Замъкът на шапкаря

вестоносец по изпълнението на някакви си гами.

Мери стана и с наслаждение се протегна. Вдигна ръце над главата си в

поза на несъзнателен устрем и докато фигурата й сякаш се изтегли нагоре, главата

й се отметна назад, шията й се опъна. Както бе отправила очи към небето, по

лицето й се изсипа неизразима благодарност, която като че неусетно се превърна в

призив към бъдещето. Тя отново бе жива, храбра, изпълнена с нова надежда, с ново

дръзновение. Бодливи тръпки пробягваха като струйки по кожата й. Изведнъж,

свалила ръце и отпуснала пак тялото си, тя усети, че е гладна. Седмици наред не

бе яла нищо освен безвкусни, пресядащи залъци, преглъщани с мъка под строгия

поглед на баща й; но сега, когато жаждата й за живот се бе върнала така

чудодейно, гладът й беше неутолим.

В тялото й неоформеното дете подскачаше и тупкаше като че с разбиране и

благодарност, че бе помилвано. А Мери, усетила безсилието на този благодарствен

порив, бе обзета от внезапно съжаление. При рязката промяна на чувствата й тя

внезапно бе обзета от изгарящи самообвинения, тя се обърна бързо към чекмеджето, където бе скрила плика с лимонената киселина, сграбчи го яростно, скри го с

погнуса в ръката си и забърза надолу по стълбите. Като притича край

полуотворената врата на гостната, видя, че старата баба Броуди кимаше глава в

просъница и с радост разбра, че Роза не е била забелязана, че поне веднъж

часовоят е заспал на поста си. Мери бързо прекоси кухнята, влезе в килера и там

с чувство на отвращение захвърли съдържанието на плика не обратно върху

полицата, а в мивката, откъдето бърза струя вода от чешмата го отми завинаги.

После с ново чувство на лекота отиде до долапа, наля си чаша мляко и си отряза

дебело парче от студения пудинг останал от обеда. Пудингът беше вкусен и пълен с

меки сладки стафиди; зъбите на Мери се забиваха в пудинга охотно, с апетит.

Млякото имаше вкус на екстракт от някакъв богат нектар и бе студено като лед. Тя

се стремеше да продължи яденето колкото е възможно по-дълго, наливаше си бавно и

предъвкваше последните трохи от парчето, когато майка й влезе в килера. Мама

изненадано погледна Мери.

— Ти си гладна? — подхвърли тя. — Иска ми се да мога да ям така.

Проповедите са подобрили апетита ти.

— Да ти отрежа ли едно парче, Мама?

— Не. Ще го стоплим утре. Не се грижи за мен.

С отговора си госпожа Броуди искаше да каже, че Мери е егоистка, защото

яде от пудинга, че тя самата би искала да си хапне, но без колебание жертвува

личното си удоволствие в полза на общото благо. Мери придоби виновно изражение.

Страница 68

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

При първата хапка, която й се услади от седмици насам, я накараха да се

почувствува лакома.

— Във всеки случай радвам се, че те виждам в по-добро състояние на духа

— каза Мама, като забеляза изражението й. — Бъди такава и довечера пред баща си.

Искам да види, че съм ти говорила.

В този миг в хола се чуха леки стъпки. Сега наистина беше Неси, която

влезе весела, лъснала като тюленче от дъжда.

— Вън е ужасно мокро! — извика тя. — Искам една филия със сладко.

Майка и я погледна нежно.

— Бузките ти имат чудесен цвят, мила. Ето, така искам да изглеждат

децата ми; а не бледи и нещастни.

Това бе прикрит намек за Мери и като че за да упрекне още веднъж

по-голямата си дъщеря, Мама даде на Неси не обикновен хляб и сладко, а бял хляб

с масло, поръсен отгоре с кимион.

— Кимион! Чудесно! — извика Неси. — И аз го заслужавам. О, Мери, ти

изглеждащ по-добре тази вечер. Как се радвам! Скоро ще бъдеш хубава като мен —

добави тя, като се закиска и смешно се завъртя.

— Защо казваш, че си заслужила? — попита Мама.

— Слушайте — отвърна важно Неси, — след обед в училище дойде инспекторът

и ни изпитваха, за да видят кой има най-силна памет. И кой мислите, излезе

първенец?

— Кой? — запита Мери със затаен дъх.

— Аз! — извика Неси и размаха филията с маслото.

— Вярно ли? — рече Мама. — Баща ти ще бъде доволен.

Тя погледна Мери, като че искаше да каже: „Ето, такава дъщеря искам.“

Всъщност тя ни най-малко не беше възхитена от успеха на Неси в училище; просто

се радваше, защото този успех представляваше за нея осезаем актив, който добре

щеше да предразположи владетеля и господаря на къщата.

Мери с обич погледна Неси и си помисли как насмалко щеше да я напусне

завинаги.

— Това е просто прекрасно! — рече тя и притисна нежно бузата си към

студеното мокро лице на сестра си.

>>

X

Над Ливънфорд цареше покой. В неделя след обед бе винаги тихо. По това

време сутрешните камбани бяха вече престанали да бият; бе стихнала врявата в

магазините и шумът в корабостроителниците; по празната улица не отекваха стъпки; хората се унасяха в летаргия след обилния обед, предшествуван от дълга литургия, стояха в къщи, мъчейки се насила да четат или спяха неудобно в креслата си.

Но този следобед беше необикновено спокоен. Мрачно, жълто небе тегнеше

над града, затиснало го като похлупак от непоносимо мълчание. Под този похлупак

бе трудно да се диша застоялият въздух, който изпълваше дробовете с дъх на

гнилост. Улиците изглеждаха по-тесни, къщите — по-приближени една до друга, а

възвишенията Уинтън и Доран, които обикновено се издигаха така величествени и

далечни, се бяха снишили и приближили и сякаш сгърчени под заплашителното небе, пълзяха към града, търсейки защита. В душния въздух дърветата стояха окаменели, а оголените — им клони висяха като сталактити в пещера. Не се виждаше никаква

птичка. Пуст и безлюден, целият пейзаж се разстилаше под такава потискаща

тишина, която би могла да бъде затишие пред бой, а спотаеният град, лишен от

живот и движение, приличаше на обсадено селище, очакващо със страх началото на

атака. Мери седеше горе до прозореца на спалнята си. Сега при всяка възможност

тя се прокрадваше в стаята си, защото тя бе единственият й подслон —

светилището, където намираше самота и убежище. Чувствуваше се зле. Тази сутрин в

черквата я прободе нетърпима болка, а по време на обеда бе принудена да седи

спокойно, да не се оплаква, макар че главата и тялото не прекъснато я боляха.

Сега тя седеше, подпряла с две ръце брадата си, гледаше необикновената

неподвижност на пейзажа и се питаше дали ще има сили да издържи още два дена.

С леко потръпване тя прехвърли в ума си борбата, която бе водила през

изминалите осем седмици. В бележката си Денис я бе помолил да почака до средата

на декември, но сега беше вече двадесет и осмият ден от месеца и тя трябваше да

търпи мъките на живота си в къщи още два дена. Тя разбираше, че вината не беше

негова. Той бе принуден да разшири обхвата на търговската си дейност на север и

сега правеше постъпки за фирмата в Единбург и Дънди. Бяха доволни от работата

му; от това отлагане всъщност имаше полза, но в момента й се струваше, че трудно

ще издържи.

Само още два дни! После с Денис до нея, в уютната здрава къщичка в

Гаршейк — твърдина, която ще приюти двамата, — тя ще бъде готова да понесе

Страница 69

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

всичко. Мери толкова дълго бе виждала във въображението си къщичката, че в

съзнанието й тя винаги изглеждаше здрава, бяла и непоклатима — като маяк, като

света спасителна емблема, предлагаща и защита. Но тя губеше вяра в способността

си да продължи борбата против растящата отпадналост на тялото си и

непрекъснатата опасност, че ще я открият.

Всъщност тя бе бременна от седем месеца и половина, но стройното й,

твърдо тяло доскоро запазваше формата си. Беше станала по-зряла, по-бледа в

лицето, но нямаше някаква особена промяна във формите й и всяко изменение във

външния й вид се приписваше на резултатите от по-суровия режим, на който бе

подложена. Но напоследък тя бе принудена да се пристяга по-здраво, да се изпъва

и да държи гърба и раменете си изправени, за да поддържа с непрекъснати усилия

естествената си стойка, очаквайки още по-големи трудности. Пристягащият я

мъчително корсет почти я задушаваше, но сега тя бе принудена непрекъснато да

търпи това положение, да седи неподвижна под студения поглед на Броуди,

чувствувайки как детето се обръща негодуващо срещу тези неестествени

ограничения, и при всички случаи да дава вид, че е безразлична и спокойна.

Освен това напоследък й се струваше, че Мама храни някакво смътно

безпокойство за нея. Често, когато вдигнеше очи, срещаше един съмняващ се, питащ

поглед, впит в нея. Тя съзнаваше, че неясни, неоформени подозрения витаят като

скрити сенки в главата на майка й и само поради абсурдния им характер не бяха

приели по-определена форма.

Последните три месеца се нижеха по-бавни и по-ужасни от всички предишни

години в нейния живот и сега, когато наближаваше развръзката и предстоеше да си

отдъхне, силите, изглежда, я напускаха. Днес свръх всички мъки тя усети тъпа

болка в гърба, а от време на време малки, бързи вълни от бодежи пробягваха през

тялото й. Когато в съзнанието й болезнено изплува всичко, което бе изтърпяла, една сълза се търколи по бузата й.

Това безшумно движение — търкулването на една сълза по лицето й, което

бе нарушило тъжната й каменна неподвижност, намери сякаш отклик в природата.

Докато Мери се бе втренчила пред себе си, пътната врата, която цял ден висеше

полуотворена на хлабавите панти, се задвижи лениво и се притвори бавно с остър

звук, като че някаква невидима ръка я бе тласнала пренебрежително. Един миг след

това куп мъртви листа в отсрещния ъгъл на двора се раздвижиха, шепа от тях се

завъртяха, издигнаха се спираловидно нагоре с шумолене като въздишка, после се

спуснаха надолу и останаха в покой.

Мери проследи тези шумове с чувство на безпокойство; може би състоянието

й беше причина за тази тревога, защото сами по себе си те бяха без значение; но

контрастът между това ненадейно, неоправдано раздвижване и тягостния, несмутим

покой на деня беше угнетяващ и странен.

Покоят навън стана още по-дълбок, пиринченото небе помръкна още повече,

сниши се над земята. Докато Мери седеше неподвижна, очаквайки нов пристъп на

болки, пътната врата отново леко се отвори, постоя един миг отворена и се

затвори с още по-рязък шум от преди. Дългото, проточено, шумно скърцане на

отварящата се врата достигна до Мери подобно на въпрос, а последвалото бързо

затръшване — като рязък, решителен отговор. Лек полъх надипли ливадата отсреща и

високата трева се раздвижи като пара; пред втренчения поглед на Мери едно снопче

слама на пътя внезапно се вдигна високо във въздуха и се изгуби от погледа,

тласкано от невидима и непонятна сила. После в тишината се разнесе бързо, меко

топуркане и на улицата, тичайки, се появи едно куче, задъхано, със слегнали

назад уши и уплашени очи. Поразена и любопитна, Мери забеляза изплашения му вид

и се запита каква е причината за този бяг, за този ужас.

Отговорът на мълчаливия й въпрос дойде като далечна въздишка, като ниско

боботене, което се надигна иззад възвишенията Уинтън и отекна около къщата. То

обиколи сивите стени, провря се между пролуките на парапета, завъртя се между

комините, изви се около тържествените гранитни топки, поспря се пред Мериния

прозорец, после се изгуби в постепенно диминуендо, като шум от вълна, разбила се

о песъчлив бряг. Последва дълга тишина, сетне звукът се повтори, като се надигна

откъм далечните хълмове по-силен, задържа се по-дълго от преди, оттегли се

по-бавно и стихна по-наблизо.

Когато последният вибриращ звук замря, вратата на спалнята се отвори и

Неси се втурна вътре.

— Мери, страх ме е! — извика тя. — Какъв е този шум? Като някоя много

голяма, дебела пчела.

— Нищо, това е вятър.

— Но вятър изобщо няма. Всичко е спокойно като в гробница, виж какъв

цвят има небето! О, страх ме е, Мери!

— Струва ми се, ще има буря, но ти не се безпокой, няма нищо страшно,

Неси.

— О, божке! — извика Неси и потръпна. — Дано да няма светкавици. Толкова

Страница 70

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

ме е страх от тях! Казват, че ако те удари гръм, изгаряш цял, а най-опасно било

да седиш до метални предмети.

— В стаята няма метални предмети — успокои я Мери.

Неси се приближи.

— Нека да остана малко при тебе — помоли се тя. — Ти напоследък май ме

забрави. Ако ми позволиш да поседя при тебе, този шум няма да ми се струва

толкова ужасен.

Тя седна и обгърна с тънката си ръчица сестра си; но Мери инстинктивно

се отдръпна.

— Ето, виждаш ли? Не даваш дори да те докосна. Не ме обичаш вече както

по-рано — оплака се Неси и за момент изглеждаше, че ще стане и ще си излезе по

детски обидена.

Мери мълчеше. Тя не можеше да се оправдае за постъпката си, но взе

ръката на Неси и нежно я стисна. Този жест отчасти успокои Неси, обиденото

изражение изчезна от лицето й и тя на свой ред стисна Мерината ръка. Тъй, ръка

за ръка, двете сестри загледаха мълчаливо задъхалата се земя.

Въздухът сега стана по-сух и рядък, пропит с нещо лютиво-солено, което

дразнеше ноздрите като саламура. Мрачното небе, потъмняло до черновиолетово,

опираше в ниския хоризонт като пушек; на фона му далечните предмети изглеждаха

съвсем неясни, а близките — необикновено релефни. Чувството за откъснатост от

външния свят, предизвикано от всичко това, бе ужасно за Неси. Тя по-здраво

сграбчи ръката на Мери и извика:

— Тези облаци идат срещу нас. Като голяма черна стена. Ох, страх ме е!

