i 3e0c0223816db71f

— Тъкмо се питах дали сте съвсем сигурен, че не искате помещението ми,

което ви предложих миналата година. — Дрон кимна с глава по посока на празния

магазин. — Вие може би сте забравили, че тогава ме изхвърлихте на улицата, но аз

не съм. Не съм забравил, че ме изхвърлихте и аз се проснах на гърба си.

При последните думи гласът му премина в пискливо крещене.

— Вие просто паднахте, драги, и това е всичко. Ако ви харесва да седите

на задника си пред моя магазин, това си е ваша работа. Но ако това не е особено

приятно, както може би сте се уверили, тогава оплачете се на жена си. Това не е

моя работа — спокойно каза Броуди.

Все пак не можеше да не забележи погледа на Дрон, разкриващ две

противоположни чувства, които се бореха за първенство, поглед, в който се четеше

Страница 90

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

едновременно уплахата и ликуването на заека, който вижда, че врагът му се е

хванал в собствената си клопка.

— Питах дали сте сигурен — с треперещ глас повтаряше Дрон; той не

забеляза, че го прекъснаха и продължи на един дъх:

— Питах дали сте сигурен, че не искате това мое помещение, защото и да

го искате, няма вече да може да го получите. Не го давам под наем. Не го давам

под наем, защото го продадох. Продадох го на компанията „Мънго — шапки и

галантерия“.

Той изрече последните думи високо и победоносно и стремително продължи:

— Продадох го с печалба, защото те имат неограничени средства. Те ще

открият голям, модерен магазин, в който всичко ще има… и специална витрина, и

специален отдел за шапки и каскети. Знаех, че тази новина ще ви заинтересува и

не се стърпях. Още щом подписах договора и дотичах тук.

Гласът му се извиши злорадо, стигайки почти до истерия.

— Хайде сега сърбайте тази попара и да ви е сладко, бесен бик такъв! —

изкрещя Дрон. — Сърбайте, дорде ви се доповръща. Това ще ви научи как да се

държите с хора, по-слаби от вас.

После, понеже се страхуваше, че Броуди може да се нахвърли върху него,

се завъртя и хукна към дупката си.

Броуди стоеше окаменял. Страхливото злорадство на Дрон съвсем не го

трогна, но самата новина означаваше катастрофа. Винаги ли щеше да го преследва

нещастието? Фирмата „Мънго“ бе основана в Глазгоу и отначало вършеше своята

дейност само там, но от известно време протягаше пипалата си в съседните райони.

Хората от „Мънго“ бяха пионери, разбрали преимуществото на системата на

клоновете; те проникнаха в повечето градове на Ланкашир, а сега постепенно

навлизаха в Клайд. Броуди знаеше, че това нашествие бе причинило разорението на

много местни търговци, защото компанията хвърляше не само прах в очите,

използувайки похвати като разпродажби и ослепителни витрини, на които стоките

бяха отбелязани не с обикновени, честни шилинги, но с измамни цифри, хитро

завършващи с дроб — например 11¾ пенса, — а всички артикули бяха украсени с

показни табелки, които изкушаваха купувачите с надписи като: „Всичко за деца“,

„Много на сметка“ или дори „Изключителен шик“. Освен това, за да подбие

конкурентите, фирмата безмилостно намаляваше цените. Мънго бяха открили вече

клонове в Дарок и Ардфилан и макар че не търгуваха само с шапки, Броуди често се

бе ласкал е мисълта, че ще оставят на мира Ливънфорд, защото тук се намираше

неговото отдавна основано предприятие, пуснало такива дълбоки корени. Той с

пренебрежение си бе казал, че те не биха продали и една шапка в година. Но ето

че идваха. Той съзнаваше, че предстои борба — и той щеше да се бори жестоко:

нека само се опитаха да повалят Броуди, после щяха да носят последиците.

Изведнъж той си спомни в какво близко съседство с него ще бъде новият магазин и

в горчив прилив на злобно възмущение размаха заканително юмрук към празния

магазин, обърна се и влезе в своя.

Влизайки, Броуди кресна на Пери, който седеше кротко както винаги:

— Какво се мотаеш там, овца такава. Свърши за разнообразие някаква

работа. Омръзна ми скучната ти мутра.

— Каква работа да свърша, сър? Купувачи няма.

— Виждам, че няма. Да не искаш да кажеш, че нямам клиенти — аз, който

имам най-доброто и най-солидно предприятие в града. Снегът пречи на хората да

излязат, глупак такъв. Я разтреби малко или вземи сапун и върви да си умиеш

краката — изкрещя Броуди и затръшна след себе си вратата на канцеларията си.

Той седна. Сега, когато остана сам, главата му, която винаги държеше

гордо изправена, се сведе леко; едва забележимата промяна в него се прояви

по-ясно в слабата хлътналост на гладката твърда линия на бузите му, в едва

забележимата горчивина, легнала в ъглите на устата му. „Хералд“ лежеше

неразтворен на бюрото му; месеци наред не бе поглеждал вестника, а това беше

знаменателно; сега с пренебрежително отвращение той хвърли вестника от масата на

пода със сърдит замах на дланта. Изведнъж ръката му потърси джоба и с привична

машиналност извади лулата и кесията с тютюна: след това той ги погледна за миг, сякаш се учуди откъде бяха дошли в ръцете му и ги постави с гримаса на

отвращение пред себе си на бюрото. Днешното утро така упорито му носеше

неприятност, че дори му се отщя да пуши.

Въпреки че в стаята гореше огън и въпреки прехваленото му безразличие

към студа, изведнъж му стана студено. По тялото му преминаха тръпки и той си

спомни какво бе казал Грирсън: „Нищо не ободрява човека така, както една

мъ-ъ-ъничка капчица, особено в такова време!“ Мъ-ъ-ъничка капчица! — що за израз

за възрастен човек, помисли си Броуди; но на Грирсън му подхождаше да говори

така с неговия мек мазен глас и цялата му мазна муцуна. Очевидното значение на

тази мисъл беше, че на Крос вече го смятаха за пияница — него, който не бе

пийнал капка от месеци насам.

Страница 91

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Броуди нетърпеливо скочи от стола и погледна през замръзналия прозорец

снега, който се стелеше навсякъде — по земята, върху замръзналия Ливън, по

покривите на къщите, във въздуха и падаше непрекъснато, сякаш никога нямаше да

престане да вали. Струваше му се, че пърхащите снежинки, от които всяка

поотделно бе безкрайно лека, се превръщат всички заедно в непоносима тежест.

Докато съзерцаваше така, една прикрила се някъде мисъл започна да расте и

изпълва съзнанието му. Той почувствува смътно грубата несправедливост на зле

прикритото обвинение, че се утешава с пиене.

— Така е — промърмори Броуди, — върху мене се трупат обвинения, а няма

никаква утеха.

Пустотата на пейзажа отново го вцепени. Той потръпна още веднъж и

продължи да говори на себе си. Тази склонност да разговаря сам със себе си беше

нещо съвсем ново, но сега, като си говореше тъй, мислите му ставаха по-ясни и не

така забъркани.

— Казват, че съм го ударил на пиене; това нещо само тези мръсни свини

могат да измислят, и то без никакъв повод. Но по дяволите, аз ще се хвана за

думите им. Във всеки случай точно това ми е необходимо — да махна от устата си

този проклет вкус. Ах, това жалко човече! „Мъ-ъ-ъничка капчица“! Дяволите да го

вземат и него, и неговото мазно „извинете господине“, и „ако позволите“, и

поклоните му чак до земята. Някой ден аз ще му стъпя на шията, ще му дам да се

разбере. А сега, след една такава сутрин, ще трябва да прочистя устата си с

нещо.

Лицето му се изкриви в мрачна гримаса, когато той добави саркастично,

обръщайки се все така към празната стая:

— Но все пак благодаря ви, господин Грирсън. Благодаря ви за напълно

приемливото предложение.

После чертите му се измениха; внезапно го обхвана диво, безумно желание

да пие. Чувствуваше тялото си толкова здраво и така пълно с животинска енергия, че му се искаше да чупи железни решетки; почувствува се толкова жизнен и с

такива големи възможности да се наслаждава, че му се стори, че може да изпразни

огромни резервоари с алкохолни напитки.

— Каква полза има да живея като проклетите лицемерни свещеници. Тъй и

тъй говорят за мене. Ще им дам поне още материал за клюки, да ги вземат

дяволите! — извика той, нахлупи шапката над очите си и излезе мрачен от

магазина.

Няколко къщи по-надолу имаше малка, тиха пивница — „Гербовете на

Уинтън“, — собственост на една възрастничка, почтена матрона на име Феми Дъглас, известна с напитките си, с добродетелността си и един малък салон, наричан от

най-избраните духове измежду по-висшата класа в града „малката задна стаичка

Феми“ — за тях тя бе любимо убежище. Като влезе в заведението, Броуди заобиколи

тази стая, която представляваше нещо като клуб, защото нямаше време за приказки; искаше да пие и колкото повече време минаваше, толкова повече му се пиеше. Влезе

в общото помещение, което бе празно, и поиска от момичето голяма чаша уиски.

— Донеси го бързо — каза той с глас, пресъхнал от жаждата, която го

мъчеше.

Сега, когато бе решил, че ще пие, нищо не можеше да го спре, нищо не

можеше да възпре растящата му вътрешна жажда, от която гърлото му изсъхваше,

ръцете му непрекъснато се свиваха и разпускаха, а краката му потропваха

нетърпеливо по пода на заведението, докато чакаше уискито. Когато момичето го

донесе, той изпи парещата течност на един дъх.

— Още едно — нетърпеливо рече той.

Той получи всичко четири големи чашки уиски, горещо и силно като огън,

които изгълтваше веднага, щом му ги донасяха; сега те се разливаха в него

подобно на силен фермент. Той се разгря, започна да се чувствува по-леко;

натрупалите се през последните три месеца облаци се разпръсваха; те все още се

носеха като леки изпарения в мозъка му, но все пак бяха се вдигнали. Саркастична

усмивка играеше на устните му — израз на чувството му за превъзходство и на

неуязвимата му личност, но това беше само слабо отражение на мислите, които

бушуваха в него. Тялото му остана спокойно, действията му бяха предпазливи и

по-въздържани. Броуди напълно се владееше и успокояваше наранената си гордост с

розови мисли, които бързо прекосяваха съзнанието му. Сервитьорката беше млада, привлекателна и не би имала нищо против този необикновен грамаден мъж да я

заговори, но Броуди не й обърна внимание, не я забеляза дори, а се наслаждаваше

на прекрасното освобождение от своето тягостно, безнадеждно униние; погълнат от

несвързаните си, но приятни размисли за бъдещите си планове и победи, той остана

мълчалив, загледан неподвижно пред себе си. Накрая поиска една бутилка уиски, плати и нея и си излезе.

Върна се в канцеларията си, където продължи да пие. С всяка чаша мозъкът

му се проясняваше, ставаше по-могъщ, по-властен; тялото по-бързо и по-точно

Страница 92

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

изпълняваше заповедите на мозъка; сега Броуди горещо одобри всички свои постъпки

напоследък.

Празната бутилка стоеше на масата пред него, а на етикета й се четеше

надпис: „Планинска роса“, който му се стори крайно подходящ, защото сега той се

чувствуваше мощен като планина и блестящ като роса.

— Да — промърмори той, обръщайки се към бутилката, — помни думите ми: те

не могат да ме победят. Аз стоя по-високо от тях. Мога да ги подчиня. Всичко, което извърших досега, беше правилно. Не ще отстъпя ни крачка от пътя, който

поех. Само чакай и ще видиш какво ще направя по-нататък. Всичко ще бъде

забравено и нищо не ще може да се спре! Ще взема връх над всички.

Всъщност той не знаеше кого обвинява, но включваше неопределено в тази

категория всички, които според него му се противопоставяха и отказваха да му

признаят дължимото. Той нямаше пред вид конкуренцията, която го заплашваше и

която, погледната през призмата на нарасналата му гордост, беше твърде дребна

работа, нещо твърде смешно, за да може да му навреди. Не, той си го представяше

някакъв универсален, неосезаем и все пак ясно видим противник, смятайки, че

всеки човек би могъл да вдигне ръка срещу неговото свещено достойнство; сега

тази мания, която винаги се бе таила в него, се засили, започна да разяжда ума

му. И колкото повече пред него растеше опасността, застрашаваща положението му, толкова вярата му в способността си да се справи с тази опасност се засилваше, достигайки до екзалтация, която го караше да се смята за всемогъщ. Накрая той се

стресна, извади часовника си и го погледна. Стрелките, които изглеждаха

по-големи и по-черни от обикновено, показваха един без десет.

— Време е за обед — рече си Броуди доволно. — Време е да видя моята

знаменита скопосна жена. Какво нещо е човек да си има такава красива съпруга, която да го привлича в къщи.

Той стана тромаво, с леко почти незабележимо олюляване, и се запъти с

горделив вид навън от магазина, без да удостои дори с един поглед поразения и

подплашен Пери. Броуди излезе на улицата, тръгна точно по средата и закрачи по

нея като лорд, изправил глава, изопнал плещи назад, стъпвайки пред себе си с

великолепно съзнание за собственото си достойнство. Малцината минувачи го

гледаха в почуда и когато с крайчеца на окото си той забеляза, че го гледат,

учудването им послужи като храна за суетността му, пияното му самодоволство се

разпалваше от удивлението им. „Гледайте добре — сякаш казваше той. — Броуди

минава край вас — Джеймс Броуди: честна дума, той е човек и половина!“ Броуди

вървя сред снега по целия път до вкъщи, като че ли бе повел някаква триумфална

процесия, и така упорито и без никакви отклонения се придържаше към средата на

платното, че превозните средства бяха принудени да го заобикалят, признавайки го

за неоспорим властелин на широката улица.

