Замъкът на шапкаря

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

|

Арчибалд Кронин

|

Замъкът на шапкаря

>

За автора

Арчибалд Джоузеф Кронин е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос,

Дъмбартъншир, Шотландия, като единствено дете на родителите си. Първоначалното

си образование е получил в училището на родното си село, а след това продължава

да учи в Хеленсбург, Глазгоу и Дъмбартънската академия, където се проявява като

отличен ученик.

В 1914 г. Кронин се записва в Медицинския факултет на университета в

Глазгоу, но в 1915 г. прекъсва учението и постъпва като медицински младши

лейтенант във флотата. След демобилизирането си Кронин завършва с отличие

университетския курс в 1919 г. След едно пътуване до Индия в качеството на

корабен лекар той завежда амбулаторията в голяма болница в Глазгоу, а по-късно

става главен лекар на болницата в Шетълстън. От 1921 г. Кронин се занимава с

частна практика в Южен Уелс и в същото време работи и получава степените Доктор

на санитарията и обществената хигиена и Член на кралския терапевтичен колеж. В

1924 г. в качеството на здравен инспектор на мините той получава задачата да

извърши проучвания и да състави нов правилник за нещастните случаи и първата

помощ в мините. В течение на 14 месеца той слиза в 500 рудника, след което

докладът му се отпечатва от Придворната печатница. В 1925 г. Кронин написва

тезата си за званието Доктор на медицинските науки при университета в Глазгоу на

тема „История на аневризма“ и получава учената степен „С висока похвала“.

След взимането на учената степен Кронин се занимава с голям успех с

частна практика в Лондон, обаче в 1930 г. здравето му се разклаща от преумора.

Именно тогава д-р Кронин прави решителната стъпка и се впуска в полето на

литературата. Литературата го е интересувала дълбоко през целия му живот и той

често е бил спохождан от неудържим подтик да пише.

Кронин напуска практиката си в Лондон, отива в малко селище в любимата

си Шотландия и там за три месеца написва „Замъкът на шапкаря“. Още с излизането

си романът донася слава на автора си в Англия и САЩ. „Замъкът на шапкаря“

веднага се превежда на шест езика, появява се драматизация от Едуард Ноблок и

пиесата се поставя в Глазгоу и Единбург, холивудската компания „Парамаунт“ го

филмира. Успехът на романа стига дори дотам, че на една от главните търговски

улици на Лондон, Бонд стрийт, се открива шапкарски магазин, който до днешни дни

носи фирмата „Замъкът на шапкаря“.

След този неочакван успех д-р Кронин решава да се посвети изключително

на литературата. В 1932 г. се появява книгата „Трима в любовта“, а в 1933 г. —

„В Канарските острови“. Следващата книга, която затвърдява неговата слава, е

издаденият в 1935 г. роман „Звездите гледат отгоре“. В 1937 г. излиза и романът

„Цитаделата“, който се смята за негов шедьовър.

Д-р Кронин смята за най-голямо щастие, че може да работи в насока на

естествените си наклонности и прекарва дълги часове в усилен труд на писмената

си маса. В свободните си часове писателят обича да спортува (любимите му

спортове са голф, тенис и риболов); той е също голям поклонник на театралното

Изкуство и е чест гост на премиерните представления.

Много от произведенията на д-р Кронин са добре известни на българските

читатели, а както личи от библиографичните данни, два от неговите романи са

претърпели и по две издания.

>

Книга първа

>>

I

Пролетта на 1879 година бе необикновено ранна и ведра. Из Лоуландс*

равномерно се разстилаше меката зеленина на житата, цветовете на кестените се

разтвориха през април, а глогините, заградили с жив плет белите пътища, които

кръстосват полето, разцъфнаха цял месец по-рано от обикновено. В отдалечените от

морето села земеделците сдържано се радваха, а децата тичаха боси след колите за

поливане; в градовете край брега на широката река звънтенето на

корабостроителниците постихна и изпълнило свежия въздух, се издигаше с него към

хълмовете, където се смесваше с бръмченето на подранила пчела и чезнеше в

радостното блеене на агнетата; в града чиновниците сваляха палтата, за да им

бъде по-хладно, изтягаха се в канцелариите и проклинаха душното време,

политиката на лорд Биконсфилд, новините от войната със зулусите и високата цена

на бирата.

Страница 1

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

[* Лоуланд — равнинната част на Югозападна Шотландия.]

Навред край устието на Клайд, от Глазгоу до Портдоран, над градчетата

Овъртън, Дарок, Ардфилан, които, разположени между възвишенията Уинтън и Доран, образуваха трите върха на плодородния триъгълник по десния бряг на устието, над

древния град Ливънфорд, който разделя на две равни части основата на триъгълника

точно на мястото, където Ливън се влива в Клайд, над всичко се сипеха лъчите на

ослепителното слънце, а сгушени в тази необикновена, благодатна топлина, хората

работеха, безделничеха, клюкарствуваха, роптаеха, мамеха, молеха се, любеха и

живееха.

Над Ливънфорд в този ранен майски ден в неподвижния въздух лениво висяха

тънки вълма облаци, но късно след обед тези ефирни нишки бавно започнаха да се

раздвижват. Надигна се топъл вятър и ги разпръсна по небето. След като ги

разнесе, вятърът се спусна към града и докосна първо високата легендарна скала, която се издигаше там, където ръкавът на Ливън се сливаше с главното течение, и

която, като характерен белег на местността, се очертаваше ясно на фона на

опаловото небе, сякаш неподвижно тяло на огромен слон. Лекият вятър заобиколи

скалата, след това премина бързо през горещите мръсни улици на съседния Нютаун и

заброди между високите скели, въртящите се кранове и оголените скелети на

полуоформените кораби в оживените корабостроителници на „Лата енд къмпани“ по

устието на реката. После полъхна по Чърч стрийт леко, както подобава за главна

улица, удостоена със сгради като кметството, градската гимназия и енорийската

църква, след което, освободил се от тази благоприлична улица, се втурна весело

по откритата шир на площада Крос, придвижи се колебливо между редиците магазини

по Хай стрийт и навлезе в по-високо разположения жилищен квартал Ноксхил. Но тук

той бързо се умори да играе по наклонените тераси от червен пясъчник и да жули

върбите о старите каменни къщи и устремен към полето отвъд, той пак възви

навътре към сушата и се зарея сред луксозните вили в отбрания квартал Уелхол, полюшвайки пурпурните герании в малките кръгли лехи във всяка градина. После, носейки се безгрижно по живописната главна улица, водеща от този префинен

квартал към полето, той внезапно се смръзна, като се натъкна на последната къща

край пътя.

Това бе своеобразно жилище. То бе малко, с такива размери, че не можеше

да има повече от седем стаи; беше солидно построено с тежката стабилност на нов

сив камък, с неповторима архитектура.

Основата на къщата имаше формата на тесен правоъгълник, обърнат с

дългата страна към улицата, като стените се издигаха не направо от земята, а от

каменния цокъл, който от всяка страна се издаваше навън с по един фут* и върху

който цялата постройка бе стъпила като животно върху впитите си в земята лапи.

Над този пиедестал фасадата се извисяваше студена и строга и завършваше в едната

си половина с фронтон, а в другата с нисък парапет, свързан с друг подобен

фронтон, който увенчаваше страничната стена на къщата. Тези фронтони бяха

своеобразни: страните им се издигаха във вид на стръмни, правоъгълни стъпала и

завършваха с пресечен връх, който с надуто достойнство носеше голямо кълбо от

шлифован сив гранит. Фронтоните преминаваха в парапета, който, насечен

равномерно и дълбоко като зъбери на крепостна стена, ги свързваше, образувайки

по този начин тежка каменна верига, стегнала къщата като обръч.

[* Фут — английска мярка за дължина.]

На ъгъла между страничния фронтон и предната стена се издигаше ниска

кръгла кула, окована по същия начин с опасващия сградата корниз от зъбери и

украсена с дълбока ромбовидна ниша. В долната си част кулата бе обгърната със

заоблени пръстени, които надолу ставаха все по-тесни и я свързваха с ъгъла на

стената, а завършваше с връх, върху който се крепеше тънък тръстиков прът за

знаме. Под тежестта на горната си част кулата изглеждаше сплескана и деформирана

и приличаше на широко, намръщено чело, обезобразено с дълбоко изрязан белег, а

двете малки прозорчета амбразури, които я пронизваха, гледаха мрачно и изпод

вежди като потайни, близко разположени очи.

Непосредствено под кулата се намираше тясната входна врата, чиито

удължени пропорции й придаваха хилав и негостоприемен вид като враждебно

стиснати устни. Страничните стълбове на вратата се издигаха над щурца и

преминаваха във висока арка, която заграждаше мрачни, тъмноцветни стъкла и

завършваше с тънък, остър връх. Подобно на входа, прозорците на къщата бяха

тесни и непрофилирани. Те просто приличаха на дупки, пробити в дебелия зид,

които неохотно пропускаха светлината, обаче закриваха вътрешността за чужди

погледи.

Целият изглед на къщата бе тайнствен, отблъскващ, зловещ; намерението на

строителя й също бе скрито и неясно. Дори само по размерите си тя далеч не

можеше да достигне замаха и великолепието на благородническо жилище, ако

наистина с такава цел бяха поставени фронтоните и, зъберите и изобилните остри

ъгли. И все пак със своята студенина, твърдост и сила тя не можеше да се отмине

Страница 2

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

просто като опит за самодоволна проява на надута суетност. Зъберите й бяха само

за форма, но не бяха смешни, видът й бе чудноват, но не абсурден; в грандиозната

и архитектура имаше нещо, което възпираше присмеха, някаква прикрита,

по-дълбока, по-извратена идея, долавяща се след най-задълбочено търсене,

излъчвана от къщата като нещо обезобразено и въплътено в самата постройка като

каменно отрицание на истината.

Хората от Ливънфорд никога не се присмиваха на тази къща, поне не

открито. Някаква неосезаема сила, проникваща в околната атмосфера, не им

позволяваше дори да се усмихват.

Пред жилището нямаше градина, а посипан с чакъл двор, гол, сух, но

безукорно чист, в средата с чудновато украшение — малко бронзово оръдие, — едно

време то бе съставлявало част от въоръжението на някаква фрегата, много отдавна

бе участвувало в последния й залп и след дълги години, прекарани сред купища

захвърлени железарии, сега стоеше чинно и излъскано между две симетрични

купчинки гюллета, завършвайки нелепия вид на това фантастично жилище.

Зад къщата се виждаше обрасъл с трева четириъгълник с четири железни

кола за простиране на дрехи в ъглите, ограден с висока каменна стена, край която

тук-таме растяха храсти френско грозде, единствената растителност в тази пародия

на градина, ако не се смяташе едно дърво с тъжен изглед, което никога не цъфтеше

и бе свело клони към кухненския прозорец.

През този кухненски прозорец, въпреки че бе закрит от люляковото дърво,

можеше да се различи нещо от вътрешността. Стаята изглеждаше просторна,

мебелирана удобно, макар и неприветливо, със столове и диван, тапицирани с

росхар, с голяма маса, изтумбен скрин пред едната стена и голяма махагонова

тоалетка до другата стена. Излъскана мушама покриваше пода, жълти гланцови

тапети — стените, тежък мраморен часовник украсяваше камината и показваше с лек

оттенък на надменност, че това не беше просто стая за готвене (всъщност

обикновено готвеха в съседния килер), а обща, всекидневна стая, където

обитателите се хранеха, прекарваха свободното си време и водеха семеен живот.

Стрелките на богато украсения часовник показваха пет часа и двадесет

минути. Старата баба Броуди седеше на стола си в ъгъла край печката и препичаше

хляб за чай. Тя беше грубовата, кокалеста жена, свита, но не повехнала за своите

седемдесет и две години, сбръчкана и възлеста като дънер на изсъхнало дърво,

изсушена, но още здрава и жилава, закоравяла от старостта и преживените години.

Ръцете й бяха особено много сгърчени, с подути от артрит стави. Лицето й имаше

цвета на увехнал лист и бе прорязано и насечено от бръчки; чертите й бяха едри, мъжки и твърди; косата й, още черна, бе разделена на път по средата, оставяйки

права бяла бразда, и бе стегната здраво в твърд кок на тила; няколко дебели къси

косъма стърчаха разхвърлени като бурени по брадата и горната й устна. Тя носеше

черно елече и шал, малка черна шапчица, дълга влачеща се пола със същия цвят и

обувки с ластици, които, макар че бяха големи, показваха ясно подутините на

възпалените й пръсти и плоските й набити ходила.

Както се бе навела над огъня с леко килната от усилията шапчица, хванала

с двете си треперещи ръце голямата вилица, тя препичаше две големи филии с хляб

с безкрайна грижливост, леко, нежно, като внимаваше средината да остане мека.