Дали няма да падне гръм върху нас?

— Не, миличка — прошепна Мери, — нищо не могат да ни сторят.

Но тъмната, заграждаща хоризонта стена все напредваше, увенчана отгоре с

тъмнооранжеви ивици — като пяна на гребена на огромна, готова да се разбие

вълна. На този фон трите брези бяха изгубили меката си, сребърна подвижност;

вцепенени и мъртвобледи, те по-яко бяха впили в земята жилавите си корени, а

стеблата им стояха изправени, с близко прибрани клони, като мачти със свити

платна, очакващи угнетено първия пристъп на урагана.

Иззад скритите сега възвишения долетя тайнствен тътен, подобен на

приглушено биене на барабани. Той като че се търколи по билото на възвишенията, сгромоляса се в клисурите, прекоси потоците и изкачи урвите, като близко

редуващите се звукове се гонеха един друг в бясно опиянение.

— Това е гръм — потрепера Неси. — Като оръдеен изстрел.

— Далеч е оттук — успокои я Мери. — Може да мине над нас, без да падне

тук.

— Усещам, че ще има ужасна буря. Мери, да идем ли двете при Мама.

— Ти иди, ако искаш — отвърна Мери, — но тук си също в безопасност,

мила.

Гръмотевиците се чуха по-близо. Непрекъснатият тътнеж престана, отекваха

откъслечни гръмове; но всеки гръм беше силен като експлозия, а всяка следваща

експлозия — по-страшна от предишната. Това създаваше ужасно чувство за

приближаваща опасност и под неговия напор Неси реши, че към нея сее устремила

някаква сляпа небесна фурия, която без друго я преследва и накрая ще я унищожи.

— Ще ни удари, сигурна съм — прошепна Неси. — О, ето светкавицата!

Оглушителен трясък съпроводи първата светкавица — тънка синя ивица,

която проряза зигзагообразно мъртвото небе, сякаш детонацията от гърма бе

разкъсала изведнъж небесния свод, който само за миг пропусна ослепителна,

неземна светлина.

— Раздвоена! — извика Неси. — Такива са по-опасни! Махни се от

прозореца! — И тя потегли Мери за ръката.

— Тук си в безопасност, както и навсякъде в къщата — повтори Мери.

— О, не говори така! Тази твоя стая е ужасна! Отивам при Мама. Ще пъхна

главата си под одеялата в нейната стая, докато тия страшни светкавици престанат.

Дръпни се оттам, ще те удари гръм.

Тя излезе уплашена от стаята.

Мери не я последва и продължи сама да наблюдава развихрящата се буря.

Чувствуваше се като самотен пазач на кула, изложен на страдания и опасности,

пред когото природните сили са устроили гигантски турнир, за да го разсеят.

Беснеещият навън хаос беше като силно успокояващо лекарство, отвличащо

вниманието й от увеличаващите се болки, чиито пристъпи, струваше й се, бавно се

засилваха. Радваше се, че пак е сама, че Неси я остави. По-лесно й бе да страда

сама. Гръмотевиците трещяха бясно, а светкавиците рукваха като водопад от небето

с ослепителна сила. Често началото на болките съвпадаше с някоя светкавица и

тогава на Мери се струваше, че тя, една прашинка във вселената, е свързана чрез

тази светлинна верига с титаничния бунт на небесата.

Когато бурята престана да й действува развличащо, тя вече не облекчаваше

Страница 71

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

болките й; неволно Мери започна да свързва урагана с телесните си страдания,

почувствува се част от вихъра около нея. В своя бяг вълните от гръмотевици я

понасяха към гребените си, издигаха я с безспирния си екот, докато внезапно

някоя мълния й причиняваше непоносима болка и я тръшваше отново на земята.

Когато гръмотевиците спираха, вятърът, чиято сила бързо нарастваше, я хвърляше

пак посред хаоса. Мери особено се плашеше от вятъра, но сега той започна да я

ужасява. Първият повей и затишие, когато листата се завъртяваха нагоре и пак

лягаха неподвижни на земята, бяха само прелюдия към безбройно много по-силни и

по-вихрени атаки. Сега вече нямаше затишие — със сразяващ устрем развилнелият се

с пълна сила ураган люлееше земята. Мери усещаше как здравата, солидна къща

трепери из основи, като че безброй яки пръсти теглеха всеки камък от мястото му

в зидарията. Тя видя дръвчетата си да се огъват надолу като изопнати лъкове,

свили се одве под напора на страхотна сила. При всеки порив на вятъра те се

извиваха, после, освободени, пак отскачаха нагоре със звук на струна. Стрелите, които те пускаха, бяха невидими, но проникваха в Мерината стая като пронизваща

болка. Високата трева в полето вече не се диплеше леко, а бе слегната към земята

— сякаш гигантска коса я беше покосила. Всеки свиреп напор на бурята удряше по

стъклата и ги караше да дрънчат в рамките, а сетне се втурваше с вой около

къщата, сякаш понесъл на крилете си цял сонм от чудовищни, разбеснели и виещи

демони на звука.

Заваля дъжд. Отначало той падаше на тежки, единични капки, които

изпъстриха пометената от вятъра настилка с петна, големи като едри монети. Все

по-нагъсто и по-нагъсто падаха капките, докато накрая дебел пласт вода заля

земята. Водата плискаше по пустите улици, плющеше и се оттичаше от стрехите и

водостоците на къщите, обливаше дърветата, поваляше храстите и буренаците с

масата и тежестта си. Водата заля всичко. Водостоците изведнъж се напълниха

догоре и рукнаха като пороища; улиците се превърнаха в канали; бързи потоци,

пълни с плуваща смет, се оттичаха по булевардите.

Със започването на дъжда светкавиците постепенно се разредиха,

гръмотевиците стихнаха, въздухът чувствително изстина. Но вместо да утихне, с

всеки изминал момент бурята ставаше по-яростна. Вятърът набираше скорост. Мери

го чуваше как носи дъжда на вълни — като прибой върху покрива на къщата, — после

слабо дочу някакъв пукот и видя върлината за знамето, смъкната от кулата, да

пада с шум на земята.

В този момент тя стана и закрачи нагоре-надолу из стаята, защото едва

търпеше вече разкъсващата болка, която сега не стихваше и като че беше част от

нея. Никога преди не бе усещала такова нещо, никога в живота си. Подвоуми се

дали да не пита майка си за някакъв лек, като си мислеше, че нещо топло може би

ще свърши работа, но с нежелание изостави тази идея като опасна. Тя не знаеше, че такова средство не би й помогнало, защото не знаеше какво е състоянието й —

това бяха подранили родилни болки. Като ненавременния мрак на преждевременно

настъпващата нощ, която сега се спущаше над злочестата земя, тези избързали

болки твърде странно започнаха да я обвиват в плаща на мъките. Преживените

душевни страдания искаха от нея нечувана дан, която тя трябваше да плати, и сега

Мери, с цялата си неподготвеност, започна несъзнателно да разгадава ужасната

тайна за раждането на своето дете.

Сега тя вече смяташе, че е невъзможно да отиде долу за чай и отчаяна

разпусна корсета си и отново закрачи нагоре и надолу между тесните стени на

стаята си. При всяко обръщане тя се спираше, като прихващаше тялото си с две

ръце. Мери откри, че по-лесно понася болките в наведено положение и от време на

време заставаше сведена край леглото, опряла чело о студения метал на таблите.

При една от спазмите, както бе застанала непредпазливо в тази поза,

вратата ненадейно се отвори и майка й влезе в стаята. Госпожа Броуди бе дошла да

се увери, че Мери не е пострадала от бурята и да я смъмри, задето не е взела

по-сериозни предпазни мерки, защото Неси се бе втурнала при нея, обяснявайки й, че мълниите падали в стаята. Самата госпожа Броуди бе изплашена от бурята и с

опънатите си до крайност нерви трепереше, готова да избухне в обвинения. Но

сега, както стоеше незабелязана, наблюдавайки дъщеря си, упреците, които бяха на

устата й, останаха неизречени. Долната й челюст се отпусна бавно, дъхът й секна, а стаята, люляна от бесния вятър, сякаш се завъртя около нея. Мерината

отпадналост, отпуснатото положение на тялото, профилът на непристегнатата й

фигура раздвижиха паметта на майката и докоснаха една скрита струна в съзнанието

й, където изникна незабравимият спомен за собствените й родилни болки. Всички

скрити, немислими и невъобразими предчувствия, които дремеха в нея, се

превърнаха мигновено в опустошаваща увереност. Зениците на очите й се разшириха

от ужас и притиснала хлътналите си гърди с лявата ръка, като пияна тя вдигна

дясната и насочи показалеца си към Мери.

— Погледни… погледни ме! — заекна тя.

Мери трепна, обърна се и с оросено от пот лице погледна нямо майка си.

Страница 72

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Госпожа Броуди начаса разбра, разбра безвъзвратно, а Мери видя, че е открита.

Майката моментално нададе вик — като рев на ранено животно. По-силен и

пронизителен от вятъра, той процепи стаята и отекна пискливо в цялата къща. Тя

пищеше и пищеше, задъхвайки се от истерия. Мери сляпо сграбчи майка си за

роклята.

— Не знаех, Мама — изхлипа тя. — Прости ми. Не знаех какво върша.

С резки удари госпожа Броуди отблъсна Мери от себе си. Тя не можеше да

говори; дъхът й излизаше хриптящ, на пресекулки.

— Мама! Мила Мама! Нищо не разбирах. Не знаех, че върша лошо. Нещо ме

боли сега. Помогни ми! — помоли се тя.

Езикът на майка й с мъка произнасяше думите.

— Позор! Баща ти! — изстена тя. — О, това е кошмар! Аз сънувам!

— О, моля ти се, Мама, не викай така — примоли се Мери, склонила унизено

глава. — Само престани да викаш и ще ти разкажа всичко.

— Не, не! — писна Мама. — Нищо не ща да слушам! Ще се разправяш с баща

си. Аз не се меся. Нямам никаква отговорност. Само ти си виновна.

Крайниците на Мери трепереха неудържимо.

— Мила Мама, няма ли прошка за мен? — прошепна Мери. — Аз бях така

невежа.

— Баща ти ще те убие за това — изквича госпожа Броуди. — Грешката си е

твоя.

— Моля те, Мама — възбудено настоя Мери, — не казвай на татко. Помогни

ми само два дни — само два дни! — извика отчаяно тя, опитвайки се да сложи глава

на майчините си гърди. — Скъпа, мила Мама, нека никой освен нас не узнае

дотогава. Само още два дни! Моля ти се! О, моля ти се!

Но майка й, загубила ума и дума от ужас, отново я блъсна и извика

обезумяла:

— Трябва веднага да му кажеш. Аз не съм виновна. О, тази твоя

безнравственост каква беда ни донесе! О, тази безнравственост, тази

безнравственост!

Тогава Мери с горчивина съзна, че всичко е свършено и че е безполезно да

моли повече майка си. Обзе я голям страх, а с него и неудържимо желание да

избяга. Реши, че ако остави Мама сама, тя може би ще се овладее. Мери страстно

пожела да се махне от стаята и като се промъкна край майка си, бързо заслиза по

стълбата. Но когато бе слязла до средата, тя внезапно вдигна очи и видя на

долния край на стълбата масивната фигура на баща си, изправена в хола.

Всяка събота Броуди имаше навика да почива след обед. С точността на

часовников механизъм той отиваше в гостната, затваряше вратата, спускаше

пердетата, сваляше редингота си и тръшваше грамадното си туловище на дивана,

където прекарваше два-три часа в тежък сън. Но днес бурята му пречеше, той бе

спал на пресекулки, което бе по-лошо, отколкото да стои буден. Тъй като бе

недоспал, бе раздразнен и в кисело настроение, а освен това чувството му за ред

бе до крайност засегнато от факта, че този строго спазван ритуал трябваше да

бъде нарушен по такъв безобразен начин. Раздразнението му достигна връхната си

точка, когато по едно време го стресна падането на върлината за знамето. Броуди

кипеше от яд и както стоеше по риза, обърнат към Мери, по лицето му се четеше

негодувание и злоба.

— Не ви ли стига този шум навън, та трябва да вдигате такава адска врява

горе? — кресна той. — Може ли човек да слуша такава дяволска глъчка и да спи?

Кой вдигаше този шум? Ти ли?

Той свирепо изгледа Мери.

Мама беше излязла след Мери и сега стоеше, олюлявайки се, на горната

площадка, като се поклащаше насам-натам, притиснала с ръце гърдите си. Броуди

обърна гневния си поглед към нея.

— Чудесна къща, само за почивка! — избухна той. — Нима малко се потя за

вас през седмицата? За какво е предназначен днешният ден, можеш ли да ми

отговориш? Каква полза от тия твои набожни хленчения, щом ще ми проглушиш ушите?

Не мога ли да легна за минутка, без тоя проклет вятър да вие, без ти да виеш

като хиена?

Госпожа Броуди не отговори, а продължаваше да се клати истерично на

горния край на стълбата.

— Какво се мотаеш там? Да не си полудяла? — ревна Броуди. — Да не би

гръмотевиците да са ти взели ума, та седиш там като пияна?

Тя пак не продума и тогава, като я гледаше как се държи, през ума му

мина, че се е случило някакво голямо нещастие.

— Какво има? — грубо извика той. — Да не би Неси?… Да не я е ударил

гръм? Зле ли е?

Мама обезумяла поклати цялото си тяло в знак на отрицание — катастрофата

беше по-голяма.

Страница 73

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Не! Не! — едва изрече госпожа Броуди. — Тя… Тя!

Мама насочи обвинително ръка към Мери. У нея нямаше и помен от желание

да я защити. В това страшно нещастие ужасът и от Броуди беше така безграничен, че единственият импулс у нея бе да отхвърли от себе си всяка отговорност, всяка

връзка с престъплението. Тя на всяка цена трябваше да се защити от всяко подобно

обвинение.