Пред къщата си той се спря. Бялата обвивка на снега й придаваше

недействително, измамно достойнство, омекчаваше резките линии, подчертаваше

ъгловатите контури, закриваше нелепите й детайли по такъв начин, че пред

помътнелия поглед на Броуди тя се извисяваше с масивен и величествен вид на фона

на матовото сиво небе, сякаш достигаше до него. Той никога не бе така харесвал и

не бе се възхищавал в такава степен от къщата си; въодушевен от съзнанието, че

този дом е негов, той пристъпи към вратата и влезе вътре.

В хола свали шапката си и с широки необичайни движения пръсна по всички

посоки дебелия пласт сняг, наслоил се върху нея; той се наслаждаваше на

разхвърчалия се сняг, който се полепваше по тавана, стените, картините, полилея; след това с все сила затропа с тежките си обувки по пода, като по този начин ги

освободи от полепилите се по тях буци лед и сняг. Това щеше да създаде малко

работа на неговата повлекана, мислеше си той, като влизаше в кухнята с вид на

победител.

Веднага седна и започна да бърка с лъжицата в голямата, изпущаща пара

паница с чорба, която бе гъста от ечемичената каша в нея, и от която се носеше

сладък мирис на говеждо и кости. Паницата стоеше на масата, очаквайки неговото

пристигане, като доказателство за предаността и грижите на жена му, които той

упорито пренебрегваше. „Хубаво нещо в такъв студен ден“ — помисли Броуди, като

сърбаше лакомо с жаждата на изгладняло животно и вдигаше бързо големите, пълни

лъжици към устата си, работейки усилено с челюстите си; със здравите си зъби той

смачкваше месото и малките парченца кости, които плуваха в супата, и се

наслаждаваше на съзнанието, че от седмици насам не бе имал толкова добър апетит

и храната не бе му се струвала толкова вкусна.

— Супата беше великолепна — похвали той госпожа Броуди и млясна с устни

срещу нея. — Добре, че си я направила хубава. Ако я беше развалила в ден като

днешния, щях да ти я излея на главата.

После, понеже тя не реагира, на тази необикновена похвала, той й кресна:

— Какво седиш и ме зяпаш такава. Само това ли има за обед?

Госпожа Броуди веднага излезе и бързо се върна с варено говеждо с

Страница 93

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

картофи и зеле, като страхливо се питаше какво ли е изтръгнало мъжа й от

постоянната му мрачна мълчаливост и го кара сега да крещи като бесен. Той си

отряза голямо парче от тлъстото говеждо и го тръсна на чинията си, после го

покри с картофи и зеле и започна да яде. Напълнил устата си, Броуди гледаше жена

си изпитателно.

— Ей богу, та ти още си била хубава, мила моя — ухили се той, като

дъвчеше хапката си. — Фигурата ти е права като прелестния ти нос. Не, недей

бяга.

Той вдига ножа със заплашителен жест, за да я спре, докато предъвче

хапката си. След това продължи, като се преструваше, че е малко огорчен:

— Трябва да призная, че напоследък не си се разхубавила много. Всички

тия безпокойства те съсипаха. Всъщност сега повече от всякога приличаш на стара

кранта. Както виждам, все още носиш тая дреха, която е заприличала на парцал.

Той замислено почовърка зъба си с единия зъбец на вилицата.

— Във всеки случай тя ти отива.

Мама стоеше пред него като преломен стрък тръстика и като не можеше да

издържи присмехулния му поглед, обърна очи към прозореца, като че ли по този

начин по-лесно щеше да изтърпи обидите му. Лицето й беше сиво, някак си

болезнено прозрачно, в очите й се четеше мрачна, съсредоточена печал; тънките й

погрознели от работа ръце си играеха нервно със свободния край на една

превързана около кръста й кордела.

Внезапно на Броуди му хрумна една мисъл. Той погледна към часовника.

— Къде е Неси? — изкрещя той.

— Дадох й нещо да закуси в училище, за да не си идва до дома в снега.

Той изръмжа и пак попита:

— А майка ми?

— Тя днес не е ставала поради студа — прошепна госпожа Броуди.

Той се затресе от смях.

— Ето, и ти трябваше да имаш такъв характер, ти, безлично същество! Ако

и ти така обичаше живота, щеше да се запазиш, а не да се съсипеш толкова бърже.

После, след като помълча малко, той продължи:

— И тъй, ние сме сами двамата. Това е трогателно, нали? Имам да ти кажа

важна новина! Голяма изненада!

Тя незабавно отвърна поглед от прозореца и се втренчи в него в нямо

очакване.

— Не се вълнувай — подиграваше се той, — не се отнася за твоята

прелестна безпътна дъщеря. Ти никога не ще узнаеш къде е тя. Този път се отнася

за работата. Ти винаги си представлявала за мен такава помощ и опора, че трябва

да споделя това с тебе.

Броуди направи многозначителна пауза.

— Компанията „Мънго“ е наела магазина до мен, магазина до

Броуди-шапкаря.

Той се разсмя оглушително.

— Тъй че може би скоро ще бъдеш съвсем бедна.

Собствените му шеги му се видяха толкова смешни, че той зарева от смях.

Госпожа Броуди отново впери поглед в празното пространство, тя изведнъж се

почувствува отмаляла и седна; тогава неговите смеещи се очи потъмняха, лицето

му, което и без това вече бе наляно с кръв, пламна изведнъж.

— Разреших ли ти да сядаш, нищожество? Стани и стой права, докато ти

говоря!

Тя стана като послушно дете.

— Може би обстоятелството, че тези проклети свини имат нахалството да се

настанят до мен, не означава нищо за теб. Ти получаваш наготово храната и хляба

си, а пък аз трябва да се потя. Не може ли слабоумният ти мозък да разбере, че

това ще бъде борба до смърт — до тяхната смърт?

Той стовари юмрук върху масата. Веселостта му се изпари и отстъпи място

на предишната мрачност.

— Ако не можеш да мислиш, можеш поне да ми прислужваш. Върви ми донеси

пудинга!

Мама му донесе димящ ябълков пудинг и Броуди го нападна като вълк, а тя

стоеше като мръсна слугиня на другия край на масата. Новината, която й каза, не

я разтревожи. Под сянката на властната личност на Броуди тя не се боеше от

материални затруднения; макар че за домакински нужди той не й отпускаше много

пари, тя знаеше, че той има пари и неведнъж го бе виждала да вади от джоба си

шепа блестящи златни соверени*. Друга грижа измъчваше сломената й душа. От шест

месеца не бе получавала писмо от Матю, а и преди това писмата му до нея ставаха

все по-кратки и бяха толкова нередовни, че я хвърляха в тревога и лоши

предчувствия. За нея Мери бе безвъзвратно загубена; тя дори не знаеше къде се

намира дъщеря й, ако не се смятаха слуховете, които достигаха до нея — че

Страница 94

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Фойлови й бяха намерили някаква работа в Лондон, но каква точно — тя не знаеше; сега бе съсредоточила всичките си надежди и цялата си обич върху Матю. Неси беше

любимката на Броуди и принадлежеше изцяло на него, тъй че за Мама оставаше само

Матю. Но независимо от това тя всъщност винаги него бе обичала най-много и сега, когато той не й пишеше редовно, Мама мислеше, че го е сполетяло някакво нещастие

или някаква болест. Внезапно тя трепна.

[* Соверен — златна монета от една лира. — Б.пр.]

— Дай ми захар. Какво си се за плеснала, къде мислиш? — крещеше Броуди.

— Този пудинг е кисел като оцет. Сякаш си го правила с краката си.

Колкото повече отслабваше въздействието на уискито, толкова по-злобен

ставаше Броуди. Той грабна от Мама купичката със захар, поръси пудинга по свой

вкус и после го изяде с всички признаци на недоволство.

Накрая той стана и се отърси, опитвайки се да се освободи от тежката

летаргия, която бе започнала да го обхваща. Като отиде до вратата, той се обърна

и каза язвително на жена си:

— Сега ти, разбира се, ще седнеш! Не се съмнявам, че в момента, в който

видиш гърба ми, ще се свиеш край огъня с някое от твоите книжлета, а аз ще

трябва да се трепя за тебе. Не ме уверявай, че не си мързелива и че не си

негодница. Щом аз казвам така, значи, така е… и толкоз. Добре те познавам аз, мързелана недна.

В растящото си раздразнение той гневно търсеше нови начини да я обиди;

изведнъж му дойде на ум да й каже нещо особено язвително за раздяла; очите му

светнаха злобно — щеше да използува новината, която Дром му бе съобщил тази

сутрин, за да разстрои жена си окончателно.

— Тъй като сега ще имам конкуренция в търговията — продължи той бавно,

като се спря на вратата, — ще трябва да икономисваме. Ще трябва по-малко да се

пилее в тази къща и като начало съм решил да намаля средствата, които ти давам

за домакински нужди. Отсега нататък ще получаваш 10 шилинга по-малко на седмица

и не забравяй, че храната ми не бива да се влошава за сметка на това. Ти просто

ще се лишиш от онова, което пилееше досега, и аз ще трябва да имам същото ядене.

Чуваш ли? Десет шилинга по-малко! Помисли си по тоя въпрос, когато седнеш над

твоите книжки.

После той се обърна и излезе от стаята.

>>

II

След излизането на мъжа й госпожа Броуди наистина седна да си почине. Тя

изпитваше чувство, че ако той не бе излязъл веднага и не бе дал по този начин

покой на изнуреното й тяло, тя би се свлякла пред краката му от умора и от

гризящата я болка в слабините. Болката беше особена — подобна на непрекъснат

мъчителен бодеж, и въпреки че госпожа Броуди бе толкова свикнала с нея, че почти

не й обръщаше внимание, тя постоянно подкопаваше силите й и предизвикваше у нея

неестествено тежка и необяснима умора — особено ако се застоеше по-продължително

на крака. Но дори сега, както седеше измъчена, по лицето й, твърде много

състарено през последните три месеца, можеше да се види, че мислите й летят

надалеко и са заети не от егоистична грижа за собствените телесни страдания, а

от по-дълбока и вълнуваща мъка.

Последната заплаха на Броуди още не бе я засегнала силно: в момента тя

бе твърде сломена, за да схване смисъла й, и макар да съзнаваше смътно, че

поведението му е необикновено и тонът му изключителен, тя не подозираше

причината. Тя не бе особено смутена и от ругатните му. Що се касаеше до тази

страна на характера й, тя бе така привикнала към жестокия му език, че сега едва

ли забелязваше промяната в естеството на хулите му. Никога не бе й идвало на ум

да се отбранява от подигравките и обвиненията му: тя не би посмяла да издума и

най-малкото или най-логично оправдание против волята му. Отдавна бе разбрала, с

отчайваща неумолимост, че е прикована към властен и несправедлив човек и че

единствената й защита беше да отвръща с покорно безразличие на всички безогледни

обиди, с които той я обсипваше. В това тя не бе успяла напълно и той я бе

съкрушил вътрешно, но поне си бе изработила способността да го изключва от

мислите си, когато го нямаше в къщи. И тъй, в момента, когато Броуди излезе,

мислите й се отвърнаха от него и автоматично се отправиха към предмета на новите

й грижи — към сина й.

Отначало писмата на Мат стигаха до нея редовно, което я радваше и

доказваше привързаността му. С първите си писма всеки месец той й изпращаше

сумата от пет лири, за да ги внася на негово име в Ливънфордското строително

дружество. Тя обичаше тона на тези първи писма; за нея те бяха тъй завладяващо

интересни, пропити с възвишени чувства и изпълнени със силно изразена морална

чистота. После постепенно настъпи бавна промяна в писмата му; макар и редовни, Страница 95

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

те станаха по-кратки и с по-различно съдържание; тя жадно поглъщаше малкото

оскъдни и често смущаващи вести, но майчинският й копнеж оставаше незадоволен; нито пък велите, стереотипни изрази на синовна почит, с които писмата неизменно

завършваха, можеха да разпръснат неясните й лоши предчувствия. Когато Мат сведе

посланията си до съвсем кратки и безсъдържателни бележки, Мама започна да му

пише укорително, но, уви, безрезултатно. Той се отзова, като напълно пренебрегна

първото й писмо в този дух, и за пръв път, откакто я бе напуснал, не отговори

със следващата поща. След това пропуските му ставаха все по-чести, все

по-обезпокояващи й сега вече близо шест седмици тя не бе получавала писмо.

Агнес Мойр страдаше по същата причина: последното писмо на Мат до нея бе

така равнодушно, че можеше направо да се нарече студено, изпълнено със забулени, но и открити намеци, че индийският климат е неподходящ за съпруги, изпъстрено с

признания, че той е недостоен — или не желае — да приеме целомъдрено

предложената от нея брачна връзка.

Тези смразяващи, появяващи се от време на време излияния бяха грубо и

мъчително изпитание за нежния, любвеобилен характер на госпожица Мойр. Като се

сети за Агнес, Мама реши да посети бъдещата си снаха, въпреки отпадналостта си и

неприятното време, с несъзнателната, но вродена у всекиго надежда да намери

утеха в чуждото не по-малко отчаяние. Един поглед към часовника я увери, че има

на разположение два часа за тази цел, без някой от семейството да разбере

отсъствието й — нещо важно, тъй като след изгонването на Мери Броуди я караше да

му дава сметка за всяко излизане от къщи.

Тя стана, качи се в своята стая и свали пеньоара си, оставяйки го да се

свлече на пода; без дори да се погледне в огледалото, тя завърши тоалета си,

като набързо си изтри лицето с намокрения край на един пешкир. След това извади

от гардероба едно старо манто от тюленова кожа, увито в забодени с карфици

листове хартия. Това манто, останало от дните преди сватбата й, сега бе

износено, одърпано, излъскано, а на места бе приело мътен кафеникав оттенък.