Като ги довърши по свой вкус и ги постави на края на чинията, където би могла

бързо да се пресегне и да ги вземе ловко, веднага щом семейството седне да пие

чай, тя препече останалите филии небрежно, без интерес. Докато препичаше хляба, тя размисляше. Това личеше по тракането на изкуствените й зъби, когато всмукваше

и отпускаше бузите си. „Просто не е честно — мислеше си тя, — че Мери е

забравила да донесе сиренето в къщи. Това момиче става все по-небрежно и за

такива работи на нея можеш да разчиташ, колкото на някой слабоумен глупак! Какво

е чаят за една жена, ако няма сирене? Прясно дънлопско сирене!“ От тази мисъл

увисналата й горна устна потрепна и отприщи малък поток от слюнка, който се

стече от ъгъла на устата й.

Докато размишляваше, тя продължаваше да стрелка бързи обвинителни

погледи изпод смръщените си вежди към внучката си Мери, която седеше в отсрещния

ъгъл в креслото, отредено само за баща й и поради това забранено за другите.

Мери обаче не мислеше нито за сиренето, нито за креслото, нито за

престъплението, което извършваше, като бе забравила за едното и се бе отпуснала

на другото. Светлокафявите й очи разсеяно се рееха през прозореца някъде

надалече, като че ли виждаха там нещо, някаква картина, която чародейно се

оформяше пред бляскавия им поглед.

От време на време върху чувствителните устни на девойката се изписваше

усмивка, после тя поклащаше глава леко, несъзнателно, като полюшваше спускащите

се надолу къдрици, при което малки блестящи вълни светлина играеха по косата й.

Малките й ръце, с гладка и мека като цветовете на магнолия кожа, лежаха на скута

й с обърнати нагоре длани — мълчалив символ на мислите й. Мери седеше изправена

като тръстика, хубава, с потайната и чиста красота на дълбоко, спокойно езеро, Страница 3

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

където растат полюшващи се тръстики. В нея се чувствуваше несмутения разцвет на

младостта и макар че беше само на седемнадесет години, от бледото й лице и

слабата й неоформена фигура се излъчваше покой и тиха сила.

Най-после растящото възмущение принуди старата да заговори.

Достойнството не й позволяваше да нападне направо и понеже бе принудена да се

въздържа, тя каза с още по-голямо озлобление:

— Седнала си на стола на баща си, Мери.

Никакъв отговор.

— Столът, дето си седнала, е на баща ти, чуваш ли?

Отново не последва отговор. Вече разтреперана от потискан гняв,

старицата извика:

— Като си глупава, да не си глуха и няма, нехайна никаквице? Защо

забрави поръчките днес следобед? Тая седмица всеки ден вършиш по някоя глупост.

Жегата ли ти помъти главата?

Като внезапно пробудена от сън, Мери вдигна поглед, опомни се и се

усмихна така, че слънцето огря тъжното тихо езеро на нейната красота.

— Каза ли нещо, бабо? — попита тя.

— Не! — извика грубо старата жена. — Нищо не казах. Просто си отварях

устата да лапам мухи. Това е чудесен начин да си прекарваш времето, ако нямаш

какво да правиш. Мисля, че сигурно това си правила, като си ходила днес следобед

долу из града, но ако си затваряше устата и си отваряше очите, би могла по-добре

да свършиш работа.

В този момент Маргарет Броуди излезе от килера с голям калайдисан

чайник. Като пристъпяше бързо с тътрещи се нозе, тя правеше къси припрени крачки

с наведено напред тяло, а тъй като това всъщност бе обичайната и походка, човек

би помислил, че винаги бърза и се страхува да не закъснее. Беше заменила с черна

сатенена блуза и пола престилката, с която вършеше домашната работа през деня, но по полата имаше петна, от кръста й неспретнато висеше отвързана панделка, а

косата й се пръскаше в безпорядък около лицето. Тя постоянно държеше главата си

наклонена на една страна. Преди години тя правеше това, за да демонстрира

примирение й истинско християнско смирение по време на изпитания и горести, но

времето и постоянната нужда да изразява себеотрицание превърнаха това в

привичка. Носът й, изглежда, следваше това отклонение от отвесната посока, може

би по симпатия, но по-вероятно поради нервното движение, с което тя през

последните години го удряше с опакото на ръката си отдясно наляво. Лицето й бе

похабено, изморено и възбуждащо съчувствие; тя цялата бе изкривена и отпусната и

като че ли с върховни усилия постоянно напрягаше изтощените си сили. Беше на

четиридесет и две години, но изглеждаше с десет години по-стара. Това беше

майката на Мери, но сега те изглеждаха така чужди и без родство помежду си, като

стара овца и млад фавн.

Научила се по неволя да овладява всяко положение у дома, Мама, както

всички в къщата наричаха госпожа Броуди, от пръв поглед схвана яростта на

старата жена и смущението на Мери.

— Стани веднага, Мери — извика тя. — Наближава пет и половина, а чаят

още не е попарен. Върви повикай сестра си! Препече ли хляба, бабо? Господи,

изгорила си едно парче. Дай го на мен. Аз ще го изям. В нашия дом не можем да

прахосваме.

Тя взе изгореното парче хляб и го постави внимателно на чинията си, след

това започна ненужно да мести всичко по масата, като че ли нищо не е било добре

наредено и нямаше да бъде добре наредено, докато тя не изкупи греха за

небрежното нареждане на масата със смирения си труд и собствените си усилия.

— Що за начин да се нарежда масата! — мърмореше тя пренебрежително,

докато дъщеря й стана и отиде в хола.

— Неси, Неси — извика Мери, — време е за чая, време е за чая!

Слаб треперлив глас отговори напевно отгоре:

— Слизам! Чакай ме!

Минутка по-късно двете сестри влязоха в стаята. Веднага и независимо от

разликата във възрастта им — Неси бе дванадесетгодишна — изпъкваше поразителният

контраст в характера и чертите им. Неси бе диаметрално противоположен тип на

Мери. Косата й бе светлоруса, почти безцветна, сплетена на две прибрани плитки.

Неси бе наследила от майка си нейните светли, кротки, влажни очи с деликатна, обсипана с бели капчици синевина на вероники; те винаги имаха такъв мек

примирителен израз, който й придаваше вид, че постоянно се старае да угоди на

другите. Лицето й бе тясно, с високо, деликатно бяло чело, розови бузи като на

восъчна кукла, тънка заострена брадичка и малка уста, винаги полуотворена поради

увисналата долна устна; всичко това, както и сегашната й блага и занесена

усмивка изразяваше нейната незрялост и чистосърдечност, но не по-малко и

вроденото й безсилие.

— Не сме ли малко подранили тази вечер, мамо? — попита Неси отпуснато и

Страница 4

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

се представи пред майка си за преглед.

Госпожа Броуди, заета с последните подробности по нареждането, в отговор

махна с ръка.

— Изми ли си ръцете? — отговори тя, без да я погледне. После, като

погледна към часовника и без да изчака отговор, заповяда със съответен жест:

— Сядайте!

Четирите жени в стаята седнаха край масата; баба Броуди както обикновено

беше първа. Те седяха в очакване, като госпожа Броуди нервно държеше ръката си

върху вълнената покривка на чайника; тогава в тишината прозвуча дълбокият звук

на стария часовник в хола, който удари половина, и в същия момент входната врата

тракна и шумно се затвори. На закачалката изтрополи бастун; тежки стъпки се чуха

в коридора; кухненската врата се отвори и Джеймс Броуди влезе в стаята. Той

пристъпи до очакващия го стол, седна, протегна ръка да поеме своята специално

голяма чаша, пълна догоре с горещ чай, получи направо от печката голяма чиния

пържени яйца с шунка, пое нарязаните специално за него и намазани с масло филии

бял хляб и едва седнал, започна да яде. Значи това бе причината да се приготви

всичко своевременно, обяснението за сервилното им очакване. Този ритуал —

незабавно да се обслужва господарят на къщата, както при храненето, така и за

всичко друго, бе един от неписаните закони, които определяха поведението на това

семейство.

Броуди ядеше лакомо и с очевидно удоволствие. Той беше огромен човек,

висок повече от метър и осемдесет, с рамене и врат на бик. Главата му беше

масивна, сивите очи малки и хлътнали, челюстта му твърда и толкова мускулеста, че като дъвчеше, под гладките му кафяви страни ритмично се издигаха и отпускаха

големи твърди възли. Лицето му бе широко и силно и би изглеждало благородно, ако

челото му беше по-високо и разстоянието между очите по-голямо. Големи кафяви

мустаци покриваха горната му устна, като скриваха отчасти и устата; но под това

ласкаво прикритие долната му устна се издаваше напред с неограничена и мрачна

арогантност.

Ръцете му бяха грамадни, обрасли отгоре и по дебелите лопатести пръсти с

изобилни тъмни косми. Ножът и вилицата, сграбчени в тези огромни лапи,

изглеждаха неуместни като нелепи играчки в сравнение с тях.

Сега, след като Броуди бе захванал да яде, бе допустимо и другите да

започнат, макар че за тях, разбира се, имаше само гол чай. Баба Броуди започна

първа, като сграби лакомо своите меки препечени филийки. Понякога, когато синът

й биваше в особено добро настроение, той шумно и подаваше късчета от своята

чиния, но тази вечер по държането му тя познаваше, че това рядко благоволение

няма да й се окаже и смирено се задоволяваше с малкото удоволствие, което

определената за нея храна можеше да създаде. Другите започнаха да се хранят

всеки по свой начин. Неси ядеше простата храна усърдно, Мери — разсеяно, а г-жа

Броуди, която преди един час скришом бе позакусила, чоплеше изгорения хляб на

чинията си с израза на човек, който е твърде чувствителен, твърде обзет от

загриженост за другите, за да може да яде. Цареше пълна тишина, прекъсвана само

от сърбането, което се чуваше, когато бащата поднасяше чашата към мустаците си, от тракането на овехтелите изкуствени зъби на бабата, която се мъчеше да извлече

максимално удоволствие и питателност от храната, и от време на време от

подсмърчането на неизцеримия нос на Мама. Участниците в това странно семейно

угощение не показваха нито изненада, нито забавление или смущение, нито пък

съжаление поради липсата на разговор, а дъвчеха, пиеха и преглъщаха, без да

продумат, под заплашителния господствуващ над масата поглед на Броуди. Когато

той предпочиташе да мълчи, не биваше да се проговаря нито дума, а тази вечер той

бе особено сърдит, хвърляше мрачни погледи наоколо и докато дъвчеше с пълна

уста, със злоба се взираше в майка си, която топеше коричките в чая и от усърдие

не забелязваше неодобрението на сина си. Най-после той проговори, обръщайки се

към нея:

— Свиня ли си, та ядеш така, дърто?

Стресната, тя вдигна очи и запремига насреща му:

— Ъ? Какво, Джеймс? Как, как ям?

— Ядеш като свиня, която размазва и кисне храната си в копанята. Не

усещаш ли, че ядеш като гладно прасе? Натопи си и копитата в коритото, че да ти

дойде сърце на място! Хайде, та да замязаш съвсем на животно! Не е ли останало

поне малко гордост и приличие в изсъхналия ти мозък?

— Забравих. Съвсем забравих. Няма вече. Да, да, ще помня. — От

възбуждение тя шумно се оригна.

— Хубаво — присмя се Броуди, — гледай да се държиш прилично, дъртушо. —

Лицето му се помрачи. — Много хубаво; човек като мен трябва да понася такова

нещо в собствената си къща… — Той се блъсна с огромния си юмрук по гърдите,

които издумтяха като тъпан.

— Аз — извика той, — аз! — Изведнъж Броуди се сепна, изгледа всички

Страница 5

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

изпод свъсените си рунтави вежди и отново се зае да яде.

Макар и гневно той бе проговорил и съгласно неписаните закони на къщата

забраната върху разговорите бе вдигната.

— Подай чашата на баща си, Неси, да му сипя топъл чай. Мисля, че вече се

свършва — се обади г-жа Боуди примирително.

— Да, Мама.

— Мери, мила. Дръж се изправено и не ядосвай баща си. Сигурна съм, че е

прекарал тежък ден.

— Да, Мама — каза Мери, която седеше изправено — и никого не ядосваше.

— Подай тогава сладкото на баща си.

Умилостивяването на разгневения лъв бе започнало и трябваше да продължи,

ето защо, след като почака малко, Мама подхвана една обикновена безопасна тема.

— Е, Неси, миличка, как беше днес в училище?

Неси започна плахо:

— Доста добре, Мама.

Броуди задържа във въздуха чашата, която поднасяше към устните си.

— Доста добре? Още си първа в класа, нали?

Неси сведе очи.