— За последен път те питам какво има? — фучеше Броуди. — Казвай или, ей

богу, ще ви смажа и двете!

— Вината не е моя — каза раболепно госпожа Броуди, бранейки се все още

от непроизнесеното обвинение. — Винаги съм я възпитавала като добра християнка.

Това е от вродената й лошотия.

Сетне, като съзна, че трябва да каже, за да не бъде бита, тя изпъна

тялото си колкото можеше, отхвърли глава назад и изхлипа, като че произнасянето

на всяка дума й струваше непоносими мъки:

— Щом искаш да знаеш, тя… тя ще има дете.

Мери се вцепени и кръвта се оттегли от лицето й.

Майка й, подобна на Юда, я предаде. Тя бе изгубена, в капан — баща й

отдолу, а майка й отгоре.

Внушителната осанка на Броуди сякаш постепенно се смали; във войнствения

му оглед се появи незабележима почуда и той се втренчи в Мери объркан.

— Ка… какво? — заекна Броуди.

Недоумяващ, той вдигна очи към Мама, видя, че тя е като смахната, и пак

погледна Мери. Той се забави, докато умът му се бореше с невероятната новина, без да може да вникне в нея. Ненадейно Броуди кресна:

— Ела тук!

Мери се подчини. Струваше й се, че с всяка стъпка, която прави, слиза

към собствения си гроб. Броуди грубо я сграбчи за ръката и я огледа от глава до

пети. Чувство на отвращение премина през него.

— Боже мой! — каза той тихичко. — Боже мой!

— Струва ми се, че е вярно! Вярно ли е? — дрезгаво извика той.

От срам езикът на Мери бе онемял в устата. Като все още я държеше за

ръка, той я разтърси безмилостно, после я пусна внезапно и я остави да се

строполи тежко на пода.

— Бременна ли си? Отговаряй бързо или ще ти счупя главата! — изкрещя

той.

Когато тя му каза, Броуди помисли, че сигурно ще я убие. Той стоеше и я

гледаше, като че бе усойница, която го е ухапала. Вдигна ръка, готов да я удари, да й пръсне черепа с един удар на железния си юмрук, с един удар да заличи

нейното падение и своя позор. Искаше му се да я удря, да я тъпче, да я мачка с

токовете на тежките си обувки, докато тя се превърне в безформена кървава маса.

Животинска ярост бушуваше в него. Тя бе окаляла името му. Името Броуди! Беше го

захвърлила в тинята на позора. Целият град ще се забавлява с това. Той вече

виждаше подхилкванията, многозначителните кимвания, насмешките, когато ще мине

по Хай стрийт; чуваше как по площада Крос се носят подигравателни думи и

полузаглушен ироничен смях. Свършено беше с положението, което си бе създал и се

стараеше да затвърди още повече; името му, репутацията му щяха да рухнат, а той

самият трябваше да тъне в земята от срам само заради това нищожество, което

лежеше, плачейки в краката му. Но той не я удари. Силата на вълнуващите го

чувства прегоря в жар, която тласна гнева му в друг път — по-сложен и по-опасен.

Той щеше да й даде да разбере, но по друг начин. Броуди намери остроумно

средство, за да защити честта си! Да! За бога, той щеше да покаже на всички как

се справя с такова положение. Ще видят те как ще постъпи той. Сега тя не е

негова дъщеря. Той ще я изгони от къщи като опетнена.

Изведнъж друго отвратително подозрение се загнезди в ума му, подозрение,

което премина в погнуса; колкото повече размисляше върху него, толкова

по-определена форма вземаше то. Той бутна Мери с огромната си тежка обувка.

— Кой е мъжът? — изсъска той. — Фойл ли беше?

От погледа й Броуди разбра, че е прав. За втори път този омразен младок,

това парвеню, му нанасяше съкрушителен удар, сега по-страшен от първия. Да беше

някой друг, да беше най-долният и най-дрипавият мерзавец в града, който и да е, само не Фойл! А именно той, този подлизурко, този мазен нехранимайко бе

обладавал тялото на Мери Броуди; и тя, неговото дете, му беше позволила да върши

това. Ясна картина, отблъскваща с отвратителните си подробности, изплува в ума

му и го замъчи. Изражението му бе напрегнато, кожата около ноздрите му

потрепваше, дебела пулсираща вена се очерта ясно на слепоочието му. Лицето му, отначало залято с ярка, гневна червенина, сега побеля и се вкамени като изсечено

от гранит. Устата бе стисната безмилостно като клещи, ниското чело — набраздено

от нечовешка жестокост. Студена свирепост, по-ужасяваща от шумните му ругатни, закаляваше гнева му — остър като брадва. Той ритна злобно Мери. Твърдата

Страница 74

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

подметка на обувката му потъна в слабините й.

— Ставай, кучко! — изсъска той и още веднъж жестоко я ритна. — Чуваш ли?

Ставай!

От стълбата Мама безсмислено повтаряше с разтреперан глас:

— Аз не съм виновна! Аз не съм виновна!

Отново и отново се чуваха думите: „Аз не съм виновна. Не ме обвинявай.“

Тя стоеше на стълбата жалка, раболепна и с пелтечещ глас безспирно отхвърляше от

себе си всяка отговорност.

— Ставай — повтори той — или ще ти помогна да станеш!

Когато Мери се надигна, Броуди я изправи на крака с един последен

ритник. Мери залитна, но се задържа. „Защо не ме убие и всичко да свърши“ —

мислеше тя. Там, където я ритна, я промушваше остра болка. Тя бе толкова

уплашена, че не смееше да го погледне. Смяташе, че той я измъчва само за да я

довърши накрая.

— Сега слушай какво ще ти кажа! — процеди Броуди през стиснатите си

зъби, а думите му я горяха като сярна киселина.

Когато тя застана пред него измъчена и трепереща, той наведе глава и

доближи грубото си неумолимо лице до нейното. Очите му блестяха съвсем близо с

остър леден блясък, чиято студенина я плашеше.

— Слушай, ти казвам! Чуй ме за последен път! Ти вече не си моя дъщеря!

Ще те изхвърля като прокажена! Като прокажена, мръсна развратнице! Ето, така ще

се разправя с теб и нероденото ти копеле. С твоя хубостник ще си уредя сметките, когато намеря за добре, но ти — ти ще си отидеш още тази вечер!

Той изрече последните думи бавно, като я пронизваше със студения си

поглед. Броуди, изглежда, не искаше да изпусне удоволствието да види с очите си

унижението й; той се обърна бавно, пристъпи тежко към вратата и я разтвори. В

хола бясно се втурна вятър с дъжд, разклати картините по стените, развя висящите

на закачалката палта и със силата на стенолом се устреми нагоре към свилите се

на стълбите хора.

— Прекрасна нощ за разходка! — изръмжа Броуди със стиснати зъби. — Нощта

е достатъчно тъмна — тъкмо като теб! Можеш да обикаляш улиците колкото ти душа

иска, уличнице такава!

Изведнъж той протегна ръка, сграбчи я за врата и го стисна в огромната

си лапа като в клещи. В хола не се чуваше никакъв звук освен воя на вятъра.

Тримата изтръпнали свидетели на тази сцена — нищо неразбиращото дете, майката и

полууплашената, полузлорадствуваща баба — не продумваха дума. Бяха се стъписали

безмълвни. Чувството, което Броуди изпита при докосването на мекия, но все пак

непреклонен врат го подлуди; щеше му се да го прегъне като вейка, докато изпука, и за момент Броуди остана така, борейки се с това желание; после трепна силно и

като дръпна Мери внезапно, довлече я до вратата.

— Сега ще си вървиш — изкрещя той — и никога няма да се върнеш — никога,

докато не се дотътриш, докато не се повлечеш по земята, за да оближеш ей тези

обувки, които те ритаха.

При тези думи нещо заговори у Мери.

— Никога не ще направя това! — промълвиха бледите й устни.

— Не! — изрева Броуди. — Няма да се връщаш, курво недна! Никога!

С рязък, последен тласък той я отблъсна от себе си. Тя изчезна в

бушуващата отвън тъма, изчезна, като че хлътна в някаква бездна — ни поглед, ни

звук можеше да я достигне. Броуди остана на вратата, пламнал от гняв и стиснал

юмруци, напълнил дробовете си с влажния, солен въздух, и закрещя с прегракнал

глас:

— Да не си се върнала вече! Мръснице! Мръснице!

Последната дума той повтори безброй много пъти, като че тази хула му

доставяше удоволствие и облекчаваше яростта му. После се завъртя на петата си, затвори вратата и остави Мери навън в нощта.

Мери остана там, където бе паднала. Чувствуваше се пребита, защото при

последния, жесток тласък на Броуди бе паднала по лице, върху острия чакъл, с

който бе покрит дворът. Дъждовните капки се забиваха болезнено като игли в леко

облеченото й тяло и плющяха по повърхността на локвата, в която лежеше. Тя вече

беше мокра до кости, но в момента влагата на просмуканите й с вода дрехи само я

освежаваше и разхлаждаше изгарящата я треска. От ужасния поглед на баща си тя бе

заключила, че той положително ще я убие и сега, макар че ожуленото й натъртено

тяло още гореше, чувството, че е спасена, изпълни душата й и превърна ужаса в

облекчение и успокоение. Бяха я изхвърлили позорно, но беше жива, напуснала бе

завинаги един дом, превърнал се напоследък в ненавистен затвор за нея; тя събра

последните си сили и смело съсредоточи ума си върху бъдещето.

Въпреки страшния безпорядък в мислите й тя си даде сметка, че от Денис я

делят може би шестдесет мили; около нея бушуваше незапомнена досега буря; тя

нямаше нито палто, нито шапка, нито достатъчно облекло, нито пари; но сега имаше

Страница 75

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

смелост. Мери твърдо стисна мокрите си устни, опитвайки се без страх да прецени

положението си. Беше изправена пред два избора: единия да се помъчи да стигне до

къщичката в Гаршейк, а другия — да отиде при майката на Денис в Дарок.

До Гаршейк имаше дванадесет мили, а тя знаеше само, че къщичката

наричаха Розов хълм, но нямаше представа къде се намира тя; освен това, дори ако

успееше да се добере до нея, щеше да бъде сама, без пукната пара, без ядене;

сега разбра, че й е нужна някаква подкрепа. Ето защо Мери се отказа от всяка, мисъл да търси Розовия хълм и по необходимост се спря на другата идея. Трябва да

отиде при майката на Денис! Тя поне ще й даде убежище, докато се върне Денис.

Майка му не ще й откаже това. Насърчена, тя си спомни, че веднъж Денис й беше

казал: „Ако се случи най-лошото, можеш да отидеш при майка ми.“ Така и щеше да

направи! Така трябваше да направи! За да отиде до Дарок, бе принудена да върви.

Не си спомняше в събота вечер да имаше някакъв влак — от Ливънфорд за Дарок, пък

дори и да имаше, тя нито знаеше в колко часа тръгва, нито имаше пари за билет.

Следователно трябваше да поеме някой от двата пътя за Дарок. Единият бе главната

съобщителна артерия между двете селища, широк, главен път, близо пет мили,

другият бе тесен, пуст път, който минаваше направо през полето, стесняваше се ту

като алея, ту като пътечка, но не обикаляше и не извиваше из окрайнините на

двата града и беше почти с две мили по-къс от другия. Силите й бяха толкова

недостатъчни и мъките толкова големи, че тя реши да хване втория път, защото

разстоянието беше по-малко. Смяташе, че би могла да извърви три мили.

Просната на земята и защитена от високата стена — на двора, Мери не бе

преценила пълната сила на бурята, която всъщност бе най-страшната буря,

опустошавала Шотландия от един век насам. Вятърът идваше от югозапад и фучеше с

нечувана бързина от шестдесет мили в час. В града само нуждата бе принудила

някои да излязат, а от тях само най-решителните оставаха навън повече от няколко

секунди. Плочи, вдигнати от покривите на къщите, летяха надолу във въздуха с

устрема и смъртоносната сила на гилотина. Цели глинени тръби, изтръгнати от

комините, профучаваха във въздуха и се пръсваха върху настилката. Голямото

дебело стъкло на витрината на Строителната организация се разхвърча на парчета

като сух пергамент — само от силата на вятъра. Сред рева на урагана

непрекъснато, като от оръдейна стрелба, долитаха трясъци от падащи на улицата

предмети. В Нютаун бурята проби фронтона на една новопостроена къща и вятърът, забивайки се като клин, откърти покрива й го вдигна. Целият покрив хвръкна —

двете му половини, разперени като криле на зареяла се във въздуха птица, но

най-после вятърът престана да го държи и той потъна като олово в черните води на

делтата, след като бе изминал цели триста ярда. В ниските части на града

неспирният дъжд причини такова наводнение, че цели квартали останаха под водата; тук-там стърчаха къщи, като самотни сгради, извисени над необикновена лагуна, а

пороят се втурваше около тях, процеждаше се през стените, нахлуваше през вратите

и прозорците и изцяло заливаше долните етажи.

Мълниите, които беснееха над цялата околност, извикаха недотам

всеобхватен, но по-смъртоносен ужас. Един овчар, излязъл с овцете на

възвишенията Доран, бе ударен на място от ослепителна мълния. Бяха ударени и

двама ратаи, приютили се под едно дърво, а овъглените им тела бяха смазани при

падането на разцепения ствол; най-много пострада добитъкът; безброй овце и

говеда бяха убити, както лежаха на открито или търсеха опасно убежище под

дърветата, а цели двадесет говеда, свили се край една телена ограда, бяха

умъртвени от преминалия през оградата ток.

Мълния тресна върху една платноходка, хвърлила котва в залива Порт

Доран, и начаса я потопи. Други кораби в устието на реката и в залива повлякоха

котвите си, скъсаха веригите и удряни от вълните, заседнаха на доранския бряг.

Без да има представа за всичко това, Мери бавно, се изправи на крака.

Вятърът я сграбчи и едва не я хвърли отново на земята, но тя устоя на напора му; и като наклони рязко тялото си право срещу вихъра, тръгна в мрачната нощ.