Повече от двадесет години тя го бе пазила и носила. Това овехтяло и разсипано

палто, което някога обгръщаше нейното младо, девствено тяло, сега представляваше

същата трагедия, както и самата Маргарет Броуди. Тя обаче не го виждаше в такава

мрачна светлина: за нея то беше тюленова кожа, истинска тюленова кожа, може би

вече не беше така модерно по кройка, но все пак бе от истинска тюленова кожа и

тя го считаше за най-великолепната премяна, която притежаваше. За момент тя

забрави скръбта си, вдигна с доволен поглед мантото, от което бе махнала

хартиите, разклати го леко, допря гальовно с пръсти изтърканата козина и после с

въздишка, сякаш бе изтърсила от спарената кожа избледнели спомени от младостта

си, бавно го облече; то поне покриваше изцапаната й рокля и топло загръщаше

съсипаното й тяло. Следващата й грижа бе да подреди разбърканата си коса и да

нагласи небрежно върху главата си черна шапка с голямо проскубано щраусово перо, което, като някаква ужасна подигравка с кокетността, се развяваше зад лявото й

ухо. Като стъкми по този начин напълно облеклото си за пред външния свят, тя

бързо слезе по стълбите и напусна къщата с почти гузен израз на лицето.

За разлика от съпруга си на улицата тя не пристъпяше гордо по средата на

платното, а тътреше краката си със ситни стъпки по края на тротоара, с наклонена

глава, с посиняло от студ лице. Фигурата й сякаш отбягваше чуждите погледи;

целият й вид приличаше на графично изображение на безропотно мъченичество.

Снегът превърна потъмнялата тюленова кожа в лъскав хермелин, влизаше в очите и в

устата й и я караше да кашля, проникваше в тънките й, неподходящи за такова

време обувки и намокри краката й така обилно, че много преди да стигне до

магазина на Мойровци, обувките й жвакаха при всяка крачка.

Въпреки неочакваността на посещението Агнес бе очарована да види госпожа

Броуди и я посрещна топло. Двете жени си размениха бърз поглед, като всяка

търсеше в очите на другата знак за по-добри новини. Те веднага съзнаха, че

пламенната им надежда ще остане измамена и неизпълнена и унило сведоха очи. Все

пак и двете гласно произнесоха въпроса, на който вече сами си бяха отговорили.

— Получи ли нещо тази седмица, Аги?

— Още не, Мама. — Агнес охотно се обръщаше така към госпожа Броуди,

предвкусвайки със задоволство бъдещото им родство. — А вие?

— Не, мила, още не, но може би пощата се е забавила поради лошото време

— каза госпожа Броуди унило.

— Нищо чудно — тъжно отвърна Агнес.

Всъщност всяка се опитваше да успокои другата, тъй като знаеха наизуст

дните, когато пристигаше пощата от Индия, а загадката с пристигането на

пощенските кораби вече беше като отворена книга за тях. Но днес, под

непоносимото бреме на растящата неизвестност, този слаб опит за самозалъгване

беше безполезен. За момент те се погледнаха открито в очите, сякаш бяха

изчерпали всички теми за разговор. В качеството си на домакиня Агнес първа се

съвзе и като събра сили, каза любезно:

Страница 96

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ще пиете чаша чай, нали, Мама? Съвсем сте мокра и измръзнала от снега.

Госпожа Броуди мълком се съгласи и я последва в малкото задно помещение

на магазина, където сред купища от празни тенекиени кутии за курабийки, шишета

от сироп и дървени кутии от шоколад, една малка чугунена печка излъчваше оскъдна

топлина.

— Седнете тук, Мама — продължи Агнес, отвори металната вратичка на

печката и постави един стол пред тази малка пламтяща уста. — От този сняг съвсем

сме без работа, така че ще имам време да си побъбрим малко.

По взаимно съгласие мълчаливо бе обявено примирие за прекратяване на

печалните реплики и докато Агнес стопляше чайника, Мама сложи влажните си обувки

пред огъня и замислено се съгласи:

— Да, пак валеше силно, като идвах насам. Хубаво е да усетиш малко

топлинка в такъв ден.

При тези думи Агнес хвърли малка лопата въглища върху червената жар и

попита:

— Чай или какао ще пиете, Мама? Тази седмица получих малко пресен „Епс“.

— Предпочитам какао. То подкрепя повече, пък е и по-хранително от чая в

студено време. Ето, това ти е хубаво, Агнес, ти всякога ще нагостиш човека с

нещо вкусно.

— За вас положително ще го сторя, Мама — отговори Агнес и

многозначително сви устни. — Ще бъде срамота, ако не се погрижа за вас. Няма ли

да си свалите палтото? — И тя посегна да помогне на госпожа Броуди да свали

тюленовата кожа.

— Не, не! Благодаря — викна Мама бързо, изплашена от мисълта за жалките

си дрехи. — Няма да остана толкова дълго.

Очите й обаче се навлажниха от благодарност, като пое чашата горещо

какао и сръбна с наслаждение; тя дори прие и загриза една сладка курабийка.

После, почувствувала се уютно, въздъхна:

— Тежка беше тая зима за мен. Не зная как съм я изкарала.

— Зная, Мама. Много страдахте.

— Да, страдах. Никога не съм мислила, че мога да понеса такъв позор,

Агнес. Не бях заслужила това. А струва ми се, че баща й вини мен, загдето не съм

пазила Мери по-добре. — Тя направи усилие над себе си, за да произнесе името на

дъщеря си — така неумолимо то бе прогонено от устните й.

— Никой друг не е виновен за падението й освен нея, Мама. Вашето влияние

върху нея е могло да бъде само добро; но порочността е в човека, който прави

греха. Вие просто се нуждаете от мен да заема мястото й.

— Това е хубаво от твоя страна, Агнес, но понякога нощем не ми излиза от

главата. Никога не съм мислила, че ще ми е толкова мъчно за нея… тя винаги беше

толкова кротка и тиха в къщи… а сега дори не зная къде е.

— Трябва да я забравите — настоя Агнес нежно.

— Баща й не ме остави да разпитам нито думичка за нея. Дори когато щеше

да умре в болницата. Дори когато горкото детенце почина.

Агнес сви устни.

— Не съм сигурна дали трябва да ви кажа, Мама — започна тя бавно. — Това

не е приятна тема за мен… Едно прилично момиче дори отдалеч не бива да има нищо

общо с такива работи… но оня ден чух, че била в Лондон. — Тя произнесе името на

града с отсенка на възмущение и порицание, което сякаш, обобщаваше отношението й

към многобройните възможности за грехопадение в големия град.

— Знаеш ли какво прави там? — извика Мама.

Агнес премрежи очи и поклати глава.

— Не мога да съм сигурна — отвърна тя с по-тих глас. — Но ми казаха…

Само са ми казали, обърнете внимание… че била слугиня.

— Слугиня! — зяпна Мама. — О, боже мой! Какво ни сполетя! Ужасно! Какво

би казал баща й, ако узнае! Една Броуди да стане слугиня!

— Че какво друго би могла да стане — отговори Агнес и леко тръсна глава.

— Трябва да сме благодарни, че има почтено занятие, ако наистина е така.

Въпреки връзките между нея и госпожа Броуди Агнес изпита приятно чувство

за морално и обществено превъзходство, когато й съобщи тази новина, която бе

търсила жадно сред градските клюки.

— Слугиня в Лондон! — повтори Мама тихо. — Страшно е! Не можаха ли тия

хора от Дарок да направят нещо за нея?

— Там е цялата работа — извика Агнес. — Фойловци са искали да приберат

детето заради паметта на сина си и да го вземат със себе си в Ирландия — те се

върнаха там, нали знаете? Човек не може да вярва всичко, каквото разправят

хората; какви ли не истории се носят, но според мен истината е, че когато детето

умря, те са намразили Мери и са гледали да се отърват от нея колкото може

по-скоро.

Госпожа Броуди поклати глава отрицателно.

Страница 97

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Това не е било трудно — възрази тя. — Мери винаги беше самостоятелна.

Тя от никого няма да вземе милостиня… Не, тя би предпочела с труда си да изкарва

хляба.

— Както и да е, Мама, не ми се искаше да ви казвам, но сметнах, че е

най-добре да знаете. Във всеки случай вие вече не носите отговорност за нея.

Забележете, въпреки че тя опетни името на моя годеник, не изпитвам лошо чувство

към нея. Надявам се навреме да се покае. А вие имате за кого да се грижите.

— Да, това е вярно, Агнес! Трябва да преглътна горчивия хап; но трябва

да ти кажа едно — никога не държах много на Мери, никога не я ценях, докато я

загубих. И все пак трябва да я забравя, ако мога, и да помисля за тези, които

остават. — Тя тежко въздъхна. — Какво ли ще стане с бедния Мат, какво ли ще

стане? Сърцето ми се къса, като нямам новини от него. Да не е болен, как мислиш?

Сега те заговориха на тема, която бе жизнено важна и за двете. След

кратък размисъл госпожица Мойр поклати глава със съмнение.

— Нищо не е споменавал за здравето си — отвърна тя. — Зная, че един-два

пъти не е бил на работа, но не мисля да е било поради болест.

— Може би не е искал да ни плаши — каза госпожа Броуди колебливо. — Там

има и малария, и треска, и жълтеница, и всякакви ужасни болести, в тия чужди

страни. Той би могъл да получи и слънчев удар, макар че тази мисъл ни се вижда

странна, като е паднал толкова сняг тук. Мат никога не е бил много силен. —

После добави непоследователно: — Гърдите му са слаби зимно време, може да хване

бронхит. Ще му трябват дебели дрехи.

— Но, Мама — извика Агнес нетърпеливо. — Той не може да хване бронхит в

горещите страни. В Калкута никога няма такъв сняг като тук.

— Зная това, Агнес — отвърна госпожа Броуди твърдо. — Но такава болест

може да те подяжда вътрешно и в горещите страни, а като му се отворят порите, може да се простуди като нищо.

Агнес, изглежда, не бе особено очарована от тоя ход на разговора и го

прекрати, като замълча. След известно време тя каза бавно:

— Чудя се, Мама, дали някой от тези черни хора не влияе лошо на Мат. Там

има хора, които се наричат раджи… богати езически князе… за които съм чела

ужасни работи… Те могат да подведат Мат. Той лесно се подвежда — добави тя

тежко, припомнила си навярно собственото си въздействие върху впечатлителния

младеж.

Веднага пред госпожа Броуди изплуваха видения как всички индийски

властелини със скъпоценни камъни изкушават сина и да се отклони от пътя на

благочестието, но тя възмутено отхвърли тази неочаквана, кошмарна мисъл.

— Как можеш да кажеш такова нещо, Агнес? — извика тя. — Той се движеше в

най-добра среда тук в Ливънфорд. Би трябвало да знаеш това! Той никога не е имал

склонност към лоши и долни компании.

Но Агнес, макар и добра християнка, познаваше твърде добре този въпрос,

очевидно благодарение на чудотворната интуиция на любовта, и безмилостно

продължи:

— И после, Мама… Едва се решавам да произнеса такива думи… но там има

порочни, страшно порочни забавления, като например танцьорки, които омагьосват

змии и танцуват без… — Със сведен поглед госпожица Мойр многозначително замлъкна

и се изчерви, а мъхът по горната й устна свенливо затрептя.

Госпожа Броуди я изгледа с ужас в очите, сякаш виждаше гнездо точно с

такива змии, каквито Агнес така красноречиво й описваше. Потресена от

ужасяващата неочакваност на тази мисъл, която никога досега не бе й идвала на

ум, тя живо си представи една от тези безсрамни фурии, изоставила омагьосването

на влечугите, за да лиши с магиите си сина й от неговите добродетели.

— Мат не е такова момче! — простена тя.

Госпожица Мойр трепна и леко сви устни. После вдигна гъстите си вежди с

израза на човек, който би могъл да разкрие пред госпожа Броуди неподозирани

досега тайни за дълбините на страстната природа на Матю. Докато сърбаше какаото

си, лицето й сякаш говореше: „Би трябвало вече да познавате слабостите на децата

си. Само моето ненакърнимо девствено благочестие опази сина ви чист.“

— Но ти нямаш доказателства, нали, Агнес? — проплака госпожа Броуди,

съвсем изплашена от странния израз на младата жена.

— Нямам конкретни доказателства, разбира се, но мога да си вадя

заключения — отвърна госпожица Мойр студено. — Ако можете да четете между

редовете на последните му писма, ще видите, че той постоянно седи в оня клуб, играе билярд, излиза вечер с други мъже и пуши като комин.

А след минутно мълчание добави недоволно:

— Не е трябвало да му се позволява да пуши. Това е било погрешна стъпка.

Никога не ми са харесвали тия пури; това е било направо грешка.

Госпожа Броуди видимо трепна пред явния намек, че тя е улеснила първата

стъпка на сина й по пътя на развалата.

Страница 98

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Но, Аги — избъбри тя, — ти го оставяше да пуши и изобщо… Много добре

си спомням как той ме увещаваше, като казваше, че ти си намирала пушенето

мъжествено.

— Вие сте му майка. Аз казвах това само за да направя удоволствие на

момчето. Знаете, че бих направила всичко за него — отговори Агнес с подсмърчане, което почти граничеше с плач.

— И аз бих направила всичко за него — рече госпожа Броуди безнадеждно. —

Само не зная какво ще излезе накрая.

— Сериозно се замислям — продължи Агнес — дали не трябва да накарате

господин Броуди да напише едно строго писмо на Мат, за да му напомни дълга към

тези, които са останали у дома. Мисля, че е крайно време да се направи нещо.

— О, това е невъзможно — бързо възрази Мама. — Това е съвсем невъзможно.

