Южен кръст

36.

Цяла нощ валя. Водата се изсипваше от небето на вълни, които напомняха на Уийд картини на бурни океани. Вятърът духаше толкова силно, че водата наново се вдигаше във въздуха и се носеше по улиците като отнесен от простора чаршаф. Уийд бе сигурен, че от вятъра звънят дори звънците по къщите.

— Кой е? — прошепна той в мрака, разговаряйки с въображаемите сили, които може би го заобикаляха. — Влезте — говореше си сам. — Извинете, явно съм забравил как се отключва вратата.

Очите му се напълниха със сълзи, а опитите му да остроумничи не забавляваха никого, тъй като нямаше кой да ги чуе. Една светкавица просветна през решетките на прозореца му и се разцепи оглушително. Уийд си представи торнадо и се сети за Туистър. Беше чувал, че когато има светкавици, не трябва да държи в ръцете си стикове за голф или чинелите си, нито пък да говори по телефона, а ето че сега седеше на легло от неръждаема стомана.

О, боже! На кого ли му пука, ако той умре.

В някоя друга част на Дома за задържане, в така наречения изолатор, бе затворен Смоук. От самата мисъл за това Уийд го полазиха тръпки. Той се почеса и потърка ръцете си, но сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Трудно си поемаше дъх и му ставаше все по-студено. Зави се още по-плътно и отново се замисли за металното легло, защото една светкавица раздра небето.

Началничката на полицейското управление Хамър мразеше светкавиците и обикновено в такива случаи стоеше далеч от прозорци и предмети, които можеха да станат проводник на електричество. Но днес не можеше да седи на едно място. Крачеше нервно из дневната си, покрай всички прозорци, близо до лампи и метални лопатки за камина, под медния полилей, а Уест и Бразил седяха неспокойно на канапето и продължаваха да обсъждат случилото се през деня.

— Не ме интересува какво казват другите — повтори най-голямата си грижа Бразил в момента, когато електричеството изгасна. — Уийд не трябва да стои в една и съща сграда със Смоук. Независимо че са в отделни килии и т.н. Смоук вече е доказал колко е хитър и колко лукаво и подло може да действа.

— Е, не излезе чак толкова хитър, че да не попадне зад решетките — напомни му Уест. — Но и на мен не ми харесва тази ситуация.

— Слушай какво ти казвам — продължи Бразил — Ако Смоук реши да направи нещо, ще намери как.

— Да, да, да — съгласи се Хамър, която продължаваше да крачи, докато Попай душеше откъм един стол. Чу се трясък на нова гръмотевица.

Бразил бе толкова разтревожен, че бе готов да предприеме драстични мерки, но още не бе решил точно какви. Естествено Смоук не бе пожелал Дивинити, Сик, Дог и Бийпър да се мотаят на свобода, щом той е затворен, и бе казал на полицията къде да открие всеки от тях и сега всички Щуки бяха в Дома за задържане на малолетни, в отделни килии, но може би само на един или два коридора разстояние от килията на Уийд.

— Уийд ще ни трябва, за да свидетелства срещу всички тях — продължи Бразил.

— Не ме интересува кой къде спи — добави Уест, — но Уийд може в даден момент да се засече някъде из дома със Смоук или с някого от останалите. А и Дивинити е една змия.

— Анди, Вирджиния, и двамата сте напълно прави. — Хамър престана да крачи, за да запали няколко свещи. — Трябва да го измъкнем оттам още тази вечер.

Това наложи един необичаен, причудлив план, който Хамър измисли. В осем и петнайсет тя се обади на съдия Маги Дейвис в дома й.

— Радвам се, че сте там — бързо започна Хамър.

— Не бих искала да съм никъде другаде в такава нощ — каза съдията. — Съжалявам, че изпуснах парада. Боже господи, страхотно изпълнение, Джуди! Жалко, че не можах да видя как заковаваш малкия негодник.

— Не направих кой знае какво — отхвърли комплимента Хамър. — Трябва да измъкнем Уийд Гардънър от Дома за задържане възможно най-скоро.