Пропитите с вода дрехи плющяха по нея като мокри корабни платна, при всяка

крачка те лепнеха по краката й и затрудняваха и спъваха движенията й. Когато

стигна до края на къщата, един оловен улук, откъснат от покрива при един само

порив на вятъра, полетя със зловещо свистене към нея като последен зложелателен

жест на нейния дом, но макар че профуча опасно близко до главата й той не я

засегна и се заби дълбоко в мократа земя. Неизминала още и сто ярда, Мери беше

принудена да почине. Въпреки че на това място трябваше да бъде стълбът на

последния фенер на пътя, тъмнината бе непроницаема и за момент тя помисли, че

вятърът го е угасил, но когато пак тръгна, спъна се в падналия стълб на

строшения фенер. Навела глава, тя се препъваше, опипвайки пътя като сляпа и

успяваше да се придържа в него само защото добре го познаваше и имаше чувство за

ориентация. Шумът около нея беше страшен и толкова оглушителен, че ако речеше да

извика силно, не би чула собствения си глас. Вятърът като някакъв гигантски

оркестър препускаше бясно по гамите на своя регистър. Плътният тон на органа се

Страница 76

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

смесваше с пискливия дискант на кларнетите; резливият звук на кориите

контрастираше на баса на обоите; плачът на цигулките, звънът на чинелите и

гърмът на тимпаните се сливаха в една неземна, невъзможна какофония.

От време на време в тъмнината я удряха невидими предмети. Размахващи се

вейки я жулеха по лицето, счупени клонове и храсти връхлитаха срещу нея. По едно

време някакви меки пипала се обвиха около врата и ръцете й. Тя изпищя от уплаха, извишавайки нечутия си глас срещу урагана, и помисли, че живи лапи я обгръщат, но когато вдигна ръце от ужас, откри, че е омотана в сноп сено, откъснал се от

някоя разпиляна купа.

С огромна трудност бе извървяла около една миля от разстоянието, но това

не беше и половината от пътя до целта, а най-ужасната част бе непосредствено

пред нея. Тук пътят се превръщаше почти в пътечка без никаква оградка или

канавка, по която човек би могъл да се ориентира, без нищо, което да го

разграничава от съседната гориста местност, и се губеше в гъстак от ели. Тази

гора винаги бе мрачна, с тъжни дървеса, които шепнеха жалостиво, но сега, в

страховитата нощ, обгърнала я сама като непроходим лес, гората беше страшна и

отвратителна както черния мрак, гъстеещ в сърцето на другата гора — нощта. Мери

потрепера, когато си представи, че трябва да влезе в гората. Веднъж, още като

дете, по време на една екскурзия с други деца — тя се беше загубила между тези

мрачни, сурови дървета, бе тичала между тях, бе търсила самотна другарчетата си; и сега тя си спомни с болезнена яснота детския си ужас, ужас, който се върна при

нея върху черни криле, когато, събрала всичката си смелост и сили, тя потъна в

гората.

Беше почти невъзможно да следва пътеката. Пипнешком Мери се мъкнеше

напред с протегнати ръце и изопнати пред себе си длани. Обтягането на ръцете й

причиняваше мъчителна болка в страната, където я бе ритнал баща й, но тя беше

принудена да ги държи така, за да пази главата и лицето си от дърветата и да

определя по-точно посоката на уморителния път. Докато беше на открито, вятърът

духаше все в една определена посока, но сега той се въртеше около стволовете на

дърветата и образуваше стотици течения и вихрушки, при които бе невъзможно да се

върви право напред. Мери бе подхвърляна насам и натам като кораб, който си

поправя път сред водовъртеж от коварни течения, без луна и звезди, които да го

направляват в опасната нощна тъма. Тя бе започнала да се отклонява от пътеката, когато изведнъж една вихрушка рязко я сграбчи, накара я да изгуби равновесие и

яростно я хвърли наляво. Тя падна с цялата си тежест и лявата й длан се надяна

на острия като кама връх на един нисък счупен елов клон, който стърчеше

хоризонтално от ствола. Един мъчителен миг ръката й остана прикована към

дървото, сетне тя я издърпа и залитайки, се изправи на крака.

Продължи напред. Сега окончателно се бе загубила. Искаше да излезе от

гората, но не можеше. Кръвта течеше от ранената й ръка, а тя, замаяна, опипваше

пътя си от дърво на дърво, пронизвана от ужас, от болките в ударената страна и

непрекъснатите бодежи в тялото. Измръзнала до мозъка на костите си, с мокра

коса, по която се стичаха студени капки, с кожа, — пропита с дъждовна вода, тя

се луташе из гората всред мрака. Падаше и ставаше, олюляваше се назад и политаше

напред под такта на безумната музика на урагана, който ревеше между дърветата.

Като че самият адски шум, който проглушаваше ушите й, я въртеше и направляваше

движенията й с фантастичния си ритъм. Зашеметена, тя обикаляше около

изтръгващите се с трясък дървета, забравила всичко освен болката и желанието си

да избяга от тази препречила пътя й гора.

Главата й се замая и започна да й се струва, че мракът бе пълен с диви

живи същества, които се втурваха край нея, докосваха я с пръсти, напираха и

тичаха наоколо й в някаква паническа оргия. Тя усещаше студеното, поривисто

дихание на мокрите създания, които се промъкваха и блъскаха из гората. Те

шепнеха на ухото й необикновени, неприятни неща за Денис и детето й, ревяха

силно с гласа на баща й, хленчеха като майка й. Всеки звук наоколо й бе за нея

непонятната и несвързана реч на тези въображаеми същества. Навремени съзнаваше, че е обезумяла, че никакви видения не я заобикалят, че е сама, изоставена,

забравена в гората, но залитайки напред, умът й отново се помрачаваше, забулен

от виденията на страха. Изведнъж, когато сякаш окончателно щеше да изгуби разума

си, тя се спря в няма почуда. Вдигна измъчените си очи към небето и зърна луната

— тънък сърп без сияние, легнал по гръб между струпаните облаци, като че бурята

го бе издухала пред тях. Мери го видя само за миг — после той бе забулен от

пропускащите облаци, но тя забеляза, че сега вятърът стремително фучеше насреща

й в права посока, че вече ги нямаше твърдите стволове на елите. Беше извън

гората! Тя заплака с облекчение и веднага се втурна сляпо напред, за да избяга

от гората и от бъбривите същества. Беше загубила не само пътя, но и всяко

чувство за ориентация и като се влачеше и препъваше, само инстинктът за бягство

я тласкаше напред неизвестно накъде. Сега вятърът й помагаше, правеше краката й

по-леки, удължаваше уморените й крачки. Намираше се в някакво поле и дългата

Страница 77

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

мокра трева я шибаше по краката, докато се придвижваше напред по меката морава.

Това бе необработена земя, защото Мери минаваше между гъсталаци от папрат,

подхлъзваше се и се препъваше от полузарити в земята, обрасли с мъх валуни, а

къпини драскаха краката й; но сега тя не можеше да мисли логично и не се спря, за да определи местонахождението си по характера на местността, през която

минаваше.

После изведнъж сред шума Мери долови дълбок, звучен напев и докато тя

напредваше, той се засилваше, прераствайки в шум на бързи води. Бучеше широка

река, придошла и така изпълнила коритото си с мътни води, че лудешкият им бяг

звучеше в Мерините уши като екот на огромен водопад. С всяка измината крачка

грохотът ставаше все по-силен, докато започна да й се струва, че реката, пълна с

отломки, домъкнати от планините, напредва застрашително към нея, понесла

невидимо в кипящите си води стобори и плетища, останките на не един мост, цели

трупи и телата на мъртви овце и говеда.

Мери бе вече на брега, когато разбра, че това е Ливън; същият Ливън,

който й бе пял така нежно с веселия си ромон, Ливън, който бе разгарял

опиянението им — нейното и на Денис — и лъкатушейки край тях, ги бе накарал с

песента си да се обичат. Сега, подобно на Мери, той се бе изменил до

неузнаваемост. Луната все още бе забулена и Мери не виждаше нищо, но както

стоеше уплашена и заслушана на високия открит бряг, в момент на крайно отчаяние

й се дощя да се остави да полети надолу към тези невидими, гърмящи води, да

забрави и да бъде забравена. Тръпки преминаха по изтерзаното й тяло и тя

отхвърли тази мисъл. Като повеля за живот се появи друга мисъл: каквото и да се

случи, тя все още имаше Денис. Трябваше да живее за Денис — сега тя почувствува, че той я вика. Обърна се рязко, сякаш за да не чува призива на бучащата река, но

в бързината, като искаше да се отдръпне, стъпи невнимателно, мократа й обувка се

подхлъзна, тя се препъна, кракът й пак се хлъзна върху една мазна буца земя и

Мери полетя с крака напред по стръмния склон. Ръцете й отчаяно се вкопчваха в

ниската трева и камъша по брега, но бурените, за които се залавяше, се късаха в

ръцете й или се измъкваха с корен от мократа земя. Краката й изровиха две бразди

в меката кал, когато ги заби ожесточено в почвата, правейки напразен опит да се

спаси. С ръце тя се залавяше за мокрия склон, но не намираше нищо, о което да се

задържи. Гладката повърхност на ската бе стръмна и коварна като глетчер и вместо

да я спрат, тези отчаяни движения само увеличаваха скоростта й. С неудържима

сила Мери летеше надолу към невидимата река. Тя падна във водата безшумно и

веднага потъна между дългите водорасли, които растяха на дъното, а когато отвори

уста от изненада и ужас, вода нахлу в дробовете й. Силата на течението бързо

понесе тялото й надолу по реката между оплитащите се около нея треви и я влачи

цели тридесет ярда, преди тя най-после да излезе на повърхността.

Мери не можеше да плува, но движена от инстинкта за самосъхранение,

направи няколко слаби, отчаяни удара с крайниците, като се опитваше да държи

главата си над водата. Това беше невъзможно. Поради голямата сила на пороя във

водата една след друга се образуваха високи вълни, които непрекъснато я

заливаха, и накрая един водовъртеж под повърхността я хвана за нозете и я

помъкна надолу. Този път Мери остана под водата толкова дълго, че почти загуби

съзнание. Ушите й пищяха, дробовете се надуха, очните ябълки изскочиха; пред

себе си виждаше да играят червени искри; задушаваше се. Но тя още веднъж излезе

на повърхността и когато се появи над водата, отпаднала и почти безчувствена, една вълна тласна някакъв плаващ пън под дясната й ръка. Тя несъзнателно се

хвана за дънера и немощно го притегли към себе си. Тя плаваше. Тялото й бе

потопено, косата й се разстилаше зад нея в реката, но лицето й беше над водата и

с дълбоки трудни вдишвания тя пълнеше и пълнеше гърдите си с въздух. Без да

чувствува нищо друго освен необходимостта да диша, тя се държеше за пъна и

плаваше сред чудновати останки, които сегиз-тогиз се устремяваха към нея и бързо

отминаваха надолу по реката. Движеше се с толкова голяма скорост, че когато

съзнанието й малко се проясни, разбра, че ако не достигне бързо брега, ще бъде

отнесена сред острите скали, които стърчаха сред бързеите, непосредствено над

Ливънфорд. Като продължаваше да се държи за пъна, с последни сили Мери, зарита с

крака. Студената речна вода я пронизваше много по-силно от дъжда, пронизваше я, защото изворът в планините бе покрит с лед и сняг, а освен това в планинските

притоци се стичаше разтопен сняг. Студът проникваше до мозъка на костите й;

устните й бяха безчувствени и макар че краката вяло се движеха по заповед на

волята, Мери не усещаше това движение. Въздухът толкова изстина, че заваля град.

Зърната бяха големи, твърди като камък, остри като ледени шушулки; те браздяха

водата като сачми и отскачаха от пъна като куршуми, валяха немилостиво върху

лицето и главата на Мери, нараняваха очите й, шибаха бузите й, режеха долната й

устна. Тъй като трябваше да се държи с две ръце много здраво за пъна, тя не

можеше да се запази и бе принудена да понася този безмилостен обстрел

незащитена. Зъбите й тракаха; наранената й ръка беше безчувствена и вкочанена; Страница 78

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

усети ужасно схващане в кръста; чувствуваше, че умира от студ. Съприкосновението

на ледената вода я убиваше. В този момент, когато се бореше да достигне брега, я

преследваше една-единствена мисъл — не за нея или за Денис, а за детето в нея.

Властен инстинкт овладя съзнанието на Мери, сякаш това бе някаква вест, минала

по необикновени пътища от детето до самата нея; тя неочаквано бе предупредена, че ако не излезе бързо от водата, детето й непременно ще умре.

Никога досега не беше мислила с такава обич за детето си. По-рано

понякога бе го ненавиждала като част от собственото си презряно тяло, но сега я

обзе непреодолимо желание да го види живо. Ако умреше тя, щеше да умре и то. Тя

си представи как живото бебе, заключено в удавеното й, плаващо към морето тяло, постепенно престава да шава в затвора на безжизнената й плът. Мери отправи

безмълвна молитва: искаше да живее — да живее, за да даде живот и на детето.

Беше достигнала до място, където набъбналата река, излязла от бреговете,

бе наводнила съседните поля. Мери вече чувствуваше, че вляво от нея водата е

по-спокойна и с последните си нищожни сили се помъчи да се насочи нататък. Тя

правеше опит след опит да се измъкне от главното течение, но то я връщаше

обратно. Почти беше изгубила всяка надежда, когато при един остър завой на

реката силен водовъртеж внезапно отклони дънера от пътя му и Мери заплава към

място, където нямаше вълни, нямаше водовъртежи, нямаше бързей. Остави пъна да се

носи по течението, докато спре; после трепереща отпусна крака. Те докоснаха

дъното и тя се изправи, потънала до кръста във вода. Тежестта на водата и

вкочаненото й тяло почти не й даваха възможност да се движи, но все пак

сантиметър по сантиметър тя се отдалечаваше бавно от шума на реката. Най-после

стъпи на твърда земя. Огледа се. За голяма нейна радост сред непрогледния мрак

видя светлина. Тази светлинка беше като божествен балсам, разлян неочаквано

върху всичките й рани. Струваше и се, че години наред се е движила в свят от

мрачни призраци, дебната на всяка крачка от тъмна неизвестност и невидими

опасности, които можеха да я погубят. Малката неподвижна светлинка блещукаше

спокойно и в този слаб проблясък Мери намери утеха и успокоение. Спомни си, че

тук някъде имаше малък самотен чифлик. Който и да живееше в него, не би отказал

да я приюти при ужасното й състояние и в такава ужасна нощ. Сгърчила се от студ, тя се отправи към светлината.