— Днес не, татко. Втора съм.

— Какво? Оставила си някой да те бие! Кой е това? Кой те е изпреварил?

— Джон Грирсън.

— Грирсън! Тоя жалък количкарски син! Тоя долен бъркач на трици! Има да

се хвали сега! За бога, какво те е прихванало? Не разбираш ли какво ще значи за

тебе образованието ти?

Нежното дете избухна в плач.

— Тя е първа в класа вече близо шест седмици, татко — се намеси Мери

смело, — а и другите са малко по-големи от нея.

Броуди я смрази с един поглед.

— Ти си свивай устата и приказвай само като те питат — прогърмя той. —

Имам да ти кажа нещо ей сега, тогава ще трябва да поизползуваш дългия си език, хубостнице.

— Това е заради френския — изхълца Неси. — Не мога да запомня родовете.

По смятане, история и география съм много добре, но френският не ми върви.

Чувствувам, че никога няма да го усвоя.

— Няма да го усвоиш! А аз ти казвам, че ще го усвоиш. Ти ще бъдеш

образована, моето момиче. Въпреки че си малка, казват, че имаш ум — моя ум си

наследила, защото майка ти в най-добрия случай е едно малоумно създание — и аз

ще се погрижа да използуваш ума си. Довечера ще направиш двойна домашна работа.

— О, да, татко, както кажеш — въздъхна Неси, сподавяйки конвулсивно едно

последно ридание.

— Хубаво. — Неочакван, преходен проблясък на чувство, което донякъде

беше любов, но в много по-голяма степен гордост, освети суровите черти на Броуди

като лъч, попаднал внезапно върху мрачна скала.

— Ще покажем на Ливънфорд какво може моята умна дъщеричка. Аз гледам

надалеко и вече виждам какво ще става. Като те направим първа ученичка в

гимназията, ще видиш какво е намислил баща ти за тебе. Но ти трябва да си гледаш

уроците, много да учиш. — Той вдигна очи от дъщеря си, загледа се в далечината, като че ли предвиждаше бъдещето, и промърмори:

— Ще им покажем — после сведе очи, поглади наведената сламеноруса

главица на Неси и добави: — Ти си моето момиче, точно така! Ти ще прославиш

името Броуди.

Като обърна глава, погледът му падна върху другата дъщеря и лицето му

веднага се промени, очите му потъмняха.

— Мери!

— Да, татко.

— А сега да си поговорим с тебе, дето имаш такъв дълъг език!

В жестоката си ирония той заговори любезно, облегнал се назад на стола

си, претегляйки думите със студено, безстрастно спокойствие.

— Приятно е на човек да чуе нещо за семейството си от външни хора. О,

няма съмнение, че това става зад гърба на човека и не говори много добре за

главата на семейството, но все пак не е най-важното. Много хубаво беше да чуя за

тебе нещо, което за малко не ме накара да повърна. — Докато говореше, тонът му

постепенно ставаше все по-леден. — В разговор с един член на градския съвет днес

бях осведомен, че са те виждали на Чърч стрийт да говориш с един млад господин, с един много хубав млад господин. — Той се озъби насреща й и продължи язвително:

— За когото мисля, че е низък, подозрителен тип и негоден безделник.

Г-жа Броуди боязливо се намеси и гласът й прозвуча почти като ридание:

— Не, не, Мери, не си била ти, такова порядъчно момиче като тебе! Кажи

на баща си, че не си била ти.

Страница 6

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Неси, доволна, че вече не е в центъра на вниманието, възкликна

необмислено:

— О, Мери, с Денис Фойл ли беше?

Мери седеше неподвижно с прикован в чинията поглед; странна бледнина се

появи около устните й. В гърлото й застана бучка, тя преглътна силно и някаква

несъзнателна сила я накара да каже тихо и твърдо:

— Той не е негоден безделник.

— Какво! — изрева Броуди. — Възразяваш на баща си, и то заради някакъв

долен ирландски гамен! Един дрипльо! Не! Нека тези мръсни ирландци да идват от

блатата си да копаят картофи за нас, но нищо повече. Да не стават нахални.

Старият Фойл може да е най-добрият кръчмар в Дарок, но това не е достатъчно, за

да стане синът му джентълмен.

Мери почувствува тялото си да трепери, макар че седеше. Устните й бяха

сухи и схванати и все пак тя се почувствува принудена да каже, въпреки че

никога, досега не бе се осмелявала да противоречи на баща си:

— Денис има своя професия, татко. Той няма да има нищо общо с

кръчмарството. Той работи във „Финдли енд къмпани“ в Глазгоу. Те са големи

вносители на чай и нямат нищо общо с… С другата работа.

— Нима? — присмя се баща й, предизвиквайки я да говори. — Та това е

важна новина! Имаш ли още нещо да кажеш, което да свидетелствува за благородния

характер на господина? Сега той не продава ракия. Очевидно се занимава с чай.

Какво благочестиво занимание за един син на кръчмар! Е, какво има още?

Мери знаеше, че баща й я подиграва, но се въздържа и каза примирително:

— Той не е обикновен чиновник, татко. Фирмата много го цени. Той много

често обикаля из околните села по работа. Той… той се надява да напредне… Дори

би могъл по-късно да стане съдружник във фирмата.

— Тъй ли? — изръмжа Броуди срещу нея. — С такива ли небивалици ти пълни

той глупавата глава? Не бил обикновен чиновник — само прост търговски пътник, —

така ли? Не ти ли е казал още, че ще стане кмет на Лондон? Това е съвсем

вероятно. Кутре с кутре!

Със сълзи на очи Мери пак отговори въпреки протестния стон на Мама:

— Ценят го, татко! Наистина! Г-н Финдли се интересува за него. Аз зная.

— Ба, да не мислиш, че ще повярвам, каквото ти разправя. Лъжи са това,

само лъжи! — извика той пак, издигайки глас срещу нея. — Той е долен мерзавец.

Какво може да очакваш от такъв? Само поквара. Само мисълта, че си говорила с

него, ме обижда безкрайно. Но това е за последен път. — Той я изгледа втренчено

и повтори свирепо: — Не! Никога вече няма да приказваш с него. Забранявам ти!

— Но, татко — изхлипа Мери. — Татко, аз… аз…

— Мери, Мери, не възразявай на баща си! Ужасно е, като говориш така — се

чу гласът на Мама от другия край на масата. Но въпреки че искаше да заглади

конфликта, този път намесата й беше тактическа грешка и моментално привлече

тиранския гняв на Броуди върху наведената й глава. Очите му блеснаха и той

избухна срещу нея:

— Ти пък какво хленчиш? Ти ли говориш, или аз? Ако имаш нещо да кажеш,

ние всички ще млъкнем, за да чуем това чудо, но ако нямаш какво да казваш,

свивай си устата и не прекъсвай. И ти не си по-добра от нея. Твоя работа е да

следиш с какви хора се среща тя.

Той изръмжа и както му беше навик, упорито замълча, като наложи

потискаща тишина, докато старата баба, която не следеше нишката на разговора, нито пък схвана значението на прекъсването му, усети, че Мери е в немилост и

давайки простор на напиращите в нея чувства, наруши мълчанието, като изведнъж

завика със старчески злобен глас:

— Днес тя забрави поръчките си, Джеймс. Мери забрави сиренето ми,

нехайницата. — Като си изкара яда, тя веднага се смири и започна да мърмори, а

главата й трепереше като на паралитик.

Броуди сякаш не я чу и като погледна пак към Мери, бавно повтори:

— Казах вече. Ако посмееш да не послушаш, господ да ти е на помощ! И още

нещо. Довечера се открива Ливънфордският панаир. Като си идвах насам, видях

първите гадни палячовци. Запомнете! Никое от децата ми да не смее да приближи и

на сто метра до панаира. Нека целият град отиде; нека отиде изметът от селата, нека отидат Фойловци и приятелите им, но никой от семейството на Джеймс Броуди

няма да падне толкова низко. Забранявам!

Последните му думи прозвучаха тежко и заплашително. Той бутна стола

назад, надигна огромното си туловище и за момент остана прав, господствуващ над

малките слаби същества под него. После тежко отиде до креслото си в ъгъла и

седна, дръпна с механично, привично движение подставката за лули, пипнешком си

избра една лула, извади я и като измъкна една четвъртита кожена торбичка за

тютюн от дълбокия си джоб, развърза я и бавно натъпка обгорената главичка; след

това взе от подставката масурче хартия, наведе се тромаво, подпали книжката на

Страница 7

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

огъня и запали лулата. Извършил всички тези действия, без за миг да вдигне

заплашителния си поглед от смълчаните хора около масата, той запуши бавно, като

мокреше и издаваше напред долната си устна, все още втренчен в другите, но сега

по-замислено, по-скоро с израз на спокойно, безучастно превъзходство. Макар че

бе свикнало, семейството му неизбежно се чувствуваше потиснато под тиранията на

този студен втренчен поглед. Сега то тихичко разговаряше. Лицето на Мама още

гореше, устните на Мери още трепереха, когато приказваше, Неси се заигра с

лъжицата си, изпусна я и се изчерви от срам, сякаш я бяха хванали в лоша

постъпка; само старата седеше безучастно, изпълнена от приятното усещане на

ситост.

В този момент се чу, че някой влиза в къщата и скоро един млад човек се

появи в стаята. Той беше строен двадесет и четири годишен младеж, с бледо лице и

неприятна склонност към пъпчасване, погледът му беше гузен и непрям, дрехите му

— контешки, доколкото му позволяваха парите и страхът от баща му. Особено

забележителни бяха ръцете му — големи, меки, мъртвешки бели, с дълбоко изрязани

нокти, пред които оставаха равни, обли ивици месо. Той се отпусна на един стол, без да погледне някого, прие безмълвно подадената му от Мама чаша чай и започна

да яде. Това беше последният член на семейството — Матю, единствен син и

следователно наследник на Джеймс Броуди. Нему бе позволено да закъснява за чая, тъй като работеше като чиновник в корабостроителницата на Лата и работното му

време продължаваше до шест часа.

— Топъл ли е чаят ти, Мат? — попита майка му загрижено с тих глас.

Той благоволи да кимне мълчаливо.

— Вземи си от ябълковото желе, мили. Много е хубаво — примоли се Мама

тихичко. — Изглеждаш — малко уморен тази вечер. Много ли работа имаше днес в

кантората?

Матю поклати неопределено глава, докато бледните му безкръвни ръце

непрекъснато се движеха — нарязаха хляба на малки правилни парченца, разбъркаха

чая, започнаха да барабанят по масата. Той нито за миг не оставяше ръцете си в

покой — движеше ги сред приборите на масата като някакъв жрец, извършващ набързо

жертвоприношение върху олтара. Сведеният му поглед, бързото преглъщане,

неловката нервност на ръцете му показваха как слабите му нерви реагират на

смръщения бащин поглед, прикован върху гърба му.

— Още чай, синко? — прошепна майката и протегна ръка към чашата. —

Опитай тези курабийки, днес съм ги правила. — После, като се сети изведнъж за

нещо, добави: — Да не би и днес да не си добре със стомаха?

— Е, търпи се — промърмори синът най-после, без да вдигне очи.

— Тогава яж бавно — го предупреди Мама поверително. — Понякога ми се

струва, че не дъвчеш добре храната си. Не бързай!

— Нали довечера трябва да се срещна с Агнес, Мама — прошепна Матю

укорително, като че за да оправдае бързането си.

Тя бавно поклати глава — одобрително и с разбиране.

След малко бабата се надигна, изтърси трохите от скута си и зажвака с

изкуствените си зъби. Тя седна на стола край огъня и се замисли дали синът й ще

я заговори. Когато биваше в настроение, той я угощаваше с най-отбрани градски

клюки, викаше на ухото й как е изиграл Уодли и му е смачкал фасона, как кметът

Гордън сърдечно го потупал по рамото на площада, как работите на Пакстън вървят

все по-зле. В тези разговори никога и за никого не се чуваше добра дума, но за

бабата те бяха приятни с компрометиращата си пикантност, с язвителните си

клевети. Тя безкрайно им се наслаждаваше, като се нахвърляше и жадно поглъщаше

всяка лоша приказка за хората, и винаги се опиваше от превъзходството на сина си

над жертвата на разговора.

Но тази вечер Броуди мълчеше, зает с мислите си, които, успокоени от

лулата, вече не бяха така злобни, както на масата. Той си мислеше, че ще трябва

да укроти Мери, която някак си като че ли не беше негово дете, която никога не

бе се прекланяла пред него така ниско, както той желаеше, която никога не бе го

тачила като другите. Та тя вече ставаше хубавичко момиче, въпреки необуздания си

характер — външността си бе наследила от него, — но той трябваше, за свое

собствено задоволство и за нейно добро, да усмири този непокорен дух. Що се

отнасяше до познанството й с Денис Фойл, той се радваше, че мълвата бе стигнала

до ушите му и че бе потушил цялата работа в самото начало.