Не бива да му кажа такова нещо. Не ми е в характера, пък и баща му никога няма

да се съгласи. — Тя потрепера при тази мисъл, която й се струваше толкова

противна на неизменната й линия на поведение към Броуди, толкова противоречаща

на обичайните й усилия да скрива всичко, което би могло да предизвика гнева на

самодържеца. Тя тъжно поклати глава и добави: — Трябва да направим, каквото

можем сами, защото баща му и пръст няма да мръдне да му помогне. Може би е

неестествено, но той си е такъв. Той мисли, че е направил всичко, каквото

трябва.

Агнес я погледна наскърбена.

— Зная, че Мат винаги се страхуваше… че винаги почиташе думите на баща

си и аз съм сигурна, че не искате отново да се опозорява семейството.

— Не, Агнес, не ми е приятно да ти противореча така, но съм уверена, че

не си на прав път. Никога няма да повярвам нещо лошо за момчето ми. И ти се

тревожиш като мен и това ти навява такива неверни мисли. Почакай малко и ще

получиш цяла торба хубави и важни новини през другата седмица.

— И няма да е много прибързано — отвърна госпожица Мойр с леден тон,

който показваше недоволството й конкретно от госпожа Броуди и растящото й,

подхранвано от спомена за позора на Мери, негодуване към името Броуди изобщо.

Гърдите й се надигнаха и тя щеше да произнесе ожесточен и язвителен упрек, но

изведнъж звънчето на вратата на магазина издрънка и тя бе принудена, както бе

изчервена, покорно да изтича отсреща и да продаде на едно момченце незначително

количество бонбони. Това крайно унизително прекъсване не спомогна никак за

възстановяване на спокойствието й, а я разгневи още повече. Когато тънкото

гласче на клиента поиска пъстри бонбончета за половин пени, упоритото лошо

настроение на Агнес съвсем се развали.

Без да подозира дейността на този гневен фермент в твърде едрите гърди

на госпожица Мойр, в нейно отсъствие госпожа Броуди се сви на стола пред

печката, забила острата си брадичка във влажното износено манто от тюленова

кожа. Наоколо й се кълбяха изпарения, а в съзнанието й се бореха ужасни съмнения

дали чрез някаква грешка във възпитанието му тя не е виновна за някаква смътна и

неопределена слабост на Мат. В паметта й изплуваха думите на Броуди, които той

често й подхвърляше преди десетина години — сега в тревогата си тя ясно виждаше

презрително изкривеното лице на мъжа си, когато разкриеше някоя нова нейна

отстъпка пред Матю и й подвикнеше: „С твоето глезене ще развалиш това мамино

детенце. Кекав мъж ще направиш от него.“ Тя наистина винаги се бе опитвала да

закриля Мат от баща му, да го предпазва от трудностите в живота, да му създава

извънредни удобства и привилегии, недостъпни за другите й деца. На него никога

не бе му стигала смелост да избяга от училище, но когато поискаше — което много

често се случваше — да остане в къщи или по някаква причина се страхуваше да иде

на училище, той отиваше при нея, куцаше и хленчеше: „Мама, болен съм. Боли ме

коремът.“ Когато се преструваше на болен от каквато и да било болест, той винаги

куцаше и се кривеше като пребито куче, сякаш страданието, в който и да било

орган на тялото му, незабавно се пренасяше в единия му крак и го парализираше, лишавайки го от способността да ходи. Естествено Мама разбираше и не се

подлъгваше от преструвките му, но обзета от неразумна майчина любов, тя

отстъпчиво отговаряше: „Качи се тогава в стаята си, синко, аз ще ти донеса нещо

хубаво. Майка ти ще се погрижи за тебе, Мат.“ Отхвърлените от съпруга й чувства

трябваше да намерят отдушник и тя ги изливаше щедро върху сина си, подтиквана от

неотменима потребност да го привърже към себе си с връзките на любовта всред

това сурово семейство. Дали не беше опорочила неговата мъжественост с грижите

си? Дали със снизходителната си нежност и отстъпчивост не бе превърнала сина си

в слабо, безхарактерно същество? Но щом съзнанието й стигна до тази мисъл,

сърцето й я отхвърли възмутено. То й казваше, че към него тя бе проявила само

любов, нежност и търпимост, че му бе желала само доброто: тя му бе робувала, бе

го прала и кърпила, бе плела за него и чистила обувките му, бе оправяла леглото

му, бе готвила за него най-вкусните ястия.

— Да — промърмори тя. — Какво ли не съм правила за това момче. Той

Страница 99

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сигурно няма да може да ме забрави. От залъка си отделях за него.

Пред нея изплува всичкият труд, който бе положила за Мат — от прането на

първите му пеленки до опаковането на куфара му за Индия. Стресна я чувството за

ужасяващата безплодност на любовта и грижите й, породено от сегашното му

безразличие към нея. Тя сляпо се питаше дали само собственото й неумение е

направило безполезни нейните огромни и непрекъснати усилия, та той се отнасяше

сега към нея така бездушно и я оставяше в такава мъчителна неизвестност.

Внезапен шум я стресна: тя вдигна очи побледняла и видя Агнес, която се

върна и се обърна към нея с неравен глас и зле прикрита отмъстителност:

— Мама, аз ще се омъжа за Мат. Ще бъда негова жена и искам да зная какви

мерки ще се вземат. Трябва да се предприеме нещо веднага.

Мама я погледна смирено с кротките си, влажни, сини очи, които блестяха

боязливо под смешната, одърпана черна шапка.

— Не ме гълчи, Агнес, мила — каза тя примирително. — Доста тегло съм

претеглила през трудния си живот и без твоите тежки думи. Не съм в състояние да

ти отговоря, сама виждаш. — И отпаднало добави: — Аз съм свършен човек.

— Много добре — извика Агнес раздразнено. — Но аз няма да позволя да ми

вземат Мат току-тъй. Той ми принадлежи не по-малко, отколкото на когото и да

било друг. Няма да се откажа от него.

— Аги — отговори Мама с убит глас, — ние нищо не знаем; не можем да

кажем какво е станало; но можем да се молим. Да, можем да се молим. Аз мисля, че

е най-добре да се помолим тук, в тази стая. Може би всевишният, вездесъщият бог, който вижда Мат в Индия, ще погледне и към нас, нещастните жени, и ще ни покаже

утешителна светлина.

Засегната в най-слабото си място, Агнес омекна, тялото й се отпусна,

очите й изгубиха сърдития си блясък и тя каза:

— Може би сте права, Мама. Това ще ни утеши. — После попита повече във

вид на учтива формалност: — Вие ли ще произнасяте молитвата, или аз да говоря?

— Ти можеш по-добре от мен — каза госпожа Броуди скромно. — Говори и за

двете ни.

— Добре, Мама — съгласи се Агнес.

Те коленичиха в малката, претъпкана стаичка, сред безредно разхвърляните

по пода бутилки, кутии, тенекии, заобиколени от непометен талаш и стърготини от

опаковките. За олтар им служеше един голям сандък, за икона — една реклама,

окачена в рамка на стената. И все пак те се молеха.

Коленичила изправена с вдигната глава, изпънала ниското си късо тяло с

почти мъжка жизненост, под напора на своите потискащи чувства Агнес започна да

се моли с висок и твърд глас. Сред благочестивите люде в религиозните движения, към които тя принадлежеше, госпожица Мойр бе известна със силата и красноречието

на своите спонтанни молитви. Думите се лееха от устните й като непрекъснат

поток, като излиянията на млад пламенен проповедник, молещ се за греховете на

човешкия род. Но тя не умоляваше, а сякаш изискваше, тъмните й очи искряха,

пълните й гърди се надигаха от вживяване в молитвата. Целият жар на природата й

се вливаше в тази страстна молитва. Думите й бяха благоприлични, скромни и

стереотипни, но всъщност тя сякаш трепетно умоляваше всевишния да не й отнема

мъжа, когото бе пленила и подчинила с оскъдните прелести, с които я бе надарил.

Никой мъж освен Мат не бе я поглеждал, тя знаеше, че привлекателността й е

твърде ограничена и че ако Мат й се изплъзне, може би никога нямаше да се омъжи.

Само видението на радостната благовест на бъдещето бе удържало досега всички

потиснати, заприщени чувства; тя призоваваше всевишния да не я лишава от пълното

удовлетворяване на тези чувства в свещеното лоно на бракосъчетанието.

Мама, напротив, сякаш се бе свлякла като безформена маса, прилична на

куп захвърлени дрипи: главата й висеше умоляващо и с унизителна примиреност;

трогателно бледите й като незабравки очи плуваха в сълзи, носът й течеше. Високо

произнасяните пламенни думи се набиваха в ушите й; пред нея се появи образът на

сина й. Отначало тя само крадешком се избърсваше с носната си кърпичка, но скоро

започна да я употребява все по-често и накрая открито заплака. През цялото време

сърцето й сякаш туптеше с думите: „О, господи, ако съм прегрешила към Мери, не

ме наказвай пряко сили. Не ми отнемай Мат. Остави сина ми да ме обича.“

Когато молитвата свърши, настъпи дълго мълчание. После Агнес стана,

протегна ръка и помогна на Мама да се изправи; застанали приятелски една до

друга, двете жени се гледаха с разбиране и съчувствие. Мама кимаше леко с глава, като че искаше да каже: „Това ще помогне, Агнес. Чудесно беше.“ И двете

започнаха сякаш нов живот. Тази изляла се от сърцата им изповед на всичките им

надежди, страхове и желания пред върховното, всезнаещо и всемогъщо същество в

небесата ги ободри, утеши и укрепи. Сега те бяха сигурни, че с Мат всичко ще

бъде наред. Когато Мама най-после тръгна да си върви, оживена и насърчена, те си

размениха поглед, който изразяваше тайното, сладостно съчетание на усилията им, и те се целунаха топло и нежно за довиждане.

Страница 100

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

>>

III

Към средата на март празното помещение до магазина на Броуди се превърна

в център на кипяща деятелност. Преди, когато беше изоставено и мизерно, то

постоянно го дразнеше, загрозяваше външния вид на неговото предприятие и той го

гледаше с презрително отвращение; но откакто Дрон му съобщи, че го е продал,

Броуди започна да го наблюдава с по-особено и по-силно неодобрение. Всеки път, когато влизаше или изливаше от магазина си, той хвърляше бегъл, враждебен поглед

към празното, разнебитено помещение — бързо, сякаш се страхуваше да не уловят

погледа му, но все пак злобно, като че ли изливаше яда си върху неодушевената

постройка. Двете празни витрини вече не му бяха безразлични, а омразни. Всяка

сутрин, като идеше насам със страх, мислейки, че вече се виждат признаци за

настаняването на новата компания, а погледът му се спираше все на същата пустота

и занемареност, той изпитваше властно желание да хвърли с всичка сила тежък

камък и да разбие гладките стъкла. Но минаваше ден след ден, измина цяла

седмица, а нищо не се случваше. Това отлагане ядосваше Броуди — толкова той се

бе наежил за борба; той започна тъпоумно да размисля дали цялата работа не бе

някаква злонамерена измислица на Дрон, съчинена само за да го разгневи. В

продължение на цял един ден той бе убеден, че магазинът не е продаден и открито

победоносно се надсмиваше над всички. Но веднага тази временна илюзия бе

разпръсната от едно късо съобщение в „Ливънфорд адвъртайзър“, в което с няколко

думи се казваше, че компанията ще открие нов клон на Хай стрийт №62 в началото

на април и че най-пълни подробности ще бъдат съобщени в следващия брой. Борбата, която се водеше само в болното съзнание на Броуди между него и безжизненото

здание, се поднови още по-ожесточено от преди.

Скоро след появяването на това претенциозно съобщение във вестника в

магазина на Броуди дойде един елегантен и учтив посетител, който представи

визитната си картичка с любезна, но малко извинителна усмивка.

— Господин Броуди, както виждате, аз съм районният управител на фирмата

„Мънго — шапки и галантерия“. Желая да бъдем приятели — каза той и протегна

дружелюбно ръка.

Броуди онемя от учудване, но освен че пренебрегна протегнатата ръка, не

даде израз на чувствата си и не наруши обичайния си тон.

— Това ли е всичко? — попита той рязко.

— Разбирам съвсем естествените ви чувства — подхвана пак посетителят, —

вие вече ни смятате за свои врагове. Всъщност това не е съвсем вярно. Въпреки че

в известен смисъл сме конкуренти в работата, ние от практика сме се убедили, че

често е от взаимна изгода за две предприятия от еднакъв бранш — както вашето и

нашето — да работят заедно.

— Така ли? — каза Броуди иронично.

Непознатият замълча за миг, за да засили впечатлението от своите думи, и

без да познава събеседника си или да долови признаците на надигащия се гняв на

Броуди, въодушевено продължи:

— Да, това наистина е така, господин Броуди. Ние смятаме, че такава една

комбинация привлича повече хора в един определен център, стават повече покупки, а това, разбира се, е изгодно и за двата магазина. Умножаваме оборота и делим

печалбата! Това е нашата аритметика — заключи той по свое мнение убедително.

Броуди го изгледа ледено.

— Наговорихте ми куп гадни лъжи — каза той грубо. — Не мислете, че

можете да ми хвърлите прах в очите и не поставяйте моето предприятие на една

нога с вашата пършива панаирджийска търговия. Щом идвате тук и се опитвате да

бракониерствувате в моя район, и аз ще се отнасям с вас както с долни

бракониери.

Управителят на фирмата се усмихна.

— Вие положително се шегувате. Аз представлявам една почтена фирма — ние

имаме клонове навсякъде; ние не сме бракониери. Аз лично ще открия новия клон и

бих желал да бъда в добри отношения с вас. А вие — добави той ласкателно, — е, вие не изглеждате като човек, който не разбира значението на сътрудничеството.