Сега вървеше едва-едва. В долната част на корема усещаше огромна тежест,

която като че я теглеше към земята; при всяко движение я разкъсваше остра болка.

Приведена почти одве, тя упорито вървеше напред. Светлината беше толкова близко, а пък колкото повече вървеше, тя сякаш толкова повече се отдалечаваше от нея.

Краката й затъваха дълбоко в подгизналата почва; с големи усилия тя успяваше да

ги изтегли и с всяка крачка тя като че все по-дълбоко затъваше в мочурището,

което трябваше да прекоси. Все пак Мери вървеше, затъвайки все повече и повече в

тресавището; по едно време нагази в каша от вода и кал, която стигна до коленете

й. Едната й обувка залепна в тинята, измъкна се от краката й и тя не можа да я

извади. Кожата й, побеляла от продължителното стоене във водата, сега беше

оплескана и смазана с кал. Останките от облеклото й се влачеха след нея окаляни

и разкъсани на парцали.

Най-после започна да й се струва, че макар и бавно напредва и все повече

се приближава към светлината; в този миг, като направи крачка напред, тя не

усети твърда почва под краката си. Започна да потъва в тресавището. Запищя.

Топлата тинеста кал я теглеше за краката с мека настойчивост, привличайки я

надолу в прегръдките си. Не можеше да извади нито единия, нито другия си крак, а

при усилията й да се измъкне, от блатото заизскачаха мехури с вонящ газ, който я

задушаваше. Мери потъваше все по-дълбоко. Помисли, че се бе спасила от чистата

смърт в студената вода на реката, за да загине тук, както й се полага. Тази тиня

бе по-подходящ саван за нея от чистата вода на планинските потоци. Съдено било

скверното й тяло да гние в развала и разлагайки се, да стане накрая част от нея.

Да преодолее опасности като тези, които преживя тази нощ, и да не може да се

спаси, когато помощта беше толкова близо! — тази мисъл я вбеси. С нечовешки

усилия тя се опита да се закрепи. Извика и се хвърли напред, като се вкопчваше

бясно в мъха, който растеше по повърхността на тресавището. Лепкавият мъх почти

не представляваше опора, но тя с такава ярост се залавяше за него с разперените

си пръсти, че с последни, свръхчовешки усилия успя да се измъкне благодарение

само на ръцете си. Дишайки тежко, тя довлече тялото си до по-здрава почва в

тресавището и се просна окончателно изтощена. Вече не бе в състояние да върви и

затова след кратка почивка бавно запълзя напред на четири крака като ранено

животно. Но за да се отърве от тресавището, тя бе използувала последните жалки

остатъци от силите си и сега, макар че беше на твърда земя на не повече от

петдесет ярда от къщата, разбра, че никога няма да се добере до нея. Тя се

отказа да се бори и като заплака тихо, легна на земята отчаяна и отпуснала

безсилните си крайници, а връз нея отново се заизлива дъжд. Но както лежеше, до

нея достигна през бурята тихо мучене на крави. След малко пак чу същия звук и

Страница 79

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

като погледна надясно, различи смътно в мрака тъмните очертания на някаква ниска

постройка. Всред мътната мъгла, забулила съзнанието й, се появи мисълта, че пред

нея има някакво убежище. Тя се надигна, с последни, трескави усилия се дотътри

до сайванта и се строполи в безсъзнание на пода.

Подслонът, до който се добра, беше мизерна дворна постройка — жалкият

обор на малката ферма. Беше построена от дебели кирпичи, пролуките между които

бяха грижливо затъкнати с мъх; ето защо вътре беше топло, а тъй като оборът бе

твърде нисък и студеният вятър минаваше безпрепятствено над него, той бе

избягнал и яростта на урагана. Въздухът вътре бе изпълнен със смесен дъх на

слама и тор и приятния мирис на самите животни. Три млечни крави стояха пред

яслите си и помръдваха с леки кротки движения; самите те почти не се виждаха, само светлите им вимета слабо се белееха в мрачината. Големите им тъжни очи,

привикнали с тъмното, гледаха умно и плахо необикновеното човешко същество,

което лежеше на пода почти без да диша. Сетне, като видяха, че е неподвижно и

безвредно, те равнодушно обърнаха глави и пак запреживяха спокойно, движейки

безшумно челюстите си.

Мери остана да лежи в блажена самозабрава не повече от няколко мига.

Силен пристъп на болки й върна съзнанието. Болките я заливаха като вълни. Те

започнаха от гърба, разпростряха се около цялото й тяло, спуснаха се надолу по

вътрешната страна на бедрата, засилваха се бавно, но застрашително, докато

постепенно преминаха в нетърпима криза. После изведнъж болките я напуснаха —

вяла, изтощена и безпомощна.

През цялото си трагично странствуване тя бе търпяла тези болки. Но сега

те станаха непоносими и легнала сред нечистотията в обора, тя страдаше със

склопени очи. Беше разперила отслабналите си ръце и крака, тялото й, което Денис

бе нарекъл свой олтар, лежеше в изпущащия пара тор, оваляно в засъхнала кал.

Болезнени стонове се чуваха измежду стиснатите й зъби; капки студена пот оросиха

челото й и бавно се застичаха по спуснатите клепачи; чертите й, обезобразени от

тинята и разкривени от непоносимите мъки, бяха застинали, но страданията й сякаш

изпущаха лъчи, които се бяха събрали в бледо, прозрачно сияние около главата и

ограждаха като ореол умореното й лице.

Промеждутъците между болките ставаха все по-кратки, — а самите пристъпи

— по-дълги. Когато болката отминеше, пасивното очакване на следващия пристъп бе

цяло мъчение. После той започваше, сграбчваше я цяла в лапите си, пронизваше я с

нетърпима болка и се разпростираше във всеки нерв. Виковете й се сливаха с воя

на нестихващия вятър. Всичко, което бе претърпяла, беше нищо в сравнение със

сегашните й мъки. Тялото й немощно се гърчеше на каменния под; кръвта се

смесваше с потта и с мръсотията наоколо. Мери се молеше да умре. Като безумна

зовеше бога, Денис и майка си. Но само вятърът откликваше на стоновете й. Той се

надигаше, втурваше се около обора и пищеше, сякаш и се надсмиваше. Тя лежеше

изоставена от всички, но накрая, когато вече не би могла да преживее още един

пристъп, вятърът зави с най-силните си и пискливи тонове и сред разгара на

бурята Мери роди син.

Докато отминаха последните мъки, Мери беше в съзнание. Сетне, когато

всичко свърши и нямаше болки, потъна в дълбокия кладенец на забравата.

Детето беше дребно, хилаво, недоносено. Свързано все още с

безчувствената си майка, то се залавяше с малките си пръстчета за нея или за

празното пространство. Главицата му се люшкаше на тънкото вратле. То лежеше до

майка си и едва дишаше, а тя постепенно губеше кръв и бавно побеляваше. Но ето

то изплака на пресекулки със слаб глас. Като че в отговор на този зов вратата на

обора бавно се отвори и мъждивата светлина на един фенер проникна в мрака. Влезе

една старица. Главата и раменете й бяха загърнати с дебел кариран шал; като

вървеше, тежките й дървени обуща хлопаха. Тя бе дошла да види здрави и читави ли

са добичетата и тръгна между тях, галеше ги по вратовете, потупваше ги по

страните и им говореше одобрително:

— Е, госпожо Пенси — мърмореше тя. — Ела насам, Дейзи! Помръдни се,

Бела! Стани, хайде! Хайде! Хайде, мила! Божке, каква нощ! Каква хала! Не се

тревожете, милички, бъдете спокойни! Здрав покрив имате над главите, не бойте

се. Ще ви…

Изведнъж тя вдигна глава и се ослуша. Стори й се, че чу в обора тих,

жаловит плач. Но тя бе стара и глуха, в ушите й кънтеше ураганът, та реши, че се

е излъгала и понечи да се обърне, за да продължи заниманието си, когато още

веднъж — този път ясно — чу слабия печален стон.

— Господи помилуй! Какво… какво е това? Чувам нещо, бога ми… нещо… като

че ли дете плаче.

С трепереща ръка тя наведе фенера и се заозърта наоколо в тъмнината,

после се стъписа поразена, невярваща на очите си.

— Боже, спаси ни! — извика тя. — Та това е бебе и майка! Пресвета дево,

тя е мъртва. Ох, каква нощ, каква нощ! Какво доживях да видя.

Страница 80

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Тя мигом сложи фенера на пода и коленичи със старческите си крака до

Мери. Без изтънчена нежност — грубите й ръце се заловиха за работа с ловките и

опитни движения на свързана със земята жена, за която природата е отворена

книга. Бързо, но без суматоха тя скъса пълната връв и загърна детето с края на

топлия си шал. После се зае с майката и с изкуствен натиск незабавно изкара

плацентата и спря кръвотечението. Докато работеше, не преставаше да говори на

себе си:

— Де се е чуло и видяло такова нещо! Едва не е умряла, горката! Пък

каква е млада и хубава! Ще се погрижа за нея. Сега е по-добре. Защо ли пък не е

дошла в къщи? Щях да я прибера. Ама виж ти, божа работа е това, дето излязох да

видя добичетата.

Тя потупа Мери по ръцете, потърка бузите й, покри я със свободната част

на шала, в който бе завито детето, и бързо излезе.

Като се върна в уютната кухня, тя извика на сина си, седнал край

огнището, в което пращеше голям пън:

— Бързо, синко! Бягай като хала до Ливънфорд за доктор! Доведи го,

каквото и да става! В обора има болна жена. Бягай, за бога, и не разпитвай!

Животът й виси на косъм!

Синът й се втренчи в нея недоумяващ.

— Какво — попита той тъпо, — в нашия обор ли?

— Да — извика тя, — избягала е от бурята. Ако не бързаш, ще умре… Бягай!

Бягай за помощ!

Той стана все още объркан и заоблича палтото си.

— Ето ти тебе работа! — мърмореше той. — В нашия обор. Какво й е, а?

— Не е твоя работа! — кипна старата. — Махай се веднага! Не запрягай

коня! Тичай с все сила!

Тя го изтика през вратата и като се убеди, че е тръгнал, взе една

тенджерка, наля в нея мляко от едно гърне, оставено на шкафа, и бързо го сгря на

огъня. После сне одеялото от леглото си в кухнята и пак хукна към обора с

одеялото в една ръка и топлото мляко в другата. Зави Мери добре в одеялото и

като повдигна внимателно главата й, с мъка наля няколко капки от топлото мляко

между посинелите й устни. Тя поклати глава в знак на съмнение.

— Страх ме е да я бутна — прошепна старицата. — Съвсем е загазила.

Като пое новороденото на ръце, тя го отнесе в топлата кухня и се върна с

чиста влажна кърпа и още едно одеяло за Мери.

— Ето, милата ми, сега ще се стоплиш — шепнеше тя, докато завиваше

отпуснатото й тяло с второто одеяло.

После нежно изтри с кърпата втвърдената кал по бялото й студено лице.

Беше направила всичко възможно и сега, клекнала край Мери, чакаше търпеливо, без

да вдигне поглед от нея, разтриваше от време на време безжизнените й ръце,

гледаше студеното й чело. В това положение тя остана близо цял час.

Най-после вратата се отвори, един мъж влезе в обора, а с него нахълта

вятър и дъжд.

— Слава богу, дойдохте, докторе! — възкликна старицата. — Боях се, че

няма да дойдете.

— Какво се е случило? — рязко попита докторът и пристъпи към нея.

Тя му обясни с няколко думи. Докторът само поклати глава и приведе

високото си слабо тяло над легналата на пода жена. Доктор Ренуик беше млад

човек, вещ в работата си, и тъй като бе нов в Ливънфорд и гореше от желание да

си създаде клиентела, се реши да тръгне пеш в такава нощ, докато другите двама

лекари, повикани преди него, отказаха. Той погледна бледното, хлътнало лице на

Мери и напипа слабия й неравномерен пулс. Докато той гледаше с невъзмутимо

спокойствие секундарника на часовника си, старата жена бе впила тревожен поглед

в лицето му.

— Как мислите, докторе, ще умре ли?

— Коя е тя? — попита той.

Старицата поклати глава отрицателно.

— Не знам, бога ми. Но каква е хубавица, а толкова се намъчи, докторе —

рече тя, като че го молеше да направи всичко, което е по силите му.

— Къде е бебето? — попита докторът.

— В кухнята. Още е живо, но такова едно слабичко, горкото.

Като лекар той гледаше хладнокръвно и изпитателно неподвижната фигура

пред себе си, но като човек беше трогнат. С опитния си поглед сякаш четеше

историята на всички страдания на Мери, като че тази история бе незаличимо

написана върху лицето й. Той забеляза изострения й тънък, прав нос, хлътналите

кръгове под тъмните й очи, тъжно отпуснатите ъгли на безкръвните й меки устни.

Чувство на състрадание го обзе, премесено с прилив на необикновена, дълбока

нежност.

Той отново взе слабата отпусната ръка на Мери в своята, сякаш за да влее

Страница 81

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

струя живот от своето изпълнено с жизненост тяло в нейното; после, като обърна

ръката й, видя дупката на дланта й и възкликна неволно:

— Горката! Колко е млада и безпомощна.