— Мислех, че той иска да остане там.

— Преди — да. Но сега Смоук и цялата му банда са на същото място. А това не е добре, Маги. Никак не е добре.

Съдия Дейвис обмисли ситуацията.

— Какво предлагаш? — попита след малко.

Хамър осъзнаваше, че това, което се кани да предложи, не би могло да стане. Но повечето от нещата, които бе постигнала в живота си, също бяха изглеждали невъзможни, поне според хората, които бяха стояли отстрани и бяха гледали.

— Дали ще можете да се свържете с прокурора и служебната защитничка? — попита Хамър.

— Разбира се — отговори й съдия Дейвис.

— Аз ще се погрижа вратите да са отключени.

— Какви врати? — попита съдия Дейвис.

В девет часа шестимата спряха с четири коли пред тежките железни врати на Холивудското гробище. Дъждът обливаше дърветата и храстите, паметниците и надгробните плочи и те изглеждаха като странни лъскави форми под светлината на фаровете на колите.

Хамър, Бразил и Уест бяха в първата кола. Зад тях бе съдия Дейвис с волвото си и прокурорът Майкъл със своята хонда „Акорд“. На известно разстояние зад тях се придвижваше един стар мъркюри „Кугър“, собственост на Сю Чедър, която си бе направила отвод, после бе освободена от Уийд и накрая бе поела задълженията си отново по нареждане на съдия Дейвис.

— Само дано е казал истината — каза Уест на Бразил и Хамър.

Чистачките не спираха, а дъждът направо биеше по стъклата. Хамър караше съвсем бавно, наведена над кормилото и постоянно приспиваше очи, за да прочете табелките с имената на алеите.

— Няма начин да не е така — успокои я Хамър, сякаш отлично познаваше Уийд.

Преминаха през потъналата във вода алея „Уотървю“. Клоните на дърветата се блъскаха в колата, сякаш се опитваха да я спрат. Отминаваха силуети на ангели, които ги наблюдаваха безмълвно. Гробниците напомниха на Хамър за детските й страхове. Когато бе на десет години, съседката им, мисис Уийт, бе починала и бе погребана в гробището на баптистката църква, само на една пресечка от дома им. Надгробният паметник от сив гранит се виждаше от улицата и всяка сутрин на път за училище Хамър преминаваше край оградата на гробището, бягайки с всички сили. Никога не бе харесвала мисис Уийт и бе уверена, че тя вече е разбрала това, защото е на небето.

Хамър продължаваше да мрази гробищата. Нищо в тях не й харесваше. Страхуваше се от особените миризми, от звуците на насекомите, от могилите пръст. Страхуваше се от смъртта. Страхуваше се от това, което бе изпитала при смъртта на Сет. Страхуваше се от самотата. Страхуваше се от провал. Страхуваше се от страха. Всичките й страхове сега се бяха пробудили и от това започваше да й писва.

— Абсурдно е — заяви тя на Уест и Бразил. — Нито ще напусна, нито ще се пенсионирам. Нищо подобно няма да направя.

— Е, ако решиш да се махнеш, аз също няма да остана тук — обади се Уест.

— Нито пък аз — обяви Бразил.

— Още ли са зад нас? — надникна към огледалото за обратно виждане Хамър.

— В никакъв случай не трябва да напускате, госпожо началник — посъветва я Бразил. — Особено сега. Мисля, че колкото повече хора се заяждат с вас, толкова повече трябва да им се набивате на очи.

— Добре казано — обмисли думите му Хамър. — Харесва ми тази идея.

Не всички бяха очаровани от това, че Хамър бе арестувала Смоук, като бе опряла пистолет в главата му, крещейки груби изрази. Кметът бе направил изявление за новините в шест по всички телевизионни станции, че, първо, такъв инцидент не би трябвало да се случи и че героичните действия на Хамър според него са били по-скоро трик за увеличаване на рейтинга. Лийла Ърхарт заяви по Кю 94, че Хамър би трябвало да се заеме с предотвратяване на младежката престъпност, вместо да размахва пистолети. От градската управа бяха изискали вътрешния отдел да проведе пълно разследване.