— Не ми приказвайте за вашето проклето сътрудничество — викна Броуди, —

ако така наричате отнемането клиентите на другите хора.

— Надявам се, че не искате да кажете, че имате изключително право да

монополизирате този клон на търговията в района — каза посетителят с известно

възмущение.

— Не ме интересува правото, аз имам силата и ви казвам, че ще ви

разсипя! — Той изпъна мощните си мускули с многозначителен жест. — Ще ви разсипя

на късчета!

— Та това е детински възглед, господин Броуди! Сътрудничеството винаги е

Страница 101

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

по-добро от конкуренцията. Разбира се, ако вие предпочитате да се борим — той

махна с ръка, сякаш сваляше от себе си отговорността, — ние имаме големи

ресурси. Принуждавани сме били и друг път при подобни обстоятелства да

намаляваме цените и много лесно можем пак да го сторим.

Броуди погледна презрително визитната картичка, смачкана в ръката му.

— Чувайте, господин… по дяволите името ви… говорите както в евтините

книжки. Не възнамерявам да намалявам цените нито със стотинка — провлече той

съжалително-присмехулно. — Аз имам тук създадени връзки и съм достатъчно кадърен

да ги поддържам.

— Виждам — отговори другият кратко, — вие явно правите всичко по силите

си, за да предизвикате открита вражда.

— Ей богу — изгърмя Броуди. — Това е единственото вярно нещо, което

казахте досега, и се надявам да е последното.

При тези окончателни и недвусмислени думи посетителят се обърна и

спокойно напусна магазина. На другия ден — петнадесети март — в съседния магазин

се появи малка група работници.

Сега те работеха и силно гневяха Броуди с шума от работата си; с всеки

удар на чуковете, който отекваше с отчайваща монотонност в мозъка му. Дори в

интервалите, когато цареше тишина, той се дразнеше от присъствието им,

предусещаше подновяването на стакатото от чуковете, а когато то отново

започваше, пулсът му биеше опасно в същия ритъм с чукането. Когато през

разделната стена проникна стърженето на триони о дъските, Броуди се загърчи,

сякаш трионите се впиваха в костите му, а при студения стоманен звук на длетата

върху камъка той се намръщи, сякаш те дълбаеха по челото му, над очите и между

тях, една дълбока отвесна бръчка на омразата.

Оттатък изцяло обновяваха магазина. Работеха бързо и в старанието си да

завършат ремонта колкото се може по-скоро, оставаха и след работно време:

очевидно за компанията „Мънго“ не беше трудно да плаща двойни надници! Към края

на седмицата бяха разчистили старите рамки на витрините, вратата, разнебитените

рафтове, тезгяха и всички похабени остатъци от миналите времена; сега оголената

фасада поглеждаше към Броуди като маска — двете витрини като празни очни кухини, а отворът на вратата като зяпнала беззъба уста. Тогава мазачите и бояджиите се

присъединиха към дърводелците и зидарите и с общите им усилия и умение целият

изглед на постройката започна от ден на ден видимо да се променя. Броуди мразеше

всяка отделна степен на тази промяна и растящата му антипатия към преобразеното

здание се простря и върху работниците, които с труда си така чудесно го

преустройваха и го превръщаха в най-хубавия и модерен магазин в града. Веднъж

един от работниците влезе в магазина на Броуди и като поздрави, попита учтиво

дали може да си налее кофа вода, за да приготви чай за себе си и другарите си, тъй като водопроводът на съседното помещение бил временно затворен. Броуди

изхвърли смаяния човек от магазина си.

— Вода ли? — озъби се той. — Трябва ви вода и имате безсрамието да

идвате тук! Нищо няма да получите. Ако ще цялата ви шайка да се пържи в пъкъла, пак не бих се мръднал да ви дам да близнете капчица вода. Махай се!

Но неговата враждебност не попречи на дейността на работниците, а

послужи само, както му се струваше, да ги поощрява. Той мрачно видя как на

витрините сложиха дебели, искрящи стъкла, преливащи в зеленикав оттенък, как

само за една нощ като гъби израснаха щандове за стока, как се появи красиво

изписана лъскава фирма. Най-после пред очите му посред бял ден — като върховно

предизвикателство — над вратата окачиха огромен модел на цилиндър, щедро

позлатен, който се полюляваше весело при най-слабия полъх на вятъра.

През това време поведението на Броуди в града не даваше израз на

чувствата, които той потискаше. Външно той показваше само спокойно безразличие, тъй като гордостта му забраняваше да говори; пред познатите, които го подпитваха

за конкуренцията, той заемаше поза на дълбоко презрение към новата компания и

посрещаше жлъчните остроумия на Грирсън във философския клуб с престорено

безгрижие и надменно равнодушие.

Общото мнение бе, че Броуди без съмнение ще се справи с нашествениците.

— Давам им най-много шест месеца — забеляза замислено една вечер кметът

Гордън пред елита на клуба в отсъствието на Броуди. — После Броуди ще ги

разсипе. Страшно упорит и жесток е той към враговете си. Че той е способен да

тури буре с барут под новия им магазин.

— Рискована работа е това при неговия избухлив нрав — обади се Грирсън.

— Той ще ги изхвърли — отвърна кметът. — Наистина ме поразява тоя Джеймс

Броуди. Не познавам жив човек, който би понесъл целия ужасен шум и позора около

дъщеря му, без да му мигне окото, без за минутка да наведе глава. Опасен е като

дявол, когато си е наумил нещо.

— Не съм толкова сигурен, кмете, не, не, не съм чак толкова сигурен —

провлече глас Грирсън, — може би тъкмо безогледността ще му изяде главата. Та

Страница 102

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

той е толкова упорит, че би могъл да се състезава по инат с всяко магаре. Между

другото, кмете, той вече толкова се перчи, че на хората — да, дори на хората от

околността, на които отначало им харесваше — започна малко да им додява. Тая

негова важност е точно като лакердата — ако хапнеш малко, е хубаво, но ако ти

дават всеки път, ей богу, идва ти до гуша.

Като се видя предмет на разговорите им и почувствува лека симпатия към

себе си, Броуди започна да си мисли, че обществото гледа на него насърчително

като на защитник на стария солиден порядък в града срещу нашествието на

измамните новости. Той започна още повече да се грижи за външността си, поръча

си два нови костюма от най-фин и скъп плат, купи си от бижутера на главния

площад елегантна игла за връзка с опал, която започна да носи вместо простата

златна подкова. Тази игла веднага стана предмет на клюки между познатите му,

които я подаваха от ръка на ръка, за да се възхищават от нея.

— Хубав камък… макар и да не разбирам от тия неща — подсмихна се

Грирсън. — Надявам се, че не сте се разорили, за да я купите.

— Не съдете за средствата ми по своите. Много добре зная какво мога да

си позволя — грубо отвърна Броуди.

— Не, не! И насън не бих си помислил такова нето. С толкова широка ръка

харчите парите си, че сигурно имате цял куп в къщи. Обзалагам се, че си имате

скътани доста бели пари за черни дни — прошепна Грирсън двусмислено и насмешливо

втренчи поглед в Броуди.

— Казват, че опалът носел нещастие. Балдъзата имаше един пръстен с опал,

който й донесе цял куп нещастия. Още същия месец, когато го получи, падна много

зле — промърмори Пакстън колебливо.

— С мен това няма да се случи — сопна се Броуди.

— Но не се ли страхувате да го носите? — настоя Пакстън.

Броуди го изгледа втренчено.

— Драги мой — каза той бавно, — би трябвало да знаете, че не ме е страх

от нищо на тази земя.

Интересно, но въпреки че полагаше най-големи грижи за собственото си

облекло и външността си, Броуди нито за момент не се спря на мисълта да

поспретне работното си място и да обнови сивия безличен магазин. Всъщност той

сякаш се гордееше с неизменния му мръсен вид, който сега още повече биеше на

очи. Когато Пери, който с упорита завист се заглеждаше в растящото великолепие у

съседите, направи забележка за разликата и боязливо подхвърли, че да се сложи

малко боя, ще бъде добре за външния вид на магазина, Броуди натъртено каза:

— С пръст няма да го пипаме. Който иска да си купува шапка от боядисан

паноптикум, нека върви там, но това тук е предприятие на джентълмен и аз ще се

погрижа да си остане такова.

От тази позиция Броуди изчакваше първото нападение на противника.

Когато бяха завършени и последните работи по преустройството и

подновяването, най-после дойде и денят за откриване на конкурентното

предприятие. През последната седмица бе осъществен поразителен напредък и върху

цяла колона в „Адвъртайзър“ с едри букви бе оповестено, че първи април ще бъде

отбелязан с освещаването на новия магазин. Зад дебелите зелени завеси и

спуснатата ролетка през целия предшествуващ ден цареше чувство на мистична

неизвестност, под булото на която районният управител на компанията, изпратен да

ръководи местния клон през първите месеци, сновеше неуморно като сянка и

въплъщение на тайнствеността. Очевидно тактиката на компанията „Мънго“ беше да

зашемети Ливънфорд с внезапния ослепителен блясък на откриването на магазина. Тя

искаше при свалянето на завесите от витрините целият град да остане смаян от

видяното. Така поне си мислеше Броуди насмешливо, когато на първи април напусна

къщата си точно на секундата в девет и половина часа, не по-рано и не по-късно и

тръгна към „работата“, както му беше обичаят. Когато слизаше по Хай стрийт със

съвършено самообладание — при все че в движенията му имаше може би нещо

прекалено подчертано, — той изглеждаше най-безгрижният човек в Ливънфорд.

Ироничните му мисли подхранваха суетността му и укрепваха дълбоката му вяра в

себе си, потушаваха смътните съмнения, които от дни проблясваха в далечните

кътчета на съзнанието му. Сега, когато угнетяващият период на изчакване бе

отминал и започваше истинската борба, той отново стана господар на съдбата си и

осанката му сякаш говореше: „Само ми ги дайте. Чаках този момент. Щом сте готови

да се борите с мене, ей богу, и аз съм готов.“ Броуди обичаше борбата. Нещо

повече, желанието му за борба се разпалваше още по-силно от очакването, че в

жара на боя духът му ще се освободи от мрачната потиснатост, в която бе тласнат

неотдавна от удара върху семейната чест. Сърцето му вече радостно потрепваше от

възторга на борбата; той си казваше, че ще им даде да разберат от какво тесто е

направен Джеймс Броуди; отново щеше да покаже на града какъв е духът му; с

унищожителната победа над тези парвенюта „Мънго“ щеше да издигне престижа си в

очите на града дори по-високо от преди. С вдигната глава и изпъчени гърди, с

Страница 103

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

преметнат на рамото бастун — жизнерадостен жест, който не бе си позволявал от

месеци — той уверено закрачи по улицата.

Когато стигна до новия магазин, Броуди веднага видя, че той най-после е

отворен. Някой по-незначителен човек би завършил наблюденията си, като погледне

с крайчеца на окото си скришом, докато преминава, но такова шпиониране не беше

по характера на Броуди; той се спря открито, демонстративно, насред тротоара, все още с бастуна на рамо, масивно разкрачен, вирнал масивната си глава и

насмешливо се загледа в двете витрини пред него. Лицето му се изкриви в умишлена

усмивка. Той дори се разтърси от смях. Целият му вид показваше приятната му

констатация, че това, което вижда, е по-калпаво и безвкусно, отколкото бе

дръзвал да се надява, по-смешно, отколкото бе предугаждал и в най-смелите си

очаквания. Едната витрина бе натъпкана отгоре-додолу с шапки, шапки от

всевъзможни видове, форми и стилове, издигащи се в различно високи пирамиди сред

гирлянди от вратовръзки и бухнали букети от разноцветни кърпички, украсени на

умело подбрани интервали с венци от къси и дълги чорапи и богат избор от

ръкавици, наредени като листа на папрат, с празни, но изящно протегнати пръсти.

Обстоятелството, че целта на тази поразително художествена изложба не е чисто

декоративна, бе изтъкнато ясно, но все пак тактично, чрез малки етикетчета,

закрепени за всеки артикул, върху които имаше печат „МШГ“, а под него изписана

цената с големи червени цифри. Но макар и да виждаше тази богата картина, Броуди

съсредоточи критичното си внимание върху другата витрина, където презрителният

му поглед се спря на една нечувана новост — две восъчни фигури. Восъчни фигури —

просто невероятно! Но все пак те бяха там — един господин със съвършена

физиономия и осанка, загледан неподвижно и нежно във фигурата на едно малко

момче, което, ако се съдеше по бялата кожа, ясните сини очи и откритата детинска

усмивка, беше безсъмнено примерният син на този примерен баща. Дясната ръка на

бащата и лявата ръка на сина бяха протегнати със същия изящен жест, като да

казваха: „Ето ни. Гледайте ни. Ние сме тук, за да ни се възхищавате.“

Облеклото им беше безукорно. Погледът на Броуди се плъзна по ръбовете на

панталоните им, по блестящите им връзки, колосаните яки, снежнобелите кърпички, подаващи се от джобовете, лъскавите чорапи, но шапката фасон „Дерби“ с извита

периферия върху родителското чело и красивото кепе на детската глава и най-после

се спря на изящното картонче, на което бе напечатано: „Облечени в магазина на

„Мънго“. Последвайте примера им.“

— Кукли — измърмори Броуди. — Проклети кукли. Това не е шапкарски

магазин — това е дяволска изложба на восъчни фигури.

Струваше му се, че през живота си не е виждал нищо по-смешно, тъй като

никога досега не бе имало такива фигури в Ливънфорд — макар и напоследък да се

говореше, че подобни нововъведения са се появили в по-големите магазини в

Глазгоу. Броуди беше убеден, че скоро те ще станат за присмех на целия град.