Сетне, засрамен от слабостта си, продължи рязко:

— Състоянието й е тежко. Кръвоизлив, лош кръвоизлив и нервно сътресение

— бог знае от какво. Ще трябва да я отведем в болницата — добави той накрая.

При тези думи синът, който стоеше мълчалив отзад, се обади от вратата:

— Ако искате, докторе, веднага ще запрегна коня в колата.

Ренуик погледна старицата, очаквайки съгласието й. Тя нетърпеливо закима

с глава и сключи умолително ръце.

— Добре, да вървим!

Докторът изпъна плещи. На хонорар той не разчиташе и тази визита можеше

да му донесе само затруднения и да изложи на опасност незатвърдената му още

репутация. Но нещо го подтикваше да се заеме с този случай. Чувствуваше, че

трябва да се заеме. В тъмните му очи блесна гонещо желание да спаси Мери.

— Не е само нервното сътресение — високо каза той. — Не ми харесва

дишането й. Може би има пневмония и ако е така… — Той изразително поклати глава, обърна се, наведе се над чантата си, извади някакви средства за усилване и ги

приложи, доколкото му позволяваха обстоятелствата. Когато свърши, пред вратата

седеше колата — груба селска каруца, дълбока и тежка като фургон. Бебето повиха

в одеяла и внимателно го сложиха в единия ъгъл, после вдигнаха Мери и я положиха

до детето. Накрая се качи и Ренуик и подхвана Мери с ръце, а селянинът седна на

мястото си и шибна конете. Така те се отправиха в нощта към болницата;

необикновената болнична кола се движеше бавно, подскачаше и се друсаше, а с

двете си ръце докторът предпазваше, доколкото бе възможно, тялото на Мери от

ударите, предизвикани от неравния път.

Старицата гледа след тях, докато се изгубиха, после въздъхна, обърна се,

затвори вратата на обора и прегърбена, бавно се отправи към къщата. Когато влезе

в кухнята, стенният часовник в ъгъла отмери осем тържествени удара. Тя отиде

тихо до скрина, извади библията си и като сложи бавно старите очила със

стоманени рамки, отвори книгата наслука и спокойно зачете.

>>

XI

Вятърът, който духаше яростно в западната част на страната, духаше още

по-яростно в източната. В неделя следобед, когато в Ливънфорд и околностите

цареше хаос, в графствата по източното крайбрежие опустошенията бяха още

по-големи.

В Единбург Денис с мъка вървеше по Принсес стрийт; вятърът, който

беснееше по сивия, пометен от бурята булевард, вдигаше палтото му над главата и

го заваляше. Денис обичаше този вятър; чувствуваше собствената си сила, когато, борейки се, си проправяше път срещу него. С шапка в ръка, разрошен и с отворена

уста той си пробиваше път срещу вихъра. Вятърът пееше в ушите му, свистейки като

гигантски пумпал, а и Денис пееше или по-точно инстинктивно издаваше

нечленоразделни звуци — израз на напиращите в него жизнени сили. Повечето от

малобройните минувачи неволно се обръщаха след него и завистливо процеждаха

между посинелите си треперещи устни: „Ама че юначага!“

Беше четири без четвърт. Денис бе закусил рано у Маккинли — „Семеен и

търговски хотел без спиртни напитки“. Добре си вършеха работата там — без

всякаква показност, но затова пък имаше голямо изобилие от вкусна храна. Денис

очисти цял поднос със салам и бял пудинг, изяде една порция кейк от овесени ядки

и пресуши чайника в собствената приемна на Маккинли. Старата Мама Маккинли бе

готова да угажда във всичко на Денис — той й беше симпатичен, както на повечето

хора, и когато пристигнеше в Единбург, винаги отсядаше у тях. На тръгване тя му

подари голям пакет сандвичи, за да поддържа телесните си сили, докато пристигне

в Дънди късно вечерта, а за да поддържа духа му, докато пак се видят, му даде

силна, звучна целувка. „Добре е да имаш приятели“ — мислеше Денис с

благодарност, докато попипваше пакета със сандвичи в страничния си джоб и

крачеше по пътя за Грантон, за да замине с ферибота през залива Форт за

Бърнтисленд. Той бе недоволен от времето само защото се боеше, че може би няма

да пуснат ферибота; но и да нямаше ферибот, мислеше си Денис шеговито, той

чувствуваше достатъчно сили в себе си, за да преплува залива.

Вятърът беше силен, но дъжд още не бе завалял и тъй като до Грантон

имаше само три мили, Денис се отказа от обикновеното превозно средство до

пристанището и реши да върви пеша. Колко хубаво е да живееш! Вятърът го

опияняваше; когато го чувствуваше по лицето си, Денис искаше да живее вечно.

Стъпвайки твърдо по паважа, Денис бе уверен, че лесно ще измине разстоянието за

един час — времето, което имаше на разположение.

Страница 82

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Закрачил към пристанището, той бе обзет от радостни мисли. Работата

вървеше по-добре, отколкото бе очаквал, а утре в Дънди се надяваше да затвърди

положението си при „Блейн енд къмпани“. Младият господин Блейн имаше голямо

влияние във фирмата и бе особено разположен към Денис. Денис разбираше, че ако

го склонеше, ако го убедеше да сключи сделка с фирмата „Файндли“, победата беше

в ръцете му. Той се зае да обмисля едно остроумно, кратко слово, с което да

започне разговора утре. Вървейки по улицата, той чудесно декламираше речта си на

вятъра и празните улици и с безмерна наслада подчертаваше съществените моменти с

изразителни жестикулации, така че, когато стигна до Грантон, бе вече успял да

порази младия господин Блейн с епиграмите си, да го бомбардира с технически

подробности и да го обезоръжи с аргументите си. Денис с облекчение забеляза, че

ферибота се люшкаше край малкия кей и по всичко личеше, че се готви да замине, затова ускори крачките си и се качи на борда. От ниската палуба заливът с бялата

пяна, кипнала по гребените на оловносивите вълни, изглеждаше по-мрачен и

по-страшен, отколкото от вълнолома. Малкият съд подскачаше силно, а дебелите

корабни въжета, с които бе привързан за яките железни стълбове на кея, скърцаха

и плющяха под двойния напор на вятъра и отлива. Денис обаче бе свикнал с морето

и несмущаван от нищо, се присъедини към други трима пасажери, които, събрани на

носа, унило гледаха залива, сближени по-тясно от неприятното предчувствие за

опасност.

— Не ми харесва днес морето — обади се единият.

— Бурно е, може да направи пакост — рече другият.

— Вече съжалявам, че не послушах жена си и не останах в къщи — каза

третият, като направи слаб опит да се пошегува.

Денис ги окуражи:

— Мислите ли, че капитанът би тръгнал, ако не беше сигурен, че ще може

да мине? — искрено се удиви той. — Само пет мили има до отсреща — просто нищо.

След двадесет години ще можем да прескачаме такива канавки или да минаваме на

кокили през тях.

Тримата го изгледаха недоверчиво, но той се зае с тях и започна да се

шегува, да ги закача и само след пет минути спечели сърцата им. Те го признаха

за водач, тревожните им предчувствия се изпариха, а един от тях дори извади

плоско шишенце.

— Да пийнем по глътка, преди да тръгнем, а? — предложи той и смигна.

Това бе висш израз на добро настроение. Този, който черпеше, пръв вдигна

шишенцето, после другите двама отпиха скромно, както се полага на гости, а Денис

отказа.

— Така съм се натъпкал със салам, че се боя да не отиде за рибата —

поясни той с широк жест и изразителна гримаса към развълнуваното море, като

искаше да каже, че единственото му желание в живота е да задържи в себе си

превъзходното ядене, за което току-що бе платил.

Тримата се ухилиха възхитени; фактът, че този безгрижен и безстрашен

младеж можеше да се разболее от морска болест, както той бе намекнал, им се видя

много смешен и отново ги изпълни с чувство за собственото им достойнство. А

Денис ги насърчаваше, като с готовност се приспособяваше към тяхната среда и с

такова въодушевление им разказваше анекдоти, че те почти не забелязаха нито кога

потеглиха, нито голямото вълнение в залива. Единият бе позеленял, а другият

преглъщаше, като че му се гадеше, но те по-скоро биха умрели, отколкото да се

изложат в очите на този млад Хектор, който тъкмо бе стигнал до най-интересното

място в петия анекдот — за ирландеца, който скроил чудесен номер на англичанина

и шотландеца при крайно комични и неудобни обстоятелства.

Останалите няколко пасажера бяха по-неспокойни и се притискаха един в

друг, когато фериботът подскачаше като черупка в бурните води. Те се стискаха за

стойките, лягаха на палубата или повръщаха, без да се стесняват, а наситеният с

водни пръски вятър виеше между корабните въжета, яростните шумящи вълни се

разбиваха над ниската преграда и покриваха палубата с воден пласт, който се

стичаше ту на едната, ту на другата страна при всяко наклоняване на кораба.

Най-после приближиха Бърнтисленд, големите вълни останаха зад тях и след

дълги маневри корабът бе закотвен. Капитанът на малкия съд слезе от мостика; от

мушамата му се стичаше вода. Денис го чу да казва:

— Не съжалявам, че пристигнахме. Дяволско време! По-лошо пътуване никога

не сме имали.

Пътниците заслизаха бързо, но някои се чувствуваха толкова зле, че се

наложи да ги отнесат от кораба до вълнолома, където малката геройска група се

сбогуваше с Денис.

— Нима няма да продължите по-нататък? — попита Денис.

— Ами! — отговори един от всичките и погледна към облаците. — Слава

богу, ние всички сме момчета от Бърнтисленд и скоро няма да правим такава

разходка до Единбург. След тая буря в морето у дома ще бъде много добре.

Страница 83

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Те тържествено се ръкуваха с Денис и чувствуваха, че никога няма да го

забравят. Дълго след това щяха да повтарят помежду си: „Ех, че момче беше онова, дето премина с нас залива в бурята! Пет пари не даваше за нищо!“

Когато си тръгнаха, Денис се запъти към гарата. Влакът за Дънди, който

имаше връзка с парахода за Грантон и тръгваше в пет часа и двадесет и седем

минути, беше вече на гарата и тъй като сега часът бе пет и двадесет, Денис

излезе на перона и занаднича през прозорците, за да си намери свободно купе в

трета класа. Оказа се, че броят на пътниците е по-голям, отколкото би могло да

се очаква в такова време, и Денис мина покрай целия влак чак до локомотива, без

да намери свободно място. До локомотива стоеше кондукторът и разговаряше с

машиниста. Денис позна кондуктора, с когото той, с присъщата си общителност, се

бе сприятелил при едно предишно пътуване, и пристъпи към него.

— Как сте, Дейви Макбийт? — каза той. Кондукторът обърна глава и след

като един миг го гледа в недоумение, очите му светнаха.

— Я виж! Та това сте вие, господин Фойл! — сърдечно възкликна той. — Не

можах да ви позная изведнъж.

— В Донигол други като мене няма — ухили се Денис.

— И към вас ли е такова времето? — попита Макбийт. — Ние с Митчел — той

посочи машиниста — тъкмо говорехме за бурята; вятърът ни плаши. Духа в опасна

посока.

— Нима може да върне назад стария пухтящ змей? — засмя се Денис.

Митчел неодобрително поклати глава.

— Това съвсем не е за смях — рече той и погледът му изразяваше нещо

повече от думите.

После, като се обърна към другаря си в кабината, попита:

— Как е монометърът, Джон?

Появи се черното лице на огняря, чиято усмивка разкри белите му зъби.

— Пара има да стигнем до Абърдийн, та дори отвъд, ако искаш — каза той.

— Няма нужда да отиваме до Абърдийн! Дано с теб, Джон Маршал, стигнем до

Дънди — сухо отвърна машинистът.

— Как мислиш, локомотивът ще издържи ли? — сериозно запита Макбийт,

забравил за минута Денис.

— Не мога да кажа, но ще разберем това, и то много скоро — тайнствено

отговори Митчел.

— Каква е тази загадка? — попита Денис, като гледаше ту единия, ту

другия.

Ухилената физиономия на огняря се появи на вратата на пещта, а

отраженията от пламъците играеха по черното му, лъснало лице.

— Боят се нещо за моста — гръмко се засмя той, като продължаваше да

гребе с лопатата. — Не знаят още какво значи стомана и цимент.

— Я се пръждосвай — гневно викна Митчел. — Мостът е дълъг цели две мили,

а проклетият вятър духа точно срещу него и се е разбеснял като триста дяволи.

При тези думи всички притихнаха, но Макбийт трепна и погледна часовника

си.

— Хайде, било що било — рече той. — Разписанието казва, че трябва да

тръгваме. Хайде, господин Фойл.

— Какво точно ви тревожи? — попита Денис, като тръгна по перона с

кондуктора.

Дейви Макбийт го погледна с крайчеца на окото си, но не отговори. Реши

явно да промени темата на разговора, той каза:

— Я какво хубаво палто имате!

— Харесва ли ви?

— И още как! Чудесно за такава нощ, пък и елегантно.

— Подхожда ли за младоженец? — попита Денис и доверително побутна с

лакът събеседника си.

— Разбира се — разсеяно отвърна кондукторът; после го погледна

изненадан. — А, какво? Да не би да смятате…

Денис потвърди с глава.

— Не смятам, а вече е решено. Във вторник навярно ще бъда с това палто.

Нали е част от чеиза ми!

Макбийт го погледна насмешливо, суровото му лице се проясни и двамата

весело се засмяха.

— Не думайте! — възкликна Дейви. — А защо не казвате досега. Не губете

време, честна дума! Желая ви всичко най-хубаво — на вас и на любимата ви, която

и да е тя. Доколкото ви познавам, мога да кажа, че не е сбъркала. Хайде с мен

сега. Не може да оставим жениха в тази блъсканица в трета класа. Трябва да го

закараме здрав и читав — каза той и изгледа Денис, докато отваряше едно

първокласно купе.

— Благодаря, Дейви — каза признателно Фойл. — Славен човек сте вие. Ще

Страница 84

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

ви пратя парче от сватбения кейк да го сложите под възглавницата си.