— Не се обезкуражавайте от това, което стана днес — сякаш отгатна мислите й Бразил. — Не забравяйте, че губернатор Фьоер бе много впечатлен. Обади се да ви поздрави. А той е по-важен от другите.

— Не трябва ли някъде да завием? — Хамър не виждаше абсолютно нищо.

Бразил пръв видя Джеферсън Дейвис.

— Топя се! Топя се! — завика той, имитирайки магьосника от Оз.

— Уф, да не повярва човек! — възкликна Уест, когато фаровете на колата напълно осветиха статуята.

Хамър спря служебната си кола и насочи полицейския прожектор към статуята.

— Супер! — възкликна Бразил. — Ще ми се Уийд да беше тук, за да види това.

— Не знам — каза Хамър замислено. — Това сигурно би го натъжило.

— Да — съгласи се Бразил. — Права сте. Щеше да се разстрои, че Туистър си е отишъл.

Джеф Дейвис губеше наскоро придобитите си раса и пост в баскетболния отбор на „Паяците“ с всяка изминала минута. По лицето му се стичаха черни струйки, червено-бялата му униформа се бе превърнала в локва около вече несъществуващите маратонки, върху размазаното оранжево на мраморната основа. Баскетболната топка, която бе държал в лявата си ръка, отново се бе превърнала в шапка.

Чу се шум от отваряне и затръшване на врати, фаровете светеха, замъглявани от дъжда. Чу се шляпане от обувки в локвите върху мокрите камъни. Съдия Дейвис бе родом от Ню Йорк. Тя отиде до статуята и внимателно я огледа. Наведе се и вдигна едно малко флагче с Южния кръст от основата на статуята. Размаха го, сякаш се опитваше да разбере какво толкова се суетят около това знаме.

— Мисля, че е ясно, че вече не става дума за вандализъм — съобщи Хамър. — Никога не е било вандализъм. Само сме си мислили, че е така.

Сю Чедър стоеше под един яркорозов чадър и когато заговори, се видяха единствено дългите й лъскави нокти.

— Виждате ли? — посочи тя на прокурора.

Той вече подгизваше от дъжда и приличаше на победен войник на Конфедерацията в широкия си сив костюм с тъмна вратовръзка. Косата му бе залепнала за главата, а дъждът се стичаше по умореното му лице.

— Важното в случая е, че той е възнамерявал да нанесе щети — заяви убедено Майкъл. — Господи, няма ли да спре този дъжд! Ако видите какво става в двора ми. И на пътя пред къщата, защото градът не си мърда пръста за поддръжката. Водата сигурно е стигнала петнайсет сантиметра.

— Някой има ли още някакви доводи? — обърна се към всички съдия Дейвис, а дъждът премина във водна завеса.

— Аз не — каза Уест.

— Нито пък аз — обади се Хамър.

— Не — съгласи се с всички Бразил.

— Тогава постановявам: обвинението срещу Уийд Гардънър се отхвърля — съобщи съдия Дейвис пред погледа на един ангел и на една мраморна жена с Библия в ръка. — Полицай Бразил — кимна тя към него, — хайде бързо да оформим документите. Искам Уийд да бъде незабавно освободен.

— На минутата! — съгласи се Хамър. — Вирджиния, Анди? Тръгваме към Дома за задържане. Искам веднага да откараме Уийд при майка му.

Доволен, Бразил прегърна Уест. Хамър запляска с ръце. Последва я и Уест. Чедър също се присъедини, въпреки че заради ноктите дланите й реално не можеха да се докоснат. Прокурорът Майкъл сви рамене. Всички документи бяха попълнени и подписани за минута и всички се върнаха по колите си. Джеферсън Дейвис остана зад тях в нощта. Малката колона от коли се отправи обратно по „Уотървю“ през дъжда, който вече не беше толкова непоносим, и край паметниците, които вече не изглеждаха толкова тъжни.