Докато Броуди стоеше надменно замислен пред магазина, отвътре излезе

един човек с кафяв пакет в ръка. Изведнъж присмехулното изражение на Броуди се

замени с внезапна смъртна уплаха — заболя го, сякаш с нож го бяха пронизали.

Значи, вече са започнали да продават? Досега не бе виждал този човек и се опита

да се успокои, като си каза, че по всяка вероятност това е някой закъснял

работник, дошъл да свърши нещо пропуснато или да си вземе забравените

инструменти. Обаче чисто загънатият пакет предизвикваше подозрения и дълбоко го

смущаваше. Вече не така надменно той раздвижи окаменелите си крайници и бавно

влезе в своя магазин.

Неизбежният Пери беше вече тук и го поздрави, подбуден тази сутрин от

развоя на събитията към още по-сервилна почтителност. В съзнанието си той може

би хранеше слаба надежда, че пред лицето на новия противник би му се удала

възможност да покаже пред господаря си истинските си качества, да постигне до

известна степен осъществяването на осланените си мечти.

— Добро утро, господин Броуди, сър.

За този специален случай Пери бе съчинил една малка шега, която му се

виждаше и остроумна, и забавна; като събра всичкия си кураж, той се осмели да я

поднесе на Броуди.

— Днес е първи април, сър — несигурно измънка той. — Забелязвате ли

какво означава това, щом те — той говореше за новите съседи винаги по тоя

неопределен начин, — щом те отварят магазина си тъкмо в Деня на глупците?

— Не — изръмжа Броуди, поглеждайки го намръщено. — Но я ми обясни, щом

си толкова умен.

— Та целият град говори, че ще си направите априлска шега с тях,

господин Броуди — избъбра Пери и като видя въздействието от забележката си, се

закиска съчувствено и цял се загърчи от прилив на задоволство, тъй като Броуди

късо се изсмя, зарадван от представата за проявеното към него всеобщо възхищение

в града, породена, без той да подозира това, от измисленото ласкателство на

Пери. Огромните му пръсти бавно се свиха в юмрук.

Страница 104

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Да, хубаво ще ги изиграя, точно така. Ще им натрия носовете на тия

самохвалковци, ще им бръкна в гърнето с меда. Те още не знаят кого имат насреща

си, но, ей богу, аз ще ги науча! — Той не знаеше как точно ще стане това, но в

момента, въпреки че не бе изработил в ума си тактика, бе абсолютно уверен в

способността си да смаже конкуренцията.

— Видя ли чучелата на витрината? — запита той разсеяно.

— Да! О, да, господин Броуди. Това е нова идея, заета от големите

търговски къщи. Много оригинално, разбира се, и съвсем съвременно. — В първия

ентусиазъм от успеха си в разговора с Броуди Пери почти започна оптимистично да

се надява, че „шефът“ още сега би могъл да поръча един чифт от тези интересни

модели. Очите му възторжено заблестяха, но той бе принуден да ги сведе пред

сърдития поглед на Броуди, съзнал, че този път явно е казал, каквото не трябва.

— Съвременно, казваш! Това е дяволски панаир! Пред тая тяхна безсрамна

витрина ще се натрупа цяла тълпа.

— Но, сър — плахо се обади Пери. — Нали това е желателно. Ако привлечеш

хората и заангажираш вниманието им отвън, те по-лесно ще влязат вътре. Това е

един вид реклама.

Броуди за момент го изгледа тъпо, а после сърдито викна:

— И на тебе ли ти е влязла тая муха? Иска ти се и пред нас да се тълпи

стадото на простаците? Бързо да си избиеш това от главата, инак ще ти изстине

мястото.

Пери го погледна смирено и кротко забеляза:

— Но това би наляло вода във вашата воденица, сър.

После, като премина на по-безопасна тема, побърза да каже:

— Гледам, че те продават и всякакво облекло, господин Броуди.

Броуди кимна мрачно.

— Не бихте ли желали да поразширим асортимента, сър, да въведем някои

новости? Да кажем колани или хубави ръкавици? Много фино нещо, истински хубави

ръкавици, сър. Пери почти умоляваше под напора на бушуващите в него идеи.

Но неговите смели и предприемчиви предложения удариха на камък. Броуди

ме му обърна внимание. Застанал насред магазина, обзет от необичаен порив към

самоанализ, той бе потънал в размисъл върху причините за това странно нарушаване

на неизменното му всекидневно поведение. Защо, питаше се той, защо още стърчи в

магазина, а не иде в кантората с обичайното си властно пренебрежение? Ще разсипе

новите съседи, разбира се, но дали това ще стане, като седи спокойно пред бюрото

и се преструва, че чете „Глазгоу хералд“? Той съзнаваше, че трябва да направи

нещо, да поеме определена линия на поведение. Ходеше напред назад, ядосваше се, че е отвикнал да бъде деен, а тромавият му мозък не можеше да му предложи

никаква свястна мисъл за жестоката борба, към която се стремеше. Само да можеше

да приложи ужасната сила на тялото си, би работел, докато пот започнеше да се

лее от него, докато ставите му започнеха да пращят от напрежение; на драго сърце

би сграбчил подпорните стълбове на съседния магазин, би ги изтръгнал от земята и

би повлякъл цялата постройка след себе си; но някакво тъмно предчувствие за

безполезността на бруталната му сила го обхвана и болезнено го жегна.

В този момент в магазина влезе една жена, хванала за ръка момченце на

около шест години. Очевидно беше от бедната класа. Тя се приближи към Пери,

който почтително я поздрави.

— Искам шапка за моето момченце. Другата седмина ще тръгне на училище —

каза тя доверително.

Пери цял засия.

— Разбира се, мадам! Какво мога да ви покажа за малкия господин?

Внезапно Броуди бе обхванат от странен импулс, от някаква свирепа омраза

към конкурентите, и въпреки че клиентите бяха явно от долната класа, която

неизменно се обслужваше от помощника му, той неволно пристъпи напред.

— Аз ще се погрижа — каза той с рязък, неестествен тон:

Жената го изгледа изплашено и инстинктивно изпитала страхопочитание пред

него, изгуби и без това слабата си самоувереност. Тя вече не беше дама, дошла да

избира и да плати с парите си шапка, с която смело да изпрати сина си на

училище, тази първа стъпка по тайнствения път на живота, а една обикновена,

бедна работническа жена.

— Този млад господин ни услужи миналия път — пошепна тя нерешително,

сочейки към Пери. — Беше миналата година и останахме много доволни от него.

Момченцето веднага усети смущението на майка си, почувствува и дебнещата

заплаха, изхождаща от надвисналата над него огромна тъмна фигура; то зарови лице

в полата на майка си и започна жално да хленчи.

— Мамо, мамо, искам да си ида в къщи — заподсмърча то. — Не ща да стоя

тук. Искам да си ида в къщи.

— Престани да ревеш! Престани веднага, чуваш ли? — Бедната жена, съвсем

засрамена, стоеше смутена и объркана, а разплаканото дете упорито заравяше глава

Страница 105

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

в сигурното убежище на майчината дреха. Майката разтърси момченцето, но колкото

по-силно го разтърсваше, толкова по-силно то ревеше. Тя се изчерви от срам и

досада; още малко и тя щеше да се разплаче. „Не може ли този противен Броуди да

стои настрана? Дошла съм за шапка на детето, а не за него“ — помисли си тя

сърдито, вдигна на ръце разплаканото момче и съвсем смутена каза:

— По-добре да дойда друг път. Той е лошо момче. Ще дойдем друг път,

когато се държи както трябва.

Докато тя само от приличие хвърляше тези тежки обвинения върху

собственото си дете, обиденият й майчински инстинкт я уверяваше, че никога няма

да се върне тук. Тя вече се бе обърнала да си върви и тъкмо щеше безвъзвратно да

изчезне, когато Пери тихо и тактично се обади отзад:

— А искаш ли бонбонче?

От едно скришно кътче на чекмеджето той ловко измъкна голям ментов

бонбон и съблазнително го вдигна между палеца и показалеца си пред детето.

Момчето веднага престана да плаче и като погледна с едното си широко отворено, недоверчиво и мокро око иззад гънките на полата на майка си, спря изпитателен

поглед върху бонбона. При този признак на доверие майката се спря и погледна

детето въпросително.

— Искаш ли? — попита тя.

С последно конвулсивно подсмърчане момчето кимна доверчиво към Пери и

протегна алчно малката си ръчичка. Те се върнаха. Бонбонът бързо изду мократа

блестяща бузичка, мирът бе възстановен и Пери продължи да успокоява детето, да

ласкае майката, да се суети около двамата, докато най-после важната покупка —

той успя да ги убеди, че е важна — бе задоволително приключена. Като си

тръгнаха, той ги изпрати до вратата със същата всеотдайна любезност и майката

хвърли последен благодарствен поглед върху темето на скромно наведената му

глава. В това време Броуди, който сърдит и замислен се бе отдръпнал назад,

мрачно ги наблюдаваше.

Пери се върна, доволно потривайки ръце. Този странен младеж градеше

самочувствието си върху въображаеми свои таланти, а не обръщаше внимание на

бързината и съобразителността, които наистина притежаваше. Макар че току-що бе

спечелил триумфална победа с такт и дипломатичност, той изпитваше само смирено

задоволство, че е спасил един клиент за магазина пред самите очи на величайшия

господар. Той почтително вдигна очи, когато Броуди заговори.

— Не знаех, че сме давали и бонбончета с шапките. — Това бяха всичките

думи на Броуди. Той се обърна и навъсен влезе в кантората си.

Денят бе започнал и бавно минаваше, а Броуди все още седеше затворен в

стаята си, потопен в мисли. По смръщеното му лице се движеха сенки като облаци

по силуета на тъмна планина. Той страдаше. Въпреки че напрягаше желязната си

воля, той не можеше да попречи на чувствителния си слух да улавя всеки звук, да

дочува постепенно забавящите се с приближаването до магазина му стъпки, да

изследва и най-слабия шум извън кантората, за да различи идването на някой

клиент от безспирните стъпки на Пери. Днес обаче, въпреки че никога досега не бе

се замислял върху това, той схвана, че шумовете са малко и нищо не говореха.

Слънцето го огряваше през прозореца, кишата от разтопения сняг след стоплянето

на времето бе съвсем изчезнала, денят бе ясен, сух и топъл. Броуди знаеше, че

при този полъх на пролетта улиците са изпълнени с хора — весели, жизнерадостни

хора, които се тълпят в магазините. Но тишината наоколо му не се наруши от

питащи гласове.

Голата стена пред него сякаш се разтваряше пред пронизителния му поглед

и разкриваше успешната и кипяща дейност в съседното помещение. След

презрителната му самонадеяност от сутринта настъпи реакция и Броуди с мъчителна

яснота си представяше тълпи от хора, които припряно се блъскаха в стремежа си да

купуват. Той яростно захапа устната си, вдигна отново захвърления вестник и се

опита да чете. Но само след няколко минути, за своя досада, отново се улови, че

гледа глупаво в стената пред себе си; тя сякаш го хипнотизираше.

Той тъжно си спомни колко приятно беше по-рано да седи отпуснат на стола

си — какво ли друго бе правил — и да следи с едно око през полуотворената врата

Пери и тези, които навлизаха във владението му. Работата в магазина се вършеше

изцяло от Пери, който по негова царствена повеля вадеше, носеше, показваше.

Самият Броуди вече не помнеше кога за последен път се бе качвал по стълбата, бе

посягал към рафтовете и връзвал пакет. Повечето клиенти той пренебрегваше; при

някои слизаше, докато Пери ги обслужваше, кимваше небрежно, взимаше

разглежданата шапка, прокарваше ръка по мъхнатата повърхност или подвиваше

периферията с високомерно доволство от собствената си стока, а изразът му сякаш

казваше: „Можете да я купите или не, но по-добра няма никъде да намерите.“ Само

малцина, шепа хора от най-добрите семейства от графството, той удостояваше с

личното си внимание и обслужване.

Толкова приятно беше тогава да се чувствува сигурен, че хората трябва да

Страница 106

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

идват при него, защото в сляпото си самооблъщение той едва ли си даваше сметка, нито пък се замисляше, че именно липсата на конкуренция и на избор тласка

повечето хора към него, че необходимостта е главната опора на предприятието му.

Днес, седнал сам в кантората си, той печално схвана, че поне засега с монопола

му е свършено. Обаче той категорично реши да не променя поведението си; преди не

беше длъжен да тича подир хората, да ги моли за мизерните им покупки, и сега

нямаше да се остави да го принудят да прави такова нещо! Никога през живота си

той не бе тичал подир хората. Сега Броуди си даде тържествена клетва, че няма да

стигне дотам и в бъдеще.

Мрачните първи дни в Ливънфорд, толкова далечни, че вече ги бе почти

забравил, изплуваха смътно в паметта му; но в тези неясни спомени той се виждаше

като човек, който никога не е молил за услуга, нито се е подмазвал или е бил

сервилен угодник. Въпреки че тогава нямаше Пери, той бе горд, честен и

решителен, работил бе упорито и от никого не бе поискал милостиня. И бе успял.

Броуди засия при мисълта за постепенното издигане на значението и престижа му, за вниманието, което му се оказваше от Градския съвет, за избирането му във

философския клуб, за оформянето на идеята за къщата му, за изграждането й, а

след това за растящата и неуловима промяна в положението му, докато стигна до

сегашното си изключително, изтъкнато и видно място в града. Благородната кръв, която течеше във вените му, мислеше си той, бе направила всичко това, бе го

издигнала до върха, където беше мястото му, въпреки трудностите, които му се

изпречваха на младини; тази кръв на предците му като у расов жребец винаги щеше

да се проявява, тя нямаше да му измени и този път.

