, напрегнат глас, като си представи богатата, красива хазяйка на Бразил. — Освен това не би трябвало да водиш лични разговори в работно време.

— Не съм се обадил аз, тя ме потърси. Освен това не само ти ще пишеш, аз също — отговори й Бразил.

— Да, след като другите са ти свършили работата.

Бразил започна да се ядосва:

— Нямаш право да казваш това.

— Мога да казвам каквото си искам.

— Не, не можеш.

— Мога — упорстваше тя.

— Тогава ти напиши моята част.

— Как ли пък не! И без това си имам достатъчно работа.

— Извинете ме — чу се глас зад тях.

Флинг държеше графика с дежурствата, застанал на вратата, и очевидно се страхуваше да влезе. Уест и Бразил спряха крамолата си и се втренчиха в него.

— Тръгвам — заяви Уест и изчезна.

— Полицай Бразил, искам само да ви напомня за ангажимента ви в 13:56 в гимназия „Годуин“. Мисля, че трябва да говорите пред учениците там.

— По дяволите! — измърмори Бразил, като погледна часовника си. — Знаеш ли как се стига дотам?

— Не — отвърна Флинг. — Не съм учил в тази гимназия.

— Какво? — попита Бразил разсеяно.

— Аз завърших „Хърмитидж“.

— Чакай! — Бразил скочи на крака. — Вирджиния, върни се тук!

— На „Хангъри Роуд“. — Флинг се отдаде на хубавите си спомени. — „Годуин“ не е единственото добро училище в града.

Уест влезе обратно в кабинета, а бледо кафеникавият цвят на костюма й подчертаваше тъмните и очи и червената коса. Тялото й бе далеч по-слабо и стегнато, отколкото тя заслужаваше предвид малкото усилия, с които го поддържаше в добра форма.

— Какво? — попита тя раздразнено.

— Трябва да посетите и „Хърмитидж“. Да поговорите с учениците. — Флинг вече нямаше спиране. — Не може да се отиде само в едно училище. Ами другите?

— В случай че си забравила — каза Бразил на Уест, докато стягаше вързалките на кубинките си — и ти трябва да дойдеш с мен в „Годуин“.

— По дяволите! — спомни си за ангажимента тя.