После добави с по-сериозен тон:

— Ще се видим в Дънди.

Кондукторът се усмихна, кимна му за довиждане и отмина, а миг след това

свирката изпищя, флагчето се размаха и влакът потегли от гарата.

Останал сам сред заобикалящия го комфорт, Денис се загледа със

задоволство и като се изтегна върху възглавниците, вдигна крак върху отсрещната

седалка и съсредоточено впери поглед в тавана. Постепенно погледът му се зарея

някъде, проби ниския таван и стигна надалеч. Мислеше за Мери.

Той спокойно разсъждаваше, че ще се ожени във вторник, — не точно така,

както си бе представял, не и така, както понякога бе мечтал, но все пак ще се

ожени. Не е важно как точно ще стане сватбата, важното е, че той вече няма да

бъде ерген; Денис още отсега започна да се чувствува по-стар, натоварен с

по-голяма отговорност. Приятна топлина се разля в него, когато си помисли колко

благородно постъпва, като приема така доброволно тази отговорност. Той отхвърли

мисълта, че изобщо някога е пожелавал да избегне последиците от своята любов.

— Не — изрече той гласно, — аз не съм такъв подлец, че да зарежа момиче

като Мери.

Той живо си спомни нейната доверчивост, нейната прелест, вярата й в

него; отначало мислеше за нея с нежност, после с леко безпокойство; като си

спомни за урагана, прииска му се заради нея той да не е засегнал Ливънфорд. И в

този миг въпреки веселия си нрав, кой знае защо, започна да се чувствува

потиснат. Сдържаната радост, последвала буйната му веселост в началото на

пътешествието, се превърна бавно в необяснима меланхолия. Опита се да се отърси

от нея и насочи мислите си към розовото бъдеще, което се разкриваше пред Мери и

него в къщичката им в Гаршейк, представи си каква блестяща кариера ще си

изгради, помисли си за отпуските и за пътешествията в чужбина, на които ще се

наслаждават по-късно, но не можа да разпръсне сянката, помрачила светлия му

оптимизъм. Започна да се тревожи за Мери и да се пита разумно ли е постъпил,

като е отлагал толкова дълго женитбата.

Започна да вали и прозорците на купето се покриха с мътен слой от вода и

киша. Яростният вятър обсипваше стените с вълни от едри капки, които шляпаха

като мокър парцал, а дъждът шумеше върху покрива на вагона като бясна струя

вода, изливаща се от отверстието на гигантски маркуч. Денис изпадна в още

по-голямо униние, а душата му се изпълни с по-мрачни предчувствия, когато със

скръбно съжаление си представи пленителната, тайнствена красота на Мериното тяло

и си спомни как бе откъснал цвета на тази красота. При грубото му

съприкосновение детето се бе превърнало в жена, която жестоко е страдала поради

тази негова постъпка; той бе причина да набъбне стройното и девствено тяло, а тя

кой знае какви мъки бе претърпяла, за да скрие бременността си; струваше му се, че интимната симетрия на нейните форми е нещо, което той е унищожил и което тя

никога не ще си възвърне. От устните на Денис се откъсна въздишка и влакът бавно

спря на някаква крайпътна гара.

Влакът не беше бърз и вече бе спирал на няколко спирки, без Денис да

обърне особено внимание на това, но за негово неудоволствие на тази гара вратата

на купето се отвори и влезе стар селянин. Той седна кротко в отсрещния ъгъл; от

дрехите му се вдигаше пара, а по тапицерията и на пода под него се образуваха

локви вода; от него се излъчваше и се смесваше с парата миризма на алкохол —

течност, по-силна от дъждовната вода. Денис се вторачи в селянина и после каза

студено:

— Това купе е първа класа.

Старецът извади от джоба си голяма червена носна кърпа на бели капки и

гръмогласно се изсекна.

— Хайде де — рече той сериозно и се престори, че оглежда купето. —

Добре, че ми казахте. Много се радвам, че ще пътувам модерно; та, казвате, първа

класа било? А пък за мен това няма значение, защото изобщо нямам билет — разсмя

се старецът оглушително; той явно беше сръбнал.

Настроението на Денис толкова беше спаднало, че той не оцени шегата. При

нормални обстоятелства той чудесно би се забавлявал с този неочакван спътник, но

сега го изгледа начумерено.

— Далеч ли ще пътувате? — попита най-после той.

— До Дънди, прекрасния Дънди. Вие познавате града, но не и хората. Не,

не! Като казвам „прекрасния“, не говоря за красавиците на Дънди, а искам да кажа

прекрасния град Дънди — отговори селянинът и след това сериозно и точно

обяснение добави многозначително:

— Нямах време, знаете, да си купя билет.

Денис се изправи и седна. Той разбра, че ще трябва да търпи всичко това

до края на пътуването и се примири с тази мисъл.

— Как е времето? — попита той. — Виждате ми се мокър.

Страница 85

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Мокър съм. Мокър съм и отвън, и отвътре; но едното, знаете, е добро

средство против другото; пък и за такъв стар овчар като мене мокрите дрехи нищо

не са — ще изсъхнат на мен и толкоз. Но трябва да ви кажа: в такава проклета нощ

като тая дори и на мен ми се не ще да съм по баирите.

Той поклати глава няколко пъти, измъкна от джоба си една малка, нечиста

глинена лула, запали я, сложи й металното капаче и като я пъхна в ъгъла на

устата си, всмукна шумно. Когато купето се изпълни с дим, той, без да изважда

лулата от устата си, изплю голяма храчка на пода.

Денис го изгледа със съжаление и погнуса и се опита да си представи как

е изглеждал като младеж този груб, пиян, стар селяк; сетне унило се попита дали

и самият той не ще се превърне някога в такова дърто пиянище и изпадна в още

по-дълбока меланхолия. Без да подозира какво впечатление бе произвел, старият

овчар продължи:

— Да, дойде ред да кажем сбогом на планините. Добре звучи, нали? Сбогом

на планините. А? — засмя се той и се плесна по бедрото. — Като заглавие на

песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град — и защо

мислите? Никога не бихте отгатнали. — Той се закикоти неудържимо и се задави от

дима.

— Може би сте получили някакво наследство? — предположи Денис.

— Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък

и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.

Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:

— И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм…

Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси:

— Тръгнал съм в Дънди да се женя.

Явно наслаждавайки се на ефекта, който произведе, старецът се впусна в

обяснения:

— Още съм як, макар че не съм такъв, какъвто бях някога. А в Дънди ме

очаква една прекрасна, нежна жена. Тя беше голяма приятелка на първата ми жена.

Утре рано ще се венчая и това си е. Затова хванах тоя трен, макар че е ден за

почивка. Трябва, знаете, да стигна навреме.

Докато старецът обясняваше, Денис го гледаше с любопитство и неприятно

чувство най-вече поради странното съвпадение на обстоятелствата. И тъй, в

тясното купе имаше още един жених, свързан с него поради подобното си положение.

Дали този жалък ветеран бе огледало на собственото му падение, или бе

предупреждение за нерадостното му бъдеще.

Отчаян, Денис се питаше дали в очите на хората той не беше също тъй

жалък, както този сивобрад старец в неговите очи. В прилив на самоукоряване и

самоосъждане той започна да размисля за досегашния си начин на живот. Едно

неправилно чувство на потиснатост го ужаси с устрема и силата, с която нахлу в

него, и в отчаянието си той остана потиснат и мълчалив, докато влакът не навлезе

в гара Сент Форт. Тук спътникът му стана и излезе от купето с думите:

— Има да пътуваме още много. Аз само ще сляза да видя дали не може да се

намери нещо за загрявка. Една капка ще ми стигне да стопля стомаха си.

След секунда обаче той се върна, за да успокои Денис:

— Ще се върна, няма да се бавя. Да не мислите, че ще ви оставя така. Ще

се върна и ще ви правя компания чак до Дънди.

След това слезе от влака.

Денис погледна часовника си и видя, че е седем и пет. Влакът нямаше —

закъснение. Като подаде глава от прозореца, Денис забеляза, че вятърът се е

засилил до крайна степен. Той поваляше слезлите на перона пътници, а тежкият

влак, макар че бе в покой, сякаш се люлееше на колелата си. Денис видя около

Макбийт група тласкани от вятъра хора, които крещяха:

— Не е ли опасно да продължим, кондукторе? — Каква буря! Ще издържи ли

влакът?

— Дали няма да излезе от релсите?

— Каква нощ, боже, спаси ни! Ами как ще минем по моста? По-добре да си

бях останал в къщи.

Стори му се, че неговият приятел Макбийт е разтревожен и сприхав; но

макар че той наистина се безпокоеше поради отговорността, която носеше за стоте

души във влака, в отговорите му звучеше невъзмутимото спокойствие и увереност на

служебно лице.

— Няма опасност, сигурни сте като у дома си, мадам.

— Буря ли е това? Та това е само лек ветрец. Засрамете се.

— Няма да излезе от релсите. След час ще бъдете в къщи с дъщеря си,

уважаема госпожо.

Денис го слушаше как отговаря с равен, спокоен глас и непроницаем вид.

Спокойствието му, види се, вдъхна пълна увереност на всички и като чуха

успокоителните думи, хората се пръснаха и влязоха в купетата си.

Страница 86

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Най-после на влака бе даден път и той пак потегли. В този момент Денис

забеляза фигурата на своя спътник, който се бореше с вятъра, опитвайки се да се

качи на последния вагон. Но в объркаността и бързината си старият овчар се

подхлъзна и се просна на перона. Влакът се отдалечаваше от него, старецът бе

безвъзвратно оставен на гарата; докато излизаха от нея, пред Денис при неясната

светлина на фенера се мярна за последен път смутеното, объркано и разстроено

лице на овчаря, изразяващо почти комично отчаяние. Влакът приближаваше към южния

край на Тейския мост, а Денис седеше в ъгъла и си мислеше с мрачна веселост, че

старецът положително ще закъснее за сватбата си на другата сутрин. Може би това

бе урок, предназначен за него. Да, той трябваше да си вземе бележка от това

странно чудновато съвпадение. Не биваше да закъснява за сватбата си с Мери във

вторник.

Влакът се носеше напред и в седем и половина достигна началото на моста.

Тук, преди да влезе в единичната линия, влакът намали хода пред сигналната

будка, за да може машинистът да поеме палката от стрелочника. Без тази процедура

влакът не можеше да продължи. Все още изпълнен с неприятни предчувствия, Денис

отново свали прозореца и се огледа да види всичко наред ли е. Бурята едва не му

отнесе главата, но на червената светлина, която падаше от машината, той различи

неясно прострелите се в далечината масивни подпори на моста — те приличаха на

колосален скелет на огромно стоманено влечуго, мощно и несъкрушимо. После

неочаквано той видя, че сигналистът слиза много внимателно по стъпалата на

будката си и с едната ръка здраво се задържа за перилото. Той подаде палката на

машиниста и след това отново се качи в кабинката си, но много трудно — бореше се

с вятъра, а последните няколко стъпала изкачи с помощта на колегата си, който му

подаде ръка отвътре.

Влакът отново тръгна и навлезе в моста. Денис вдигна прозореца и

спокойно седна на мястото си, но когато влакът мина покрай сигналната будка,

пред погледа му се мярнаха две бледи, ужасени лица, които го гледаха отвътре

като призраци, стрелнали се край него в мрака.

Бурята вилнееше с неукротима сила. Вятърът шибаше дъжда о стените на

вагоните, при което се вдигаше шум като от хиляди наковални, а мокрият сняг пак

зашляпа по прозорците и скри всичко от погледа. Влакът се клатеше и люлееше

върху релсите като пиян и въпреки че се движеше бавно и предпазливо, поради

яростните пориви на бурята човек изпитваше чувството, че се движи стремглаво

напред. Тъмнината, шумът на колелата, гневният напор на вятъра и грохотът на

вълните, разбиващи се в каменните основи на моста — всичко това създаваше

впечатление за безумна, стремителна скорост.

Седнал самичък в безмълвното, затворено пространство на купето си,

подхвърлян насам-натам от люлеенето на влака, Денис изведнъж долови, че колелата

на влака му говорят. Както бягаха върху релсите, той ги чу да стържат в

монотонна, пълна с отчаяние скоропоговорка: „Бог да ни е на помощ. Бог да ни е

на помощ. Бог да ни е на помощ.“

Сред рева на бурята тази бавна, тъжна погребална песен се набиваше в

мозъка на Денис. Започна да го потиска предчувствие за страшна опасност. И

чудно, боеше се не за себе си, а за Мери. Ужасни видения се стрелкаха сред мрака

на въображението му. Той я видя в бял саван, с тъжни умоляващи очи, с мокри

разпуснати коси и окървавени ръце и крака. Някакви фантастични чудовища я

преследваха, а тя отстъпваше пред тях и мракът я погълна. После отново се появи

с разкървавено лице и ухилена, прилична на карикатурно изображение на Мадона; а

за ръката й се държеше хилаво дете. Денис изкрещя от ужас. Влуден от мъка, той

скочи на крака. Искаше да отиде при Мери. Искаше да отвори вратата и да изскочи

от тази кутия, която го ограждаше като гробница. Той начаса би дал всичко,

каквото имаше, за да се измъкне от влака. Но не можеше.

Беше пленник на влака, а той неумолимо напредваше и се виеше, огрян от

собствения си блясък, като тъмен, червен змей, който се гърчи и бавно пълзи

напред. Влакът беше изминал вече една миля по моста и бе стигнал до средата,

където мрежа от стоманени обръчи образуваха нещо като тунел, през който трябваше

да мине. Влакът влезе в този тунел. Влезе бавно, страхливо, неохотно, като

трепереше с всеки болт и всеки винт на корпуса си, атакуван от урагана, който, натъквайки се на по-голяма съпротива, се стремеше да го унищожи. Колелата

тракаха с упоритата настойчивост на погребални камбани и неспирно повтаряха:

„Бога да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“ И изведнъж, в този миг, когато влакът се намираше в желязната ризница по средата на моста, вятърът, достигнал върха на буйството си, се надигна с всичката си сила и ярост

и се хвърли напред с ликуващ рев.