Обзе го вълна на възмущение от несправедливостта на сегашното му

положение и той скочи на крака.

— Нека се опитат да ми го вземат — викна той и размаха юмрук. — Нека

дойдат само! Ще ги помета, както унищожавам всички, които ми пречат. На дървото

с моето име имаше един гнил клон и аз го отрязах. Ще смажа всеки, който ми се

бърка. Аз съм Джеймс Броуди, проклети да са всички и всичко! Нека се опитат да

ми попречат, да ми откраднат работата, да ми вземат всичко, каквото имам, нека

го направят! Каквото и да стане, аз пак съм аз!

Той се отпусна на стола си, без да съзнава, че бе станал, без да

разбира, че бе викал в празната стая, самодоволно прегърнал само тази последна, скъпоценна мисъл. Това беше той — Джеймс Броуди — и никой освен него не би

разбрал, не би схванал някога дълбоката утеха, насладата и гордостта, които му

даваше това име. Мислите му вихрено се понесоха от сегашните му изпитни към

страната на възторжените мечти и копнежи; отпуснал глава на гърдите си, той се

унесе в блажено съзерцание на деня, когато безпрепятствено ще може да даде воля

на неудържимите пожелания на гордостта си, когато ще утоли до насита жаждата си

за слава и почести.

Най-после Броуди въздъхна като човек, който се е пробудил от виденията

на наркотичен сън, премига и се разтърси. Погледна часовника си и се сепна, като

разбра, че наближава краят на деня и на самоналоженото му затворничество. Той

бавно стана, прозина се широко, протегна се и като прокуди от лицето си всички

следи от последните блажени мечти, наложи си отново маската на студено

безразличие и влезе в магазина, за да провери, както му беше обичай, спечеленото

през деня. Това винаги бе едно приятно задължение, на което той придаваше

господарско достойнство, заемайки позата на феодален владетел, който получава

дан от васала си. Пери винаги представяше куп лъскаво сребро, често по няколко

блестящи соверени, а понякога и шумолящи банкноти, които се прехвърляха в

дълбокия заден джоб на господаря; след това Броуди хвърляше небрежен поглед към

списъка с продажбите — небрежен, защото беше убеден, че Пери никога няма да го

измами; както той се изразяваше, щяло да бъде жалко „за горкия запъртък, ако се

опита“. После Броуди потупваше издутия си джоб, налагаше шапката си, даваше

последни кратки нареждания и си тръгваше, оставяйки Пери да затвори магазина и

да спусне ролетките.

Обаче тази вечер Пери изглеждаше някак си особено, едновременно объркан

и отчаян. Обикновено той отваряше чекмеджето на касата с доволен и услужлив

замах, като че ли искаше да каже: „Може би не струвам много, но ето какво съм

направил днес за вас, господин Броуди, сър.“ Но днес той отвори чекмедже плахо, с лека извинителна гримаса.

— Много спокоен ден, сър — промълви той кротко.

— Времето беше хубаво — сърдито възрази Броуди. — Къде си зяпал? Навън

имаше много хора.

— О, голяма навалица имаше на улицата — отговори Пери. — Но доста… искам

да кажа, някои влязоха… — Той се запъна. — Те имат привлекателна витрина —

съкрушено заключи той.

Броуди погледна в чекмеджето. В него имаше само шест мизерни сребърни

шилинга.

Страница 107

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

>>

IV

Ливънфордският философски клуб имаше събрание. Макар че тази вечер

заседанието съвсем не беше пленарно, из стаята приятно се носеше дим;

присъствуваха шест члена, които, настанени в удобни кресла около приятния огън в

камината, философствуваха на воля в тази предразполагаща обстановка. Двама от

присъствуващите мълчаливо играеха на дама, седнали удобно, спокойно и с отпуснат

вид, а останалите полулежаха на креслата, пушеха, приказваха и ухажваха

вдъхновението, което ражда възвишени мисли, като често и с наслаждение си

посръбваха грог.

Разговорът бе откъслечен, паузите понякога изглеждаха по-съдържателни от

действително произнесените думи въпреки отбрания и богат език на събеседниците, махването с лула понякога беше по-язвително от някое хапливо прилагателно,

погледите на присъствуващите бяха разсеяни, дълбокомислени, зареяни някъде

далече. Без да парадират със своето отличие за по-високо развитите си мозъчни

функции, членовете седяха в съкровеното помещение на клуба — сборно място на

всички почтени хора на Ливънфорд, които претендираха, че са по-забележителни от

простосмъртните си съграждани и които, съзнавайки, че са отбрани, най-сетне се

чувствуваха задоволени. Приемането в клуба бе само по себе си постижение,

подвиг, който незабавно оставяше отпечатъка си върху тези щастливци и ги правеше

прицел на завистта на по-малко облагодетелствуваните човешки същества. На тях

един член на философския клуб можеше да каже вечерта, даже с небрежна прозявка:

„Иска ми се да мръдна надолу до клуба. Тая вечер ще има малка дискусия“, и да се

отдалечи с достойнство, проследен от завистливи погледи надолу по улицата. За

външните хора, за тези, които не бяха отбрани, общественият престиж на клуба

беше огромен; голямо впечатление правеше и приписваната му дълбока интелектуална

значимост, тъй като от звучното име — „философски“ — лъхаше, нещо рядко и

префинено, нещо от царството на чистия разум. Наистина един преподавател по

класически езици, който бе дошъл в Ливънфордската гимназия и имаше пред името си

научна титла от Оксфордския университет, бе казал на един свой колега: „Като чух

името на клуба, постарах се да стана член, но за свое разочарование открих, че

това не е нищо друго освен една тайфа пушачи и пияници.“ Но какво ли разбираше

този невеж английски палячо? Не знаеше ли той за шестте лекции, последвани от

продължителни разисквания, които се изнасяха на редовни интервали през зимата?

Не бе ли виждал изящно напечатаната програма, която всеки член носеше като

талисман в горния десен джоб на жилетката си и която съдържаше тазгодишните теми

за информация и разискване? Само да бе пожелал, и би могъл да прочете със

собствените си недоволни очи такива дълбокомислени теми като:

C>

„Нашият безсмъртен поет — с рецитации“,

„Пощенският герб в дни на здраве и болест“,

„Разрастването на корабостроенето в кралския град на Клайд“,

„Шотландски хумор и остроумия — с местни анекдоти“ и дори

„От ковашки чирак до кмет — животоописание на покойния уважаван Матиас

Глоуг от Ливънфорд.“

C$

Ето такива важни лекции се изнасяха в клуба, но ако някоя вечер, когато

умовете на членовете не бяха обременени с тези дълбоки проблеми, когато не

трябваше да решават съдбоносни въпроси на народа и нацията и настъпеше известен

отдих — какво лошо имаше, ако тогава си побъбреха или попушеха, или пък изкараха

една партия на дама или дори вист? А тъй като приличното заведение на Фими беше

тъкмо насгода до задния вход, какво лошо имаше в това от време на време да

изпращат за някое шише или дори понякога да пренасят заседанието в „малкия заден

салон“.

На такива доводи, разбира се, не можеше да се възрази! Освен това в

задачите и практиката на този неофициален градски съвет влизаше и задължението в

подробности да се обсъжда и разглежда на заседанията животът на хората от града

и техните работи. Този допълнителен клон на философските занимания засягаше

такива различни въпроси като опърничавия нрав на жената на Джибсън и съответните

постъпки, които трябва да се направят пред Блейр от голямата ферма във връзка с

нехигиеничните склонности на кравите му по градския път; а едно изключително

успокояващо обстоятелство, което говореше убедително за равноправието в

Ливънфорд, бе това, че самите членове нямаха никакви прерогативи или привилегии, които да ги предпазват от обсъждането на съкоментаторите им. Тази вечер Джеймс

Броуди бе предмет на разискванията, които се подхванаха от един случаен поглед

към празния стол в ъгъла, една значителна пауза и забележката:

— Броуди е закъснял тая вечер. Чудя се дали ще дойде.

Страница 108

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ще дойде, сигурен съм — каза кметът Гордън. — Никога не е бил толкова

точен, както сега. Трябва да поддържа куража си, нали разбирате. — Той се

огледа, търсейки одобрение за това, че е употребил такива подходящи и благородно

звучащи думи. — Искам да кажа — поясни той, — че сега той трябва да дава вид, че

всичко е наред, иначе съвсем ще пропадне.

Другите дръпнаха от лулите и кимнаха мълчаливо. Един от играчите на дама

бутна една фигура, после се загледа замислено в задимения въздух и каза:

— Брей! Ама че лети времето! Трябва да има близо година, откак изхвърли

дъщеря си в оная нощ, през голямата буря.

Пакстън, който се славеше с паметта си за цифри, се обади:

— Ще стане една година точно след две седмици. Това е забележителна

дата, защото оттогава никой в Ливънфорд не е виждал Мери Броуди. Аз тогава

твърдях и сега поддържам, че в оная нощ Джеймс Броуди постъпи страшно жестоко.

— Къде е момичето сега? — попита някой.

— Ех — отговори Пакстън. — Разправят, че Фойловци от Дарок й намерили

място, но това са глупости. Тя съвсем сама избяга. Докторът искаше да й помогне, но тя си отиде и изчезна. Сега казват, че намерила работа в една голяма къща в

Лондон като обикновена слугиня, горкото дете. Фойловци нито пръст не са

помръднали за нея, преди да се изселят обратно в Ирландия.

— Така е — каза вторият играч на дама. — Старият Фойл беше съвсем смазан

от загубата на момчето си. Наистина страшно нещо беше тая катастрофа на моста.

Никога няма да забравя онази нощ. Бях тогава при балдъзата и трябваше да се

връщам в най-силния вятър. От един покрив хвръкна една плоча и мина на косъм

край ухото ми. За малко да ми отнесе главата.

— Това щеше да бъде по-голямо нещастие за града, отколкото загубата на

моста, Джон — закиска се Грирсън от своя ъгъл. — Щяхме да ти издигнем хубав

паметник на площада, като новата статуя на Ливингстон в горния край на града.

Помисли само какво си пропуснал! Ако те беше ударила плочата, щеше да станеш

един от героите на Шотландия.

— Да, новият мост ще трябва да го направят доста по-здрав, за да ме

накарат да стъпя на него. Цял скандал, че толкова хубави хора загинаха за нищо.

Настоявам, че трябва да се накажат тия, които са виновни — каза първият играч на

дама, за да прикрие неудобната позиция на партньора си.

— Господа не можеш да накажеш — провлече Грирсън. — Това беше божа

работа, а от него не можеш да искаш обезщетение… Във всеки случай няма да ти

уважат иска.

— Пст, Грирсън — сгълча го Гордън в качеството си на кмет. — Дръж си

езика, приказваш направо богохулства.

— Де, де, кмете — успокои го Грирсън. — Това е просто юридически израз.

Няма нищо обидно нито за компанията, нито за всевишния, нито за вас — добави той

ухилен.

Настана неловко мълчание и като че ли хармонията на разговора бе

нарушена, но най-после кметът каза:

— Броуди трябва да е много зле с търговията напоследък. Не виждам жива

душа в магазина му.

— Тия цени, на които продава компанията „Мънго“, могат да изпразнят

всеки магазин, който се опита да й конкурира — каза Пакстън с известно

съчувствие. — Те са решили първо да го ликвидират, а после да правят печалби, Броуди здравата е загазил. Чини ми се, че съвсем ще се разори.

— Точно така — провлече глас Грирсън и погледна многозначително от ъгъла

си, сякаш можеше, ако поиска, да им разкрие цяло съкровище от сведения по

въпроса.

— Но Броуди сигурно има скътани доста пари. С толкова широка ръка ги

харчи… пръска ги, без да му мигне окото. Купува си, каквото му душа поиска. Има

от хубаво по-хубаво, а пак си мисли, че не е достатъчно хубаво за него.

Погледнете му дрехите, погледнете новата му игла на връзката и пръстена с печат, и освен това — говорещият се огледа предпазливо, преди да произнесе останалите

думи — погледнете внушителния му замък край града.

Лека насмешка сякаш се появи по лицата на присъствуващите и те си

размениха скрито погледи, в които се четеше сподавена ирония.

— Погледнете обувките на старата му жена, елегантните й дрехи,

спретнатата й външност — отвърна Грирсън. — Погледнете сметката му в банката…

неговата малка Неси този срок е закъсняла с две седмици да си внесе таксата в

гимназията. Погледнете как трепва гордият му поглед, когато мисли, че не го

наблюдават. Казвам ви — този голям и важен човек, за какъвто се смята, започва

да се чувствува малко нещо несигурен в работите си. — Когато Грирсън продължи, в

думите му прозираше настойчив намек. — Може би се лъжа, но според моето скромно

мнение Джеймс Броуди сега преживява най-тежките мигове от живота си. И ако не

внимава, и той ще попадне там, където е захвърлил много други хора — в калта!

Страница 109

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Да, човек като него много лесно си създава врагове. Като казвате

калта, сетих се да ви разкажа една история. — Пакстън дръпна замислено няколко

пъти от лулата си. — Минавах край магазина на Броуди по-миналата събота вечерта

и чух някаква разправия. Той пак смръкна два пъти. — В магазина беше влязъл един

работник, пиян като кютюк, тъкмо си взел седмичната заплата, готов да пръска

пари на вятъра — видях цял свитък банкноти в ръката му; та стоеше той там и се

полюляваше пред Броуди, поиска една шапка, после друга, после кепе, после дявол

знае какво. Беше в състояние да купи целия магазин — и да го плати! Всеки знае, че на Броуди сега отчаяно му трябват пари, а той стоеше и го гледаше втренчено с

кървясали очи. — Когато достигна най-интересното място на разказа, Пакстън

засмука безкрайно лулата си, после я извади от устата, посочи я натъртено и

продължи: — „Ако не знаеш да кажеш „моля“, като се обръщаш към мен — ревна

Броуди, — нищо няма да получиш тук. На друго място могат да търпят такива неща.

Върви там, ако искаш, но щом си дошъл при мен, ще се държиш както трябва или се

махай!“ Не можах да чуя какво му отговори работникът, но трябва страшно да е

вбесило Броуди, защото той прескочи тезгяха, хвана човека за врата и за един миг

го изхвърли от магазина право в калта в канавката, пред краката ми.

Напрегнато мълчание настъпи след разказа на Пакстън.

— Да — въздъхна най-после първият играч на дама. — Той има необикновен

темперамент. Сега гордостта му е просто ужасяваща. Той сам е най-големият

неприятел за себе си. Преди не прекаляваше толкова с гордостта си, но в

последните години мина всяка мярка. Горд е като Луцифер.

— И аз мисля, че ще се провали също като него — намеси се Грирсън. — Ще

се пръсне от собствената си суетност. Тя се е впила в него и сега е станала като

мания.

— И колко смешна е причината за всичко това! — обади се Пакстън тихо и

предпазливо. — Да твърди, че е сродник на Уинтъновци!

— Кълна се, че си въобразява, че той би трябвало да бъде сега граф.

Странен е и начинът, по който крие това от хората, а сам се упива от него.

— Никога не биха го признали. Броуди може да носи същото име. Може да

прилича на Уинтъновци. Но какво значи името и какво значи приликата? — каза

първият играч на дама. — Той няма ни най-малкото доказателство.

— Страх ме е, че каквото и доказателство да има, то няма да е съвсем

чисто — забеляза Грирсън саркастично. — Напълно съм сигурен, че каквото и да се

е случило много отдавна, е станало, не в което легло трябва. Ето защо нашият

приятел не иска да го раздрънква. Хубаво родство е това!

— Той не претендира само за родство — каза бавно кметът Гордън. — Не,

не! Болестта се е вгризала по-дълбоко. Не ми се иска да разправям това пред вас

и не съм сигурен дали трябва, но няма да споменавам имена, а вие не бива да го

казвате на хората. Чух го от един човек, който видял Джеймс Броуди мъртво пиян.

Малцина могат да кажат, че са го виждали такъв, защото той е затворен човек за

тия неща. Но този път езикът му се развързал и той казал…

— Друг път, кмете — изведнъж извика Пакстън.

— Пст, тихо!

— Говорим за вълка…

— Та за вашата нова двуколка, кмете, бихте ли…

Броуди бе влязъл в стаята. Той пристъпяше тежко и премигваше от

внезапната промяна при преминаването от тъмнината в осветената стая, намръщен

поради мъчителното си подозрение, че в момента на влизането си е бил прицел на

хапливите, коварни езици. Суровото му лице тази вечер бе бледо и мрачно. Той

изгледа компанията наоколо, кимна няколко пъти с глава за поздрав, по-скоро като

предизвикателство, отколкото като приветствие.

— Елате по-насам, елате по-насам — покани го Грирсън мазно. — Тъкмо се

чудехме дали дъждът, който се готвеше да завали, не е започнал.

— Още е сухо — каза Броуди рязко. Гласът му беше глух, беше загубил

предишния си звучен тембър и подобно на намръщената маска на лицето му, не

изразяваше нищо друго освен стоическо търпение. Той извади лулата си и започна

да я пълни. Един старец, разсилен и прислужник в клуба и удостоен поради това с

престилка от зелено сукно, пъхна главата си през вратата в знак на ням въпрос, на който Броуди късо отговори:

— Както обикновено.

Мълчание обгърна групата мъже. Старецът се оттегли, забави се малко,

върна се с голяма чаша уиски за Броуди и пак излезе. Кметът се почувствува

задължен да наруши неловкото мълчание и като погледна към Броуди, каза любезно, неволно трогнат от мъртвешката му бледност:

— Е, Броуди, приятелю, как са нещата? Как върви светът?

— Добре, кмете, много добре — отговори Броуди бавно. — Няма от какво да

се оплача.

Мрачното престорено безразличие в тона му беше почти трагично и не

Страница 110

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

измами никого, но Гордън отговори с изкуствена веселост:

— Отлично! Точно така трябва! Всеки ден очакваме ония от компанията

„Мънго“ да спуснат ролетките.

Броуди прие тази любезна измислица и неискрения одобрителен шепот на

останалите, който я последва, не с онова бурно задоволство, което тя би

предизвикала у него преди шест месеца, а — поради сегашното си положение — с

пълно равнодушие, което другите не пропуснаха да забележат. Те можеха да го

одумват свободно в негово отсъствие, да го критикуват, осъждат и дори клеветят, но когато беше сред тях, изразените им със силни думи чувства отслабваха

значително под сянката на присъствието му и те бяха принудени, често против

волята си, да правят ласкателни забележки, които не бяха искрени и които не бяха

възнамерявали да правят.

Броуди беше човек, за когото те смятаха, че е по-разумно да го

предразполагат, с когото предпочитаха да не почват свада, когото бе по-безопасно

да успокоят, отколкото да го дразнят; но днес, като наблюдаваха крадешком

потиснатия му вид, те се запитваха дали желязното му самообладание не започва

най-после да му изменя.

Тих и коварен глас от ъгъла наруши общата замисленост, обръщайки се към

цялата компания.

— Ако мислите, че „Мънго“ ще спусне ролетките, ще трябва да почакате

малко… Не, не, те няма да си затворят магазина… Поне още малко… още мъничко —

провлече Грирсън.

— Как така? — попита някой.

— О, това е просто мое частно сведение — отвърна Грирсън самодоволно,

издаде устни напред, събра върховете на пръстите си и сияещ изгледа цялата

компания и особено Броуди, с малко загадъчен, но все пак доброжелателен поглед.

Броуди погледна бързо изпод свъсените си вежди, страхувайки се не от човека, а

от плахия, кротък тон, който — както бе разбрал от опит — предвещаваше дълбоко и

добре пресметнато отровно ухапване.

— Но какво има? — попита Пакстън. — Казвай!

Възбудил вече напълно любопитството им, Грирсън не бързаше да разкрие

тайното си сведение и продължаваше лукаво да се усмихва, гледаше ги как се мъчат

от нетърпение и не оставяше сладкия плод да се откъсне от устните му, преди да

се е налял със сок от зрялост.

— Дребна работа! Няма да бъде интересно за вас — измърмори той. — Това е

само една малка тукашна новинка, която съвсем случайно научих по своя път.

— Вие знаете ли я, Броуди — попита Пакстън в желанието си да сложи край

на отлагането, което ги ядосваше.

Броуди мълчаливо поклати глава и с болка помисли, че Грирсън винаги

успяваше пръв да си пъхне носа във всяко нещо и последен да се отдръпне.

— Това е дребна, незначителна новинка — каза Грирсън още по-доволно.

— Та кажи я де, стари дяволе!

— Добре, щом искате да знаете, районният управител на „Мънго“ си отива,

понеже магазинът вече е солидно установен. Казват, търговията им вървяла

необикновено добре. — Той се усмихна добродушно към Броуди и продължи: — Да, те

са постъпили много умно, предложили са вакантния пост, той наистина е чудесен

пост, на тукашен човек. Те са му го предложили, а той е приел.

— Но кой е той — извикаха няколко души.

— О, той наистина заслужава да стане нов районен управител на компанията

„Мънго“.

— Но как се казва?

— Помощникът на нашия приятел, никой друг освен младият Питър Пери —

бавно рече Грирсън и тържествуващо махна с ръка към Броуди.

Веднага започнаха да коментират.

— Какво казваш!

— Старата му майка, вдовицата, страшно ще се зарадва.

— Какъв успех за младия човек!

— Той сигурно се е нахвърлил на това място като ястреб на гълъбица.

Когато премина първата вълна на възбуждението, породено от тази

неочаквана, апетитна клюка, и хората схванаха какво означава това за Броуди,

настана мълчание и всички очи се отправиха към него. Той седеше съвсем

неподвижен, зашеметен от новината; всеки мускул на тялото му беше опънат,

челюстите стиснати, зъбите му се впиваха в дръжката на лулата с все по-голяма

сила, като бавно стягащи се клещи. Значи, Пери го напускаше, Пери, от когото

напоследък той напълно зависеше. Най-после той бе разбрал, че се е отучил да

обслужва, че се е издигнал над това, че не би могъл да се унизи с такава

лакейска работа дори и да пожелаеше. Остро изпращяване раздра напрегнатата

тишина; в пристъп на внезапно мъчително ожесточение челюстите му се бяха

сключили с такава злоба и решителност, че дръжката на лулата се прекърши. Като в

Страница 111

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

транс Броуди загледа продължително счупената лула в ръката си, после грубо изплю

надробените парчета на пода, пак погледна с глупаво изражение натрошената морска

пяна и промърмори на себе си, без да съзнава, че го чуват.

— Обичах тая лула… много я обичах. Нея най-предпочитах.

После видя кръга от лица наоколо, които го гледаха, сякаш бе поставен на

показ на сцена, съзна, че трябва да им покаже, че е съумял да посрещне жестокия

удар или, което беше още по-добре, че за него ударът не е бил жесток. Той

посегна към чашата си, вдигна я към устните с неподвижна като камък ръка и

упорито се втренчи в Грирсън, който веднага сведе очи пред нетрепващия му

поглед. В този миг Броуди би дал дясната си ръка, за да произнесе някакъв

хаплив, сразяващ отговор, който само с остротата си би накарал Грирсън да се

сгърчи, но въпреки бесните старания умът му не беше достатъчно гъвкав, бавният

му тромав мозък отказваше да функционира и всичко, каквото той можа да каже с

престорената си обичайна присмехулна гримаса, беше:

— Няма значение, ни най-малко! Няма ни най-малко значение за мен!

— Надявам се, че няма да отнесе и някои от клиентите ви със себе си —

каза загрижено Пакстън.

— Като си помисли човек, това е страшно мръсен трик, господин Броуди —

обади се с мазен тон единият от играчите на дама. — Той познава всичките ви

клиенти.

— Тия от „Мънго“ пипат ловко. Дяволски са хитри, ако мене питаш — рече

друг глас.

— Аз пък смятам, че е просто от страх — замислено провлече Грирсън. —

Някак си оставам с впечатление, че прилича на плъх, който бяга от потъващ кораб.

Изведнъж всички се смълчаха, смаяни от дързостта на тази забележка —

най-пряката обида, нанасяна някога на Броуди в този клуб. Те очакваха той да

стане и да сграбчи хилавото тяло на Грирсън, да го разкъса на части във внезапен

порив на животинската си сила, но вместо това Броуди остана неподвижен,

безучастен, като че ли не бе чул, или разбрал забележката на Грирсън. Потънал в

мислите си в мрачна пропаст, той разбра, че това бе най-болезненият удар, който

бе понасял, въпреки че и досега не бяха го щадили.

В борбата си срещу него те бяха харчили щедро изобилните си капитали. По

десетки начини той бе изпитал тяхното изобретателно лукавство, но сега, като му

отнемаха Пери, те подкосяваха последната му опора. Той си спомни странния

потиснат израз на помощника си тази вечер, неговия полуизплашен, полурадостен

поглед, който сякаш се радваше, но едновременно и съжаляваше, който сякаш искаше

да каже нещо, а не можеше да събере смелост. Странно, но Броуди не обвиняваше

Пери, съзнавайки справедливо, че помощникът му просто бе приел по-добро

предложение, отколкото той можеше да направи. Всичката натрупана в него злоба се

насочи срещу компанията „Мънго“. В този момент обаче изпитваше не толкова

чувство на омраза, колкото странно състрадание към себе си — скръб за това, че

един толкова благороден, толкова достоен човек трябва да страда от такива

коварни постъпки, че следователно той е принуден постоянно да се забулва с

фалшив израз на безразличие, докато досега небрежната му арогантност неволно го

е предпазвала като броня. Насред тези мисли той отново усети кръга от втренчени

в него очи и наложителната нужда да каже нещо и без твърде да разбира какво

приказва, но разгаряйки по-силно гнева си, започна:

— Аз винаги съм се борил честно! Винаги съм се борил с чисти ръце. Не

бих се унижил да си служа с подкупи и продажност и ако те с подкуп са накарали

този жалък пъпчив мухльо да ме напусне, да им е честит. Това ми спестява труда

да го уволнявам… Да, могат да си го държат, докато са живи. Пет пари не давам за

цялата тая работа!

Ободрил се от собствените си думи, увлечен от изразяването на чувства,

които всъщност не изпитваше, той повиши глас по-самоуверено, погледът му стана

по-предизвикателен и решителен.

— Счупена пара не давам! — викна той. — Но няма да го прибера обратно.

О, не, това няма да го бъде! Нека да взима подкупи, откъдето може и където му

дават, но когато те фалират и идат по дяволите и той дойде при мене да хленчи за

старата си служба, тогава по-скоро бих го оставил да се пържи в катрана,

отколкото да си мръдна пръста да му помогна. Много избърза той да бяга. Не ще

съмнение, той сега си мисли, че това е щастието му — горкият глупак! Но когато

падне пак в калта, откъдето аз го извадих, ще съжалява за деня, когато е

напуснал предприятието на Джеймс Броуди.

Той изглеждаше преобразен, въодушевен от думите си, напълно убеден в

правотата на тази декламация, която така коренно се различаваше от мрачните му

трезви разсъждения преди малко. Духът му се опиваше още по-могъщо от съзнанието

за собствената сила; Броуди изгледа околните с широко разтворени от възбуда

зеници. В душата си той лелееше мисълта, че все още може да ги респектира, да им

се налага, да ги изпълва със страхопочитание. Най-после му дойде на ум една

Страница 112