Броуди бе поразен от дързостта й — да му възразява както тази вечер и не

можеше да си обясни причината, но все пак сега той бе забелязал тази склонност

към неподчинение и в бъдеще щеше да бди по-внимателно, за да може да я изтръгне

из корен, ако отново се появи.

Погледът му падна върху Мама, но само за момент. За него единственото й

ценно качество се заключаваше в това, че му спестяваше разноските за слугиня в

къщи. Той неволно и отвратено сви уста; отдръпна бързо погледа си от нея и

насочи мислите си към по-приятни неща.

Страница 8

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Да, ето Матю, синът му! Не е лошо момчето; може би е малко лукав,

мекушав и мазен и съвсем разглезен от майка си. Ще трябва да се следи! Но ако

иде в Индия, надяваше се Броуди, от него ще стане мъж. Времето вече наближаваше.

Само след две-три седмици той ще замине да заеме чудесната служба, която му

издействува сър Джон Лата. А, ще има да говорят хората за това! Чертите на

Броуди се отпуснаха при мисълта, че всеки ще изтълкува това назначение като

особен израз на благосклонността на сър Джон към него, като ново издигане на

доброто му име в града. Това ще е от полза за характера на сина му, а сам Броуди

ще стане още по-зачитан.

Тогава той отправи поглед към майка си, но по-снизходително и не така

грубо, както на масата. Тя много обичаше да си похапва. Дори както седеше сега

сгърбена пред огъня, синът й хитро отгатваше мислите й, той знаеше, че те бяха

заети със следващото ядене, че тя вече предвкусваше вечерята от грахова каша и

мътеница. Тя толкова я обичаше, че повтаряше като някаква мъдрост: „Най-хубаво

се спи след грахова каша. Тя е като мехлем за стомаха.“ За нея стомахът беше

бог. Но биваше я още, старата вещица! Колкото по-остаряваше, толкова ставаше

по-жилава. Трябваше да има нещо здраво в нея, та така се държеше. На Броуди се

струваше, че тя ще се държи поне още десет години. Той щеше да е доволен, ако

можеше да доживее до толкова, а сигурно щеше да я надживее.

Най-после Броуди погледна към Неси и веднага на лицето му се появи почти

недоловим израз на чувство, проявено не в някаква забележима промяна на чертите, а в погледа, който стана по-мек и замислен. Да! Нека Мама се занимава със своя

Мат, пък и с Мери — но Неси е негова! Той ще направи нещо от нея, зеницата на

окото му. Макар и още малка, у нея имаше ум. Та нали снощи директорът на

училището му каза, че тя има заложби за учен човек, стига да си гледа добре

уроците. Така трябва да се прави! От малко трябва да се подхване и да не се

изпуска! И той гледа надалеко, и той си има нещо наум за бъдещето! Стипендията

на Лата! Сияйният връх на една блестяща училищна кариера. У нея има сили за

това, стига само да се направляват както трябва. Боже, каква слава! Момиче да

спечели стипендията на Лата — първото момиче, и при това дъщерята на Броуди! Той

ще се погрижи тя да успее. По-добре Мама да се държи настрана с глезенето си от

неговата дъщеря. Той ще се погрижи за нея.

Той не знаеше точно какво ще направи от нея, но образованието си е

образование; има учени титли, които могат да се вземат по-късно в университета, има още слава да се печели. В града всички знаят за Броуди, че е напредничав

човек с широки и либерални идеи. Той още по-добре ще им изтъкне това, ще им го

набие в глупавите глави. Вече почти ги чуваше да говорят: „Чухте ли най-новото?

Онова умното девойче на Броуди е вече в университета — да, взела е стипендията

на Лата, — излязла е първа на конкурса в гимназията и Броуди сега й позволява да

ходи в университета. Това се казва свободомислещ човек. Наистина голяма гордост

за него.“

Да! Ще им покаже той на тия от града. Гърдите му се издуха, ноздрите му

потрепераха, очите му се втренчиха в далечината, докато даваше воля на

фантазията си, а в това време лулата му незабелязано угасна и изстина. Той ще ги

накара да го признаят, ще ги накара да го почитат, ще ги принуди по някакъв

начин някой ден да видят какъв е той наистина.

Мисълта за Неси постепенно избледня в съзнанието му. Той престана да

мисли за бъдещето й, сега сам беше централната фигура в мечтите си. Броуди

блажено заплува в славата, която Неси щеше да донесе на името му.

Най-после той се размърда. Изчисти лулата си от пепелта, върна я на

поставката и като хвърли последен изпитателен поглед към семейството си, с който

като че ли казваше: „Сега излизам, но помнете какво ви казах, няма да ви

изпускам от очи“, отиде в хола, наложи широката си добре изчеткана плъстена

шапка, взе тежкия ясенов бастун и напусна къщата, без да каже нито дума.

Обикновено така излизаше. Никога не казваше довиждане. Нека се чудят къде отива

в свободното си време — на събрание, в градския съвет или в клуба, не знаят кога

и в какво настроение ще се върне; обичаше да ги кара да се стряскат при

внезапното му влизане в хола. „Само така можеш да ги държиш здраво, а и добре ще

им се отрази да се почудят къде съм отишъл“ — мислеше си той, като затръшваше

външната врата след себе си.

Все пак излизането му, изглежда, донесе известно облекчение на

семейството; заедно с него от стаята се разнесе и облакът на принуденост. Г-жа

Броуди отпусна мускулите си, които несъзнателно бе държала изпънати през

последния час. Раменете й увиснаха още по-вяло, напрежението в съзнанието й

изчезна и тя леко се оживи.

— Ти ще разчистиш, нали, Мери? — каза тя ласкаво. — Тази вечер се

чувствувам доста изморена и отпаднала. Няма да е зле да почета малко книгата си.

— Да, Мама — отговори Мери, добавяйки послушно, както се очакваше от нея

всяка вечер. — Ти заслужаваш да си починеш. Аз сама ще измия съдовете.

Страница 9

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Г-жа Броуди поклати наведената си глава, като че да възрази, но все пак

се съгласи, стана и като отиде до своето чекмедже на скрина, извади оттам една

книга — „Клетвата на Дивънъм“, от някоя си Амилия Б. Едуардс. Както всички

книги, които г-жа Броуди четеше, и тази беше заета от ливънфордската градска

библиотека. Притиснала книгата нежно до сърцето си, тя седна и скоро сля

собствената си трагична и разбита душа с душата на героинята, утешавайки се с

едно от малкото удоволствия, които животът още й предлагаше.

Мери вдигна съдовете от масата и я покри със сукнена покривка. После,

като влезе в килера, тя запретна ръкави на слабите си ръце и започна да мие.

Изправена пред разтребената маса, която нямо напомняше за подканването

на баща й за работа, Неси погледна първо към задълбочената в четене фигура на

майка си, към безразличния гръб на баба си, към Мат, който сега се бе изтегнал

назад на стола и важно чоплеше с игла зъбите си, после с въздишка започна мудно

да вади книгите от училищната чанта, нареждайки ги неохотно една по една пред

себе си.

— Ела първо да поиграем на дама, Мери — извика Неси.

— Не, мила, татко каза да си направиш домашното. Може би после ще

изиграем една партия — дойде отговорът отвън.

— Няма ли да ми дадеш да избърша чиниите днес? — предложи Неси,

опитвайки се хитро да отложи началото на мъките си.

— Ще се оправя сама, мила — отговори Мери. Неси пак въздъхна и рече на

себе си, също както казваше майка й:

— Ех, клета аз!

Тя си помисли за другите деца, които се събират да скачат на въже, да

играят на топка, на свинкя и други вълшебни вечерни забави и с болка на душа

седна да работи.

Матю, смутен в моментните си мечтания от монотонното мърморене до ухото

му: върна иглата обратно в джоба на жилетката си и стана. След излизането на

бащата поведението му се промени; с израз като че ли стои малко по-високо от

околните, той изпъна маншетите си, погледна многозначително към часовника и

излезе от стаята с вид на леко, но подчертано превъзходство.

Сега тишината в стаята се нарушаваше само от прелистването на

страниците, от лекото тракане на порцелана в килера и досадното мърморене: „nous sommes, vous etes, ils sorit“; но след няколко минути шумът в килера затихна и

скоро след това Мери тихо се промъкна през кухнята в хола, изкачи се по стълбите

и почука на стаята на брат си. Тя се изкачи на тъмно, но дори и да имаше само

обоняние, щеше леко да открие стаята му по гъстия тежък дим от пура, който

излизаше от нея.

— Може ли да вляза, Мат? — прошепна тя.

— Влез — чу се отвътре превзет отговор.

При влизането й брат й, който бе отговорил толкова безразлично, не

вдигна очи, а седнал по риза на леглото така че да може да се вижда най-добре в

огледалото на шкафчето, продължи спокойно да се любува на себе си и за пуска

големи кълба дим към образа си в огледалото.

— Колко хубаво мирише пурата ти, Мат — забеляза Мери с искрено

възхищение.

С елегантен маниер Матю извади пурата от уста, като продължаваше доволно

да се наблюдава.

— Да — съгласи се той. — И така трябва, щом струва толкова пари. Това е

„Супремо“ и значи „най-хубаво“. Пет парчета за шест пенса, тази ми струва пени и

половина. Взех я като мостра и ако ми хареса, ще взема още… Миризмата е добра, Мери, но ние пушачите ценим букета. Никаква пура не може да бъде наистина

първокачествена, ако няма букет. Тази има пикантен букет, както се казва. — Той

неохотно отмести погледа си от огледалото и разглеждайки по-отблизо пурата,

добави:

— Стига толкова, май че достатъчно пуших.

— О, продължавай — насърчи го Мери. — Толкова е хубаво! Много по-приятно

е, отколкото като се пуши с лула!

— Не! Трябва да запазя другата половина за довечера — отговори той

твърдо и като угаси внимателно запаления край на пурата о порцелановия леген, прибра половинката в джоба на жилетката си.

— Аги Мойр харесва ли, като пушиш? — пошепна Мери, вадейки си заключение

от постъпката му.

— Агнес, ако обичаш, а не Аги — отвърна Матю обидено. — Колко пъти съм

ти казвал да не фамилиарничиш така. Това е вулгарно. То е… то е безочливо от

твоя страна.

Тя сведе очи.

— Съжалявам, Мат.

— Дано! Запомни, Мери, че госпожица Мойр е млада дама, твърде почтена

Страница 10

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

млада дама и при това моя годеница. Да! Ако искаш да знаеш, на нея й харесва, като пуша. Отначало тя беше против, но сега мисли, че това е мъжествено и

романтично. Но не й харесва дъхът ми след това и затова ми дава бонбони. Тя

предпочита сорта „Сладки устни“. Много са ароматични.

— Много ли я обичаш, Мат? — попита Мери сериозно.

— Да! А и тя много ме обича — потвърди той. — Ти не би трябвало да

говориш за неща, от които нищо не разбираш, но сигурно ти стига умът, за да

схванеш, че когато двама ходят заедно, значи се обичат. Агнес ме обожава. Да

видиш само какви неща ми дава. Чудесно е за млад човек да има такава връзка. Тя

е извънредно симпатично момиче.

За момент Мери се умълча, впила поглед в него, след това внезапно

притисна ръка към сърцето си и запита неволно, с копнеж:

— Боли ли те, когато мислиш за Агнес — когато не си с нея?

— Съвсем не — отговори Матю превзето. — Не е красиво да питаш така. Ако

ме болеше, щях да си помисля, че имам стомашно разстройство. Какво си такова

момиче да питаш и що за въпроси са това! Стига толкова, моля ти се! Сега ще се

упражнявам, не ме прекъсвай!

Той стана и като се наведе внимателно, за да не измачка новите си

панталони, измъкна изпод леглото един калъф и извади от него мандолина, украсена

с розова копринена панделка, вързана на голяма джуфка. След това той разгъна

една тънка нотна книжка с жълти корици и голямо заглавие: „Първи стъпки с

мандолината“, а по-долу с по-дребни букви: „Ръководство на леля Нели за млади

мандолинисти по метода на прочутия сеньор Розас“. Мат отвори книжката на втора

страница, сложи я на леглото пред себе си, седна до нея в живописно отпусната

поза, привлече романтичния инструмент и започна да свири. Но той, уви, не

оправда очакванията, които събуждаше позата му на опитен майстор, нито се впусна

бурно в някаква очарователна серенада, а бавно и мъчително издрънка два-три

такта от „Нели Блай“, препъвайки се все повече, докато най-после спря.

— Почни пак — каза Мери окуражително. Той я награди със сърдит поглед.

— Струва ми се, че те помолих да пазиш тишина, госпожице Бърборкова. Не

забравяй, че това е най-трудният и сложен инструмент. Трябва да се

усъвършенствувам, преди да замина за Индия. Тогава ще мога да свиря на дамите на

кораба през тропическите вечери. Човек трябва да се упражнява! Ти знаеш, че

чудесно напредвам, но може би искаш сама да се опиташ, щом си толкова умна.

Той обаче започна отново и най-после издрънка песента до края.

Поредицата от нестройни фалшиви тонове измъчваше слуха. На това изкуство, както

и на пушенето, Мат се наслаждаваше само в отсъствие на баща си. Подпряла брада

на ръцете си, Мери все пак му се възхищаваше, като повече го гледаше, отколкото

слушаше.

Като свърши, Матю прокара пръсти през косата си с небрежен романтичен

жест.

— Може би тази вечер не съм в най-добрата си форма, май че съм малко

печален, замислен, нали знаеш, Мери. Може да е от някоя малка неприятност в

кантората днес… тези проклети цифри… това дразни такива артистични натури като

мен. Наистина не ме разбират там на корабостроителницата. — Той въздъхна

замечтано и тъжно, както подобаваше на неговото неразбрано изкуство, но скоро

вдигна глава и попита, жаден за похвала:

— Как беше наистина? Как ти се видя?

— Много прилича — каза насърчително Мери.

— На какво? — запита той със съмнение.

— На „Галопа на веселата Кети“, разбира се!

— Глупачка! — извика Матю. — Това беше „Нели Блай“.

Съвсем ядосан, той и хвърли убийствен поглед, скочи от леглото и прибра

мандолината в калъфа и като се наведе, забеляза:

— Казваш така само за да ме ядосаш.

Изправяйки се, той презрително заяви:

— Ти и без това нямаш слух.

Той като че ли не чу усърдните й извинения, обърна й гръб, извади от

чекмеджето много висока колосана яка и яркосиня връзка на точки и все още

засегнат, продължи:

— Госпожица Мойр има вкус. Тя казва, че съм много музикален, че в хора

имам най-хубавия глас. Тя самата пее прекрасно. Бих желал да си по-достойна за

бъдещата си снаха.

Мери бе твърде смутена от нетактичността си и напълно съзнаваше своята

малоценност, но се помоли:

— Нека да ти вържа връзката, Мат.

Той нацупено се обърна и с израз на снизхождение позволи на Мери да му

завърже връзката. Тя винаги вършеше това вместо него и го бе усвоила толкова

добре, че сега той пак застана пред огледалото и доволно се изгледа.

Страница 11

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Брилянтин — нареди Матю. С тази заповед той като че ли й прощаваше. Тя

му подаде шишенцето и той обилно обля косата си с блажната течност, след което

съсредоточено причеса къдриците си в живописна лимба.

— Косата ми е много гъста, Мери — забеляза той, като грижливо прокарваше

гребена около ушите. — Аз никога няма да оплешивея. Това говедо Каупър разправя, че била оредяла на темето, когато се подстригвах последния път. Помисли си само!

За това нахалство ще престана да се подстригвам при него.

Като нагласи къдриците си във формата, която желаеше, той протегна ръце

и позволи на Мери да му държи сакото, след това взе чиста ленена кърпа, напръска

я с парфюм „Виолетка“, затъкна я артистично в джобчето си и усърдно заразглежда

окончателния резултат в огледалото.

— Отлична кройка — промърмори той. — Талията е изящна. За провинциален

шивач Милър работи чудесно, нали? Разбира се, и аз не го оставям да се отпусне, пък и на такава фигура като моята лесно се крои. Е, ако и днес Агнес не е

доволна от мен, няма кога да бъде. — После, като се отдалечи, той добави

неочаквано: — И да не забравиш, Мери, довечера в десет и половина или може би

мъничко по-късно.

— Ще съм будна, Мат — успокои го тя.

— Сигурно?

— Сигурно.

Последната забележка разкри ахилесовата му пета. Този възхитителен

елегантен младеж, този пушач, мандолинист, любовник и бъдещ неустрашим

пътешественик из Индия имаше една поразителна слабост — страхуваше се от

тъмното. Той удостояваше Мери с доверието си и обществото си единствено заради

това, защото във вечерите, когато той закъсняваше, тя с неизменна преданост го

очакваше, както се уговаряха, за да го придружи по тъмните и мрачни стълби до

спалнята му. Тя никога не си помисляше каква услуга му прави, а приемаше

покровителствената му благосклонност с признателност и смирение. Сега, когато

той напусна стаята, оставяйки след себе си смесен мирис на пура, брилянтин и

парфюм и спомена за своята ослепителна елегантна фигура, тя гледаше подире му с

любов и възхищение.

Когато изчезна външният блясък от присъствието на брат й, настроението

на Мери се понижи; без работа, тя имаше време да мисли за себе си, тя стана

смутена, безпокойна и възбудена. Всички в къщата бяха заети: Неси се мръщеше над

уроците, Мама се бе задълбочила в романа, бабата бе потънала в апатията на

храносмилането. Мери започна да ходи нервно из кухнята, като мислеше за

заповедта на баща си, докато Мама раздразнено вдигна очи:

— Какво ти става? Мотаеш се като муха без глава! Вземи да шиеш или ако

нямаш какво да правиш, иди си лягай, но остави хората да четат на спокойствие!

Дали да си легне? — си помисли тя в недоумение. — Не! Толкова е рано.

Цял ден бе затворена в къщи и може би би трябвало да поизлезе малко навън,

където хладният въздух ще я освежи, ще разведри душата й след топлия душен ден.

Всички ще си помислят, че е отишла в стаята си, няма да забележат отсъствието й.

Без да съзнава ясно какво прави, тя вече се бе озовала в хола, сложи старата си

груба сламена шапка с ожуленото снопче череши и избелялата розова панделка,

облече износената си вълнена жилетка, тихичко отвори външната врата и се смъкна

по стълбите.

Тя сама почти се изненада, като видя, че е излязла, но се успокои с

мисълта, че с такива дрехи никъде не може да отиде и докато размисляше, че

наистина няма нищо хубаво да облече, тъжно поклати глава и посърналите череши, които вече две години висяха на шапката й, изтракаха в безсилен протест и едва

не паднаха на земята. Тук, на открито, мислите й се движеха по-свободно и тя се

запита какво ли прави Денис. Приготвя се да иде на панаира, разбира се. Защо

всички други да могат да отидат, а тя да не може? Не е справедливо — та в това

няма нищо лошо. Дори най-отбраните хора в града признаваха и благосклонно

покровителствуваха панаира. Мери се облегна на вратата на оградата, полюляваше

се леко напред-назад, поемаше хладната красота на здрача, омаяна от

прелъстителната вечер, пропита от росни ухания, одухотворена от пробуждащия се

живот, който бе стихнал през деня. Лястовици се стрелкаха и обикаляха около

трите стройни сребърни брези на поляната отсреща, а по-нататък една овесарка й

подвикваше умолително: „Излез! Излез! Дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа, дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа!“ Срамота е да се седи в къщи в такава вечер! Мери

излезе на пътя, казвайки си, че ще се поразходи само до ъгъла, а после ще се

върне да поиграе на дама с Неси. Незабелязано от никого тя продължи нататък и

несъзнателно установи, че по целия път не се вижда никакъв човек. Тази вечер

Денис я чака на панаира! Той я бе помолил да се срещнат, а тя, безумната, обеща

да отиде. Колко жалко, че сега не можеше да отиде! Тя се ужасяваше от баща си, а

той безусловно бе забранил.

Мери бързо стигна до края на пътя и макар да имаше чувството, че бе

Страница 12

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

излязла ей сега, знаеше, че вече е време да се връща; но докато волята й

заповядваше да се върне, някаква по-мощна сила й забраняваше и тя продължи с

ускорена крачка и бурно разтуптяно сърце. Тогава във вълшебната вечер до слуха и

стигна музика тиха, примамваща, властна. Мери забърза още повече, почти тичешком

си помисли: „О, трябва! Трябва да го видя!“ — и се втурна напред. Разтреперана, тя навлезе в панаирната площ.

>>

II

Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното

представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която

имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с

истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си

препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се

струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха

Мерата.

Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се

издигаха солидните и важни постройки на панаира — големите шатри и палатки, на

другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и

въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се

намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и

безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч

най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от

традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града

и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в

своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около

триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.

Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да

бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи

хора, който я носеше напред независимо от волята й; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на

собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на

идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и

ярките светлини не бяха като във фантазията й; само след пет минути, прекарани

на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща й все

пак може би е бил прав и разумен, като й забрани да идва. Макар че бе дошла

единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я

открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата й и едно

дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се

изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо

така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с

такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото

познаваше само от един месец?

Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си

даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за

всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това

кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я

дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се

от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне

нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и

протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в

кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му

костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че

зъбите му са равни и бели. Той веднага й се усмихна и докато тя го гледаше с

отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата й книга, отвори я

спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.

— Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди — извини се той

сериозно, но продължаваше да й се усмихва със своите кафяви очи. — Тези врати са

страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя,

загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.

Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък

подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли

казваше нещо маловажно:

— Казвам се Фойл… Аз живея в Дарок.

Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като

някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо

промълви:

Страница 13

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ще трябва да си вървя.

Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи —

със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до

края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на

неговите живи кафяви очи. Това беше началото!

Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина,

че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И

наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той

винаги й се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да

обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да

види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от

най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата

сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими

юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и

обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като

италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото й познанство с него

придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях,

дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един

човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но

и безпокойство.

След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път,

открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно

самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.

— Какво съвпадение, госпожице Броуди — каза той. — Представете си, пак

се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.

Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната

страна на улицата!

— Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?

— „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд — заекна тя.

— О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели

първия том.

Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание

в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при

първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:

— Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!

Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама

поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието

му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало,

защото след този случай те се срещаха няколко пъти — не много пъти, и тя бе така

обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че й беше мъчително и

самотно да бъде далеч от него.

Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж,

без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво

неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно

море от лица, което кипеше наоколо й, лицето, което търсеше, и щом се озова на

едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя

започна с мъка да си пробива път.

Ненадейно една топла ръка сграбчи малките й измръзнали пръсти. Тя бързо

вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу

във вените й, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна

ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди

още той да проговори:

— О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те

загубила завинаги.

Той я погледна нежно и отговори:

— Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери.

Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в

блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?

— Не зная откога — пошепна тя. — Стори ми се вечност, но сега няма

значение, щом си с мене.

— Надявам се, че не са те бутали много из тълпата — възрази той. — Аз

съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше

да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази

вечер. Нали не се сърдиш?

Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда,

без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с

идването си, каза простичко и щастливо:

— Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно

Страница 14

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сега, щом се намерихме.

— Какво чудесно момиче си ти, Мери — извика той. — Ти си истински ангел,

щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде

да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се

забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и

веднага ще го сторим.

Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че

дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако

сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на

селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение;

виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я

забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият й поглед

бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в

кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.

— Тези — захласна се тя.

— Дадено! — извика Денис. — Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези

вихрогони. Хайде, всички на конете!

Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я

притискаше досега, магически се стапяше пред тях.

— Ето ни — весело възкликна той. — Две кончета заедно, с опашки като на

лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че

ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.

Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да

обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на

лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите

зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното

благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не

позволи на Мери да слезе и я накара — за нейно удоволствие — да се завъртят още

веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на

седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко

потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше

каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки

се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя

го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си

увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.

— Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко

струва, щом си щастлива.

— О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем — помоли

тя. — На мене ми е също така приятно да гледам.

— Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние

тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички

забавления на панаира.

— Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис — отговори Мери

колебливо. — Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.

— Дори да похарча и последната си стотинка — каза Денис с чувство, — пак

няма да е достатъчно за тебе, Мери!

Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се

на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и

заедно.

След един час, когато бяха изпитали всички видове развлечения, които им

се предлагаха за тяхно удоволствие, след като бяха замеряли с топки всевъзможни

предмети — от кокосови орехи до дървени фигурки, след като бяха видели

изпохапаните от бълхи лъвове и апатичния слон и бяха уболи дебелото момче след

сериозната покана на менажера, за да се уверят, че няма измама, след като се

бяха възхищавали на най-малката жена в света и бяха разгледали с интерес и

потръпване живия скелет, след като бяха купили всевъзможни неща за ядене — от

медени круши до бонбончета за кашлица, те (най-радостната и въодушевена двойка

на целия панаир!) застанаха пред най-голямата палатка. Това беше прочутият

театър на Мак Инали, който, както говореха плакатите, предлагаше истинско

празненство с префинено и елегантно забавление. Пред палатката имаше дървена

платформа, осветена от четири бензинови лампи, а върху платформата стоеше сам

прочутият Мак Инали, който можеше лесно да се различи по лъскавия цилиндър,

широкия фрак, панталоните на големи карета и огромната бронзова верижка, която

висеше, жълта като злато и тежка като кметска огърлица, върху белезникавата му

кадифена жилетка. От двете му страни се виждаше това можеше да се прочете върху

афишите с червени и сини букви, които покриваха стените и диреците наоколо, едно

сияйно съзвездие от таланти. От дясната му страна стоеше висок господин с

одухотворено лице и комплектно, но износено вечерно облекло, който се бе

Страница 15

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

облегнал с меланхолична грация на един от стълбовете на шатрата, романтично

вперил поглед високо над тълпата, като че ли търсеше на някакъв ефирен балкон

някоя Жулиета, която да е достойна за него, и прикриваше, доколкото можеше,

мръсното си бельо, като подръпваше ръкавите на фрака си и мъжествено скръстваше

ръце на гърдите си. Обаче този мрачен Ромео не беше единствената атракция на

театъра, тъй като на другия край на платформата, от лявата страна на Мак Инали, бе застанало едно омайно създание, облечено в розово трико и бяла балетна

поличка, с предизвикателно накривена моряшка шапчица на главата, което от време

на време извършваше по няколко ситни стъпки, намеквайки за още по-възхитителни

движения в бъдеще, и хвърляше въздушни целувки на множеството долу с леки

приятни движения на ръцете си и с такъв вид, като че ли изтегля много метри

лента из устата си.

— Не е ли прелестна? — пошепна Мери, която вече така се бе приближила до

кавалера си, че го държеше под ръка.

— Ще се изненадаш, ако я видиш на дневна светлина — отговори по-опитният

Денис. — Разправяли са ми някои работи за нея. Всъщност — продължи той бавно, сякаш обмисляше дали да издаде някаква позорна тайна — казват, че е кривогледа.

— О, Денис, как можеш да казваш такова нещо! — възмути се Мери.

Но тя все пак се загледа със съмнение в смело накривената моряшка

шапчица. Дали това беше само кокетност, или означаваше нещо повече?

— Заповядайте, дами и господа, заповядайте! — завика Мак Инали, като със

замах свали цилиндъра си и го протегна с любезен канещ жест.

— Представлението ще започне. Ей сега ще започне. Съвсем сигурно

последно представление за тази вечер. Забавление от най-висока класа, вход два

пенса и само два пенса. Артистично, фино и елегантно — господа, можете да

доведете съпругите и изгорите си, забавлението няма да ги накара да се червят.

Единственият на света Мак Инали — от най-високата и най-добра класа. Ей сега ще

започне! Господа! От лявата ми страна е мадам Болита с най-чудесния и артистичен

номер на Терпсихора от столетието. — Като чу името си, мадам Болита направи

малък пирует, усмихна се свенливо, протегна кокетно ръце и започна да тегли нови

ленти, които сега бяха още по-дълги от преди.

— Почитаеми дами! От дясната ми страна е синьор Маджини, най-известният

и съвършен вокалист, пристигнал направо от оперите в Париж и Милано, който ще

изпълни илюминираната певческа сцена на епохата. — Синьор Маджини, чието

истинско име беше Маджънти, придоби още по-романтичен и меланхоличен вид и се

поклони замечтано, като че ли дамите го бяха отрупали с букети в Париж и се бяха

скубали за благоволението му в Милано.

— Ей сега ще захванем да започваме! Ей сега ще започнем да захващаме!

Влизайте! Влизайте! Последно представление за тази вечер. След представлението

затваряме. Благодарим ви пак отново за любезното внимание. Влизайте, влизайте!

— Трябва скоро да започне — каза Денис. — Той толкова често го казва. Да

влезем ли?

— Да — изчурулика Мери.

Те влязоха.

В шатрата миришеше на парафин, спарени стърготини и портокалови кори.

Пипнешком те си пробиха път в тъмнината, намериха празно място, седнаха и след

кратко, напрегнато очакване бяха възнаградени с откриването на програмата. Тя бе

разделена на две части — първата бе предоставена на мадам Болита, а втората на

синьора от Париж и Милано; но трудно беше да се каже дали великият Мак Инали бе

привлечен от настойчивата миризма на вечерята, си от пържола с лук (тази миризма

се носеше от колата зад шатрата), или пък смяташе, че има време за още едно

представление, което наистина да бъде последно — във всеки случай

представлението бе въплъщение на самата краткост.

Мадам направи пирует, заставаше в поза и скачаше тежко, акцентирайки

думкането от падането си върху тънките кънтящи дъски на сцената с кратки неволни

въздишки, които у някоя не така съвършена артистка биха могли да се вземат за

грухтене, придружавайки по-леките си движения с изобилно щракане с пръсти и

пискливо подвикване: „Ла, ла, о, ла, ла!“ на няколко пъти тя направи треперлив

пирует в дъното на сцената, пристъпи игриво напред към светлините,

пренебрежително ритна назад във въздуха с внушителния си крак, протегна

замечтано напред брадичката си, подпряна на показалеца, и като се полюля леко на

другия си крак, изгледа публиката с изражение на дълбоко задоволство от

постижението си. После, като прибави към слабите ръкопляскания своето: „О, ла, ла“, което прозвуча като самопоздравление, тя изкусително тръсна глава и започна

да скача в кръг, което за нейно удобство я върна в първоначалното положение.

Връхната точка на първата част от номера й бе едно благородно усилие — когато с

разперени ръце и изкривено от усилие лице тя бавно и мъчително се спусна в

шпагат, от което положение обаче не направи опит да се вдигне, защото бе спасена

от навременното падане на завесата.

Страница 16

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Не е зле, като се има предвид възрастта й — забеляза Денис

поверително. — Но някой ден тя ще продъни сцената и няма да чуем нищо повече за

нея.

— О, Денис — пошепна Мери укорително. — Ти не казваш това сериозно. Не

ти ли хареса?

— Ако на теб ти е харесала, и на мен ми харесва! Но не ме карай да се

влюбвам в нея! — подразни я Денис. — Да видим какво ще направи сега — добави

той, когато след подобаваща пауза завесата се издигна отново и разкри

затъмнената сцена, върху която бавно се плъзна маститата фигура на несравнимата

Болита. Загъната в дълга бяла рокля, лишена от моряшката шапчица, но все пак

дискретно забулена с дългите жълти къдри, които се стичаха изобилно около лицето

й, снабдена с чифт големи и неоспоримо ангелски криле, тя се понесе през

полумрака и застана в серафимска поза пред смаяния им поглед. Нямаше вече

волностите на танца, външния блясък на балета; сега, сякаш преобразена и

пречистена, мадам презираше съществото, което викаше: „О, ла, ла!“ и изпълняваше

ужасния шпагат; тя заплува благочестиво на сцената под акомпанимента на шумно

скърцащи телове и макари, които крепяха платформата, и подрънкването на

тържествен религиозен химн върху пианото зад кулисите. Последваха бурни

аплодисменти предимно под формата на пронизително свирене от задните редове и

високи викове: „Бис, бис!“; обаче режимът на Мак Инали не допускаше бисове и

мадам, като се поклони с пърхащи криле, се оттегли грациозно и отиде в колата да

види дали внучката й Кети Маджънти е заспала.

Мери запляска възторжено с ръце и се обърна към Денис.

— Какво ще кажеш сега? — запита тя сериозно, сякаш го предизвикваше да

намери недостатък у такова божествено същество. Хванали се за ръце, сплели

пръстите си, те седяха плътно притиснати на тясната дървена скамейка; загледан в

обърнатото към него захласнато лице на Мери, Денис стисна ръката й и

многозначително отговори:

— Ще кажа, че си прекрасна!

Това беше върхът на остроумието! Мери прихна да се смее, но смехът й,

така необикновено весел и волен, извика в съзнанието й като контраст мисълта за

в къщи и тя изведнъж се смрази, като че ли я бяха хвърлили в ледена вода,

потрепера и наведе глава. Но с усилие се отърси от унилостта — успокоена от

присъствието на Денис, вдигна пак очи и видя, че сега Маджини владееше сцената.

Отпред бяха спуснали бял екран и магическият фенер в дъното на шатрата

прожектираше върху него заглавието: „Нежна и вярна“ или „Любимата на моряка“.

Раздрънканото пиано подхвана встъпителните тактове на баладата и Маджини започна

да пее. Докато той изливаше захаросаните думи, върху екрана се появяваха богато

оцветени картини, които показваха трогателните премеждия, съпровождащи всяка

вярна любов. Срещата на моряка с воденичарската дъщеря край потока, раздялата, самотния моряк в каютата му, изпитанията на благородния моряк при пътуването и

не по-малко сърцераздирателните страдания на възлюбената му, ужасите на

корабокрушението, отчаяния героизъм и спасението; с широко отворени очи и

притаен дъх те гледаха тези картини да се изреждат, докато най-после достойните

влюбени пак се събраха, хванали се за ръце край същия поток — повторение на

първата картина, — за облекчение и задоволство на цялата публика.

След това по особено пожелание от публиката Маджини изпя „Хуанита“,

мелодия по-буйна и по-опасна, в която се възпяваха изкусителните прелести на

една дама, по-тъмна и по-страстна от гълъбоподобната изгора на моряка. Когато

свърши, виковете от последните скамейки бяха шумни и продължителни и трябваше да

мине доста време, преди да му позволят да обяви последния си номер — „Страната

на любовта“, която, както той осведоми публиката, била любимата песен на Чиро

Пинсути. За разлика от другите това бе проста, мелодична и трогателна песен и

макар че певецът никога в живота си не бе ходил по на юг от Дъмфрис с турнетата

на Мак Инали, той я изпя с чист и естествен глас. Меките тонове на вълни се

носеха в затъмнената шатра и Мери почувствува, че порив на пламенна нежност и

любов я влече към Денис. Върховният подем на чувствата изпълни очите й със

сълзи. Никой досега не беше се отнасял към нея като Денис. Тя го обичаше.

Издигнала се с блясъка на вечерта и великолепието на музиката високо над

ограниченото и монотонно ежедневие, тя бе готова, ако той поиска, да умре за

този млад бог, притиснат до нея в сладко-горчив съюз — сладък, защото го

обожаваше, и горчив, защото трябваше да се разделят.

Песента свърши. Сепната, Мери разбра, че краят на представлението е

дошъл. Свързани от мълчаливо взаимно разбиране, те излязоха от шатрата на свежия

вечерен въздух. Вече се бе стъмнило, ярки светлини заливаха панаира, тълпата бе

понамаляла, но все още весело напираше, обаче те двамата бяха изпълнени с

по-дълбока омая и за тях панаирът бе изгубил привлекателността си. Те

нерешително се огледаха.

— Да влезем ли още някъде? — бавно попита Денис.

Страница 17

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Мери поклати глава. Вечерта бе толкова прекрасна, че й се искаше да трае

вечно; а всъщност тя вече бе свършила и сега най-трудното беше да каже

довиждане. Тя трябваше да си тръгне, да поеме тежкия път назад от тази страна на

любовта — сега, уви, вече бе време да поеме този път.

— Тогава да се поразходим малко — предложи Денис. — Още не е късно,

Мери. Няма да ходим далеко.

Не можеше да се откъсне от него! Гърлото й се свиваше от болка при

мисълта, че той може да си отиде и тя безсъзнателно почувствува, че трябва да

остане с него още малко. Искаше да отложи тъжния край на това вълнение и

опиянение; искаше той винаги да бъде при нея, за да я успокоява и утешава.

Остротата на новото й чувство към него извикваше в сърцето й болка като от рана

и силата на това чувство изличи от съзнанието й мисълта за дома й, за баща й, всяка възпираща мисъл, която би й попречила да го последва.

— Ела, Мери, мила — помоли той. — Още е рано.

— Е, за малко тогава — съгласи се тя шепнешком.

Пътеката, по която тръгнаха, следваше криволичещия бряг на Ливън. От

едната страна оставаше набраздената повърхност на реката, а от другата страна —

росните ливади. Високо в небето пълната луна грееше като излъскан съд от ковано

сребро сред сребристия звезден прах и се оглеждаше в загадъчните дълбини на

тъмната река. От време на време тънки и дълги като копия облаци пронизваха този

бял ореол, запламтял толкова високо в небето и толкова дълбоко в реката, сякаш

призрачни пръсти предпазваха очите от неговия блясък, който поради своята

лъчезарност беше непоносим за тях. Мери и Денис вървяха смълчани всред красотата

на сребристото сияние, а въздухът, хладен от росната свежест на вечерта и напоен

със сладкия дъх на сочна трева и дива мента, ги обгръщаше нежно като милувка.

Пред тях две големи сиви пеперуди се гонеха по пътеката, трепкаха

феерично между високите ракити и треви по брега, безшумно кръжаха и кръстосваха, втурваха се, но винаги една след друга, винаги заедно. Крилцата им проблясваха

на бледата светлина като прашинки в лунен лъч, а шепотът на полета им се сливаше

с тишината като шумолене от падащи листа.

Реката също бе стихнала и само леко бълбукаше и плискаше о брега, а

тихата шушнеща песен на течението сякаш се бе сляла с нощния покой.

Те изминаха известно разстояние и сега панаирът се виждаше само като

слабо зарево на небосклона, бледно пред сиянието на луната, а от духовата музика

ветрецът донасяше само тих шепот, който чезнеше в безмълвието; но Мери и Денис

не забелязваха нито музиката, нито луната и въпреки че несъзнателно поглъщаха

околната красота, те виждаха и усещаха само себе си. За пръв път сама с Денис, далеко от света — това изпълваше Мери с бурно щастие, караше сърцето й да бие

лудо и радостно.

И Денис, обиграният градски младеж, бе обладан от чувство, което за него

бе странно и ново. До дъно бе пресъхнал непринуденият поток от леки разговорни

фрази, които винаги го правеха душа и център на компаниите, от комплименти,

които се изливаха най-естествено от устните му. Бе мълчалив и мрачен като на

погребение, казваше си той. Чувствуваше, че авторитетът му е на карта, че трябва

да каже нещо, колкото и банално да е то. Но докато вътрешно се ругаеше и се

наричаше пън, некадърник и простак, въобразявайки си, че ще отблъсне Мери с това

глупаво мълчание, езикът му си оставаше неподвижен, а иначе пъргавият му ум бе

така завладян от чувства, че той не можа да проговори.

Наглед те пристъпяха със спокойни и равни стъпки, но в душата на всеки

от тях се надигаше буря от потиснати чувства, а понеже не говореха, тези чувства

ставаха още по-пламенни.

Мери усети истинска болка в сърцето си. Те бяха толкова близо един до

друг, че чувството за близост я изпълни с неизразимо желание, недоловим копнеж, който намираше отдушник само в здраво стисналата я ръка на Денис, която

свързваше разтрепераното й тяло с неговото и я успокояваше като божествен

балсам.

Най-после те рязко и неволно се спряха и застанаха един срещу друг. Мери

вдигна глава към Денис. Малкото й закръглено лице, бледно от лунната светлина, изглеждаше прозрачно и одухотворено. Денис се наведе и я целуна. Устните й бяха

меки, топли и сухи и се предлагаха на неговите като жертвоприношение. За пръв

път я целуваше мъж и макар че бе съвършено невинна и съвсем неопитна, природният

инстинкт напираше у нея и тя плътно притисна устните си към неговите.

Денис бе зашеметен. В неговия скромен любовен опит нямаше нищо подобно и

почувствувал, че получава рядък и прекрасен дар, без да съзнава какво прави, той

се отпусна спонтанно на колене пред нея, обхвана я с ръце и благоговейно

притисна лицето си към дрехите й. Миризмата на грубата й износена вълнена пола

за него бе ухание; усети как бедрата й — така трогателно стройни и неоформени —

потреперват при допирането му. Той я хвана за ръка и я привлече до себе си. Сега

можеше да вижда малката трапчинка на шията й и нежната синя вена, която се

Страница 18

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

спускаше надолу. Къдрица коса падна над гладкото й бледо чело, когато свали

шапката й. Той първо целуна челото й неловко, плахо, със смущение, което му

правеше чест, преди да сложи устни върху очите й и да ги затвори с целувки.

Сега те лежаха прегърнати, закрити от високите стръкове и ракитите,

върху постелята от мека трева. Допирът на телата им ги изпълваше с приятна

топлина, така че нямаше защо да говорят. В мълчание те забравиха за света, за

тях вече не съществуваше нищо друго освен самите те. Главата й лежеше на ръката

му, а между разтворените устни зъбите й блестяха на лунната светлина като малки

бели зрънца. Дъхът й беше като прясно мляко. Отново той видя в трапчинката на

шията й малката вена, пролазила под гладката кожа като малка рекичка през

девствен сняг, и ласкаво я погали, проследявайки с върха на пръстите си нежната

й извивка надолу. Колко твърди и закръглени бяха гърдите й — всяка като гладък и

съвършен, непокътнат плод, обгърнат от шепата му за милувка. От натиска на

ръката му гореща руменина нахлу в лицето й и въпреки че дишането й се ускори, тя

не го отблъсна. Тя почувствува как тези малки девствени гърди, които никога

досега не бяха занимавали съзнанието й, постепенно се наливаха, като че

изпълнени от прилив на кръв, и всичката й млада сила преля в тях, сякаш щяха да

пуснат живителен сок за невидимо, кърмаче. После тя се унесе и легна със

затворени очи в обятията му, забрави всичко, престана да бъде самата тя, бе

негова. По-бърза от лястовичка, душата й политна да срещне неговата и съединени, оставили телата на земята, двете души се въззеха в ефира. Заедно те се издигнаха

леко като двете пеперуди и безшумно като реката. Никакво разстояние не ги

възпираше, никаква земна връзка не ограничаваше възторга на полета им.

Една по една светлините на панаира угасваха: една стара жаба с искрящи

срещу луната големи тъжни очи подскочи в тревата край тях и безшумно се

отдалечи; рядка бяла мъгла замрежи отблясъка на реката като дъх върху огледало; после, когато тюлените воали на изпаренията надвиснаха над бреговете, неясни

сенки запълниха ниските места на ливадите, а земята започна леко да изстива,

като че ли топлината й се поглъщаше от осланения въздух. Падащата мъгла

заглушаваше всеки звук; настана пълна тишина, докато чак след много време една

пъстърва скочи някъде нагоре по реката и тежко плесна във вира.

При този звук Мери бавно се раздвижи и тихо пошепна, съзнавайки

наполовина къде се намира:

— Денис, обичам те. Мили, скъпи Денис! Но вече е късно, много късно!

Трябва да си вървим.

Тя тежко вдигна глава, бавно размърда вкочанените си крайници и изведнъж

като мълния в съзнанието й нахлу споменът за баща й, за дома й, за това, че е

тук. Тя скочи, уплашена, ужасена от себе си.

— О, какво направих! Баща ми! Какво ще стане с нас? — извика тя. —

Лудост е, че съм тук, в този вид.

Денис се изправи.

— Нищо лошо няма да ти се случи, Мери — опита се той да я успокои. — Аз

те обичам! Ще се погрижа за тебе.

— Тогава ме остави да си ида! — Сълзи се стичаха по бледите й бузи. — О!

Трябва да съм в къщи, преди да се е прибрал, иначе цяла нощ ще стоя навън. Няма

да имам вече дом!

— Не плачи, мила Мери — замоли се той. — Мъчно ми е, като те гледам да

плачеш. Не е толкова късно… още няма единайсет часа! Пък и аз съм отговорен за

всичко, цялата вина е моя.

— Не! Не! Аз съм виновна, Денис. Не биваше да идвам. Не послушах баща

си. Само аз трябва да пострадам от това.

Денис обхвана с ръка разтрепераното й тяло и като я погледна отново в

очите, каза твърдо:

— Ти няма да пострадаш, Мери! Преди да си идем, искам да разбереш едно:

обичам те. Обичам те повече от всичко. Аз ще се оженя за тебе.

— Да, да — изхлипа тя. — Само ме пусни да си отида! Трябва да си отида!

Баща ми ще ме убие! Ако не закъснее тази вечер, нещо страшно ще се случи с мен…

с двама ни.

Тя се втурна да тича нагоре по пътеката, като се подхлъзваше и се

препъваше в бързината, а той я следваше, опитвайки се да я утеши и успокои,

говорейки й най-ласкави нежни думи. Но макар че заслушана в думите му Мери

престана да плаче, тя продължи да тича и не проговори, докато не стигнаха до

края на града. Тук тя рязко се спря.

— Не идвай по-нататък, Денис — каза тя задъхано. — Толкова стига. Може

да го срещнем… баща ми.

— Но по пътя е тъмно — възрази той. — Страх ме е да те оставя сама.

— Трябва да си отидеш, Денис! Той може да ни види заедно.

— А тъмнината?

— Няма какво да се прави! Ще тичам по целия път.

Страница 19

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ще те заболи, ако тичаш така до в къщи, Мери. Толкова е тъмно. Пътят

сега изглежда съвсем пуст.

— Пусни ме! Трябва! — извика тя. — Сама ще си ида! Довиждане!

Тя докосна за последен път ръката му и побягна; фигурата й се стопи в

мрака и изчезна.

Денис се загледа в непрогледната тъма, като напразно се опитваше да

следи бързия й бяг, чудеше се дали да я повика, или да я настигне, вдигна ръце

объркано, сякаш я призоваваше да се върне при него, после бавно ги свали и след

дълго колебание се обърна мудно и пое печалния път към дома си.

В това време, подгонена от ужас, Мери с последни сили тичаше по пътя, по

същия път, по който така лекомислено бе преминала същата вечер. Струваше й се, че оттогава за тези няколко часа е изминала цяла вечност от време и

преживявания. Немислимо беше тя, Мери Броуди, да бъде сама на улицата в такъв

час; плашеше я звукът от стъпките й в тишината, които отекваха самотно като ново

обвинение пред баща й, пред света, които високо оповестяваха нейното безумие и

падение. Денис иска да се ожени за нея! И той трябва да е полудял — та той няма

никаква представа за баща й и за живота й в къщи. Отзвукът от собствените й

стъпки й се подиграваше, шепнеше й, че е безразсъдно от нейна страна да попада в

такова положение, караше самата мисъл за любовта й към Денис да изглежда

мъчителна, гротескна и абсурдна. Като приближи към къщи, тя изведнъж различи

пред себе си друга фигура и ужасното подозрение, че това може да е баща й, я

изпълни с няма тревога. Често той се връщаше от клуба едва след единайсет часа, но понякога си идваше и по-рано. Настигайки постепенно непознатия, безмълвно

приближавайки към него, тя реши, че това трябва да е баща й. Но изведнъж

въздишка на облекчение се откъсна от устните й; тя разбра, че пред нея е брат й

и забравила всяка предпазливост, изтича задъхана към него.

— Мат! О, Мат! Почакай! — И като се хвърли към него, сграбчи ръката му

като удавница.

— Мери! — сепна се той рязко, сякаш не вярваше на очите си.

— Да! Аз съм, Мат, и слава богу, че си ти! Отначало помислих, че е

татко.

— Но… Но защо си навън толкова късно? — извика той, уплашен и изненадан.

— Къде си била?

— Не ме разпитвай сега, Мат — изпъшка Мери. — Нека да влезем бързо,

преди да е дошъл татко. Моля ти се, Мат, миличък! Не ме питай нищо!

— Но какво си правила? Къде си била? — повтори той. — Какво ще си

помисли Мама?

— Мама ще си помисли, че съм си легнала или че чета в стаята си. Тя

знае, че често чета, когато те чакам.

— Мери! Това е ужасна история. Не зная какво да направя. Срамота е да те

намирам на улицата по това време. — Той направи няколко крачки, после изведнъж

нещо му дойде наум и рязко се спря.

— Не искам госпожица Мойр да узнае за това. Това е позор! Такова скитане

на сестра ми може да ме злепостави пред нея.

— Не й казвай, Мат! Нека само да влезем. Къде ти е ключът? — настоя

Мери.

Мърморейки под носа си, Матю се приближи до стъпалата на къщата. Мери

облекчено въздъхна, като видя, че резето на външната врата не е спуснато, което

означаваше, че баща й още не си е дошъл. Той отвори вратата.

Къщата беше тиха — никой не я чакаше, никой не я посрещна с укор или

обвинение. Като разбра, че излизането й като по чудо е останало неразкрито,

обзета от благодарност, Мери хвана брат си за ръка и те безшумно се изкачиха по

стълбите в тъмнината.

В стаята си тя дълбоко пое дъх и пипнешком се ориентира, чувствувайки се

сигурна в познатата й обстановка. Самият допир на близките й предмети я

успокояваше. Слава богу, сега беше в безопасност. Никой нямаше да узнае! Тя

свали дрехите си в тъмнината и пропълзя в леглото. Студените чаршафи уталожиха

трескавата й отпадналост, а меката възглавница галеше измъчената й от болки

глава. Горящото й изморено тяло се отпусна в блажена забрава, разтрепераните

клепачи се затвориха, свитите в юмруци ръце се отпуснаха, главата се склони на

рамото и след като последната й мисъл се отправи към Денис, дишането и стана

правилно и спокойно. Тя спеше.

>>

III

На другата сутрин Джеймс Броуди се пробуди, когато слънцето вече сипеше

лъчите си през прозореца. Той нарочно бе избрал тази стая в задната част на

къщата за своя спалня, тъй като с някакво животинско влечение обичаше слънцето, Страница 20

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

обичаше ярките утринни лъчи да го събуждат, да проникват през завивките в

жадното му тяло, да го изпълват с чувство за сила и великолепие. „Няма по-добро

нещо от утринното слънце“, обичаше да казва той и това беше една от привидно

дълбоките аксиоми от запаса му, които той твърде често употребяваше в разговор и

ги повтаряше с всезнаещ и надут вид. „Утринно слънце — ето какво е нужно на

човека! Може да нямаме достатъчно, но в моята стая аз съм се погрижил да имам

колкото се може повече.“

Той се прозина широко и с наслада протегна масивното си тяло, гледайки

доволно с премрежени, но зорки очи златния рояк прашинки, които плуваха около

него, после за момент премигна въпросително към часовника на камината, чиито

стрелки показваха само осем часа; като разбра, че има още четвърт час да лежи, отпусна глава, търколи се на другата страна и се гмурна в завивките като огромен

делфин. Но скоро пак се надигна. Въпреки красивата утрин, въпреки сочната

миризма на вряща овесена каша, която жена му приготвяше долу и която се издигаше

нагоре и нежно гъделичкаше обонянието му, в настроението му липсваше онова пълно

задоволство, което според него той трябваше да изпита.

Намръщен, сякаш търсеше причината за недоволството си, той се обърна и

изгледа вдлъбнатината от другата страна на голямото легло, което жена му бе

напуснала преди повече от час. Според реда в тази къща тя бе станала по-рано, за

да подреди всичко своевременно и да сложи закуската на масата в момента, когато

той слезе. Каква полза от такава жена за мъж като него, помисли си той с

отвращение? Тя можеше да готви, да пере, да чисти, да кърпи чорапите му, да

четка обувките му и дори да ближе обувките му, но що за жена беше тя сега? Освен

това след последната си бременност, след като тя беше постоянно болнава,

слабовата и хленчеща, оскърбяваше грубата му мъжественост с вялата си немощ и

предизвикваше отвращението му с болнавостта си. Рано сутрин, когато тя ставаше

преди него и мислеше, че той не я наблюдава, Броуди с крайчеца на окото си

гледаше с погнуса как тя почти крадешком се облича. Миналата неделя той я видя

как скриваше някакво изцапано бельо и ревна срещу й като разярен бик: „Не прави

кочина в спалнята! Доста вече те търпя и без да хвърляш мръсните си дрехи в

лицето ми!“ Той с яд съзна, че тя отдавна му бе станала противна; самата й

миризма го отблъскваше и ако не беше почтен човек, той отдавна би потърсил нещо

друго. Какво беше сънувал тази нощ? Той замечтано издаде напред долната си устна

и протегна силно крака, като си спомни съня и си помисли за съблазнителната

млада развратница, която бе гонил в гората и която, въпреки че бе тичал като

елен, бе се спасила с бързината на нозете си. Тя тичаше по-бързо от сърна,

дългата й коса се развяваше след нея, никаква дреха не затрудняваше движенията й

и въпреки бързия бяг тя се извръщаше, за да му се усмихне примамващо и

предизвикателно. Само да можех да я хвана, щях да я накарам да запее друга

песен, помисли си той, дал блажена свобода на еротичната си фантазия, докато

лежеше по гръб, изложил тежкото си тяло на слънцето, а полуотворените му устни

потръпваха в полусладострастна, полусаркастична усмивка.

Изведнъж забеляза, че часът е осем и четвърт, бързо скочи от леглото,

обу чорапите, панталоните и пантофите си и свлече дългата нощница. Голото му

гладко тяло блесна, а мускулите по раменете и гърба му потрепваха като възлести

гъвкави въжета под бялата кожа, която лъщеше като гладък сатен, с изключение на

гърдите, които бяха покрити с гъсти тъмни косми, плътни и прилепнали като лишеи

върху скала. За момент той постоя така изправен пред малкото огледало над

мивката, възхищавайки се от ясния си поглед, здравите си бели зъби, и със

стържещ звук прекара пръсти по покаралата брада върху мощната си челюст. После, все още гол до кръста, той се обърна, взе една махагонова кутия, в която лежаха

седем специално наточени шефилдски бръснача, върху чиито дръжки от слонова кост

бяха грижливо отбелязани дните на седмицата, внимателно избра бръснача, на който

бе гравирано „петък“, вещо изпробва острието му върху нокътя на палеца си и

започна бавно да го търка в кожения ремък, който висеше наблизо на специална

кука. Ремъкът беше дебел и както бяха разбрали Матю и Мери, когато бяха

по-малки, много здрав. Прокарвайки бръснача бавно нагоре и надолу по матовата

повърхност на ремъка, Броуди наточи острието идеално. Като го докара по свой

вкус, той отиде до вратата, взе горещата вода за бръснене, донесена му точно на

минутата, върна се при огледалото, насапуниса усърдно лицето си и започна да се

бръсне с широки и точни движения. Бръснеше се крайно старателно, оставяйки

брадичката и бузите си гладки като коприна, като внимателно отбягваше лъскавите

рунтави мустаци и размахваше бръснача по опънатата кожа с такива твърди и

отмерени движения, че тишината в стаята се изпълваше с правилния ритъм на

хрипливите стържещи звуци. Като се обръсна, той изтри бръснача о листче хартия

от една специално приготвена купчинка, която Неси бе задължена да приготвя и

допълва, отново го наточи и го върна в кутията; после изсипа голямата кана в

легена и се наплиска обилно със студена вода, изливайки я с пълни шепи върху

гърдите, главата и ръцете си. Тази щедра употреба на студена вода дори и в

Страница 21

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

най-ледените зимни утрини бе неотменен закон. Той твърдеше, че това поддържа

отличното му здраве и го спасява от кашлиците и настинките, които тъй често

спохождаха съпругата му. „Аз се топя в студена вода — хвалеше се той често, —

толкова студена, че едва да я понасям. Да, да! Бих разчупил леда, за да се

натопя и колкото по-ледена е водата, толкова по-топло ми става след това. И не

почвам да треперя и да зъзна с почервенял нос като някои хора, които не искам да

споменавам. О, не! Горещо ми става от това. Дайте ми изобилно студена, ледена

вода — това дава здраве“; сега той усърдно започна да разтърква тялото си с

груба кърпа и като си подсвиркваше през зъби, почувствува как топлината прелива

в него и разпръсва донякъде лошото му утринно настроение. Броуди завърши тоалета

си, като облече грижливо скъпа и фина ленена риза, сложи си колосана яка и

връзка, забодена със златна игла във формата на подкова, облече сива бродирана

жилетка и дълго палто от свръхфин вълнен плат. След това той слезе долу. Той

неизменно закусваше сам. Матю излизаше от къщи в 6 часа, Неси в 8,30 часа, майка

му никога не ставаше по-рано от 10 часа, а г-жа Броуди и Мери закусваха отделно, когато свареха, в тъмната стаичка, където се готвеше. И тъй, Броуди седна сам с

достойнство пред голямата паница с овесена каша. Той се наслаждаваше на всяко

хранене, но особено закуската предизвикваше у него жив апетит в свежите утринни

часове, и сега той се зае усърдно с кашата, а след това с двете пресни яйца,

сварени рохки, точно на секундата, и сложени на една голяма чиния с двете големи

пресни кифли с прясно масло и с кафето — питие, което той извънредно обичаше и

до което нямаше достъп никой друг от семейството.

Докато Мери безшумно влизаше и излизаше от стаята, за да му прислужва

при закуската, Броуди забеляза изпод око колко бледа беше тя, но не каза нищо, тъй като не искаше да насърчава жените в къщата си да се чувствуват болни; все

пак изпита вътрешно задоволство, тъй като отдаде смирения й вид и поглед и

тъмните кръгове около очите на острото мъмрене от предишната вечер.

Според обичая си, след като закуси мълчаливо, той напусна къщата точно в

9,30 часа, спря за момент на външната врата и огледа доволно имота си. Погледът

му гордо се плъзна из малкото му царство и той забеляза, че нито една тревичка

не се показва по покрития с чакъл двор, че нито едно петно не накърнява

чистотата на боядисаните стени, че нито един белег не загрозява мрачните сиви

камъни и той одобри с безкрайно самодоволство своето собствено творение. То беше

негово творение! Преди пет години той закупи земята и като повика строителя Юри, дълго му говори, черта груби скици и подробно му обяснява каква къща желае. Юри, човек открит и делови, го погледна удивен и каза:

— Човече божи! Личи си, че не сте зидар, иначе не бихте поискали такива

щури работи. Главата ви е сигурно някъде из облаците. Разбирате ли как би

изглеждало това, ако се построи от камък и мазилка?

— Аз ще живея в него, Юри, а не ти — отговори Броуди упорито.

— Но толкова излишни работи има по него. Помислете само колко ще струва

да се изрежат зъберите на тази малка част от парапета! И каква полза от това? —

И Юри бутна нарисуваната с молив скица пред Броуди.

— Аз плащам за това, Юри, а не ти — отново отговори Броуди.

Строителят бутна шапката си над челото, почеса се в недоумение с молива

по врата и възкликна:

— Не говорите сериозно, Броуди! Всичко щеше да е наред, ако сградата

беше десет пъти по-голяма, а вие искате къща само от шест стаи и кухня. Това е

смешно. Ще станете за смях на целия град.

— Остави на мен тази грижа — извика Броуди гневно. — Господ да е на

помощ на онзи, който дръзне да се изсмее в лицето на Джеймс Броуди.

— Хайде, хайде, Броуди — рече Юри примирително. — Нека да ви построя

една солидна, прилична малка вила, а не такъв кукленски замък, за какъвто

бълнувате.

Броуди го стрелна с особен поглед, сякаш тъмен огън проблесна в очите

му, и извика:

— Внимавай, Юри! Бъди любезен, като говориш с мен. Не искам твоите

зализани кутийки. Искам къща, която да ми подхожда. — След това изведнъж дойде

на себе си и добави с нормален и спокоен тон: — Ако не ти харесва, не се

захващай. Давам ти възможност, но ако не искаш да я използуваш, има и други

строители в Ливънфорд.

Юри се опули и подсвирна.

— Ама че упорит човек! Е, добре! Щом сте си наумил, ще ви приготвя план

и калкулация. Човек с воля, нарежда нещата, както иска. Но не забравяйте, че съм

ви предупредил. Да не дойдете после да искате да събарям къщата, след като я

видите.

— Не, не, Юри — озъби се Броуди. — Ще дойда пак само ако не си направил

каквото искам, и тогава няма да ти е много приятно. Хайде, започвай сега и не

дрънкай толкова много.

Страница 22

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Плановете бяха изготвени, одобрени от Броуди и строежът започна. От ден

на ден той гледаше как постройката расте, отиваше в хладните вечери при бавно

оформящата се сграда, следеше точно да се спазва проектът му, галеше гладкия бял

камък, изпробваше мазилката между пръстите си, поглаждаше лъскавите оловни

тръби, одобрително опипваше тежките четвъртити плочи. Всичко бе направено от

най-добър материал и въпреки че това се отрази чувствително на кесията му, дори

я изпразни, тъй като той винаги щедро харчеше за себе си и никога не би се

поскъпил за своята къща, Броуди се гордееше, че най-после я построи, гордееше

се, че напусна наетата къща на площада Ливънгроув, гордееше се, че притежава

онова, което бе съставлявало най-съкровеното му желание. И беше прав. Никой не

му се присмя открито. Една вечер, скоро след като къщата бе завършена един от

безделниците на площада Крос се отдели от своята група, която се навърташе там

без работа, и приближи до Броуди.

— Добър вечер, господин Броуди — хлъцна той, погледна към приятелите си

за насърчение и после пак се взря в Броуди. — А как е замъкът тази вечер?

Броуди го изгледа спокойно.

— По-добре от тебе — отговори той и с ужасна сила блъсна юмрука си в

лицето на грубияна, после извади чиста ленена кърпичка от джоба си, избърса

кръвта от пръстите си, хвърли кърпичката презрително на земята до падналия човек

и спокойно отмина.

Положението на Броуди в града през последните пет години се бе

чувствително променило: след построяването на къщата към него се отнасяха с

повече страхопочитание, признание и боязън: поради оригиналността му в

обществото го търсеха повече и постепенно той стана по-забележителен гражданин с

много познати и без приятели.

Сега той хвърли последен поглед върху имота си, изпъна рамене и тръгна

надолу по пътя. Той не беше се отдалечил много, когато долови, че зад завесите