Мостът се скъса. Стоманените греди се чупеха като вейки, циментът се

ронеше като пясък, железните подпори се огъваха като върбови пръчки. Средният

свод се стопи като восък. Неговите останки се усукаха около измъчения влак,

който за миг бясно се завъртя в празното пространство.

Страница 87

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Изведнъж страшен поток от разбити стъкла и дъски се изсипа върху Денис,

като режеше и обезобразяваше тялото му със сразяващата си сила. Той усети как се

увиваше и гърчеше металът и чу трясъка на сгромолясваща се зидария. Неизразимото

отчаяние на стотици човешки гласове, слети в един рязък, кратък, мъчителен вик

на ужас и болка, блъсна Денис в ушите с фаталната безнадеждност на погребална

песен; стените на купето като саван се завъртяха около него и над него, подът

профуча над главата му. Докато се въртеше стремително, той силно изкрещя: „Бог

да ни е на помощ!“ и после тихо произнесе едно име: „Мери!“

А влакът с невъобразима скорост като ракета описа дъга във въздуха —

проряза мрака с блестяща светла парабола и беззвучно се потопи в черната

преизподня на водите, където пак като ракета мигновено угасна и изчезна

завинаги.

В безкрайната секунда, докато се въртеше във въздуха, Денис разбра какво

се беше случило. Разбра всичко и после мигновено престана да разбира. В същия

миг, когато първият слаб вик на сина му немощно прозвуча в обора в Ливънфорд, обезобразеното тяло на Денис падна в черните бурни води и легна мъртво долу на

дълбокото дъно на залива.

>

Книга втора

>>

I

Над улиците на Ливънфорд бе легнал острият студ на мартенското утро.

Големи сухи снежинки се носеха из въздуха леко и беззвучно като пеперуди и се

трупаха върху замръзналата земя. „Студената продължителна зима настъпи късно и

сега не бърза да си отиде“ — мислеше Броуди, застанал на прага на магазина си, и

оглеждаше тихата празна улица. Странно, но тишината на улицата го успокояваше, празнотата й му даваше повече простор да диша. През последните три месеца за

него бе трудно да гледа съгражданите си в очите, липсата на хора беше облекчение

за уязвената му, но несломена гордост. Сега имаше възможност да отпусне за

няколко минути неподвижните черти на лицето си и да се наслаждава на своята

непобедима воля. Да, с трудна задача се бе заел през последните три месеца, но

беше се справил, дявол да го вземе! Много стрели пускаха срещу него и те се

забиваха дълбоко, но той нито веднъж, нито с дума, нито с жест не издаде пред

хората мъката на ранената си и оскърбена гордост. Той победи. Броуди отмести още

по-назад шапката си, пъхна палци под мишниците на жилетката си и като пое жадно

студения въздух с големите си ноздри, огледа предизвикателно мълчаливата улица.

Въпреки хапливия студ той не носеше нито палто, нито шал: той така се гордееше с

непоклатимото си здраве, че считаше тези неща за проява на слабост. За какво ми

е палто при моето здраве? — говореше презрителната му поза, въпреки че тази

сутрин, преди да се облее, бе принуден да счупи тънката корица лед по

повърхността на студената вода в каната. Студеното време му беше по сърце. Той

се упиваше от режещия мраз, пълнеше мощно гърдите си с ледения въздух и като

вдишваше, привличаше белите пърхащи снежинки, които падаха на езика му, топяха

се като нафора и го изпълваха с нови, пресни сили.

Изведнъж той забеляза, че един човек се приближава към него. Само

възбудената му гордост не му позволи да се скрие в магазина, защото в този човек

той позна най-сладкодумния и мазен клюкар в града.

— Проклет да е змийският ти език — промърмори той, като чу бавните

приглушени стъпки да приближават, и видя, че човекът бавно пресича улицата. — С

удоволствие бих го изскубнал от устата ти. Да, идва насам. Така си и мислех.

Приближи Грирсън, с шал, вдигнат до посинелите му уши. Както и

предполагаше Броуди, той се спря.

— Добро утро, господин Броуди — подхвана той, като натърти на думата

„господин“ и произнесе поздрава си с тон, който можеше да мине за почтителен или

просто за ироничен.

— Добро утро — каза Броуди късо.

Той жестоко бе патил вече от скритата отрова на този език и го мразеше

безкрайно.

— Студът май се задържа — продължи Грирсън. — Зла зима излезе тази, но

виждам, че вас това ни най-малко не ви тревожи. Човек би рекъл, че сте от

желязо, всичко можете да изтърпите.

— Това време особено ми допада — сопна се Броуди и изгледа презрително

посинелия му нос.

— Работата е там — отвърна мазно Грирсън, — че тоя упорит мраз все

някога ще трябва да си отиде. Един ден ледът ще се пропука, ще настъпи

размразяване. А колкото по-свиреп е студът, толкова по-приятно ще е

размразяването. Един ден тук ще настъпи голяма промяна.

Страница 88

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Той простодушно погледна Броуди. Броуди напълно разбра двоякото значение

на думите му, но не беше достатъчно находчив, за да му отговори по същия начин.

— Така ли? — рече той бавно и се подсмихна. — Много голям умник сте вие!

— О, не, не, господин Броуди. Това е просто добра интуиция или както

римляните са казвали: „признаци за времето“.

— Както виждам, вие освен това сте и учен.

— Представете си — продължи Грирсън несмущаван от нищо, — тази сутрин в

къщата ми долетя мъничка червеношийка. Едва не бе умряла от студ — добави той и

поклати глава. — Това време сигурно е ужасно за птичките… пък и за всеки, който

си няма дом, където да се прибере.

После, преди Броуди да си отвори устата, той допълни:

— Как е цялото ви семейство?

Броуди се насили да отговори спокойно:

— Много добре, благодаря. Неси върви отлично в училището, както

несъмнено сте чули вече. Тази година пак ще обере всички награди.

„Така ти се пада! — помисли си Броуди. — Нали твоят глупав дангалак все

трябва да отстъпва първото място на умната ми дъщеря.“

— Не, не съм чул. Но без друго това е чудесно.

Грирсън помълча и после попита със сладък глас:

— Имате ли напоследък някаква вест от по-голямата дъщеря — става дума за

Мери?

Броуди скръцна със зъби, но се овладя и каза бавно:

— Ще ви помоля други път да не споменавате това име в мое присъствие.

Грирсън се престори, че е много смутен.

— Прощавайте, ако съм ви огорчил, господин Броуди, но винаги имах

слабост към тази ваша дъщеря. Аз бях много разтревожен от дългото й боледуване, но онзи ден чух да говорят, че била намерила работа в Лондон и се питах дали не

й е помогнало онова семейство от Дарок, искам да кажа Фойлови. Разбира се, вие

едва ли знаете нещо повече от мен.

Той завъртя очи, погледна изкосо шапкаря и продължи:

— Мен особено ме заинтересува цялата тази история. От чисто хуманна

гледна точка, разбирате ли. Много ми беше жал, когато горкото мъничко бебче умря

в болницата.

Броуди го гледаше студено, но мъчението продължи:

— Казват, че малкото било много хубавичко и докторът бил много

разтревожен, че не могъл да го спаси. Освен това отнесъл се с особено внимание

към болестта на майката. Впрочем не е за чудене — случаят е бил твърде

необикновен, с пневмония и други усложнения.

Той тъжно поклати глава.

— Боже, какво нещастие, че бащата на детето загина и не можа да узакони

връзката си с нея и да я спаси от позор и… Извинете, господин Броуди, съвсем

забравих. Езикът ми просто се развърза — коварно се заизвинява Грирсън.

Той сипа сол в раната на Броуди, накара го да се разтренери и бе

достатъчно хитър, за да разбере кога да се оттегли.

Броуди го пронизваше с погледа си. Макар че вътрешно кипеше, той каза с

тих, сподавен глас:

— Дори ехидният ви език да меле цял ден, за мен това няма никакво

значение.

Това беше грешен ход, защото веднага даде възможност на Грирсън да го

чукне още веднъж, от което той не се отказа.

— Така, така! Ето какво се казва истински несъкрушим дух. Мога само да

се възхищавам, господин Броуди — продължи той, — от твърдостта, с която понасяте

целия този позор. Друг човек с такова положение в града лесно би паднал духом

след такъв скандал — та месеци наред целият град говореше за това нещо!

— Не обръщам внимание на брътвежите на хайманите от Крос — отвърна

Броуди, като дишаше тежко.

Да можеше, би убил събеседника си с поглед, но достойнството не му

позволяваше да употреби друго оръжие, а гордостта му пречеше да си отиде.

— Тъй, тъй — рече Грирсън замислено, — но _друг_ би се съсипал, ако тези

мръсници се подиграваха с него и станеше посмешище на целия град. Знаете ли

какво — добави той с понижен глас, като че току-що му бе хрумнала тази мисъл, —

всичко това би било достатъчно да доведе един обикновен човек дотам, че да се

пропие от мъка.

Броуди го изгледа изпод рошавите си вежди. Нима и такава клевета са

разпространявали за него?

— Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ничка капчица, особено в

такова време — провлечено намекна Грирсън. — Е, време е да си вървя. Студено е

да стоим тук и да бъбрим. Довиждане, господин Броуди.

И преди Броуди да успее да каже нещо, Грирсън се оттегли с кротко

Страница 89

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сведена глава. Макар че цял трепереше от дългото стоене на студа, вътрешно той

се топлеше на огъня на приятно самодоволство. Той засия, като си спомни как нещо

трепваше в свирепия поглед на Броуди, когато добре наточените му стрели

попаднаха в целта, и се забавляваше при мисълта за дълбоката, тежка въздишка, изтръгнала се най-после от гърдите на Броуди под въздействието на тяхната

отрова. Той се закиска, като си представи как вечерта ще разказва в клуба за

тази случка; ще се пукат от смях, като я чуят. Отсега предвкусваше

удоволствието. А какво му пречеше да унизи този тапир? За какво се мислеше той, та толкова важничеше и се надуваше? И освен това кой нормален човек би изгонил

детето си като куче в такава нощ? Това бе причината за смъртта на детето. А

насмалко той бе убил и Мери, ако бяха верни слуховете. Какво ли не бе изпитала —

пневмония, родилна треска и бог знае що. Да, това беше скандално, макар че и тя…

Потънал в такива размисли, Грирсън се отдалечаваше, докато съвсем се

изгуби от погледа на Броуди.

Той гледаше след него, стиснал устните си в тънка, крива линия. Ето

какви са хората, мислеше той. Сега, когато положението му бе разклатено, те бяха

готови да хвърлят камъни по него, да го ритат, да го разкъсат на парчета. Но

само при мисълта за това той гордо се изправи. Кой казваше, че положението му е

разклатено? Нека тези, които мислеха така, почакаха малко — те щяха да видят.

След един-два месеца с цялата тази проклета история щеше да се свърши и само

смътно щяха да си спомнят за нея. Истинските му приятели, господата, големците в

окръга, можеха само да му съчувствуват и да го съжаляват. При спомена за това, което бе преживял, опънатите му устни леко потрепераха. През всичките тези

седмици, докато Мери бе в болницата и се колебаеше между живота и смъртта, той

бе останал твърд и непоколебим като скала, непреклонен в решението да се отрече

от дъщеря си. Тя сама се бе осъдила и той открито бе заявявал, че ще я остави да

изгние, прокудена от порядъчното общество. Въпреки нямата печал на съпругата му

и големите клюки, въпреки крайно колебливото обществено мнение в града, въпреки

жестоко уязвилия го личен разговор с д-р Ренуик и позорните публични оскърбления

и обвинения той бе останал непоколебим, не бе отстъпил. Той не бе пожелал да

види Мери и непреклонността на решението му сега го утешаваше и му помагаше да

се успокои. Но хората не знаеха какво бе претеглил той: нанесеният на гордостта

му удар беше почти смъртоносен. С жестоко удоволствие той отправи мисли към

утехата, която бе изпитвал през тези горчиви месеци, и остави душата си да се

наслаждава на катастрофата на моста. Смъртта на извънбрачното Мерино бебе не му

доставяше никакво удоволствие — той веднага се бе отрекъл от детето, — но

мисълта за смазаното тяло на Фойл (жалките останки от което бяха намерени и сега

гниеха на Дарокска земя), рядко излизаше от ума му. Тя беше балсам за нараненото

му високомерие. Въображението му изпадаше в бясно опиянение от живите, граничещи

с болезненост подробности. Съвсем не го интересуваше, че още сто души бяха

загинали; според него цялата катастрофа бе само инструмент за едно справедливо

отмъщение. Единствен Денис бе му причинил злини, бе посмял да му се

противопостави и сега той бе мъртъв. Каква сладка утеха!

Броуди тъкмо се обръщаше, за да влезе в магазина си, когато отново го

заговориха. От съседната врата с тревожна боязливост беше излязло дребно човече, което сега стоеше пред него. Това беше Дрон. Презрение се изписа по лицето на

Броуди, като видя как конвулсивно трепереше Дрон, а самоувереността му се върна

както винаги, когато видеше, че всява страх у другите. С презрително равнодушие

той се опитваше да отгатне целта на посещението на Дрон. „Дали пък няма да ми

извести, че му се е родило ново хлапе“, каза си Броуди, като забеляза особения

вид на Дрон, който като че с мъка искаше да скрие нещо. Видът на Дрон бе

наистина забележителен: той целият трепереше от възбуждение, потриваше бързо

ръце, светлите му мигли непрекъснат мигаха и краката му трепереха, като че бе

заразен от тетанус, когато със заекване се опита да заговори:

— Хайде, изплюйте камъчето — кипна Броуди — и не ме дръжте повече на

вратата. С какво животинче ви е благословил бог този път?

— Съвсем не става дума за това — изрече Дрон бързо в нов прилив на

конвулсии, после добави бавно като човек, който добре си е научил урока: